Джоузеф Файндър
Тежки престъпления (29)

29.

Мъжът, чието име и телефонен номер Том бе надраскал на къс хартия, се срещна с Клеър в един бар в Джорджтаун, където се събираха млади напористи интелектуалци. Той го избра, макар че веднага щом влезе, заяви, че го ненавижда. Имало твърде много антикварни италиански рекламни плакати и димящи пури. Но нито един от двамата не предложи да отидат другаде.

Мъжът беше на около петдесет години. Нисък, издокаран и атлетичен. Беше плешив и главата му лъщеше, сякаш я мажеше с восък. Имаше гъсти черни вежди и изглеждаше зловещ. Държеше се необщително. Караше я да се чувства неловко.

— Аз съм Денис — заяви той, без да й подава ръка.

— Клеър — представи се тя.

Няколко вечери по ред Клеър се бе опитвала да му се обади по телефона, но никой не отговаряше. Това беше домашният му номер, но той явно нямаше нито телефонен секретар, нито гласова поща. Телефонът му звънеше неспирно, докато накрая предишната вечер бе вдигнал слушалката.

— Кой знае, че сте тук?! — попита той.

Беше облечен в хубав сив костюм и скъпа бяла риза със сребриста вратовръзка и големи златни копчета за ръкавели.

— Защо? Ще ме убивате ли?

Това не му се стори забавно.

— Казахте ли на колегите си адвокати, или на някой от военните?

— Не.

Тя възнамеряваше по-късно да съобщи на Граймс, но засега не виждаше необходимост да го въвлича в това.

— Предполагам, че не носите касетофон.

— Не.

— Разчитам на думата ви. Може да си навлека огромни неприятности, затова, моля ви, не казвайте на никого за срещата ни.

Клеър кимна.

— Имате ли фамилно име, Денис?

— Да оставим това.

— Откъде познавате Роналд Кубик?

— Познавам го.

— От Виетнам?

— Предпочитам да не говоря за това.

— Имате ли нещо против, ако запаля цигара?

— По-добре не го правете, за да не привличаме внимание.

Денис се усмихна сърдечно, макар и без участието на очите.

— Ами радвам се, че се срещнахме. Къде работите?

— В Лангли — с непроницаемо изражение отговори той.

— Аха, в Агенцията. Трябваше да се досетя. Вероятно няма да ми кажете в кой отдел сте.

Денис сви рамене и пак се усмихна — очарователна момчешка усмивка.

— Да пристъпим ли към деловия разговор? Предполагам, че не знаете много за военните.

Сивият му костюм беше измачкан под мишниците, сякаш Денис прекарваше с него целия си ден. Явно не беше човек, който работи по риза. Сигурно рангът му в ЦРУ беше доста висок.

— Уча се — отговори Клеър.

Той отново се усмихна.

— И харесва ли ви онова, което виждате?

— Е, няма да се записвам в армията, ако това имате предвид.

— И така, когато бойната част се върне в базата след полева операция, стандартната процедура е командващият офицер да напише доклад за инцидентите. Нарича се следоперативен доклад. Получихте ли копие от следоперативния доклад, който полковник Маркс е предал след убийствата в Ла Колина?

— Не. Изпратиха ни няколко кашона с книжа, но такова нещо нямаше.

— Няма и да има. Докладът не съществува. Само любопитствах дали не са фалшифицирали нещо. Въпросът се състои в следното. След като Подразделение 27 се върна в базата, полковник Маркс, сега генерал, е предал меморандум за архивите, за да разкаже историята от неговата гледна точка. Да предложи своята версия за случилото се. Три-четири реда, написани на ръка. Маркс е педантичен. Описва всичко. Онзи меморандум ще ви трябва.

— Как да го изискаме?

— Уточнете това в иска си за писмените доказателства.

— Мислите ли, че ще го получим?

— Трудно е да се каже. В Пентагона много ги бива да „затриват“ нещата. Когато Конгресът се опита да получи документите за Гватемала, от Пентагона се бавиха цели пет години. Казаха, че са ги преместили някъде и не знаят къде са ги сложили.

— Точно така. Тогава няма да получим меморандума. Пък и за какво ли би могъл да ни послужи? И там ще пише, че Том… тоест Рон е убил група невинни хора.

— Може би.

Сервитьорът току-що бе донесъл уискито на Клеър, но Денис вече обличаше маслиненозеленото си палто.

— Сигурно някъде имате копие — каза тя.

Той отново се усмихна, показвайки съвършените си зъби.

— Може би. Но няма да повярвате в какъв безпорядък са документите ни. Може да накарам някое от момичетата да провери. Ще ви се обадя, ако излезе нещо.

— И какво ще докаже това?

— Дали Маркс е лъжец, или не. Вижте какво, никой няма да свидетелства срещу него. Но това може и да не ви е необходимо.

 

 

Джаки още беше будна, когато Клеър се върна. Двете отидоха да пият уиски и да пушат в стаичката до мокрото помещение.

— Охо, шпионин. Страхотно — възкликна Джаки. — И защо ти помага?

— Това е големият въпрос. Предполагам, защото е приятел на Том.

— Откъде?

— Не ми каза.

— Мислиш ли, че говори истината?

— Ще видим дали ще намери нещо.

— Но това те прави още по-уверена, че Том ти казва истината.

— Нещо в неговата напрегнатост ми го подсказва. Гласът на истината, изречена от един отчаян човек. Но не е престанал да вярва. Последния път, когато го посетих в ареста, той ми каза, че искал да отиде на църква. Не му разрешили и довели свещеник в килията.

— Ще го накараш ли да даде показания?

— Знам ли. Пластична хирургия, промяна на името, фалшива самоличност… Убедена съм, че ще бъде страхотен свидетел — иронично отбеляза Клеър.

— Е, да.

— И не само това. Знам, че ще се справи добре. Но ако свидетелства, всички данни от миналото му ще излязат наяве. Неща, в които са го забъркали, макар че не можем да го докажем. Какво е правил във Виетнам. Дали е бил убиец, който по поръчка на правителството е премахвал американци дезертьори. Вършил ли е извращения с кучета.

— Кучета?

Клеър пак запали цигара.

— Странно, нали? Убийството на кучета възмущава повече, отколкото убийството на хора.

— Мисля, че американските войници във Виетнам не са ставали за нищо. А кучетата са невинни. Между другото, обади се секретарката ти от Кеймбридж. Кони. Имала дълъг списък с хора, които искат да те наемат.

— Предполагам, че им е отказала.

Джаки кимна.

— От „Вашингтон Поуст“ се обадиха отново. Бесни са, задето не искаш да говориш с тях.

— Не съм задължена да говоря с репортери от вестниците.

— Те обаче мислят, че имат моралното, дадено им от Бога право да говорят с теб.

Настъпи продължително мълчание.

— Клеър.

— Да?

— Ако съществува вероятност — дори най-малката — той да е виновен и да е чудовище, както твърди обвинението, наистина ли го искаш близо до Ани?

— Ако е виновен, разбира се, че не.

— Хубаво е да го чуя — мрачно отбеляза Джаки. — Защото през последните няколко седмици останах с убеждението, че на първо място си съпруга, а после майка. Виж как реагира Ани. Пренебрегваш я.

Клеър видя гнева, изписан на лицето на сестра си. Никога не я беше виждала толкова ядосана. Но в края на краищата Джаки ожесточено защитаваше племенницата си.

— Правя каквото мога — тихо промълви Клеър. — Работя ден и нощ…

— Я стига — прекъсна я Джаки. — По-рано беше луда по нея. Преди всичко това да се случи. Сега почти не разговаряш с детето. Господи, Клеър, ти си единственият й родител! Том може да си намери друг адвокат, но Ани не може да си намери друга майка.

Клеър гледаше с широко отворени очи, онемяла от покруса. Не беше в състояние да отговори.

 

 

Клеър лежеше, а мислите хаотично и безполезно се въртяха в главата й. Плака за Ани, задето я пренебрегваше. Не можа да заспи дълго време.

В три трийсет и седем телефонът иззвъня.

Тя скочи и вдигна слушалката с разтуптяно сърце.

— Да?

От другата страна на линията цареше тишина. Клеър се накани да затвори, когато чу един глас — странен, металически, приглушен. И електронно изменен.

— Кой се обажда? — попита тя.

— Уолдрън е само фигурант.

— Кой се обажда? — повтори Клеър.

Линията прекъсна.

Остана будна почти до сутринта.