Юрий Долд-Михайлик
И сам воинът е воин (33)

Епилог

Каква прекрасна пролет беше!

Тя опияняваше като вино, тя възбуждаше като радост, тя сродяваше хората така, както ги сродява щастието.

Четири години хората се страхуваха от небето, от което с вой и свистене налиташе смъртта. Четири години хората с болка разгръщаха вестниците, та нали даже и победите носеха нови загуби. Тревожно отваряха плътно затъмнените прозорци. Със страх отлепяха крайчеца на пликовете от фронта. Внимателно се питаха един друг за общите познати и приятели, защото навсякъде, навсякъде можеше да се чуе страшната и неумолима дума — смърт.

И ето, че за пръв път през тези години хората се убедиха, че небето отново е дивно чисто, че в него вече не плават уродливите, боядисани с черни кръстове кораби на смъртта. А опияняващият майски въздух нахлува в широко разтворените прозорци, без да внася със себе си миризмата на пожарищата. И хората дишаха с пълни гърди, опивайки се от въздуха, който сякаш беше събрал в себе си и сиянието на слънцето, и жизнерадостта на пролетта, и щастието на живота.

По улиците се поздравяваха съвсем непознати хора. А ако случайно се срещнеха двама приятели, те се хвърляха в прегръдките си с думите „Жив ли си?“

Минувачите се спираха, за да се порадват заедно с тях.

И у всички ако не на устата, то в сърцето, в цялото им същество живееше една такава прекрасна и еднакво радостна за всички дума — МИР!

Млад офицер в униформа на капитан от Съветската армия вървеше по московските улици и с нищо не се отличаваше от офицерите, които го срещаха. Също така щастливо и възбудено сияеха неговите очи, също така охотно се разтваряха устните му в усмивка. Може би само по-възторжено оглеждаше той всичко наоколо и особено внимателно се вглеждаше в лицата на срещнатите, сякаш във всеки минувач искаше да види познат.

Пред едно здание капитанът се спря, прочете и препрочете картончето, което висеше на входа. Като подръпна и без това добре притегната куртка, той влезе в дома и се изкачи на третия етаж. Ето и познатата, обкована с изкуствена кожа врата. Капитанът почука тихичко.

Дочул неразбран отговор, офицерът се поколеба. Какво е това, разрешение да влезе или молба да почака? Но той нямаше повече сили да се сдържа и широко отвори вратата.

Ослепителната слънчева светлина, която заливаше просторния кабинет, падна право в очите му и капитанът не можа веднага да различи кой седи зад масата. Но по-скоро се досети, отколкото позна: да, това е този, при когото отиваше.

— Разрешете да доложа: капитан Гончаренко, изпълнил задачата, се явява във ваше разпореждане.

Полковник Титов излезе пред бюрото си и пренебрегвайки уставната форма за приветствие, целуна три пъти офицера, целуна го, както баща целува своя син след дълга раздяла.

— Хайде сядай, сядай, барон фон Голдринг! — засмя се той и се вгледа в изпъната фигура на капитана. — Така, казваш, пристигнал. Виждам, виждам. Жив, здрав! Юнак! Поздравявам те!

Те седнаха един срещу друг и широко се усмихнаха.

— Да си призная, страхувах се за теб, не се надявах на щастлив край! Ами, мисля си, ако се е забъркал нарочно в нищожните детайли? Казвам си, в основното беше се вживял, а детайлите са второстепенна работа, пък възможно е и паметта да изневери на човека. А и баща му го е извел оттам съвсем дете…

— А, впрочем, как се чувствува сега моят едноименник?

— Той е от по-друго тесто от баща си Зигфрид. Може би се е отразило влиянието на средата. Каквото и да се говори, но той като дете е попаднал в съвсем друго обкръжение. Притиснат до стената, Голдринг бързо призна всичко, нали ти сам си беседвал с него, знаеш. За правдивите показания съдът смекчи съдбата му. Но всичко това не е така важно! Главното е, че ти се върна жив и здрав! Баща си предупреди ли за пристигането?

— Не! Страхувах се даже да му пиша. А може би изведнъж… Нали четири години минаха!

— Здрав и бодър е! Аз се интересувах за стареца, работи си там, на железопътната линия като стрелочник.

— Още днес, ако разрешите, ще отида при него.

— Налага се да разреша! Само че ти да не забравиш да ме извиниш пред него. Обясни на баща си какво и как е било. Пък той е умен старец, ще разбере! Е, а ти какво мислиш да правиш по-нататък, Григорий Павлович?

— Аз отидох в армията от института за чужди езици. Бих искал да си върна студентската книжка.

— Студентската книжка ли казваш? Какво пък, правилно си решил. Учи се! Нас двамата ни заставиха да станем хора на войната. А сега ще бъдем хора на мира.