Джоузеф Файндър
Тежки престъпления (19)

19.

Военният полицай стоеше мирно. Беше висок и безупречно облечен в идеално изгладена униформа. Обувките му бяха лъснати до огледален блясък.

Той охраняваше помещението в приземния етаж на сградата в „Куонтико“ на име Хокмът Хол, където се пазеха засекретените материали по делото „Роналд Кубик“. Клеър, Граймс и Ембри чакаха пред стаята.

— Поисках удължаване на разследването по член 32 — каза Ембри. — Но следователят отхвърли молбата ми.

— Каква изненада! — възкликна Граймс. — Кой е той, между другото?

— Подполковник Робърт Холт. Приятен тип.

— Те всички са приятни типове — отбеляза Граймс. — Пази се от такива в армията.

Ембри не му обърна внимание.

— Инструктира ме, че случаят е свързан с националната сигурност и всички разговори за него трябва да се водят тук, в Специалния информационен отдел.

Граймс погледна Клеър така, сякаш искаше да каже: Не обръщай внимание на инструкциите им.

— Следващия път искам да говорим със съпруга ти извън затвора. Нямам доверие на тези типове. Сигурно ни подслушват.

— Забранено е да се подслушват разговорите между адвокат и клиент — обади се Ембри.

— Аха, разбирам — рече Граймс. — Ти ли ще им го кажеш, или аз?

Двамата се бяха запознали сутринта и Граймс вече поставяше на изпитание търпението му. Ала Ембри беше твърде учтив, за да налапа стръвта. Но преди младият мъж да успее да отвърне, пазачът отвори вратата на Специалния информационен отдел.

Стаята беше обикновена. Подът бе застлан с линолеум. Имаше зелени метални маси и сиви столове, както и няколко големи сейфа, отварящи се с комбинации. В тях имаше отделно заключени чекмеджета, всяко със своя комбинация. Пазачът има даде по едно чекмедже, където да прибират записките си. Беше им забранено да ги изнасят вън от помещението. Всички бележки по засекретените документи щяха да станат част от досие, пазено под правителствен контрол. На Клеър това й се стори обезпокоително, дори малко зловещо. Как щяха да работят без записките си извън тази ужасна малка стая? Не получи задоволителен отговор. Но Ембри и Граймс не изглеждаха развълнувани от тази смешна предпазна мярка.

Разясниха й процедурата, за да я уверят, че никой няма да проверява записките й. Всичко, което оставеше там, щеше да бъде запечатано в голям кафяв плик, подписан от нея, сетне сложен в друг плик с надпис „строго секретно“ и така нататък…

Целта на целия ритуал беше да успокои човека, водещ си бележки, но Клеър не вярваше на тези хора. Всеки, който бе измислил такива сложни и зловещи предпазни мерки, вероятно знаеше и начин да ги наруши.

— Исусе! — възкликна Граймс. — Твоят съпруг или е болен, или във военносъдебния щаб имат изключително изобретателни умове.

— За какво говориш? — попита тя.

Той размаха сноп листа.

— През август 1984-та сержант Кубик е бил изпратен на обучение във Форт Браг. Бил е настанен на квартира във Файетвил и някакъв съсед подал оплакване срещу него.

Клеър се приближи до него и надникна през рамото му.

— Кучето на съседа препикавало розите на Кубик. Роналд се оплакал няколко пъти, после една сутрин сграбчил песа, прерязал гърлото му и го обесил за задните крака на пощенската кутия на съседа.

Онемяла, Клеър поклати глава.

— Това е… невъзможно. Не е бил… Том. Сигурно е фалшификат. Те правят такива неща. Просто няколко печатни страници.

— Името на полицая е там. На съседа — също.

Тя отново поклати глава.

— Не е бил Том.

— Не, професоре — разнесе се един глас от прага. — Бил е Роналд Кубик. А аз съм майор Уолдрън.

Лукас Уолдрън беше висок и строен мъж с кестеняви коси. Наближаваше четирийсетте. Най-отличителната му черта беше орловият нос. Не беше нито хубав, нито безличен — имаше изящно волево чело и тънки устни и беше непогрешимо изпълнен с омраза. Не се усмихна, докато се ръкуваше. Стомахът на Клеър се сви, както винаги, когато застанеше пред силен противник.

— Може би започвате да разбирате, професоре, защо много хора смятат съпруга ви за петно върху репутацията на армията — добави Уолдрън.

Тя го погледна.

— Гордеете ли се, че сте обвинител по този фарс?

Той се усмихна леденостудено.

— Като се има предвид какъв е съпругът ви, лично аз мисля, че дори не заслужава процес…

— Искате да кажете инсцениран процес — прекъсна го Клеър. — Изненадана съм, че сте приели тази поръчка. Може да опетните безупречната си професионална репутация.

— Позволете да ви кажа нещо, професоре. Армията няма да загуби това дело. Ще го разберете, когато видите доказателствата, с които разполагаме. Сигурен съм, че нямате представа за какво чудовище сте се омъжили.

— Трябва да сте ужасно наивен, за да вярвате на документите, които ви дават. Цялата история не ви ли намирисва на прикриване на чужда вина?

— Прочетете доказателствата.

— Ще го направя.

— Тогава всичко ще ви стане ясно. А що се отнася до моята безупречна професионална репутация, това е така, защото съм късметлия. И задълбочен. Но главната причина е, че хората, които обвинявам, наистина са виновни.

— Убедена съм, че ви бива. Всеки може да осъди виновен, но трябва да сте много добър, за да осъдите невинен.

— Баща ми е бил военнопленник във Виетнам. Аз съм военен и се гордея с това. Възнамерявам да реализирам цялата си кариера в армията. Но ако трябва да я изложа на риск, за да осъдя един психопат като съпруга ви, ще го направя. При това с удоволствие. Беше ми приятно да се запознаем, професоре.

Уолдрън се обърна и излезе.

— Приятен тип, а? — подхвърли Граймс.

— Елате тук — извика Ембри. — Има писмени показания от седем служещи в частта на Кубик в Салвадор. Подразделение 27 на Специалните сили. Взети са на 27 юни 1985-та. Пет дни след инцидента на 22 юни, по време на разпит във Форт Браг. Еднакви са.

Той разтревожено погледна Клеър и облиза пресъхналите си устни.

Граймс скочи от стола си.

— По обвинението по член 32 ще призоват само един свидетел. Някой си полковник Джеймс Ернандес, сега старши административен офицер в Пентагона. Я провери дали случайно не е един от седмината?

Ембри прелисти книжата пред себе си.

— Майор Джеймс Ернандес. Помощник-командир. Да, тук е.

Стомахът на Клеър се сви.

— Дай да видя — каза тя.

Ембри й подаде листата, като неволно трепна.

С разтуптяно сърце Клеър започна да чете. Устата й пресъхна. Стана й лошо.

Документите бяха от Отдела за криминално разследване към Американската армия. Имаше няколко страници с въпроси и отговори.

Аз, сержант Джеймс Джером Ернандес, свободно и доброволно давам следните показания на Джон Ф. Докинс, за когото знам, че е криминален следовател във Въоръжените сили на САЩ. Давам показанията по собствена воля, без да са ми отправяни заплахи или давани обещания. На 22 юни 1985 година моята част, Подразделение 27 от Специалните сили, свръхсекретен боен отряд, беше разположена в Лопанго, Салвадор. Аз бях заместник-командир на частта. Мисията ни беше да провеждаме операции, свързани с антиправителствените сили в Салвадор. Нашият командир, полковник Уилям Маркс, получи сведения от надежден източник, че отцепническа група от лявата антиправителствена организация, убила преди няколко дни в Червената зона в Сан Салвадор четирима морски пехотинци в отпуск и двама американски бизнесмени, се крие в едно селце близо до Сан Салвадор. Селото на име Ла Колина е родното място на неколцина от бунтовниците. В полунощ, в ранните часове на 22 юни 1985-та, ние достигнахме до селцето. Частта се раздели на две, за да навлезе в селището от две посоки. Бяхме сложили заглушители на оръжията си, за да удължим елемента на изненада и да застреляме всякакви кучета, гъски или други животни, които се изпречат на пътя ни. Двата екипа завладяха селото. Тръгнаха от къща на къща, будейки обитателите и извеждайки ги навън. Използвахме този подход, за да се уверим, че нямат оръжие. Местните жители, осемдесет и седем на брой, бяха събрани на площада. Всички бяха цивилни лица — възрастни мъже, жени и деца. Разпитахме ги на испански, но те твърдяха, че не знаят къде са бунтовниците. По радиостанцията уведомихме полковник Маркс, че сведенията са неверни и в Ла Колина не се крият партизани. Полковникът издаде заповед да се оттеглим. Неколцина от селяните и сержант Кубик размениха реплики. Изведнъж сержант Кубик насочи към местните жители картечницата си „М-60“. Забелязахме, че на рамото му висят свързани два колана с амуниции и той разполага с двеста патрона. Сержант Кубик започна да стреля по селяните и за няколко минути изби всички.

ДЖОН ДОКИНС: Направихте ли опит да спрете сержант Кубик?

ЕРНАНДЕС: Да, но никой не можеше да се приближи до него, защото стреляше като обезумял.

ДОКИНС: Проверихте ли дали селяните имат оръжие?

ЕРНАНДЕС: Не, защото полковник Маркс смяташе, че сме изгубили контрол над положението и ни заповяда незабавно да се оттеглим.

ДОКИНС: Сержант Кубик каза ли нещо, след като изби осемдесет и седем цивилни лица?

ЕРНАНДЕС: Не. Само: „Погрижихме се за това“.

Клеър остави страницата, която четеше. Главата й се замая. Извини се и се заключи в дамската тоалетна. Свлече се на колене и повърна. После изми лицето си с кафявия армейски сапун.