Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
High Crimes, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2015)

Издание:

Джоузеф Файндър. Тежки престъпления

Американска. Първо издание

ИК „Бард“ ООД, София, 1998

Редактор: Анелия Христова

История

  1. — Добавяне

На Мишел и на Ема и нейния клуб от почитатели

Онзи, който има очи да види и уши да чуе, ще се убеди, че никой смъртен не може да пази тайна. Ако устните му мълчат, той бъбри с пръстите си. Предателството се излъчва от всяка негова пора.

Зигмунд Фройд, „Дора“

Първа част

1.

Точно в девет сутринта Клеър Хелър Чапман влезе в подобната на пещера лекционна зала на Юридическия факултет в Харвард. Вътре я чакаше малка група репортери, единият от които беше телевизионен оператор с обемиста камера.

Тя не се изненада. Отклоняваше обажданията на журналистите, откакто преди два дни произнесоха присъдата на Ламбърт. Бе успяла да избегне повечето от тях. И сега те стояха до катедрата й и веднага щом я видяха, започнаха да надават въпроси.

Тя се усмихна учтиво. До слуха й стигаха само откъслечни фрази.

… Ламбърт, имате ли коментар по случая?

Удовлетворена ли сте от присъдата?

Не се ли притеснявате, че е пуснат на свобода един изнасилвач?

Шепотът на студентите се усили. Клеър застана пред катедрата, което й даваше преимуществото да се извиси над тях, и се обърна към репортерите.

— Опасявам се, че трябва да напуснете залата.

— Само един кратък коментар, професоре — помоли телевизионният репортер, хубав блондин в розово-оранжев костюм с подплънки на раменете.

— Съжалявам, но в момента не мога да ви кажа нищо. Трябва да изнеса лекцията си.

Студентите по криминалистика седяха на дълги редици, извиващи се от предната част на залата като пръстените на Сатурн. В Юридическия факултет в Харвард професорът се смяташе за божество. Ала тази сутрин божеството беше щурмувано.

— Но, професоре, един бърз…

— Влезли сте тук без разрешение, господа. Моля ви, напуснете залата. Вън!

Мърморейки недоволно, журналистите тръгнаха към изхода по скърцащия под.

Тя се обърна към студентите и се усмихна. Клеър Хелър, както бе известна в професионалните среди, беше трийсет и пет годишна, дребна, слаба, с кафяви очи, с трапчинки на бузите и буйни медноруси коси, скриващи дългата лебедова шия. Беше облечена в стилно вълнено шоколадовокафяво сако и кремава копринена блуза.

— И така — започна тя. — Последния път някой ме попита коя е Регина. И кой е Рекс?

Неколцина от студентите се изкикотиха. Юридически хумор — смееш се, за да покажеш, че си го разбрал, а не защото е смешен.

— Това са латински думи.

Клеър отпи вода. Моментът беше точно премерен. Кикотенето постепенно се засили.

— Английското право. Регина означава кралица, а Рекс — крал.

Последва силен смях на облекчение от страна на онези, които най-после схванаха шегата. Те бяха най-добрата публика за комедии в света.

Последният репортер излезе и задната врата на залата се затвори с трясък.

— И така, случаят „Тери срещу щата Охайо“. Едно от последните решения на съдията Уорън. Истинска повратна точка в либералното съдопроизводство.

Тя огледа студентите с безизразно като на покерджия лице. Малцина се изкикотиха. Повечето знаеха каква е тактиката й.

— Тери срещу Охайо. Онова велико решение, което позволи на полицията съвсем безпричинно да развълнува хората. Господин Главно правосъдие, Ърл Уорън, даде коз в ръцете на ченгетата. Госпожице Харингтън, какво ще стане, ако ченгетата нахлуят посред нощ в апартамента ви? Без заповед за обиск. Можете ли да бъдете дадена под съд за притежаване на наркотици?

Разнесе се кикот. Лишената от чувство за хумор госпожица Харингтън, прилежна, много висока и бледа, с дълги пепеляворуси коси, сресани на път по средата, не се вместваше в общоприетата представа за типичен пушач на марихуана.

— Невъзможно е — отговори тя. — Ако нахлуят в дома ми без заповед за обиск, доказателствата няма да бъдат признати в съда. По правилото за изключението.

— И откъде произтича то? — попита Клеър.

— От Четвъртата поправка в Конституцията — отговори госпожица Харингтън. Тъмночервените сенки под очите й показваха колко малко спи по време на трудната си първа година в юридическия факултет. — Тя ни защитава от неблагоразумните посегателства на правителството. Затова всяко доказателство, получено в нарушение на Четвъртата поправка, трябва да бъде изключено от съдебния процес. Това се нарича „плодът на отровеното дърво“.

— Също като вашата стъкленица с кокаин.

Госпожица Харингтън се вторачи мрачно в Клеър през тъмночервените кръгове около очите си и тъжно се усмихна.

— Точно така.

По-досетливите студенти започнаха да схващат накъде бие професор Хелър — либерал от 60-те, арестувана по време на студентските си години в Медисън. „Властта на хората. По дяволите институциите.“

— И така, ще ми кажете ли къде в Четвъртата поправка пише, че незаконно придобитото доказателство не се допуска в съда?

Тишина.

— Госпожице Зелински? Госпожице Картрайт? Госпожице Уилямс? Господин Папулис?

Клеър слезе от подиума и се разходи по скърцащия под между редиците.

— Никъде.

От дъното на залата се разнесе пронизителният баритон на Чадуик Лоуел, чиито пясъчноруси коси вече бяха започнали да оредяват над очилата с телени рамки.

— Явно не сте привърженичка на правилото за изключението.

— Правилно сте разбрали — отговори Клеър. — От четирийсет години не сме имали такова нещо в Щатите. Сто и седемдесет години след приемането на Четвъртата поправка в Конституцията.

— Но правилото за изключението — презрително настоя господин Лоуел — не ви притесни по време на защитата на Гари Ламбърт, нали? Променихте присъдата, като изключихте обиска на вещите му. Ето защо мисля, че всъщност ние не сте против това правило.

Всички млъкнаха изплашени. Клеър бавно се обърна към Лоуел. Тайно в себе си тя беше доволна от него. Студентът не трепна.

— По време на лекциите може да говорим за принципа. Но в съдебната зала трябва да зарежете идеалите си и да се сражавате с всяко оръжие, с което разполагате. А сега, да се върнем на „Тери срещу Охайо“.

 

 

— Още ли работите върху това?

Сервитьорът беше висок, мършав, двайсет и няколко годишен и непоносим. Русата му коса беше подстригана късо, а бакенбардите — грижливо оформени. Беше в черни джинси и черна фланелка.

Клеър, съпругът й Том и шестгодишната им дъщеря вечеряха в един семеен ресторант за морска храна в Търговския център в сърцето на Бостън. „Семеен“ обикновено означаваше балони с хелий, цветни тебешири и хартиени подставки за чиниите. Но заведението беше една-две класи над това ниво и храната беше прилична.

Клеър улови погледа на Том и се усмихна. Той обичаше да се шегува с този стандартен сервитьорски израз.

— Вече сме готови — любезно отговори Том Чапман.

Той беше четирийсет и шест годишен, младолик, стегнат и хубав в морскосиния си костюм от „Армани“. Току-що се бе върнал от работа. Късо подстриганата му коса посивяваше и леко оредяваше. Сиво-сините му очи, обградени от дълбоко врязани бръчки, весело блестяха.

Клеър кимна.

— Всички си свършихме работата — сериозно каза тя.

— Аз също — обади се Ани.

Лъскавите й кестеняви коси бяха завързани на две опашки. Беше облечена в любимия си бледорозов пуловер.

— Ани — рече Том. — Не си изяла дори половината от хамбургера си.

— Хареса ли ви? — загрижено попита сервитьорът.

— Да, благодаря — отговори Том.

— Но изядох пържените картофи — отвърна Ани.

— Да ви изкуша ли с някой десерт? „Маркиза“ с шоколад във фъстъчен сос. Превъзходна е. Има и топъл шоколадов кейк.

— Искам шоколадов кейк — обади се Ани.

Том погледна Клеър, която поклати глава и рече:

— Не желая десерт.

— Сигурни ли сте? — заговорнически и пакостливо попита сервитьорът. — Да донеса ли три вилици?

— Не, благодаря. Може би само едно кафе. И никакъв шоколадов кейк за нея, преди да е довършила хамбургера.

— Ще го довърша! — възрази Ани, въртейки се на стола.

— Добре — каза сервитьорът. — Две кафета?

— Едно — отговори Клеър, когато Том поклати глава.

Келнерът се поколеба, сетне наклони глава към Клеър.

— Извинете, вие ли сте професор Хелър?

Тя кимна.

— Да.

Той се усмихна широко, сякаш му поверяваха държавна тайна.

— Виждал съм ви по телевизията.

— Ако не са те показвали по телевизията, значи не съществуваш — отбеляза Том, когато сервитьорът се отдалечи, и стисна ръката й под лакираната маса. — Бремето на славата.

— Не е съвсем така.

— Е, поне в Бостън. Как се държат колегите ти във факултета?

— Стига да изпълнявам преподавателските си задължения, не се интересуват кого защитавам. Може да съм адвокат и на дявола. Вероятно шушукат, че съм публична проститутка, но ще ме оставят на мира. — Тя сложи ръце на лицето му и го целуна по устата. — Благодаря. Вечерята беше чудесна.

— Удоволствието е мое.

Светлината се отрази в бръчките на челото му. Клеър се възхищаваше на чертите му — високите скули и четвъртитата брадичка. Том подстригваше косата си късо, почти като военен, за да скрие ефекта от оплешивяването, но в резултат на това приличаше на пораснал ученик — току-що изкъпан и готов да доставя удоволствие. Сиво-сините му очи бяха прозрачни и невинни. Той я видя, че го гледа, и се усмихна.

— Какво има?

— Нищо. Замислих се.

— За какво?

Тя сви рамене.

— Изглеждаш малко потисната. Неудобно ли се чувстваш, задето отърва Ламбърт?

— Да. Мисля, че постъпих правилно. Случаят беше много важен. Доказателствата, които явно трябваше да бъдат отхвърлени, въпросът с „осведомения източник“, незаконният обиск, залавянето и неизбежното му разкриване. Съществената Четвърта поправка в Конституцията.

— И все пак, оправда един изнасилвач — тихо каза Том.

Знаеше колко неловко се чувстваше Клеър, когато пое случая „Ламбърт“. Известният наследник на фамилията Ламбърт, трийсетгодишният Гари, чиито снимки непрекъснато се появяваха в списание „Пийпъл“, обикновено в обятията на някой супермодел, беше обвинен от нюйоркската полиция в изнасилване на петнайсетгодишно момиче.

Когато видните му адвокати я помолиха да се заеме със случая, Клеър не се поколеба. Знаеше защо я наеха — не само заради нарастващата й слава, но и защото беше професор в юридическия факултет в Харвард. Успехите й в професията можеха да изчистят опетнената репутация на Гари Ламбърт. Въпреки това тя беше привлечена от правния аспект на случая — полицейския обиск в мансардата на Ламбърт и на вещите му — неща, които знаеше, че няма да издържат пред защитата. Нито за миг не се усъмни, че ще ги убеди да променят присъдата му.

Неочаквано, в резултат на този случай, Клеър се превърна в забележителност. Сега беше редовен гост на „Телевизионен съд“ и на коментарното предаване по юридически въпроси на Джералдо Ривера. „Ню Йорк Таймс“ бе започнал да я цитира в статиите си за други съдебни процеси и юридически противоречия. Е, още не я познаваха, когато я срещнеха на улицата, но беше в радарния екран на националните медии.

— Виж какво — рече Том, — винаги си казвала, че колкото по-ниско е паднал един човек, толкова повече се нуждае от съвет. Така ли е?

— Да — колебливо отговори тя. — На теория.

— Аз мисля, че свърши страхотна работа и се гордея с теб.

— Може би ще дадеш интервютата ми на „Глоуб“?

— Изядох всичко — обади се Ани. — Сега искам десерт.

Тя се измъкна от стола си и се сгуши на коленете на Том. Той се усмихна, вдигна във въздуха доведената си дъщеря и шумно я целуна.

— Обичам те, сладурче. Моята Ани. Ей сега ще дойде десертът.

— Забравих да ти кажа — рече Клеър, — че списание „Бостън“ иска да ни включи в петдесетте най-известни двойки.

— Мамо, може ли да изям и един сладолед?

— Позволи ми да отгатна — каза Том. — Обадили са се, защото отърва Гари Ламбърт.

— Да, миличка, ще ти поръчаме… Всъщност обадиха ми се преди няколко дни.

— Не знаех за това, скъпа. Ние не сме такива хора.

Тя сви рамене и смутено се усмихна.

— Кой казва? Ще бъде добре за бизнеса ти, нали? Вероятно ще привлече много инвеститори в „Чапман и съдружници“.

— Мисля, че това е проява на лош вкус, мила. Петдесетте най-известни двойки… — Той поклати глава. — Нали вече не си казала „да“?

— Още не съм казала нищо.

— Бих искал да не се съгласяваш.

— Татко — обади се Ани, която бе обвила ръчичката си около врата му, — кога ще донесат кейка?

— Скоро, миличка.

— Сега ли го пекат?

— Изглежда. Много се забавиха.

— Знаеш ли, ченгетата смятат, че може би са открили една от откраднатите картини — каза Клеър.

Преди няколко дни бяха влезли с взлом в дома им. Откраднаха две от картините им — рисунка на гола жена от Коро, която Том й бе подарил за рождения ден, и натюрморт от Уилям Бейли. Том харесваше втората, но Клеър — не.

— Сериозно? А аз бях готов да поискам застраховката. Коя са намерили?

— Не знам. Разбира се, сърцето ми няма да се скъса, ако картината на Бейли изчезне безследно.

— Знам — каза Том. — Той е твърде студен, прецизен и сдържан, нали? Е, аз пък го обожавам. Но това са само вещи, скъпа. Предмети. И никой не пострада. Това е най-важното.

Сервитьорът се появи с поднос, на който имаше шоколадов кейк, кафе и две чаши шампанско.

— Поздравления от заведението — обяви тържествено той.

 

 

Излязоха от ресторанта и Ани хукна из вътрешния двор, като крещеше:

— Искам да играя с космическия кораб!

Гигантският космически кораб се намираше в любимия й детски магазин, пред който бяха наредени огромни фигури на герои от анимационни филми.

Във вътрешния двор на Търговския център имаше малки овални маси, дървени пейки и фикуси в месингови саксии. Подът беше облицован с излъскан мрамор. Широкото открито пространство беше разположено на три нива и обкръжено с балкони, извисяващи се към остъкления покрив, осветен от прожектори. В дъното имаше изкуствен водопад, чиито води се плискаха по назъбена гранитна стена.

— По-бавно, Ани — извика Том.

Тя се върна, хвана баща си за ръка и го дръпна.

В същия миг към тях се приближиха двама мъже, облечени в костюми.

— Господин Кубик, елате с нас, ако обичате — каза единият. — Да не усложняваме нещата.

Озадачен, Том се обърна към другия.

— Моля?

— Роналд Кубик, ние сме федерални агенти. Имаме заповед за задържането ви.

Том се усмихна и свъси вежди.

— Сбъркали сте — рече той, хвана Клеър за ръката и бързо мина покрай тях.

— Господин Кубик, елате тихо и спокойно и никой няма да пострада.

Поразена, Клеър се засмя на нелепостта на ситуацията.

— Съжалявам, момчета.

— Правите някаква грешка — добави Том, повишавайки тон. Вече говореше сериозно.

Мъжът вдясно го хвана за ръката.

— Махнете ръката си от съпруга ми — каза Клеър.

Изведнъж Том хвърли дипломатическото си куфарче вдясно, удряйки единия мъж в стомаха. Повали го по гръб и хукна с изумителна скорост.

— Том, къде отиваш? — извика Клеър.

— Татко! — изпищя Ани.

— Стой — изрева един глас.

Клеър гледаше смаяна как двамата мъже се завтекоха след Том. Защо бягаше, след като всичко това явно беше грешка? Изведнъж всички във вътрешния двор започнаха да се движат бързо. Неколцината трийсетгодишни, късо подстригани мъже, които седяха в кафенето пред ресторанта, скочиха.

— Том! — отново извика Клеър, но той вече бе преполовил вътрешния двор и продължаваше да бяга.

От пицарията излезе един мъж, облечен в морскосиньо сако и вратовръзка, и направи знак на останалите. Беше по-възрастен и очевидно техен водач.

— Не стреляйте! — изкрещя той.

Отдясно изскочи още един мъж и се включи в преследването. Двамата туристи с фотоапарати на врата, които разглеждаха витрината на един от магазините, изведнъж се обърнаха и хукнаха към далечната страна на вътрешния двор.

— Том! — извика Клеър. — Какво става, по дяволите?

От всички посоки разни мъже ставаха от масите или се появяваха от съседните магазини. Туристи и случайни минувачи се устремяваха към Том и го обкръжаваха.

От един мегафон се разнесе силен металически глас:

— Стой! Федерални агенти!

Настъпи суматоха. Хората се струпаха на остъклените балкони, наблюдавайки сцената с невярващи очи.

Клеър стоеше втрещена от ужас, а умът й трескаво работеше. Какво ставаше? Кои бяха всички тези мъже, които преследваха Том? И защо той бягаше?

— Мамо! — изхленчи Ани. — Къде отива татко?

— Покрийте аварийните изходи! — извика мъжът в морскосиньото сако.

Клеър прегърна дъщеря си и я погали.

— Няма нищо, мъничката ми — промълви тя.

Само това можа да измисли.

Том тичаше още по-бързо, събаряйки столове и пейки по пътя си. Изведнъж зави към облицованата с бели плочки стена на японския ресторант, разбивайки стъклото пред един от пожарникарските маркучи. Разнесе се пронизителен звън. Хората тичаха насам-натам и крещяха.

— Мамо! — ужасена изплака Ани. — Какво става?

Клеър я стисна в прегръдките си и извика:

— Том!

Но гласът й бе заглушен от невероятния шум, звъна на пожарната аларма и писъците наоколо. Том хукна към ескалаторите, водещи към кинотеатъра на горния етаж.

Единият от преследвачите, висок и мършав чернокож, успя да го настигне и се хвърли върху него. Клеър неволно извика. Изведнъж Том се извърна и с изопната длан удари нападателя си по врата. После изви ръката му и го принуди да се свлече на пода. Човекът изрева от болка и се простря на земята. Очите му се затвориха, а краката потрепнаха конвулсивно. Явно беше парализиран.

Клеър стоеше онемяла от изумление и вцепенена от ужас и недоумение. Не можеше да повярва на очите си. Том не знаеше как се правят тези неща.

Докато той завиваше покрай една сергия за спагети, отнякъде изскочи друг мъж и връхлетя върху него. Том го повали на земята, после скочи и се отскубна от хватката му. Но човекът също успя да стане и продължи да го гони, вече насочил пистолет. Том грабна тежко на вид метално куфарче от ръцете на един ужасен случаен свидетел и го запрати по преследвача си, избивайки пистолета от пръстите му.

После се завъртя, скочи към изкуствения водопад и обиколи гранитната му стена. От аварийния изход до италианския ресторант се появиха още двама мъже.

Том се изкачи на скалите пред водопада с един скок и започна да се катери по назъбената стена, вкопчвайки се в издадените камъни и издигайки се на мускули като опитен алпинист. Клеър го наблюдаваше втрещена.

— Стой! — извика един от преследвачите, извади пистолет и се прицели.

Сетне изстреля един куршум, който одраска гранита до главата на Том.

— Том! — изпищя Клеър. — Престанете! Какво правите, по дяволите?

Не можеше да повярва, че това е Том — съпругът й от три години насам, мъжът, когото обича и познава отблизо. Сякаш гледаше някой друг, непознат, извършващ неща, за които Том не бе и сънувал.

Той спря за миг и Клеър се запита дали наистина възнамерява да остане там, на десет метра над земята, вкопчен в изкуствената скала.

Втори куршум строши на парчета стъклената стена на балкона над него и Том продължи да се катери с поразителна гъвкавост. Изумена, Клеър не откъсваше поглед от него. Той стигна до месинговия парапет на балкона, прескочи го и пъргаво се смеси с хората, които чакаха да влязат в киносалоните или излизаха от тях. После изведнъж изчезна.

— По дяволите! — изкрещя командирът, когато стигна до ескалатора, и насочи показалец към хората си. — Вие, двамата, в паркинга! Ти, нагоре, в киносалона! Бързо! Мамка му! Изпуснахме го!

Сетне посочи Клеър и Ани и извика:

— Искам ги! Веднага!