Юрий Долд-Михайлик
И сам воинът е воин (9)

Майор Милер иска да се сприятели с Голдринг

Генерал Еверс се готвеше да тръгне към казиното за обяд, когато Лютц му съобщи:

— Господин Милер моли да го приемете.

— Какво започна да се мъкне при нас тоя? — недоволно попита Еверс. — Вероятно пак нещо е намислил? Може би се готви и мене да проверява?

— Възможно е, но по-скоро мене.

— Да влезе.

— Вие пак ли с някакви неприятни вести, Милер?

— Напротив, този път ви нося приятна вест, господин генерал — отговори Милер и седна.

Въпреки това физиономията на майора бе много кисела.

— Вчера ние осъществихме своя план за проверката на вашия офицер за специални поръчения лейтенант фон Голдринг.

— Е, и какво установихте? — с любопитство попита генералът.

Милер подробно му разказа за събитията в стаята на хотела на Шамбери, не скри и това, че с магнетофон точно е бил записан целият разговор.

— Лангхайн получи два куршума в десния бял дроб и вероятно скоро няма да излезе от болницата…

Генералът искрено се закиска. Лютц също се засмя.

— Е, господин Милер! Сега вече се убедихте в благонадеждността на Голдринг, нали?

— Абсолютно.

— Господин Лютц, още днес подгответе предложение за награждаването на лейтенант фон Голдринг с „Железен кръст“ — втора степен.

— Слушам — отговори Лютц.

— Нали лейтенантът не знаеше, че пред него стои оберщурмбанфюрерът от SS Лангхайн. Нали така, господин Милер?

— Тъй вярно. Убеден съм, че ако баронът знаеше кой разговаря с него, то проверката нямаше да завърши с кръвопролитие. Но сега ние сме съвсем убедени в благонадеждността на лейтенант фон Голдринг.

— А сега, господин Милер, не желаете ли да обядвате заедно с нас? — покани го Еверс.

Разказаното от Милер за резултатите от проверката на фон Голдринг явно повиши настроението на генерала.

— Считам поканата ви за чест, господин генерал! — поклони се Милер.

На обяда, който за разлика от друг път премина живо и весело, разговорите се въртяха само около смелостта на фон Голдринг. Към края на обяда настроението на генерала се повиши до такава степен, че той вдигна тост за успеха на започналото настъпление на Източния фронт, което ще даде възможност на много от присъствуващите тук още тази година да посетят Москва.

Хенрих никак не очакваше, че слухът за събитията в Шамбери така бързо ще достигне до Сен Реми. Но славата го изпревари. Когато след пристигането си тръгна към щаба, на входната врата го спря щабният офицер старши лейтенант Фелднер.

— О, бароне, — приветливо и с уважение проговори той. — Добре дошли. За вашите геройски подвизи ние вече слушахме. Приятно ми е да ви поздравя пръв.

— За какви подвизи? — не се досети веднага Голдринг.

— Недейте скромничи, за вашия подвиг генералът разказа пред всички офицери вчера следобед. А на него за всичко му съобщил господин Милер.

— А, разбрах… Благодаря за поздравленията.

Хенрих влезе във вестибюла и тъкмо да тръгне по стълбите, вниманието му бе привлечено от един войник, който, като видя лейтенанта, пъргаво стана от скамейката и застана мирно. Това беше юноша на около деветнадесет-двадесет години, рус, слабичък, с умни сини очи. Именно изразът на очите му накара Хенрих да се спре. В погледа на юношата имаше толкова мъка и даже отчаяние, че това не можеше да не се забележи. Пред краката на войника стоеше вещева торба.

— Кой сте вие? — попита лейтенантът.

— Ефрейтор Курт Шмид, господин лейтенант — ясно произнесе войникът.

— Откъде сте?

— Служих във втора рота на втори батальон от сто и седемнадесети полк, а сега ме изпращат на Източния фронт.

На очите на младичкия войник, който имаше вид на дете, се показаха сълзи.

— А защо ви изпращат там?

— По рапорт на командира на ротата старши лейтенант Фелднер.

— А с какво сте се провинили пред старши лейтенанта?

— Преди четири дена старши лейтенантът беше малко пийнал. Сторило му се, че не съм го поздравил добре. Честна дума, аз го поздравих, както трябва. Тогава той почна да ми командува: „легни“, „стани“. Аз изпълнявах командите му, докато имах сили. Но скоро се уморих — аз съм въобще слабоват — и не можах да стана. Тогава той ме наруга, а после написал рапорт, че съм отказал да изпълня заповедта му, и поискал да ме изпратят на Източния фронт.

— Истина ли е всичко, което ми разказахте?

— Свята истина, господин лейтенант. Като пред бога ви казвам! — юношата с такъв поглед гледаше Голдринг, че на Хенрих му стана жал за това момче във войнишки шинел.

— А много ли се боите от Източния фронт?

— Там, господин лейтенант, загинаха двамата ми братя. Аз останах един на майка и когато научи, че и мене са изпратили на Източния фронт, тя ще умре.

— А защо вие не казахте всичко това на генерала?

— Даже командирът на полка отказа да говори с мене.

— Заповедта за командироването ви у вас ли е? — след като поразмисли, попита Хенрих.

— Ето я. Казаха ми да чакам тук някой камион, който отива за Шамбери.

— Ето какво, Курт. Аз ще поговоря с генерала. Но трябва да изтъкна някаква причина, за да ви оставят тук. Ако желаете, аз мога да кажа, че вие сте ми нужен за ординарец. Съгласен ли сте?

— Ще изпълнявам всички ваши заповеди и ще работя като никой друг.

— Дайте си документите и ме чакайте тук.

Войникът бързо, сякаш се боеше, че офицерът може да се откаже, с треперещи ръце извади документите и ги подаде на лейтенанта.

Хенрих се изкачи на втория етаж и влезе в кабинета на Лютц.

— О, Голдринг, драго ми е, че ви виждам! — Лютц излезе пред бюрото си и здраво стисна ръката на Хенрих. — Генералът нареди веднага да се явите при него.

Като подаде на капитана разписката на щаба за предаването на пакета, Хенрих влезе при генерала.

— Разкажете сега, лейтенант, как се случи всичко? — възкликна Еверс, щом видя Голдринг.

Хенрих му разказа всичко до най-малките подробности.

— Аз ви представих за награда „Железен кръст“ — втора степен — съобщи Еверс.

— Сърдечно благодаря, господин генерал. Аз още днес ще пиша за това на Бертхолд. Сигурен съм, че той също ще бъде благодарен за вниманието, което проявявате към мене.

От този отговор стана приятно на генерала.

— Предайте на полковника сърдечен поздрав от мене — помоли той.

— Господин генерал, разрешете ми да се обърна към вас с една молба.

— Заповядайте.

— Тук, във вестибюла, стои войник, когото изпращат на Източния фронт по рапорт на старши лейтенант Фелднер. Аз не бих искал да говоря по този въпрос, но ви уверявам, старши лейтенантът е постъпил несправедливо, особено като се има пред вид, че войникът е много слаб физически и че двамата му братя са паднали убити на Източния фронт. А на мене ми е нужен ординарец. Аз моля да ми разрешите господин генерал, да го взема за ординарец.

— И това ли е всичко? — генералът беше малко разочарован, че не можа да направи нещо голямо за офицера, който така се бе отличил.

Като взе от ръцете на Хенрих документите на Курт, генералът зачеркна на един от листовете своята стара резолюция и отгоре с едри букви написа:

„Да се остави в щаба като ординарец на лейтенант фон Голдринг.“

— Сърдечно благодаря, господин генерал! А сега, след като така бързо изпълнихте моята първа молба, разрешете да се обърна с втора…

— Вероятно ще изпълня и нея! — усмихна се генерал Еверс.

— Тогава моля да приемете от мене десет бутилки шампанско, старо французко шампанско, което намерих в Лион специално за вас. Един път капитан Лютц спомена, че вие обичате шампанско.

Еверс се засмя.

— Това ваше искане ще изпълня с още по-голямо удоволствие, отколкото първото.

— Разрешете да напусна? — изкозирува Хенрих.

— Свободен сте. Само че още днес подайте рапорт, за да ви се дадат седем дни домашен отпуск по семейни причини.

— О, безкрайно съм ви благодарен, господин генерал. За това отдавна мечтаех, но не смеех да поискам.

Когато Хенрих слизаше по стълбите, Курт Шмид скочи от скамейката и без да спазва чинопочитанието, се спусна към лейтенанта.

— Курт — каза Хенрих, — вие сте вече мой ординарец.

Радостта, която огря лицето на младия войник, неволно се предаде и на Хенрих. Той с ласкава усмивка гледаше юношата, който с такава сила стискаше кепето си, сякаш искаше да го събере между пръстите на ръцете си.

— Аз не знам с какво ще мога да ви се отблагодаря, господин лейтенант! — със сълзи на очи шепнеше Курт Шмид и гледаше лейтенанта с благодарните си очи.

— Ще се отблагодариш с доброто изпълнение на задълженията си — отговори Хенрих. — А сега намери моя досегашен ординарец Фриц Зелер, той всичко ще ти каже и ще те въведе в работата. Провери в щаба къде ще живееш и ела в хотел „Темпл“, срещу щаба.

Хенрих тръгна към хотела, но на половината път го настигна щабният писар.

— Имате писмо, господин лейтенант.

Голдринг небрежно го мушна в джоба и едва в стаята си видя, че писмото е от Бертхолд.

„Мое момче, пишеше той, затъжих се за тебе като за роден син. Дълго не ти писах, защото имах много работа. Сега аз работя в щабквартирата, началник съм на един отдел. Преди три дни ме произведоха генерал-майор (групенфюрер), сега още нямам възможност да те взема при себе си, но сигурно ще се открие такава и аз ще я използувам. Госпожа Елза и твоята сестра Лора много искат да те видят и искат да помоля твоя генерал да ти даде отпуск. Надявам се, че моят приятел Еверс ще направи това заради мене. Ако откаже, пиши ми. Въобще ти би могъл да пишеш по-често.

Твой ВИЛХЕЛМ БЕРТХОЛД“

Като дочете писмото, Хенрих бързо се съблече и се хвърли в леглото. Едва сега той почувствува колко много е уморен. И не само за това, че нощта в Шамбери изискваше огромно нервно напрежение. А ето и днес! Той трябва да бъде безгрижен и весел, а лионските вестници са пълни с кореспонденции, снимки и съобщения от Източния фронт — беше започнало голямо настъпление на хитлеристките пълчища и както твърдят вестниците, немците непрекъснато, неудържимо напредват. Наистина трябва да се имат пред вид всеизвестните гьобелсовски преувеличения, но въпреки това в тих има частица истина. Значи, хитлеристите настъпват! С какво удоволствие той би оставил всичко това, за да облече обикновения войнишки шинел и да вземе автомат в ръце! Да четеш за победите на немците на фронта и да си даваш вид, че тези съобщения те радват. Да пиеш за победата, когато ти се ще да извадиш пистолета от кобура и да го изпразниш в тези, с които седиш на една маса. Но така му е заповядано. Трябва да продължава да играе ролята… и да чака.

Вероятно никой като мене досега не е чувствувал така остро колко страшна е тази дума „чакам“.

Човек пътува. Бърза много. Пътуването му е скучно, а влакът се движи много бавно и той гори от нетърпение час по-скоро да стигне на това място, за където така много бърза, съгласен е даже да се съкрати животът му с толкова часа, колкото са нужни за пътуването.

Юношата е дошел на среща. Девойката я няма още, тя закъснява. С каква радост влюбеният би съкратил живота си с тези минути на тежка неувереност и очакване.

Ако съдбата беше послушна и би се подчинявала на волята на хората, животът би бил значително по-кратък. Хората сами биха скъсявали живота си, за да могат по-скоро да достигнат своята цел, за да се избавят от минутите, часовете и дните на тягостно очакване.

А Хенрих сега би дал половината от живота си, без да се колебае, само и само да се намери в родината си!

Какви глупости се въртят в главата му! „Ако съдбата би била послушна.“ Ние трябва да я накараме да ни служи!

За това не е нужно да се философствува, а да се води борба, да се пести всяка минута и ако е нужно, да се чака, да се стискат зъби и да се чака, без страх да се ходи по брега на пропастта, в която всеки момент може да полетиш. Ето още сега те могат да влязат в стаята при него и всичко ще бъде свършено.

И все пак на него не му е толкова трудно, колкото на тези, които работят тук наблизо, в Сен Реми, под земята. Той, Хенрих, ако бъде внимателен, ще види светлия ден на победата. Всичко зависи от самия него, от смелостта, ловкостта и умението му. А какво могат да направят за своето спасение руснаците, французите, чехите и поляците, хвърлени в подземието, лишени от надеждата някога да видят слънцето, да подишат чист въздух, да се полюбуват на красотата на света, да се върнат в къщи и да се срещнат със своите семейства, близки и приятели?

И при това те са длъжни да работят на врага, да го въоръжават с нови минохвъргачки, с още по-смъртоносни мини, независимо от това, че появата на всяка минохвъргачка означава приближаването на собствената им смърт. Страшна смърт за всички, които са хвърлени в подземието.

Лютц тогава съвсем на място се изпусна за съществуването на този подземен завод. Именно за да няма такива лагери на смъртта Хенрих трябва да се бори. Не, той няма право на умора и почивка. Той няма право да чувствува, че има нерви, тъй като всяка изпълнена от него задача приближава часа на победата. Това е отмъщение за всички, които сега, когато той лежи и почива, може би изгарят в крематориума.

Почивка за него няма и не може да има!

Хенрих скочи от кревата и започна да се облича.

Слизайки по стълбите, той си спомни за обещанието пред генерала и се отби в ресторанта.

— Здравейте, госпожо!

— О, вие вече сте пристигнали, а аз се страхувах да не би да се е случило нещо, понеже ние ви очаквахме да се върнете още сутринта. Седнете, моля!

— Госпожо Тарвал, имам към вас голяма молба. Ако вие я изпълните, ще ви бъда искрено благодарен.

— Вие знаете, бароне, че съм готова да направя за вас всичко, което е по силите ми.

— Необходими ми са десет бутилки хубаво, но действително хубаво шампанско, не по-лошо от това, с което вие ме почерпихте преди заминаването ми.

— Аз нямам, но знам откъде може да се вземе. След половин час десетте бутилки ще бъдат тук.

— Вие ги опаковайте, а аз ще изпратя своя нов ординарец да ги вземе и да ги занесе, където е нужно.

Хенрих се обърна, за да си тръгне, но в това време се отвори страничната врата и в ресторанта се втурна Моника.

— Майко! Ти знаеш ли, аз… — започна тя още от вратата, но като видя Хенрих, спря се и се изчерви.

— Здравейте, госпожице Моника, как сте?

— Добре е, само че непрекъснато се тревожи, че вашето изучаване на езика върви много нередовно — отговори майката вместо дъщерята.

— Майко! — извика с упрек девойката.

— Но добре, аз вече ще бъда старателен ученик, а за да не закъснява на уроците моята малка учителка, аз й донесох от Лион ето това…

Хенрих извади от джоба си кутийка, хвана Моника за ръката и постави на китката й мъничко часовниче.

— Моля ви се! — Моника дръпна ръката си.

— Госпожице, моля да не считате това за подарък, а като малка компенсация за времето, което вие губите за мене. Иначе би било странно, ако вие давахте уроци на немски офицер безплатно, само от симпатии към него.

— Но…

Забележката на Хенрих явно обърка Моника. И всъщност защо тя прахосва свободното си време, за да занимава този немски офицер? При това той може да помисли, че й оказва голяма чест и че ще я зарадва! Но най-после тя трябва по някакъв начин да тури в ред своите отношения с барона… Иначе никога нищо няма да узнае. Как да постъпи?

Девойката погледна въпросително майка си.

— Най-добре е да поблагодариш на барона — каза госпожа Тарвал.

— Благодаря, бароне! — тихо прошепна Моника.

— Днес ще започнем занятията точно в шест, ако сте свободна.

— Тогава да си сверим часовниците. Ето виждате, почти пет минути разлика. Кой от нас бърза да живее и кой закъснява?

— Вярно, аз бързам. Именно преди да сляза тук аз си мислех: бих дал половината от живота си, за да ускоря хода на времето.

— А защо ви е нужно това? — сериозно попита Моника.

— За да стигна по-бързо до целта си.

— Каква цел?

— Ще дойде ден, когато може би ще ви кажа, госпожице, но този момент трябва да се дочака — полусериозно, полушеговито отговори Хенрих и като се поклони на майката и дъщерята, излезе.

Пред входа на щаба той видя кола и до нея Еверс и Лютц. Хенрих се приближи.

— Господин генерал, разрешете да ви предам привет от генерал-майор Бертхолд.

— Какво! Той е вече генерал-майор?

— Да. Току-що получих писмо. Господин Бертхолд пише, че работи в щабквартирата на господин Химлер.

— Я гледай ти! — многозначително проговори Еверс. — От все сърце го поздравявам!

Генералът така дълго стиска ръката на Хенрих, сякаш той, барон фон Голдринг, а не Бертхолд е удостоен с великата чест да работи с Химлер.

— Ние с капитан Лютц тръгваме по работа. Така че предупредете да не ни чакат за обяд — помоли Еверс, след като седна в колата.

— Тогава разрешете да поръчам вечеря. В ресторанта на хотел „Темпл“ има прекрасна кухня.

— С най-голямо удоволствие ще вечерям заедно с вас. Необходимо е по някакъв начин да отбележим вашето щастливо и победоносно завръщане. Вие как мислите, капитане?

— Аз вече няколко пъти вечерям заедно с барона и трябва да призная, че той е тънък познавач на френската кухня.

— За колко часа да поръчам вечерята? — попита Хенрих.

— Ние ще се върнем в осем — каза генералът.

— Господин лейтенант — обърна се Лютц към Голдринг. — Ето ключа от моята каса. В нея най-отгоре е поставена папка с книжа. Необходимо е да се запознаете с тях. Разположете се в моя кабинет и четете. Само да не загубите ключа. На всеки прочетен документ се разпишете.

Хенрих се намръщи.

— Да си призная, господин капитан, от всички видове литература най-малко обичам тази, която вие искате да ми дадете.

Генералът се разсмя и заповяда на шофьора да тръгва.

Папката, за която спомена Лютц, имаше надпис „Строго секретно“. Хенрих се заключи в кабинета и започна да преглежда книжата от папката. Болшинството от тях не бяха интересни. Хенрих бързо ги преглеждаше и подписваше. Но един документ го заинтересува. Това беше инструкция за методите на противотанковата отбрана и чертежи към нея. Ставаше дума за танковете джуджета „Голиат“, предназначени за унищожаване танковете на врага и за унищожаване на негови укрепени точки. Танкът „Голиат“ притежаваше още огромна взривна сила, управляваше се по радиото, имаше изключителна маневреност и можеше да развива скорост до 90 км. Като се срещне с друг танк или се натъкне на дот, той експлодира и мигновено унищожава препятствието, в което се е ударил. Това беше нещо ново. Хенрих няколко пъти фотографира инструкцията и приложените към нея чертежи.

Сега вече може да затвори папката и да заключи касата.

Но не му се искаше да се върне в стаята си. Не е ли добре малко да се поразходи? А после, точно в шест, ще се заемат заедно с Моника за речника и тетрадката. Неговата малка учителка строго ще свъси вежди, когато той сгреши или постави неправилно ударение. След свършване на урока ще разменят по няколко мисли, или, по-точно, ще поспорят. И двамата няма да кажат това, което мислят. Разговорите им напомняха повече на състезание, а самите те, учителката и ученикът, на фехтовчици, които, кръстосали шпаги, стоят един срещу друг и очакват момента за точен удар.

Наистина в последно време Моника е по-ласкава, даже го гледа някак особено. Но именно това най-много тревожеше Хенрих. Той чувствуваше, че девойката му харесва, даже много му харесва. Но нима той сега има право на това? Даже ако Моника би се убедила, че той не е враг на народа й, а истински приятел, съмишленик на всички, които се борят за свободата на Франция, нима той би имал право да допусне техните отношения да прераснат в нещо повече, в любов? Та нали той не може да се ожени за Моника. Какво ще се получи тогава? Късо романтично приключение. Не, това той няма да допусне. Тази чудесна, мила девойка заслужава истинско щастие. А той може заедно със себе си да я въвлече в пропастта.

Освен това насреща стои Бертхолд, който явно го счита като бъдещ кандидат на дъщеря си. Разбира се, той за сега няма да разочарова своя шеф, това би означавало да влоши отношенията си с такъв влиятелен човек от щаба на Химлер. Това в никакъв случай не трябва да се допусне. Зад гърба на един началник на отдел от щаба на Химлер може да се чувствува в безопасност. Така например Еверс има добро отношение към него, защото знае, че Хенрих фон Голдринг е като син на високопоставен гестаповец. Налага се на всяка цена да дава надежда на Бертхолд, че ще се ожени за Лора.

Как би се смяла Моника, ако прочете само едно писмо на Лора. Сантименталността на еснафка е съчетана с глупостта и перченето на дъщеря на високопоставена особа. И ето такова момиче има всичко. А красивата и умна Моника трябва да прислужва в ресторанта на пияните немски офицери. И да върши това с характера, който тя притежава! Наистина тя е успяла така да се постави пред тях, че даже малко да се боят от нея. Но достатъчно е да направи само една погрешна стъпка и вярата в нейната непристъпност ще изчезне и тогава офицерите ще дадат свобода на езиците и ръцете си… Не трябва никой да знае за уроците, които девойката му дава, и изобщо неговото име не трябва да се свързва с нея. Ако с него нещо се случи, нея непременно ще я вмъкнат в гестапо и кой знае какъв ще бъде краят. Може би тя ще успее да докаже, че няма никакво отношение към неговата работа. А връзката с партизаните, ако има такава? Впрочем Хенрих никак не се съмняваше, че Моника е свързана с партизаните. Такава горда и независима девойка, истинска патриотка, каквато е тя, не може да стои настрана от борбата с враговете на своя народ. Хенрих даже е сигурен, че това е именно така. Но как да узнае? Неговата малка учителка винаги стои нащрек, тя повече разпитва, отколкото сама говори… А колко хубаво би било да се свърже чрез Моника с местните ръководители на партизанското движение. И за него, и за тях това би било много изгодно. Следователно трябва и по-нататък да поддържа с нея приятелство и само приятелство. Да потисне сърцето си, да бъде умен и спокоен. А това е толкова трудно, когато си на двадесет и две години и когато пред тебе стои красива и добра девойка, която тъй много ти харесва. Но така ще бъде по-добре и за двамата.

Като взе такова решение, на Хенрих му стана по-леко и през време на урока се държа значително по-умерено и спокойно, отколкото всеки друг път. Това учуди Моника и даже засегна самолюбието й. Тя също се държа официално и сухо и урокът, който и двамата очакваха с такова нетърпение, премина безинтересно и скучно.

А точно в осем часа вечерта в уютната стая на хотел „Темпл“ се събраха за вечеря генерал Еверс, сухият и педантичен началник на щаба на дивизията полковник Кунст, капитан Лютц и Голдринг.

Като видя сервираните закуски и вина, Еверс доволен потупа Хенрих по рамото.

— Бароне, вие сте истински офицер за специални поръчения. Умеете даже да предугаждате вкуса на своя началник.

Госпожа Тарвал днес наистина надмина себе си. Ястията се меняха едно след друго и към всяко от тях се сервираше специално вино. Еверс, който винаги се оплакваше от черния си дроб, се оказа голям чревоугодник и нелош познавач на вината. Той високо оцени ястията на госпожа Тарвал и подбора на вината. Кунст и Лютц въобще не можеха да се оплачат от лош апетит и сега ядоха и пиха за четирима души, а Хенрих през цялото време се грижеше чашите да не остават празни.

За десерт госпожа Тарвал сервира плодове, коняк и кашкавал, нарязан на тънки филийки. Цигарите отдавна бяха на масата.

Още след първите чашки коняк беседата се оживи. Даже мълчаливият полковник Кунст най-после се разприказва. И както винаги, не на място. Това, което той каза, никак не съответствуваше на общото весело настроение.

— А вие знаете ли, господин генерал, че снощи в участъка на нашата дивизия, между селата Сен Жулиен и Лантерно, са изчезнали двама SS офицери, капитан Вайснер и лейтенант Райхер? — попита той с пияна и глупава усмивка. — Аз не ви доложих по-рано за това, за да не разваля настроението ви преди вечерята.

— Как така са изчезнали? — учуди се Еверс.

— През нощта те тръгнали от село Лантерно и в определено време са били длъжни да пристигнат в Сен Жулиен, където ги очаквал господин Милер. На него е било съобщено, че са тръгнали, и когато не пристигнали в определеното време, Милер се разтревожил и позвънил по телефона в Лантерно. Оттам потвърдили, че офицерите отдавна са тръгнали с кола. Милер още повече се разтревожил и изпратил няколко мотоциклетисти да ги посрещнат, но те не срещнали офицерите. Даже и колата не намерили. Тогава нашият единадесети пункт бил вдигнат по тревога. За търсене на офицерите била изпратена една рота войници и едва на сутринта далеч от пътя в едно дере намерили обърната колата, с която тръгнали Вайснер и Райхер. А те самите и досега не са намерени. Търсенето продължава. За тази цел аз наредих да изпратят още една рота войници.

— Дявол да го вземе — изруга Еверс, — изглежда, скоро вече няма да можем нощно време да излизаме навън. Трябва да се пратят повече хора да търсят. Виновните ще се намерят на всяка цена. А когато ги хванем, така ще бъдат наказани, че други да не смеят да вдигнат глава.

Съобщението на Кунст развали настроението на гостите.

— За мене е време да почивам, господа — и като погледна часовника, Еверс стана.

Той извади портмонето, за да плати своя дял от вечерята, но Хенрих го спря.

— Вечерята вече е платена.

— О, значи така? — със задоволство възкликна генералът и постави портмонето в джоба си. — Тогава още един път благодаря, бароне. Всичко беше много мило. Кунст — обърна се Еверс към началника на щаба, — не ви ли се струва, че барон фон Голдринг много дълго вече носи лейтенантски пагони и старшилейтенантските по-добре ще му стоят.

— Напълно съм съгласен с вас, господин генерал — потвърди полковникът.

— Тогава утре подгответе необходимите документи.

Генералът се обърна към Хенрих:

— А вие кога ще отидете в отпуск?

— След като помогна да се намерят изчезналите, а може би, за съжаление, вече убити офицери.

— Много добре. Така трябва. Задължение на офицера е да не оставя другарите си в беда. На немския офицер — подчерта Еверс.

Вече три дена продължаваше търсенето на офицерите от гестапо, така загадъчно изчезнали. В търсенето взе участие и Хенрих. След като узна за бързото служебно издигане на Бертхолд, генералът започна да се отнася с голямо внимание към своя офицер за специални поръчения. По негова заповед на Голдринг бе дадена съвсем нова кола „Опел-капитен“

Това много улесняваше Хенрих в мисията, с която той се зае. Заедно с Курт, който сега изпълняваше и длъжността шофьор, Хенрих претърси едва ли не всеки метър от пътя между селата Лантерно и Сен Жулиен, но не откри никакви следи от изчезналите. Милер също не можеше да се похвали с някакъв успех. Всеки ден голямото началство го питаше за хода на претърсванията и той все трябваше да повтаря едно и също:

— Нищо ново.

След проверката, която така добре завърши за барона и така лошо за провокатора, Милер се отнасяше към Голдринг с абсолютно доверие. За това много спомогна обстоятелството, че генерал-майор Бертхолд стана пряк началник на Милер. Достатъчно беше в писмо до своя втори баща Голдринг да изрази и най-малко недоволство към Милер и вместо във Франция майорът ще се намери на Източния фронт. А такава една перспектива никак не беше приятна за стария гестаповец, който често се хвалеше със своите подвизи и при всеки удобен случай разказваше за своето участие във фашисткия преврат през 1923 година и за това, че сам Хитлер му е стиснал ръката.

Ето защо през последните два дена Милер не излизаше от колата на Голдринг и използуваше всеки случай, за да подчертае колко високо цени неговата енергия и способности.

Днес Милер и Голдринг се върнаха след два часа. Офицерите вече бяха обядвали и нямаше смисъл да отиват в казиното. Но те и не съжаляваха, че са пропуснали времето за обяд — не бяха гладни.

Уморени от пътуването и измъчени от горещината, те решиха просто да поседят в лятната сладкарница и да изпият по чаша студено отлежало ябълково вино.

Но и студеното вино не ободри Милер. Вътре в него всичко кипеше. Сега той повече от всякога приличаше на ловджийско куче, което нервничи, след като е загубило следата на дивеча.

— Нима ние с вас, бароне, нищо няма да намерим? — оплакваше се Милер. — Днес ще ме е срам да се обаждам по телефона. Какво ще кажа?

— Двама души не могат да изчезнат безследно. Следа, макар и малка, непременно има. А щом има, ще я открием — успокои го Хенрих. — Нека малко да попремине жегата, да отпочинем и отново ще тръгнем. Може би този път щастието ще ни помогне.

— Да се надяваме.

Милер стана и си взе до виждане със своя спътник, като се уточниха да се срещнат по-късно.

Хенрих остана на масата под брезентовия навес.

Минувачи по улицата в това време имаше малко, всички се криеха на сянка. Поради това познатата фигура на Моника веднага привлече вниманието на Хенрих. Девойката вървеше от другата страна на улицата, като оживено разговаряше с висок слаб французин на около тридесет години.

Той водеше Моника подръка и й разказваше нещо много весело.

По дългия нос на французина се появиха бръчки, от време на време той избухваше в смях и поглеждаше девойката в очите. Неприятно чувство на завист бодна сърцето на Хенрих.

Той се обърна на другата страна, за да не гледа нито Моника, нито нейния весел познат, и в това време срещна погледа на възрастен французин, който седеше отсреща на третата маса от входа. Той гледаше втренчено Хенрих с черните си, напомнящи на матови стъкла очи, гледаше, без да мига, ъгълчетата на стиснатата му уста потрепваха.

До масата, на която седеше французинът, се приближи сервитьорката и тогава той само за минута, докато й плати, отклони погледа си настрани. След това очите му отново се втренчиха в Хенрих.

Заинтересуван от поведението и гримасите на този странен човек, Хенрих също го изгледа внимателно няколко пъти. След като се убеди, че немският офицер го забеляза, французинът бързо се огледа, сякаш проверяваше да не би някой да го следи, извади от джоба си плик, постави го на масата и почука върху него с пръст, с което даваше да се разбере, че пликът е предназначен за офицера. Французинът се огледа още един път и излезе.

„Отново провокация!“ — мина през главата на Хенрих. Като остави парите на масата, той също стана и преминавайки бързо покрай масата, на която седеше французинът, незабелязано прибра плика и го постави във вътрешния джоб на мундира си.

Умората веднага изчезна. Хенрих отново почувствува онова напрежение, което кара мозъка да работи бързо и точно. След две минути той беше в стаята си. Като заповяда на Курт, който седеше в антрето, да не го безпокои, Хенрих плътно затвори вратата и извади плика. На него нямаше нито адрес, нито надпис, Хенрих го повъртя в ръка и го разкъса. На пода падна малък лист, сгънат на четири. Това, което Хенрих прочете, извънредно го учуди и разтревожи.

Писмото беше написано на лош немски език, но с ясен, красив почерк. Неизвестният кореспондент пишеше:

„Аз съм французин, но съм предан на вас, немците, искрено, от душа. И поради това считам за свой дълг да ви помогна. Аз още не зная на кого ще дам това писмо и поради това пиша без обръщение. Да дойда в щаба не мога. Местните жители вече подозират, че симпатизирам на немците, и ако се убедят, че ви помагам, маките ще ме убият. Аз написах писмото, за да го предам при удобен случай на немски офицер, а той да го предаде, където трябва.

Аз знам, че няколко дена търсите отвлечените от маките двама офицери. Вие не сте ги намерили и не ще ги намерите, ако не ви помогна. Двамата офицери са убити и телата им са закопани до дъба, източно от мястото, където намерихте колата. В убийството на офицерите взеха участие четирима маки. Двамата от тях аз зная. Това са Жорж Марот и Пиер Гортран от село Понтемафре. Другите двама са ми неизвестни, но мога да ги узная. Мисля, че ако вие арестувате споменатите, от тях ще можете да разберете кои са тези двама, които аз не зная. Аз съм готов да ви служа всякога, когато ви е нужна моята помощ. Но никога не ме викайте при себе си — това е смърт за мене. Измислете друг някакъв начин, например арестувайте ме и след беседване ме пуснете. Аз имам още някои сведения, които ще бъдат много интересни за вас. Очаквам достойно възнаграждение за услугата. Адресът ми е: село Потерн. Жулиен Левек.“

Писмото нямаше дата. Хенрих се замисли.

Какво значи това? Писмо на доброволен сътрудник на гестапо или провокация? Ако е провокация, тя е още по-лошо скроена, отколкото тази в Шамбери. Защо писмото трябваше да се предаде в сладкарницата, където всякога можеха да видят нежелани свидетели? Нима при предишната проверка той не бе ги убедил? Не, това по-скоро напомня на обикновен донос. Но защо тогава този мерзавец не подхвърли писмото, когато те седяха заедно с Милер? Тогава този тип би бил съвсем сигурен, че писмото му ще стане известно на немското командуване.

А ако все пак това е провокация? Да допуснем, че той скрие това писмо. Тогава могат да го обвинят, че е направил това съзнателно, и отново ще започнат да проверяват, да се ровят и може да открият кой се крие зад името на барон фон Голдринг. Не, той не може да рискува така. Трябва да се намери друг изход. Но какъв? Да предаде писмото на Еверс, който непременно ще го предаде на Милер? Това значи да бъдат осъдени на смърт най-малко двама френски патриоти. Да предупреди партизаните? Но как? Не, трябва да постъпи по-иначе. Писмото той трябва да предаде на генерала, само че…

— Курт! — извика Хенрих на ординареца. — Повикай още сега госпожица Моника и й кажи, че съм свободен. Когато тя дойде, иди в щаба и попитай дежурния няма ли за мене писмо. Оттам ми позвъни по телефона. Ясно ли е?

— Тъй вярно. Слушам.

Курт излезе.

Като прочете още един път писмото, Хенрих внимателно го сгъна така, че думите „в убийството на офицерите взеха участие четирима партизани“ да са най-отгоре на сгънатото листче, за да може лесно да се прочетат. Сега трябва да остави този смачкан лист на масата срещу креслото, на което всякога сяда Моника.

— Ох, как сте задимили! — недоволно се намръщи Моника, като влезе в стаята.

— А вие не обичате ли пушачите?

— Тези, които не знаят мярка.

— А той знае ли мярка?

— За кого става дума?

— За този, с когото ви видях на улицата днес. Такъв един слаб, висок и изглежда много весел.

— Ааа, вие сте ме видели с… — Моника прехапа устна и млъкна.

— Вие се страхувате да кажете името му!

— Просто то нищо няма да ви подскаже. Това съвсем не е „той“. А един много добър приятел…

— А вие някога ще ме запознаете ли с вашите приятели? — Хенрих някак особено изпитателно изгледа девойката.

— Ако заслужите — многозначително отговори Моника.

— О, тогава още днес ще се постарая да намеря такава възможност — също натъртено произнесе Хенрих. — Разбрахме се, нали?

— Разбрахме се. А сега да се заемем с речниците — Моника седна в креслото. Хенрих се отдалечи в дъното на стаята за цигари, които бяха поставени върху шкафчето до кревата, и с крайчеца на окото си наблюдаваше девойката. По напрежението на цялата й фигура и по неподвижно застиналата издадена напред глава той разбра, че думите от писмото са прочетени.

„Курт нещо се забави да позвъни“ — помисли Хенрих и именно в тази минута телефонът иззвъня. Моника трепна. Хенрих вдигна телефонната слушалка:

— Слушам… Да… Ей сега ще дойда. Госпожице, много се извинявам. Трябва буквално за пет минути да прескоча до щаба. Почакайте ме тук, за да не ви търся пак. Може, нали?

— Добре, само че не се бавете — охотно се съгласи Моника.

Като излизаше, Хенрих забеляза, че девойката побледня и се разтревожи.

Хенрих и Курт се върнаха заедно и не след пет минути, а след десет.

Моника не беше в стаята. Върху речника бе поставена кратка бележка:

„Пет минути минаха и аз мога да си отида. Не е учтиво да карате девойка да ви чака. Особено когато я очакват весели приятели. Възможно е някога да ви запозная с тях.“

Хенрих разкъса бележката на дребни парченца.

— Курт, иди поискай от хазайката гореща ютия и кажи на госпожица Моника, че я моля да ме извини за закъснението и че я чакам.

Курт се върна веднага. Ютия той донесе, но Моника не намерил. Госпожа Тарвал казала, че от пушека я заболяла главата и тя излязла с велосипеда да се разведри.

Ясно беше, че Моника е прочела писмото. Листът бе оставен съвсем не така, както бе го оставил Хенрих. И не беше на същото място. А и нейната бележка беше красноречива. Колко умно беше я написала Моника. Никакъв недостатък не можеше да й се намери, всяка дума в нея означаваше много… Приятелят ще разбере, а врагът никак няма да се досети… И даже не се е подписала, конспиратор.

Излязла да се поразходи! Заболяла я главата, според думите на госпожа Тарвал, Сега е ясно, че маките ще бъдат предупредени. Писмото може да се предаде на Еверс.

Хенрих започна да глади с ютията смачканото листче.

— Нима аз не мога да направя това, господин лейтенант? — обиди се Курт, който влезе в стаята, за да закачи в гардероба почистения мундир.

— Има неща, които на никого не бива да се доверяват, Курт.

— На мене вие можете да доверявате всичко. Защото няма по-предан вам човек от мене. Нито моята майка.

— И какво общо има с това твоята майка, Курт?

— А тя ми пише… Ето, чуйте — Курт извади от джоба си писмо и запъвайки се от вълнение, започна да чете: — „Аз всяка вечер се моля за твоя лейтенант, синчето ми, защото той те спаси от сигурна смърт, а заедно с тебе и мене. А аз нямам друг, освен тебе. Служи му вярно, аз ти заръчвам това като майка. На доброто трябва да се отвърне с добро. Иначе бог ще накаже и мене, и тебе, мое мило дете…“

— Ти, Курт, имаш добра майка и тя те обича много. Предай й сърдечен привет от мене и й пиши, че изпълняваш нейната заръка.

— О, аз вече й писах, че за вас съм готов в огъня да се хвърля. И наистина ще направя това без колебание.

— Няма да стане нужда да се хвърляш в огъня по моя заповед, но е възможно да се наложи да изпълняваш някои мои поръчения, за които ще знаем само ти и аз.

— Заповядайте ми, ако щете, още сега.

— В момента не е необходимо. Може би и няма да стане нужда. А сега дай ми мундира.

Хенрих се преоблече, за да отиде при генерала да предаде писмото, получено от Жулиен Левек, но като погледна часовника си, седна в креслото и взе книга да чете.

„Минали са само двадесет минути. Малко е. Трябва да се почака, докато се върне Моника.“

Милер беше на седмото небе от щастие. Ето това се казва късмет! Най-късно до утре сутринта ще съобщи на своя началник, че труповете на убитите са намерени и убийците са наказани. А ще ги накаже така, че целият окръг да заговори за това. И в рапорта ще отбележи активността на лейтенант Голдринг. Трябва да си даде вид, че на него, на Милер, не са известни подробности от биографията на барона и неговите отношения с Бертхолд. Така ще бъде по-добре. Началникът ще отбележи обективността на Милер към младите и талантливи кадри. Той непременно ще пише за това на Голдринг и това още повече ще заякчи тяхното приятелство.

А Милер търси дружбата с Голдринг, за да спечели слава и да си осигури кариера, защото пътят към тях е толкова труден, че едва ли е възможно самостоятелно да се добереш или дори да допълзиш до крайната цел. Наистина той има заслуги, някога бе участвувал в хитлеристкия заговор, но това почна вече да се забравя. Отдавна е време Милер да смени майорските пагони, а и мащабът на работата му трябваше да се увеличи. Участъкът на дивизията беше важен, това не може да се отрече, но по-добре е да се живее в Париж или около него, отколкото да живуркаш в такова мъничко градче като Сен Реми.

Милер си представяше какво впечатление ще направи на началника неговият рапорт. Той даже си мислеше как да го напише: с много малко думи, но така, че да бъде ясно какви огромни трудности са преодолени през време на търсенето. Накрая трябва да запита какво да прави със семействата на престъпниците. Разбира се, той и сам знае какво да прави с тях. Но сега, когато работата е свършена, може да се престори на наивен, да попита началството, нека и то почувствува, че участвува в борбата против маките, и да напомни за това в донесенията си до самия Химлер. Съдбата просто покровителствува Милер, щом изпрати в щаба на дивизията този млад и така ловък барон. И най-добре е да не отстранява Голдринг от търсенето и инсценираното арестуване на този Левек.

Милер даже потри ръце от удоволствие, когато си спомни колко хитро и дипломатично се държа на съвещанието при генерал Еверс. Ако се вземе пред вид само как се изрази там:

„Аз не мога да допусна лейтенант Голдринг да рискува живота си, като вземе участие в арестуването на престъпниците, които положително ще се съпротивяват до последна капка кръв. По-добре е да се изпрати да арестува Жулиен Левек. Тази инсценировка е съвсем безопасна. Трябва да се има пред вид и това, че лейтенантът го познава по физиономия, това още повече облекчава работата и ще ни предпази от всякакви грешки. С операцията в Понтемафре ще се заема аз.“

Нима това не е казано умно и хитро? Той бе подкрепен и от Еверс, и от началника на щаба. По такъв начин главният герой в тази операция ще бъде той, Милер. А Голдринг ще остане настрана.

Лейтенантът трябваше да се върне досега. Вече е десет часът, а той тръгна в седем. Трябва да премине шестдесет километра… Значи, отдавна е време да се върне. А може би… Милер даже настръхна само от мисълта, че с Голдринг може да се случи нещастие, както с тези двама офицери. Тогава прощавай, кариера, прощавай, Франция. Бертхолд няма да му прости това. Най-малко ще го изпрати в Русия.

Милер скочи от мястото си и с всичка сила натисна звънеца.

— Веднага изпратете отделение мотоциклетисти да посрещнат лейтенант Голдринг — извика той на влезлия в кабинета му адютант.

Но мотоциклетистите не бяха още запалили моторите, когато пред сградата на службата SS спря опел-капитенът на Голдринг. Милер го видя през прозореца, бързо седна на масата и се наведе над картата на предстоящата операция. „Нека да види, че аз не си губя времето напразно.“

Даже когато се почука на вратата той не отговори веднага. Едва когато почукването се повтори майорът извика:

— Влезте!

Като видя на вратата стройната фигура на Голдринг, Милер се приповдигна.

— Добре дошли, бароне!

— Не е съвсем добре! — сухо отвърна Голдринг и подаде на Милер някакво листче.

— Какво е това? — смутено попита Милер, макар че още от пръв поглед разбра в какво се състои работата. Не за пръв път той държеше в ръцете си такива листчета и добре знаеше тяхното съдържание.

— Смърт на предателите и изменниците на френския народ… Така като че ли пише там? — уморено промърмори Голдринг и седна в креслото.

— И така, Жулиен Левек…

— Убит с два куршума в гърдите един час преди нашето пристигане.

— Убиецът хванат ли е?

— Никой не го е видял.

— Изглежда, че Левек е бил следен.

Милер избърса студената пот, която като роса бе покрила челото му.

— Да, той, доколкото си спомням, и в писмото си споменава, че местното население не го обича особено, намеква за някакви подозрения — подхвърли Хенрих. — Сигурно са следили всяка негова крачка.

— Но тогава цялата работа може да пропадне! Тези, които са се досещали за доноса, положително са предупредили и маките — изпъшка побледнелият Милер.

— Аз на ваше място не бих губил нито минута — посъветва го Хенрих.

— Вие сте прав, прав сте! — обърка се Милер, затича се към вратата и викна: — Тревога! Веднага тревога!

След пет минути команда есесовци на камиони премина по главната улица на Сен Реми в направление на Понтемафре.

… А на другия ден сутринта Милер се върна. Видът му бе жалък. Единственият трофей от проведената операция бяха изкопаните трупове на убитите офицери, прострени в първия камион. Левек бе написал истината: убитите офицери намерили под самотния дъб. Мястото, където бяха закопани, беше добре замаскирано. А двамата маки, участвували в убийството на немските офицери, не успели да арестуват. Не ги намерили в селото. Безследно бяха изчезнали не само те, но и семействата им, даже и най-близките им роднини.

Когато Лютц съобщи на Голдринг за неуспеха на Милер, Хенрих съчувствено въздъхна. Но лицето му веднага засия:

— Сега вече мога да отида в отпуск!

— Но генералът ви моли да почакате още един-два дена — разочарова го Лютц.

— Знаете ли по какви причини?

— Не, вероятно той лично ще ви каже — избягна прекия отговор Лютц.

Но Еверс нищо не казваше. А Хенрих не питаше. Изминаха два дена от операцията на Милер, а въпросът с отпуска стоеше открит. На третия ден преди обяд Хенрих реши да се разходи малко с колата. За през деня не му бяха дадени никакви задачи, но въпреки това той предупреди Лютц за намерението си.

— Защо не, идете — съгласи се адютантът. — Само че за обяд не закъснявайте. Генералът специално предупреди да бъдете навреме в казиното.

— Тогава трябва да отложа разходката. Може би до обяд генералът ще ми постави някаква задача. Вие не знаете ли в какво се състои работата?

Лютц повдигна рамене.

— Слушайте, капитане, не ви ли се струва, че в последно време вашето държане не е съвсем другарско?

— Откъде вадите такова заключение?

— От това, че през цялото време избягвате преките отговори. Вие знаете защо Еверс ме задържа. И не ми казвате. Сигурно знаете защо непременно трябва да бъда в казиното, а мълчите и след това тази загадъчна усмивка… Вместо да отговаряте, вдигате рамене.

— Мили бароне! Та аз искам да ви изненадам приятно! Вярвайте ми, ако ставаше дума за нещо неприятно, непременно щях да ви предупредя.

— Добре. Щом е така, вземам си думите назад.

За приятната изненада, за която намекваше Лютц, Хенрих узна преди самия обяд, когато се събраха всички офицери. Като се ръкува с присъствуващите, генералът тържествено обяви, че висшето командуване награждава лейтенант фон Голдринг с „Железен кръст“ — втора степен и му присвоява звание „Старши лейтенант“.

Всички побързаха да го поздравят. Хенрих трябваше да стисне много ръце, да чуе много намеци, че не е лошо две такива големи събития да се отпразнуват в другарска компания.

С разрешение на генерала Хенрих поръча да донесат вино и обядът се превърна в грандиозен гуляй. Такова пиене младият старши лейтенант не бе виждал през целия си живот: пиха всички, стари и млади. Скоро офицерите забравиха не само чинопочитанието, но даже и за присъствието на генерала. Наложи се Хенрих да праща втори, трети и четвърти път за вино и коняк. Част от офицерите вече съвсем закъсаха. Генералът също не се държеше добре на краката си, но се владееше още и разбра, че трябва да си отива, ако не иска да загуби авторитет.

Когато Еверс заедно с началника на щаба и няколко старши офицери излезе, пиенето се превърна в истинска оргия. Само Хенрих и отчасти Лютц бяха още във форма.

Със зверски викове офицерите посрещнаха връщането на лейтенант Кронберг, който, след като излезе голямото началство, също беше тайнствено изчезнал някъде.

— Господа, господа! — възкликна Кронберг и се качи на масата. — Дамите идват да поздравят уважаемия старши лейтенант барон фон Голдринг.

— Спуснете пердетата на прозорците! — извика някой.

Най-трезвите скочиха към прозорците, а болшинството от тези, които все още се държаха на краката си, се втурнаха да срещнат така наречените „дами“, които влязоха в стаята със застинали усмивки и изплашени лица. Отвратителни, жалки и същевременно смешни със своите пищни открити рокли, цинично подчертаващи всичките им прелести.

Хенрих потръпна от отвращение, съжаление и негодувание и се отдалечи в дъното на стаята. До него се приближи Лютц.

— Пиршество на боговете — кимна той към офицерите, които дърпаха дамите, и с кисела усмивка добави: — Не ви ли се струва, бароне, че няма нищо по-отвратително от човек, който е дал воля на животинските си страсти и е загубил контрол над себе си?

— Вие затова ли пихте толкова малко?

— Аз не обичам да пия в голяма компания, а и вие, както забелязах, само допирахте чашата до устните си.

— Много силно ме заболя главата.

— И мене също.

— Нали можем незабелязано да изчезнем? — предложи Хенрих.

— С удоволствие — съгласи се Лютц.

Като намери съдържателя на казиното, Голдринг го помоли да му изпрати сметка за всичко изпито и заедно с Лютц излезе през черния вход.

Тази сутрин Моника ходеше нервна и сърдита. На въпроса на майка си, какво й е, тя не отговори. Не съвсем учтиво се държа тя и с неколцина постоянни посетители французи, които бяха дошли да изпият по една-две чаши старо вино по случай местния религиозен празник. Французите отбягваха да посещават ресторанта вечер, когато тук имаше немски офицери, и идваха само през деня или сутрин.

Но днес нямаха късмет, макар че беше рано. Още не бяха успели да изпият по чаша вино, пред хотела спря камион и шест немски войници с черепи на пагоните влязоха в ресторанта. Като видяха неканените гости, и при това есесовци, французите прекъснаха оживената си беседа. Всички тихичко разговаряха помежду си и се стараеха да не гледат към немските войници.

Есесовците, които пристигнаха доста пияни, се държаха твърде цинично. Подхвърляха обидни думи към присъствуващите, закачаха се с госпожа Тарвал, като пускаха неприлични остроти по неин адрес, и без мезе пиеха гроздова ракия.

След около половин час войниците се напиха до забрава.

— Ей! Дай още една бутилка гроздова! — извика пълен рус войник и удари с юмруци по масата.

— Занеси им бутилката и веднага се прибирай горе в стаята си, за да не те виждат повече — каза на дъщеря си госпожа Тарвал, като в това време правеше салата.

Моника остави на масата поръчаната бутилка. Беше се обърнала да тръгне, когато същият този рус есесовец я хвана за ръката и насила я постави върху коленете си.

— Пуснете ме! — закрещя Моника и се отдръпна.

Есесовецът се закиска и я прегърна през кръста. Приятелите му също се закискаха.

— Пуснете ме, ви казвам! — отчаяно изкрещя Моника.

Хенрих, който точно в този момент заедно с Лютц и Милер минаваше през антрето, чу този вик и се втурна в ресторанта. Само с един поглед той разбра всичко. Ловко хвана русия есесовец за ръката над китката и натисна дланта му. Русият изрева от болка и скачайки на крака, направи крачка назад. Но беше късно: с полусвита дясна ръка Хенрих с всичка сила го удари в челюстта. Есесовецът падна, събаряйки масичката.

Спътниците на русия скочиха срещу Хенрих, но в този миг пред тях блесна пистолет.

— Вън оттук — нервно извика Хенрих.

Зад него с пистолети в ръка се показаха Лютц и Милер.

Като видяха трима въоръжени офицери срещу себе си и сред тях гестаповец, есесовците презглава се втурнаха към изхода.

— Капитане — спокойно, сякаш нито не бе станало, обърна се Хенрих към Лютц. — Вие знаете къде се намира моята стая, отивайте натам с господин Милер, а аз ще поръчам нещо.

След като видяха, че камионът с пияните войници си замина, Лютц и Милер се качиха в стаята на Хенрих. Избяга в стаята си и Моника. Тя плачеше от обида. Като притича покрай Хенрих, тя бързо каза само „благодаря“ и излезе.

— Изпратете в стаята ми бутилка коняк — помоли той госпожа Тарвал и като преброи парите, прибави: — А това за тия животни, които изгоних оттук. Понеже не можаха да ви платят.

Госпожа Тарвал спря ръката му.

— Моля ви се, няма защо! Аз съм ви толкова задължена!

Без да слуша възраженията на госпожа Тарвал, Хенрих се наведе над тезгяха и сам хвърли парите в чекмеджето.

Когато си тръгна, към него се приближи един от посетителите на ресторанта — французин.

— Разрешете, господин офицер, да пием за човешкото благородство — поклони се той на Хенрих.

Всички присъствуващи вдигнаха чаши.

Хенрих се обърна към тезгяха, взе чашата с вино от ръцете на госпожа Тарвал и се поклони на присъствуващите.

Всички пиха едновременно.

Хенрих излезе.

Двадесет минути преди тръгването на влака, когато Курт вече носеше багажа към голата, Хенрих влезе в ресторанта, за да си вземе до виждане с хазайката и с Моника.

— Аз отивам в отпуск за една седмица и дойдох да си взема до виждане с вас и с госпожицата.

— О, това е много мило от ваша страна, господин барон. Връщайте се по-скоро. Ние ще ви чакаме. Аз ей сега ще повикам Моника.

Като си взе до виждане с Хенрих, госпожа Тарвал излезе да потърси дъщеря си. Хенрих седна до масичката. Изминаха минута-две, а Моника все още я нямаше. Най-после, когато Хенрих беше изгубил надежда да я види, девойката се появи.

— Вие сте искали да ме видите, господин фон Голдринг? — сухо попита тя.

— А защо с такава официалност? С какво съм се провинил пред вас, защо вие не искате да ме погледнете?

Девойката стоеше с наведени очи, бледа и натъжена.

— Напротив, аз съм ви много благодарна за рицарската постъпка…

— Аз заминавам в отпуск и дойдох да си взема до виждане с вас.

— А нали вече си взехте до виждане с дамите, в чиято компания така бурно отпразнувахте получаването на новите пагони и Железния кръст?

В подчертано равнодушния тон, с който беше зададен този въпрос, ясно се чувствуваха нотки на огорчение.

— Моника, моя добра съветнице, та аз даже и не съм ги видял! Щом те се появиха, и ние с капитан Лютц си излязохме.

— Вие се оправдавате пред мене?

— А вие като че ли ме упреквате?…

— Аз ви упреквам в качеството си на учителка — за пръв път се усмихна Моника.

— Аз се оправдавам в качеството си на ученик. И така, какви съвети ще ми дадете за през отпуска?

— Нима моите съвети са ви нужни? Нали вие отивате при своята втора майка и… сестра. Те сигурно хубаво ще се погрижат за вас.

— А защо се запънахте пред думата „сестра“?

— Не мога да си представя как може да се нарича сестра непозната девойка. Вие сам казвате, че сте я видели, когато сте били седемгодишно момче…, и освен това на сестрите не се купуват такива скъпи подаръци.

— Значи, вие нищо не искате да ми пожелаете?

— Дръжте се прилично и… се връщайте по-скоро.

— И двата съвета с радост ще изпълня…

Хенрих силно стисна ръка на Моника и бързо излезе.

„Нима тя ме обича?“ — мислеше си той по пътя към гарата. Беше му и радостно, и тъжно едновременно.