Джоузеф Файндър
Тежки престъпления (37)

37.

В полунощ телефонът пак иззвъня. Клеър се събуди с разтуптяно сърце и пулсиращи слепоочия.

Остави го да звъни. Телефонният секретар щеше да запише съобщението. След пет иззвънявания автоматът се включи. Настъпи тишина, после се чу изщракване.

Клеър протегна ръка и го изключи.

Ударите на сърцето й станаха по-бавни и тя отново заспа.

В пет петдесет и шест в понеделник сутринта тя се събуди и погледна дигиталния будилник. Знаеше, че трябва да стане и да се приготви за съда. Сетне осъзна, че телефонът звъни сякаш някъде отдалеч. Спомни си, че бе изключила сигнала. Сърцето й отново се разтуптя.

Този път от телефонния секретар се разнесе мъжки глас — отривист и властен.

— Клеър Хелър?

Тя продължи да чака.

— Обадете се. Важно е.

Клеър протегна ръка и взе слушалката.

— Да?

— Имам информация за вас — каза гласът.

— Каква информация?

— За вашия процес.

— Кой се обажда?

— Информация за Маркс.

— Кой се обажда? — отново попита тя.

Мълчание.

— Лентини. Чували ли сте това име?

— Да.

— Не трябва да казвате абсолютно на никого и още отсега искам да ви предупредя, че няма да свидетелствам срещу него.

— Може ли да се срещнем?

— Не у вас.

— Къде?

— И само с вас. С никой от другите двама адвокати. Нито дори с частния ви детектив. Видя ли друг освен вас, няма да се появя.

— Откъде знаете, че работя с още двама адвокати?

— Познавам разни хора.

— Те ли ви казаха телефонния ми номер?

— Можем да се срещнем само нощем. През деня съм на работа и не е лесно да се измъкна от града.

— Ще се срещнем където ви е удобно.

— Далеч от дома ми. Няма да рискувам. Запишете това.

Той й каза къде да отиде и повтори:

— Само вие. Сама.

 

 

Ани вече седеше до масата за закуска. Беше по пижама и ядеше сладкиш с какао. Клеър, облечена в хубав маслиненозелен костюм, я целуна и прегърна.

— Как е моето момиченце?

— Добре — с пълна уста отговори Ани.

— Днес ще рисуваш ли с Джаки?

Детето ентусиазирано кимна. Очите й блестяха. Сетне продължи да се храни. Клеър направи голяма кана кафе.

— Ще измъкнеш ли татко днес? — попита Ани, когато най-сетне преглътна хапката.

— Работя по въпроса. Но може би няма да стане днес, миличко.

— А ще играем ли двете с теб?

Клеър се поколеба.

— Ще направя всичко възможно. Да, щом се върна от работа. Ти, аз и Джаки. Или само ти и аз, ако искаш.

Джаки слезе в кухнята и се облегна на рамката на вратата.

— Боже, колко е рано — изпъшка тя. — Нуждая се от кофеин.

Телефонът иззвъня. Клеър вдигна слушалката.

— Обажда се Уинтроп.

Уинтроп Ингландър, деканът на Юридическия факултет. Познай от три пъти за какво се обажда, помисли Клеър.

— Добро утро, Уин.

— Клеър, никога не съм предполагал, че ще ти се обадя по такъв повод.

— Уин…

— Вярно ли е написаното във вестника?

— В голяма степен, да.

— Това ме поставя в изключително трудно положение.

— Разбирам. Ще кажа само едно в своя защита. Това се случи много отдавна и беше едно глупаво решение, взето, когато майка ми току-що бе починала.

— Разбирам.

— Това не ме извинява, но…

— Ще бъде много трудно, Клеър. Ти беше ценен член на факултета, изтъкнат преподавател, истинска придобивка за нас.

Клеър обърна внимание на глаголното време.

Искаше й се да го попита: „Ако ти бях казала за този инцидент и никой друг не знаеше, пак ли щеше да се придържаш към възвишените си принципи?“ или „Вестниците ли определят чувството ти за морал?“.

Но тя отговори:

— Разбирам.

— Ще се проведат най-различни срещи и консултации. Ще поддържаме връзка.

 

 

Клеър пристигна в „Куонтико“ точно когато до затвора спря един бял микробус. От него излезе Том — в окови. От разстояние изглеждаше дребен. Дали да не изтича да го прегърне? Ставаше все по-болезнено да го докосва. Беше по-лесно да се държи с него като с обикновен клиент, някой, когото рядко виждаше.

Но той я съзря и с дрезгав глас я извика:

— Клеър.

Тя се усмихна, макар че това беше последното, което й се искаше тази сутрин. Защо да го натоварва с нейните безбройни грижи?

— Клеър — повтори Том и вдигна окованите си в белезници ръце, сякаш да й ги покаже.

Странен жест.

Тя се приближи до него. В очите му блестяха сълзи. Озадачена, Клеър го прегърна и с престорено весело настроение каза:

— Време е за представлението.

— Копелета — сподавено изруга той.

Тя се отдръпна, за да види лицето му. Том плачеше.

— Том?

— Да ги вземат дяволите! Сутринта гледах Си Ен Ен. По-точно, позволиха ми да гледам… Заяли са се с мен, това е ясно. Но сега се опитват да съсипят и теб.

Пазачите ги гледаха враждебно, макар вече да знаеха, че не бива да се намесват.

— Вярно е, Том. Наистина го направих.

— Изобщо не ми пука. Това е минало, твоя лична работа… — Той стисна юмруци и замахна във въздуха като боксьор срещу невидим противник. Оковите издрънчаха. — Да ги вземат дяволите. Прегърни ме, Клеър, моля те.

Тя изпълни желанието му и приближи лице до него.

— Искам да знаеш нещо — прошепна той. — Съзнавам какво преживяваш заради мен. Какво се опитват да ти причинят. И аз съм твоята опора, така както ти си моята. Окован съм в тези шибани вериги и съм затворен, но аз съм твоята скала, нали? Непрекъснато мисля за теб. Ти страдаш колкото мен, може би дори повече. Нямаш време да бъдеш с Ани, изолирана си от приятелите си и не можеш да кажеш на никого какво преживяваш, нали? Вероятно само на Джаки. А сега и това. Но ние ще се справим с цялата тази мръсотия. Обещавам.