Джоузеф Файндър
Тежки престъпления (10)

10.

Привечер Клеър и Джаки седнаха на двата старинни кожени френски стола в кабинета на долния етаж. Клеър ги бе харесала на една реклама и цели два месеца Том търси откъде да ги купи. Накрая намери в Ню Йорк един търговец, който ги внасяше от антикварните пазари в Париж.

Джаки отново бе облякла черните джинси и черната фланелка. Цялата беше опръскана с мастило. Беше художничка, но си изкарваше прехраната като технически чертожник. Клеър още беше със синия си костюм от „Шанел“, защото не й остана време да се преоблече. Чувстваше се изтощена, болеше я главата, а вратът и раменете й се бяха схванали. Единственото й желание беше да лежи дълго във вана с гореща вода.

Слънцето залязваше и хвърляше отблясъци в стаята.

— Рей Деверо каза, че Том бил таен агент, който се забъркал в някаква каша — рече Клеър.

— Исусе! Мислиш ли, че информацията му е надеждна?

— Обикновено мога да разчитам на него.

— Излиза, че Том е вършил някаква работа за правителството, за Пентагона и после си навлякъл неприятности, така ли? Дезертирал, скрил се, променил името си и се преместил в Бостън с надеждата, че няма да го хванат. И сетне, съвсем ненадейно, в къщата ви влизат с взлом, ченгетата попадат на отпечатъците му и го намират?

— В общи линии, това е историята.

Клеър се обърна да види дали Джаки не я иронизира, но сестра й беше сериозна. Просто разсъждаваше на глас, както често правеше.

— Трудно е да си намериш работа във фирма, ако нямаш препоръки — продължи Джаки. — Затова е започнал собствен бизнес. Така се е отървал от хора, които биха се ровили в миналото му.

Клеър затвори очи и кимна.

— Тогава всичко, което знаеш за Том, е лъжа.

— Може би не всичко. Но по-голямата част.

— Но ти се чувстваш измамена.

Очите на Клеър се напълниха със сълзи — по-скоро от отчаяние и умора, отколкото от тъга.

— Измама ли е, ако го преследват и той бяга и се крие?

— Том те е лъгал, Клеър. Нищо не ти е казал. Не е онзи, за когото се представя. Човек, който може да излъже за собствения си живот, е способен да излъже за всичко.

— Той отново се свърза с мен, Джаки.

— Как?

— Може би тук има подслушвателни устройства — рече Клеър, без да отговаря на въпроса й.

— И какво смяташ да правиш? — попита Джаки, но в същия миг на вратата се позвъни.

Двете се спогледаха. Кой ли беше? Клеър стана и се приближи до входа.

На прага стоеше младеж на двайсет и няколко години, с рехава козя брадичка и месингова обеца на лявото ухо. Беше облечен в бермуди и кожено яке.

— Бостънска куриерска служба — съобщи той.

Пред къщата бяха спрели двата тъмносини автомобила „Краун Виктория“. Пътниците им наблюдаваха посетителя.

— Вие ли сте Клеър Чапман?

Тя кимна и застана нащрек.

— Госпожо, онези хора там ме спряха и ми зададоха един милион въпроси — кой съм и какво правя тук. Какво става? Неприятности ли имате? Защото не искам да се забърквам в нищо.

— Защо си дошъл?

— Нося пратка за Клеър Чапман. Трябва само да ми покажете някакъв документ за самоличност.

— Чакай малко.

Клеър затвори вратата, взе чантата и извади шофьорската си книжка.

После пак излезе и му я даде.

Младежът я прегледа, сравни снимката с лицето й и кимна.

— Трябва да поискам и служебната ви карта от Харвард.

— От кого е пратката?

— Не знам — отговори той и погледна пакета. — Пише „Ленехан“.

Клеър едновременно изпита облекчение и вълнение.

— Добре — предпазливо рече куриерът. — Подпишете тук.

Тя въздъхна, взе пакета — плосък и твърд картонен плик — даде бакшиш на куриера и затвори вратата.

— От кого е? — попита Джаки.

Клеър само се усмихна многозначително. Том знаеше, че телефоните се подслушват и че гласовата поща и факсът не са сигурни. Знаеше, че следяха и пощата. Номерът с внезапната поява на куриер можеше да мине само веднъж, но без съдебна заповед те не можеха да заловят пратката.

Вътре имаше написано на ръка писмо. Текстът я накара да се разплаче, а планът й вдъхна надежда.