Джоузеф Файндър
Тежки престъпления (27)

27.

Клеър и Джаки разчистваха кухнята след вечеря и разговаряха. Ани се готвеше да си ляга и си миеше зъбите. Клеър се чувстваше изтощена.

— Може ли някой да ми обясни каква е тази история с Кубик? Не мога да го нарека Рон — каза Джаки.

— И аз. Не знам как да го наричам и в това има нещо символично. Сякаш е друг човек, но не знам кой. Напоследък разговаряме само по делото.

— Но не трябва ли да бъде така? Нали си негов адвокат? Животът му е в опасност.

— Да, имаш право. Но понякога той като че ли не е в час.

— Всеки на негово място би се уплашил до смърт. Но може ли да те попитам нещо — признаха ли резултата от полиграфа?

— Да, но няма да има никаква полза от това. Ако бях на мястото на следователя, щях да остана с убеждението, че е излъгал полиграфа, защото е обучен да го прави.

— И какво мислиш?

— За кое?

— Ами дали наистина е излъгал детектора?

— Как бих могла да кажа? Може и да го е сторил. Очевидно знае как става това. И все пак мисля, че не е било необходимо, защото е… невинен.

— Да — предпазливо се съгласи Джаки.

— Всичко това е влудяващо. Водила съм много дела срещу правителството, когато са преследвали някого или са искали да го превърнат в изкупителна жертва, и знам, че те правят такива неща. И колко са корумпирани. Веднъж защитавах един тип, уволнен, задето огласил местонахождението на сметище за токсични отпадъци. Оказа се, че началникът му фалшифицирал и написал задна дата на служебните досиета и характеристики, от които излизаше, че онзи човек има проблем с алкохола. А всъщност служителят бил за пример. Виждала съм тези неща.

— Може ли да бъда откровена с теб?

— Казвай.

— Ами допреди два месеца и двете мислехме, че Том Чапман е страхотен — мъжествен, хубав, бива го за всичко. Прекрасен баща и съпруг. Нали?

— Да. Е, и?

— Сега знаем, че е криел нещо от нас. Има друго име, тъмно минало…

— Джаки…

— Не, чакай. Каквато и да е истината за онези убийства… Бил е член на свръхсекретно военно подразделение. Спускали са ги с парашути в някоя чужда страна, където не би трябвало да бъдат, с фалшиви карти за самоличност, застрелвали са хора и после са ги изтегляли. Искаш ли да говорим символично? Том се спуска с парашут в твоя живот и…

— Много остроумно.

— А ние всъщност не знаем кой е той.

— Каквото и да говорят за него, той е мъжът, когото обичам.

Джаки спря и я погледна в очите.

— Но ти не знаеш кой е той. Не е човекът, за когото го мислиш.

— Какво означава това? Кога го измисли? Не бях слабоумна, нито наивна, когато казах, че го обичам. Който и да е той, аз трябва да го опозная. Обичам го такъв, какъвто го познавам. Всеки има минало и крие нещо. Никой не разкрива всичко за себе си, независимо дали таи нещо умишлено, или не…

— Пак започна да разсъждаваш на глас — повиши тон Джаки. — Ти не знаеш кой е той и дали е направил онова, което казват…

— Знам, че не е извършил онова, в което го обвиняват.

— Ти не знаеш нищо за него, Клеър. Щом те излъга за семейството, родителите, детството си и колежа, наистина ли мислиш, че не може да те излъже и за всичко това?

Ани бе застанала на прага и смучеше палеца си. Не го бе правила от години.

— Ани! — извика Клеър.

Детето извади пръста си от устата и намусено погледна майка си.

— Защо се карате с леля Джаки?

— Не се караме, миличка. Разговаряме. Спорим.

— Викате така, сякаш се карате — укори ги Ани.

— Само говорим, детенце — рече Джаки и се обърна към Клеър. — Ще изпуша една цигара.

— Навън, ако обичаш. И аз ще дойда, след като сложа Ани да си легне.

— Не. Ти няма да ме сложиш да легна. Искам Джаки.

— Не може ли аз? Напоследък те виждам толкова рядко. Липсваш ми.

— Не — извика Ани. — Не искам ти да ме слагаш да спя, а Джаки.

— Нека майка ти да те сложи в леглото, детенце — намеси се Джаки.

— Не! Тя да отива да работи. Махай се!

Момиченцето изтича навън и изтопурка по стълбите за втория етаж.

Клеър погледна Джаки, която сви рамене.

— Не можеш да я обвиниш — промълви Джаки.

Клеър се качи в детската спалня.

Ани вече си беше легнала. Разглеждаше книжка и ожесточено смучеше палеца си.

— Махай се — каза тя, когато майка й влезе.

— Миличка — рече Клеър и коленичи до нея.

— Махай се! Отивай да работиш!

— Не може ли да ти прочета една приказка? Наистина ще ми бъде приятно.

— Не искам, затова можеш да се махнеш.

— А може ли да поговорим?

Ани не й обърна внимание.

— Моля те, миличка. Искам да говоря с теб.

Детето не откъсна поглед от книжката.

— Знам, че ми се сърдиш. Не съм добра майка. Ужасно съжалявам.

За миг погледът на Ани сякаш омекна, сетне пак се намръщи. Не отговори. Клеър й бе казала, че съдят баща й, но дали детето разбираше какво означава това?

— Много съм заета. Опитвам се да измъкна татко. Излизам рано, връщам се късно и съм изтощена. Нямам време за теб. Но искам да знаеш, че много те обичам. Повече от всичко на света. И когато неприятностите свършат, ще играем заедно, ще ходим в зоопарка, ще ядем сладолед и ще бъдем такива, каквито винаги сме били.

Ани придърпа одеялото до брадичката си. Без да отмества очи от книжката, тя попита намусено, почти заповеднически:

— Кога ще се прибере татко?

— Мисля, че скоро. Надявам се.

Ани отново млъкна, сетне намръщено продължи:

— Джаки каза, че е в затвора.

Клеър се поколеба. Не искаше да я лъже повече, пък и в момента Ани — изключително наблюдателна, като всички малки деца — предизвикваше майка си да й каже истината.

— Да, но това е някаква грешка.

Момиченцето отново се начумери.

— Какво е в затвора?

Явно разпитваше за подробностите, като доказателство за достоверността на историята на Клеър.

— Ами държат го в една стая и му дават храна там. И книги.

— Няма ли решетки и ключалки?

— Има.

— Тъжен ли е?

— Да, защото не може да бъде с теб.

— Може ли да отида да го видя?

— Не. Съжалявам.

— Защо?

Да, наистина, защо не, помисли си Клеър.

— Там не пускат малки деца — излъга тя.

Ани, изглежда, прие думите й за истина.

— Уплашен ли е?

— Отначало беше, но сега вече не е. Знае, че скоро ще го пуснат и тогава отново ще бъдем заедно. Хайде да почетем.

— Не, не искам. Уморена съм. Лека нощ, мамо.

 

 

Клеър заспа на дивана в дневната, обградена от книги по военно право и пакети с незасекретени материали.

Около девет часа я стресна звънецът на вратата. Изтича да отвори, преди Граймс да е позвънил отново и да е събудил Ани.

Лицето му беше мрачно.

— Решението не е отменено, нали?

Той кимна.

— Кога ще бъде процесът?

— Може ли първо да вляза? Или да стоя тук, на прага?

— Извинявай.

— Обвинението ще бъде предявено след шест дни — отговори Граймс, събличайки папратово зеленото си палто и окачвайки го на закачалката. — Това означава, че дотогава трябва да сме готови с всичките си искания до съда. Процесът вероятно ще се състои след около месец.

— Защо ли дори и не си помислих друго?

— Защото въпреки циничната си обиграност, ти си една непоправима оптимистка.

— Може би — неуверено каза Клеър. — Искаш ли кафе, или нещо друго?

— Не. Не и нощем.

— И така — започна тя, след като двамата заеха обичайните си места в библиотеката кабинет, — загубим ли на предявяването на обвиненията, свършено е с нас.

— Не мога да повярвам, че го чувам от устата на кралицата на апелативните дела в Кеймбридж.

— Но целият този цирк е абсурден. Данните на следователя говорят на всеки съдебен заседател, че командирът им смята Том за виновен. Какво е това? — попита тя, забелязвайки лист хартия в ръцете на Граймс.

— Заповедта за военния съд — отговори той, изправи се и й го даде. — Прочети я. Виждаш ли кой е заповядал да има военен съд?

Писмото беше подписано от самия министър на отбраната.

— Не разбирам — каза Клеър. — Защо го свиква министърът на отбраната? Мислех, че е някой по-нисшестоящ, като например командирът на „Куонтико“.

— Обикновено е така. Точно това е интересното. Разпореждат се от най-високо място, сякаш искат да кажат: Ние не се будалкаме, работата е сериозна.

— Не.

— Какво?

— Това не е причината. Обзалагам се, че има законно основание. Наистина, много интересно!

— Защо мислиш така?

— Защото в тази история е замесен генерал Маркс, началник-щаб на армията. Това го прави законен обвинител на Том. А според член 1 от Кодекса на военното законодателство и точка 504(в)(2) военният съд не може да бъде свикан от по-нисшестоящ от обвинителя. Единственият по-висшестоящ от генерала…

— Е министърът на отбраната. Точно така. Да.

— А какъв е онзи списък? — попита Клеър, без да откъсва поглед от писмото. — Съдебните заседатели?

— Да.

— Искам да бъдат проверени. Дали нямат някакви недостатъци. Пристрастия. Всичко, което можем да използваме при предявяването на обвинението. Защо всички са действащи офицери? Том не е такъв. Има по-нисък ранг. Не трябва ли да има представители на военнослужещите от сержантския състав?

— Ако искаме представители на военнослужещите от сержантския състав, трябва да отправим иск. Но мисля, че ще е по-добре да се придържаме към офицерите. От опит знам, че те са по-склонни да обръщат внимание на доказателствата.

— Предполагам, че най-старшият по ранг автоматично става председател на съдебния състав.

— Започна да схващаш.

— А откъде можем да бъдем сигурни, че не са подбрани съобразно готовността си да осъдят?

— Не знаем това. Официално законът забранява влиянието на командния състав в съда, но иди го доказвай. Не можеш.

На вратата се позвъни.

— По дяволите — измърмори Клеър. — Ани ще се събуди. Тъкмо се унасяше.

— Очакваш ли някого?

— Рей Деверо. Моят частен детектив. Извини ме за минута.

Рей стоеше на прага като огромна статуя с невероятно малка глава. Беше облякъл един от хубавите си костюми.

— Добър вечер — престорено учтиво каза той.

— Хей, Рей. — Клеър отиде да го прегърне.

Деверо влезе и огледа къщата.

— Харесва ми — заяви той. — Ти живееш в истински дворец, а аз — в мотел с дървеници.

— Не е с дървеници, Рей, а…

— Шегувам се. Къде отиде чувството ти за хумор?

Тя го запозна с Граймс. Деверо отказа да седне.

— Искам да знам защо не подшушнете нещичко на „Вашингтон Поуст“ или на „Таймс“? — попита той. — Това е единственото, което би изкарало от релси онзи експресен влак. Отворете вратата и пуснете вътре дневната светлина.

— Не — отговори Клеър, поклащайки глава. — Тогава до края на живота си Том ще остане масов убиец, независимо дали ще го оправдаем, или не.

— Но ако промениш решението си — каза Граймс, — не използвай телефона си.

— Мислиш, че подслушват незаконно телефоните ми?

Деверо се изсмя като човек, сблъскал се с много неща в живота си.

— Те са способни на всичко.

— И така, от служещите в Подразделение 27, които успях да намеря, има един Ернандес, предан приятел на Маркс — съобщи Рей. — Двама са в частния сектор. Други двама не можах да открия.

— Заедно с Том, стават шестима — отбеляза Граймс. — В подразделението са били дванайсет. Къде са останалите шестима?

— Мъртви са.

— И Том ми каза същото — добави Клеър.

— В това подразделение, изглежда, смъртността е висока. От 1985 година насам са загинали шестима.

— Как? — попита Клеър.

— Двама в сражение, но обстоятелствата около тяхната смърт се пазят в тайна. Трима са убити при автомобилни злополуки. Шестият, който никога не е имал кола, нито шофьорска книжка, е починал от сърдечен удар.

— Защото не са могли да инсценират катастрофа — отбеляза Граймс. — Но сърдечните удари също могат да се предизвикат. С подходящите химически вещества.

— Том имаше право — рече Клеър. — Каза, че искат да премахнат и него.

— Не са предполагали, че ще го изпуснат — добави Деверо.

Клеър чу някакъв шум и видя, че Ани стои на прага и смуче палеца си. Беше си взела и одеялото.

— Защо си станала?

— Звънецът ме събуди.

— Ани! — напевно се провикна Деверо, приближи се до нея и разпери ръце. — Искаш ли да те вдигна?

— Да! — отговори детето и протегна ръчички към него.

Той я вдигна няколко пъти почти до тавана.

— Рей — сгълча го Клеър. — Това момиченце трябва да спи, а ти я разсънваш.

— Искам още — кикотеше се Ани.

— Стига толкова — рече Деверо. — Майка ти каза, че е време за сън.

— Може ли да си поиграя малко тук?

— Лягай си, миличка — каза Клеър.

— Но утре не съм на училище.

Клеър се поколеба за миг.

— Добре, но съвсем малко. Имате ли нещо против, момчета? Напоследък Ани изобщо не ме вижда.

— Дала ли е клетва да не разгласява поверителните разговори между адвоката и клиента? — пошегува се Граймс.

— И тихо — добави Клеър.

— Добре — отговори Ани и започна да се разхожда из библиотеката, разглеждайки вещите.

— Ще трябва да намерим заместник на Ембри — рече Граймс. — Или по-скоро те да му намерят. Но ни трябва някой от системата.

— Наистина ли мислиш, че е издал плановете ни относно детектора на лъжата? — попита Клеър.

— Имаш ли други предположения?

— Не, но съдейки по характера му — трудно ми е да го повярвам.

Ани обви с ръце една порцеланова ваза.

— Внимавай — каза й Клеър.

Детето се вторачи предизвикателно в майка си.

— Толкова ли добре преценяваш характера на хората? — подигра й се Деверо.

— Светът на военните е различен — рече Граймс. — Правилата са други. Лоялността е различна. Ценностната система — също. Моралът. Ембри може и да е морален, но лоялността му към системата го задължава да защитава военните, а не нас.

— Ако наистина мислиш така — попита Клеър, — защо не се опиташ да го лишиш от адвокатските му права?

— Само си чеша езика. Как ще го докажа? Това никога няма да стане.

Изведнъж вазата се сгромоляса на пода и се разби с ужасяващ трясък.

— Ани! — извика Клеър.

Детето я изгледа уплашено и се вторачи в строшените парчета.

— О, боже! — възкликна Клеър и скочи. — Ани! Лягай си веднага!

— Не искам!

Клеър я вдигна.

Момиченцето започна да се съпротивлява.

— Няма да си легна!

— Хей — обади се Деверо.

— Какво има? — попита Клеър.

Ани успя да се отскубне от ръцете й и падна на пода, после стана и избяга.

— Погледнете — каза Рей и посочи парчетата порцелан разпръснати на земята.

— За какво говориш? — попита Граймс.

— Ето, за това — отговори Деверо.

— О, боже! — възкликна Граймс.

— Какво е това? — попита Клеър и се вторачи в един малък черен предмет, какъвто не бе виждала.

Деверо го взе. Беше продълговат, широк не повече от три сантиметра. Към него бе прикрепена дълга тънка жичка.

— Предавател — промълви Граймс.

— Господи! — прошепна Клеър.

Тя грабна изведнъж керамичното куче, поставено на отрупаната с книжа маса, и го хвърли на пода. Фигурата се строши на парчета, сред които се показа още един черен предавател.

— Клеър — предупреди я Граймс.

Тя взе черната сферична лампа и също я хвърли на земята. Лампата се разцепи на две и отвътре се показа трети черен предавател.

— Успокой се, Клеър — рече Граймс. — Ще трябва да платиш всичко това.

— Достатъчно, Клеър — обади се и Деверо. — Не е необходимо да правиш това. Аз ще намеря останалите.

— Тук е пълно с подслушвателни устройства — въздъхна тя.

— Нали ти казах — рече Граймс и я хвана за ръката, за да я спре. — Те са способни на всичко. Сега виждаш какво имах предвид.