Джоузеф Файндър
Тежки престъпления (46)

46.

— Днес ли ще свидетелства генералът? — попита Деверо.

Клеър седеше на предната седалка на поредната взета под наем кола — „Линкълн“, още по-голяма и по-луксозна от онази, която бе върнал в Бостън.

— Изглежда.

Тя разсеяно пиеше на малки глътки кафе от пластмасова чаша.

— Ще застане пред съда в генералската си униформа с четири звезди и ще каже, че Роналд Кубик го е направил? И ще повлияе на съдебните заседатели, защото е генерал, макар да не е присъствал на убийството?

— Това е теорията на Уолдрън и не е лоша.

— А ти какво ще направиш?

Той спря пред задната порта на „Куонтико“ и махна на пазача, който вече ги познаваше.

— Ще търся слабите му места и там ще забия ножа.

Деверо я погледна, сетне отмести очи към пътя и се усмихна накриво.

— Защо имам чувството, че ще забиеш ножа, дори и той да няма слабо място? Обадиха ли ти се днес сутринта около два и половина?

Тя кимна.

— Откриха ли нещо момчетата от ФБР?

— Не. Аз го сторих. Пентагона има два входа, които са отворени денонощно. Хвърлих ези-тура и застанах срещу единия. Познай кой влезе в Пентагона около два и двайсет сутринта?

— Не мога да отгатна.

— Добрият войник. Полковник Джеймс Ернандес. Той ти се обажда. И вероятно е организирал „инцидента“ с колата ти в Мериленд. Приятен тип, а?

 

 

Уолдрън разпита генерала енергично, професионално и с уважение. Разпитът продължи до късно сутринта и съдът се оттегли за обяд.

Когато се върнаха, Клеър, Граймс и Ембри забелязаха, че масата на обвинението е празна, което беше необичайно. Уолдрън и Хоуган бяха точни хора и обичаха да се съвещават там много преди съдията Фаръл да влезе в залата.

Двамата се появиха само няколко секунди преди да започне заседанието. Разговаряха тихо и бяха видимо развълнувани. С тях беше и един следовател от Отдела за криминално разследване, когото Клеър виждаше от време на време, но чието име бе забравила.

— Какво става? — попита Том, стискайки рамото й.

Тя поклати глава.

— Намислили са нещо — измърмори Граймс. — Уолдрън прилича на котка, която току-що е изяла канарче.

 

 

Клеър се представи на генерала с екстравагантна изисканост, наблягайки на нещо, което при други обстоятелства би омаловажила — височайшия ранг на Уилям Маркс.

Друг адвокат на нейно място би предпочел да се държи с генерала като с обикновен свидетел и това не би било неправилна стратегия.

Но тя забеляза, че съдебните заседатели се държат прилично, когато генералът е в залата. Седяха изправени, въздържаха се да гризат моливите или да подпират брадичките си, пазеха се и от най-незначителния жест на невнимание или досада. Дори съдията Фаръл не си беше донесъл обичайната пепси-кола. Ето защо Клеър заложи на почитта, съзнавайки, че след няколко минути ще се държи с него с цялото неуважение, което Уилям Маркс всъщност заслужаваше.

— Генерал Маркс — започна тя, след като скучните встъпления свършиха, — имунитетът ви беше даден в замяна за показанията ви днес тук, нали?

— Да.

Отговорът му беше откровен и самоуверен. Със сребристите си коси и орлов нос, той изглеждаше величествен във военната си униформа.

— Има два вида имунитет, генерале. Единият засяга само показанията ви в тази съдебна зала. Другият се отнася до събитията, за които ще свидетелствате сега. Кой от двата ви дадоха?

— Вторият. Компромисен имунитет.

— И защо, господине?

— Войната е немарлива работа, защитник. Неизбежно се правят грешки и често командирът трябва да отговаря за тях.

— Нима? А през 1985-та водехме ли война със Салвадор?

— Госпожо адвокат — намеси се съдията Фаръл, — не подкрепям тона ви към генерала. Това неуважение не ми харесва.

Клеър кимна. Не искаше да влиза в пререкания отсега.

— Разбира се, Ваше Благородие. Генерале, когато използвахте думата „война“, вие искахте да кажете, че през 1985 година сме воювали. Навремето не останах с убеждението, че Конгресът е обявил война на Салвадор.

Маркс се усмихна накриво.

— Винаги когато една военна част, включително Специалните сили, провежда операция срещу враждебна сила, ние действаме в условия на война.

— Аха, разбирам. В това наистина има логика. А съгласен ли сте с представата, че командирът носи отговорност за действията на подчинените си?

— Това не е само представа. Така действа армията.

— Тогава не си играете на думи по този въпрос?

Той изсумтя от удоволствие.

— Не, съвсем не си „играя на думи“, както се изразихте, с начина, по който действа армията.

— И така, като командир на Подразделение 27, носехте ли крайната отговорност за всичките действия на хората си?

— Да — отговори той, кимайки енергично. — Дори за действията, върху които нямах контрол…

— Благодаря, генерале…

— Ето защо ми дадоха имунитет — за да се задълбоча в трагичните действия на вашия клиент.

— Благодаря, генерале. Подразделение 27 е било изпратено в Салвадор, за да приложи репресивни мерки след бомбения атентат в Червената зона, така ли?

Той се усмихна печално.

— Не, това не е вярно. Ние бяхме изпратени да намерим убийците, така наречените партизани, които ликвидираха четирима американски морски пехотинци. Не да отмъщаваме.

— Благодаря за уточнението, генерале. А може ли да се каже, че имахте личен мотив в тази мисия?

— Абсолютно никакъв.

— Наистина ли? Не бяхте ли близък приятел на един от морските пехотинци, убит по време на бомбения атентат на 19 юни 1985-та?

— Тук трябва да се направи още едно важно уточнение. Наистина познавах Арлън Рос…

— Не, господине. Приятел.

Маркс сви рамене.

— Както желаете. Добре, приятел. Няма да спорим. За съжаление подполковник Рос беше сред убитите в Червената зона. Но вие грешите. Аз бях там по заповед на президента на Съединените щати. Не съм използвал мощта на Специалните сили от американската армия, за да извърша лична вендета.

— Не намекнах за такова нещо, генерале — каза Клеър, преструвайки се на учудена. — А само, че сте имали личен мотив в мисията, като всеки, чийто приятел е бил убит преди няколко дни от антиправителствено настроени бунтовници.

Но генералът беше твърде проницателен, за да се хване на въдицата. Не без причина той продължи колкото може по-силно и бързо.

— Много великодушно от ваша страна, но аз действам по заповед на своя командир. Не съм мафиот, тръгнал да търси кръв.

Не губи контрол върху свидетеля, напомни си Клеър. Правеше точно това. Тази линия на кръстосан разпит беше явно погрешна.

— Генерале — каза тя, — когато се срещнахме за предварителен разпит във вашия кабинет в Пентагона, предупредихте ли ме да не се занимавам с този въпрос, защото това може да се отрази зле на кариерата ми?

Той вторачи в нея непроницаемите си очи. Бяха го инструктирали. Знаеше за тайния запис на думите на Хенри Абът.

— Да. Бях искрено обезпокоен, че сте тръгнали на някаква самоунищожителна мисия камикадзе, защото клиентът е ваш съпруг.

Най-сетне и това излезе наяве. Клеър не се съмняваше, че съдебните заседатели го знаят. Но сега фактът, че Том е неин съпруг, с цялата си сложност и нееднозначност, бе изложен на показ пред всички.

— Бях обезпокоен, че ако продължавате да се занимавате с това дело, без да знаете всички факти, накрая ще станете за смях. В края на краищата вие сте омъжена за човек, който може да е убиец. Не сте обективна. — Той се усмихна тъжно. — Вие сте на годините на дъщеря ми. Не можех да не изпитам бащинска загриженост.

— Е, много мило от ваша страна, генерале. Оценявам вашата загриженост — сериозно отговори тя, после реши да нанесе смъртоносния удар. — Генерал Маркс, когато се предполага, че моят клиент е стрелял срещу цивилните, вие на какво разстояние бяхте от него?

— Аз не бях там. Подразделението се водеше от моя заместник Джеймс Ернандес. Аз издавах команди по радиостанцията.

— Майор Джеймс Ернандес, който все още е ваш заместник, така ли?

— Да.

— Твърди се, че моят клиент е убил осемдесет и седем човека. Струва ми се, че това е отнело доста време.

— Уви, не. За съжаление, това може да стане за удивително кратко време.

— Наистина ли?

— Ще се изненадате — тъжно се усмихна той. — Сержант Кубик е изстрелял двеста патрона. Картечницата „М-60“ има скорост петстотин и петдесет изстрела в минута. Ето защо изстрелването на двеста патрона не отнема повече от двайсет секунди.

При други обстоятелства отговорът на генерала би бил съкрушителен, но Клеър знаеше накъде го насочва.

— Двайсет секунди — размишляваше на глас тя.

— Малко повече.

— Но аз мислех, че в една картечна лента има сто патрона — престори се на невежа Клеър.

— Точно така, но той явно е бил съединил два патрондаша, използвайки техника, която каза, че научил от един командир на взвод във Виетнам. По този начин втората картечна лента се размотава равномерно.

— А какво става, ако двата патрондаша се изкривят?

— Оръжието ще блокира.

Тя кимна и замислено започна да крачи пред свидетеля.

— И така, ако някой от хората ви бе грабнал и изкривил картечната лента на сержант Кубик, оръжието му щеше да блокира и той нямаше да може да стреля, нали?

— Само при положение че някой е можел да се промъкне толкова близо, за да грабне картечната лента.

— И никой ли не е могъл да го направи?

— Сериозно ли говорите? Човек, стрелящ с картечница?

— Никой от вашите хора не е могъл да направи няколко крачки и да грабне оръжието от ръцете му? Или да изкриви патрондаша, за да блокира картечницата?

— Човекът е държал „М-60“. Казаха ми, че въртял глава насам-натам. Сигурно е щял да усети, че някой се придвижва към него.

— Но вашите хора също са имали оръжие, генерале.

— Да.

— Какви оръжия имаха?

— Револвери „Колт“ 45-ти калибър. И със сигурност не бих им позволил да се приближат с тях до една картечница „М-60“. Той щеше да ги убие наред с местните жители.

— Заповядахте ли му да спре?

— Да. Чрез майор Ернандес.

— И какво стана после?

— Ернандес каза: „Той е откачил, не можем да го спрем“.

Клеър се умълча за миг. Маркс си го биваше, пък и беше добре инструктиран. Тя знаеше, че няма да стигне доникъде. Той щеше да продължи да настоява, че не е могъл да спре Кубик, и щеше да бъде непогрешим в увереността си.

— Генерале, как смятате, щяхте ли да сте в правото си на командир, ако бяхте заповядали на хората си да застрелят сержант Кубик, щом, както твърдите, той е убивал невинни цивилни?

— Да. Кодексът на военното правосъдие разрешава употребата на смъртоносна сила, за да спасиш собствения си живот или този на другите.

Клеър изтръпна. Това беше правилният отговор. Маркс току-що препречи линията на кръстосан разпит, подготвена от нея, за да покаже, че той е проявил нехайство като командир — нещо, което поне би поставило под съмнение достоверността на разказа му. Реши да опита отново, връщайки се на въпроса дали Маркс би наредил да убият Кубик. Докато разпитваше свидетеля за сержант Роналд Кубик, Клеър не мислеше за него като за Том.

— Генерале, не е ли вярно, че някой от хората ви е могъл да изчака мига, в който очите на сержант Кубик са били приковани върху селяните, и да го застреля с револвера „Колт“, 45-ти калибър?

Той шумно въздъхна.

— Не знам дали някога сте стреляли с пистолет. Дори дали сте държали оръжие в ръка. Знам, че не сте служили в армията…

— Свидетелят не отговаря на въпроса, Ваше Благородие — прекъсна го Клеър.

— Опасявам се, че вие отворихте вратата за това с вашия теоретичен въпрос — рече съдията Фаръл. — Продължавайте, генерале.

— Благодаря — каза Маркс. — Професоре, седейки в удобния си кабинет в Харвард, тринайсет години след онзи факт, предполагам, че сте могли да обмислите аргументите си. Но когато командвате десет човека в условия на война, нещата са съвсем различни. Има рискове, които трябва да поемете и рискове, които не поемате. Вероятно вие бихте преценили по-добре. Но аз направих каквото можах. Ние загубихме неколцина американци в Салвадор, защото президентът на Съединените щати, моят главнокомандващ, смяташе това за наши стратегически интереси. Тайните операции невинаги са приятни. Но има разлика между тях и онова, което прави един зъл човек. Прилошава ми, като си спомня какво се случи в онова село. Призлява ми — като военен и като обикновен човек.

Клеър осъзна, че това беше един от най-неумелите кръстосани разпити, които бе провеждала, и то не поради липса на подготовка. Съдебните заседатели бяха развълнувани. Генералът беше страхотен свидетел и изключително добре подготвен. Това не трябваше да я изненадва.

Но разпитът още не беше приключил.

— Генерале, преди няколко минути вие споменахте за невъоръжени бунтовници. Възможно ли е сержант Кубик наистина да ги е помислил за бунтовници?

— Не.

Отговорът му беше категоричен.

— Защо не?

— Първо, те не са били в униформи. Били са се строили покорно и не са извършвали враждебни действия. И не са имали оръжия.

— Но не е ли възможно да му се е сторило, че вижда оръжия?

Клеър знаеше, че този въпрос ще обърка генерала, защото насочваше към нова теория на защитата — че може би Том е стрелял, като е видял оръжия. Досега бяха настоявали, че целият инцидент е измислен, загатвайки за друг стрелец. Маркс се колебаеше и крадешком поглеждаше към Уолдрън. Клеър пъргаво се премести и застана така, че генералът да не може да го вижда.

Маркс обаче възвърна обичайната си арогантност и каза:

— Не. Не е имало оръжия.

— Откъде сте толкова сигурен?

— Накарах заместника си да огледа труповете и той не намери оръжия.

— Тогава сте знаели постфактум, че селяните нямат оръжие. Но по време на инцидента имахте ли някакво основание да смятате, че те имат оръжие?

— Никакво.

— Вашите хора не са видели оръжия.

— Точно така.

— Не са видели нищо, никакъв блясък на метал или нещо, което би ги накарало да се усъмнят, че селяните са въоръжени?

— Нищо.

— Тогава не са видели оръжия, насочени срещу сержант Кубик или срещу някой от вашите хора?

— Този въпрос е зададен и му е отговорено, Ваше Благородие — извика Уолдрън.

— Възражението се уважава. Защитата, продължете по-нататък.

— Извинявам се, Ваше Благородие. Само исках да съм абсолютно сигурна в това. Генерал Маркс, рано сутринта на 22 юни 1985 година вие седнахте и написахте меморандум за архивите, нали?

— Точно така.

— Това не е ли необичайно?

— Защо?

— Ами обикновено най-напред не се ли изпраща следоперативен доклад?

— Да. Но инцидентът не беше „обичаен“. Един от хората ми току-що бе избил цяло село с невинни цивилни.

— Всъщност невъоръжени цивилни.

— Да.

— И така, защо изпратихте меморандума за архивите? Какъв беше смисълът да го правите?

— Исках случилото се да остане в архивите. Бях сигурен, че един ден сержант Кубик ще бъде съден за това и желанието ми беше да започна да съхранявам документи.

— Искате да кажете, да ги създавате.

— Ваше Благородие! — извика Уолдрън.

— Казах да съхранявам документи — рече Маркс.

— Генерале, имате ли копие от меморандума, който написахте онази сутрин?

— За съжаление, нямам. Изглежда, се е загубил.

— Как е станало това?

Той се усмихна.

— Документи се губят непрекъснато, особено по време на война. Повярвайте, бих искал меморандумът да беше у мен. Дори висшите офицери могат да станат жертва на огромната и понякога тромава бюрокрация.

Клеър отвърна на усмивката му.

— Генерале, в меморандума, който написахте онази сутрин, заявихте ли, че селяните са имали оръжие и затова сте заповядали на вашите хора да стрелят?

— Категорично не — отговори Маркс с блеснали очи.

— Не сте ли написали такова нещо?

— Не, защото не беше така. Не съм заповядвал на никого да убие онези цивилни и те нямаха оръжие.

— Благодаря, генерале — каза Клеър и се приближи до масата на защитата, където Ембри й даде няколко листа. Тя пусна един пред Уолдрън и връчи друг на съдията Фаръл. — Ваше Благородие, може ли да подходя към свидетеля с веществено доказателство „В“ за идентификация?

— Можете — отговори съдията Фаръл, взирайки се смутено в листа, който току-що бе получил.

Клеър даде документа и на Маркс.

— Генерале, познавате ли този формуляр?

Той не каза нищо. За пръв път, изглежда, загуби самообладание. Лицето му пребледня.

— Това вашият подпис ли е, генерале?

Мълчание.

— Почеркът ваш ли е?

Съдебната зала беше притихнала, но Клеър усещаше, че много скоро ще се взриви. Уолдрън трескаво пишеше нещо, сетне показа бележката на Хоуган. С крайчеца на окото си Клеър съзря движение в дъното на залата и осъзна, че Джером Файн, адвокатът на Маркс, му прави някакъв знак.

— Може да направим почивка, ако желаете. Да отложим заседанието на съда. Защитата разполага с експерт по почерците. Може да ви помолим да препишете този документ и да го анализираме на място. — Това беше хитър блъф, защото в съдебната зала такъв експерт нямаше. — Според мен вие знаете, че това е вашият почерк. Позволете да ви напомня, че имунитетът ви не обхваща лъжесвидетелство или лъжливи показания.

— Да — каза Маркс, втренчил поглед в нея, изпълнен с омраза. Тонът му обаче беше спокоен. — Мисля, че това е моят почерк.

— Ваше Благородие — любезно се обърна тя към Фаръл, — бих желала да предложа веществено доказателство „В“ за идентификация и да поискам разрешение да го представя на съдебните заседатели.

— Приема се — отговори съдията. — Можете да запознаете съдебните заседатели с него.

Клеър им раздаде екземпляри от документа. После се обърна към генерала.

— Моля, прочетете текста пред съда.

Той се поколеба.

— Необходимо ли е? — попита обезпокоен.

— Да — отговори съдията Фаръл. — Опасявам се, че трябва.

Маркс сви устни, обърна се към Клеър и я изгледа с убийствен поглед. Сложи очилата си и започна да чете:

— „В ранните часове на 22 юни 1985 година майор Джеймс Ернандес ме уведоми, че въоръжени селяни от Ла Колина, Салвадор, са били видени да се държат очевидно враждебно към Подразделение 27.“ — Той се прокашля. Лицето му се зачерви. — „Заповядах им да стрелят поради присъствието на въоръжени и враждебно настроени хора. Заповедта ми бе изпълнена и осемдесет и седем агресори бяха убити, без да им се четат правата. Подразделението се оттегли от сцената на сблъсъка и се върна в Илопанго. Подпис, полковник Уилям Маркс, командир, Подразделение 27, Илопанго, Салвадор.“

Той бавно вдигна глава. Очите му блестяха от гняв.

— Генерал Маркс — попита Клеър, — това ли е истината така, както я помните от 22 юни 1985-та? Или бихте искали да промените нещо?

Няколко секунди двамата се гледаха яростно. Сетне Маркс се обърна към съдията.

— Ваше Благородие, преди да отговоря на този въпрос, бих желал да се посъветвам с адвоката си.

— Ваше Благородие — каза Уолдрън, — нуждаем се от почивка, за да може свидетелят да се консултира с адвоката си.

— Съдебните заседатели — рече Фаръл, — ще ни извините ли?

Докато военният полицай извеждаше съдебните заседатели, в залата избухна експлозия от гласове.