Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
И один в поле воин, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране
ckitnik (2013)
Корекция
plqsak (2015)
Форматиране
in82qh (2015)

Издание:

Юрий Долд-Михайлик. И сам воинът е воин

„Военно издателство“, София, 1981

Украинска. Трето издание

Редактор: Христо Минчев

Художествен редактор: Гичо Гичев

Технически редактор: Тодор Попов

Коректор: Коректорски колектив

Художник: Бисер Дамянов

История

  1. — Добавяне

Албумът на майор Шулц

За пръв път от много дни насам слънчевите лъчи пробиха облаците и заляха земята. Възползувайки се от почивката, офицерите само по мундири излязоха на двора на щаба. Едни, като примигваха с очи от силното слънце, стояха на припек пред вратата, други на групи се разхождаха по двора и разговаряха помежду си. Не малко хора се бяха събрали и около блиндажите, разположени край пътя, срещу входа на щаба. В блиндажите офицерите се криеха обикновено при въздушна тревога. Сега тук се провеждаше състезателна стрелба между най-добрите стрелци от щаба — Кокенмюлер и Шулц.

Според условията на стрелбата, стрелящият трябваше да умери шийката на бутилката, поставена върху насипа на блиндажа, от тридесет метра разстояние. В случай на точно попадение стрелецът получава от своя партньор две бутилки коняк или стойността им. Ако куршумът удари не шийката, а просто бутилката, стрелящият трябва да плати на партньора си една бутилка коняк, а ако куршумът изобщо не попадне в мишената — двойна глоба, две бутилки коняк.

Пръв стреля Кокенмюлер. Той взе от ефрейтора голям пистолет, внимателно го огледа, застана на очертаната на земята линия, полуобърнат към мишената и внимателно се примери. Изстрел! Вдигна се облаче прах отдясно, малко над бутилката. Кокенмюлер си прехапа устната и отново се прицели. Този път куршумът удари по средата на бутилката и я счупи. Третият куршум също счупи бутилката.

— Загуба! Четири бутилки! Печалба — нито една! — със смях извика офицерът, изпълняващ ролята на съдия.

— Аз ще се реванширам утре — спокойно каза Кокенмюлер, — сега вече знам как да се меря.

— Полезно занимание за щабни офицери — се чу отстрани. Всички се обърнаха. Началникът на щаба генерал-майор Даниел и полковник Бертхолд се приближиха до групата.

Майор Шулц обясни условията на състезанието.

— А ти, Хенрих, не вземаш ли участие? — попита Бертхолд, като забеляза между присъствуващите Голдринг.

— За съжаление, когато аз дойдох, състезанието беше вече започнало.

— О, заповядайте, господин лейтенант, това е само началото на първия кръг. Освен това аз обичам големите печалби — опита се да се пошегува Шулц.

— А вие уверен ли сте, че ще спечелите? — с присвити очи попита Хенрих.

Майор Шулц се усмихна самодоволно и вместо отговор подаде пистолета на Хенрих.

— Не, сега е ваш ред, аз ще стрелям след вас.

Почти без да се мери, майор Шулц стреля три пъти. Едната бутилка бе счупена, на втората бе отрязана шийката, третият куршум мина покрай бутилката, без да я засегне.

— Добре — похвали го генерал Даниел.

— Сега стреляйте вие, бароне — покани го Шулц.

Голдринг извади от кобура офицерския си валтер и застана на позиция.

— Вие искате да стреляте с това пушкало? — учуди се Кокенмюлер.

— А нима по правилата това е забранено?

— Не, но аз се обзалагам, че с този валтер и от десет крачки няма да улучите шийката на бутилката — настояваше Кокенмюлер. Няколко офицери го подкрепиха.

— Вие се поставяте в по-неблагоприятно положение от останалите участници в съревнованието — подхвърли генерал Даниел.

— Офицерът, господин генерал, трябва да владее всяко оръжие колкото е възможно по-добре. Аз по-скоро ще се съглася да се обзаложим с майор Шулц по на десет бутилки на всеки изстрел, отколкото да стрелям с друг пистолет.

— Съгласен съм, по десет бутилки на всеки изстрел! — извика Шулц.

Голдринг не каза нищо, вдигна пистолета и в същия миг проехтяха три изстрела. Първата бутилка беше счупена, другите две останаха без шийки.

— Лошо! — намръщи се Голдринг, сякаш не чуваше одобрителните възгласи на присъствуващите. — Поставете нови бутилки — каза той на ефрейтора. Три нови изстрела предизвикаха всеобщ възторг. Шийките на трите бутилки бяха отрязани като с нож.

— Печели петдесет бутилки, губи десет. Майор Шулц има да дава четиридесет бутилки коняк! — весело извика съдията.

Наоколо прихнаха да се смеят. На всички бе известно скъперничеството на майора, и в този момент с интерес наблюдаваха как продълговатото му лице се покри с червени петна.

Шулц безпомощно се хвана за кобура и още повече почервеня.

— Условието беше да се стреля с парабелум — със запъване произнесе той.

Хенрих весело се засмя.

— Аз се шегувах, майоре, като казах десет бутилки, достатъчна ми е една.

— Тогава разрешете да ви поканя довечера в девет часа двама да изпием спечелената от вас бутилка.

Шулц така тържествено се поклони, сякаш канеше Хенрих най-малко на разкошен банкет.

— Това е чест за мен. Ще дойда точно в девет. — Хенрих наведе глава, като се стараеше да скрие усмивката си.

— Знаете ли, бароне, аз не бих искал да бъда ваш противник на дуел! — пошегува се Кокенмюлер, когато заедно с Хенрих се връщаше в щаба. — И помнете, че днес вие си спечелихте заклет враг.

— А мен ми се струва, че ние се разделихме с Шулц като добри приятели — та аз му подарих почти цялата си печалба.

— Той няма да ви прости това, че го лишихте от славата на най-добър стрелец в щаба — поясни Кокенмюлер, — това е единственото нещо, с което той се гордееше досега.

Когато Голдринг и Кокенмюлер влязоха в стаята си, дежурният доложи, че при полковника сега се намират генерал Даниел и полковник Лемберг.

— Лемберг? — каза Хенрих, сви вежди и въпросително погледна Кокенмюлер, сякаш нещо си спомни.

— На него е възложено ръководството на операцията „Зелената разходка“ — поясни капитанът.

Те седнаха до работните си маси и се наведоха над книжата. След около пет минути през приемната на полковника, без да погледне към офицерите, премина генерал Даниел, а след него и покритият с прах и уморен полковник Лемберг.

През полуотворената врата се виждаше как Бертхолд сновеше назад-напред из кабинета си. Това показваше, че той е в лошо настроение.

Но Хенрих силно се заинтересува от съобщението на Кокенмюлер за възложената на Лемберг мисия и въпреки всичко се престраши и почука на вратата на шефа.

— О, ти ли си бил! — намръщеното лице на Бертхолд се проясни. — Поздравявам те с успеха, ти си отличен стрелец!

— Именно във връзка с това и аз идвам при вас, господин полковник! Не ви ли се струва, че е по-добре да покажа майсторството си във владеенето на оръжието не в подобни случаи, а в „Зелената разходка“, където мишени ще бъдат истински врагове, а не бутилки от коняк.

Нещо подобно на усмивка проясни лицето на Бертхолд.

— „Зелената разходка“ вече е проведена.

— Проведена? Но кога? — в гласа на Хенрих се чувствуваха и учудване, и разочарование.

— Започна днес на разсъмване точно в шест, а завърши в дванадесет.

Мрачният поглед на Хенрих очевидно искрено развесели Бертхолд.

— Ти наистина си чуден човек, кажи ми откровено защо толкова настояваш да вземеш участие в тази операция?

— Разрешете ми да отговоря не като на началник, а като на мой втори баща, от когото не искам нищо да крия.

— Надявам се, че ти винаги именно така разговаряш с мен.

Хенрих се колебаеше, като че ли му беше неудобно да открие своите съкровени мисли.

— Вие толкова много направихте за мен — започна той неуверено, — благодарение на вас аз така бързо получих офицерско звание, вие ме назначихте на интересна работа, но…

— Но щом ще бъдем откровени, да сме откровени, както трябва! Защо не се доизказваш?

— На мнозина офицери от щаба аз просто завиждам, те имат бойни заслуги, сигурно са участвували във важни операции. Ордените на техните мундири красноречиво говорят за това…

Гръмливият смях на Бертхолд попречи на Хенрих да се доизкаже.

— Ето каква била работата!… Колко си наивен! Уверявам те, че повечето от половината от тези ордени са дадени на щабните офицери само за да вярват фронтоваците, че и те имат заслуги пред отечеството, макар често, даже извънредно често, тези заслуги да не са по-големи от заслугите на архиваря, от която и да е провинциална градска община. И затова никак не е необходимо да подлагаш главата си на партизанските куршуми. За това ще се намерят хора с по-малко благородна кръв от твоята. И трябва да благодариш на мене, че не те пуснах да участвуваш в тази операция.

— Защо?

— Затова, защото ние дадохме само убити двеста деветнадесет войници и шестнадесет офицери, а половината от полицаите са унищожени…

— Значи…

— Значи, че „Зелената разходка“ за много хора се превърна в последна разходка. Когато нашите части завардиха всички изходи и се приближиха до партизанския лагер, оказа се, че там няма никой. Лагерът и пътеките към него бяха добре минирани. Освен това партизаните внезапно ни нападнаха откъм тила, причиниха големи загуби и мигновено изчезнаха. Операцията позорно се провали. Единственото последствие от това е гробището близо до този населен пункт с повече от двеста нови кръста.

— Това значи, че полковник Лемберг…

— По дяволите този Лемберг, не искам да си развалям настроението заради неговите несполуки. Нека сам се оправдава пред висшето командуване. Ти как мислиш, лейтенант, не е ли добре малко да се поразсеем и поне една вечер да прескочим до близкия град?

— С най-голямо удоволствие.

— Зная, че с най-голямо удоволствие. Младостта не обича глухите ъгли, разнообразната обстановка й е необходима като въздух. Тогава може би ще отидем днес?

— По-добре утре, днес аз съм поканен от майор Шулц.

Полковникът се намръщи.

— Вие като че ли сте недоволен?

— Обезпокоен съм. Майор Шулц няма да ти прости днешния позор. Като си пийне, той може да те оскърби, а ти със своя сприхав характер…

— Ще бъда студен като лед и сдържан като вас, господин полковник.

— И все пак аз няма да бъда съвсем спокоен.

— Защо? Нали аз ви обещавам…

— Ти си още толкова млад! Ако не беше войната…

— Вероятно нямаше да имам щастието да бъда ваш син…

— Това е вярно… Е, върви, но помни, че с майора трябва да бъдеш нащрек. Ако се върнеш по-рано, намини към мен.

— Слушам, господин полковник!

В определеното време, стегнат с нов параден мундир, Хенрих почука у майор Шулц. Вратата отвори сам майорът.

— Моля, заповядайте, уважаеми барон Голдринг! — Майорът се стараеше да се държи приветливо, но лицето му изразяваше повече ласкателство, отколкото приятелство.

Хенрих с бърз поглед огледа стаята на Шулц и едва се сдържа да не се засмее, когато си спомни за това, което му бе разказал Кубис — как ординарецът на Шулц, за да създаде уютна обстановка в стаята на своя офицер, домъкнал отнякъде две кожени кресла, а майорът веднага изрязал от тях кожата и я прибрал в своя голям като сандък куфар.

А добре би било стаята да се направи по-уютна. Тя беше крайно гола и неприветлива. Тесен креват, покрит с грубо войнишко одеяло, маса и четири стола. И този злополучен куфар действително приличаше на сандък, даже беше обкован с желязо. Интересно е човек да надзърне вътре. Вероятно там се намира и офицерското одеяло, внимателно сгънато и поставено най-отдолу на самото дъно. И чудно как Шулц е оставил да виси на стената своя фотоапарат, вероятно го е измъкнал от куфара преди пристигането на госта, за да се похвали. Майорът чакаше още някого. На масата стояха две бутилки коняк и четири чаши.

— Ще идва ли още някой? — с кимване на глава Хенрих показа към масата.

— Аз накарах Кокенмюлер да ми даде това, което спечелих от състезанието с него. Но преди десет минути с бележка той ми съобщи, че полковникът го праща някъде. Кубис, който също трябваше да дойде, е зает. И така, налага се да поседим двамата. Нали не възразявате?

— Ще ми бъде много приятно да прекарам вечерта заедно с вас.

Впрочем не можеше да се очаква, че вечерта ще бъде особено приятна. И домакинът, и гостът явно търсеха теми за разговор, а техният кръг бе много ограничен. Интересите на Шулц не се простираха по-далече от събитията в живота на щаба. Майорът се оживи едва когато заговориха за полковник Бертхолд. Като хвалеше големия служебен опит на полковника, личните му качества, Шулц със съжаление отбеляза, че в последно време Бертхолд започнал да се отнася с него хладно, даже лошо.

— И с какво си обяснявате това? — попита Хенрих, като внимателно гледаше Шулц в очите.

Майорът отклони погледа си, но направи усилие и също погледна Хенрих в очите.

— Право да си кажа, аз си обяснявам това с известно влияние от ваша страна.

— Но съгласете се, майоре, че аз нямам абсолютно никакъв повод да се отнасям враждебно към вас и да оказвам някакво влияние върху полковника.

— Възможно е някакви сплетни или мои думи да са ви предадени неправилно… — започна Шулц.

— Но ние сме офицери, а не махленски клюкарки, та да се занимаваме със сплетни… Що се отнася до мен, длъжен съм да предупредя, че никого и никому няма да простя за оскърбления, които засягат моята чест. Но и считам под достойнството си да обръщам внимание на сплетни.

— Тогава да пием за това между нас никога да не възникват недоразумения. А вие отпивате само по глътка, бароне.

— Аз никога не пия повече от една-две чаши. И тъй като тази е втората — позволете ми да удължа удоволствието си.

— Това е похвално за един млад човек. А на нас, старците, се налага да си пийваме повечко за подкрепа на силите, та да можем да се справим с огромната работа, която лежи на плещите ни.

— Но аз виждам, че вие имате време за почивка, господин майор — Хенрих посочи с очи към фотоапарата, който висеше над кревата.

— С фотография се занимавам още от малък, а сега ми се удаде възможност да попълня албума си. През толкова градове съм минал, в толкова събития съм взел участие! На стари години, когато разтворя албума, ще видя не само целия си път, но и всяка крачка по този път. — Майорът си пийна порядъчно и мътните му очи заблестяха, а продълговатото му жълто лице порозовя.

— Интересно е да се разгледа вашият албум, ако разбира се, той не носи съвсем интимен характер — Хенрих лукаво намигна.

— Не, моля ви се, нищо подобно няма — отговори смутено Шулц. — Аз съм семеен човек. Всичко в албума е съвсем прилично.

Майор Шулц се наведе над куфара, побави се, докато отключи катинара и след минута постави пред Хенрих огромен албум.

Албумът бе действително богат. Имаше снимки от Белгия, Норвегия, Чехословакия, Франция, Полша… Можеше да се проследи целият път на частта, в която преди това е служил майор Шулц. А ето и големият раздел „Русия“. Хенрих започна да прелиства страниците по-бавно. Разрушени градове и села. Гладни и изнемощели хора зад телени мрежи. Бесилка, а на нея виси човек. Пак бесилка — примката виси над главата на някакъв юноша, почти дете. Всички тези изображения служат за фон. Отпред стоят офицери, често самият Шулц. Вероятно някой му е помагал да снима. А ето го Шулц и в цял ръст. Надменна физиономия, самодоволна усмивка, с единия си крак стъпил върху тялото на убит. Вижда се как добре лъснатите ботуши блестят срещу слънцето.

— Изразителна снимка — подхвърли Хенрих, като се вглеждаше внимателно в нея.

— Аз бих казал символична — поправи го майорът.

— Тя трябва да се запази като документ.

— Като документ на велика епоха! — с патос допълни майорът.

Хенрих прелистваше албума, без да повдига очи, сякаш се боеше, че те ще го издадат.

— А ето и последната ми снимка — майорът задържа ръката му, показвайки му датата, написана в ъгъла на снимката.

На снимката — генерал-майор Даниел в своя служебен кабинет. Той стои до работната си маса и държи в ръка някакъв лист хартия. За фон му служи стената, на която виси окачена огромна карта. Линиите на картата не са ясни, но дебело начертаните стрели добре се виждат. За Хенрих не беше трудно да се досети, че на картата бе нанесен планът на операцията „Железен юмрук“.

— Чудесно, майоре. Вие можете да се мерите с най-добрите фотографи професионалисти. Честна дума, бих се радвал, ако получа от вас тази снимка за спомен в чест на днешния ден.

Доволна усмивка засия върху лицето на Шулц.

— Изберете си която и да е, стига да имам два екземпляра.

— Тогава ще взема последната ви снимка, ще ми бъде приятно да имам на масата си снимката на генерал Даниел.

— О, заповядайте! Аз имам две такива снимки. Канех се едната да представя на генерала, но сега след неуспеха на тази „Зелена разходка“…

Майорът извади от албума снимката и я подаде на Хенрих.

— Не, така не приемам — отстрани ръката му Голдринг. — Подаръкът трябва да се надпише.

— Щом въпросът е до това…

Шулц взе писалката и с разкривен почерк написа на гърба на снимката:

„На лейтенант фон Голдринг от майор Шулц.“

— Благодаря, много ви благодаря — Хенрих прибра снимката във вътрешния джоб на мундира си. Да, наистина на генерал Даниел днес не му е до подаръци — въздъхна Хенрих, — втора поред операция се проваля.

— Вие за първа вземате „Железен юмрук“?

— Да, а сега „Зелена разходка“.

— С какво, според вас, се обяснява това, господин лейтенант? — вглеждайки се внимателно в лицето на Хенрих, запита Шулц.

Погледите им се срещнаха.

— Аз съм разузнавач от детство и макар да съм най-младши от всички офицери от разузнаването на корпуса, убеден съм, че в щаба действува отлично замаскиран шпионин.

Шулц стреснато се отдръпна към облегалката на стола, ноздрите на големия му нос потреперваха, сякаш усещаха плячка, а очите му се свиха в тесните цепнатини.

— Така ли мислите? — с пресипнал глас попита той Хенрих.

— Уверен съм. Даже нещо повече — твърдо съм убеден. Но да оставим това, майоре, ние се събрахме да се поразвлечем, а започнахме да разговаряме по така болен и неприятен за нас, двама щабни офицери, въпрос.

— Вярно — съгласи се Шулц. — По-добре да поговорим за нещо друго.

— Господин майор, интересно е как пазите толкова много негативи? — с любопитство запита Хенрих.

— Изгарям ги. Щом има снимки, няма смисъл да нося излишен товар. Но защо ви интересува това?

— Защото може да стане нужда някоя стара снимка да се преснеме. И тогава негативите ще потрябват.

— Досега нямам такъв случай — сви рамене майорът.

— Да допуснем, че гестапо се заинтересува от някоя ваша снимка, какво ще правите тогава? Ще се наложи да извадите снимката от албума и у вас няма да остане копие.

Очите на Шулц се ококориха, в тях се появи тревога.

— Защо гестапо ще се интересува от моите снимки?

Изведнъж усмивката от лицето на Хенрих изчезна, той гледаше майора хладно и враждебно.

— Не всички хора са такива доверчиви простаци, както вие мислите, господин майор.

— Аз не ви разбирам! Обяснете какво значи всичко това? — гласът на майора пресекваше от възмущение. — За ваше сведение, бароне, аз няма да търпя оскърбление. Не забравяйте, лейтенант, че съм по-старши от вас по чин и вече десет години съм на този пост.

— Правилата на чинопочитанието, майоре, тук нямат никакво значение. И не се правете на обиден. Кажете откровено колко ви платиха руснаците за негатива на снимката, която аз прибрах в джоба си?

Майорът престана да диша. Той така побледня, че мътните му сиви очи изглеждаха почти черни върху бледото му лице.

— Какво? Какво казахте? — процеди през зъби най-после той.

— Мога да повторя: колко ви платиха руснаците за снимката или по-точно за негатива?

— Мерзавец! — Шулц скочи от мястото си, дотича до таблата на кревата, откачи от него колана с кобура с пистолета.

— По-спокойно! Не забравяйте, майоре — предупреди Голдринг, — че стрелям по-добре от вас. Докато извадите пистолета, ще ви надупча толкова пъти, колкото патрони има във валтера ми. Успокойте се! Толкова повече, че порядъчните хора могат да се разберат, без да прибягват до оръжие.

От спокойния тон на Хенрих, а може би и от неговото предупреждение, Шулц дойде на себе си. Той хвърли колана с кобура на кревата и се приближи до масата.

— Вие, лейтенант, оскърбихте моята офицерска чест. Аз няма да ви простя това — извика майорът, все още треперейки от гняв.

— Благороден гняв. Вие, майоре, сте чудесен актьор! Но да си призная, сцената, която току-що разиграхте, не ми направи никакво впечатление.

— Какво искате от мене? — изсъска Шулц.

— Аз исках да ви попитам — спокойно, както и по-преди, продължи Хенрих — случвало ли ви се е да видите как в гестапо водят следствие на хора, заподозрени в предателство? Впрочем не е нужно да се спираме на подробностите. Вие знаете, че там има такива майстори, които могат да заставят и мъртвия да проговори.

— Но защо именно мене разпитвате за това, какво отношение имам аз към този въпрос?

— Пряко и непосредствено. Наистина ли вие още не сте разбрали, че сте действували много непредпазливо и гестапо има защо да се заинтересува откъде води началото си вашата страст към фотографията?

— Аз всякога съм изпълнявал своите задължения като офицер и няма причина да бъда упрекван в нещо — малко по-спокойно произнесе Шулц.

— Има веществени доказателства и хората по-скоро ще повярват на тях, отколкото на думите ви.

— Но в какво ме обвинявате вие? — отново избухна майорът.

— Боже опази, майоре, аз в нищо не ви обвинявам и вие отначало неправилно ме разбрахте. Аз исках само да ви предпазя от много голяма неприятност, а вие едва не започнахте да стреляте в мене.

Майорът грабна бутилката коняк и направо от нея изпи няколко глътки. Треперещите му зъби силно тракаха по стъклото.

— Кажете, бароне, в края на краищата в какво могат да ме обвинят? — простена Шулц.

— Успокойте се, майоре — хладно го прекъсна Голдринг. — Та вие носите офицерски мундир, а не престилка на домашна прислужница! Работата се състои в следното: когато на съвещание в щаба преди няколко седмици са се обсъждали причините за провала на операцията „Железен юмрук“, вие сте споменали, че руското командуване имало копие от картата, направена от немското командуване. При това вие сте намекнали, и то достатъчно, че аз…

— Но, повярвайте, това беше само предположение, вие сам казахте — намек.

— Това беше опит да се прехвърли вината от болната глава на здравата. Изпитан метод на хора, които искат да заличат следите си. Още тогава разбрах защо проявявате такава бдителност, а сега това се потвърди.

Хенрих взе албума от масата и го отвори там, където беше поставена снимката на генерал Даниел.

— Погледнете сам — посочи Хенрих. — На тази снимка фактически е фотографирана картата на операцията, а генерал Даниел ви е бил нужен само за отвличане на вниманието. Ако се пропусне негативът на тази снимка през проекционна камера, ще се получи точно копие на стратегическата карта. Вие сам сте написали датата — снимката е направена на дванадесето число, т.е. преди началото на операцията. А за да се подготвите за среща с руснаците, не е необходимо много време. Всички знаят вашата страст към парите и, разбира се, всички ще повярват, че вие сте продали картата на руснаците на висока цена. И в резултат на това две наши дивизии фактически престанаха да съществуват. Негативът го няма у вас, значи той е у руснаците. Така ли е?

Хенрих забеляза, че още малко и майорът ще припадне, лицето му бе бяло като сняг, очите му — разширени от ужас.

— Кажете, имате ли достатъчно не думи, а фактически доказателства, за да опровергаете тези обвинения.

— Но аз фотографирах генерала, а не картата! — възкликна Шулц.

— Това са думи, а са необходими доказателства. Можете ли да докажете, че не сте продали негатива на руснаците?

Майорът мълчеше. Долната му челюст трепереше, Шулц очевидно разбра каква страшна опасност е надвиснала над главата му. Срещу обвинението можеше да се възрази само с думи, но не и с факти, а кой ще повярва на думите?

— Но това е ужасно, бароне — отчаяно извика майорът.

— Най-после разбрахте.

— Ужасно, защото никога в живота си не съм правил това, в което ме обвинявате.

— Не аз ви обвинявам, майоре, а стотици хора, чиито деца останаха сираци.

— О, господи! — простена майорът.

— Честта на немския офицер ме задължава веднага да съобщя за това на вишестоящите органи…

— Бароне!… — Шулц хвана ръката на Хенрих, готов да я целува.

— Но… — нарочно забави фразата си Хенрих, — но аз на никого нищо няма да кажа. И не само за това, че ми е жал за вас и вашите близки. Ще бъда искрен, аз не искам за мене да се създаде мнение, че съм ви издал, за да ви отмъстя. Заради вашето невнимателно намекване на съвещанието в щаба. Разбирате ли ме?

— О, бароне!

Преди още да се бе съвзел от преживения страх, Шулц като че ли се побърка от радост.

— И така, вие няма да забравите услугата, която ви правя, нали?

— Аз вечно ще я помня и съм готов да ви се отплатя, с каквото искате! — възкликна Шулц.

— Вие, надявам се, разбирате, че не става дума за парично възнаграждение — с погнуса каза Хенрих. — Но не е изключена възможността да ми направите другарска услуга, ако се наложи. Съгласен ли сте? Разбрахме се, нали?

— Аз с радост ще направя всичко, което е по силите ми.

— Но ако вие си позволите да засегнете честта ми на офицер от немската армия…

— Да пази бог, бароне. Никога и при никакви обстоятелства!

— Добре, че се разбрахме. А вие искахте да прибегнете към оръжие.

Шулц хвърли поглед върху револвера, след това към отворения албум и кисело се усмихна. Той искаше да попита нещо, но не се решаваше.

— Аз ви разбирам, майоре, и обещавам, че ако вие държите на думата си и ми окажете някаква услуга, ще ви върна тази снимка. Нали това щяхте да поискате?

Майорът мълчаливо кимна с глава.

След като се върна в къщи и хвърли мундира, Хенрих си спомни, че бе обещал да намине към полковника. Той започна да облича мундира, но за минута се поколеба и след това го захвърли върху креслото. Не, сега той не е в състояние и пръста си да помръдне. Трябва да спи, веднага да спи, за да починат крайно обтегнатите му нерви.

Но тази вечер Хенрих дълго не можа да заспи. Албумът на майор Шулц стоеше пред очите му, сякаш отново прелистваше страница след страница. „Документи на велика епоха“ — каза Шулц за тези снимки. Да, документи, но документи обвинителни и сигурно някога всички ще видят албума на майор Шулц.