Джоузеф Файндър
Тежки престъпления (36)

36.

Клеър пушеше.

Ани танцуваше около масата в кухнята и монотонно повтаряше:

— Какво? Какво? Какво?

— Остави ни сами, миличка — каза Джаки.

Клеър загаси цигарата, извади друга от пакета и го предложи на Джаки, но за нейна изненада сестра й поклати глава.

Ани се вкопчи в полата на майка си.

— Какво четеш? Кажи ми! Кажи ми!

Клеър беше твърде потресена, за да говори. Момиченцето искаше да й обърне внимание. Но мислите на Клеър бяха далеч — на хиляди километри разстояние и две десетилетия назад в миналото.

На двайсет и три години, тя беше може би най-умната студентка в групата, но съвсем нямаше чувството, че е така. През повечето време й се плачеше и често го правеше. През пролетния семестър често пътуваше между Питсбърг и Ла Гуардиа. Взимаше коли под наем на питсбъргското летище и отиваше до Франклин. Качваше се на автобус от Ла Гуардиа до Ню Хейвън. Седеше до болничното легло на майка си и я гледаше как се предава на рака в черния дроб.

Имаше десетки извинения. През онзи втори семестър на първата й година в университета почти не се свърташе в Ню Хейвън. Беше разсеяна. Трябваше да си вземе свободни дни, ала не го стори. Страхуваше се. Дори за един редовен студент Юридическият факултет беше предизвикателство, а Клеър даже не бе влизала в библиотеката.

Искаше да използва неясната юридическа статия само за вдъхновение. Не проявяваше интерес към гражданските дела. Трябваше да преработи основно черновата, която предаде, но бързаше да хване самолета. От болницата току-що й се бяха обадили, че майка й е починала. Всеки друг би се възползвал от възможността да си вземе почивка, но тя искаше да поддържа нещо като нормален живот.

Беше наистина лош период. Скапано стечение на обстоятелствата.

Професорът беше добре запознат със съдържанието на статията, която Клеър просто бе преписала. Публикацията бе написана от една бивша негова студентка, която с гордост бе изпратила копие с автограф на стария си професор.

Той повика Клеър в кабинета си и вдигна скандал. Нито за миг тя не се опита да отрече нещо или да се оправдае. Професорът беше сприхав и злобен човек и не прояви милост.

Плагиатство. Деканът прояви повече разбиране. Клеър била изпаднала в стрес. Майка й умирала. Трябвало да поиска свободни дни. Не била извършила престъпление, но демонстрирала безотговорност.

Обвинението беше забравено. Дадоха й възможност да напише друг доклад. За тази история щяха да знаят само отзивчивият декан и натъженият професор, чиято кандидатура за Върховния съд беше категорично отхвърлена няколко години по-късно.

Телефонът звънеше, но никой не ставаше да вдигне слушалката. Клеър препрочете статията за стотен път. По същество написаното отговаряше на истината. Тук-там липсваше по някоя подробност, но репортажът беше добър. Журналистът можеше дори да добави, че никой не отговаря на настоятелните телефонни обаждания в дома на госпожа Чапман.

Заглавието я жегна като нагорещен до червено ръжен.

Тъмното минало на един професор от Харвард

Известна адвокатка плагиатствала като студентка в Юридическия факултет

Ани се вкопчи в полата й, сякаш се страхуваше, че майка й ще я остави.

— Какво ти става? — попита Джаки.

— Не знам — с пресипнал глас отговори тя. — Може да загубя поста си в Юридическия факултет. Убедена съм, че това ще стане.

— Нали си назначена на постоянно място.

— Това няма значение.

— Има смекчаващи вината обстоятелства.

— Мога да се обоснова. Харвард може дори да ме изслуша. Но по-вероятно е без много шум да ме помолят да напусна. Знам как действат.

— Генералът те предупреди — мрачно отбеляза Джаки. — Трябва да мислиш за кариерата си.

— Да — съгласи се Клеър. — Предупреди ме. Но такава заплаха няма да ме спре.

Накрая двете започнаха по ред да вдигат телефона. Обадиха се най-малко десетина репортери във връзка със статията във „Вашингтон Поуст“. Клеър или отказваше да коментира, или изобщо не се приближаваше до телефона. Обадиха се и неколцина верни приятели от Кеймбридж, които проявиха разбиране. Ейб Марголис изрази гнева си от вмешателството на вестника в личния й живот и добави, че ще разговаря с декана на Юридическия факултет.

Клеър вече не беше толкова тъжна.

 

 

Работата трябваше да продължи.

Граймс и Ембри разпитваха свидетели, взимаха писмени показания и си блъскаха главите над тях. Късно следобед всички се събраха в библиотеката на Клеър, за да чуят телефонния разговор с Марк Фей от Пепър Пайк, Охайо, бивш служител на Специалните сили, сега посредник при продажба на недвижими имоти. Бяха се случили странни неща.

— Чух, че Кубик ги избил всичките — прозвуча звучният му баритон.

— Но не сте го видели — възрази Клеър.

— Не. Но после всички говореха за това. Наистина се бяха уплашили.

— Дали сте показания пред Отдела за криминално разследване — рече Граймс. — Там пише нещо съвсем различно.

— Това бяха глупости. Пълна измислица.

Клеър кимна и се усмихна.

— Как така?

Фей повиши тон.

— Написаха го вместо мен и ме накараха да го подпиша.

— Кой? Агентът от Отдела за криминално разследване ли?

— Точно така, по дяволите.

— Полковник Маркс подготви ли ви за разпита?

— Той подготви всички. Извика ни преди разпита и каза: „А сега да уточним фактите“.

— Защо искаше толкова много да прехвърли вината на Кубик? — попита Ембри.

— Пазеше си кожата.

— Искате да кажете, че Кубик не го е направил? — попита Клеър, затаила дъх в очакване на отговора.

— Вече ви казах, че не видях разстрела. Но всички казаха, че полковникът е издал заповедта. Наредил на Кубик да го направи. И онзи смахнат психопат го сторил с радост.

— Но Маркс не е бил там — обади се Граймс.

— Издал е заповедта по радиостанцията. Попитал: „Обкръжихте ли ги?“. А Ернандес, заместник-командирът отговорил: „Да“. „Тогава, ликвидирайте ги.“ „Но, господине…“, опитал се да възрази Ернандес. „Очистете ги“, повторил Маркс. И откаченият Кубик го направил. При това, знаейки, че са невинни.

— Така са ви казали — рече Клеър. — Но не сте го видели.

— Да, но момчетата нямаха причина да ме лъжат.

— А не е ли възможно — настоя Клеър — потулването на историята вече да е било започнало? Повече мъже да са извършили убийството, възнамерявайки да прехвърлят вината на Кубик.

След дълго мълчание Фей отговори:

— Всичко е възможно.

— Ако ви помолят да свидетелствате — добави Клеър, — вие не можете да говорите какво сте чули за Кубик. Или за Маркс. Това са слухове и не се приемат в съда. Но можете да дадете показания как Маркс ви е извикал, за да ви подготви за разпита, и как Отделът за криминално разследване е написал всичко вместо вас.

Марк Фей се изсмя.

— Какво ви кара да мислите, че ще дам показания пред съда?

— Някой говори ли с вас да го направите? — попита Граймс.

— Да, някакви типове от Военния отдел за криминално разследване дойдоха при мен и ме помолиха да свидетелствам. Казах им същото, каквото и на вас. Няма да лъжа, за да спася кожата на Маркс. Не ме интересува дори да е шибаният президент на Съединените щати. Щели да използват писмените ми показания от 1985-та, затова по-добре било да отида и да ги потвърдя.

— Инак? — подсказа му Клеър.

— Смотолевиха нещо за привилегиите ми на ветеран. Знам, че блъфираха. Не могат да ми ги отнемат. Казах им да си го начукат. Дадох лъжливи показания, какво повече искат? Няма да отида да лъжесвидетелствам.

— Чудесно — рече Граймс. — Имате право, те нямат власт над вас.

— Това ли е всичко?

— Ще свидетелствате ли? — попита Граймс.

— Че съм излъгал Отдела за криминално разследване ли? Луди ли сте?

— За да изчистите досието си. И съвестта си.

— Нямам интерес отново да преживявам онзи кошмар.

— Ще ви купим билет за самолет първа класа — усмихна се Граймс и сви рамене.

— Хей, пътуване в първа класа до „Куонтико“. А каква ще бъде втората награда? Платен отпуск в „Левънуърт“?

— Ако искате да усложните живота си, ще ви призова официално — каза Клеър.

— Военният съд не може да призовава цивилни. Не ме будалкайте.

— Не говоря за военния съд, а за призовка чрез Главна прокуратура.

Последва дълго мълчание.

— И кой казва, че ще ви сътруднича, ако дойда там?

— Законът. Нямате друг избор.

— Ами правете каквото искате — отговори Фей и затвори.