Джоузеф Файндър
Тежки престъпления (11)

11.

Пълнолуние. Топла нощ. Наблюдателите в правителствените седани — приспани от скука. Половин час по-късно на вратата отново се позвъни и Клеър отвори. Не се изненада, когато видя двамата агенти от ФБР, Хауард Маси и Джон Крофорд, облечени в еднакви шлифери. Несъмнено онези отвън ги бяха повикали.

— Къде е пликът? — попита Маси.

Стори й се по-едър, отколкото в Търговския център.

— Първо ще поговорим — заяви Клеър и ги покани в хола.

— Ако смятате да скриете нещо от нас… — заплашително започна Крофорд.

— Нуждаем се от вашето сътрудничество и ако съпругът ви се опитва да си уредите среща… — прекъсна го Маси.

— Как можете да докажете, че мъжът, когото търсите, Роналд Кубик, и съпругът ми, Том Чапман, са едно и също лице?

Маси погледна Крофорд, който отговори:

— По отпечатъците, госпожо. Те не лъжат. Можем да ви покажем снимки, но на тях лицето му е различно.

Стомахът й се сви.

— Какво искате да кажете?

— Между снимките, които имаме на съпруга ви, и онези на Роналд Кубик, има съвсем бегла прилика — обясни Маси. — Фотонаслагването неоспоримо демонстрира, че това е един и същ човек, но никога не бихте го познали заради пластичната хирургия. Сержант Кубик е изключително умен и изобретателен. Ако не беше обирът в дома ви и задълбочеността на кеймбриджката полиция, нямаше да го намерим.

— Сержант?

— Да, госпожо — отговори Крофорд. — Ние сме само посредници. Всъщност работим за Отдела за криминално разследване към Американската армия.

— Но защо се интересуват от Том?

— Известно ми е, че сте професор по право в Харвард — каза Маси, — но едва ли знаете много за военните. Вашият съпруг, Роналд Кубик, е обвинен в няколко нарушения, сред които и по член 85, дезертьорство, и по член 118, предумишлено убийство.

— И кого е убил?

— Не разполагаме с тази информация — побърза да отговори Крофорд.

Клеър погледна Маси, който поклати глава и каза:

— Знаем, че съпругът ви е влязъл във връзка с вас. Искаме да разберем къде е. И да прегледаме съдържанието на пакета.

— Затова ви повиках — рече Клеър.

— Разбирам — каза Маси и я погледна изпитателно.

— Вие и аз искаме две различни неща — продължи тя. — Аз желая най-доброто за съпруга си. Каквото и да е направил, бягството му няма да го изясни. Рано или късно Министерството на правосъдието ще го намери.

— Предполагахме, че ще прозрете истината — обади се Крофорд.

Клеър го изгледа с убийствено презрение.

— Не искам задържане под стража. Нито показен арест на публично място. Никакви белезници и пистолети.

— Това не би трябвало да представлява проблем.

— Тъй като се уговорихме да се срещнем на летище „Лоуган“, той ще се предаде на паркинга там. Аз ще имам грижата да не е въоръжен и вие ще можете да се уверите в това.

Маси кимна.

— Преди да се предаде, искам време, за да бъда насаме с него. Най-малко час. Да поговорим. Вие можете да ни наблюдавате, за да сте сигурни, че Том няма да избяга. Но не искаме да подслушвате разговора ни.

— Това може да бъде проблем — каза Крофорд.

— В такъв случай забравете за арестуването му. Както и за писмото.

— Мисля, че ще уредим въпроса — рече Маси.

— Добре. Искам и гаранции, че няма да замразите финансите му.

— Професоре — намеси се Крофорд, — не мисля, че това е…

— Направете го, господа. Инак няма да преговаряме.

— Ще се обадим във Вашингтон.

— И не искам ФБР да го обвини в нарушаване на Закона за фалшивата самоличност. Всъщност, всички граждански искове да бъдат оттеглени.

Удивен, Крофорд погледна Маси.

— Всичко това да бъде в писмена форма и подписано от някой заместник-директор на ФБР. Не по-нисшестоящ. Искам пълен отчет. Никой не бива да се измъква от отговорност с оправданието, че не е бил упълномощен.

— Смятам, че ще уредим и този въпрос — обади се Маси. — Но ще отнеме време.

— Ако се забавите, шансът ще се изплъзне от пръстите ви. Утре на обяд искам подписаните документи. Срещата ни е привечер.

— Утре на обяд? Но това е невъзможно — възрази Крофорд.

Клеър сви рамене.

— Направете всичко възможно. Споразумеем ли се, ще можете да прочетете писмото от Том. И после да го задържите.

 

 

На другата сутрин Клеър излезе от дома си рано. Бе облякла светлосиньото палто, което си беше купила в изблик на модно безумие. Заведе Ани на училище, качи се във волвото и отиде в служебния си кабинет. Двата автомобила „Краун Виктория“ я следваха като предани кучета.

В единайсет и четирийсет и пет от Федералното бюро за разследване пристигна пакет, изпратен по куриер. Вътре беше писмото, което тя бе поискала. Подписът на заместник-директора на ФБР беше неразгадаем.

След половин час дойде друг куриер. Взе един лист хартия и го занесе в кабинета на Маси в центъра на града.

Когато след един часа Кони излезе да обядва, Клеър й даде пазарска чанта, в която бе сложила светлосиньото си палто, и я помоли да я остави на сервитьора в оживения ресторант, където секретарката й неизменно обядваше с обичайната си компания.

После Клеър изнесе лекцията си и отложи следобедните срещи.

В четири и трийсет тя взе дипломатическото си куфарче, заключи кабинета, каза „довиждане“ на Кони и тръгна към асансьора. Не забеляза преследвачи. Слезе на приземния етаж и се разходи из тунелите под Юридическия факултет, докато се увери, че не я следят. Те владееха триковете на професията си, но тя познаваше вътрешността на учебното заведение.

Точно в пет часа, както бе обещала на агентите от ФБР, Клеър бавно изкара волвото от паркинга на факултета. Видя тъмнокосата шофьорка със светлосиньо палто и големи слънчеви очила, която много приличаше на нея — Джаки, с перука. Волвото зави надясно и се включи в натовареното улично движение по Масачузетс авеню, следвано отблизо от тъмносините „Краун Виктория“ без опознавателни знаци. После изчезна. Джаки щеше да отиде на летище „Лоуган“, да обхожда терминал подир терминал, сякаш объркана къде точно трябва да бъде, а те несъмнено щяха да вървят след нея.

В писмото — без отпечатъци и подпис, което Клеър бе изпратила на Маси — Том й даваше указания да се срещнат пред терминал „Делта“, където в пет и трийсет щеше да пристигне от Ню Йорк. Разбира се, щеше да има преследвачи, но тъй като бяха прекалено подозрителни, щяха да следят волвото, за да се уверят, че тя отива там, където им е казала.

После Клеър бавно се разходи по Оксфорд стрийт, зад Юридическия факултет, и забеляза колата на Том, спряла на платения паркинг. Джаки я бе оставила там преди няколко часа.

 

 

В писмото си — не онова, което Клеър бе написала за ФБР — Том й даваше напътствия да вземе от спалнята радиото с ултракъсите вълни, да го настрои на сто и осемдесет мегахерца и да се увери, че сигналът е силен и ясен. После да го занесе в гаража и да обходи с антената колата.

Да слуша дали има смущения. Някакво пращене. Или резки промени в качеството на приемане.

Ако откриеш предавател в колата или не си сигурна, не отивай никъде.

Ако колата е чиста, тръгвай.

Но изчакай, докато уличното движение стане натоварено. Така ще бъде трудно да те проследят. Карай, когато се мръкне, защото така ще виждаш фаровете им отдалеч.

Избери обиколен маршрут, пишеше той. Но това не беше лесно. Ако те следят, няма сигурен обиколен маршрут. Преди да излезеш на магистралата за Масачузетс, карай из града. Направи четири поредни десни завоя, за да се отървеш от преследвачите.

Прави множество леви завои, защото те се забелязват по-трудно в мрака. Минавай на жълто, където е възможно, дори на червено, като внимаваш да не се пребиеш.

Няма да те следят отблизо. Ще предприемат прикрито преследване. Ще има една или две коли. Може да са и четири. Или дори нито една.

Наблюдавай десния стоп на колата, който е любим на преследвачите.

Карай с непостоянна скорост — ускорявай, сетне намалявай. Или съвсем бавно, принуждавайки всички да те изпреварят. Спри край някой мотел и паркирай отзад. Обядвай. Прахосай няколко часа. Вземи твърд предмет и строши десния стоп. После се върни на магистралата.

Там направи най-малко един U-образен завой.

След като минеш изход 9 от магистралата, започни да караш бавно, в дясното платно. Включи на дълги светлини.

Отначало Клеър се зачуди на опитността на Том в занаята и на техниките на следене. Не го познаваше в такава светлина.

После си спомни какъв й казаха, че е бил, и разбра, че поне отчасти това е вярно.

 

 

Минаваше десет и беше твърде късно да се обади на Ани. Клеър караше по една отсечка от магистралата близо до Лий, Масачузетс, където движението не беше оживено. Замисли се за дъщеря си, която спеше, докато на долния етаж Джаки пушеше цигара след цигара.

Пътят стана хълмист. Мина през няколко клисури, после се устреми нагоре към върха на възвишението. Клеър караше бавно, в аварийното платно. Беше сигурна, че никой не я следи. Когато започна да се спуска надолу, тя забеляза в огледалото за обратно виждане, че една кола с угасени фарове излезе от гористия страничен път и ускори, докато се доближи до нея. После фаровете примигнаха два пъти.

На следващото отклонение Клеър спря и изключи светлините.

Сърцето й биеше ускорено.

Вторачи се напред. Не смееше да се обърне.

Другата кола спря зад нея. Вратата се отвори и по настилката се чуха стъпки.

Клеър се обърна и видя Том. Беше брадясал, а на врата му висеше бинокъл. Усмихна й се.

Очите й се напълниха със сълзи и тя се хвърли в обятията му.