Юрий Долд-Михайлик
И сам воинът е воин (29)

Кубис се грижи за бъдещето

Писмото на Хенрих за смъртта на Милер дълбоко развълнува Бертхолд. Наличността в Кастел ла Фонте на опитен и предан човек беше добра за генерала: първо, от чисто служебна гледна точка и, второ, Милер защищаваше лично неговите интереси. Внезапната смърт на началника на SS служба в малкото италианско градче, колкото и да е странно това, можеше да обърка всички планове на Бертхолд, да обърка всичките карти в голямата игра.

А Бертхолд бе започнал голяма игра. В нея Милер трябваше да играе не съвсем последна роля. Не поради таланта му! Не! Бертхолд не надценяваше неговите способности, макар и да ценеше неговия опит. Просто съдбата свърза Милер с генерал Еверс, а в последно време от личността на генерал Еверс особено много се интересуваше Бертхолд.

И не поради това, че Бертхолд си беше спомнил за своите стари приятелски връзки с генерала. Напротив, той се стараеше всячески да ги заличи и в писмата си до Хенрих повече не предаваше привет на стария си приятел. Затова пък в писмата до Милер, които имаха полуслужебен характер, името на генерала се споменаваше все по-често и в такъв смисъл, който много би развълнувал и генерала, и Гундер, и Денус, ако те биха научили за това. В щабквартирата на Химлер отдавна се безпокояха от нездравите настроения, които бяха възникнали в средата на висшето командуване на немската армия. Редицата стратегически неуспехи на Източния фронт силно подкопа доверието към хитлеристкото командуване. И ако по-рано всяко разпореждане на фюрера се възприемаше като нещо гениално, сега на военните съвети все по-често почнаха да се дочуват критични гласове под формата на съвети или въпроси, а често пъти и направо се изказваше лично мнение. Генералите се стараеха да внасят свои поправки в действията на командуването и на самия фюрер.

Ако подобно нещо ставаше на военните съвети, можеше да си представим за какво беседваха старите генерали помежду си, когато бяха сами.

И може би не само говореха. Гестапо разполагаше с материали, които свидетелствуваха за това, че сред командирите на големите съединения може би вече е възникнала опозиция.

Подозрителни изглеждаха тесните връзки между някои генерали от старата школа, които досега не бяха свързани нито с родствени отношения, нито с дружба. Оживената преписка, куриерите, които те изпращаха един до друг, не можеха да не възбудят тревога, макар че гестапо не разполагаше с преки улики за предателство или заговор. В писмата се съдържаха нотки на недоволство, но те бяха крайно предпазливи, обикновено в тях ставаше дума за времето, за здравето, за далечни и близки познати. Само когато се съпоставяха копията на тези кореспонденции — а те все повече се събираха в гестапо, — можеше да се забележат едва уловими намеци за събития и имена.

Интуицията на стар разузнавач подсказваше на Бертхолд, че това не е без причина. Но повече доказателства той нямаше. Необходима беше нишка, една тънка нишчица, за която той би могъл да се улови!

Такава нишка за него стана Еверс.

Неговото име твърде често се споменаваше в тази подозрителна преписка. Като поръча на Милер внимателно да наблюдава генерала и да съобщава за всяка негова стъпка, Бертхолд се надяваше чрез съпоставяне, логически изводи, а може би, по-късно и с явни доказателства да установи съществуването на заговор против фюрера. И ето, този блестящ план беше застрашен, в Кастел ла Фонте нямаше вече доверено лице.

Бертхолд възлагаше големи надежди на Милер не само във връзка с разкриването на този заговор, но по особени лични причини.

Като се върна миналата година от обиколката си във Франция и пристъпи към разглеждането на кореспонденцията, натрупана през време на неговото отсъствие, Бертхолд се натъкна на документи, които много го разтревожиха. Сред куп снимки, изпратени от агентите, които следяха генерал-полковник Гундер, той видя две снимки на Хенрих, направени през време на посещенията на Голдринг при генерала. Разбира се, никакви лични отношения между Хенрих и Гундер не могат да съществуват. Той е бил пратеник на генерал Еверс и сам не е разбирал в каква беда може да попадне. Но това създаваше заплаха за бъдещия мъж на Лора. Поради своята неосведоменост той, без да иска, може сериозно да се компрометира.

Именно за това беше необходим същият този Милер. След убийството на Моника Тарвал, което незабелязано за всички организира началникът на SS служба, Бертхолд му написа частно писмо, в което го молеше внимателно да наблюдава Хенрих да не би той случайно да попадне в някакво неблагонадеждно положение и с това да опетни името си. И Милер старателно изпълняваше поръчението, което бе много важно за Бертхолд.

Колкото по-лошо ставаше положението на фронта, толкова повече Бертхолд се убеждаваше, че самото провидение му беше изпратило Голдринг.

Пресмятайки капитала, който се оказа у него след ликвидирането на хлебния завод, фермата и още някои имоти, той винаги прибавяше и двата милиона на Хенрих. Защото само те осигуряваха на Бертхолд спокойна старост в кръга на семейството на бреговете на някое швейцарско езеро.

А мечтите за спокойна старост ставаха все повече и повече съблазнителни. „Когато дяволът остарява, той става калугер“ — казва народната пословица. С Бертхолд ставаше нещо подобно. Може би под влиянието на писмата на госпожа Елза. Тя и досега живееше с Лора в Швейцария и не можеше да се нарадва на своята дъщеря — така неузнаваемо се измени характерът на Лора след официалния годеж. Девойката всецяло беше погълната от мисли за съпружеския живот. С голямо вълнение госпожа Елза пишеше, че Лорхен тайничко от нея готви дори детски ризички за своите бъдещи дечица. И Бертхолд, който с едно драсване на перото изпращаше в крематориума на Освиенцим стотици хиляди хора, в това число и деца, едва ли не се разчувствува до сълзи, като си представи, че е с внук или с внучка на ръце.

Смъртта на Милер разтревожи Бертхолд именно поради това, че той загуби човека, който беше способен да му съдействува за осъществяването на тези планове.

Сега Бертхолд не можеше вече да дава на началника на SS служба в Кастел ла Фонте тези полупоръчения, полузаповеди, които изпращаше на Милер. Той не правеше разлика кое е заповед на началника, кое е поръчение от семейно естество.

Кой да замести покойния началник на SS служба? Назначаването на този пост зависеше от началника на SS служба в щаба на северната група войски в Италия.

Но Бертхолд беше заинтересован в Кастел ла Фонте да бъде назначен човек, с когото би могъл да установи личен контакт.

За Хенрих е необходимо око. Наистина той е официален годеник на неговата дъщеря, проверен човек, добре възпитан. Но той е само на двадесет и три години. Днес на Хенрих се харесва Лорхен, утре той ще залюби друга. Още не е известно как ще свърши неговото престояване в замъка на младата вдовица Мария-Луиза, особено ако се има пред вид характеристиката, дадена от Милер за графинята. Пък и малко ли глупости може да направи човек на двадесет и три години! Най-после Еверс е започнал да дава на Хенрих твърде много рисковани поръчения. Нима не е могъл да изпрати при партизаните друг парламентьор? Една необмислена дума и всичко би могло да свърши трагично. И тогава прощавайте, два милиона в Швейцария, при това преведени в долари, прощавай, спокойна старост!

Не, в никакъв случай това не бива да се допусне! Трябва да не жали време и енергия и да осигури собствените си интереси! Още повече че служебното му положение позволява лесно да постигне това.

Но кого да назначи вместо Милер?

Бертхолд дълго прехвърля в паметта си познатите му офицери от гестапо. Кандидатурата на Кубис той отхвърли веднага. Той е опитен офицер, но към служебните си задължения се отнася със същия цинизъм, както и към всичко в живота.

Той явно не е годен за сериозна самостоятелна работа. Необходим е друг… Но кой? Кандидатурите отпадаха една след друга. Боже, колко много хора погълнаха вече войната и този Източен фронт! По-рано не се налагаше така дълго да се търси… Какво пък, ако назначи майор Лемке? След убийството на Гартнер в Бонвил Лемке и Хенрих бяха се запознали и бяха останали доволни един от друг. Лемке даде отлична характеристика на фон Голдринг, а Хенрих писа, че заместникът на Гартнер му е направил приятно впечатление. Двамата не се отнасят лошо един към друг. За новия началник на SS служба не ще бъде необходимо да губи време за запознаване с Хенрих. Лемке е стар работник от контраразузнаването, солиден човек, изпитан. Само че дали ще се съгласи да замине от Бонвил? Разбира се, да бъде там началник на гестапо е много по-почетно, отколкото началник на SS служба в дивизията. Ще се наложи да се уговаря, като се основава на особено важната задача например да наблюдава Еверс…, да се измисли и още нещо.

А и партизанското движение в Бонвил въпреки всички взети мерки продължава да се разширява и това така бе изтощило силите и нервите на майора, че той би бил съгласен да замине където и да е, но само да смени тази обстановка. За енергичния Бертхолд не представляваше особен труд да издействува назначаването на Лемке на мястото на покойния Милер. Не беше изминала и седмица от смъртта на Милер, когато в неговия бивш кабинет се появи високата слаба фигура на майор Лемке.

Пристигането на новия началник порази неприятно Кубис. Той се надяваше, че висшето началство в края на краищата ще преразгледа своето решение, ще го повиши не само в чин, но и в длъжност. Та той работеше в разузнаването от самото начало на войната и имаше право на самостоятелна работа.

И ето.

— Кажете ми, бароне, това справедливо ли е? — оплакваше се Кубис на Хенрих.

За пръв път, откакто се познаваха, Хенрих виждаше Кубис в такова угнетено, дори сериозно настроение. Той не се шегуваше както обикновено, не подсвиркваше игриви мелодии, а седнал в дълбокото кресло, с раздразнение се оплакваше от щаба на северната група, от съдбата, от самия Лемке, който от първия ден започнал да важничи.

Хенрих не отговори веднага. Седнал срещу госта си, той запали цигара, дръпна няколко пъти, обмисляйки нещо, и изведнаж на свой ред попита:

— Кажете, Паул, съгласен ли сте да говорите откровено и без заобикалки? За пръв път, откакто се познаваме! Без да скривате нито една мисъл!

— На драго сърце! Настроението ми е точно като за изповед!

— Кажете, Паул, вие замисляли ли сте се над това, какво ще правите, когато се свърши войната?

— Защо да си изсушавам мозъка с такива проблеми, когато не зная дори и това, откъде да взема пари за утре.

— Дайте да махнем шегите, нали решихме да поговорим сериозно! Нима вие мислите, че аз безкрайно ще ви давам пари? Та с вашите разписки аз мога да облепя стените на тази стая!

Кубис учудено и малко изплашено погледна Хенрих. Нова неприятност и най-голяма от всички възможни!

— За сега аз не искам от вас дълговете си, Кубис! Искам само да ви напомня, че вие ми дължите около седем хиляди марки.

— Боже мой! Заплатата ми за две години!

— И ако аз, човек по-млад от вас, се замислям за бъдещето… Войната безспорно скоро ще свърши. Ние не знаем как ще свърши тя…

— Бароне, ние се договорихме да бъдем откровени. Не си кривете душата. Вие не по-лошо от мене знаете, че войната е загубена. И новото оръжие ще ни помогне също така, както на Милер помогна разкошният букет, който трябваше да положа на неговия гроб.

— Добре! Да допуснем, че ние сме загубили войната — наистина аз още не губя надежда, че ще победим. Няма да спорим. Все пак какво ще правите вие? Нямате спестена нито една марка, а дългове — колкото космите на главата, цялото имущество — камшик и, струва ми се, чифт белезници.

— Вие забравяте за спринцовката и колекцията от винените бутилки — горчиво се усмихна Кубис.

— При това вие не сте се доучили. Учили сте се в едно училище, не сте завършили, оставили сте го. Искали сте да станете свещеник — отишли сте в разузнаването. Ще ви кажа направо: перспективите ви са никакви.

— Наистина вие не сте лош утешител. И без това настроението ми е такова, че…

— Ние с вас не сме нежни госпожици, а мъже! — сърдечно подхвърли Хенрих. — Не мисля и да ви утешавам!

— Но какво бихте могли да ме посъветвате при това положение? Какво мога аз? Какво?

— Да се ожените!

Кубис се разсмя.

— Да се женя? Аз? Който всички Венери, Диани и други богини ще дам за две ампули морфин? Та за какъв дявол ми е на мене жена, щом аз…

Кубис се разсмя още по-високо.

— Аз не казвам, че на вас ви е необходима жена — прекъсна го Хенрих. — Необходима ви е нейната зестра!

Сякаш задавил се от собствения си смях, Кубис замълча. Потресе го не самото предложение, а това, че той досега не беше помислил за такъв прост изход.

— Вие сте красив мъж, дявол да го вземе! Представителна фигура, симпатично лице, красиви тъмни очи, които така много се харесват на жените.

Станал от мястото си, Кубис отиде пред огледалото, известно време с интерес разглежда своя образ и може би за пръв път през целия си живот оценяваше външността си като стока, която можеше да продаде.

— Казвам ви, Паул, че с такова лице и умна глава вие можете да си осигурите бъдещето.

— Само това аз още не бях опитвал да залагам! Но как да се осъществи този ваш чудесен план в този забравен от бога и хората Кастел ла Фонте? Освен вашата слугиня и графинята аз не виждам нито една прилична жена!

— Затова защото не сте търсили. А аз вчера обядвах в семейството на инженера, който има единствена дъщеря и…

— Местна? Но нали вие знаете, че сътрудниците на гестапо могат да се женят само за немски поданички.

— Зная. Баща й дълго време е работил в Германия и там е приел наше поданство. Той е известен инженер и при това, струва ми се, не е от бедните.

— Е, а тя самата, тази де…, девойката, каква е?

— Твърде слабичка е за мен. Но, казват, след раждането на първото дете това минава…

— Фу! — с погнуса се намръщи Кубис. — Не ми говорете за такива гадости — деца и т.н., аз никога няма да имам деца.

— Това не зависи само от вас. Тъй че, кажете съгласен ли сте?

— Вие така питате, като че ли е достатъчно само моето съгласие!

— А за да си осигурите и съгласието на девойката, ще трябва известно време да играете ролята на влюбен. Букети, подаръци и други такива…

— Но пари? Откъде да взема пари?

— Ако видя, че работата върви добре, вашата платежоспособност значително ще се увеличи в моите очи. Аз съм съгласен да кредитирам фирмата Кубис-Леро на взаимно изгодни условия.

— Тогава дайте за сега поне тридесет марки. Ще отида да помисля за прелестите на семейния живот.

Този път Хенрих даде на Кубис редовните пари с много по-голяма охота, отколкото обикновено.

Кубис, развълнуван от неочакваното предложение, дори не подозираше, че Хенрих има пред вид не неговото бъдеще, а своето.

Мария-Луиза беше просто щастлива, когато Хенрих й разказа, за резултатите от беседата с Кубис. Идеята да оженят София Леро, дъщерята на инженера, у когото беше на квартира Щенгел, принадлежеше на Мария-Луиза.

Вчера тя и Хенрих бяха поканени от Щенгел на обяд и графинята се запозна със София. На нея по-рано й идваше в главата мисълта, че зад хладното отношение на барона към нея се крие нещо. Сега, като видя девойката, тя окончателно се убеди в това. Причината за нерешителността и колебанието на Щенгел е София. Пред графинята тя имаше такова безспорно важно преимущество, каквото е младостта.

София Леро беше само на двадесет и три години. Още от пръв поглед на Мария-Луиза се стори, че тя някъде вече беше виждала това кръгличко лице с тъничък нос, осветено от ласкавата синева на очите и приветливата усмивка на розовите устни. Усмивката, при която едва се откриваха краищата на равните бели зъби, сякаш говореше за младост и здраве.

Прехвърлила мислено всичките си познати, графинята ненадейно си спомни последните страници от илюстрованите списания. Ама, разбира се! Подобни лица я гледаха от рекламните афиши, които приканваха младоженците да механизират своя бит: млада жена с прахосмукачка в ръце… „вашият под винаги ще блести като огледало“, „купувайте нашите механически подочистачи“, „снабдявайте се с бъркачи за коктейл и вашият мъж няма да бъде постоянен посетител на клубовете и ресторантите“…

Графинята прехапа устни, криейки злорадата си усмивка, но на сърцето й не стана по-леко. Вярно е, че лицето й е стандартно, но от него лъхат младост и някакъв особен финес. Това би могло да привлече човек, който, изживявайки буйната си младост, търси тихо семейно щастие.

София Леро също така се стремеше към семеен комфорт и не криеше това. С простодушна откровеност тя си признаваше, че е готова да прибегне дори до услугите на брачния вестник. А когато Мария-Луиза се опита да осмее това нейно намерение, девойката започна горещо да защищава своето мнение, а след като и барон Щенгел я подкрепи, София започна още по-ожесточено да спори.

— А какво да правят девойките като мен, които седят в такава дупка? Да чакат, докато се яви прекрасният принц? Така се случва само в приказките, но не и в живота. Аз съм вече на двадесет и три години… Още колко мога да чакам? Ако ние случайно се запознаем с мъж в театъра или в гостната на нашите приятели, а сетне се омъжим за него, счита се за прилично. Ако обаче ние се запознаем с помощта на обявлението, такова познанство вече е признак на лош тон. Но мен никой не може да ме застави да се омъжа за първия, който отговори на моето обявление. За мене си остава правото на избор. И аз постъпвам откровено и честно, когато казвам: да, аз искам да се омъжа! Другите скриват своите желания, а сами ходят на лов за годеници.

Мария-Луиза се изчерви, преценявайки тези думи като намек. Но очите на София гледаха с такава простодушна откровеност, че графинята се успокои. „Тя е твърде глупава, за да се досети.“

Самият Леро, за голямо съжаление на Хенрих, не беше в къщи. Все пак обядът мина весело, непринудено и дори винаги мълчаливият Щенгел най-после малко се оживи и стана разговорлив.

Това, че Щенгел след всяко ново ястие хвалеше кулинарните способности на София и я поддържаше в спора, безпокоеше графинята.

— Вие да бяхте й потърсили този годеник измежду познатите ви офицери. Та тя е хубавичка и както казва барон Щенгел, не е бедна — напълно сериозно графинята уговаряше Хенрих, връщайки се в замъка.

Ето кога именно възникна в главата на Голдринг идеята да ожени Кубис.

— Ако осъществите този план, аз ви обещавам поста на несменяем домашен приятел — кокетничейки, каза графинята.

— Страхувам се, че Щенгел не ще ме утвърди на тази длъжност.

— Трябва да го накараме да свикне с мисълта, че вие сте неразделна част от моята зестра…

— Баронът твърде много се придържа към патриархалните възгледи за семейния живот.

— Но вие именно ще ми помогнете да го превъзпитам. Той си е развалил вкуса, като гледа тази еснафка! А за Кубис тя е точно по мярка. София ще го уравновеси. Утре ще намина към нея, ще я придумам да покани Кубис и така ще го похваля, че ще се влюби дори преди да го е видяла.

На другия ден, като се приготви за разходка, графинята намина към Хенрих.

— За днес ви давам отпуска. Между мен и София ще се води интимен женски разговор и вие ще ни пречите.

— А дали не форсирате много събитията? — попита я Хенрих.

— Аз имам правило: да не отлагам за утре онова, което мога да направя днес. Уверена съм, бароне, че вашата годеница е извършила непоправима грешка, като не се е венчала с вас веднага след годяването. Аз не бих се доверила на вашата вярност.

— Нима вие имате такова лошо мнение за мен?

— Напротив, добро. От един писател прочетох чудесен афоризъм. „Постоянството — казва той — е признак на ограниченост.“ Поставете вместо думата „постоянство“ думата „вярност“. Уверена съм, че вие ще намерите някоя италианка с кестеняви очи, а за вашата Лора — така, струва ми се, се казва тя — ще остане само халката от годежа… Впрочем, защо вие не носите своята?

— Хвърлил съм я някъде в куфара…

— Бедната Лора! — разсмя се графинята.

В коридора се чуха бързи крачки, някой почука на вратата и в стаята влезе веселият, възбуден Матини. Като видя графинята, той се смути.

— Извинявайте, аз почуках, но… — забъркано се заоправдава той.

Графинята хладно кимна с глава и излезе.

— Колко лошо се получи, аз влязох така неочаквано. Тя като че ли се обиди?

— Нея можеха да обидят само твоите извинения, които подчертаваха неловкото положение. Но да върви по дяволите! По-добре кажи какво се е случило. Ти целият сияеш.

— И още как! Всичко се свърши отлично: актът за смъртта на Ментарочи е написан и завеждащият патолого-анатомичното аутопсиране го подписа. А самият Ментарочи вероятно отдавна вече е в планините.

Хенрих свирна.

— Но как стана това? Кога?

— Той избяга на разсъмване. Наистина малко по-рано, отколкото ти съветваше, но аз се възползувах от един удобен случай: завеждащият патолого-анатомичните аутопсии имаше много аутопсии и подписваше документите, без много, много да ги гледа… Но какво ти е? Ти си недоволен?

— Най-лошото, което можеше да направиш, това бе да пуснеш сега Ментарочи при партизаните!

— Но защо тогава го взехме от SS? Нали за да го пуснем? Нали така?

— Помолих те да пухнеш Ментарочи само след като аз разреша.

— Но каква е разликата! Именно през това време изкопаха братската могила и погребаха умрелите…

— А утре провокаторът, който един път вече предаде Ментарочи, ще съобщи на Лемке: Ментарочи, когото гестапо бе арестувало, отново е в планината жив и здрав! Лемке ще започне да проверява, ще види акта за смъртта, последвал през време на операцията.

— Боже, какво направих! — Матини пребледня. — Какъв съм идиот!

Хенрих нервно закрачи из стаята. Матини, хванал главата си с ръце, неподвижно седеше на дивана, гледайки пода.

— Кажи точно в колко часа го пусна?

— На разсъмване, около шест часа. Дадох му цивилни дрехи, малко пари, пистолет…

— Знаеш ли къде е отишел?

— Не!

— Уговорихте ли се за бъдещите срещи?

— Също не. Той ми стисна ръката… Ние дори се целунахме, но нито дума не си казахме един на друг.

Хенрих отново закрачи из стаята, като подхвърляше откъслечни фрази.

— Положението е по-лошо, отколкото ти предполагаш. При Лемке е актът за смъртта, а човекът е жив. Кубис ще се позове на това, че ние сме го уговорили да даде арестувания. Аз, ти и Лютц! Какъв извод ще направи Лемке? Че има организация, която съдействува на партизаните. Нали нас тримата…

— Ще отида при Лемке и ще поема върху себе си цялата вина. Ще кажа, че не съм догледал. Ментарочи е избягал, а аз, страхувайки се от отговорност, в стремежа си да се спася…

— Не говори глупости! Тъкмо да дочакаш края на войната и да загинеш поради собствената си непредпазливост. Все ще намислим нещо! Трябва да измислим! Няма такова положение, от което да няма изход…

— Аз ти го предложих. Това е единственият изход, който имаме.

— Виждал ли си някога как малките животинки, хипнотизирани от погледа на змията, сами отиват в устата й? Ето твоя изход! А ние ще намерим, трябва да намерим нещо такова. Почакай, почакай, дай ми възможност да помисля малко… Знаеш ли какво? Иди веднага при Лютц и го предупреди за всичко, а през това време аз ще проверя една работа… Може би именно това ще бъде изходът! Само че ми обещай — нито една крачка, без да се посъветваш с мене!

— Обещавам!

— Аз ще се обадя на Лютц по телефона. А сега не искам да губя време, колкото е възможно, по-рано трябва да измислим нещо…

Матини стана и се запъти към вратата, но на прага се спря и обгърна Хенрих с печален поглед.

— Аз така обичам тебе и Карл и ето, че заради мене…

— Ако искаш да знаеш, за всичко съм виновен аз. Не обмислих нашия план до най-малките подробности, не поговорих с Ментарочи, мислех — ще успея, а ето… Впрочем, ще се извиняваме един пред друг после, а сега… сега излизай!

Като махна безнадеждно с ръка, Матини излезе.

Останал сам, Хенрих можа спокойно да обмисли плана, който се породи в главата му през време на разговора с Матини.

Да, струва ми се, че това е единственият изход! И трябва да се действува незабавно! Сега само времето ще реши успеха на цялата работа. Той, изглежда, не се е излъгал в своето предположения… Ами ако се е излъгал?

Тогава ще се наложи да се изобретява нов вариант. И колкото може по-бързо. А за да провери всичко, трябва… Хенрих натисна копчето на звънеца и извика Курт.

— Повикай Лидия и следи, докато разговаряме с нея тук, да не влиза никой. Дори ти!

Курт погледна тревожно и въпросително Хенрих, но като забеляза, че старши лейтенантът е раздразнен, не се реши да попита за нищо и мълчаливо излезе.

Не мина и минута, и Лидия дойде.

— Викали сте ме, господине? Слушам ви! — гласът на девойката звучеше весело, приветливо както винаги, дори много спокойно за такава жива девойка като Лидия.

— Седнете, моля, разговорът ни ще бъде дълъг — Хенрих предложи стол на девойката. — Вие не се ли досещате за какво ще говорим?

— Не, господине! Но, надявам се, че вие сте доволен от мене. — Лидия наведе очи, като криеше едва забележимия тревожен блясък в очите.

— Чух от Курт, че вие се готвите да се омъжите за него!

Лицето на Лидия почервеня.

— Ние се договорихме да дочакаме края на войната.

— Вие обичате ли го?

— Щом като девойката си дава съгласието…

— А той вас?

— Обича ме! — без да се замисля, отговори Лидия.

— Тогава много съжалявам, че всичко така се получи. Аз добре се отнасям към Курт и исках неговия живот да се нареди щастливо, но…

— Вие искате да кажете, че няма да му позволят да се ожени за италианска девойка? — предизвикателно попита Лидия.

— Искам да кажа, че вие никога няма да се ожените! Никога! И не поради това, че някой си няма да разреши, а поради това — Хенрих се спря, направи пауза и продължи, ясно отсичайки думите, — поради това, че веднага след нашия разговор аз ще бъда принуден да ви арестувам и да ви пратя на разпит!

Лидия трепна, като че ли неочаквано я шибнаха с камшик. В черните й очи блесна зъл пламък.

— Вие нямате никакви основания за това. Всички ваши вещи, струва ми се, са налице. Вече година как живея у графинята и за това време, доколкото знам, не се е изгубила нито една дреболийка.

— Не се преструвайте! Вие знаете какво имам пред вид!

— Аз знам само това, че за нищо не съм виновна!

— Това ще доказвате при разпита в гестапо.

— А нима това не е разпит?

В погледа на девойката имаше толкова презрение, че Хенрих неволно се смути.

— Не съм работник от гестапо и не съм следовател… — каза той, сякаш се оправдаваше. — Аз исках само да се убедя дали вие сте виновна за това, за което ви обвиняват. За да зная как да се държа с вас.

— И сега вие трябва да решите виновна ли съм или не? — гласът на девойката трепереше от възмущение.

— Това ще реши съдът…

— Съдът! Какъв?

— Този, който ще ви съди и който би съдил и Ментарочи, ако не беше избягал.

— Той е избягал!

Ако щастието би имало лице, то сега би приличало на лицето на Лидия.

— Нима вие го познавате?

— Той ми е баща!

— Значи вие му съобщихте за отиването на нашите парламентьори? Вие прочетохте записката, която Курт имаше непредпазливостта да предаде на вас?

— Курт няма какво да се меси тук!

— Това ще изясни гестапо.

— А той едва ли не се моли на вас като на бог, той казва…

— Мене не ме интересува какво е говорил вашият съучастник!…

— Курт нищо не знаеше!

— Значи вие отворихте вратите на замъка и пуснахте тук вашия баща с партизаните, за да вземат заложници?

Лидия скочи от стола и застана пред Хенрих, изправила се в онази забрава на горделиво презрение, ненавист и гняв, които карат човека да забрави застрашаващата го опасност, да хвърли предизвикателство на по-силния.

— Аз спасих тези петдесет съвсем невинни хора! Та вашите сигурно биха ги разстреляли в Пармо! Е, и какво, вземете ме, правете с мене, каквото искате! Щом като татко е свободен, все едно, той ще отмъсти.

— Него го заловиха един път, ще го хванат пак. За всяка негова стъпка следи нашият агент, кой го работи при партизаните.

— Това е лъжа! Сред гарибалдейците няма предатели!

— Свята наивност! На гестапо е известна всяка крачка на вашите гарибалдейци.

— Измислица, за да ни изплашите!

— И днес, когато вашият баща ще започне радостно да разказва как е успял да избяга, нашият човек ще го наблюдава внимателно изпод мъхнатите вежди и веднага…

— Боже мой, какви са тези вежди? Аз, аз не разбирам.

— Какви са тези вежди? Това аз така, между другото. Просто един път в живота си видях такива гъсти, широки и мъхнати вежди. Бях поразен, когато ги видях.

— Не може да бъде!

— Вие не вярвате, че има такива вежди? Но ще имате възможност сама да се убедите! Този човек често идва в гестапо. Сега сигурно ще го извикат на очна ставка.

За пръв път през всичкото време по лицето на девойката премина страх, лицето й пребледня, очите й молещо гледаха Хенрих.

— Вие измислихте това за веждите… Това не може, да бъде… Вие говорите нарочно това, за да… — олюлявайки се, девойката се опря на края на стола.

На Хенрих му стана непоносимо жално за нея.

— Лидия — той ласкаво стисна ръцете й. — Изслушайте ме внимателно. Вашият баща беше предаден от агент на гестапо, партизанин с черни мъхнати вежди. Аз не зная името му, но добре запомних външността му. Той беше вторият парламентьор на партизаните.

— Чичо Виктор! — простена девойката.

— Трябва незабавно да се предупредят командирът на отряда и вашият баща. Но на никого другиго нито дума. Разбирате ли ме? Чувате ли какво говоря?

— Веднага ще отида и… — девойката внезапно млъкна, тя се изплаши, че може би искат да я вкарат в капан, да я проследят къде ще отиде, и после…

— Аз зная от какво се страхувате… Но нямам време да ви разубеждавам. Трябва да се бърза, опасност застрашава не само вашия баща, но и този, който го спаси — доктор Матини…

— Аз ви вярвам… Отивам! — Лидия тръгна към вратата.

— Почакайте! Кога ще мога да науча дали сте успяла да предупредите командира на отряда?

— Много скоро.

— Добре, ще чакам. Бих ви помолил да не казвате на Курт за нашия разговор. Той е добър младеж, но е човек, който не е запознат с конспирацията, пък и в политиката, струва ми се, не е много силен.

Лидия бързо изтича.

Сега, когато напрежението спадна, Хенрих разбра колко много го измори тази сцена и изобщо събитията на днешната сутрин. И всичко това сега, когато пристигането на Лемке изискваше от него стегнатост, сдържаност и предпазливост. Разбира се, Лемке е пристигнал тук със знанието на Бертхолд и може би ще изпълнява при него същите функции, както и Милер.

Хенрих още един път прочете писмото, което получи вчера от Бертхолд, по-точно редовете, които се отнасяха до новия началник на SS служба:

„Вижда ли се вече с Лемке? По моему той не е лош другар. Заслужава да се сприятелиш с него. Като научи, че ти си в Кастел ла Фонте, той остана много доволен.“

Много доволен! А досега още не е дошел да го посети, както би трябвало да бъде! Какво пък, Хенрих също така няма да отиде пръв. Трябва да се държи така, че Лемке да се подмилква пред него. Като си спомни за това, как го разпитваха в Бонвил, Хенрих се усмихна. Тогава той по интуиция намери правилната линия на поведение с този високомерен гестаповец — на дързостта да отговори с още по-голяма дързост, на суетността — с още по-голяма суетност.

Генерал Еверс бе в обиколка, днес можеше да не отива в щаба. Но бедният Лютц сигурно се вълнува. И Матини също. Трябва да им позвъни, да ги успокои. Но какво може да каже? Ако Лидия не е успяла да предупреди гарибалдейците? Тя обеща скоро да се върне. Може би тя има връзки тук, в града. Остава само едно — да чака!

Минутите на чакането течаха нетърпимо бавно. Хенрих не се решаваше да пита Курт дали се е върнала Лидия. Вероятно не! Курт се вълнува, всичко пада от ръцете му, той просто не може да подреди масата за обяд. Хенрих внимателно изучаваше една книга по ихтиология и се преструваше, че не забелязва опитите на Курт да завърже разговор.

Когато се стъмни, Хенрих не издържа и позвъни на Лютц: „Да, всичко е наред, можеш да спиш спокойно, утре сутринта всичко ще ти разкажа.“

Мария-Луиза отдавна вече се е завърнала от разходка. Тя свири на пиано. Звуците на победния марш се разнасят из празните стаи на замъка. Сигурно графинята е в прекрасно настроение. Трябва да намине към нея. Да научи как е завършил разговорът й със София.

Вечерта Хенрих прекара при Мария-Луиза в компанията на Щенгел, граф Рамони и домакинята. Лидия не се виждаше. Графинята сама наливаше чая.

— Представете си, моята слугиня неочаквано изчезна, някой у тях се разболял и тя помолила графа да я пусне за цял ден — оплакваше се Мария-Луиза.

„Значи Лидия още не се е върнала. Сега тя няма да се върне до сутринта, след девет часа започва комендантският час. Мога да отивам да спя.“

Графинята не се опита да задържи Хенрих. Но когато той се приближи до нея, тя тихичко му пошепна.

— В неделя с вас и вашия приятел ще обядваме у Леро!

През целия ден Хенрих беше в нервно напрежение, много беше се изморил и с радост очакваше съня. Сега ще легне, ще заспи и всички тревоги ще го напуснат до сутринта. Но те го обхванаха още по-силно, щом се съблече и си полегна на кревата.

В тази история с Ментарочи той отново се държа недопустимо лекомислено. Наистина необходимо беше да се установи връзка с партизаните. Но трябваше да чака по-благоприятен случай. Но и не биваше да допусне загиването на такъв човек като Ментарочи. Да даде възможност на този провокатор с мъхнатите вежди свободно да се разхожда по земята и да предава честните хора? Но понякога трябва да свие сърцето си, да го застави да мълчи. Нима той може да спаси всички, които са попаднали в ноктите на гестаповските палачи? На него са му заповядали да се пази. Отсега той ще помни само това. Докато не се сдобие с необходимите документи. А дали ще ги получи изобщо? Какви възможности има сега, за да ги получи? Само Леро!

Погледът на Хенрих се спря върху картата на Европа. На светлината на нощната лампичка смътно се виждат флагчетата, които обозначаваха линията на Източния фронт. Хенрих знае картата наизуст. Той я вижда дори когато затвори очи. Колко бързо се движи фронтът на запад! Вече съвсем, съвсем близко дойде фронтът до границите, откъдето започна през 1941 година. Сякаш това беше много отдавна. Нима минаха вече почти три години? Нима три? Но всяка от тези три се равнява на десет!

Хенрих си спомни събитията от първите дни на войната — как се промъкна в лагера на врага, това, което бе направил през това време. Дори ако се наложи да не дочака края на войната, той ще умре със спокойна съвест… А колко е обидно да се умре сега, когато развръзката е така близка! И да не види родината! Разбират ли хората, които крачат сега по родната земя, че колкото и да им е било тежко, те все пак са били щастливи, че са били между своите?

Измина почти половин година, откакто Киев е освободен от окупаторите. Сега там е ранна пролет, клокочат първите ручейчета. Скоро Днепър ще счупи леда. От Владимировските височини и от надднепърските стръмнини може с поглед да се обхване цялата негова пролетна шир. По радиото съобщават, че Киев е много разрушен. Може би я няма и малката къщичка при Боричевския наклон.

Хенрих неусетно заспа. Присъни му се, че плува в Днепър, бързото течение не му дава възможност да доплува до брега. Борейки се с него, той напряга всички сили и ето златната лентичка на крайбрежния пясък все повече се приближава, приближава.

Хенрих се събуди под обаянието на това ослепително златно сияние. Като широка ивица един слънчев лъч пресичаше стаята, грееше право в лицето му. В съседната стая Курт приготвяше закуската. Като чу, че Хенрих се облича, той тихо почука на вратата.

— Господин старши лейтенант, вие с колата или пеш ще отидете? — гласът на Курт беше весел, а лицето му сияеше също като този ранен пролетен ден.

Сигурно Лидия се е върнала!

Предчувствието, че всичко се е свършило благополучно, овладя Хенрих.

— Лидия нищо ли не е предала за мене?

— Тя помоли да предам, че много е благодарна на господин Матини за хубавите лекарства. Лидия идва два пъти, но не ви дочака, графинята я изпрати някъде.

Като закуси набързо, Хенрих тръгна за Кастел ла Фонте. Пролет! Ето и пролетта дойде! На слънце е вече съвсем топло. Дори приятно е, когато лекичък ветрец разхлажда лицето. А може би той гори така не от докосването на слънчевите лъчи, а от радостно възбуждение? Така му се искаше да се види с Лютц и Матини, да ги зарадва.

Хенрих ускорява крачките. До къщата, където е разположена SS служба, стои тълпа войници. През оградата се вижда, че в двора също така има много войници. Какво е това? Лемке прави преглед на своите яничари? Ето там се мярка неговата висока фигура. А до него е Кубис. Трябва да се обърна, за да не ме забележи. Да си придам загрижен вид и да премина бързо, като че ли бързам за щаба.

Когато Хенрих минаваше покрай тях, зад гърба му се чуха тежки стъпки на войнишки ботуши.

— Господин старши лейтенант!

Хенрих се спря с нежелание. Към него се затича ротенфюрерът.

— Господин Лемке ви моли да отидете при него!

— Кажи му, че много бързам и сега, за съжаление, не мога да изпълня неговата молба.

Прозорците на стаята на Лютц са широко разтворени. Значи, той е тук. Хенрих бързо се качи на втория етаж.

— Ти знаеш ли за събитията през тази нощ! — без да поздрави, попита Лютц.

— Нищичко!

— Днес в парка зад къщата, в която се помещава службата на SS, е намерен едни убит. На гърдите на трупа има надпис: „Така ще бъде с всеки, който предава Италия“.

— Ти видя ли го?

— Пратих ординареца. Казва, че е черен, набит, с широки вежди.

— А Матини знае ли?

— Убитият е откаран в моргата при болницата.

 

 

Алфредо Леро е много доволен от своя събеседник. Той не може да си спомни кога за последен път така охотно и с такъв интерес е разговарял като днес с този млад немски офицер. Дори странно, че този старши лейтенант е така добре запознат с ихтиологията. Такива знания не могат да се получат в нито един институт. Трябва да си влюбен в рибовъдството, много да четеш, да обичаш природата, да бъдеш много наблюдателен, за да изучиш така добре навиците на различните риби, условията на тяхното размножаване, начините за ловене. Той не е просто рибар, който само знае да вади рибата от водата, без да се замисля над това, какъв интересен и малко изучен от нас свят се крие на дъното на големите и малките водоеми. Да вземем само разказа на този офицер за това, как самците есетри помагат на самките да преплават праговете, когато те се изкачват нагоре по реката, за да търсят удобни места за хвърляне на хайвера. А колко истории той знае за страшния хищник, който живее в реките на Южна Америка — малката пирае, наречена речната хиена. Стадо от тези, с извинение, „рибки“ изяло един бик, който преплавал река, широка около тридесет-четиридесет крачки. В река, където се въди пирае, е опасно дори ръцете си да измиеш!

Науката за рибите е стара страст на Леро. До войната той е изписвал списания по ихтиология на различни езици, събирал е всички известни му книги по рибовъдство. Леро с гордост може да каже, че неговата библиотека по този въпрос, доколкото му е известно, е една от най-добрите.

Леро изважда една книга след друга внимателно като огромна ценност, изтрива ги, макар че по кориците им няма нито една прашинка, и ги подава на госта. О, той е уверен, че такъв човек като Голдринг ще може да оцени събраната от него библиотека. Още повече, че баронът знае няколко европейски езика и свободно може да прочете повечето от книгите. Жалко, че той е слаб по английски. Леро има няколко много интересни работи от английски автори. Затова пък баронът много добре владее руски език, а Леро не. Той с радост би се възползувал от предложението на барона да му предава уроци и по този начин да запълни празнината в своето образование, но, за съжаление, той няма свободно време. От сутрин до късно вечер Леро е в завода, където изработват конструирания от него прибор. Жалко, че той не може да посвети Голдринг в същината на своето изобретение, но нека Хенрих му повярва на думите — през последните две години то отнема всичките му сили. Той дори не се радва, че е измислил този прибор, дявол да го вземе! Той така е подивял! Сега няма личен живот! Понякога дори нощува в завода и своята единствена дъщеря вижда само един път в седмицата… Вярно е, че службата дава и някои преимущества. Първо, той не е на фронта. Второ, отлично е обезпечен, към него се отнасят с уважение. А, впрочем, по цяла Европа може би няма такъв човек, който така страстно да желае да се свърши войната, като него, Алфредо Леро!

Та той всъщност е затворник! На работа и от работа пътува под стража. Около дома му денем и нощем ходят автоматчици. Ако сега излезе на улицата с барона просто да се поразходят, след тях ще тръгне и охраната. Така му е омръзнало! Може би това ще предизвика усмивка у барона, но след като овдовя, той не можа и да се ожени поради това, че нямаше свободно време. За да може да намери жена, трябва да ходи някъде, да завързва познанства, най-после да чете нови книги, списания, вестници, за да бъде интересен събеседник. А той е лишен от възможността дори да се наспи, както трябва.

Да е жив баронът, благодарение на него Щенгел покани днес на обяд цяла компания: самия фон Голдринг, графинята и този офицер с такова симпатично лице как се… той вече забрави името му — Кубис!

Хенрих съчувствено слуша оплакванията на Алфредо Леро, не го прекъсва с въпроси и само от време на време вмъква някоя реплика. Да, той отлично разбира колко е трудно за човек с такъв кръгозор да живее в изкуствена изолация. Той самият също има нужда от истинска културна компания. Това, че му се удаде възможност да се запознае с господин Леро, той счита като изключително щастливо обстоятелство, ще може понякога да си разведри душата с интересна беседа. Той с радост се присъединява към предложението да се събират ето така, както днес, всяка седмица, само се страхува, че това ще бъде изморително за домакинята. Но ако господин Леро настоява, той е съгласен. Само при условие, че това няма да причини излишни грижи на госпожица София. Впрочем, тя прекрасно умее да приготовлява рибените ястия. Идущата неделя те заедно ще сварят рибена чорба по руски и ще нагостят всички. Това ще бъде прекрасно.

Хенрих си взе довиждане с Леро и помоли да предадат на другите гости, когато те се върнат от разходка, че го е заболяла главата и той е излязъл да се поразходи.

Най-после той може да забрави за пъстървите, есетрите и пирае. Фу, дявол да го вземе, колко много са тези проклети риби на света! Неговите познания по ихтиология ще стигнат за още няколко беседи, а след това отново четене, тъй като с обикновени риболовни истории с този чудак не може да се излезе на глава, трябва да демонстрираш своята ерудиция. И дори кулинарни познания? Но за какъв дявол той си спомни за руската рибена чорба? Сега ще трябва да се вари, макар Хенрих и понятие да няма как се прави това! Налага се да намери готварска книга, сам да измисли рецептата, да я състави от няколко.

Впрочем, отлично е, че инженерът има страст към рибите. На почвата на общите интереси те скоро ще станат приятели. Кубис си е Кубис, а за запас трябва да има още един план. Сведенията от Източния фронт стават все по-малко утешителни за хитлеристите и се предават с два-три дена закъснение след съветските. Така беше например с Корсуншевченската операция, в която загубите на немската армия бяха съобщени два пъти по-малко.

Ясно е, че хитлеристкото командуване всячески ще форсира изработването на новото оръжие!

Вече няколко пъти питаха Хенрих как върви изпълнението на възложената му задача. Там знаят колко сложна е тя, но винаги подчертават и това, колко голямо е нейното значение.

Днешният ден може би приближи малко Хенрих към целта. Безусловно го приближи! Нали първите крачки винаги са най-трудни!

Кой върви насреща? Нима е Лемке? Да, той е. Ще трябва да се спре. Може би е по-добре, че първата среща ще стане на улицата.

Лемке, забелязал Голдринг, ускорява крачките. Колко е трудно все пак да привикне към лицето на Лемке, към тази сякаш с нож отрязана брада. Създава се впечатление, че шията му започва едва ли не непосредствено от устата, и сега, когато майорът се усмихва, това е особено противно.

— Боже мой! Каква приятна среща! — възкликна Лемке, като пристъпи и подаде и двете си ръце отдалече.

— Вие можехте да получите това удоволствие веднага след пристигането — твърде сухо отговори Хенрих. — Нали Бертхолд ви съобщи, че съм тук!

— Аз мислех, че вие ще ме посетите пръв като по-младши по звание.

— В дадения случай има значение не званието, а възпитанието.

— Вие обидихте ли се, бароне?

— Малко! Струваше ми се, че след запознаването ни в Бонвил нашите отношения са тръгнали малко по-иначе. Аз дори писах тогава на Бертхолд и изразих съжаление, че такова приятно познанство така скоро трябваше да се прекъсне.

— Той ми каза за това и аз съм ви много благодарен за добрата характеристика, която сте ми дали тогава въпреки тези няколко неприятни минути, които вие преживяхте заради мене.

— Преди идването ви тук вие сте се виждали с генерала, говорили сте за мене? Нима той нищо не ви е предал за мене?

— Господин Бертхолд помоли да ви кажа, че ви е написал специално писмо. И, разбира се, помоли да ви предам най-топли привети!

— Писмото получих, а виж приветите — малко са закъснели. Съгласете се, че аз имам всички основания да се чувствувам малко обиден!

— Работата, работата не ме пуска, бароне! Денем и нощем все на работа…

— Дори за телефонен разговор ли не е било възможно да се откъсне една минутка?

— Но и вие отказахте да наминете, когато изпратих за вас войника.

— Нима вие считате това за прилична форма на покана?

— Аз не придавам значение на такива дреболии. Да си призная, малко разбирам от въпросите на етикета. Възможно е това да е засегнало вашата гордост.

— Това не е гордост, а уважение към себе си!

— Бароне, но разберете, че всичко се е случило не по моя вина! Отчетете, че след Бонвил аз попаднах, както казват, от трън, та на глог. Мислех да си отпочина, а излезе…

— Нима в Бонвил все още е неспокойно? След убийството на Гартнер вие така сериозно се заловихте със следствието, че аз помислих, че партизаните най-после ще почувствуват твърдата ръка. Впрочем, убиецът на Гартнер все още ли не е намерен?

— Докато водехме следствието, партизаните разрушиха ресторанта и това окончателно забърка следите. Може би в помещението е била поставена мина със закъснител и Гартнер е само случайна жертва. Изобщо омръзна ми всичко това. Още неуспял да пристигна тук, отново потънах до гуша в същата работа, от която избягах. Такава е, види се, нашата съдба.

— Вярно ли е това, че до сградата, където е SS служба, партизаните са убили ваш агент?

— След този са убити още няколко. Просто не мога да разбера как тези проклети гарибалдейци ги научават.

— Извинете ме може би за нескромния въпрос, но с вашите секретни агенти вие срещате ли се в помещенията на SS служба?

— Боже, опази! Когато ги вербуваме, извикваме ги при нас, но когато агентът е вече завербуван… За среща с тях има специална квартира.

— Първият убит агент знаел ли е тази квартира?

— Да, Кубис и Милер са се срещали там с него много често. Той е бил един от най-активните наши агенти между гарибалдейците.

— Можело е да го проследят, когато той е отивал на срещата, и по този начин да научат адреса. Най-после той е могъл да признае, когато партизаните са го разобличили!

Лемке се спря, потресен от простотата на това предположение.

— Научили адреса на квартирата, партизаните са проследили кой ходи там и са отправили на онзи свят няколко агенти, които Милер с такъв труд можа да завербува. Нима нито вие, нито Кубис не се досетихте, че още след първото убийство е трябвало да се смени квартирата явка?

Лемке побледня.

— Разбирате ли, него го намериха до SS служба, а квартирата ние сменихме на другия ден.

— И за този ден партизаните са научили някои от тези, които са я посещавали. Ако нямах добро отношение към вас, непременно бих написал за това на Бертхолд като за анекдот, който…

— Всички хора грешат, бароне! И ако всяка тяхна грешка се изнася пред началството…

— Казах ви, че няма да напиша. Но ако не бяхте вие, не бих премълчал. Нали добре уредената агентурна мрежа сред италианците сега ни е необходима като въздух. В края на краищата аз имам и някои съображения от семеен характер. Бертхолд ме осинови, той е моят бъдещ тъст и неговите служебни интереси, разбира се, са много близки и за мене. Та нали той отговаря за своята работа пред фюрера. — Хенрих каза това така важно, че сам едва не се разсмя.

Но на Лемке не му беше до смях. В щаба на северната група, преди да дойде тук, го въведоха в курса на работата, подчертавайки особено, че щабът на групата придава огромно значение на създаването на агентура сред местното население.

— Запомнете, господин Лемке — казваше неговият непосредствен началник, — сега, когато на територията на Италия се води война, ние трябва да знаем какво мисли всеки италианец, тъй като нашите противници ще вербуват между тях и разузнавачи, и помощници!

И ето че сега след всички предупреждения той дори не можа да запази това, което бе създал Милер, с други думи, провали част от агентурата. Желаейки да се запознае лично с всеки агент, в течение на няколко дни той извика почти всички, които бяха в списъка.

— Бароне, може би ще отидем да вечеряме! — съвсем неочаквано предложи Лемке, когато се изравниха с ресторанта.

Хенрих се усмихна. Той разбираше, че изплашеният Лемке иска да продължи беседата, но пред бутилка вино.

— Аз не ходя в ресторанти. Храня се в замъка.

— Тогава разрешете да взема някоя и друга бутилка и да намина някой път към вас?

— А ако направим това сега?

— Не, сега трябва да се върна на работа, необходимо е да дам някои нареждания.

Като се върна в замъка, Хенрих намери в кабинета си Кубис.

— Наложи се да изпращам графинята, реших да почакам и вас — поясни той. — Вие напразно не дойдохте с нас, разходката беше отлична. И ако аз не трябваше да ухажвам тази скучна като молитвена меса госпожица…

— Вие говорите така за своята бъдеща невеста?

— Слушайте, Хенрих, страхувам се, че не ще мога да издържа. Кой е казал това, че италианките са пълни с огън, грация и опияняващо като вино веселие? Та тя е безвкусна като…

— Затова пък има добра зестра…

— Това е качество, което може да направи всяка жена очарователна. Но какво е то, това богатство?

— Не зная точно. Но господин Леро намекна, че е много добре обезпечен.

— По дяволите! Заради добре обезпечения тъст ще трябва да се навъртам около нея. Надявам се, че той не ще обиди своето детенце. Но е скучно, колко е скучно, ако знаете, Хенрих! Как мислите вие, дълго ли ще продължава това?

— Всичко зависи от впечатлението, което вие сте направили, и от вашето поведение. Надявам се, че не ще се наложи да ви обучавам как да се държите и какво да правите? Мисля, че вие умеете да се държите с жени. Уверен съм, че опитът ви не е малък!

— Но не с такъв сорт жени! Аз, разбирате ли, винаги съм се старал да се устроя така, че да имам колкото може по-малко грижи. Всички тези прелюдии. А дори не мога да си представя с какво да започна сега!

— С цветя. Това е, така да се каже, класическият начин. От утре всяка сутрин изпращайте цветя…

— Всяка сутрин? Тогава трябва да отида да прося милостиня заради тези букети! Та откъде ще взема пари за тях?

— За цветя ще ви дам аз, само че не на вас, а на вашия ординарец, вие, все едно, ще ги пропиете. А на мене, честно казано, ми става все по-трудно да ви субсидирам. Седем хиляди марки не са малка сума. И ако не настоявам за незабавното им връщане, а дори давам още, правя това само заради…

— Разбирам! Вие сте трогателно търпелив. А аз ще бъда трогателно честен. Щом като получа зестрата, първото нещо, което ще направя — ще изтегля седем хиляди марки и с нисък поклон ще ви ги върна. Добродетелта тържествува, разкаялият се грешник пада в краката на своя благодетел, публиката изважда кърпичките си и си изтрива очите… А за да може триумфът да бъде още по-поразителен, не ще ли увеличите горепосочената сума с още петдесет марки? Съгласете се, че сега като никога са ми необходими лекарства, които повишават жизнения тонус!

Получил петдесет марки, Кубис излезе, като проклинаше своята бъдеща невеста и обстоятелствата, които се обърнаха против него.

В същото време София Леро беше много доволна от новото си познанство и в душата си благославяше Мария-Луиза, която обеща да се погрижи за нейното бъдеще. През целия ден тя се вглеждаше в красивия офицер, когото графинята готвеше за неин годеник. Той й хареса и по външност, и с веселия си характер. Някои негови остроти караха девойката да се черви, но като помисли, тя дойде до извода, че за това е виновна самата тя: провинциалното обкръжение ограничаваше нейните възгледи и обикновената светска беседа й се струваше рискована и дори неприлична.

София Леро беше доволна от днешната неделя също така, както и Мария-Луиза, на която се удаде да прекара целия ден в обществото на Щенгел и да постигне това-онова.

Двадесети април всяка година широко се отбелязваше от офицерите от немската армия. На двадесети април се е родил фюрерът и към тази дата се подготвяха масови производства на офицерите в по-горен чин. Единствено повишаването в чия носеше и увеличаване на заплатата. Този ден се очакваше почти от всички офицери и те предварително се готвеха за това важно събитие. Но през тази година — 1944 — на много от тях надеждите не се сбъднаха. Бяха повишени почти всички офицери от Източния фронт и есесовските части, които задържаха настъплението на англо-американските армии в Италия. Тиловите части, такива като дивизията на Еверс, почти съвсем не получиха награди през тази годила. От целия щаб на дивизията на рождения ден на фюрера празнуваха само няколко офицери, в това число и барон фон Голдринг. Сега Хенрих от старши лейтенант стана капитан. Еверс и Лютц не бяха повишени в чин.

Неочаквано за самия него Кубис получи чин майор, но сега това го интересуваше малко: стремейки се към зестрата на София, той мечтаеше за хиляди и десетки хиляди, а не за мизерно увеличаване на заплатата.

В тази насока работата му значително се придвижи напред, а именно: за двадесети юни беше определено сгодяването му със София Леро. Скоро трябваше да стане и сватбата. Кубис чакаше това с нетърпение. Той получи разрешение от генерала за брак с тази „обикновена мома“, както я наричаше той в разговорите си с Хенрих.

Но ако самата София много бързо даде съгласието си, нейният баща, Алфредо Леро, дълго се колеба да приеме или да не приеме в своето семейство този малко познат офицер? През последния месец Леро така беше се сприятелил с Хенрих, че не скриваше от него своите колебания.

— Разбирате ли какво ме вълнува? — говореше Леро няколко дена преди годежа. — Този Кубис ми прави някакво неопределено впечатление. Струва ми се, че той към нищо не се отнася сериозно; дори над нищо сериозно не се замисля, при това той няма никаква професия. А какво ще прави, когато свърши войната?

Хенрих, колкото можеше, се стараеше да защити своето протеже, като намираше в него все нови и нови положителни качества, но не можа да избави Леро от съмненията.

— Много добре е, че вие така защитавате интересите на приятеля си, това е достойно за офицера. Но съгласете се, че той е твърде много лекомислен за семеен живот. Аз дори не зная дали той има поне няколко хиляди лири на своя сметка, за да може да купи сватбен подарък на София?

— Струва ми се, че има. Досега Паул живееше на широка нога, харчеше значително повече, отколкото получаваше като офицер. След като се запозна с вашата дъщеря, той стана много по-пестелив, това е хубав признак. Почакайте, струва ми се, че аз видях у него книжка с лична сметка, беше неудобно да се интересувам колко има той, но нали човек няма да открива сметка заради някаква дреболия.

Хенрих, разбира се, не можеше да признае, че той сам откри неговата сметка, като внесе на негово име три хиляди марки, и взе от Кубис поредната разписка.

Както и да се колебаеше Леро, все пак наложи се да отстъпи пред София и да даде съгласието си за брак. Наистина той постави условие — сватбата да стане не по-рано от три месена след годежа.

— Аз се надявам, че през това време дъщерята по-добре ще опознае Кубис и сама ще се разочарова — призна си Леро пред Хенрих. — Та той не е нито риба, нито рак. Никаква страст, никакво увлечение към каквото и да е. Виси между небето и земята — това е всичко! Ето ние с вас се интересуваме от тайните на подводното царство, увлича ни такъв интересен спорт, какъвто е риболовът. Някои имат страст към колекционерство. Трети се интересуват от овощарство или от нещо друго. Това говори за целеустремени натури. А от какво се увлича вашият Кубис, какво го вълнува?

— Той е запален филателист — наслука каза Хенрих първото, което му дойде в главата.

— Истина ли? За мене това е ново. И трябва да кажа, приятна новина. Нека поне марки да събира, ако за нищо повече не е способен!

Същия ден Хенрих ходи в Пармо и купи на Кубис няколко албума с марки.

— О, боже! Само това ми липсваше! — простена Кубис.

— Вие ще трябва да прегледате албумите. Необходимо е поне да можете да различавате френската марка от немската.

Кубис със злоба погледна Хенрих, но не се реши да възрази. Твърде много му струваха всекидневните букети, загубил бе вече много усилния да ухажва София, поради което не му се искаше вече да отстъпи.

А как се разсърди Кубис, когато преди годежа Алфредо Леро му подари още един голям албум със стари марки.

— Някога ще му хвърля на главата този албум! — от сърце се ядосваше Кубис, показвайки на Хенрих подаръка на бъдещия си тъст. — Вие поне да бяхте намекнали на Леро, че от всички марки аз обичам само тези, които могат да се приравнят към звонковите монети.

Но най-голямото разочарование очакваше Кубис приблизително около седмица след сгодяването, когато пристъпиха към обсъждането на брачния договор.

— Изиграха ме! — трагично възкликна той, като се втурна в кабинета на Хенрих и падна в креслото.

— Та обяснете какво е станало?

— Изиграха ме! — повтори Кубис и изведнаж се нахвърли на Хенрих. — Вие сте виновен за всичко! Замъглявахте ми главата със зестрата. А знаете ли вие каква зестра дава той на своята дъщеря? Фермата и шестстотин овце някъде на швейцарската граница, къщата в Кастел ла Фонте — тази, в която той живее, и фруктов магазин в Пармо.

— Аз мисля, че зестрата съвсем не е лоша!

— Та за какъв дявол са ми необходими на мене тези овчици! Ще ги изколя още първия ден, когато те станат мои!

— И ще направите глупост! Престанете да викате, дайте спокойно да пресметнем всичко. Казвате — шестстотин овце? Ето… Курт, научи от Лидия колко струва една овца. Да, обикновена овца. Мисля, че около сто, сто и двадесет марки.

— Та аз няма да дам и една марка за нея!

— Затова пък на вас ще ви дадат. Мисля, че вие ще можете да получите за тях около седемдесет хиляди марки.

— Лидия казва, че една хубава овца струва две хиляди и петстотин лирети — съобщи Курт.

Хенрих свирна и изумено погледна Кубис.

— Ето ти на тебе и овчици! Преведени в марки, те струват сто и петдесет хиляди.

— Откъде взехте това? — Кубис явно започна да проявява интерес, взе молива и започна сам да прави сметки.

— И наистина! О, мои мили овчици, колко горещо започвам да ви обичам!

— Прибавете сто хиляди за къщата и магазина. Ето вече, че стават двеста и петдесет хиляди марки!

— Но на мене са ми необходими пари в наличност! Пари! Разбирате ли! Само на вас дължа повече от десет хиляди марки! А Леро не спомена нито една дума за пари!

— Аз ще се опитам в деликатна форма да разпитам за това-онова.

В най-близките дни Хенрих не можа да се добере до Леро и разговорът за зестрата на София не можа да се състои. А скоро се изясни, че той и не е нужен.

Една вечер двамата годеници направиха официално посещение на Хенрих и Кубис, като повика настрана Хенрих, му пошепна, че София има в книжката си спестени около двадесет хиляди марки наследство от майка й.

— Значи, на двадесети юли е сватбата? — обърна се Хенрих към София.

— Паул настоява да стане по-рано, но татко не се съгласява. Да бяхте му повлияли. Той така ви уважава!

София казваше истината — Алфредо Леро беше просто влюбен в младия барон. Всякога, когато имаше свободна вечер, той непременно канеше Хенрих да отиде, за да си поговорят. Леро често повтаряше, че подобни беседи освежават мозъка му, който е наблъскан с формули. Той горещо говореше за всичко, което отвличаше мислите му от войната. Защото по неговите представи войната не беше нищо друго, освен борба на формули и технически идеи, в която, разбира се, като трески летят хора, но изхода от тази борба решава по-гъвкавата и прогресивна мисъл, а не човешките маси, които са способни само да се подчиняват на по-силния!

Единствената тема, която Алфредо Леро избягваше, беше заводът и всичко свързано с него. Хенрих също не започваше разговор за него, за да не предизвика подозрение.

— Ще се свърши войната и аз ще ви разкажа много любопитни неща — каза веднаж инженерът. — А сега — той въздъхна, — сега всичко това на мене така ми е омръзнало, че дори не искам и да си спомням. Мозъкът е най-благородният орган на човешкото тяло — и той не търпи насилия. А мене ме карат да бързам, да бързам с всички сили. Дори ако съм болен, не ми дават да полежа, донасят ми в къщи всевъзможни материали за консултация. А след като постигнах едно усъвършенстване, започнаха да ми омръзват още повече. Само това чувам: „По-бързо, по-бързо, по-бързо!“

— Добре е поне това, че не ви се налага да работите и нощем в къщи.

— Между нас казано, понякога работя и в къщи, така, просто за себе си. А как иначе бих могъл да събера мислите си. Впрочем, това е интересно. Само че моля ви се да не кажете нещо пред Щенгел. Ако той научи, че аз държа някои и други материали в касата си, ще си имам големи неприятности.

Тази вечер Хенрих не спа до късно. Признанието на Леро раждаше нови мисли, нови планове.