Джоузеф Файндър
Тежки престъпления (48)

48.

Късно вечерта Клеър и Джаки пушеха в кухнята. Касетата вече бе изпратена със самолет на една от най-известните в света съдебни експерти по гласови записи в Боулдър, Колорадо. Клеър я бе избирала старателно. Жената бе работила за военните и дори се бе явявала в съда срещу Уолдрън. Тя беше вътрешен човек в Пентагона и думата й нямаше да бъде поставена под съмнение.

— Разбира се, че ще го отрече — каза Джаки. — Той отрича всичко в този процес, Клеър. Например за оръжието.

— Ами може картечницата наистина да не е неговата — ядоса се Клеър. — Или са сменили цевта.

— Е, може и да са го направили. Онези типове могат да вършат каквото си искат. Но дълбоко в душата си не мислиш ли, че това е неговото оръжие? Че е стрелял с него?

— Не.

Джаки напълни чашите с уиски, отпи голяма глътка и потрепери.

— Клеър, щом един човек може да излъже за целия си живот, защо да не излъже и за един ужасен инцидент, от който години наред е бягал?

Клеър поклати глава. Умората надделяваше. Очите й се напълниха със сълзи и една от тях капна на масата.

— Трябва да говоря с него.

Телефонът иззвъня.

— Сега е едва полунощ — каза тя. — Раничко е за онзи, дишащия.

Сетне вдигна слушалката. Очакваше, че е Граймс или Ембри.

— Професор Хелър? — попита един плътен женски глас. — Обажда се Ленора Айтъл от Боулдър.

— Да?

— Надявам се, че не звъня твърде късно. Помолихте да ви се обадя веднага щом получа първите резултати…

— Чудесно.

Сърцето на Клеър биеше толкова силно, че едва чуваше гласа на жената.

— Ами боя се, че може би няма да ви кажа онова, което искате да чуете.

— Той е, нали?

— Искам да знаете какви тестове направих. Използвах свръхмодерна система, „Говорна компютърна лаборатория“, модел 4300 Б. Извършихме устен и спектрографски анализ на гласа и аз го сравних с мострите, които вашият съпруг ми предаде по телефона.

— Той е, нали?

— Прегледах неща като честотата на вертикалната ос, а в областта на времето — траекторията на формиращата структура и съчетанието на съгласни и гласни. Височината на тоновете, която отразява вибрациите на гласните…

— По дяволите, това гласът на Том ли е?

— Да — тихо отговори Ленора Айтъл. — Използвах двайсет и две различни думи и от тях деветнайсет си съответстват въз основа на броя на формиращите структури.

— Доколко сте убедена в това?

— Деветдесет и девет процента. Но още не съм приключила с тестовете. Трябва да проверя и нещо друго.

 

 

В осем часа сутринта в дългата заседателна зала в затвора Клеър се срещна с Том.

— Искам да знам истината — каза тя.

Той направи гримаса.

— Стига, Клеър…

— Не. Кажи ми истината. Изрекъл ли си онези думи?

— Разбира се, че не съм. След убийството не бяхме на полето, а се върнахме в базата. И никога не съм носил радиостанция. Работата ми не беше такава. — Той се усмихна и хвана ръката й. — Хайде, мила, престани.

— Гласът е твоят.

— Подправили са го по някакъв начин.

— Това не може да се подправи, Том.

— Не съм казал всичко онова.

— Истината ли ми казваш?

Той дръпна ръката си.

— Да.

— Закълни се.

В очите му блесна обида.

— Господи, ти мислиш, че аз съм го направил, нали? Успели са да те убедят. Собствената ми съпруга!

— Стига, Том! — извика тя. — Вече не знам какво да мисля. А картечницата?

— Нали вече престанахме да говорим за това? Ти им доказа колко лесно биха могли да…

— Забрави какво съм казала в съда и адвокатските ми номера. Сега сме само аз и ти.

— Ти им показа как биха могли да разменят цевите.

— Ти ли уби онези хора?

— Клеър…

— Заповядаха ли ти да го направиш? Затова ли всички прикриват генерала?

— Клеър…

— Ако ти е било заповядано, можем да искаме смекчаващи вината обстоятелства и…

— Мислиш ли, че съм убил осемдесет и седем човека?

Тя го погледна. Не знаеше какво да каже.

— Закълни се, че на онази касета не е записан твоят глас.

Той дълго се взира в нея. Очите му изведнъж станаха обидени и гневни.

— Аз не съм чудовище, Клеър.

Някой почука на вратата. Тя отвори и видя Ембри. Беше задъхан, а в ръцете си държеше някакви листа.

— Какво носиш? — попита Клеър.

— Преди няколко дни ме помоли да намеря медицинските данни на Ернандес. Един мой приятел провери. Бяха в амбулаторията на Пентагона. И ми изпратиха по факса ето това.

— Психиатрична анамнеза?

— Не. Нещо по-добро — усмихна се Тери, после избухна в смях. — Много, много по-добро.

 

 

Ленора Айтъл, съдебната експертка по гласови магнетофонни записи, беше дребна и изпълнена с достойнство жена, слаба, със сребристи коси и големи кръгли черни очила. Беше облечена в съвършено скроен гълъбовосив костюм.

— Бихте ли застанали пред свидетелската скамейка? Вдигнете дясната си ръка и се обърнете към мен — каза Уолдрън. — Заклевате ли се, че доказателствата, които ще дадете по това дело, ще бъдат истина, цялата истина — и нищо друго, освен истината, за да ви помага и Господ?

— Заклевам се.

После Айтъл потвърди заключението си — гласът на записа е на Роналд Кубик.

— Какво друго можете да ни кажете за този запис? — попита Клеър.

— Ами, отначало, използвайки спектрален анализ, аз изолирах далечен неясен шум.

— Какво е значението на това?

— Това са шумовете по енергийната линия. Те ни показват, че гласът е бил записан на включен в електрическата мрежа касетофон, а не на захранван с батерии уред.

— Но не е ли възможно този шум да е идвал от касетофона, използван от свързочни войски, хората, които са направили записа от ефира?

— Не. Ако гласът се предаваше по радиостанция и беше записан от ефира, аз нямаше да изолирам такъв шум. Мога да демонстрирам какво точно имам предвид.

— Благодаря, но засега нека да продължим по-нататък. Възможно ли е шумът да е причинен по време на презаписването от оригинала?

— Не. Ще обясня…

— След няколко минути. Какво друго забелязахте?

— Широтата на обхвата беше различна от онази, която се наблюдава при глас, предаван по ефира. Диапазонът на речта и микрофонните характеристики бяха съвършено различни по отношение на честотния отзвук от онова, което се чува в едно радиопредаване.

— Това ли е всичко?

— О, не. Има неща, които липсват, а би трябвало да са там.

— Например?

— Настройването на микрофона на полевата радиостанция, копчето, което натискате, за да предавате или приемате. Този звук отсъства.

— Нещо друго?

— Имаше дигитална намеса, която не би трябвало да е там, в един аналогов магнетофонен запис. Това е много показателно. В горните честоти имаше обърнати наопаки V-образни фигури и необясними върхове, намиращи се на разстояние два сантиметра и половина един от друг. Акустични белези, които не могат да се свържат нито с речта, нито с аналогов касетофон, а с компютър.

— Компютър?

— Точно така.

— Какво искате да ни кажете?

— Този запис е направен на компютър. Използван е програмен продукт за редактиране, за да се изрежат думи и фрази. Обвиняемият наистина е произнесъл тези думи, но в различна последователност. Вероятно по време на разговор или на разпит. Моят извод е, и го казвам с деветдесет и девет процента сигурност, че този запис е фалшификат. Много изкусно направен, но фалшификат.

Съдебната зала се взриви. Съдията Фаръл удари с чукчето.

— Тишина! — изрева той. — Обвинението?

Очите на Уолдрън горяха от гняв и срам. Той вдигна ръце с разперени длани.

— Ваше Благородие, нямахме представа, че записът е фалшификат. Дадохме го съвсем добронамерено и сега го оттегляме като доказателство…

— Вие бяхте длъжни да се уверите, че е истински, преди да го представите в съда — прогърмя гласът на Фаръл.

— Никой не е изненадан повече от нас — продължи Уолдрън. — Нямахме причина да мислим, че…

— Седнете, моля! Възмутен съм. Предупредих ви да няма неприлично поведение от страна на обвинението, а вие доведохте един генерал, който излъга този съд, а после се позова на Петата поправка като някой пласьор на наркотици. Сега представяте този запис, без дори да сте поискали време да го проверите. Не ми оставяте избор. Госпожо Чапман, ще пледирате ли за невиновност по всички обвинения?

Тя се вторачи в съдията и за миг онемя. После бавно стана.

— Ами… да, Ваше Благородие.

— Искането ви е прието. Намирам сержант Роналд Кубик за невиновен по всички обвинения — рече съдията Фаръл и удари с чукчето. — Обвинението да подготви резултатите от процеса, след което обвиняемият да бъде върнат в ареста за процедура по освобождаването. Съдът се разпуска.

Той отново удари с чукчето и стана.

 

 

Времето сякаш спря.

Навсякъде около Клеър цареше врява и бъркотия и въпреки това всичко изглеждаше мудно, тихо и приглушено. Светлината сякаш се пречупваше. Костюмът й беше мокър от пот. Движеше се бавно, все едно се намираше под вода. Прегърна Том, сетне Граймс и Деверо. Усмихна се, разсмя се и накрая се разплака. Рей едва не я смачка в мечешката си прегръдка, после се ръкува с Том, който също плачеше. Смутен, той се опита да закрие обляното си в сълзи лице, за да не го виждат другите. Уолдрън профуча край тях, после се върна. Том потупа Клеър по гърба и каза:

— Ти спаси живота ми, Клеър. Ти ми спаси живота.

Тя се чувстваше странно — успокоена и същевременно смъртно уморена, но повече от всичко потисната и неизвестно защо напрегната.

— Госпожо адвокат — язвително каза Уолдрън и протегна ръка, без да се усмихва. — Моите поздравления.

Клеър се освободи от обятията на Том и му подаде ръка.

— Благодаря — престори се на искрена тя. — Свършихте внушителна работа. С изключение на веществените доказателства, което, искрено се надявам, не беше по ваша вина.

— Не, не беше. Може ли да ви наричам Клеър?

Тя повдигна рамене.

— Ти си опасен противник, Клеър. Надявам се повече никога да не се изправям срещу теб.

— Повярвай, и аз се надявам на същото. Да поговорим насаме за минутка.

Озадачен, той се поколеба, но после прие:

— Разбира се.

Двамата намериха едно тихо ъгълче в съдебната зала, където можеха да разговарят необезпокоявани.

— Нали не мислиш, че аз съм в дъното на тази история с фалшифицирания магнетофонен запис? — попита Уолдрън.

Тя избегна погледа му.

— Нека да се изразим по друг начин. Не мисля, че идеята да се монтират подслушвателни устройства в къщата ми е непременно твоя, но ти не се посвени да използваш каквато информация ти дадоха, нали? — каза тя.

Лицето му беше непроницаемо. Той присви очи.

— Мисля, че зад теб стоят много хора, които искаха да успееш. Например генерал Маркс — добави Клеър и мило му се усмихна.

По ястребовото му лице премина гняв.

— Касетата ми беше дадена — каза той. — Повярвай, никога нямаше да я използвам, ако имах и най-малкото съмнение, че е фалшификат. Между другото, чу ли, че той се е самоубил?

— Кой?

— Генерал Уилям Маркс. Преди два часа. Застрелял се в главата със служебния револвер. Облечен в униформата и с всичките си медали. В кабинета си в Пентагона.

Клеър усети, че кръвта се отдръпва от лицето й.

— Какво?

— Знаел е, че с кариерата му е свършено и че ще бъде обвинен в криминално деяние. Не е искал да си отиде по този начин.

— Съжалявам, че не е жив, за да види оневиняването.

— Решението съпругът ви да се яви на военен съд не беше негово.

— А на кого?

— Официално, на министъра на отбраната — единствения по-старши по ранг от генерала. Министърът не обичаше Маркс. Но се обзалагам, че други хора са го убедили да свика военния съд. Съперници на генерала. Ще видим кои са, когато разберем кой ще заеме мястото на Маркс като началник-щаб на армията. Уилям Маркс имаше силни врагове.

— Тогава неговите врагове са искали военен съд, за да изнесат на бял свят, дори в ограничен кръг, факта, че генерал Маркс вероятно е издал заповедта за избиването на цялото село. Ужасна грешка. Освен това враговете му са знаели, че военният съд ще извади наяве и факта, че е излъгал Конгреса, дори е унищожил меморандума. Цели тринайсет години е лъгал за масовото убийство. Знаели са, че ще разобличат тежките му престъпления. И в същото време военният съд трябваше да бъде таен, да се води при закрити врати и да бъде достъпен само за военни наблюдатели.

— Защото ако се разчуе, че американски военни са убили осемдесет и седем цивилни лица и са крили това цели тринайсет години, световните последствия ще бъдат неизмерими.

Клеър кимна.

— Сега парчетата от мозайката започват да се подреждат — каза тя и му даде лист хартия.

— Какво? Това са някакви медицински данни… Какъв е смисълът? — възкликна Уолдрън.

— Прочети го.

— На Ернандес е. Нараняване на окото или нещо подобно.

— Забелязвал ли си белега под окото му? Получил го е през 1985-та. В Ла Колина.

— Лекували са го в лазарета във Форт Браг.

— Веднага след масовото убийство. Има бележка от офталмолог и хирург.

— Изгаряне и разкъсване на меката тъкан встрани и под дясното око, без да е засегнат клепачът… — четеше Уолдрън. — Защо е важна тази информация? Ранили са го в Ла Колина? И какво от това?

— В писмените си показания под клетва той твърди, че не е стрелял. А сега, прочети какво е отбелязал военният хирург. Написал е точно каквото му е казал Ернандес. Ние се свързахме с хирурга и той е готов да го потвърди.

Уолдрън се вторачи в документа и когато вдигна глава, очите му бяха широко отворени от удивление.

— Ернандес е бил ударен под дясното око от нажежена гилза, докато е изстрелвал над двеста патрона с картечницата си „М-60“. Или цевта е прегряла, или е размахвал оръжието… Исусе! Твоят съпруг наистина е невинен.

Клеър кимна.

— Господи! — задъхан възкликна Уолдрън и направи знак на Хоуган да се приближи до него. — Свържи се с Отдела за криминално разследване. Трябва да извършат арест.

После се обърна към Клеър и добави:

— Наистина не знам какво да кажа.

— Просто хвани човека, който го е направил — отговори тя и тръгна към Том.

 

 

Том и Клеър излязоха от съдебната зала, движейки се като в мъгла. Лятната слънчева светлина беше ослепителна и те започнаха да мигат. Той още беше в окови, но така действаха военните. Двамата седнаха на стъпалата пред сградата, близо до белия микробус. Пазачите стояха на дискретно разстояние. Том отново плачеше.

Граймс се приближи до тях и прошепна:

— Хей, предполагам, че трябва да си кажем довиждане.

Клеър и Том станаха. Тя прегърна Граймс и го придърпа към себе си.

— Ще ми липсваш — прошепна Клеър. — Благодаря ти.

— Аз би трябвало да ти благодаря. Най-после спечелих дело срещу онези мръсници. — Граймс забеляза, че Клеър плаче и добави: — Не се вълнувай толкова много. Скоро ще получиш сметката за хонорара ми и тогава наистина ще плачеш.

И той се изсмя гръмогласно по характерния си начин.

Уолдрън се върна с документите, които им бяха необходими, и доклада за решението на съдията и Клеър и Том се качиха в белия микробус. Закараха ги до ареста. Последваха дълги бюрократични процедури. Написаха заповедта за освобождаване и заведоха Том до килията, за да вземе вещите си. После го изпратиха в лазарета за медицинското удостоверение и накрая — при главния надзирател за пропуск. Клеър седеше в чакалнята. Опита се да разсъждава ясно, но мислите й още бяха объркани. Сетне доведоха Том. Беше облечен в цивилни дрехи — костюма, който Клеър му бе донесла от Кеймбридж.

Той беше свободен.

Двамата вървяха хванати за ръце. Слънцето топлеше лицето на Клеър. Въздухът ухаеше приятно — на току-що окосена трева.

— Хей, мила — рече Том.

Тя се обърна към него и го целуна.

Гласът му беше тих и страстен.

— Ти спаси живота ми.

— О, това е нищо — усмихна се тя. — Ще ти кажа нещо. По-добро от оправдаването. Имаме доказателство, че Ернандес е бил стрелецът.

И Клеър му разказа за медицинското.

За миг той като че ли не разбра за какво става дума. После лицето му засия.

— Обзалагам се, че Уолдрън ще иска да потули това.

Тя поклати глава.

— Той вече е във връзка с Отдела за криминално разследване. Ще разпитат Ернандес, но според мен го чакат шест месеца в „Левънуърт“.

— А може и по-малко, ако съдията е Фаръл. Обичам те. — Той се наведе и отново я целуна — този път по-сериозно. — Отново ще бъдем семейство.

Тя стисна ръката му.

— Трябва да съберем багажа от къщата. И да празнуваме.

За пръв път от известно време насам Клеър се осмели да повярва, че най-сетне отново ще заживеят както преди.