Юрий Долд-Михайлик
И сам воинът е воин (17)

Милер получава награда

Генерал Еверс не носеше отговорност за резултата от търсенето на Пол Шение. Той беше задължен да отдели необходимия брой войници и офицери на разположение на Милер. Отрядите, които взеха участие в издирването, не докладваха в щаба на дивизията за хода на операцията и не получаваха указания оттам. Това вършеше есесовската служба, т.е. Милер. Отначало смятаха, че търсенето ще продължи един-два дена, но изминаха вече четири денонощия, а никой още не бе открил следите на Пол Шение. Еверс в дъното на душата си се радваше. И, разбира се, съвсем не за това, че имаше капчица съчувствие към беглеца. Напротив, генералът разбираше каква огромна вреда на страната ще нанесе Рение, ако успее да открие тайните на подземния завод. Ако беглецът попаднеше в ръцете на Еверс, той без никакво колебание би го застрелял. Но неуспехът на есесовците и на Милер до известна степен компенсираше обидата му. Генералът се засегна, след като разбра, че му нямат доверие. И именно бягството на Пол Шение му отвори очите. От него все още криеха истинското местонахождение на подземното предприятие. Даже и сега, когато прибягнаха до неговата помощ в търсенето, не му казаха какво произвежда заводът. Това беше незаслужено оскърбление. И затова бе още по-обидно.

Получи се така, че именно в това време дойде отговорът на рапорта му за отпуск, написан в паметната нощ, когато Еверс научи за обкръжаването на голяма група войски при Сталинград. В отговора недвусмислено бе казано, че е несвоевременна не само молбата за отпуск, но и самото подаване на рапорта, доколкото „обстоятелствата са предизвикали допълнителни трудности за дивизиите, разквартирувани във Франция“.

Това му звучеше като упрек. И Еверс трябваше да преглътне горчивия хап, давайки вид, че не е разбрал намека, който му се правеше.

А новините от Източния фронт ставаха все по-тревожни и обясненията на Гьобелсовата пропаганда — все по-неубедителни.

Докато в началото авторите на многочислените коментари с голям възторг пишеха за успехите на ударната група на Манщайн, която отиде на помощ на обкръжените армии, сега те срамежливо премълчаваха за тази група и с възторг хвалеха мъжеството и упоритостта на обкръжените войски. Всичко това можеше да излъже много други, но не и генерал Еверс.

И в такъв момент, когато трябва да се действува, да се търсят пътища за спасението на страната, той е принуден да седи спокойно в далечното френско градче и да се задоволява с противоречивите сведения за положението на Източния фронт. Да, с много противоречиви! Московското радио съобщаваше за началото на успешно настъпление в Северен Кавказ, в района на Ленинград, а в съобщенията си хитлеристката Главна квартира се ограничаваше с неубедителните приказки за „изравняване на фронтовата линия“.

С всичките си мисли генералът беше на Изток, там, където се решаваше съдбата на Германия, а бе принуден да стои в тила и да води „малка война“, в която много често не знаеш загубите на врага, но своите всякога можеш точно да пресметнеш. И тези загуби ставаха все по-значителни. Отначало, когато започна търсенето на Пол Шение, в района на разположението на дивизията беше спокойно — нито един изстрел, нито едно нападение на маките над немските войници! Изглеждаше като че ли това спокойствие е постоянно — трудно можеше да се допусне, че маките ще могат да преминат през обръча на немските части, които бяха блокирали всички пътища и проходи. Но почивката беше кратка. Едва на третата нощ, след като започна търсенето, маките убиха шестнадесет войници и четирима офицери. А един ден след това извършиха дръзко нападение на автомобилна колона, която отиваше към подземния завод. Оттогава маките ставаха все по-активни и генералът всеки ден трябваше да праща рапорти за събитията, станали в района на дивизията. Това, разбира се, не можеше да не привлече вниманието на командира на корпуса. Генералът трябваше почти да се оправдава. В един от своите рапорти той направо писа, че активността на маките зависи не от неговата, на Еверс неорганизираност, а от събитията на Източния фронт. Наистина генералът веднага започна да съжалява, че постъпи така невнимателно, и това чувство на недоволство не му даде покой цяла нощ. На другия ден то се усили — от щаба на корпуса пристигна съобщение, че в Сен Реми вероятно ще пристигне представител на върховното командуване.

В друг случай Еверс веднага би отдал заповед да се подготвят за посрещане на началството, би съобщил на командирите, въобще би взел всички мерки за достойно посрещане на госта. Сега обаче той само недоволно се намръщи и прибра съобщението в чекмеджето на бюрото си, без да го покаже даже на началника на щаба и на адютанта си.

Но в Сен Реми пристигна не просто представител на върховното командуване, а самият генерал-фелдмаршал Денус. Такава приятна среща Еверс никак не очакваше. Денус беше негов учител и което беше по-важно, почти негов съмишленик. Наистина той не писа в печата като своя невнимателен ученик, но в лична беседа с Еверс в навечерието на войната със Съветския съюз му даде да разбере, че напълно споделя неговото становище и не вярва в мълниеносната победа над Русия, особено когато Германия воюва на два фронта. Ето защо Еверс много се зарадва, когато на прага на кабинета му се появи познатата фигура на фелдмаршала. И радостта му се увеличи още повече щом след късите официални приветствия той просто приятелски му каза:

— Дойдох при тебе за ден-два да си почина. Така че не ме изморявай с прегледи и разходки.

— Аз с радост ще ви създам всички условия за такава почивка и ще се чувствувам много щастлив, ако моят скъп гост и учител се съгласи да отседне в моята вила! — поклони се Еверс с ръце на гърдите.

— С удоволствие приемам поканата, но не искам да живея сам. Надявам се, че там има място и за двама ни.

— Ако ви хареса вторият етаж с пет стаи…

— Достатъчни ми са и две. Но добре е да сме заедно. На стари години особено остро се чувствува самотата. А адютантите ми дотегнаха.

В гласа на Денус се забелязваха заядливи и даже старчески нотки, макар че външно генералът наглеждаше здрав, Еверс предложи да повика кола.

— Не, не — запротестира Денус, — ако вилата ти е близо, както казваш, аз с удоволствие ще походя пеш. Омръзнали са ми автомобили, самолети и въобще механизирани средства за придвижване. Ако не беше войната, бих отишъл в такова мечо ъгълче, където изобщо нищо да не чувам за тях.

— Но сега вали сняг, ваше превъзходителство! — забеляза Еверс.

Денус погледна през широкия прозорец.

— А аз мечтаех да стопля старческите си кости! Мислех, че тук никога не пада сняг. В твоята вила всеки случай ще бъде топло, нали?

— Ще наредя да запалят камината!

През целия ден Денус се излежава на кревата, даже не четеше, а само прелистваше илюстрованите списания. След вечерята гостът не пи нищо, освен чашка коняк, а от всички ястия вкуси само от рибата. Разговорът също вървеше мудно, колкото и да се стараеше Еверс да го насочи към темата, която повече от всичко го интересуваше.

Генералът просто се разочарова. Той така много желаеше да води откровен разговор, а фелдмаршалът неизвестно защо го отбягваше. Може би още не си беше починал от пътя? Или прислужничката пречи, когато влиза в столовата да донася нови ястия и да сменя чиниите? Еверс заповяда да приближат креслата до камината и освободи прислужничката. Сега гостът и стопанинът бяха сами, нищо повече не им пречеше. Напротив, и пламъкът в камината, и мракът в стаята, и отличните пури — всичко предразполагаше към откровеност. И Денус действително заговори.

— Херман, как преценяваш събитията на Източния фронт? — попита той неочаквано.

Еверс започна направо, без заобикалки, да говори. Той много дълго беше лишен от среда, в която спокойно би могъл да изказва своите мисли, за да премълчава сега, когато има възможност да поговори с умен и съобразителен човек.

Денус не го прекъсваше. Примижал, той гледаше огъня и кимаше от време на време с глава в знак на съгласие.

Само една своя мисъл Еверс не се реши да изкаже направо, а именно, че спасението на Германия е възможно само ако бъде ликвидиран фюрерът.

— Ти считаш, че има само един изход — незабавно примирие с нашите противници на Западния фронт и в Африка?

— В това съм твърдо убеден.

— Нито Англия, нито САЩ ще се съгласят на това.

— Това все още не е известно.

— А как мислиш, с каква цел Хес отиде в Англия?

Еверс мълчеше, макар че отговорът му бе на езика. Само миг и той отново щеше да допусне непоправима грешка. Защото фелдмаршалът не беше изразил още своето становище по събитията. Денус разбра колебанията му и му помогна.

— Ефрейторът се компрометира пред целия свят. Правителствата на Англия и САЩ няма да се съгласят на никакви сериозни преговори с него…

Настъпи мълчание. Кратко мълчание, което Денус веднага прекъсна:

— Необходим е друг човек и аз, разбира се, не съм дошъл при тебе да почивам…

Милер би дал всичко, за да чуе поне една фраза от беседата, която се водеше пред камината във вилата между стопанина на къщата и неговия гост генерал-фелдмаршал Денус, един от най-старите генерали на Хитлеровата армия.

Но началникът на есесовската служба в това време беше далеч от Сен Реми. Той сега мислеше не за спасението на Германия, а за спасението на собствената си кожа. И колкото и да е чудно, търсеше това спасение по дъното на планинската рекичка, която щателно обследваха под негово лично ръководство.

Мълвата, че Милер застрелял някакъв неизвестен човек, облечен в затворнически дрехи, развълнува всички участници в търсенето на Пол Шение. По всичко личеше, че куршумът на есесовския началник е пронизал тъкмо тоя опасен престъпник. Според думите на самия Милер, когато вчера вечерта се връщал от едно планинско село, отбил се за малко от пътеката и в храстите до скалата забелязал човек.

Милер хванал дръжката на пистолета и преди да се убеди, че е попаднал на следа на престъпника, иззад скалата изскочил човек със затворнически дрехи и се втурнал към рекичката. Милер не успял да хване човека жив, скалата била до самия бряг и беглецът скочил във водата. Оставало едно — да стреля! Но в тъмнината не можал да се примери и стрелял с пистолета си, докато успял да рани или да убие престъпника. Всеки случай той потънал във водата и повече не се показал на повърхността.

На местопроизшествието веднага били повикани войници. Стъпка по стъпка с дълги пръти те опипвали дъното на рекичката, но не успели да намерят тялото. Бързото течение вероятно го отнесло далеч от мястото, където той бил убит. На другия ден още от сутринта издирването бе възобновено в много по-широки размери. Няколко специални команди търсеха едновременно на различни места по течението. Милер сам ръководеше работата на всички групи, даже спеше в автомобила си, независимо от лошото време. Но буйната планинска рекичка сякаш му се присмиваше, като измъкна плячката изпод носа му.

Търсенето продължаваше вече шести ден и офицерите в интимните си разговори все по-често изказваха предположението, че Милер „потопи в реката края на делото Шение“.

Но изненадата бе голяма, когато на седмия ден стана известно, че трупът е намерен.

В Сен Реми веднага пристигна същият есесовски офицер, който се изказа на съвещанието в кабинета на генерал Еверс. Заедно с него пристигна някакъв цивилен човек. Те веднага отпътуваха към мястото, където бе намерен трупът.

Предварителният оглед установи, че това е Пол Шение. Наистина буйното течение силно бе разбило тялото и особено лицето му о каменното дъно. Обезобразено от ударите о скалите, подуто от стоенето във водата, лицето му бе така обезформено, че не бе възможно да бъде сверено с фотографията на Пол Шение. По същите причини негодни се оказаха и дактилоскопическите отпечатъци, които полковникът донесе. Те също не можеше да бъдат сверени с отпечатъците от пръстите на удавения. Имаше обаче едно неопровержимо доказателство, което навеждаше на мисълта, че Милер наистина е застрелял беглеца от подземния завод — това бе номерът 2948, ясно очертан на ръката на трупа. И затворническите дрехи биха като тези, които носеха затворниците в завода. Това също потвърждаваше мисълта, че престъпникът, макар и мъртъв, е заловен.

Цивилният изказа само едно съмнение, че дрехите на удавения бяха много износени, а по данни на завода, когато Пол Шение се заел да изучава чертежите, са му дали съвсем нови дрехи. Но Милер напомни, че беглецът много дни е трябвало да лази по планината, и цивилният се съгласи с него. При тези условия дрехите не само ще се износят, но може и да се разкъсат на парцали.

Все пак за окончателното установяване на самоличността на убития и за да се състави официален протокол, бе решено да се създаде специална комисия. В нейния състав, освен вече споменатите лица — есесовския офицер и цивилния — влязоха Милер и представител на щаба на дивизията — Хенрих фон Голдринг.

С мрачно настроение тръгна Хенрих към сборния пункт на комисията. През цялото време, когато издирваха трупа, той нервничеше не по-малко от самия Милер. Дали това действително не е Пол Шение, т.е. Андре Ренар? Нима маките не са успели да го изведат в планината? Чудно нещо! Много чудно е това, че беглецът е облечен в затворнически дрехи. А когато Хенрих се видя с Ренар в Ла Травелса, Андре бе по долна риза и панталон от пижама. Но да не би така да му се е сторило? Панталонът на раета може да е бил част от затворническия костюм. Вероятно маките не са успели да дойдат навреме. Наложило се е на Андре да бяга бързо и не е успял даже да си смени дрехите? Следователно трябваше още веднаж да отиде до Ла Травелса, за да се убеди лично, че Андре Ренар е вън от опасност. Хенрих не направи това от предпазливост и изглежда, че сгреши.

А голяма работа свърши Андре Ренар, прекрасен смел човек, който много му помогна.

Още отдалече Хенрих видя група хора на брега на реката. Очевидно членовете на комисията бяха се събрали вече. Трябваше да се бърза, а краката му сякаш бяха налети с олово, бясно биеше сърцето му. Не, той ще върви бавно, та докато стигне до групата, лицето му да придобие обикновения безгрижен вид. А и, барон фон Голдринг не трябва много да бърза. Нека почувствуват, че това е синът на самия Бертхолд.

Членовете на комисията наистина го посрещнаха почтително — на такова уважение не може да разчита никой старши лейтенант — и веднага пристъпиха към разглеждане на трупа. Заедно с всички над трупа на удавения се наведе и Хенрих. Ръстът му е като на Андре, лицето му е обезобразено до неузнаваемост… Номерът на ръката му е същият, както у Андре: 2948! Чакай, чакай, в номера има нещо друго… Да, разбира се! У Андре той беше поставен по-близо до китката, а и формата на цифрите не е същата. Нямаше малкото възелче над цифрата 2.

Хенрих се наведе още по-ниско и погледът му се спря на дясната ръка на удавения, изпъната покрай тялото с дланта надолу. Видя черния нокът със спечена кръв. С този именно нокът доносчикът от Ла Травелса, когото Хенрих предаде на началника на есесовската служба, сочеше по списък имената на подозрителните лица.

„Ето защо Милер не казваше как е завършил разпитът на Базел.“

Хенрих погледна Милер и срещна напрегнатия му поглед. „Не. Трябва да се престоря, че нищо не съм разбрал. Иначе членовете на комисията ще забележат, че началникът на есесовската служба не е спокоен!“ — мина през ума на Хенрих и като се усмихна любезно, приближи се до героя на деня.

— Разрешете, господин майор, искрено да ви поздравя с успешно завършеното търсене на Пол Шение!

Изчезна тревогата от очите на Милер, на устата му цъфна радостна усмивка.

В същия ден в казиното, преди да започне обядът, есесовецът връчи на Милер пет хиляди марки за заловения, макар и мъртъв, беглец. Пликът с официалния протокол беше изпратен в Берлин, в щабквартирата.

— Е, Ханс, мога ли да се надявам, че ще изкарам един хубав гуляй за ваша сметка? — с шеговит тон попита Хенрих, когато след завършването на обяда излизаха от казиното с Милер.

— О, разбира се, с удоволствие! Може би аз имам малко да ви давам, моля да ми напомните колко, на няколко пъти аз вземах от вас дребни суми и не помня дали съм се издължил докрай.

След получаването на петте хиляди Милер беше в прекрасно настроение и беше готов да плаща дълговете си, което никога не е правил.

— Аз не обръщам внимание на дребните наши сметки и не помня да имате към мене друг дълг, освен последния.

— Какъв е този дълг? — спокойно попита Милер.

— Моето мълчание.

Милер се спря. Лицето му побеля като платно.

— Да вървим, да вървим, Ханс! Нали ние сме приятели, а между приятели не може да има тайни. И да си призная, аз съм във възторг от вашата съобразителност и изобретателност: да представите Базел за Пол Шение.

Хенрих почувствува как трепна лакътят на Милер, когото той държеше под ръка.

— Право да си кажа, такова нещо аз не бих могъл да измисля! Та не се тревожете, Ханс! Мене лично ми омръзна да лазя по скалите, да търся този неуловим Шение. Аз съм много доволен, че ме освободихте от това неприятно задължение!

— Слушайте, Хенрих, а няма ли да ми кажете как го познахте?

— Това е моя тайна, Ханс!

Милер мълчеше, сякаш събираше мислите си.

— Аз ще бъда още по-откровен, Хенрих, и ще ви кажа една тайна, която се отнася лично до вас. Искате ли?

— Ще ви изслушам с най-голямо внимание.

— Тоест не непосредствено до вас, а до госпожица Моника, която така много ви се харесва. Ние успяхме да установим, че няколко дена преди да нападнат маките влака с оръжието, госпожицата е била в Бонвил, стояла е там само няколко часа и се е върнала неизвестно как. По наши сведения тя не е пътувала с влака. Освен, това вашият ординарец е знаел номера на влака и часа на тръгването му от Бонвил. Съпоставете тези два факта и кажете — не ви ли се струва, че тук има нещо подозрително?

Хенрих се замисли за секунда и весело се засмя:

— Драги Ханс! Ако вашата есесовска служба и в бъдеще работи така, аз не ви гарантирам благосклонността на висшето началство, колкото и да ви хваля пред Бертхолд. Към тайната, в която ме посветихте, прибавете и следните подробности: два дена преди отиването си в Бонвил госпожица Моника получи телеграма без подпис с такова съдържание: „Не забравяйте обещанието си.“ Ако на есесовската служба е трудно да узнае кой е подателят, мога да ви кажа точно — Хенрих фон Голдринг! Този същият Голдринг два часа след пристигането на госпожицата в Бонвил потегли със своята кола за Сен Реми и на задната седалка водеше още един пътник, по-скоро пътничка. И тази пътничка не бе никоя друга, а госпожица Моника… Надявам се, че няма да ви интересуват повече подробности за тази тайна.

В този момент лицето на Милер беше така объркано и даже обидено, че Хенрих прихна да се смее.

— И все пак аз съм ви много благодарен за това, което ми разказахте. Ще бъде много лошо, ако заради мене госпожица Моника си има неприятности. Честна дума, много съм ви благодарен!

— Доволен съм, че така добре се разбрахме. Знаете ли какво, Хенрих? Преминете на работа в SS! При вашите способности и връзки вие бихте могли да направите блестяща кариера! Ние с вас отлично бихме работили. Съгласете се, че и аз поработвам горе-долу добре.

— Аз съм мислил по това, но се страхувам, че не ми достига търпение за такава работа. Особено като се имат пред вид недостатъците в моя характер, които макар и да се обясняват с младостта, от това не стават по-малки. Между нас казано, много обичам красивите жени.

Сега се засмя Милер.

— А да не мислите, че новата професия ще ви попречи? Не, мили Хенрих, точно обратното! Всяка жена, която ви хареса, без много усилия ще бъде ваша. Няма да губите време за ухажване…

— Добре, Ханс, ще помисля. Това предложение, право да си кажа, ме заинтересува повече от вашата тайна.

— О, аз имам още една тайна, която сигурно ще ви смае! Да отидем в моята квартира и ще се убедите, че аз съм истински ваш приятел!

Те мълчаливо завиха по уличката, където сред хубава градина се издигаше красиво здание, в което се помещаваше есесовската служба.

В кабинета си Милер отключи железния шкаф и свали от лавицата папка, намери в нея малък плик и го подаде на Хенрих. Той небрежно взе плика и хвърли ленив поглед върху пощенския печат.

— Монтефлер? Значи, на вас пишат чак от Монтефлер? Вярно ли е, Ханс?

— Не вярвам в този град да живее ваш приятел!

— Може ли да го прочета? Ако, разбира се, не е много дълго.

— Само половин страничка…

Като сви рамене, Хенрих извади от плика сгънат на четири лист, разтвори го и най-напред погледна да види подписа. Но писмото бе анонимно. Неизвестният кореспондент приблизително точно предаваше преминаването на Хенрих към немската армия и изказваше предположение, че именно той е предал на руското командуване плана на операцията „Железен юмрук“, а вероятно и на операцията „Зелена разходка“. Авторът на писмото съветваше още един път да се провери личността на Голдринг.

Хенрих погледна датата. Писмото беше написано няколко дена преди отиването му в Лион. Значи, проверката, която му бе направена в хотел Шамбери, е свързана с това писмо.

Той не го прочете втори път, за да не покаже на Милер, че придава някакво значение на това писмо. Опитното му око и без това запечата всички особености на почерка. На много познатия почерк! Хенрих вече се досещаше кой е написал доноса.

— Благодаря, Ханс! Вие ме поразвлякохте. Очевидно авторът на писмото е много наивен човек. Лошо ще бъде, ако това писмо попадне у Бертхолд. Трябва да ви кажа, че той не разбира от шега и може да го сметне като материал, насочен лично против него. Това той никога няма да ви прости.

Милер учудено замига с очи.

— Но, боже мой, Хенрих! Та и аз самият гледах на този глупав донос като на куриоз и го запазих само за да го покажа на вас! А сега, след като се посмяхме с вас…

Майорът така бързо извади запалката от джоба си и изгори анонимното писмо, че Хенрих не можа да му попречи.

— Това вече не беше нужно, Ханс! Каквото и да си говорим, но все пак това е документ!

— Никъде не е записан. Ние регистрираме само материалите, изпратени от нашите агенти.

— И все пак ми е жал! Авторът на писмото така ни развесели, а ние му отвърнахме с черна неблагодарност! А сега няма ли да заповядате и гостът да помисли за стопанина? Вие толкова нощи не спахте, толкова много грижи имахте около тази комисия.

— Какво говорите, Хенрих! Мене винаги ми е било приятно да бъдем заедно. И много съм доволен, че ви дадох доказателства за моето най-искрено разположение към вас.

— Както и аз за моето!

Още щом се върна у дома, Хенрих се спусна към един от куфарите си, където в плик съхраняваше добре запазена снимката, подарена му от Шулц. Това бе ликът на генерал Даниел, снет на фона на картата. Но Хенрих не погледна снимката. Той внимателно се вгледа в надписа, като сравни почерка на майора с почерка на автора на анонимното писмо.

Да, Хенрих не грешеше, както и предполагаше той, доносът бе написан именно от майор Шулц.