Юрий Долд-Михайлик
И сам воинът е воин (8)

Гестапо се интересува от личността на Хенрих

— Генералът ви възлага срочна задача, Голдринг — каза Лютц. — Трябва да намерите удобно място за провеждане на пробна стрелба с минохвъргачки. Дължината на мястото трябва да бъде не по-малко от шестстотин метра, ширина — двеста. Желателно е мястото да е голо и да не става нужда да се поставя охрана.

— А тревата няма ли да пречи?

— Ориентирайте се на място. Ще бъдат пробвани нови запалителни мини. Аз мисля — продължи Лютц, приближавайки се до картата, разтворена на масата, — ето тук, на северозапад от Сен Реми, има плато, което е удобно за тази цел. Огледайте го. Направете това следобед. Ще се наложи да пътувате с коне — кола там не може да отиде. Поискайте двама войници от комендантската рота и непременно си вземете автомат.

— Моят нов пистолет с шестнадесет патрона не е по-лош от автомат.

— Бъдете внимателен, има сведения, че в околността на града сноват партизани.

— Веднага заминавам, господин капитан.

Като взе оръжие, след петнадесет минути Хенрих вече тръгваше към платото, придружен от войник коневод, въоръжен с автомат.

След около пет километра пътят се свърши и по-нататък към платото се отиваше по тясна стръмна и крива пътечка. Конете, изплашени от стръмнината, започнаха да се дърпат назад.

— Остани тук с конете и ме чакай — заповяда лейтенантът на коневода.

Като му хвърли поводите, Хенрих започна да се катери по пътечката нагоре и скоро се озова на платото. То действително беше голямо, около километър дълго и четиристотин метра широко и на противоположната страна опираше във висока скала. Тук нямаше никаква друга растителност освен трева, само отдясно на самия край на този създаден от природата полигон имаше няколко сенчести дървета. Хенрих пресече платото и се приближи до скалата. Цялото пространство наоколо беше покрито с големи каменни блокове.

„Именно това, което е необходимо“ — помисли си Хенрих и продължи нататък, за да обиколи платото. Когато сви надясно от скалите и стигна до дърветата, дочу човешки говор. Като се огледа, видя, че от противоположната страна на платото иззад скалите се показаха двама облечени в цивилни дрехи французи. На врата на по-възрастния висеше немски автомат. Другият нямаше оръжие. Те вървяха към близкото лозе, като си приказваха високо.

През главата му светкавично мина мисълта, че е попаднал в много критично положение. Какво трябва да прави? Неговият автоматичен пистолет действуваше отлично, а тези двамата вървят съвсем безгрижно, даже и не се оглеждат наоколо. Да ги остави да се приближат и преди да са го видели, да стреля! Но това не са врагове! Това са другари, които също като него се борят срещу врага, с неговия и своя враг. Да излезе насреща им и мирно и тихо да се разберат? Но той няма да успее дума да каже! Достатъчно е партизаните да забележат униформата и ще почнат да стрелят. Да се скрие зад дървото? Все едно, тук те ще го забележат, понеже партизаните идват към лозето, което започва непосредствено зад дърветата.

Хенрих се притаи зад дървото, здраво стисна пистолета си и не сваляше очи от тях. Те се приближаваха. Когато партизаните дойдоха на пет-шест метра от него, той изведнаж изскочи пред дървото и силно, даже много силно извика разтревожено:

— Стой!

Неразбрали напълно какво става, партизаните се спряха и като видяха насочения срещу тях пистолет, бавно вдигнаха ръце.

Забелязвайки, че по-младият от маките направи едва забележимо движение с лявата ръка, Хенрих извади още един пистолет и строго предупреди:

— Дръж ръцете горе!

Партизаните като омагьосани гледаха срещу цевите на пистолетите.

— Ако вие се подчинявате, аз ви гарантирам не само живота, но и свободата — рязко променяйки тона си, каза Хенрих.

— Лъже! — злобно каза възрастният партизанин.

— Вие имате възможност да се измъкнете оттук. Само че имайте пред вид, че ако се опитате да отпуснете ръцете си или да се допрете до оръжието, ще стрелям. А аз стрелям така, че след това, на близките ви ще им остане само да поменуват вашите души.

Възрастният партизанин въпросително погледна младия.

— Само да се обърнем гърбом към него и ще ни разстреля — сърдито каза той.

— А какво ми пречи да ви застрелям и сега, когато в ръцете си имам два пистолета? Достатъчно е само да натисна спусъците и двамата ще отидете на онзи свят. Всякакви разговори тук са излишни. Но имам един съвет към вас: оръжието на партизанина трябва да бъде в ръцете, а не в джобовете, а вие сте тръгнали на разходка и считате себе си за бойци! Хайде, стига разговори. Обърнете се кръгом! Бегом!

Младежът се обърна и бавно тръгна. След него тръгна и възрастният. Отначало те вървяха бавно, очевидно очакваха куршум в гърба, но постепенно крачката им се усилваше, после те почнаха да тичат, като от време на време се оглеждаха.

Хенрих също тръгна към пътеката, по която бе дошел. Щом стигнаха скалите, маките се обърнаха и внимателно погледнаха какво прави този странен немски офицер. Голдринг приветливо махна с ръка на своите неотдавнашни пленници и бързо се спусна по пътеката.

Когато партизаните се изкачиха на скалите, Хенрих вече беше далеч. Те видяха как в далечината двама ездачи в галоп се носеха по шосето към града.

— Ти разбра ли нещо от това, което стана? — учудено запита младият, възрастния.

— Нищо.

Нищо не разбра и старата селянка, която от лозето скришом наблюдаваше цялата тази сцена.

Седнала в храстите, тя едва не умря от страх, когато видя как Жан Тарвал и Пиер Корвил бяха арестувани от немския офицер. Тя даже си запуши ушите, за да не чуе изстрела. Но никакъв изстрел не се чу. Вместо това дочу само откъслеци от странен разговор, който съвсем я обърка.

 

 

Само след половин час Хенрих весело възбуден докладваше на капитана, че е намерил великолепно място за изпробване на новите минохвъргачки.

— А кога ще се състоят стрелбите? — попита той Лютц.

— В близките дни. Нашият генерал е член на приемната комисия. Срокът зависи от него. Аз мисля, че той няма да я бави. Защото и минохвъргачките, и мините за тях се изработват тук наблизо.

— Вие сигурно грешите. В околностите на Сен Реми аз не съм видял нито едно предприятие, което би могло да прави това.

Лютц се усмихна.

— А по пътя към платото не забелязахте ли малкото заводче вдясно от шосето?

— На километър и половина?

— Да. Именно това е той.

— Никога не бих предположил. Това дори не може да се нарече завод, а някаква занаятчийска работилница.

— Това е само отвън. Отвън наистина няма нищо, което да наподобява военен завод, защото… — Лютц замълча, искаше думите му да направят по-силно впечатление — защото заводът е скрит под земята! Там работят повече от хиляда пленници — руснаци, французи, поляци, чехи — с една дума, хора, които никога не виждат слънце. Под земята работят, ядат, спят и дори умират. Тях под земята ги и погребват.

— Хитро измислено! — се изтръгна от Хенрих.

Той действително беше поразен от неочакваното и толкова интересно за него съобщение. Трябва веднага да съобщи на своето командуване.

— Когато казвам, че там ги погребват, това не значи, че съществува подземно гробище. Труповете на умрелите се изгарят, а пепелта от тях продават на много ниска цена на местните селяни, за да си торят нивите. Разбира се, за произхода на този тор купувачите нищо не знаят… Както виждате, всичко се използува — с крива усмивка завърши Лютц.

Хенрих забеляза, че последните думи капитанът произнесе с горчива ирония. Позвъни се.

— Вика ме генералът. Сигурно няма дълго да ме задържи. Ако обичате, почакайте тук.

— Не, аз ще отида да се умия, че съм потънал в прах от пътуването. Ще се срещнем в казиното.

Генералът не беше сам. Срещу него седеше ръководителят на SS служба майор Милер.

Адютантът никак не обичаше този самоуверен нахален гестаповец и беше неприятно изненадан, когато го видя в щаба… Очевидно, влязъл е при Еверс, когато Лютц беше излязъл за малко.

— Лютц — започна генералът, като с ръка го покани да седне в креслото до Милер, — майорът е дошел по работа и аз искам и вие да вземете участие в обсъждането. Господин Милер се интересува какво мислите вие за нашия нов офицер за специални поръчения лейтенант фон Голдринг.

Лютц учудено погледна към генерала, после премести погледа си върху Милер. Наистина, каква отвратителна муцуна! Особено този остър нос и брадичката придаваха на лицето му кучешки вид. А малките му кръгли очички сякаш пронизваха човека като свределчета.

— Аз познавам лейтенант Голдринг от първия ден на пристигането му в щаба. И едно мога да кажа — това е културен, способен и съвсем благонадежден офицер.

— Както виждате, Милер, мнението на моя адютант съвпада с моето — каза генерал Еверс.

— Господин генерал, аз също не се съмнявах в благонадеждността на барон фон Голдринг, но ние имаме сигнал — Милер многозначително повдигна пръст, — какъв именно, аз не мога да кажа. Освен това ние сме задължени, вие добре знаете това, да проверяваме всеки офицер, който получава достъп до секретни документи. Именно поради това аз се обърнах към вас, господин генерал. Вие сте длъжен да ми помогнете.

— Вие трябва да имате пред вид, Милер, че става дума не за някакъв неизвестен човек, а за барон фон Голдринг, когото полковник Бертхолд знае от детските му години! За това той лично ми говори. А самият полковник Бертхолд е приятел на райхсминистъра Химлер. Освен това сега полковник Бертхолд работи в Берлин, в щабквартирата на господин Химлер! Представете си, Милер, че Бертхолд се научи за тази проверка.

— Но ние имаме указания да проверяваме абсолютно всички! И вчера, за съжаление, без да знам подробно биографията на лейтенант фон Голдринг, във връзка с получения от нас сигнал — о, сега вече съм уверен, че това е глупост, — аз позвъних на своя началник и получих строга заповед веднага да извърша проверката. Уверявам ви, че Голдринг нищо няма да узнае за това.

— Но ние какво отношение имаме към всичко това? — малко ядосано попита Еверс.

— Нужна ни е вашата помощ — поясни Милер. — Необходимо е вие да изпратите барона в Лион. Това ще помогне да осъществим разработения от нас план. Най-добре е да изпратите Голдринг със секретен пакет в щаба на корпуса. Останалото е наша работа. За резултатите от проверката лично аз ще ви съобщя. Надявам се, че ще ни помогнете, господин генерал, уверявам ви, че за това никой няма да узнае.

— Добре — съгласи се Еверс. — Но нищо повече от нас не искайте. Кога именно да изпратя барона?

— Днес. Влакът тръгва в шестнадесет и четиридесет.

— Аз се надявам, майоре, че повече няма да ни безпокоите с въпроси, които се отнасят до мой офицер.

— Право да си кажа, аз също започнах да се безпокоя, след като ми разказахте за взаимоотношенията между фон Голдринг и Бертхолд. Но да се отстъпва вече е късно, тъй като аз получих категорична заповед и даже съгласувах с началника плана за тази малка операция. И така, по всички въпроси се разбрахме! Довиждане.

Милер се поклони и излезе от кабинета.

— Не ми харесва тази работа, капитане — сърдито каза Еверс, след като Милер си излезе. — Но нямаме право да откажем. Всеки случай, Голдринг не трябва да узнае за проверката. Иначе ще си имаме големи неприятности с Бертхолд. Да имаш работа с господин Химлер е все едно да седиш върху буре с барут и да държиш в ръката си запален фитил.

— Такъв орех като Голдринг съвсем не е за зъбите на Милер.

— Но ние трябва днес да изпратим барона в Лион.

— Той е офицер за специални поръчения и ако го изпратим в щаба на корпуса даже с обикновена записка, това няма да предизвика у него никакво съмнение. Голдринг даже няма да знае какво има в пакета. Останалото вече не е наша работа.

— Тогава — пригответе пакет и от мое име го връчете на лейтенанта със заповед да го занесе в Лион. И внимавайте случайно някъде да не продумате.

— Бъдете спокоен, господин генерал.

 

 

Пред входа на хотел „Темпл“ Хенрих срещна стара селянка. Той вероятно не би я забелязал, ако жената не бе го изгледала с такъв ласкав поглед и не бе поздравила първа.

— Добър ден, господине!

— Добър ден, госпожо! — отговори съвсем учуден Хенрих. От опит той знаеше, че французите избягват да се поздравяват с немците.

Влизайки в хотела, Хенрих искаше да отиде направо в стаята си, но го спря госпожа Тарвал. Този път на устните й не грееше професионалната усмивка на съдържателка на хотел. Лицето на жената бе развълнувано, устните й трепереха. Но очите й гледаха необикновено ласкаво и някак си изпитателно.

— Вън е така горещо, бароне — съчувствено каза госпожа Тарвал.

— Аз не съм свикнал на такова време в такъв сезон — съгласи се Хенрих.

— Може би ще пиете нещо разхладително?

— А какво имате?

— О, за вас ще намеря бутилка старо шампанско.

Хенрих влезе в ресторанта, а госпожа Тарвал изтича нанякъде. Само след минутка тя се върна с чаша и бутилка вино.

— Действително чудесно вино, госпожо — похвали го Хенрих, след като пийна от чашата. — Сега разбирам защо така надалече се носи славата на френското шампанско.

— За съжаление, това е последната бутилка, пазех я за изключителен случай.

— Тогава би трябвало да я изпиете в къщи със семейството си и аз не разбирам…

— О, бароне, днес за мене е такъв щастлив ден.

— Не искам да бъда нескромен, но с радост ще пия за него. А вие защо не налеете на себе си?

Госпожа Тарвал донесе още една чаша и Хенрих сам я напълни. Златистото вино зашумя зад тънките стени на стъклото.

— Какъв тост ще вдигнем, госпожо?

— Преди всичко аз искам да пия за ваше здраве, бароне! Именно заради вас… именно вие… — гласът на госпожа Тарвал затрепера и тя се огледа, макар че в ресторанта нямаше никого. — О, бароне, вие ми направихте голяма услуга!

Без нищо да разбира, Хенрих учудено изгледа съдържателката на хотела. Тя се наклони към него и затворнически му прошепна, като че ли някой би могъл да ги подслушва:

— Да, да, голяма, много голяма услуга! За съжаление, аз не мога да говоря за това на глас. О, господине, аз разбирам, че в тия проклети времена трябва да се мълчи! Но аз искам да знаете, че госпожа Тарвал умее да бъде признателна. Аз винаги, винаги…

— Аз не искам да ви разочаровам, госпожо — съвсем объркан я прекъсна Хенрих, — но уверявам ви, не мога да разбера за какво става дума.

— Аз ви разбирам добре, бароне! Аз ще мълча, ще мълча, ще мълча, докато дойде часът… когато ще е възможно с пълен глас…

— Вие сте много развълнувана, госпожо Тарвал! По-добре е да отложим този разговор…, докато дойде времето, за което вие говорите.

Хенрих стана и искаше да остави на масата пари.

— Днес вие сте мой гост, бароне!

Учуден от поведението на госпожа Тарвал и приветливостта на старата селянка, която срещна пред хотела, Хенрих дълго се разхожда из стаята си и мислеше какво може да означава всичко това. Но въпреки всичко не можа да си обясни станалото. „Вероятно за мен това също е щастлив ден?“ — реши накрая той и като си спомни, че вчера бяха се договорили с Моника днес преди обяд да започнат урок, взе речника и започна да чете.

Но в това време Моника беше далеч от къщи. Тя стоеше в двора на познатата ни вече електростанция, с нетърпение чакаше Франсоа и се сърдеше, че толкова се бави.

— Аз казах ли ти да не идваш, когато не е необходимо — започна да се кара Франсоа; но като видя развълнуваното лице на Моника, бързо попита: — Какво се е случило?

— Случи се нещо невероятно.

— Какво именно? — тревожно и нетърпеливо попита Франсоа.

— Преди половин час у нас дойде госпожа Дюрел и каза, че със собствените си очи видяла как горе на платото близо до нейното лозе немски офицер срещнал нашия Жан и Пиер Корвил…

— Боже мой, Жан и Пиер са арестувани! — изпъшка Франсоа.

— Почакай де! Не са арестувани! Той ги пуснал. И на това отгоре на прощаване ги ругал, че не са внимателни!

— Каквоо? Ти да не си побъркана? Или тази госпожа Дюрел е полудяла?

— Госпожа Дюрел е напълно нормална и се кълне, че това било именно така. Тя даже познала немския офицер.

— Кой е той?

— Барон Голдринг! Тя го е виждала в нашия ресторант — мама купува от нея вино и тя често идва у нас.

— Отново Голдринг!

Като търкаше замислено дългия си нос, Франсоа седна на скамейката. Моника напрегнато следеше израза на лицето му, но на него, освен обърканост друго тя не видя.

— А ти как си обясняваш всичко това? — не се въздържа тя.

— За сега с нищо. Днес, каквото ще да става, ще се срещна с Жан, ще го разпитам и ако всичко това с истина, тогава…

— Какво тогава?

— Сега нищо не мога да кажа. Самият аз нищо не разбирам. Фашистки офицер, барон, да хване двама маки и след това да ги пусне. Не, тук има нещо не съвсем редно. Вероятно той иска да ни провокира, да му се доверим… Не, в изводите трябва да сме много внимателни… И ти още по-внимателно трябва да наблюдаваш този Голдринг и да бъдеш нащрек. А докъде стигнаха твоите отношения с него?

— Той ме помоли да му помагам да научи езика.

— Ти, разбира се, даде съгласието си?

— Трябваше да се съглася, нали си спомних за твоята строга заповед.

— Е, и как се държи той? Успя ли нещо да научиш?

— Той е много въздържан, вежлив и не проявява желание да ме ухажва.

— По какви въпроси разговаряте с него?

Моника предаде своя разговор с Хенрих за френския език и за бъдещето на Франция. Франсоа зададе на девойката няколко въпроса, отнасящи се до Голдринг, но от отговорите почти нищо не можа да си обясни.

— Загадъчна личност е този барон — каза той, като стана. — Всеки случай трябва да предупредим нашите случайно да не му стрелят. Възможно е той действително да е антифашист и да иска да ни помогне. Но това трябва добре да се провери. А за сега бъди внимателна, използувай уроците, за да разузнаеш по-добре.

— Разбирам.

— Предупреди майка си и госпожа Дюрел на никого нищо да не казват. А ти се дръж така, като че нищо не знаеш.

Франсоа побутна велосипеда и шеговито подхвърли:

— И внимавай да не би в знак на благодарност, че пусна брат ти, да се влюбиш в това баронче.

Моника сърдито го изгледа и натисна педалите.

 

 

Щом завърши обядът и всички станаха, Лютц се приближи до Голдринг.

— За вас, лейтенант, днес има важна задача от генерала. Налага се да заминете за Лион. Да отидем в щаба, там всичко ще ви обясня.

Винаги приказливият Лютц по пътя към щаба мълчеше. Като видя лошото му настроение, Хенрих също не заговори.

В кабинета си Лютц, също така не заговори веднага за поръчението на генерала. Това странно поведение на адютанта започна да безпокои Хенрих.

— Та в какво се състои поръчението на генерала, господин капитан? — с официален тон попита той.

Лютц погледна часовника.

— Имате на разположение още час и четиридесет минути, бароне. В шестнадесет и четиридесет за Лион заминава влак, вие трябва да занесете важен пакет в щаба на корпуса. Пакетът вече е готов и вие можете да го получите веднага.

Лютц извади от касата голям плик с няколко печата от червен восък и го подаде на Хенрих. Той внимателно огледа как е залепен и запечатан пликът и като видя, че всичко е в ред, сложи го във вътрешния джоб на мундира си.

— Ще го предам, господин капитан — спокойно каза Хенрих, като се разписа в книгата, подадена му от Лютц.

На Хенрих му се стори, че адютантът го изгледа тъжно.

— Защо днес сте в лошо настроение, Лютц? — приятелски го запита Хенрих.

Като се намръщи гнусливо, Лютц махна с ръка я нервно закрачи назад-напред из кабинета.

— Знаете ли какво, Голдринг — каза той изведнаж, спря се срещу Хенрих и го загледа в очите. — Вие ще пътувате сам, без охрана. Пазете се и по пътя внимавайте. Не забравяйте, че пакетът е секретен и трябва да го пазите като зеницата на очите си. Връчете го на началника на щаба или на адютанта му. И непременно срещу разписка.

— Вие ме изпращате сякаш не на обикновено пътуване, а на фронтово разузнаване! — пошегува се Хенрих.

— Възможно е, трудно може да се каже кое е по-лошо — да работиш в тила или… да воюваш на фронта! Поради това още един път ви предупреждавам: предпазливост, предпазливост и още един път предпазливост.

— Ще помня съветите ви, Лютц! До виждане!

Двамата офицери здраво си стиснаха ръцете.

Готвейки се за заминаването, Хенрих през цялото време си мислеше за днешното странно поведение на хората. Отначало тази селянка, след това госпожа Тарвал и нейните загадъчни намеци, сега мрачното настроение на Лютц и неговото предупреждение да бъде предпазлив. Какъв особен е той днес! И наистина защо го изпращат с този пакет именно него, офицера за специални поръчения, а не офицера куриер, какъвто има в щаба? И ако пакетът е толкова важен, защо не дават охрана, която се полага по устав? Тук има нещо съмнително. Лютц сигурно знае, но не се решава да каже. И това е показателно. Тъй като между тях отношенията са другарски, ако Лютц мълчи, значи, че му е заповядано да мълчи… Няма що, трябва за всеки случай да се подготви за най-лошото.

Хенрих още един път внимателно огледа пакета, постави го в целулоиден калъф и го скри във вътрешния си джоб, който добре закопча. След това взе валтера и заедно със запалката го постави в десния джоб на панталона.

Тъкмо се готвеше вече да излиза и на вратата почука Моника.

— А нашият урок? — учуди се тя, като видя Хенрих готов за път.

— За съжаление, госпожице, налага се да го отложим до завръщането ми от Лион.

— Вие заминавате? Така внезапно? Сигурно някаква много срочна работа?

— Просто взех два дена отпуск, искам да се видя с един приятел. Какво да ви донеса, госпожице? Може би нещо ще пожелаете?

— Не. Благодаря за любезността, но нямам нужда от нищо. Пожелавам ви приятно пътуване и скорошно завръщане.

— Това искрено пожелание ли е или само израз на обикновена вежливост?

— Съвсем искрено — без да се колебае, отговори Моника. Страните й поруменяха от мисълта, че действително желае завръщането на този офицер от вражеска армия, и сякаш за оправдание пред Хенрих или пред самата себе си побърза да добави: — Нали не сте ми направили нищо лошо.

— Но и нищо добро.

— Вие се отнасяте много доброжелателно към нас, французите. А това е вече много! Струва ми се, че вие не сте като другите…

— Вие сте чудесна девойка, Моника, аз от все сърце желая животът ви да бъде така хубав, каквато сте вие самата. Но не бъдете много доверчива, особено към доброжелателите. Доверчивостта често лъже. Доброжелателството не е достатъчно доказателство за дружба. Нужни са дела. Съгласна ли сте с мене?

— Човек, който желае да стане приятел, винаги може да премине от думи към дела — тихо отговори Моника.

В очите на девойката, насочени към Хенрих, се четяха очакване и въпрос. И известен страх. Какво ще бъде, ако тя се лъже и пред нея стои не приятел, а враг? И как тя, съвсем неопитна в женските работи, да се ориентира?

Хенрих се направи, че не е забелязал и не е разбрал този поглед. Той също не знаеше кой стои пред него: красива девойка, дъщеря на собственицата на хотела, или може би…

— През време на предстоящия урок ние ще поговорим за това, Моника. А сега да не закъснея за влака.

Хенрих здраво стисна ръката на девойката и излезе.

 

 

Суетенето по гарите преди пътуването и видът на губещите се в далечината железопътни релси всякога възбуждаха в душата на Хенрих мъчително чувство на тревожно очакване. Днес то особено силно го завладя. Още едно пътуване в неизвестността! Какво все пак наложи тази неочаквана командировка в Лион? И защо преди тръгването Лютц се държа така странно? Подчерта, че пакетът е извънредно важен, съветва го да бъде по-внимателен, а за охраната нищо не каза? Не е ясно, съвсем не е ясно! Впрочем до Лион е далеч и по пътя има време за всичко да помисли.

Насила Хенрих потисна тревогата в себе си и бързо се отправи към офицерския вагон. Ординарецът вече чакаше тук с малък куфар в едната ръка и с пакет вестници в другата.

— Занеси всичко в купето и можеш да си отиваш! — заповяда му Хенрих.

Ординарецът неизвестно защо стъпи от единия крак на другия.

— За вас има някакво писмо, господин лейтенант! Тъкмо бяхте излезли от колата и тичешком пристигна едно момченце. Вие минахте напред и аз не можах веднага…

Без да слуша оправданията на ординареца, Хенрих тури небрежно плика в джоба си.

— Добре, добре, отивай!

Едва в купето на вагона Хенрих внимателно огледа току-що получения плик. Да, писмото е адресирано до него. Почеркът непознат. Впрочем той явно е изменен. Иначе буквите нямаше да падат така остро назад и нямаше да бъдат така внимателно изрисувани. Интересно!

Подпис под кратката записка нямаше.

„Следят ви. Бъдете внимателен!“ — съобщаваше неизвестният кореспондент.

Хенрих машинално обърна листа и на обратната страна видя също такава кратка прибавка с молив: „Обърнете внимание на капитана с превръзка на окото“.

Какво е това? Може би още едно предупреждение от Лютц? Не, такава тайнственост не му е в характера… Тогава записката може да е написана от Моника? При последната им среща тя беше малко развълнувана и смутена. Възможно е да е искала да го предупреди за опасността и да не се е решила. Какво нелепо предположение! Какво може тя да знае за опасностите, които го заплашват?

А не е ли възможно това предупреждение да идва от съвсем друг източник? От истински приятели? Нали някой бе съобщил на руското командуване за операцията „Железен юмрук“. Този някой работеше тук в съседство с Хенрих, законспирирал се, както и той самият. Може би и сега се намира някъде наоколо… Не, и това е малко вероятно. Разузнавачът не би действувал така необмислено и наивно…

Много чудно е това, че предупреждението съвпада с командировката в Лион… Дали именно тук не е разгадката? Неочакваната задача…, особеното поведение на Лютц…, сега това писмо… Като че ли това са халки от една верига, за чийто край той не може да се хване.

Всеки случай, преди да направи определен извод, трябва да види дали наистина го следят? И ако това е така…

Хенрих запуши, излезе от купето и на другия край на вагона видя група офицери, които оживено разговаряха за нещо. На окото на един от тях, капитан, имаше черна превръзка.

 

 

В деветнадесет часа и двадесет минути Хенрих слезе на гара Шамбери. Тук той трябваше да смени влака, но в комендантството узна, че друг влак за Лион има чак утре в осем часа сутринта. Като се поядосва за лошото разписание, комендантът посъветва господин офицера добре да си почине и му препоръча хотела, разположен до самата гара.

Около комендантството, както всякога, бяха се събрали много военни.

„Разбира се, и моят едноок пазач е тук“ — помисли Хенрих и веднага забеляза познатата фигура с черна превръзка на дясното око. Изкривил като птица глава, той шареше с поглед из множеството.

Хенрих силно извика носач и му подаде куфара си.

— Почакайте ме тук, аз ще отида до бюфета.

Наведената на една страна глава на капитана застина в това положение, ясно бе, че той напрегнато се вслушваше.

„Непременно ще дойде тук“ — помисли си Хенрих, приближавайки се към тезгяха. Като купуваше цигари, с крайчеца на окото си той наблюдаваше входната врата и наистина след малко видя познатата опротивяла му по пътя физиономия на своя нещастен преследвач.

„Какво толкова си бия главата — ядосано помнели Хенрих. — Пази се, моля ти се, че те следим! Даже и най-неопитният детектив не би действувал така открито. Не, положително това не е следене! Това е предварително обмислена игра, опит за следене, своеобразна психическа атака. Някой заинтересован иска да ме изплаши, да ме извади из търпение. Ако знаеха нещо определено, те биха действували съвсем иначе… А щом е така, всички козове са в мои ръце. И главният от тях е пълно безразличие към тяхната миша гоненица около мене. Ще се направя, че нищо няма и нищо не забелязвам. Трябва да запазя силите си за отбиване на главния удар…“

След около десет минути Голдринг спокойно пресече площада при гарата и влезе във вестибюла на хотела.

Той нае стаята до стълбите на втория етаж и отново слезе долу в ресторанта.

— Лека закуска, бифтек и чаша силно кафе! — каза на сервитьора той, без да погледне дадения му лист за ястия.

— А какво вино желаете?

— Никакво. Къде мога да си умия ръцете?

Сервитьорът му посочи дъното на помещението.

В тоалетната беше мръсно, миришеше на амоняк и Хенрих с мъка прекара запланираните тук пет минути.

Когато се върна на масата, очакванията му се оправдаха. Под салфетката намери сгъната на четири бележка. Същите наведени назад букви, същата хартия. Само съдържанието бе по-определено и по-подробно.

„Необходимо е да си поговорим. Ще се срещнем в билярдната. Аз ще държа в ръката си сива велурена шапка. Ще се опитам да ви помогна. Приятел.“

Като сви в недоумение рамене, Хенрих извика сервитьора.

— Погрижете се да почистите масата. Не съм свикнал да се храня в свинарник! — ядосано кресна Хенрих и с върха на пръста си с погнуса блъсна записката.

— Уверявам ви, господин лейтенант…

— Повтарям: изчистете боклука от масата!

Като погледна неспокойно към съдържателя на хотела, сервитьорът смачка злополучната бележка и се зае бързо да избърше масата със салфетката. Хенрих обгърна помещението с безразличен поглед. Някой от седящите тук тайно го наблюдава. Толкоз по-добре! Сега тайнственият автор на бележката ще се убеди, че ударите му не са попаднали в целта. Барон фон Голдринг изхвърли анонимните писма като боклук, за да забрави веднага за тях.

Уморен от преживяванията през целия ден, веднага след вечерята Хенрих се прибра в стаята си. Най-после ще може да си почине! Като хвърли мундира си, той премина през стаята, погледна зад завесата в шкафа. Никой няма! Сега трябва да заключи вратата, да извади пистолета от кобура и да го постави в десния джоб на панталона си.

Тихи стъпки в коридора накараха Хенрих да се ослуша. Чистачката? Не, тя би почукала. А човекът зад вратата се опитва с внимателно, едва забележимо движение да натисне ръчката на бравата.

Хенрих мълниеносно пъхна ръце в джобовете си, спря се по средата на стаята и зачака.

Вратата се отвори неочаквано бързо и също така бързо се затвори. На прага стоеше висок мъж в сиво палто и в също такава велурена шапка. „Аха, това е онзи тип, който ми определи среща в билярдната!“ — помисли Хенрих и стисна в джоба си дръжката на пистолета.

— Вие сте барон фон Голдринг? — попита непознатият и прекрачи напред.

— Когато се вмъкнахте в стаята ми, вие очевидно знаехте кой съм. Не смятате ли, че преди всичко трябва да се извините, да кажете кой сте и да обясните причините за безцеремонното си нахълтване?

— Няма да губим време за празни формалности, бароне! И за мене, и за вас то е много ограничено. За да обясня накратко всичко, ще ви кажа веднага, че аз съм приятел, който отдавна търси случай да се срещне с вас. Вие се отказахте от предложената от мене среща и затова се наложи да дойда аз самият. А сега може би ще ми разрешите да седна? — без да чака покана, непознатият се приближи до писмената маса и седна на стола до нея.

Хенрих седна насреща, като постави кутия цигари пред себе си.

— Аз мисля, че най-разумно ще бъде веднага да пристъпим към работа — каза неочакваният посетител. — Съгласен ли сте?

— Аз ви слушам! — студено каза Хенрих и бавно мушна ръката си в десния джоб на панталона.

Непознатият с внимателен поглед проследи това движение. Хенрих бавно извади запалката, запали цигара и отново постави запалката в джоба. Непознатият седна по-удобно, като се опря на облегалката на стола и протегна краката си напред.

Аз няма да се спирам на политическата обстановка, бароне — започна той. — На вас тя е не по-малко ясна, отколкото на мене: Германия бавно, но сигурно се приближава към катастрофа, тя вече се е изтощила и няма да може да победи такива колоси, като Съветския съюз, Съединените американски щати и Англия.

Непознатият погледна Хенрих, вероятно разчиташе на реплика от негова страна, но той само сухо подхвърли:

— Продължавайте!

— Аз виждам, че не протестирате, бароне, следователно сте съгласен с мене. И така крахът на Германия е неизбежен. Наближава денят, в който ще й бъде нанесен решаващият удар. Вие без съмнение разбирате, че въпросът за времето в назряващите събития има първостепенно значение. А от това може да се направи само един извод: колкото по-тясно се сплотяват антифашистките сили, толкова по-скоро ще бъде нанесен този удар, който ще реши изхода на войната.

— Вие затова ли дойдохте, за да ми прочетете популярна лекция по международното положение?

— Аз дойдох да ви предложа сътрудничество, барон фон Голдринг!

— Сътрудничество с кого и против кого? — Хенрих съсредоточено погледна непознатия. На погледа му той отговори с широка дружелюбна усмивка.

— Вие сте ми крайно симпатичен, бароне! Наистина трябва да разкрия картите си. Нямам намерение повече да играя на криеница. Питате какво сътрудничество ви предлагам? Ще отговоря без заобикалки — сътрудничество с английското разузнаване.

— На мене? На немския офицер?

— На вас, руския разузнавач, за работата на когото ние сме прекрасно осведомени.

— Разрешете да ви попитам: от какви източници? — в гласа на Хенрих прозвуча по-скоро насмешка, отколкото учудване или възмущение. Той отдавна беше разгадал играта, която играеха с него, и сега спокойно обмисляше всички възможни варианти на своето поведение в близките минути.

— Нашите разузнавателни отдели от известно време работят в тесен контакт — без това е немислимо откриването на втория фронт. В потвърждение на нашата осведоменост мога да ви съобщя някои известни на вас подробности за работата на вашия баща, Зигфрид фон Голдринг, за неговата смърт и за вашето, както се изразяват руснаците, постепенно врастване в социализма и накрая за дейността ви тук…

— Каква именно дейност? Бих искал да уточните това.

— Но да речем провала на операцията „Железен юмрук“. За съжаление вие сте действували невнимателно и гестапо се е заинтересувало от вашата дейност. За да избегнете провала, необходимо е своевременно да се укриете. Именно за тази опасност ние ви предупреждавахме, предупреждаваме ви и сега.

— Какво можете да ми предложите? — Хенрих сам се учуди на спокойствието, с което зададе този въпрос.

— Най-после нашият разговор става делови! — зарадва се провокаторът. Хенрих не се съмняваше вече, че пред него стои провокатор гестаповец. — Както вече ви казах, ние ви предлагаме най-тясно сътрудничество. Естествено, вие трябва да получите съгласието на вашето командуване за това. И още утре вие ще поискате разрешение. Аз не се съмнявам, че то ще ви бъде дадено — руснаците са заинтересовани от по-скорошното откриване на втория фронт. Когато бъдете готов за изпълнение на вашите нови задължения, ние ще ви кажем какво особено ни интересува. Както виждате, аз разкрих картите си пред вас, може би бях дори по-откровен, отколкото е необходимо. Поради това аз имам право да поискам от вас някои гаранции. Такава гаранция ще бъде пакетът, който вие носите за Лион. Аз ще го взема и след един час ще ви го върна в точно такъв вид, в какъвто се намира сега. Никой няма да разбере, че намиращите се в него книжа са прочетени. В замяна на тази малка услуга аз обещавам още днес да ви свържа с група партизани, които ще ви помогнат в случай на провал да отидете при маките. Не се учудвайте — въпреки всички правила на разузнавателната работа, някои от нашите агенти, в това число и аз, сме свързани с маките. Обстановката, която се създаде във Франция, налага това.

Хенрих мълчаливо слушаше своя събеседник. Отстрани човек не можеше да разбере, че в същото това време той трескаво мислеше: „Те абсолютно нищо не знаят! За тях аз продължавам да съм Хенрих фон Голдринг! В техните ръце няма нито една нишка, в противен случай те не биха прибягнали до тази глупава провокация. Това, че те знаят за пакета, говори против тях самите. Значи командировката в Лион е специално инсценирана. Искат да проверят предаността ми към фатерланда. Добре, аз ей сега ще им я покажа!“

Като размачкваше бавно цигара, Хенрих спусна ръка в джоба си. Провокаторът гестаповец също взе цигара. Той я въртеше в пръстите си, като чакаше Хенрих да извади запалката. Но когато гестаповецът захапа цигарата и се подаде напред, за да запали, пред лицето си той видя вместо запалка цевта на пистолет.

Всичко останало стана буквално за една секунда. Гестаповецът ритна масата с всичка сила и като се възползува от това, че Голдринг се олюля и за миг изпусна пистолета, избяга от стаята. Когато, Хенрих изскочи из вратата, провокаторът бягаше по коридора.

Чуха се два последователни изстрела, след това отчаян вик и почти едновременно падане на тежко тяло.

Хенрих се огледа. В коридора нямаше никой. Но изведнаж се чуха стъпки и веднага се появиха офицер в униформа на SS, фелдфебел и двама войници.

„Приготвили са се“ — помисли си Хенрих.

— Не стреляйте, ние сме патрул! — отдалече извика офицерът.

— Дайте си документите! — гласът на Хенрих звучеше решително.

Гестаповецът извади документите си и ги показа на Голдринг. Войниците се затичаха към лежащия. Той беше още жив, но в безсъзнание.

— Какво е станало тук?

— В хотела се е вмъкнал вражески агент, свързан с френските партизани, и си получи заслуженото! — ядосано каза Хенрих и прибра оръжието си.

В стаята си барон фон Голдринг точно предаде същността на това, което му каза непознатият. Фелдфебелът записа показанията и помоли Хенрих да се подпише.

— През нощта добре заключете вратата си — посъветва го на тръгване офицерът.

— А вие трябва да обърнете внимание на охраната на хотела. Безобразие! Чужди агенти влизат в офицерски хотел като у дома си! — сърдито се скара Хенрих, макар че му идеше да се разсмее.