Джоузеф Файндър
Тежки престъпления (18)

18.

На път за летището Клеър се отби в кантората на Артър Айзлин, за да вземе ключовете. Ани и Джаки я чакаха в наетия олдсмобил. Къщата се намираше на 34-та улица, до Масачузетс авеню, на съвсем кратко разстояние от Морската обсерватория. Тухлената фасада беше боядисана в кремаво, а прозорците имаха хубави черни капаци. Собственикът беше един от старшите партньори в кантората на Айзлин. Беше се пенсионирал и преместил в Тоскана за шест месеца.

— Ще имам ли своя стая? — попита Ани.

— Сигурно — отговори Клеър.

— А аз? — обади се Джаки.

— Ти ще имаш цяло крило.

Веднага щом Клеър отключи вратата, Ани се втурна вътре.

— Мамо, страхотно е!

Клеър огледа просторното и елегантно преддверие, красивите старинни персийски килими и мебели и снежнобелите стени, облицовани с ламперия.

— Ще си имаме неприятности — каза тя на Джаки. — Ани ще съсипе всичко.

Въздухът миришеше на мухъл, сякаш къщата не е била обитавана месеци наред. Но въпреки това се долавяше ухание на политура за мебели. Клеър реши, че веднъж седмично някой идва да я почиства.

Джаки пусна брезентовата си чанта на пода и огледа изящното стълбище, виещо се нагоре от левия ъгъл на фоайето.

— Къщата е страхотна — каза тя. — Не си сбъркала с избора си.

 

 

Клеър изнесе последната си лекция и нареди на Кони да отклонява всички заявки на потенциални клиенти. Каза на студентите си, че могат да й се обаждат по телефона и им даде номера си във Вашингтон. Прехвърли две от висящите си дела на една приятелка от Бостън. Къщата там щеше да остане празна, но Роза, която имаше две деца и не можеше да дойде на работа във Вашингтон, щеше да се отбива през ден, за да се увери, че всичко е наред. Джаки, която изкарваше прехраната си с „онова досадно техническо чертане“, както го наричаше, можеше да работи и в новото жилище. Пък и искаше да се грижи за Ани.

Клеър се обади на някои от приятелите си във Вашингтон и им съобщи, че няколко месеца ще живее там, защото е заета със случай, за който не може да говори. Няколко часа по-късно, когато Клеър и Джаки още разопаковаха багажа, а Ани откриваше нови стаи и скривалища, на вратата се позвъни.

Един военен куриер, млад чернокож мъж, носеше голям кашон.

— Трябва да подпишете няколко формуляра, госпожо, но първо бих искал да видя шофьорската ви книжка.

Тя се подписа, изпитвайки вълнение и безпокойство, далеч по-различни от обичайните чувства, които я обземаха, когато й носеха документи по делата. Формулярите се отнасяха до Том и до неговия таен живот, преди да я срещне.

Това бяха фотокопия от служебната му характеристика и доклади, преснимани от стари пожълтели страници, намиращи се някъде във Форт Браг, Северна Каролина. Имаха печат САМО ЗА СЛУЖЕБНА УПОТРЕБА и включваха административни справки и преценки. Клеър се настани в стаята, която бе определила за свой кабинет — една удобна библиотека на първия етаж, далеч от другите помещения и започна да ги преглежда. Повечето бяха скучни и приспивни, но тя ги прочете от начало до край. После откри снимка на Том, правена, преди да го изпратят във Виетнам. Вярно, беше почти трийсет години по-млад, но лицето му беше съвсем различно — носът по-топчест, бузите хлътнали, а брадичката — вдадена навътре. Ако не знаеше, че това е Том, нямаше да го познае. Изненада се, че пластичната операция, която бе променила външността му толкова драстично, го бе и разхубавила.

Сетне прочете нещо, от което кръвта й се смрази.

 

 

Чарлс Граймс я чакаше пред входа на ареста в „Куонтико“. Този път носеше лошо скроено сако и вратовръзка. Освен дипломатическото куфарче в ръката си държеше и голямо портативно радио.

— А това за какво е? — попита Клеър.

— Музика — без да обяснява отговори той и добави: — Лоши новини.

— Какви? — вяло попита тя.

Вече нищо не можеше да я изненада.

Двамата спряха пред пазача и отвориха куфарчетата си за проверка.

— Командирът на батальона е наредил разследване и изслушване по член 32 — отговори Граймс. — Предвидено е за след седмица от днес. Обикновено дават трийсет дни между повдигането на обвинението и изслушването, но този път явно бързат.

— Би ли ми го обяснил с по-прости думи?

— Това е предварително разследване. Изисква се от член 32 на Кодекса на военното правосъдие. За да се преценят всички факти и обвинения и да се реши дали случаят да стигне до военен съд. Трябва да присъстваме. Да разпитаме свидетелите и да поставим под съмнение обвиненията. Така ще разберем с какви доказателства разполагат.

— Но те няма да оттеглят обвиненията, нали? Ще се стигне до военен съд.

— Виж какво, имаме право да се откажем от изслушването. Но то ще ни бъде необходимо. Да чуем аргументите им.

— Казваш, че изслушването е след седмица, така ли?

Той кимна. Двамата вървяха по отекващия коридор, придружени от пазача.

— Нямаме много време. Те са подготвяли обвинението с години. Получи ли документите?

— Дори ги прочетох.

Граймс разказа на Клеър за срещата си с Том предишния ден. Том бе одобрил наемането му за свой защитник.

Спряха пред голямата заседателна зала до Блок Б.

— Ще се срещнем тук. Ще доведете ли задържания сега? — каза Граймс на придружителя, после се обърна към Клеър. — Съпругът ти е водил вълнуващ живот. Имал е интересни преживявания.

Тя не отговори. Не знаеше какво да каже, затова предпочете да обсъдят изслушването по член 32 и опита да се съсредоточи върху юридическата процедура. Можеше да направи поне това.

— Ще поискаме ли отмяна на военния съд? — попита Клеър.

— Да, разбира се — отговори Граймс и включи радиото на някаква станция, по която предаваха рап музика. — Това няма да стане, но ще се опитам. Щом плащаш.

— Говореше сериозно за музиката, а?

Той се усмихна. Имаше приятна усмивка и съвършени бели зъби.

— Мразя този стил, но ще им пречи да чуват какво си говорим. Стар номер от ареста в „Куонтико“.

Граймс влезе в залата и седна до дългата маса. Клеър огледа тясното помещение и забеляза, че няма камери.

— Виждаш ли — обади се Граймс, — казах, че ще ти дадат право на достъп до секретна информация. Но съм изненадан, че прие условията.

— Защо?

— Тъй като си известен защитник на гражданските свободи, предположих, че ще откажеш. Провериха те, трябваше да подпишеш декларация, че ще си затваряш устата, и сега не можеш да говориш за поверителната информация по случая. Все едно продаде душата си.

Той имаше право.

— Нямах друг избор — отговори Клеър. — Нали искам да защитавам Том.

Тя седна до Граймс.

— Така е. Наричаш го Том, а? С измисленото му име?

— Така го познавам. Не ми е известен като Рон.

— И още мислиш, че е невинен, нали? След всичко, което и двамата прочетохме?

Тя го изгледа гневно, но преди да успее да каже нещо, вратата се отвори. На прага застана Том — в окови и с пазачи от двете страни. Беше облечен в син работен комбинезон и черни ботуши.

— Искам да махнете оковите. И белезниците — обърна се Граймс към охраната. — Кажете на командира си, че в противен случай ще подам оплакване до всеки проклет член на Сенатската комисия по отбраната, до всички конгресмени от Масачузетс и Вирджиния и командирът ви ще ослепее от писане на обяснения.

Том го погледна с любопитство.

— Да, господине — каза единият от пазачите.

Двамата се обърнаха и отведоха Том.

Граймс се изсмя.

— Обичам да ги заплашвам. Къде би могъл да отиде един затворник? Мислят, че ще избяга оттук, където навсякъде има стоманени решетки?

След няколко минути отново доведоха Том — вече без окови. Клеър го прегърна и целуна и този път той отвърна на ласките й. Изглеждаше отслабнал и измъчен.

— Това е Чарли Граймс — заяви тя. — Новият ти адвокат, с когото вече си се запознал.

— Чарлс — поправи я той и се ръкува с Том.

— Къде е младокът? — попита Том, докато сядаха. — Как му беше името? Ембри?

— Тази сутрин ще разговаряме без него — отговори Граймс.

— Как си? — обърна се Клеър към Том.

— Предимно отегчен. — Гласът му беше дрезгав, сякаш дълго време не бе говорил. — Нова затворническа политика. Разкарват някаква количка със скапани романчета. Три пъти седмично ни викат на телевизия, но няма нищо, което бих искал да гледам. По един час всеки ден ме извеждат навън, в онзи ужасен малък циментов вътрешен двор. С оковите. Сам.

— Не те ли водят в клуба по здраве? — попита Граймс. — Сауна, пара и хубави млади масажистки?

— Минавам и без тях. Да, не мога да се оплача — отвърна Том, после се обърна към Клеър. — Но ти ми липсваш.

— Ти също. Обаждай ни се.

— С количката разкарват и телефон. Мога да говоря най-много трийсет минути.

— И подслушват разговорите — обади се Граймс, — затова бъди дискретен.

— И аз ще те представлявам, Том — рече Клеър. — Подписах се като твой адвокат. Официално.

— Слава богу — въздъхна с облекчение той.

— Благодари на нея. Обзалагам се, че по този начин ще ти спести много пари — подхвърли Граймс.

— Знаеш, че присъдата може да е смъртна — без да обръща внимание продължи Клеър. — А аз не съм се занимавала с чисто криминални дела от години. Това притеснява ли те?

— Не. Благодаря ти, скъпа.

— Може ли да запаля цигара? — обърна се тя към Граймс.

— Пушенето тук е забранено — отговори той и поклати глава.

— Правилно — съгласи се Клеър. — Том, трябва да знам всичко. Не бива да криеш нищо. Съзнаваш ли това?

Той кимна.

— Може и да не ти е приятно — намеси се Граймс, — но ако скриеш нещо, ще ни попречиш. Онези ще те атакуват с всички амуниции, които имат, и ако не споменеш някоя подробност, особено нещо неласкаво за себе си, ще се провалим. Ясно ли е?

— Да.

— Добре тогава.

— Том — рече Клеър, — ти не ни разказа за пребиваването си във Виетнам.

— Нали ти казах, че отидох в…

— Не става дума за това. Много добре знаеш какво имам предвид. Не ми каза, че си бил включен в програмата за елиминиране на изменници.

— Какво говориш? — учуди се Том.

— Как какво? — ядоса се Граймс. — Говорим за правителствените ударни групи. Специални операции за издирване и убийства, осъществявани от екипи, съставени от американски военни и морски пехотинци снайперисти, изпращани навътре във вражеската територия, за да премахват американци. Да елиминират „предатели“, дезертьори. Официално узаконено ликвидиране на американски войници. Ти си бил в един от онези разузнавателно бойни патрули. Бил си наемен убиец за американското правителство, Том. Нещо дребно, което пропусна да споменеш.

— Глупости! — избухна Том. — Измислят си!

— Пише го в досието ти — рече Клеър, отчаяно надявайки се, че той казва истината. — Доброволно си отишъл на тази мисия. Бил си един от най-добрите снайперисти. Уцелвал си точно и смъртоносно. Затова те приели в програмата, макар да си бил твърде млад.

— Това е лъжа! Отслужих нормално военния си дълг и после ме изпратиха в Специалните сили във Форт Браг. Чувал съм за онези екипи. Там се носеха всякакви слухове за тях, но нямам нищо общо с тази история. Не съм убивал американски войници. Сигурно са фалшифицирали досието ми, за да се опитат да ме представят като хладнокръвен убиец. Не може да вярваш на това, Клеър.

— Вече не знам на какво да вярвам.

— Ще отхвърлим това обвинение — каза Граймс. — Не е необходимо да стига до военния съд.

— Но това е проклета долна лъжа! Вижте какво, онези наказателни патрули бяха толкова ревниво пазена тайна, че никой не знаеше за тях. Ако има нещо на хартия, то ще е свръхсекретно, а не в моето незасекретено досие.

Клеър въздъхна отчаяно.

— Така е.

Граймс сви рамене.

— Както и да е. Ще го отхвърлим. Разбира се, и те няма да искат този въпрос да се повдига. Това е правителствен скандал, една от най-срамните тайни на войната във Виетнам.

— Какво ви казаха, че се е случило в Салвадор? — попита Том.

— Още не сме видели документите, но Чарлс каза, че предварителното следствие ще започне от днес, така че скоро ще ги прочетем.

— Добрата новина е, че процесът ще бъде скоро. Военните имат бърза съдебна процедура. Военният съд ще започне сто и двайсет дни след задържането ти тук.

— Но ние не искаме да избързваме — добави Клеър. — Трябва ни колкото е възможно повече време, за да прочетем показанията и да разпитаме свидетелите. Обзалагам се, че скалъпват тази пародия от години.

— Хей, добрата новина е, че след по-малко от четири месеца ще бъдеш вън оттук или…

— Или в „Левънуърт“ — язвително подхвърли Том. — Или екзекутиран.

— Точно така — съгласи се Граймс с оживление, което изглеждаше съвсем неуместно. — Да, часовникът тиктака.