Джоузеф Файндър
Тежки престъпления (4)

4.

Джаки, сестрата на Клеър, пристигна половин час след като Ани си легна. Джаки беше по-висока и по-слаба от Клеър, но не толкова хубава. Имаше дълги прави руси коси. Беше две години по-млада, но изглеждаше по-възрастна. Издокарала се бе в черни джинси, черна фланелка и мръсно джинсово яке. Ноктите й бяха лакирани в тъмнолилаво.

Двете седнаха на остъклената веранда. В задушната и прекомерно затоплена стая беше като в парник. Стъклените стени се бяха запотили и по външната им повърхност се стичаха вадички вода.

— Преобърнаха цялата къща, а? — каза Джаки с дрезгавия си глас на закоравяла пушачка. Дъвчеше пиле със сусам, купено от китайския ресторант.

Клеър кимна.

— Можеш ли да ги съдиш за това? Съсипване на имуществото или нещо такова?

Клеър бавно поклати глава.

— Имаме по-големи проблеми.

— Какво мислиш, че става?

— Не знам — с треперещ глас призна Клеър.

Джаки отпи от диетичната пепси-кола и извади цигара „Салем“.

— Може ли да запаля?

— Да.

Джаки щракна запалката. Краят на цигарата пламна в оранжево. Тя всмукна дима и докато го издишваше, попита:

— Търсят го за убийство, така ли? Глупости. Добрият католик и господин Съвършенство.

— Много смешно. Ти все още нищо не разбираш, нали? Само се шегуваш.

— Съжалявам. В заповедта за обиск пишеше ли какво е направил?

Клеър отново поклати глава.

— Беше запечатана.

— Имат ли право да го правят?

— Ти не познаваш правителството. Няма да повярваш на какво са способни.

— Как му било името? Рубик?

— Не, Роналд Кубик.

— Наистина ли е така?

— Нямам представа, Джаки. Те изглеждаха сигурни в това.

— Само така казват. Един бог знае каква е истината.

— Добре го каза. Дай една цигара. Необходима ми е.

— О-хо.

— Оказваш ми лошо влияние. — Клеър запали цигарата, пое дима и се закашля. — От две години не съм пушила.

Джаки погледна през изпотеното стъкло към красивата гледка във вътрешния двор.

— И така, къде е той?

Клеър поклати глава и издиша облак цигарен дим.

— Казаха, че го изгубили някъде в паркинга.

— Това не ти ли говори, че е виновен за нещо?

— Я стига! — сопна й се Клеър. — Глупости. Том не е сторил нищо лошо.

— Какво ще правиш сега?

— Ако ФБР се окажат прави, той ще се свърже с мен. Или ще се върне. И ще обясни какво става.

— Наистина ли е убил някого?

— Ти го познаваш, Джаки — гневно каза Клеър. — Как мислиш?

— Имаш право. Том не е убиец. Но е избягал. Човек може да се запита защо?

Клеър се намръщи и поклати глава, сякаш за да прогони тази мисъл.

— Знаеш ли — каза след известно време тя, — когато онези мъже го гонеха, единият го настигна и аз помислих, че всичко свърши. Но Том го простря на земята. Обезоръжи го с голи ръце. Осакати го, нокаутира го… може би го уби. Не знам.

— Исусе!

— Не съм го виждала да прави подобно нещо. Нямах представа, че е способен на това. Беше страшно. И как само се изкатери по онази стена с водопада! Все едно виждах друг човек.

— Не знаех, че е алпинист.

— Той също.

Двете се умълчаха.

— Мислиш ли, че във вестниците ще пише нещо за случилото се? — попита Джаки.

— Не са се обаждали. Смятам, че никой не ме позна, освен сервитьора, който вероятно не е видял какво стана.

Вирнала нагоре брадичка, Джаки издиша през носа си голямо кълбо дим.

— Том ще се върне и ще обясни за какво става дума.

Клеър кимна.

— Той е страхотен баща. Ани го обожава. Мъничкото момиченце на татко.

— Така е.

Клеър почувства, че нещо се надига в гърдите й. Том вече й липсваше. Страхуваше се за него.

— Ани ми каза, че миналата седмица ходил в училището й по случай Деня на майката.

Клеър изтръпна.

— Бях в Ню Йорк. Трябваше да се срещна с адвокатите на Ламбърт и не можах да хвана по-ранен полет. Чувствам се ужасно.

— Как е намерил време? Мислех, че е от онези работохолици, обсебени от професията си.

— Предполагам, че Джеф, главният му търговец, го е замествал. Не знам. Мнозина не биха го направили.

— На две години ли беше Ани, когато се оженихте? Сигурно вече не помни, че Том не е истинският й баща.

— Да, но аз съм родната й майка, а понякога имам чувството, че не съм.

— Имаш ли водка? — попита Джаки.

 

 

Клеър беше убедена, че щастливите бракове се оценяват само от онези, които са направили несполучлив избор. Запозна се с първия си съпруг, докато учеше право в Йейл. Тогава той й се стори подходящ кандидат за женитба — хубав, привидно невзискателен, висок, русокос и строен. Обграждаше я с внимание, което за една несигурна млада жена, чийто баща бе изоставил семейството си, когато тя беше деветгодишна, беше хипнотично. Джей се стремеше към кариера. Клеър също беше трудолюбива и остана с погрешното убеждение, че това ги прави съвместими. След стажа й, по време на който тя преподава в юридическия факултет на Харвард, за да бъде с Клеър, той се премести в Бостън на работа в една могъща фирма в центъра на града. Ожениха се. Работеха и говореха за работата си. През почивните дни Джей се напиваше като свиня. Започна да я обижда. Оказа се, че е един много нещастен човек.

Макар че Клеър наближаваше трийсетте, нито един от двамата не беше готов да имат деца. Едва по-късно тя разбра, че нежеланието му е било ранен сигнал за несполучлив брак. Когато Клеър забременя, Джей започна да пие редовно — почти през целия ден. И, разбира се, се провали в работата си. Не беше в състояние да си намери делови партньор. Вечно го препращаха към други фирми.

Не искал дете. Дори не бил сигурен дали желае да е женен за нея. Призна, че предприемчивата жена, с която живее, го плаши. Когато Ани се роди, Джей вече се бе преместил при родителите си в Остин, Тексас.

По онова време Клеър беше новоизгряваща звезда в юридическия факултет в Харвард — голям успех според повечето традиционни критерии, но личният й живот беше истинско бедствие. Не знаеше как би могла да се оправи без помощта на сестра си Джаки и един мъж на име Том Чапман, когото сътрудникът по инвестициите Джей бе избрал да управлява техния малък, но нарастващ пакет от акции. Том стана приятел, подкрепа и рамо, на което Клеър можеше да поплаче. Когато Ани навърши шест години, Джей, бащата, когото тя така и не познаваше, загина при автомобилна злополука. Пиян, естествено. И Том Чапман беше до Клеър — почти денонощно. Помогна й да преживее случилото се, уреди формалностите по погребението, даваше й съвети.

Пет месеца по-късно Клеър и Том започнаха да се срещат. Той й помогна да възстанови емоционалното си равновесие. Убеди я да отидат на баскетболен мач. Разясни й загадките на този спорт, а когато тя беше тъжна, я развеселяваше с шеги — толкова неумели, че Клеър бе принудена да се смее на глупостта им. Отидоха и на пикник и веднъж, когато дъждът ги прогони, Том нареди сандвичите, салатата с макарони и пържените картофи на килима в хола на апартамента си в Саут Енд. За разлика от вечно заетия и резервиран Джей, той беше емоционален, внимателен, нежен и грижовен и в същото време обичаше шегите с привкус на лудории, което много допадаше на Клеър.

Освен това обожаваше Ани. Всъщност беше луд по нея. Играеха с часове. Строяха замъци от кубчета и се занимаваха с голямата дървена куклена къща, която той направи за нея. Когато Клеър имаше работа, Том водеше Ани на детската площадка или на разходка по Харвард Скуеър. Момиченцето, което не разбираше какво се бе случило с истинския й баща, се влюби в Том едновременно с Клеър. Година и половина по-късно Клеър и Том се ожениха. Най-после тя намери мъж, с когото да създаде нов живот.

Да, първият й съпруг беше грешка. Имаше една стара руска поговорка, която Клеър веднъж прочете и никога не забрави: „Първата палачинка винаги е безформена“.

 

 

Изми зъбите си два пъти, но неприятният вкус в устата й остана. Как лошият дъх не я бе притеснявал, когато пушеше по един пакет на ден? Том не обичаше цигарите и я бе накарал да ги откаже.

Леко замаяна от водката, тя легна и се замисли.

Къде ли беше Том? Къде ли би могъл да отиде?

И защо?

Клеър взе телефона, за да се обади на Рей Деверо, частния детектив, до чиито услуги често прибягваше. Сигналът й показа, че на гласовата поща има записани съобщения.

В това нямаше нищо необикновено, но може би се бе обаждал Том. Само двамата знаеха тайния код за достъп до гласовата им поща.

Но ФБР сигурно подслушваше телефоните им и агентите щяха да чуят записа.

Клеър натисна копчето.

— Моля, наберете паролата — подкани я дружелюбният експедитивен автоматичен глас.

Тя набра съответните цифри.

— Има две съобщения. За да ги чуете…

Клеър изпълни указанията и чу един женски глас.

— Хей, Клеър, отдавна не сме разговаряли. Обажда се Джен.

Дженифър Евънс беше една от най-старите й и близки приятелки, но обичаше да бъбри с часове, а в момента Клеър нямаше време за това.

Второто съобщение беше записано в седем и двайсет вечерта. Клеър чу гласа на Том и сърцето й подскочи.

— Клеър… скъпа… — Обаждаше се от външен телефон, защото се долавяше шума на уличното движение. — Не знам кога ще прослушаш записа, но не искам да се тревожиш за нищо. Добре съм. Аз… трябваше да замина… Не мога да се доверя на сигурността на гласовата поща, мила. Не искам да говоря много, но не вярвай на нищо, което ти кажат. Ще се свържа с теб много скоро. Ще намеря начин. Обичам те, скъпа. И много, много съжалявам. Моля те, прегърни силно моята мъничка кукличка. Кажи й, че татко е заминал за малко по работа и съжалява, задето не я е целунал за довиждане, но ще я види скоро. Обичам те, мила.

Съобщението свърши. Клеър го пусна отново, после го запамети и затвори.

Седнала в леглото, тя заплака.