Джоузеф Файндър
Тежки престъпления (25)

25.

Полковник Джеймс Ернандес, адютантът на генерала, беше нисък, но як и набит. Имаше къса къдрава черна коса, черни мустаци и смугла кожа. Под дясното му око имаше белег. Акцентът му беше съвсем леко кубински. Докато говореше, той се държеше за парапета пред мястото за свидетелите.

— Те молеха за милост — разказваше Ернандес. — Повтаряха, че не са бунтовници.

— И какво правеше сержант Кубик, докато ги покосяваше с картечницата? Реагираше ли по някакъв начин? — попита Уолдрън.

— Ами усмихваше се.

— Усмихваше се? Все едно се забавляваше, така ли?

— Възразявам! — извика Клеър и в същия миг усети ръката на Граймс, който се опитваше да я спре. — Свидетелят не може да реши дали сержант Кубик се е забавлявал…

— Госпожо Чапман — рече полковник Холт, — това не е редовен военен съд, а изслушване по член 32. Тук не важат правилата за доказателствата. Единственото, което е в сила, са военните процедури, свързани с предварителното следствие по същия член.

— Ваше Благородие…

— И не съм „Ваше Благородие“, колкото и да ми се иска. Наричайте ме „господине“ или „господин следовател“. Ще разпитате ли свидетеля?

— Да, господине — отговори Граймс.

— Нямам повече въпроси — каза Уолдрън.

Граймс се изправи.

— Полковник Ернандес, когато се свързаха с вас относно изслушването по член 32, бяхте ли заплашен с обвинения, ако не сътрудничите?

— Не.

— Не бяхте ли принуден по някакъв начин?

— Не — повтори Ернандес и предизвикателно погледна Граймс в очите.

— Разбирам — каза Граймс с тон, от който ставаше ясно, че не му вярва. — А когато ви разпитваха през 1985-та година във връзка с инцидента в Ла Колина, агентите от Отдела за криминално разследване не упражниха ли натиск върху вас?

— Не.

— Никой ли не ви заплаши, че ако откажете да сътрудничите, ще ви обвинят в съучастие в убийството?

— Не.

— Никакви ли заплахи не ви бяха отправени?

— Никакви.

— Тогава показанията ви са били доброволни.

— Точно така.

— Вие работите за генерал Уилям Маркс, началник-щаб на армията, нали?

— Да. Аз съм негов адютант.

— Той ли ви помоли да свидетелствате тук?

— Не. Направих го сам.

— Принуди ли ви по някакъв начин?

— Не, господине.

— Страхувате ли се, че ще навредите на кариерата си, ако кажете нещо критично за генерала?

Ернандес се поколеба.

— Ако имам да кажа нещо критично, аз съм длъжен да го направя. Под клетва съм. Но той не е направил нищо лошо.

— Аха. А сега, кажете ми нещо друго, полковник. Когато видяхте, че сержант Кубик стреля по цивилните лица, лично вие опитахте ли се да го спрете?

Ернандес го изгледа подозрително. Дали това не беше адвокатски трик?

— Не.

— Защо?

Ернандес отново се поколеба и погледна към Уолдрън.

— Не знам. Не видях някой да се опитва да го спре.

— Хм — измърмори Граймс и направи няколко крачки към него. После сви рамене и небрежно попита. — Значи не видяхте някой да се опитва да го спре?

— Не.

— По онова време Уилям Маркс беше в щаба, а вие ръководехте операцията, така ли?

— Да.

— Откога работите за генерал Маркс?

— От 1985-та година.

— Доста дълго. Сигурно ви има пълно доверие.

— Надявам се да е така, господине.

— Дори бихте рискували живота си за генерала?

— Ако имам възможност, да, бих го направил.

— И бихте излъгали заради него, нали?

— Възразявам! — извика Уолдрън.

— Оттеглям въпроса си — рече Граймс. — Добре, полковник Ернандес, сега ще си припомним инцидента стъпка по стъпка. Много бавно ще изследваме всяка подробност, за да не пропуснем нещо. Съгласен ли сте?

Ернандес сви рамене.

С вцепеняващи мозъка подробности, задавайки над двеста въпроса, Граймс преведе свидетеля през всеки етап, който можа да измисли. Клеър имаше чувството, че гледа филм — кадър след кадър. Къде е стоял Ернандес? Какво е казал сержантът?

После внезапно Граймс сякаш се отклони от главната насока на разпита.

— Полковник Ернандес, смятахте ли за приятел Роналд Кубик?

Очите на Ернандес се стрелнаха за миг към Уолдрън. Намръщи се. Отвори уста, сетне я затвори.

— Можете да ни кажете истината — подкани го Граймс и се отдалечи от него.

— Не.

— Не го харесвахте много, така ли?

— Мислех, че е извратен. Болен.

— Нима? — привидно учуден попита Граймс. — И по какъв начин се изразяваше болестта му?

— Той беше садист. Обичаше да убива.

— Имате предвид по време на сражение ли?

Ернандес се обърка.

— Да, къде другаде?

— Вие не сте убивали хора извън сраженията, нали?

— Не. Извън планирана операция, което не е точно сражение.

— Разбирам. И така, по време на планирана операция сержант Кубик обичаше да убива.

— Да.

— В това се е състояла работата му. Както и вашата работа.

— Е, само от време на време…

— От време на време работата ви е била да убивате хора.

— Точно така.

— И сержант Кубик е бил добър в това отношение. Всъщност обичал е да го прави.

— Да.

— Бихте ли казали, че Роналд Кубик беше добър войник?

— Онова, което правеше, беше незаконно.

— Не питам за случилото се на 22 юни 1985-та година, а дали като цяло Роналд Кубик е бил гордост за Специалните сили?

Ернандес изглеждаше хванат натясно и възмутен.

— Да.

— Беше наистина добър.

— Да — съгласи се Ернандес. — Беше толкова безстрашен, че дори ме плашеше. Кубик беше един от най-добрите, с които разполагахме.

— Това е всичко, което исках да знам от този свидетел — рече Граймс.

— Тъй като е обед — съобщи полковник Холт, — ще прекратим заседанието за час и половина, до четиринайсет часа.

Разнесе се шумолене, странно приглушено от звукоизолационната облицовка, после се чуха развълнувани гласове. Неколцина зрители станаха. Уолдрън се отправи към изхода. Хоуган, съветникът му, ровеше из някакви книжа на масата на обвинението. Стоманените врати се отвориха.

Том прегърна Клеър.

— Справяме се страхотно, нали?

— Мисля, че е добре. Знам ли?

В същия миг Хоуган мина покрай тях. Приближи се до Том и прошепна:

— Знаеш, че ще ти видим сметката, болен психопат. В съдебната зала или извън нея.

Очите на Том се разшириха, но той не каза нищо. Клеър, която чу забележката, усети, че побеснява, но успя да се овладее.

Том протегна ръце да му сложат оковите. Пазачите го отведоха да обядва в килията.

Ембри заобиколи масата и подаде ръка на Граймс, за да го поздрави. Граймс не я пое. Наведе се към него и тихо и заплашително каза:

— Какво, по дяволите, им каза за изтичането на информация в медиите?

Ембри бавно отпусна ръка. Лицето му стана пурпурночервено.

— Ние те видяхме, Ембри. Пиеше бира с Уолдрън и компания.

— Ами, и това беше всичко. Няколко бири. Аз работя с тези хора. Те са мои колеги. Ще трябва да бъда с тях дълго след като вие си отидете.

— И затова ли не се притесни да им разкриеш поверителна информация? — разгневи се Клеър.

— Граймс ли те накара да си помислиш такова нещо? Нищо не съм им казал, Клеър. Нито дума. Никога не бих го направил. Това е непрофесионално и ще ме вкара в беля. Пък и ще изглеждам пълен глупак. Защо да им казвам, че съм участвал в заговор за нарушаване на клетвената декларация за запазване на тайната? Бих си навлякъл куп неприятности.

С обидена физиономия той се обърна и тръгна към изхода.

— Вярваш ли му? — попита Граймс.

— Вече не знам на кого да вярвам. Хайде да обядваме. Колата ми е паркирана наблизо. Там има „Макдоналдс“.

На път към колата, след като се увери, че наоколо няма никой, Клеър попита:

— Не разбирам защо не го хвана натясно, Граймс. В писмените си показания той казва нещо като: „Всички се опитахме да го спрем“. Но на свидетелската скамейка го отрече. Това е голямо противоречие. Защо не наблегна на тази непоследователност?

— Защото това не е смисълът на процедурата. Сега искаме да ограничим свидетеля в разказа му. Да я напишат на хартия. Още не се опитваме да ги поставим под съмнение.

— Обясни ми по-подробно.

— Не изстрелвай всичките си патрони на изслушването по член 32. Ще има съдебен процес, и двамата знаем това. Затова запази амунициите си. За нас изслушването е нещо като даване на писмени показания по време на разследване. Не атакувай свидетеля, обвинявайки го в непоследователност. Още не. Може би ще изтъкнем това на заключителното заседание, но аз предпочитам да не го правя дори тогава. Запази топовете за процеса.

Тя поклати глава, удивена от странните особености на военната правораздавателна система.

— Виж какво — продължи той, — това е нещо като различните видове капани за плъхове. Има едни, в които плъхът залепва и се гърчи жив, докато го извадиш и изхвърлиш. Другите, старомодните, щракват и пречупват гръбнака му. Изслушването по член 32 е като онези с лепилото. Оставяш свидетеля да залепне и го хващаш в капана да се гърчи, но жив. Още не го пречупваш.

— Да, но на мен ми се иска да го направя.

— Защото си защитник на съпруга си. Но системата не работи така. Не те съветвам да го правиш.

Клеър се изчерви, съзнавайки, че Граймс има право. Тя не разсъждаваше обективно. Възможно ли беше чувствата й към Том да навредят на защитата?

Клеър отключи вратите на взетата под наем кола и двамата се качиха. В мига, в който включи двигателя, се разнесе оглушителният звук на радиото, което беше усилено докрай.

— Господи, да не би да се опитваш да ме убиеш? — извика Граймс. — Току-що претърпях дълготрайна загуба на слуха. Не знаех, че си падаш по музиката.

Тя изключи радиото.

— Исусе, какво беше това?

— Мисля, че Мерилин Менсън. Знам ли. Не слушам такива глупости, затова не ме питай.

— Не съм го включила аз. Никога не слушам радио.

— Може би си го усилила, без да искаш.

— Щях да го чуя, като се включва. Повярвай, не съм аз. Някой друг го е направил.

— Тогава е предупреждение. Казват ти, че по всяко време могат да проникнат в колата или в дома ти, стига да поискат. Затова внимавай.

— Много хитро.