Джоузеф Файндър
Тежки престъпления (42)

42.

Клеър успя да заличи драскотините по лицето си с пудра, но около лявото й око се появи голям ярък жълтеникав оток, който не можеше да бъде прикрит с никакъв грим.

Том забеляза подутината веднага щом го доведоха до масата на защитата.

— Какво, по дяволите, е станало с теб? — викна той.

— Подхлъзнах се и паднах. Нали знаеш какво е да живееш в непозната къща. Случва се.

Но това обяснение явно не го задоволи.

Истината беше, че бяха на път да изгубят делото. Въпреки убедителния кръстосан разпит на Ернандес и на Лапиер, двамата свидетели бяха свършили работата, за която ги бе призовало обвинението. Съдебните заседатели несъмнено бяха убедени, че Том не само е разстрелял осемдесет и седем жени, деца и възрастни хора, но е извършил с тях и садистични действия, които можеха да бъдат изобретени единствено от един извратен ум.

На следобедното заседание на третия ден от даването на показания Хенри Абът, следващият очевидец, очакваше да бъде подложен на кръстосан разпит. Клеър огледа залата, видя Рей Деверо, седнал със скръстени на огромния корем ръце, и се усмихна. Беше се издокарал в костюм, в случай, че го повикат да дава показания, и очевидно се чувстваше неудобно.

Клеър бавно стана и се приближи до свидетеля. Хенри Абът, облечен в морскосин костюм, бяла риза и вратовръзка на сребристи райета, изглеждаше спокоен и самоуверен. Наблюдаваше я с безжизнен поглед. Не излъчваше нито омраза, нито презрение. Гледаше безучастно през нея, сякаш беше невидима.

— Господин Абът, аз съм Клеър Чапман, главен адвокат.

Той примига и кимна едва-едва.

— Господин Абът, видяхте ли обвиняемия да разстрелва осемдесет и седем човека?

— Да.

Тя бавно извърна глава, така че съдебните заседатели да не я виждат, и леко се усмихна на Абът.

— Тогава сте видели как жертвите реагират на куршумите?

— Да.

— Можете ли да опишете реакцията им?

— Реакцията им? Някои пищяха и плачеха, други се хвърляха на земята и се опитваха да прикрият главите си. Майките пазеха децата с телата си.

Абът явно се беше подготвил много добре.

— А каква беше реакцията им, когато куршумите ги поразяваха?

— Някои падаха назад. Потреперваха конвулсивно и се строполяваха в странни пози.

— И сте убеден, че обвиняемият беше единственият, който стреляше?

— Да, той беше единственият.

— Можете ли да потвърдите със сигурност, че куршумите, поразили жертвите, излизаха от оръжието на обвиняемия?

— Както вече казах, той беше единственият, който стреляше.

— Но вие видяхте ли куршумите да излизат от неговата картечница?

— Не виждах куршумите в полет, ако имате предвид това. Не съм супермен.

Неколцина от съдебните заседатели се засмяха. Абът беше непоклатим. Бяха го инструктирали много задълбочено.

— Господин Абът, колко патрона има в картечната лента на „М-60“?

— Сто.

— Ако застрелвате осемдесет и седем човека, сто патрона не са достатъчни, нали?

— Не.

— Тогава трябва да сте го видели да презарежда.

Но Абът беше твърде добре подготвен.

— Беше свързал две картечни ленти — невъзмутимо отговори той. — Не му се наложи да презарежда.

В очите му проблесна победоносно пламъче.

— Господин Абът, вашето подразделение имаше ли устройства, наречени искроуловител?

— Да.

— Защо?

— За какво ни бяха необходими ли?

— За да замаскираме местонахождението на стрелеца — отговори той. Едната му вежда се изви в израз на презрение. — Понякога беше много важно да не разберат къде се намираме.

— А можете ли да ни кажете дали сержант Кубик имаше искроуловител, или заглушител на оръжието?

Хенри Абът се поколеба. Не го бяха инструктирали за тази подробност.

— Мисля, че не.

— Мислите? А звукът на „М-60“ не е ли изключително силен?

— Да — неохотно се съгласи той.

— Тогава не е сложно да се определи дали картечницата е имала заглушител, нали?

Абът сви рамене, предусещайки капана, който Клеър му залагаше.

— Вероятно.

— Значи вие твърдите, че сержант Кубик не е използвал заглушител, нито искроуловител, докато е разстрелвал онези осемдесет и седем цивилни лица?

— Точно така.

Дали бе отгатнал правилния отговор? Ако беше така, провървя му. Хенри Абът беше или твърде проницателен, или твърде добре инструктиран, за да бъде отклонен от предварително изфабрикувания си разказ. Клеър реши, че е време за ненадейна атака.

— Господин Абът, на каква стойност възлиза бизнесът на вашата фирма с Министерството на отбраната?

— Не знам точно.

— Сигурно имате някаква представа.

— По всяка вероятност няколко милиарда.

— Няколко милиарда долара! — удиви се тя. — Тези добри връзки с Пентагона и по-специално с армията трябва да са много важни за вас и за фирмата ви.

Той сви рамене.

— Обичам да казвам, че клиентът винаги има право.

— Обзалагам се, че е така. А в момента водите ли делови преговори с Пентагона?

— Да.

— За какво?

— Това е поверителна информация.

— Този процес също е секретен и се води при закрити врати, господин Абът. Всички тук имат разрешително за достъп до секретна информация, включително съдебните заседатели и зрителите. Можете да говорите свободно.

— С армията водим преговори за покупката на ново поколение щурмови хеликоптери.

— Това сигурно означава голяма потенциална печалба за вашата фирма.

— Да.

— И вие сте една от главните фигури в тези преговори, нали?

— Да.

— И това ви прави склонен да сътрудничите на армията.

— Това въпрос ли е?

— Клиентът винаги има право, както вие обичате да казвате.

Хенри Абът сви рамене.

— Господин Абът, спомняте ли си нашия разговор в хотел „Медисън“ преди няколко дни?

— Да.

— Срещнахме се на закуска, нали?

— Да.

— С нас беше и помощникът ми, господин Граймс, така ли беше?

— Да.

— Колко продължи разговорът?

— Не си спомням.

— Около двайсет и шест минути?

— Може би. Не знам.

— Господин Абът, тогава казахте ли ни, че полковник Уилям Маркс ви е подготвил, инструктирайки ви какво да говорите на разпита пред Отдела за криминално разследване?

Очите му отново станаха безизразни — студените очи на змия.

— Не.

— Не си ли спомняте да сте казали такова нещо?

Той се наведе напред.

— Никога не съм го казвал.

— Сигурен ли сте?

— Да.

— Напълно?

— Възразявам, Ваше Благородие — извика Уолдрън. — Въпросът е зададен и му е отговорено.

— Възражението се отхвърля — рече съдията Фаръл и отпи от пепси-колата, сякаш гледаше изключително интересен мач по телевизията.

— Напомням ви, че сте под клетва, господин Абът — продължи Клеър. — Никога ли не сте казвали, че командирът ви е наредил какво да говорите пред Отдела за криминално разследване.

— Никога не съм казвал такова нещо, пък и не беше така.

— Съзнавате ли, че аз мога да се преместя на свидетелското място и да дам показания какво сте казали?

— Тогава ще бъде вашата дума срещу моята — невъзмутимо каза той. — А вие не сте точно непредубеден свидетел, нали?

Клеър забеляза, че неколцина от съдебните заседатели следяха размяната на реплики с голям интерес. Председателят, чернокож мъж с очила, непрекъснато водеше бележки.

— Ако ви кажа, че много добре си спомням това, ще излъжа ли? — попита Клеър.

— Да.

— Ако ви кажа, че помощникът ми си спомня същото, и той ли ще излъже?

— Сигурно.

— А ако ви кажа, че записахме разговора на касетофон, отново ли ще излъжем? — небрежно подхвърли тя и се обърна към масата на защитата.

Присъстващите се размърдаха. Очите на Том блеснаха. Той правеше всичко възможно да не се усмихне.

Граймс й подаде няколко листа. Хенри Абът се вцепени, стисна юмруци и я изгледа кръвнишки. Клеър се приближи до масата на обвинението и пусна няколко листа, после сложи един пред съдията и даде друг на свидетеля.

— Господин Абът, това е дословен писмен запис на вашия разговор с нас, подписан от колегата ми, господин Граймс, и от моя следовател, господин Деверо. — Тя не си направи труда да обясни, че Рей й бе дал предавател, поставен във фалшивия клетъчен телефон, и бе записал разговора в колата си, паркирана пред хотел „Медисън“. — Моля, обърнете внимание на страница 34-та, господин Абът, и прочетете пасажа, отбелязан седем реда по-надолу, започващ с думите: „Рече: Не видя ли как Кубик изведнъж вдигна оръжието и започна да стреля?“ Отговорих: „Не, господине, не видях“ и завършващ с: „И не обичат доносниците и предателите“.

Лицето на Хенри Абът почервеня от гняв.

— Кучка — прошепна той.

— Моля? Какво казахте?

Той продължаваше да я гледа свирепо. Една от вените на дясното му слепоочие пулсираше.

— С обидна дума ли ме нарекохте, господине?

Изведнъж той хвърли напечатания текст на пода и изкрещя:

— Да ви вземат дяволите! Разговорът беше неофициален!

— Беше неофициален тогава — тихо каза Клеър, — но вие току-що извършихте клетвопрестъпничество, а ние няма да допуснем това.

— Ваше Благородие! — извика Уолдрън и скочи.

— Достатъчно! — избухна съдията Фаръл и удари с чукчето. — Съдебните заседатели са извинени.