Джоузеф Файндър
Тежки престъпления (40)

40.

Тримата адвокати седяха в едно кафене в Манасас.

— Това мирише на гнило — отбеляза Граймс, отхапвайки голям залък от кейка с какао и крем. Собствениците на заведението го познаваха и явно го харесваха. — Съдебните заседатели ще приемат мотива на Ернандес, задето е излъгал — помогнал на приятел, защитавал доброто име на армията и така нататък. По дяволите, забрави да спомене само Господ.

Клеър пиеше кафе без захар и сметана и тъжно гледаше табелката „Пушенето забранено“, закачена на стената срещу тяхната маса.

— Но това е лъжа — каза тя. Ембри кимна и отпи от кафето си. — Мислите ли, че Ернандес е измислил жестокостите, за да направи разказа си по-интересен, или Уолдрън го е инструктирал изведнъж да си „спомни“.

— Уолдрън трябва да има нещо общо с цялата история. Ернандес е имал основания да твърди, че е забравил.

— Може и да е така — рече Граймс, — но съдебните заседатели ще са на друго мнение.

— Засега водят с една точка — отбеляза Клеър. — Мислите ли, че трябваше да го подложа повторно на кръстосан разпит?

Озадачен, Ембри поклати глава.

— Може би — каза Граймс. — Не знам какво бих направил на твое място.

Тя кимна.

— Да. Трудно е. Криминалното дело е една психодрама и един изстрел в тъмното.

Съпругата на собственика на заведението се появи с каничка кафе. Тя беше едра жена на средна възраст и миришеше на пот и на опиум. Сложи свободната си ръка на рамото на Граймс и попита:

— Още едно? Захар? Някой друг?

Той подаде чашата си.

— Благодаря, мила.

— Как е кейкът ми?

— Също като онзи, който правеше мама, преди да я арестуват. Но ти си по-сладка от него.

— Ти пък откъде знаеш? — престорено строго се сопна тя и се отдалечи.

— Имаме поне Марк Фей — смотолеви Ембри.

— Един свидетел срещу техните десет — язвително отбеляза Клеър. — Получил ли е вече призовка?

Ембри кимна.

— Обвинението е уведомено. Фей ще бъде тук след три дни, готов да свидетелства.

— Питам се в какъв капан го държи правителството? — каза Граймс и напъха в устата си още една огромна хапка.

— Какво става с писмения препис? — попита Клеър.

— Наех пет машинописки — отговори Ембри. — Но ще отнеме много време.

— Трябва да знам всичко за Абът.

— Остава още малко. Може би до довечера. Ще ти се обадя. Онези жени работят денонощно. Ето защо ще струва скъпо.

Граймс вдигна глава. Около устата му бяха полепнали трохи.

— Още ли те заплашват по телефона? — попита той.

Клеър кимна.

— Да, но ако оставя телефонният секретар да приеме съобщението, онзи тип затваря. Изглежда, не иска да оставя запис на гласа си. Рей каза, че ФБР не са успели да го проследят. Непознатият се обажда от различни телефони и държи линията само няколко секунди.

— Ще престане — каза Граймс. — Той постигна своето — опитва се да те изкара от равновесие. Само дето не се получи.

— Имате ли нещо против, ако ви оставя? — попита Ембри. — Имам страшно много работа по балистиката, пък и действам по една идея.

— Каква? — попита Клеър.

— Ще ви кажа, след като я проверя.

Ембри излезе и Клеър разказа на Граймс за обаждането на Лентини.

— Исусе! — възкликна той. — В края на краищата се е появил. Този тип се е покрил много дълбоко.

— Предполагам, че има основателна причина.

— Искам да дойда с теб. Не знаем нищо за него, а аз не обичам загадките.

— Мога да се грижа за себе си.

Граймс се замисли за миг върху думите й.

— Може ли да те попитам нещо?

Тя го погледна.

— Онова във „Вашингтон Поуст“ измислица ли беше?

— Не — призна Клеър.

Той бавно кимна и замълча за миг.

— По дяволите, Клеър. Всички правим грешки.

— Грешки? — горчиво се засмя тя.

— Всички крием някакви тайни. Неща, които ни се иска никога да не сме правили.

Клеър не каза нищо. Притесняваше се да разговаря по този въпрос с него, но Граймс смело продължи:

— Генерал Маркс каза, че този случай може да изложи на риск кариерата ти. Изглежда, говори сериозно, а?

— Да.

— Мислиш ли, че той или някой от неговите хора са изровили това нещо?

— Предполагам, че е изникнало при проверката на ФБР. Един от професорите ми в Йейл. — Тя каза името и Граймс кимна. — Трябва ти само някой от Отдела за криминално разследване, близък на генерала.

— И като всеки амбициозен човек се подмазва на генерала. Ще повдигнеш ли въпроса пред съдията? Ще поискаш ли разследване?

— Има ли смисъл? Или ще откаже, или по-лошо, ще разпореди разследване, което няма да доведе доникъде. Там няма да има отпечатъци.

 

 

Робърт Лентини бе избрал за срещата ресторанта на върха на един хълм на деветдесет километра северозападно от окръг Колумбия, в планинската верига. Първата табелка за дървената постройка в швейцарски стил беше поставена на шосе 70, близо до отклонението. Беше написана със старовремски готически букви. Клеър видя ресторанта още от магистралата. Сградата беше ярко осветена, кацнала на върха на хълма като алпийски ски курорт. Пътят към заведението беше дълъг, тесен и стръмен. Колите едва се разминаваха.

Тя спря на малкия паркинг, където имаше само три автомобила. Разбра защо Лентини бе избрал това място. Не беше заради нейното удобство, нито заради пищния планински пейзаж, нито вероятно заради храната. Мястото беше стратегическо. Оттам имаше видимост и много надалеч във всички посоки.

Докато седеше в колата, Клеър провери скрития касетофон „Ухер“, който Рей бе прикрепил към гърба й. Жицата минаваше пред тялото й и бе закачена за сутиена й. Тя бързо го включи, сетне прерови книжата в кожената папка и с още едно незабележимо движение включи и миниатюрния резервен касетофон, скрит там, в пакет цигари „Марлборо“. Разбира се, Лентини можеше да я претърси, но Клеър пое този риск.

Не очакваше, че той ще даде показания в съда.

Слезе от колата и тръгна към главния вход. Обстановката вътре я накара да настръхне — под, покрит с валчести камъни, нисък таван с греди, привидно старинни дървени маси, безвкусна имитация на цветни стъкла на прозорците и голяма електрическа камина, в която буйни газени пламъци ближеха изкуствени пънове дори посред лятната жега. Клеър седна на масата до един от прозорците с изглед към долината и зачака.

Мина девет часът. Тя продължи да чака. Поръча си кока-кола.

В девет и двайсет се запита дали Лентини изобщо ще се появи. Обиколи почти празния ресторант и видя само влюбени двойки. Нито един от мъжете не можеше да е Лентини. Попита управителя, който отговори, че никой не е споменавал за среща с някого там. Клеър се обади вкъщи. Джаки й каза, че никой не е оставял съобщение за нея.

В девет и четирийсет и пет реши да си тръгне. Беше невъзможно да е сбъркала заведението. По-вероятно беше Лентини да бе променил решението си или поради някаква причина да се бе уплашил.

Остави пари за кока-колата и излезе. На пустия паркинг имаше още две коли.

Обезпокоена, тя се качи в колата си, включи двигателя и потегли. Очакваше да го види да пристига, но това не стана. Беше я измамил.

Пое надолу по тесния планински път. Беше тъмно и Клеър се бе съсредоточила върху автомобила, който идваше насреща. Примига с фарове, когато наближи първия остър завой и натисна спирачките.

Педалът опря в пода.

— Исусе! — възкликна тя, натискайки го отново и отново.

Завоят се задаваше бързо и застрашително. Клеър завъртя рязко волана, за да не излети в пропастта.

Колата набираше скорост и се движеше все по-бързо. Клеър въртеше волана ту наляво, ту надясно, а пътят се виеше пред нея. За последен път опита да спре, но спирачките не работеха.

Опита с ръчната спирачка, ала лостът безполезно се местеше нагоре-надолу.

— О, господи! — извика тя.

Очите й се втренчиха в шосето. Колата се наклони на една страна. Дърветата прелитаха от двете й страни и при мисълта, че всеки миг срещу нея може да се появи друго превозно средство, стомахът й се сви.

— Не! — изкрещя Клеър. — Не! Господи, не!

Погледът й бе замъглен от сълзи, а ръцете стискаха волана в смъртоносна хватка. Колата стремглаво летеше напред и вече се движеше със сто километра в час. Клеър започна да пищи с всичка сила, вцепенена и неподвижна на седалката. Изключи от скорост, но това не промени нещата.

В същия миг видя един зелен военен джип, натоварен с две големи туби бензин и паркиран в средата на пътя.

Нямаше начин да не се блъсне в него.

Тя взе решение за част от секундата и завъртя волана наляво, насочвайки колата към обраслата с храсти канавка. Автомобилът се понесе през клоните и камъните и скоростта значително намаля. Клеър потърси дръжката на вратата, без да откъсва очи от терена. Намери я и отвори.

Наведе се наляво и се претърколи в канавката. Главата й се удари в нещо твърдо и Клеър усети вкус на кръв… и на страх. Затвори очи. Почувства ужасна болка, пронизваща я във врата, и чу, че колата се връща на шосето и се блъска в нещо.

Клеър се сви в канавката. Главата й пулсираше. Отвори очи и видя, че автомобилът се носи към джипа. Разнесе се оглушителна експлозия и Клеър отново затвори очи, но през клепачите долови ослепителния блясък от взривяването на бензина. Изправи се, обърна се и, пищейки, хукна нагоре по пътя.

 

 

Няколко минути по-късно, макар да й се струваше, че бяха изминали часове, препъвайки се в тъмнината, тя си спомни, че носи клетъчния си телефон.