Джоузеф Файндър
Тежки престъпления (45)

45.

Най-после дойдоха събота и неделя. Клеър имаше нужда от почивка. Опита се да спи до късно, но не можа. Събуди се преди седем и установи, че телефонът не е звънял през нощта. Напълни голямата старинна бяла порцеланова вана и дълго лежа в горещата вода. Хрумна й да прочете някои от документите по делото, но се въздържа и не го направи. Мозъкът й беше преуморен. Затвори очи и се замисли за Том. Искаше й се да отиде да го види, но трябваше да отдели време на Ани.

Облече джинси и ватена блуза, нахлузи маратонки и заведе дъщеря си на закуска в Джорджтаун. Само двете. Не се обади на Деверо, който вероятно още спеше.

— Кога ще се приберем вкъщи? — попита детето.

— В Бостън ли?

— Да. Искам да видя приятелката си Кати.

— Скоро, миличка.

— Колко скоро?

— След няколко седмици. Може и по-рано.

— С татко ли?

Клеър не знаеше какво да отговори. Съдът вероятно щеше да го признае за виновен и да го осъди на доживотен затвор в „Левънуърт“, където от време на време щяха да му ходят на свиждане. Това щеше да съсипе живота на Ани. При това, ако Клеър успееше да намали смъртната присъда на доживотна. И през цялото време тя щеше да пише жалби до Апелативния военен съд и после още по-нависоко — до Върховния съд. Средствата им щяха да се стопят, защото Харвард щеше да я уволни — това можеше да стане всеки момент. Вероятно един ден присъдата щеше да бъде намалена, но Том едва ли щеше да излезе от затвора, защото твърде много хора желаеха смъртта му.

— Разбира се, че с татко — отговори тя и разроши невероятно меките и лъскави кестеняви коси на Ани. — А сега, след като изядеш палачинките, ще отидем ли в зоопарка?

Момиченцето сви рамене с безразличие, сякаш идеята не я привличаше.

— Не обичаш ли да ходиш в зоопарка?

Ани поклати глава.

— Още ли ми се сърдиш?

— Не, мамо, не ти се сърдя.

— Знам.

— Не, не знаеш, мамо. Винаги казваш, че знаеш, но не е така. — Очите й блеснаха. — Каза, че ще стоиш повече у дома, но пак те няма.

— Снощи ти искаше да си играем, но аз имах работа с господин Граймс, господин Ембри и чичо Рей.

— Защо винаги работиш?

— Защото съдят татко. Искат да го заключат в затвора за дълго време и аз и моите приятели трябва да направим така, че това да не стане.

— Но защо това продължава толкова дълго?

Труден въпрос.

— Защото хората, които искат да го затворят, са лоши и понякога лъжат.

— Защо?

Клеър се замисли.

— Не знам — отговори откровено тя накрая.

 

 

— Не намерихте ли нещо за генерала? — попита Клеър, когато четиримата се събраха същата вечер. Ембри и Граймс се настаниха на обичайните си столове. Деверо крачеше напред-назад, защото обичаше да се извисява над останалите. Клеър седеше зад красивото бюро и пушеше. — Не е бил жена си, не е извършвал прелюбодеяние, не е малтретирал деца, нищо?

— Чист е като новородено — отговори Деверо. — Най-бързо издигналият се генерал в армията. Мил към животните, любезен със съседите. Дава щедри дарения за благотворителни цели и членува в Съвета на обединените сили и в Дружеството за борба с рака. Дори не взима под наем порнографски видеокасети.

— „Дори“? — попита Клеър. — Всички други ли го правят?

— Е, ти не го правиш. В това съм сигурен — отговори Деверо.

— Благодаря. Хубаво е, че уважаваш личния ми живот.

— А Робърт Лентини? — попита Граймс. — Още ли не се е появил?

— Дори да предположим, че не е стоял в дъното на онази инсценировка в планината и са използвали името му, защото са знаели, че Клеър ще налапа стръвта — не. Той изчезна безследно. Или никога не е съществувал.

— Знаем, че е съществувал от военното му досие — възрази Ембри.

— Може би — рече Деверо.

— А онзи тип от ЦРУ, Денис? — попита Клеър.

Рей се усмихна.

— Това ще ти хареса. Онези авантюристи не могат да надушат преследвача, макар да е висок метър и седемдесет и да тежи сто и петдесет килограма. Проследих го до дома му в Чеви Чейз. Името му е Денис Т. Маки. Е, не знам дали това ще ти послужи за нещо. Освен ако нямаш справочник на персонала в ЦРУ. А сега, ще ми позволите ли да си легна? Трябва да се наспя, за да съм хубав.

 

 

— Исках да кажа нещо — най-накрая се престраши Ембри. — Кръстосаният разпит на експерта по балистика беше страхотен.

— Благодаря — отвърна Клеър, — но нямаше да го направя, ако не беше ти. Какво, по дяволите, знам аз за оръжията?

— Ти ли я подготви? — попита Граймс.

Ембри го погледна подозрително.

— Много си умен — добави Граймс.

Доволен, Ембри се усмихна.

— Благодаря.

— Дори Култас не можа да си спомни за цевите — рече Граймс.

— Не мога да повярвам — каза Клеър. — Не и специалист като Култас. Той е експерт от национална величина и не би подминал нещо толкова очевидно.

— Не беше толкова очевидно — възрази Ембри.

— За него би трябвало да е. Сигурно се е надявал, че няма да го попитаме.

— Не — рече Граймс. — Той е неутрален експерт. Не взима ничия страна. Вероятно Уолдрън го е инструктирал да не споменава нищо по този въпрос, освен ако не го попитат.

— Има ли още нещо? — попита Ембри. — Защото искам да работя върху информацията за генерал Маркс и да видя дали ще открия нещо разобличаващо. Пък и ми се спи.

— Тръгвай, Тери — каза Клеър. — Благодаря ти, че дойде.

— Искаш ли да пийнем нещо? — попита Граймс, когато Ембри излезе.

— Не, благодаря.

— Изглеждаш уморена.

— Напоследък съм вечно уморена.

— Тогава и аз си отивам. — Той стана и прибра книжата в куфарчето си. Изправи се пред бюрото й и попита: — Може ли да ти кажа нещо лично?

— Да — уморено отвърна тя.

— Ами… ти си известен адвокат и аз отдавна съм твой почитател. Мисля, че е страхотно, задето ме нае да работя с теб.

Клеър кимна и се усмихна.

— Препоръчаха те от високо място.

— Забрави тези глупости. Макар да бях много уплашен, когато за пръв път влязох в кабинета ти, не можах да не си помисля, че всичко това е адски смешно — да искаш да бъдеш защитник в един изключително динамичен военен съд и да не знаеш нищо за военното право. Но знаеш ли какво? Сега видях, че ти наистина си страшно добра в професията си.

В очите й бликнаха сълзи. Усмихна се и поклати глава. После стана и се приближи до него.

— Граймс… Чарли… Чарлс… О, по дяволите.

И дълго го държа в прегръдките си.

 

 

В два и трийсет сутринта телефонът отново иззвъня.

— Запитай се кой всъщност иска да го пъхне в пандиза — каза електронно измененият глас.

— Благодаря — отговори Клеър. — Ще те спипаме, тъпако.