Юрий Долд-Михайлик
И сам воинът е воин (22)

Далечното ехо на големите събития

От края на януари до началото на юли 1943 година бодрият глас на говорителя предаваше едни и същи сведения: за съкращаване на линията на фронта, за преминаване на предварително подготвени позиции, за изоставяне по тактически съображения на един или друг населен пункт на Източния фронт. Тези съобщения, които бяха адресирани за невежите, не можеха да скрият истината от такива хора като генерал Еверс или неговия учител и приятел генерал-фелдмаршал Денус. Пък и не само от тях! На съветите в щаба на окупационната армия неизменно се подчертаваше, че събитията на Източния фронт са предизвикали досега активност на съпротивителното движение. За всеки, който искаше и можеше обективно да мисли, беше ясно, че с какъвто и бодър тон да говори Гьобелс, каквото и да дрънкаха коментаторите, то след разгрома на немската армия по бреговете на Волга митът за нейната непобедимост беше вече разпръснат. Вярата в непогрешимостта на фюрера вече беше разклатена. Нито Денус, нито Еверс бяха предубедени срещу Хитлер. Ако настъплението на армията бе вървяло все с такъв неудържим темп, както до разгрома при Москва или на бреговете на Волга, то забравили за своята обида, за своите бивши опасения, те с възторг биха викали „Хайл!“ и биха боготворили фюрера. Събитията на Източния фронт ги накараха да изтрезнеят малко, а когато кампанията в Русия се разгърна така, както те предвиждаха още преди войната със Съветския съюз, и двамата прогледнаха окончателно. Фюрерът доведе Германия до края на пропастта, в която тя неизбежно ще падне.

И все пак почти всички опити на стария генерал-фелдмаршал да създаде своя организация от единомишленици сред висшето немско командуване, която активно би се заела със спасяването на Германия от този, който беше най-голямото нейно нещастие, досега се натъкваха на непреодолими трудности. И работата се състоеше не само в смъртната опасност, която, разбира се, ще заплаши всекиго, който би се съгласил да встъпи в такава организация. Други причини заставяха даже противниците на Хитлер сред висшето командуване на армията да не се заемат с активна борба против него. Една от тези причини беше упоритият слух за някакви преговори на хитлеристките представители с представителите на Великобритания и Америка. Преговорите се затегнаха доста дълго, но все пак дадоха положителни резултати — две години как се водеше войната на Изток, а вторият фронт все още не бе открит. Против този безспорен факт старият фелдмаршал нямаше аргументи. Втората причина беше вярата, че през лятото на 1943 година ще стане прелом на Източния фронт. Тази вяра се поддържаше както от официалните съобщения на главната квартира за реванш заради Сталинград, така и от слуховете за някаква грандиозна операция, която подготвял генералният щаб това лято против Съветската армия.

Началото на тази операция очакваха всички: както привържениците, така и неприятелите на фюрера. Сега на всички беше вече ясно, че теорията за светкавичната война се провали; войната се затегна повече от всякакви очаквания, а силите на Германия се топяха. Необходима беше блестяща победа, която не само да възстанови престижа на немската армия, да повдигне духа на войските, но и да укрепи вярата им в близката и сигурна победа на Германия.

Ала премина май, премина юни, а обещаната операция на изток все още не започваше. Напразно генерал Еверс не изключваше радиото. По цели дни, от сутрин до вечер, се разнасяха само звуците на немските маршове.

Сутринта на 5 юли предаването започна необикновено: отначало зазвучаха фанфари. Техният рязък, силен звук неочаквано наруши утринната тишина в квартирата. Генерал Еверс, който се бръснеше в тази минута, едва не се поряза. Без да изтрива сапунената пяна, с бръснач в ръка генералът се затича към радиото. Да, дългоочакваната операция е започнала!

Задъхвайки се и сякаш в надпревара един след друг говорителите бързаха да съобщят, че днес на разсъмване, в четири часа и тринадесет минути, по заповед на фюрера победоносните войски на отечеството като неудържим поток са се нахвърлили на позициите на противника в направление на Курск.

Като погледна картата, където бяха обозначени линиите на фронта, Еверс доволно се усмихна: да, именно тук, както и той мислеше, трябва да започне операцията, ако крайната цел беше пътят за Москва.

Дори самият факт, че не се скриваха нито целта, нито размахът на операцията, говореше сам за себе си: висшето командуване бе уверено в успеха.

Еверс позвъни в щаба, заповяда на дежурния да съобщи на офицерите, че днес те трябва да се явят в парадни костюми, с всички ордени и медали. При това взе лист хартия и направи план на доклада за историческата важност на започналата операция. С тази реч генералът бе решил да излезе пред офицерите в казиното.

Но на Еверс не се удаде да произнесе речта си. Половин час преди да отиде в щаба, дежурният съобщи по телефона:

— На седемнадесетия пункт налетя голям отряд маки, който се старае да се промъкне към охранявания обект. Старши лейтенант Фаул моли за незабавна помощ. С наличните сили той не може да се защити.

Това съобщение беше толкова неочаквано, че генералът се обърка. Той беше свикнал с това, че всеки ден маки извършваха нападения в населените пунктове, ту над патрулите, ту над офицерите, но да започнат нападение на укрепения пункт с голям отряд това още не беше се случвало.

С две роти, натоварени на камиони, генералът, съпроводен от началника на щаба, от Лютц и Голдринг, се понесе към Понтей, за да ръководи сам операцията. Но, войниците, които дойдоха в помощ на Фаул, даже не встъпиха в бой — те трябваше само да изпълнят задълженията на обикновени гробокопачи, тъй като целият гарнизон на опорния пункт заедно със старши лейтенант Фаул бе загинал. Есесовската част, която охраняваше входа на тунела, не могла да окаже помощ — маките не пожалили своите мини, за да затрупат тунела или поне изхода от него.

И така, стана невероятното — унищожен бе укрепеният пункт, загинал бе целият гарнизон, а командирът на дивизията не можеше да извести на щаба на корпуса за подробностите на боя. Той не знаеше нито числеността на отряда, който бе нападнал опорния пункт, нито как са били въоръжени маките, нито пък къде са изчезнали.

Но с това не свършиха неприятностите през този ден. Още войниците не бяха успели да погребат убитите, когато от щаба пристигна мотоциклет с ново известие: маките нападнали взвода егери, който заедно с есесовците охранявал прохода, избили охраната и го заставили да отстъпи от възвишението.

Това вече приличаше на война. Като остави гарнизон на разрушения опорен пункт, Еверс с останалите войници полетя към главния проход. Командирът на ротата егери беше убит, за обстановката докладва неговият помощник, лейтенант Грекхе. Той разказа, че нападението станало сутринта, абсолютно неочаквано. Партизаните, както се изяснило после, нападнали предните постове, съумели съвършено безшумно да ги ликвидират, а след това атакували опорния пункт.

За незабавно настъпление срещу маките, които завладели прохода, въобще не могло и да се мисли: по сведения на Грекхе, те били повече от рота, въоръжени с автомати и картечници.

И така, необходимо беше да се върнат в щаба, да разработят план на операцията против партизаните и вече след това да се опитат да спасят положението.

Като се върнаха в Сен Реми, Еверс научи за още две нападения; на гарнизона, който охраняваше моста през реката близо до Сен Реми, и на заставата близо до малката ЖП спирка на десет километра от Шамбери. Нападението на гарнизона при моста наистина завършило неуспешно за маките, но на фона на всички други неприятности на днешния ден този малък неуспех изглеждаше случаен.

Парадните костюми, в които офицерите посрещнаха генерала, съвсем не бяха на място.

Еверс беше сърдит. Тук ставаше дума за добре организирана операция с достатъчно големи сили от маки, които бяха съумели не само да извоюват победа в три от четирите случая, но и да предизвикат обърканост в щаба на дивизията и у него самия. Той си представи колко неприятно ще му бъде да докладва за всичко това на командуващия корпуса, който и без това на шега бе назовал Еверс командир на „курортната дивизия“.

Еверс бе малко поутешен от Милер. По линията на SS служба той бе получил съобщение, че маките, очевидно по указание на единен център, днес сутринта са извършили нападение не само на участъка, охраняван от дивизията на Еверс, а на всичките предпланински райони. На Милер, както и на цялото гестапо е било заповядано максимално да усилят борбата с партизаните, да арестуват всички заподозрени в каквито и да било връзки с тях и въобще да усилят репресиите.

А радиото цял ден не млъкваше. Говорителите прекъсваха победните маршове, за да зарадват слушателите с победоносното настъпление на танковите колони към никому неизвестната Олховатка, която щяла да открие пътя на немската армия към Курск. Съобщенията подчертаваха, че операцията се развива по предварително разработения план, макар че съветските войски оказват бясна съпротива.

Вечерта към Хенрих намина Кубис. Той беше с повишено настроение, което свидетелствуваше за това, че капитанът е погълнал необходимата доза морфин: очите му блестяха, движенията му бяха поривисти, цялото му лице дишаше от весела възбуда.

— Аз дойдох при вас, бароне, за да се оплача от генерал Бертхолд — шеговито започна Кубис още от вратата. — Когато ме агитираше да замина за Сен Реми, обещаваше ми почивка, тих мирен живот и всякакви блага. А аз попаднах в обстановка, която ми напомня далечна Белорусия!

— Кубис, вие не сте оригинален! Това оплакване аз чувам от вас от първия ден на нашата среща.

— И ще се оплаквам!

— Затова пък има приятни известия от Източния фронт — каза Хенрих.

— Приятни? Вие наистина ли така мислите?

— Нима вие не чухте радиото?

— Именно поради това, че го слушах, без да го изключвам цял ден, даже главата ме заболя, именно поради това аз не мога да нарека вестите от далечния фронт утешителни. Вие не сте фронтовак, бароне, и, простете, това-онова не разбирате; когато ви казват, че за един ден ударната група на пробива с боеве се е придвижила на четири километра, какво значи това според вас?

— Че противникът отстъпва, а ние настъпваме.

— Ех, не сте били вие в първите дни на войната. Тогава щяхте да знаете какво значи настъпление. Сутринта слушате, че не сме преминали границата, през деня, че сме изминали над тридесет километра, вечерта ви съобщават, че е завзет град, който се намира на четиридесет километра от границата. Ето това е настъпление! А сега за цял ден четири километра. Но по дяволите този Източен фронт, радиото и всичко подобно! Омръзнало ми е! Аз дойдох при вас съвсем не за това, за да анализирам действията на нашето командуване. А няма ли да вечеряме ние с вас, Голдринг!

— Да си призная, съвсем нямам настроение да отивам в ресторант…

— Тогава… — Кубис замълча. На лицето му се появи лукава гримаса.

— Вие искате да кажете нещо? — попита с усмивка Хенрих, макар предварително да знаеше за какво ще стане дума.

— Аз донесох разписка за петдесет марки. Всичко за петдесет, бароне! Заедно с всички досегашни аз ще ви дължа шестстотин и двадесет. Съгласете се, че това не е толкова много.

— Къде си давате парите, Кубис? Простете ми, че питам за това. Но на мене просто ми е интересно да зная, къде може за месец и половина живот в Сен Реми да се изхарчи офицерската заплата и отгоре на това двеста марки? По-рано поне играехте на карти.

— Мили мой бароне, мили мой, и, както се вижда, наивни приятелю. Ако ние с вас бихме попаднали даже не в Сен Реми, а и в най-глухото село, където нямаше да има повече от пет-шест къщички, аз все едно бих ви изброил тридесет и три способа как може ежедневно да се харчат сто, па даже и повече марки.

Хенрих се разсмя.

— Ако си поставя за цел на всяка цена да изхарча определена сума, то вероятно и аз бих могъл да измисля нещо, но нали трябва това да доставя известно удоволствие.

— А аз получавам удоволствие даже от това, че не парите владеят мене, а аз владея тях. Но кажете ми какви радости в живота имам аз? Работата ненавиждам, не само тази, която изпълнявам сега, а каквато и да е! Жените са ми омръзнали. И аз на тях. Какво ми е останало? Вино и морфин! Всичко! Та за какъв дявол ще пестя парите? Навярно за това моят единствен брат, като ги получи след смъртта ми, да ме нарече глупак?

— А по моему вие сега имате интересна работа, Кубис!

— Когато се учех, аз се готвех да стана пастор, за да мога с молитви да спасявам човешките души. Те, тия души, ми се струваха много по-интересни, отколкото сега, когато аз с гестаповски методи ги изпращам на оня свят.

— Вие сте циник, Кубис.

— Наричайте ме, както искате! Но хората са станали страшно безинтересни! Уверявам ви. Да се работи във върховното разузнаване е по-весело, отколкото при нас. Но какво интересно има? Извикаш някого на разпит. Прилагаш всички методи, а той или мълчи, или бърбори нещо за Франция, за народа, за свобода! Отвратително е това, нали, Голдринг! Повярвайте ми! Моята родина — това е първият попаднал ми ресторант, където вкусно ще ме нахранят и ще ми дадат хубаво вино. Където е хубаво — там е родината. Помните ли този — афоризъм? А той умира и крещи: „За Франция!“ А Франция даже не знае кой е той и вероятно никога няма и да научи, че аз съм го блъснал от скалата! Хората са станали еднообразни и скучни. Даже вашата симпатия, бароне!

— Каква симпатия?

— Не се преструвайте на наивен, фон Голдринг, на мене тази французойка от ресторанта ми е известна повече, отколкото на вас.

— Аз не ви разбирам, Кубис — недоволно произнесе Голдринг. — Ние се виждаме почти всеки ден, при трудни случаи вие идвате при мене, знаете, че аз винаги ще се радвам да ви помогна, а същевременно скривате от мене някакви секрети… Не ми ги казвайте, ако не трябва, но тогава аз ви моля и да не намеквате за тях.

— За пръв път ви виждам сърдит, бароне. Но аз и не мисля да скривам нищо от вас. А за вашите симпатии към госпожицата научих случайно, когато реших да я арестуваме.

— Да арестувате Моника, за какво?

— Съгласете се, бароне, че ако ние хващаме три писма на тази красавица и в трите писма става дума за лошото време и за повишаването на пазарните цени, а времето е прекрасно и цените са неизменно високи, то ние можем да се поинтересуваме откъде тя има такъв интерес към метеорологията и икономиката.

— И вие считате това достатъчно, за да арестувате девойката?

— Към това прибавете още и онова, което тя ще разкаже при разпита… Но Милер, като научи за моето решение, не се съгласи с мене, като се позова на вашите симпатии към госпожицата. От вас, Голдринг, той, кой знае защо, се страхува. Ето и цялата тайна.

— И кога вие смятате да я арестувате?

— Днес. Нали получихме заповед да усилим репресиите против партизаните и техните привърженици. Та ще дадете ли петдесет марки, бароне, или ако сте се разсърдили, ще ме накажете да гладувам тази вечер?

— Но вие знаете, че аз никога не съм ви отказвал. И не ще ви откажа. Само че аз бих ви помолил да не скривате от мене онова, което се отнася до мене, даже частично.

— Ще бъде изпълнено — по военному отговори Кубис, — ще считам това като лихва за дадения капитал.

— Считайте това просто като задължение към приятеля.

Като получи петдесет марки, Кубис излезе от стаята, подсвирквайки си весело някаква мелодия.

Часовникът показваше десет без петнадесет и Хенрих слезе в ресторанта, надявайки се да види Моника, но девойката я нямаше в залата. Мадам Тарвал каза, че тя е в стаята си.

— Тогава позволете ми да се кача, трябва да кажа няколко думи на госпожицата. А ако ме потърсят, кажете, че съм излязъл. Днес не ми се иска никого да виждам — помоли Хенрих.

Съобщението на Кубис го разтревожи много. Наистина Милер за сега не се решава да безпокои Моника, пък и Кубис ще направи всичко, за да не преустанови кредита си от богатия барон, но така ще продължава дотогава, докато сам Хенрих е вън от опасност. Но ако с него се случи нещо, непременно ще арестуват Моника, щом като гестапо така се е заинтересувало от нея. Нима него не биха могли да го убият през време на бомбардировката на влака, който отиваше за Дижон? Или през време на нападението на маките, когато съпровождаше Пфайфер? Щом научи за неговата смърт, Милер, без да се колебае нито минутка, веднага ще арестува девойката и ще отмъсти за цялата принудителна снизходителност към нея. Не. Трябва, докато не е късно, да я спаси, даже ако се наложи той да се раздели с Моника.

— Знаете ли, Хенрих, от днешния ден аз ще считам, че вие имате дарба на хипнотизатор — усмихна се девойката, когато на прага на нейната стая се появи Хенрих.

— Защо в главата ви се е появила такава мисъл?

— Току-що аз мислех именно за вас.

— И аз за вас.

— Излиза, че вас ви е довело при мен предаването на мислите от разстояние.

— Аз много бих искал вие да прочетете моите мисли — неволно се изтръгна от Хенрих. Той се сепна, изплашен от това, че едва не излезе от устата му нещо излишно, и вече с друг тон добави: — Аз идвам по работа, Моника, и то работа не твърде приятна.

Очите на девойката загаснаха, от устните й избяга усмивката.

— Вие така хубаво започнахте, и така лошо свършихте! — печално произнесе ти. — А аз помислих, че сте дошли при мен да поседите, защото просто ви е било скучно… Работа, неприятности… Така съм изморена от тях! Сякаш за моята съдба не са останали никакви радости. Искате ли, дайте за всичко неприятно да поговорим утре. Но не, тогава цяла нощ аз не ще заспя. По-добре кажете сега, само че без дълги предисловия…

— Добре! Щом искате без предисловия — без предисловия. Само че отначало един въпрос. Вие можете ли да изчезнете някъде, макар за известно време?

Моника пребледня.

— И това скоро ли трябва да стане?

— Докато съм тук — опасността не е чак така голяма, но аз мога да отсъствувам, да замина за дълго време, а може би и завинаги, и тогава! — Хенрих не каза какво ще бъде тогава, а Моника и не попита. Склонила ниско глава, тя преплиташе ресничките на покривката в плитки. Само по треперенето на пръстите й можеше да се разбере, че тя се вълнува. — Вие не отговорихте на моя въпрос — меко каза Хенрих, чувствувайки непреодолимото желание да притисне устните си към тези тънки треперещи пръсти, да повдигне тази ниско наведена глава. Но Моника я вдигна сама.

— Вие…, вие наистина ли може да заминете?… Завинаги? — тихо попита тя.

— Аз съм военен, а военните не ги питат къде искат да бъдат, тях ги изпращат там, където са необходими. Когато замина оттук или се случи нещо с мен, Милер ще ви арестува. Научих днес, че вашите писма се проверяват, че…

— О, Хенрих! — Моника скочи от мястото си. Обаче не плахост, не страх имаше в нейните широко отворени очи, а мъка и обърканост пред другата опасност, пред опасността да загуби този, когото тя обичаше.

И Хенрих без думи разбра какво става сега в душата на девойката. Та и неговото сърце се разкъсваше от жалост, от болка, от тревога за нея. Те се гледаха един друг в очите и всички условности, които имаше между тях, изведнаж изчезнаха; струваше им се, че в целия свят бяха останали само те дамата — четири пламнали очи, две разтупкани сърца.

— Хенрих! Ние ще избягаме оттук заедно — просто каза Моника, така просто, сякаш те неведнаж бяха говорили за това. — Ние ще избягаме в планините, за нас там никой не е страшен! Ще избягаме още утре! Нали и вас могат да арестуват, та вие не сте фашист, вие сте наш другар!

Моника сложи ръцете си на раменете на Хенрих. В този доверчив жест, в сияещите й очи беше цялата тя, вълнуваща се, млада и чиста, мъжествена в любовта, както и в борбата, и в същото време беззащитна и пред своята любов, и пред опасността, която беше надвиснала над нея. Хенрих едва приповдигна рамо, извърна глава и целуна едната ръка на девойката, после другата. Моника му се усмихна с очи и продължи да говори сериозно и разпалено:

— Ако знаехте, Хенрих, как се изплаших, когато за пръв път разбрах, че ви обичам! Аз едва не умрях от мъка. Това е така страшно, да се криеш сам от себе си, от своята любов, да чувствуваш, че тя те унижава. Затова пък после, когато разбрах, че вие нарочно бяхте оставили писмото на Левек така, че аз да го прочета, след това Бонвил, след това как вие спасихте Людвина… и когато аз разбрах, че и вие ме обичате…, нали това е така, Хенрих?

— Да, така е, Моника.

— Аз знаех, отдавна знаех! И все пак щастлива съм да чуя това от вас! Ние ще избягаме в планините и никога не ще се разделяме! Истина, нали?

И как вярваше тя в това, как чакаше само една кратка думичка „да“.

Хенрих внимателно свали ръцете на момичето от своите рамене, заведе я до кушетката, постави я да седне, а сам той приседна на малката скамейка до краката й.

— Аз не мога да направя това, Моника — погледна я той с много нежност и мъка.

— Защо? — прозвуча като силен вик този тихичък въпрос, крещяха очите на Моника, цялата нейна напрегната фигура. Тя рязко се подаде напред и замръзна в умоляващо очакване.

— Аз нямам право да направя това! Разбирате ли, Моника, нямам право!

— Но те непременно ще ви хванат, Хенрих. О, ако знаехте как се страхувам за вас. Аз всеки ден се моля за вас, не мога да заспя, докато не чуя, че вие сте се върнали. Треперя от страх, когато отивате някъде! Понякога съм съгласна да изтичам в гестапо, нека да измъчват мене, както измъчваха Людвина, да ме разстрелят, но само да зная, че вас не са хванали, че вас нищо не ви заплашва.

— Аз също се страхувам за вас, Моника, аз целият бих се отдал, до последната капка кръв, за да ви защитя. И все пак не мога да дойда с вас при партизаните, макар и да съм уверен, че те ще ме приемат.

— Но защо? Защо? Но нали вие не сте с тях, не сте с тези, които са надянали на вас този мундир, та вие сте с нас?

— Аз имам задължения.

— О, вие не ме обичате, Хенрих! — в отчаяние възкликна девойката.

— Моника! — Хенрих стисна ръцете й. — Ако аз бих могъл да ви обясня всичко, вие бихте ме разбрали и не бихте ми причинявали такава болка, както правите сега. Но аз не мога нищо да ви обясня, нямам право! Даже на вас, въпреки че ви вярвам и ви обичам.

— Колко бях щастлива преди малко и колко бързо отлетя това. Добре, аз не мога да искам от вашето сърце повече, отколкото то може да даде… Малко любов, малко съжаление и… много предпазливост.

— Но аз пазя не себе си, Моника! И даже не вас, макар че за мене няма по-скъп човек от вас.

— Боже мой, Хенрих, говорите с някакви загадки, вие целият сте за мене загадка. Аз даже не зная кой сте вие и какво искате!

— Такъв, каквато сте и вие. Аз искам да видя своята родина свободна. Както вие, така и аз имам своя цел, заради която съм съгласен да умра, да понеса и най-тежките мъчения.

— Но защо не искате да се борите заедно с мене?

— Има различна борба и може би на мене се е паднала най-трудната.

— Хенрих, няма ли да ми кажете нищо, за да мога да разбера?

— Не трябва да ме питате, Моника, аз не мога да ви отговоря сега. Колкото и да искам! Аз и без това ви казах повече, отколкото имам право… Но обещавам ви едно: когато свърши войната, аз ще дойда при вас и вие ще научите всичко. Ако ми вярвате, ако искате да чакате!

— Аз ще чакам, Хенрих! И ние никога повече няма да се разделим! — в очите на девойката отново засия щастието. — Наистина ли няма да ме забравите, Хенрих, даже ако заминете оттук?

— Аз ще ви намеря навсякъде, където и да сте, но сега вие трябва да заминете оттук! Заради мене и вашето щастие, заради това да можем отново да се видим… Вие можете ли да заминете за някъде?

— Добре, аз ще се посъветвам с моите приятели… Само че какво ще стане с вас? Нали и вас на всяка крачка ви дебне опасност и аз… даже нищо не ще зная за вас, а аз не ще мога да издържа!

— С мене нищо не ще се случи и ви обещавам да бъда внимателен.

Сълзи изпълниха очите на Моника. В желанието си да ги скрие тя стана, отиде до малката масичка, която беше до стената на прозореца, извади от контакта щепсела на лампата, след това махна тъмните маскировъчни щори и широко отвори прозореца. Свежият ароматен въздух влезе в стаята заедно с тишината на спящия град. Обгърнати от тъмнината, домовете и планините не се виждаха. Само небето бе величествено, необозримо, нежно. Сякаш в света нямаше нищо, освен тези звезди и черното като кадифе небе и още две сърца, които така силно и така болно туптяха в гърдите.

Прегърнати, те дълго стояха мълчаливо до прозореца.

— Моника, ти плачеш? — неочаквано попита Хенрих, почувствувал как леко потрепват раменете на девойката.

— Не, не, това е нищо, любими. Плача за това, че светът е толкова прекрасен, от благодарност, че аз живея в него. Че живееш в него ти! И едва-едва от страх. Нали ние с тебе сме две малки песъчинки в този гигантски свят.

— Ние с тебе сме част от него, Моника. Нима ти не чувствуваш, че ние сме във всичко и всичко е в нас?

В коридора се чуха стъпките на мадам Тарвал, Моника бързо се отдалечи от Хенрих.

— Хенрих — каза тя бързо, — целуни ме! Утре, в други ден ние може би не ще се видим. Нека това бъде нашето прощаване.

Именно в това време Милер замислено ходеше по кабинета, детайлно обмисляше крачката, която бе решил да направи, макар и да се страхуваше.

Угнетяваше го пълната зависимост от фон Голдринг. От онзи момент, когато този самоуверен барон му даде да разбере, че знае кого е представил Милер вместо Пол Шение, началникът на службата SS окончателно загуби своя покой. Ако не беше това, той отдавна би арестувал Моника, още в същия ден, когато, преглеждайки забележките на Заугел, бе намерил всичките му записки, които се отнасяха до госпожица Тарвал. След нейното пътуване до Бонвил, което така странно съвпадна с нападението на маките на ешелона с оръжието, у него самия възникна подозрение. Хенрих фон Голдринг тогава го обърка и Милер едва сам не повярва в това, че девойката е пътувала по чисто любовни работи. Не че беше повярвал, а просто бе затворил очи, не искаше да се задълбочава в тази работа и, както се изясни, напразно. Заугел бе постъпил по-умно, нему бе се удало да попадне по следите на свръзките между Бонвил и ръководителите на местното съпротивително движение.

Ако не бе смъртта на Заугел и ако този дурак от електростанцията, който бе се съгласил да стане информатор, бе по-предпазлив, тогава в ръцете си Милер щеше да има всички материали, които доказват, че госпожица Моника не напразно е така ласкава с Голдринг. А като арестува Моника, той би научил всичко, което му е необходимо. Но Голдринг, проклетият Голдринг, застанал на неговия път! Ненавистният Голдринг, пред когото той трябва да се подмазва, едва ли не да му ближе ботушите, само поради това, че той е осиновен от Бертхолд и скоро ще му стане зет.

Да допуснем, че арестува Моника. О, тогава Голдринг ще изложи цялата история с Базел, когото той, Милер, представи вместо Пол Шение и за когото получи кръглата сума от пет хиляди марки. Тогава ще трябва да върне не само тези злощастни марки, от които не е останало и следа, но и да отговаря за всичко пред Бертхолд. Не, Моника за сега той не ще закача. Но ще следи всяка нейна крачка, ще чака удобен случай.

Милер считаше, че ще мине време и никаква експертиза не ще може да установи кой наистина е бил погребан под името Пол Шение. Тогава у Голдринг няма да останат никакви веществени доказателства. Но сякаш нарочно всичко се слага против Милер. Трябваше да се случи така, че именно Голдринг да попадне в плен в този отряд, който се ръководи от Пол Шение! И него би го познал не само Голдринг, но и шофьорът на Еверс, който безусловно е виждал фотографията на Пол Шение. И така, неприятността би могла да възникне от съвършено друга страна.

Трябваше да се ликвидира шофьорът, като се организира автомобилна катастрофа, но това постави Милер в още по-голяма зависимост от Голдринг. Като чу разказа за аварията, той спокойно се усмихна:

— Когато умре и Пфайфер, тогава освен мен никой ме ще познае в партизанския командир Пол Шение.

Намекът беше достатъчно пряк и откровен. Милер беше принуден да замълчи.

Не, той не бива да скъсва или да изостря отношенията си с Голдринг, дори и в този случай, ако му се удаде точно да установи, че Моника действително е свързана с маките. Това би турило петно върху репутацията на барона, тъй като за неговата слабост към красавицата знаеха почти всички. Озлобен от това, разгорещеният Голдринг сигурно би отмъстил на Милер, като разкаже историята с Базел. Той би се оплакал на Бертхолд и би обрисувал Милер в такава светлина, че ще трябва тогава да мисли за спасяването на собствената си кожа, а не за кариерата.

Имаше над какво да се замисли. И Милер мислеше не напразно. След дълги размишления той намери друг изход. Но дали не ще направи грешка, ако вплете в това дело и самия Бертхолд? Той не ще се поцеремони. А какво пък, ако направи. Милер се затича към масата, взе лист хартия и написа шифровано писмо.

„Многоуважаеми господин генерал Бертхолд.

Аз се осмелих да се обърна непосредствено към вас, като прескачам други инстанции, защото ме ръководи чувството на огромно уважение към вас и същевременно чувството на искрена дружба към осиновения от вас Хенрих фон Голдринг, който със своите способности, култура и поведение спечели симпатиите на всички, които са имали работа с него. Но баронът, може би поради своята младост е много доверчив човек. И от тази черта, която е свойствена на благородните натури, могат да се възползуват враговете. У мене възникна подозрението, че младата и красива дъщеря на собственицата на хотела, където живее баронът, се ползува от неговото добро отношение и доверие, макар че тя не заслужава това тъй като моята служба има компрометиращ материал, който дава основание да се заподозре госпожицата в симпатии към френските терористи. Аз не се осмелявам да арестувам и да разпитам госпожицата, тъй като по този начин ще хвърля сянка върху чистото име на вашия син. Като към негов баща и мъдър, опитен и многоуважаван от мене началник аз се обръщам към вас с това писмо. Моля за вашия съвет и указания.

Винаги готов за услуги, с искрено уважение:

майор Йохан Милер“

Като прочете написаното един път, два пъти, Милер намери, че писмото е напълно достойно да бъде изпратено до голямото началство. Той го запечата по всички правила за секретните документи, написа адреса и заповяда на дежурния незабавно чрез специалния куриер да изпрати пакета в Берлин. Но, върнал се в къщи, Милер дълго не можа да заспи. Той си спомняше ред след ред, мислено препрочиташе всяка мисъл.

Ами ако Бертхолд поиска обяснение от Голдринг? Трябваше ли въобще да забърка цялата тази каша?

Едва призори Милер заспа тревожен сън на човек, който не знае какво го чака утре — благодарност или сурово наказание.

Гърмяха фанфари пред сутрешното радиопредаване на 6 и 7 юли. На 8 юли фанфари не се чуха, а на 9 радиото започна да съобщава за бесните контраатаки на руснаците. На десети юли думата „контраатаки“ изчезна, вместо нея се появи нов израз: „Нашите части водят ожесточени боеве с атакуващия противник.“

На Еверс стана ясно: грандиозната, отдавна обещавана и широко рекламирана операция се е провалила. Като чу вечерните съобщения на 9 юли, генералът се разболя. Той полежа няколко дена и от време на време все още слушаше новините. Но когато чу за „по-нататъшното съкращаване на линията на фронта“, съвсем изключи радиото.

И тъй, вместо реванш армията на отечеството понесе още едно поражение, моралното значение на което при дадените обстоятелства беше още по-страшно, отколкото гибелта на армията на Паулус. Когато генерал Еверс дойде в щаба за пръв път след боледуването си, Хенрих и Лютц неволно се спогледаха: трудно беше да познаят генерала. Той бе така пребледнял, така прегърбен и състарен. В същия ден Лютц изпрати телеграма от името на генерала до командира на корпуса. В нея Еверс, като се позоваваше на това, че е болен, молеше да му се даде седмичен отпуск, за да отиде в Париж и да се посъветва с лекарите.

Този път молбата на Еверс беше удовлетворена и той получи разрешение да отсъствува точно една седмица.

В навечерието на заминаването генералът повика при себе си своя офицер за специални поръчения.

— Вие били ли сте в Париж, Голдринг?

— Не.

— А какво бихте отговорили на моето предложение да отидете там за две недели?

— Аз бих бил два пъти благодарен, господин генерал. Това ще ми даде възможност да се запозная със „столицата на света“, както наричат Париж, и главно още един път ще се убедя във вашето добро отношение към мене.

— По моему, бароне, вие би трябвало да изберете дипломатическа кариера — пошегува се генералът. — Ето в какво е работата: в Париж се открива двуседмичен курс за офицери — представители на щабовете на дивизиите, отдельонните полкове и особените батальони — по изучаването на новите способи за противотанковата отбрана. Вие ще отидете на тези курсове, за да предадете след това своите знания на офицерите от дивизията. Занятията ще се провеждат по три часа на ден. Вие не ще бъдете претоварен, макар че именно това малко ме безпокои…

— Осмелявам се да попитам защо, господин генерал?

— Защото сте млад, а парижанките са очарователни.

— Аз имам годеница, господин генерал…

— Спомням си, че ми казахте… И така, днес вие ще се приготвите, ще получите документи, а утре ще отидем заедно. Макар че занятията в курса ще започнат след няколко дена, аз искам да пътувате с мен. Ще се радвам да пътувам с такъв приятен компаньон, пък и не ще бъде необходимо да си вземам охрана. Впрочем веднага след моето завръщане дивизията може да бъде прехвърлена на Атлантическия вал. Подредете си работата така, че при необходимост веднага да заминете от Париж направо за там.

— Може би ще бъде необходимо да заповядам на моя ординарец с някоя кола също да замине за Париж?

— Разбира се, това ще бъде много удобно за вас.

„Ето че настъпи часът за раздялата с Моника“ — с тъга мислеше Хенрих, когато седеше до масата на Лютц, който му готвеше необходимите документи. Хенрих позвъни на Кубис.

— Аз бих искал да ви видя, капитане… Колкото по-рано, толкова по-добре. След десет минути ще бъда в къщи.

Когато Хенрих дойде в хотела, Кубис беше вече там.

— Какво се е случило? — запита той тревожно.

— Нищо, освен това, че заминавам за известно време за Париж.

— Вие сте се родили с късмета си, бароне. И ако сте ме извикали, за да чуете моите поръчки, докарайте ми от Париж десет бутилки вино по свой вкус, в който аз вярвам както в своя, а също така морфин и хубави пури.

— Вие ще получите всичко това, но при едно условие. Ще вземете всички мерки така, че с госпожица Моника нищо лошо да не се случи. Разбирате ли?

— Нито един косъм няма да падне от главата й.

— И ако Милер поиска да говори с нея, вие незабавно ми телеграфирайте.

— Адресът?

— За сега: Централната поща, до поискване. А скоро аз ще ви съобщя моя адрес, щом като го науча.

— Ще бъде изпълнено, мой бароне и благодетелю.

— А за да не се оправдавате после, че не са ви стигнали парите за телеграма, ето ви сто и петдесет марки.

— Боже мой, майко кърмилнице, както казват поляците! Та след това аз съм готов да ви телеграфирам, ако искате, и всеки ден, даже и за това, дали е в ред стомахът на госпожицата.

— Оставете глупавите шеги! По-добре да отидем да пием по чаша шампанско. Вероятно не ще се видим до заминаването ми. На Милер днес не казвайте за моето заминаване, аз сам ще му кажа за това утре.

Като изпиха по чаша шампанско с Кубис и поръча вечеря за трима, Хенрих отиде в стаята си.

Курт се почувствува на седмото небе, когато разбра, че ще замине за Париж с кола.

— Така се страхувам, когато вие заминавате, а аз оставам тук — призна си той.

— Страхуваш се, че Милер отново ще те повика на разпит, нали?

— Да — сериозно отговори Курт.

— Можеш да заминеш утре сутринта. Би било много добре, когато аз пристигна в Париж, ти да си вече там.

Вечерта Хенрих прекара в компанията на Моника и Лютц. Но прощалната вечер премина не така, както си мислеше Хенрих. Моника сякаш предчувствуваше раздялата, беше печална и едва се усмихваше на шегите на Лютц. Пък и настроението на Хенрих се влошаваше с всяка изминала минута. Така малка и беззащитна му изглеждаше сега Моника.

Поседял около час и половина, Лютц се извини с документите, които трябваше да приготвя утре рано-рано за генерала, и си отиде.

— Кога тръгваш, Хенрих — неочаквано попита Моника, щом останаха сами.

— Ти знаеш ли?

— Каза ми Курт — укоряващо отвърна девойката.

— Аз не исках да ти казвам днес, за да не те огорчавам предварително.

— А излезе по-лошо! Стана ми така болно, когато Курт случайно…

— Прости ми за това! Исках ти да останеш в паметта ми винаги весела. Тогава не бих се тревожил така много за тебе. Ти ще изпълниш ли молбата ми? Искам да не бъдеш в Сен Реми, докато ме няма тук.

— В колко часа ще тръгнеш?

— Утре в шестнадесет.

— Обещавам ти, че вечерта вече няма да бъда в Сен Реми.

— Тогава аз ще бъда спокоен! А щом като се върна, веднага ще помоля госпожа Тарвал да ти съобщи…

— Ех, Хенрих! Струва ми се, че ние се разделяме завинаги! — въздъхна Моника.

— Не трябва, любима, моля те, не трябва! Иначе аз съвсем ще се размекна, а винаги трябва да бъда във форма.

Моника пресилено се разсмя.

— Ето… аз вече съм весела. Ти доволен ли си?

Милер още закусваше, когато Хенрих намина към него, за да си вземе до виждане.

— Боже мой! Толкова подранил и такъв скъп гост! Какви бързи работи са ви довели толкова рано при мен?

— Днес заминавам за Париж заедно с генерала.

— И дълго ли ще прекарате там?

— Две седмици… И имам малко работа към вас — тя се отнася до госпожица Тарвал. Искам да бъда уверен, че вашата заинтересуваност към нея ще се ограничи с обикновени приветствия на улицата. Разбрахте ли ме, Милер?

— Завъртяла ви е тя главата, бароне! Та вие имате годеница!

— А вие имате жена! И доколкото зная от вашите думи…

— Това е било през младините, през младините, бароне! Сега съм пасивен.

— Но аз съм още млад, а ние с вас, Ханс, сме приятели, надявам се, истински? Ние си познаваме не само характера един на друг, но и някои други слаби струнки, нека да говорим откровено — грешки! Така че по-добре е да си помагаме един на друг, а не да се караме. Нали и вие така мислите, Ханс?

— Разбира се.

— Обещавате ли?

— Ако срещна госпожицата на улицата, даже ще се обърна, за да не ви се оплаква после, че уж съм я погледнал сърдито! — пошегува се Милер.

— Това е прекрасно! Надявам се, че ще дойдете на гарата да изпратите, ако не мене, то поне генерала?

— Ако не генерала, то вас сигурно — го поправи Милер.

Той удържа думата си. В четири без петнадесет началникът на щаба, Милер и Кубис бяха на перона.

Както през време на всички официални пътувания, изпращачите с нетърпение чакаха сигнала на влака и скучаеха. Само на Милер беше весело. Той се шегуваше, намекваше за мъката на Кубис, на когото банката за дългосрочен кредит се закриваше за две недели.

— Аз, Ханс, никога не съм ви виждал такъв весел — каза на прощаване Хенрих.

— Много се радвам за приятеля, който ще има такова приятно пътуване — отговори Милер.

Той, разбира се, не можеше да каже, че истинската причина за веселото му настроение беше малкото шифровано писъмце, което беше получил от генерал-майор Бертхолд в отговор на писмото си относно Моника.

— Помните ли уговорката, Кубис? — успя да прошепне на прощаване Хенрих, когато влакът вече бе тръгнал.

Веднага след гарата започваше голямо нанагорнище и влаковете, ненабрали още скорост, на това място вървяха много бавно.

Хенрих бе решил да не влиза във вагона, за да погледне още един път града, в който преживя толкова много.

Когато влакът остави зад себе си и последните постройки, Хенрих неочаквано видя Моника. Тя стоеше в бяла рокля, гологлава, цялата обляна от слънчевите лъчи.

— Моника! — радостно извика Хенрих.

Девойката се затича към вагона и хвърли букет цветя. Влакът бавно набираше скорост, Хенрих се наведе, за да може по-дълго време да наблюдава девойката.

Тя все така стоеше до коловоза, обляна от златното сияние, и сама приличаше на ясен слънчев лъч.

През време на целия път Еверс лежа в купето, ставаше само да яде. Хенрих се радваше, че може да бъде сам, да събере мислите си. Толкова повече, че на душата му беше тревожно и печално.

В Париж пристигнаха чак на третия ден сутринта. Влакът на два пъти беше спиран по пътя. Партизаните на две места бяха развалили линията. Курт го нямаше на гарата. Като се договори с генерала да се срещнат вечерта, Хенрих взе кола и се понесе към Централната поща. Той беше уверен, че Кубис не ще му съобщи никакви новини, и спокойно подаде документите си на прозорчето с надпис „До поискване“. И колко беше учуден и разтревожен, когато видя, че служителят от пощата, преди да му върне документите, тури нещо в тях.

„Сен Реми“ — прочете Хенрих отгоре, където обикновено се поставят името на града и часът на изпращането на телеграмата, и бавно разгъна бланката. Той прочете текста един път, два пъти, три пъти… Не, това не е грешка, не му се е сторило така, това действително е написано.

„Три часа след вашето заминаване неизвестна товарна кола е убила на пътя госпожица Моника, която, без да дойде в съзнание, е умряла още същата вечер. Подробности с писмо. Ще й поставя венец от ваше име.

Кубис“