Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
И один в поле воин, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране
ckitnik (2013)
Корекция
plqsak (2015)
Форматиране
in82qh (2015)

Издание:

Юрий Долд-Михайлик. И сам воинът е воин

„Военно издателство“, София, 1981

Украинска. Трето издание

Редактор: Христо Минчев

Художествен редактор: Гичо Гичев

Технически редактор: Тодор Попов

Коректор: Коректорски колектив

Художник: Бисер Дамянов

История

  1. — Добавяне

Рибари и рибки

Бертхолд получи телеграмата за пристигането на Голдринг в Мюнхен надвечер. Той се готвеше вече да излезе от щабквартирата и да отиде да почива след дневната работа.

Бертхолд дълго чака телеграмата. Той правеше всичко възможно, за да ускори пристигането на Хенрих в Мюнхен. Но сега моментът не беше подходящ. Да тръгне сега за в къщи не може, а дали Елза и Лорхен ще съумеят да направят всичко, както трябва?

С телеграмата в ръка Бертхолд се отпусна в голямото кресло и се замисли. Толкова планове кроеше, такива желания и надежди той възлагаше на това пристигане на Хенрих и — ето! Той пристига точно сега, когато не може да се откъсне от работата нито за един ден.

За пристигането на Голдринг Бертхолд няколко пъти писа на жена си. Те се бяха уговорили по този случай той да се върне в къщи. А ето че сега трябва да праща телеграма да не го чакат… Нима нищо не може да се направи? Нима всичките му планове ще отидат по дяволите само за това, че сега щабквартирата има работа повече от всеки друг път? Но през целия си съзнателен живот, който бе преминал в разузнавателните органи, той нито веднаж не е дал предимство на своите лични интереси пред интересите на службата.

Двадесет и осем години Бертхолд служи в разузнаването. Нима двадесет и осем? А в паметта му така добре са запазени и най-малките подробности от деня, когато той като млад офицер пътуваше за Виена, за да се настани в щаба на австроунгарската армия и редовно да осведомява своя шеф, старши лейтенант Брант, за настроението и поведението на офицерите от щаба.

Колко светли надежди хранеше той за блестяща кариера, каква младежка романтика го окриляше! Вилхелм Бертхолд, разузнавач по произхождение, по образование и по професия. Лов на хора, доверчиви и искрени, откровени, високопоставени и малко известни, но такива, които благодарение на постовете, заемани от тях, са запознати с държавните тайни. Този своего рода лов Бертхолд считаше също такава нужна и не по-малко почетна професия, отколкото, да речем, работата на лекаря, преподавателя по богословие или на инженера геолог. И преди да тръгне за Виена, младият Вили заедно с майка си отиде в черква и горещо се моли на бога да му помага в трудната работа на агентурен разузнавач, чийто успех зависи от количеството на добродушните глупци.

До 1916 година Бертхолд нямаше основания да се оплаква от съдбата си. Тя беше щедра към него. Тази щедрост се изразяваше в многочислените похвали на Брант за работата му. Но в 1916 година Вили Бертхолд, тогава капитан, допусна непростима грешка. В лицето на един високопоставен офицер от австроунгарския Генерален щаб той не можа да познае професионалния немски разузнавач. И в един свой рапорт обрисува дейността му в много черни краски. След това звездата на Бертхолд за дълго време залезе. Наистина те не го изгониха, но все едно, че не го забелязваха, даваха му да изпълнява само такива задачи, с които можеше да се справи и последният агент. Бертхолд мълчаливо понасяше пренебрежителното отношение към него, когато съдбата като че ли му се усмихна. Стана нужда да се изпратят голям брой разузнавачи с различни профили в окупирана Украйна. За Бертхолд си спомнил неговият приятел от детинство и съученик от школата за разузнавачи Зигфрид фон Голдринг. Неговата баронска титла му откриваше пътя не само към висшите началства, но и към приемните салони на техните жени. Голдринг и Бертхолд тръгнаха за Украйна заедно, макар да бяха получили различни задачи — Зигфрид трябваше да организира агентура в транспорта, а Вили да събира сведения за икономиката на Южна Украйна.

За да изкупи стария си грях, Вили Бертхолд работеше неуморно, с голямо напрежение. Той проучи основно земските архиви, статистическите данни, покритите с прах докладни записки на геоложките бригади. Но когато през есента на 1918 година немската армия бягаше презглава от революционна Украйна, Бертхолд също беше принуден да бяга, като едва успя да вземе със себе си като най-голяма ценност иконата на Козелщанската божа майка, набързо открадната от него от манастира, и своя доклад за икономиката на Южна Украйна. Камъните върху иконата, както впоследствие стана ясно, бяха фалшиви, а доклада му никой даже и не погледна. Германия стоеше пред катастрофа — не им беше до това.

С това кариерата на потомствения разузнавач щеше да завърши, ако за него не беше си спомнил бившият му шеф старши лейтенант Брант. Несвикнал да се ползува с вниманието на началствата, Бертхолд сам не можа да разбере как стана заместник на Брант и почти едновременно мъж на дъщеря му Елза, чиято единствена зестра бе високият пост на баща й. Но след две години баща й почина, след като дочака внучката Лорхен, на която можа да завещае само колекция от пощенски марки, събирани в продължение на почти половин столетие.

Бертхолд безкрайно обичаше своята дъщеря, така, както може да обича човек, който през целия си живот не бе изпитвал не само дълбока привързаност, но даже и симпатии към някого. Той бе всякога затворен човек и критерий за отношенията му с другите бе ползата от тях за кариерата му. Така той стана и мъж на Елза, която никога не бе обичал, и оставаше чужд за нея даже и сега. Единственото нещо, което свързваше съпрузите, бе Лора, чиято съдба еднакво вълнуваше бащата и майката.

Малката Лорхен беше рядко мило момиченце: с пълни ръчички и краченца, с розови бузки и със златисти къдрици. Очаровани от нейната красота, родителите не забелязваха как постепенно външността й се мени. Лора растеше на височина и едновременно с това се удължаваха всичките черти на лицето й, а това никак не красеше момичето. На дванадесет-тринадесет години тя беше много нескопосана и при това с извънредно долни наклонности: Лора обичаше да подслушва на вратата, да следи какво правят възрастните. Познанията й по някои интимни страни на живота отиваха много по-далече от познанията на другите момичета на нейната възраст.

Именно в тази възраст Лора страстно се стремеше към момчетата. Ползувайки се от снизхождението на майка си и честите отсъствия на баща си, който много пътуваше по служба, момичето мъкнеше в къщи цели групи свои съученици — момчета, — щедро ги гощаваше с различни лакомства, които измъкваше от бюфета, а след това измисляше игри с целувки, толкова тенденциозни, че за техния характер най-после се досети и госпожа Елза.

Разтревожена от това, майката забрани на Лора да приема в къщи своите млади приятели и с това влоши работата. Своите весели развлечения тя пренесе в двора на вилата, където беше още по-трудно да се следи за поведението на децата. Боейки се да признае пред мъжа си, че не е успяла да опази дъщеря си, госпожа Елза скриваше всичко от Бертхолд. Но веднаж сам Бертхолд видя през прозореца как неговата единствена дъщеря играеше с момчетата. Оттогава тя излизаше на разходка само заедно с майка си, а из пътя на връщане от училище строго бе контролирана. Момичето се съпротивяваше, изпадаше в истерия, но волята на бащата бе непреклонна.

Тези разумни мерки като че ли добре се отразиха върху характера на Лора. Тя стана по-спокойна, а и външно се измени. От зелена пъпка разцъфна великолепен цвят, даже много разкошен за нейните години.

Сега Лора сама вече търсеше момичетата, разменяше си с тях тетрадки, в които имаше преписани стихове, а през време на ваканциите пишеше дълги писма, изпълнени с клетви за вярност.

Бащата и майката бяха се успокоили вече за дъщеря си, любуваха се на мечтателния поглед на сините й очи, на дългите й дебели златисти плитки. Прекалено месестия нос родителите се стремяха да не забелязват, като се утешаваха с мисълта, че той постепенно ще се оправи.

Наистина понякога Лора изпускаше края. Тогава тя отново започваше да капризничи, ставаше прекалено раздразнителна, омръзваше на всички ту с пориви на неочаквана нежност, ту с изблици на също така непонятна злоба. По този повод Бертхолд даже се съветва с лекарите, но всички в един глас го успокояваха:

— Обикновено явление на преходната възраст, като се омъжи и роди, всичко ще се оправи.

Бертхолд отдавна мечтаеше Лора да се омъжи, да роди син и по такъв начин да продължи рода, чиито корени се губеха някъде в XVII столетие и който можеше така неочаквано да се прекъсне при него, Вилхелм Бертхолд. Справедливостта изисква да се каже, че любещият баща направи всичко възможно бъдещият мъж на дъщеря му да не я упреква, че няма зестра, както той упрекваше фрау Елза.

Зестрата на неговата дъщеря не бе малка. В 1933 година, след преврата на Хитлер, Бертхолд получи като подарък вила в Мюнхен, която по-рано принадлежала на някакъв евреин, професор по музика. По-късно благодарение на връзките си с Химлер, Вилхелм получи още два хлебни завода. А и на престоя си на Източния фронт генералът гледаше като на удобен случай да осигури бъдещето на Лора и своята собствена старост. Като другите той не се занимаваше с дреболии — дрехи, мебели, колети с продукти. Всички подчинени офицери знаеха, че най-добрият подарък за техния шеф е среброто, старинното руско сребро. И те специално търсеха такова за началника на отдел 1-Ц. А той, като получеше някакъв сервиз, обичаше да се затвори сам в стаята си и дълго и внимателно да го разглежда, преди да го изпрати в къщи на госпожа Елза. Считайки се за тънък познавач на изкуството, Бертхолд още на младини купуваше евтини копия на известни скулптури и закачаше по стените на своята квартира килими фабрично производство. Сега той можеше да удовлетвори своята страст към скулптурите и килимите като компенсация за това, че дълго време му се налагаше да се задоволява с копия вместо с истински произведения на изкуството. С течение на времето апетитът му се увеличаваше и вкусът му се изтънчваше. Сега той вземаше скулптури и килими само от музеите. Това беше сигурна гаранция, че в сбирката му няма да попаднат копия или второстепенни предмети. И със свойствената си акуратност преди изпращането на всяка нова „находка“ собственоръчно залепваше върху скулптурата или пришиваше към килима малка табелка, на която написваше всичко, което знаеше; името на скулптурата, името на автора, века, в който е бил изтъкан този или онзи килим, и даже музея, откъдето е бил взет предметът. По заповед на мъжа си госпожа Елза пазеше всички тези табелки, както грижливи хора пазят всичко, което на старини може да им служи като източник за съществуване.

Два пъти седмично тя съобщаваше на Бертхолд всички семейни новини. Разбира се, главната тема на тази кореспонденция беше дъщерята, нейното здраве, поведение и настроение. Майката избягваше да се оплаква, за да не тревожи мъжа си, претоварен сега с толкова много работа. Но в писмата й все по-често се срещаха намеци, че с Лора не всичко е в ред. На изричното искане на Бертхолд да пише най-после в какво се състои работата госпожа Елза отговори с дълго писмо, в което разкри действителния лик на Лора.

Изясни се, че увлечението на Лора към фермата край Мюнхен, която Бертхолд получи преди една година, не се обяснява с любовта към стопанството, характерна за немкините, а със съвсем други причини. Тази ферма Бертхолд получи почти даром. Той много се надяваше на нея. И не за това, че я снабди с чудесни породисти холандски крави. Главният доход трябваше да се получи от безплатната работна сила. От Източния фронт той изпрати на фермата девет белоруски девойки, които уж били свързани с партизаните.

Отначало Лора се отнасяше равнодушно към бащиното си стопанство, но в последно време посещенията й там зачестиха, даже си купи дълъг камшик за кучетата, които пазеха фермата.

Най-напред госпожа Елза не се тревожеше, когато дъщеря й тръгваше за стопанството. Тя даже се хвалеше пред познатите каква добра стопанка ще стане Лора. Но веднаж се наложи майката да отиде на фермата след дъщеря си и това, което видя, я изуми и изплаши. Тя бе потресена не от това, че Лора изтезаваше с камшика си белоруските момичета. За госпожа Елза това беше обикновен работен добитък, а добитъкът всякога трябва да се бие. И не техните сълзи и писъци я смаяха. Тя остана като гръмната, когато видя лицето на своята дъщеря — то гореше от някакво животинско наслаждение. Мечтателните очи на Лора с разширените си зеници напомняха очи на побъркана. Госпожа Елза разбра, че това не е случаен изблик на гняв. Дъщеря й е ходела в стопанството именно за да изтезава момичетата.

Бертхолд беше принуден да иска разрешение от висшето началство, за да прескочи до Мюнхен и сам да се убеди в това, което пишеше жена му, и ако е необходимо, да свика лекарски консулт, за да проверят всестранно здравето на Лорхен.

Този път мнението на лекарите не беше така оптимистично, но те отново настояваха момичето по-скоро да се омъжи и категорично забраниха тя да ходи на фермата, защото това може да доведе до развитие на садистични наклонности и до различни отклонения от нормалния й психически и полов живот.

И родителите решиха колкото се може по-скоро да я омъжат. Тя трябва да има мъж, деца, да живее съвършено нормален живот. Родът на Бертхолдовци трябва да има здрав наследник, дявол да го вземе!

Но лесно е да се каже да се омъжи дъщерята.

Разбира се, Бертхолд можеше да избере измежду подчинените си офицери подходящ кандидат. Ще вземе някой беден и неизвестен лейтенант и ще го издигне с оглед по-късно да го направи свой зет. Но Бертхолд от собствен опит знаеше, че подобна пълна зависимост от бъдещия тъст малко помага за пробуждане на нежни чувства към насила натрапената му жена. Трябва да се признае, че неговата Елза, макар да е била всякога задоволена почти с всичко, а и последните години даже можеше да се счита за богата, никога не е била щастлива. Не получи семейно щастие и сам Вилхелм Бертхолд. Пред хората те бяха вежливи и внимателни един към друг, но когато оставаха сами, не знаеха за какво да говорят, бяха чужди помежду си, ако работата или разговорът не засягаха Лора. Лорхен беше неговата единствена утеха.

Когато кроеше планове за бъдещето на дъщеря си, студеният и разсъдителен Бертхолд ставаше мечтател. През време на първото си отиване в Мюнхен той направи всичко възможно, за да въведе Лора във висшето мюнхенско общество. И не е негова вината, че Елза не съумя да укрепи тези връзки. Така или иначе, но пътят към салоните, където Лора можеше да намери своя кандидат, беше затворен и Бертхолд се безпокоеше от мисълта, че трябваше малко да наруши своите планове, свързани с омъжването на дъщеря си. Толкова повече, че Лора, колкото и чудно да е, много погрозня. Лицето й силно се заобли, а носът й стана още по-голям. Поради това очите на Лора изглеждаха още по-мънички, отколкото бяха всъщност. Само косите на момата останаха все така разкошни и златисти.

Още първото появяване на Хенрих фон Голдринг в служебния кабинет на Бертхолд, тогава полковник, той прие като голям късмет. И наистина само с щастливо стечение на обстоятелствата можеше да се обясни това, че синът на покойния му приятел, младият барон, наследник на два милиона, попадна именно при него. Разчувствуван от срещата със сина на покойния Зигфрид, полковникът тогава съвсем искрено обеща на Хенрих да му бъде втори баща. Едва през нощта, когато обмисляше всичко, разбра колко гениално е постъпил.

Да, по-добър кандидат за Лора не може да се намери. Млад и със заслуги пред отечеството. Вярно е, че е малко сприхав за разузнавач, ако се съди по историята с Шулц, но по-нататъшната работа ще дисциплинира Голдринг. Той има всички основания да разчита на блестяща кариера… И главното е това, че е богат и освен това барон! Наистина сега на титлите не се придава голямо значение, но все пак добре ще бъде Лора да стане баронеса. А и външността му не е лоша, красив, с високо чело, тънък орлов нос, умни светлокестеняви очи, стройна фигура. Не, даже и най-капризната мома няма да се откаже от такъв кандидат!

Бертхолд веднага запозна жена си със своите планове, като я предупреди да бъде колкото може по-нежна към своя доведен син. Лора нямаше нужда да се предупреждава. Тя беше във възторг, че вече има брат офицер с такъв романтичен живот. Между Хенрих, госпожа Елза и Лора се завърза оживена кореспонденция. С една дума, всичко вървеше много добре. В плана, разработен от Бертхолд, огромно значение се придаваше на първата среща на Хенрих с госпожа Елза и Лора. Той предварително обмисли всички подробности на тази среща и като добър режисьор определи ролите. Главната роля, разбира се, остави за себе си, при това Бертхолд умееше не само добре да играе, но и да ръководи всяка работа. И изведнаж всичките му планове се нарушиха, понеже Хенрих пристига в Мюнхен именно сега, когато той, Бертхолд, няма да бъде там.

А какво ще бъде, ако помоли да го пуснат да прескочи за един ден? Само за един ден?

Бертхолд си припомни всички срочни задачи, които чакат разрешение утре и вдругиден. Не, той ще направи друго — ще работи довечера цялата нощ, а утре надвечер ще поиска еднодневен отпуск и вечерта ще бъде в Мюнхен. Шосето е в отлично състояние, не е повредено от бомбите, а френското рено ще го закара в къщи за осем-девет часа. И така ще има на разположение цял ден. А за един ден планини може да прехвърли. Но за всеки случай ще телеграфира на жена си, че няма да може да отиде.

Телеграмата на Бертхолд много разтревожи госпожа Елза. Само един ден откак Хенрих е у тях, а тя вече се измори много. И за това не е виновен той. О не, тя е съвсем съгласна с Вили, че младият барон е крайно вежлив и възпитан. Той й направи такова хубаво впечатление, че даже без подробни указания на мъжа си, по своя инициатива тя прави всичко възможно този строен офицер с такива тънки благородни черти, с два милиона марки в швейцарските банки да стане годеник, а после мъж на дъщеря й.

Хенрих пристигна сутринта. Те не го очакваха. Госпожа Елза не успя да даде напътствия на Лора как да се държи с доведения си брат. Момичето действуваше, както си разбираше, и на госпожата й се струваше, че тя непрекъснато допуска грешка след грешка. Разбира се, обстоятелството, че Лора и Хенрих бяха брат и сестра, ги освобождаваше от всякакви церемонии, които изискваха правилата за добро държание. Хенрих беше прав, когато още при първата среща заяви, че не може да се обръща към сестра си на „вие“. Съвсем допустимо бе и това, че при срещата Хенрих и Лора се целунаха. Нали са брат и сестра. Но внимателното и опитно око на госпожата забеляза, че Лора сама удължи целувката и въобще много горещо проявяваше сестринските си чувства. Това можеше да отблъсне барона или, обратно — да доведе до лесна победа над девойката, която сама увисва на шията му. И тогава сбогом на всички планове и надежди!

Не, до пристигането на Вили не бива да оставя Лора и Хенрих насаме. Госпожа Елза бе принудена да остави работата си и цял ден да придружава дъщерята и госта, където и да идеха те. След закуската те заедно разгледаха градината, разходиха се по улиците на града, даже до обяд направиха разходка с кола. Хенрих седна на кормилото, а Лора възторжено го хвалеше за майсторството му да управлява лека кола. Тя получи обещание, че той ще научи и нея. Разбира се, в това нямаше нищо особено и непозволено, ако Лора умееше да се държи, както трябва. Но на нея не можеше да се вярва. Трябваше с тях да пътува и госпожа Елза. Днес тя толкова се умори, че не знаеше дали ще й останат сили за утре. Вярно е, че баронът се държи с Лора внимателно и сдържано, но кой знае дали така ще се държи, ако остане насаме с нея.

Госпожата се надяваше, че мъжът й ще пристигне през нощта и тогава цялата тежест и отговорност ще легнат върху неговите плещи, и изведнаж — телеграма, че не може да дойде.

Наложи се да действува на свой риск и отговорност. Следобед госпожа Елза под предлог, че Хенрих трябва да си почине от пътуването, а те с Лора да разгледат подаръците, я повика в стаята при себе си. Тя охотно се съгласи, тъй като не беше успяла още да разгледа, както трябва, подаръците, които беше донесъл Хенрих. Момичето премери роклята и обувките, пробваше как ще й отива един или друг плат. Слагаше на шията си герданите и както се казва, това, което й говореше майка й, в едното ухо влизаше, а през другото излизаше. Госпожата се отчая, като виждаше, че думите й не стигат до съзнанието на момичето. Трябваше да се прибегне до крайни мерки.

— Ти не забравяй, че днес той за тебе е доведен брат, утре може да ти стане годеник, а след това и мъж.

Лора отначало седна от учудване, но изведнаж скочи и се хвърли на шията на майка си.

— Боже мой, каква си наивна! Ти си истинско дете! — разчувствуваната госпожа Елза милваше дъщеря си по главата.

Да, майката постъпи разумно, като разкри пред Лора всички карти. Момичето стана сериозно и внимателно, изслуша всички съвети на майка си. Да стане тя баронеса фон Голдринг, жена на този красив офицер! От сега нататък тя ще слуша своята майка и ще й предава подробно всичко, което й говори Хенрих насаме. Да, тя разбира, че майка и татко искат да я направят щастлива. Тя ще прави всичко така, както я съветват…

Хенрих с удоволствие се съблече и легна на кревата. Колко много се умори! Той даже предварително не можеше да си представи какво значи да прекараш половин ден в компания с глупаво момиче и грижлива майка, която търси годеник на дъщеря си. Много по-добре е да имаш работа със самия Бертхолд. Той е по-разумен и по-тактичен. Цялата тази комедия е отвратителна, но няма какво да се прави. Трябва да я удължава колкото може повече, за да не развали отношенията си с Бертхолд, особено сега, когато той стана такава важна личност. Да живее сред това крадено богатство! С каква гордост госпожа Елза му показа трофеите на мъжа си, взети от руските музеи. Как упорито се стараеше тя през време на обяда да привлече вниманието на Хенрих към сервизите от старинно руско сребро. Сигурно всичко в тази вила е грабено и крадено. От старото е останала само бронзовата фигура на Бисмарк, тя нарочно бе поставена в стаята, където той почиваше, като мил спомен от детството му, а днес Лора му я подари по случай тяхната среща. Като си спомни за първия разговор с Бертхолд, в който стана дума и за тази скулптура, Хенрих се усмихна. Все пак такива подробности играят голяма роля в работата му.

— До виждане, господин Бисмарк — каза Хенрих, обръщайки се към основоположника на юнкерската втора империя, обърна се на другата страна, зави се през глава с одеялото и заспа дълбок сън, така, както спи човек, уморен от тежка работа.

Хенрих бе разбуден надвечер от прислужницата Ана.

— Как може толкова дълго да спиш, лентяй! — извика Лора отвън. — Минаха три часа, откакто ние с мама сме станали. Обличай се веднага! Гостите вече се събраха, а този, заради когото ги поканихме, още спи.

— Само след минута ще бъда на твое разположение.

Наистина след пет минути, освежен след хубавата почивка, облечен в парадния си костюм, Хенрих се появи пред Лора. Момичето също се бе погрижило за своя тоалет. Тя беше облечена в бяла рокля с истинска червена роза на гърдите. Златистите плитки бяха спуснати отпред почти до коленете й.

— Маргарита! Истинска Маргарита, в която Фауст се бе влюбил до безумие!

— Не говори неприлични работи, Хенрих! Та нали Фауст погуби Маргарита и тази девойка не се е държала, както трябва.

Хенрих едва се стърпя да не се разсмее.

— Но, Лора, аз съвсем нямах пред вид това! Аз говоря за красотата на тази девойка, за нейните дълги плитки, а не за това, как тя се държи.

— Тогава ти прощавам… — Лора силно стисна ръката на Хенрих и отвори вратата на столовата.

Поради блясъка на силната светлина Хенрих веднага не можа да различи гостите, забеляза само, че те са много. Но той мина покрай всеки, по-право покрай всяка, понеже всички бяха жени и дъщери на гестаповски офицери, за да се ръкува. Стари и млади, тънки и дебели, руси и червени, красиви и грозни. Впрочем у всички тях имаше нещо общо, което ги обединяваше, малко по-късно Хенрих се досети, че това беше общото любопитство, изразено на всички лица, обърнати към него. Само една от присъствуващите малко се отличаваше от другите, може би с това, че в началото не обърна на Хенрих никакво внимание.

Това беше около двадесетгодишно красиво момиче с късо подстригани коси, с бледо като мрамор лице и с големи сини очи. Дългите тъмни сключени вежди, краищата на които стигаха до слепите очи, също тъмните клепачи красиво се съчетаваха с цвета на очите и едновременно подчертаваха някак особено техния израз. Тя беше облечена в униформа на есесовски оберщурмфюрер. Над левия джоб на хубаво ушития мундир беше закачен съвсем нов „Железен кръст“.

— Моята братовчедка, началник на лагера за руски пленници в Източна Прусия, оберщурмфюрер Бертина Граузамел — полутържествено и полушеговито представи Лора своята родственица.

„Ако се съди по разширените зеници — кокаинистка“ — помисли Хенрих и стисна малката, но твърда ръка на Бертина.

Лора постави Хенрих да седне между Бертина и себе си и поради това през цялата вечер те бяха заедно.

Бертина отначало се отнасяше към Хенрих не съвсем любезно, но след две-три негови интересни шеги и тактично направени комплименти се развесели, отговаряше на шегите с шеги и охотно танцуваше с Хенрих, който като единствен кавалер трябваше да кани всички дами поред. През време на танците тя недвусмислено намекна на Хенрих, че не одобрява вкуса му по отношение избора му на годеница.

През цялото време Хенрих ухажваше Лора, като не забравяше и Бертина — те се уговориха да се съберат тримата на другия ден сутринта и заедно да отидат в града.

През следващите три дена Лора, Бертина и Хенрих бяха неразделни. Те се разхождаха с кола в околностите на града, разглеждаха Мюнхен, ходиха на театър и на концерт.

Госпожа Елза отначало се радваше на пристигането на Бертина. Докато ходеха тримата, тя беше спокойна за дъщеря си, беше освободена от грижата да върви след тях, но скоро разбра, че е допуснала грешка. Бертина открито кокетничеше с Хенрих и колкото и да беше заслепена от любовта към дъщеря си, майката трябваше да признае, че нейната Лора трудно може да се мери с Бертина. Наложи се госпожа Елза отново да поеме на плещите си трудните задължения на майка, която иска да омъжи своята дъщеря. А и поведението на Хенрих започна да я тревожи. Той се увърташе около Лора, подхвърляше й комплименти, беше внимателен и любезен с момичето, но се държеше само като брат и нищо повече. Сигурно виновна за това е Бертина. Прекалено роднински се държи той с нея. Нарича я братовчедка, когато пътуват с колата, сменят се с нея на кормилото, а Лора през цялото време седи самичка на задната седалка и скучае.

Госпожа Елза не знаеше и не можеше да знае, че Хенрих еднакво мрази и Лора, и Бертина. Тази омраза внезапно избухна след вечерята у Бертхолдови.

Сутринта, както се бяха уговорили, Бертина пристигна и донесе на Лора подарък, много оригинален за младо момиче. Това беше камшик, който, както по-късно стана ясно, бил направен по специална поръчка на Бертина. Като го получи, Лора изпадна в див екстаз, прегърна братовчедка си през шията и едва не я задуши с целувки. След това започна да размахва камшика из стаята, сякаш сечеше нещо. Като видя в такова състояние своята „сестричка“, Хенрих мобилизира цялото си търпение, за да не я удари. Лицето на момичето, очите, силно отворените ноздри, цялата й фигура говореха за дивия садизъм, който я бе обхванал, щом камшикът се намери в ръцете й.

— Това е копие на камшика, с който аз ходя из лагера — поясни Бертина, наблюдавайки усмихнато братовчедката си.

Хенрих мълчаливо кимна с глава.

— Бих искала да ми кажете адреса си, хайде да си кореспондираме — предложи Бертина, щом Лора изтича към майка си да й покаже подаръка.

Хенрих автоматически каза адреса си, като в същото време мислеше съвсем за друго. Пред очите му продължаваше да стои изкривеното от ярост отвратително в този момент лице на Лора.

— Майка не разрешава да отидем на фермата! — каза насълзена Лора, след като се върна.

— А защо трябва да отидем на фермата? — попита Хенрих.

— За да изпробва подаръка, там работят руски момичета.

Хенрих грабна камшика от ръцете на Лора, но се овладя и се направи, че го е взел само да го разгледа. Външно това беше обикновен камшик, но между кожените ленти беше вплетен гъвкав тел. Хенрих замахна и с всичка сила удари върху облегалото на креслото.

— О, вижте как се скъса кожата на креслото — с възхищение възкликна Лора.

Всички се наведоха. Наистина облегалото на коженото кресло беше скъсано там, дето беше ударил камшикът.

— Аз с удоволствие бих ви взела, Хенрих, за надзирател в лагера — подхвърли Бертина, поглеждайки многозначително Голдринг.

— А често ли ви се налага да прибягвате до камшика?

Бертина започна подробно да разказва за реда в лагера. Тя се намираше между свои и нямаше какво да крие. Напротив, госпожица Граузамел с всички сили се стремеше да подчертае своята гестаповска жестокост на началник на лагер.

Със силно стиснати юмруци и зъби Хенрих слушаше тези страшни признания. От време на време той набързо поглеждаше към Лора, която бе зяпнала в устата своята братовчедка, за да не изпусне нито една дума от разказа на палача в рокля. От този момент Хенрих намрази и Бертина, и Лора. С какво удоволствие той би пратил всичко по дяволите и би се върнал в Сен Реми при Моника. Колко далечна и същевременно близка и безкрайно скъпа му беше тя сега. Колко мила бе, добра и чиста даже в омразата си към враговете.

Но да остави всичко и да тръгне към Сен Реми той не можеше.

Между госпожата и генерала оживено се разменяха телеграми и възможно е, ако не днес, то утре Бертхолд да пристигне в Мюнхен. И така Хенрих трябва да остане и да продължава да играе ролята на влюбен. Отвратително, ужасно отвратително, но необходимо. Няколко дена госпожа Елза с несвойствен за нея героизъм придружаваше младежите навсякъде, вземаше участие в забавленията им, изпълняваше ролята на пианистка през време на танците.

И Бертхолд отбеляза този героизъм, когато късно през нощта преди заминаването на Хенрих той пристигна в Мюнхен. Като изслуша подробния отчет на жена си за поведението на младите, за мерките, които е вземала, за да запази интересите на дъщерята от посегателството на красивата братовчедка, Вилхелм Бертхолд ласкаво погали с пръст кръглата й буза:

— Много добре, моето котенце!

И „котенцето“ едва не се разтопи от това необикновено проявление на съпружеска нежност.

Сутринта, щом Хенрих се обръсна и облече, при него в стаята влезе весел и възбуден Бертхолд. Срещата между втория баща и синът беше искрена и задушевна.

— Всичко е наред, всичко е наред! — търкайки ръце, повтаряше генералът своята любима фраза.

— Много ви отиват генералските пагони, господни Бертхолд.

— Всичко върви добре, моето момче. Нашето настъпление в Русия се развива прекрасно. Още едно-две усилия и източният гигант ще падне на колене пред нас. Край на войната! И ние вече няма да сме празни мечтатели, ако помислим какво ще правим с вас, как ще наредим живота си след победата?

— И тази победа ще дойде без моето непосредствено участие! — въздъхна Хенрих.

— Не съжалявай за това, мили мой. Руснаците се бият с отчаянието на осъдени на смърт. Влакове с тежко ранени като непрекъснат поток вървят от изток на запад. Да, нашите загуби са големи. Но всичко ще бъде, както трябва. И аз бих искал да знам, моето момче, какво мислиш ти за бъдещето си.

— Моята кариера напълно зависи от вашата благосклонност и вашите бащински съвети.

— На това ти всякога можеш да разчиташ. А как вървят твоите лични работи? Надявам се, че не една французойка с нетърпение очаква завръщането ти в Сен Реми? Така ли е?

— Аз държа на думата, която съм дал пред Лора, да не се запознавам с други момичета, освен с нейните приятелки.

— А тази, как се казваше… Дъщерята на притежателката на хотела, в който живееш? Както виждаш, аз за всичко съм осведомен.

„Нима Милер му донася и за това?“ — помисли Хенрих.

— О, господин генерал, уверявам ви, че освен уроци по френски език…

— Слушай, Хенрих, аз съм войник и мъж, какъвто си и ти. И разбирам, че ние можем да се забавляваме, да имаме познанства по необходимост, как да ти кажа, обусловени от физиологическите ни потребности… Не се черви, аз разговарям с тебе откровено и без заобикалки. Аз не съм против разни там учителки по езици, думата ми е за друго. Искам да знам твоите бъдещи планове, сериозните ти планове. Ти си в такива години, в които трябва да мислиш за това.

— Аз съм мислил.

— Кажи ми, ако не е тайна.

— Аз нямам тайни от вас. Моето бъдеще може да бъде свързано само с вашето семейство. С бъдещето на Лора.

Бертхолд скочи от креслото, закрачи из стаята, както правеше винаги в минути на вълнение.

— По това с нея говорил ли си?

— Не.

— Защо?

— Лора е още дете, наивно дете. Може да не съумее да различи обикновената влюбеност от истинската любов…

— Ти си прав… А как мислиш да постъпиш?

— Сега вече се познаваме. Тя отчасти се запозна с моя характер, ще й пиша по-често, отколкото досега. А през зимата, когато получа полагаемия ми се отпуск, пак ще дойда в Мюнхен, за да поговоря сериозно с нея.

За минута Бертхолд се замисли. Дали няма да е добре да ускори събитията? Но това ще бъде неучтиво и глупаво и генералът се съгласи с Хенрих.

— Правилно е това, Хенрих, разумно е! Заслужаваш похвала, напълно съм съгласен с тебе… Хайде ние с тебе да уточним за четвърти февруари, тогава е рожденият ден на Лора…

— Мислите ли, че моят разговор за бъдещето, Лора ще приеме като подарък по случай рождения си ден?

— О, непременно! Ако стане нужда, аз ще й докажа, че това е така — поправи се генералът. — А сега да вървим на закуска.

Бертхолд прегърна Хенрих през кръста и го поведе към столовата, където вече чакаха Лора и госпожа Елза. Берта я нямаше, макар че снощи пошепна на Хенрих, че непременно ще дойде да закуси заедно с него за до виждане.

Безгрижно и весело премина последният ден от отпуската на Хенрих в семейството на Бертхолд. Всички бяха весели и възбудени. И през време на разходката, и в билярдната, където дъщерята залагаше за Хенрих, а майката за своя Вили, и на обяд генералът наричаше Хенрих само свой син, весело намигайки на госпожата. Той чувствуваше себе си като рибар, който след дълго и уморително чакане е хванал голяма риба. А и Хенрих фон Голдринг нямаше основания да бъде недоволен. Годежът бе отложен за няколко месеца, а през тава време колко неща могат да станат. Но сега вече той можеше да разчита на всестранна подкрепа от своя тъст. Не всеки офицер може да има такъв покровител като този гестаповски генерал и при това приятел на Химлер. Ще видим всъщност кой е рибарят и кой рибката!

Що се отнася до госпожа Елза и Лорхен, те буквално примираха от щастие. „Ясно е, че сутрешният разговор с Бертхолд за тях не е тайна“ — каза си Хенрих.

Цялото семейство на Бертхолд изпращаше Хенрих на гарата. Изпращането беше малко тъжно. Госпожата бършеше с кърпичка сухите си очи, а Лора, хвърляйки се на врата на Хенрих, искрено се разплака.

Бертина я нямаше на гарата.