Юрий Долд-Михайлик
И сам воинът е воин (27)

Хенрих дипломат

„Мили приятелю! Вие питате как и какво съм предприел за поправянето на моето здраве и дали съм намерил тук добри лекари? Много ви благодаря за вниманието, което оценявам като проява на искрена дружба. За съжаление не мога да ви зарадвам с добри новини, чувствувам се зле. Но най-лошото е, че почти нямам време, сега да помисля за себе си, нали…“

Генералът престана да пише, още един път прочете написаното и сърдито затвори папката. Не, днес той не може да отговори на Гундер! И не само поради това, че няма какво да каже, но и поради това, че той целият е погълнат от други планове. Вълнения и неприятности се изсипваха върху главата на генерала от всички страни!

Те връхлетяха върху него като лавина, спускаща се от планината. И както лавината се ражда от една малка топка, която, търкаляйки се надолу, по пътя си увлича все нови и нови слоеве сняг, така зародиш за катастрофата на немската армия стана заповедта за разоръжаване на италианците. Приведена в действие, тази заповед веднага донесе редица неприятности и усложнения. Започна се с това, че не всички италиански части й се подчиниха: едни останаха по места, но отказаха да сложат оръжието, наложи се да се обкръжат казармите и да се обезоръжат насила; други просто избягаха в планините и така в района на разположението на дивизията бегълците станаха много — около батальон.

Разбирайки цялата опасност на положението, генерал Еверс действуваше решително и оперативно; разоръжил италианците, той не ги пусна вън от казармите, а заповяда да ги охраняват още по-строго, докато не завърши вербуването на доброволците и не бъдат сформирани новите италиански части, които са предани на общото дело. Изглеждаше, че тази мярка е разумна. Но и това доведе до неочаквани усложнения. Видяло картечниците, обърнати с дулата си към казармите, където като арестувани стоят италиански войници и офицери, местното население се възмути и дори се опита насила да освободи своите съотечественици. Тези опити наистина нямаха успех, но те можеха да се повторят, а на помощ на населението рано или късно ще дойдат партизаните и тогава…

Като глътна от силния, но вече изстинал чай, генерал Еверс се намръщи и силно натисна копчето на електрическия звънец.

— Горещ, силен, с лимон! — заповяда той на ординареца и като стана от мястото си, се заразхожда из стаята.

Ето че пак изтръпват краката и гърдите като в менгеме. Не му провървя на него в Кастел ла Фонте! Именно сега, когато трябваше да бъде във форма, силите му започнаха да изневеряват. Появиха се слабост в краката, раздразнителност. Може би той злоупотребява със силния чай? Трябва да се посъветва с лекаря. Казват, че главният хирург Матини добре разбира и от нервни болести. Но всичко това по-късно. Никакви лекарства, никакъв режим не ще му помогнат, докато не завърши с вербуването на доброволците и не постигне макар и относително спокойствие в района на разположението на дивизията. Еверс трябваше да сформира две дивизии от доброволци: „Монте Роза“ и „Гранд Парадисо“. Но за сега съществуват само тези гръмки имена, а войници, колкото и горчиво да е да се признае това, няма. А при създалите се условия дори такива лоши воини като италианците бяха много необходими. Все по-осезателно се чувствуваше недостигът на човешки резерви за попълване на обезкръвените армии.

Да, войниците на Германия явно не достигаха! Достатъчно беше да се види попълнението на Милер, което дойде скоро. По-рано във войските на SS вземаха само онези, чийто ръст беше не по-малко от сто седемдесет и два сантиметра, а сега пристигнаха някакви си джуджета — сто шестдесет и пет сантиметра. Това е границата, под която няма къде да се ходи. Пък и само ръстът ли е? А възрастта? Новите мобилизации довеждаха в армията все повече и повече момчета с жълто около устата, които не можеш да наречеш дори юноши, или пък престарели новобранци, които често пъти имат и внуци. Опитай, повоювай с такива войници, когато всичките им мисли са в къщи, по тези, които са оставили. Тук вече не може да се разчита и на полагащите се преди атаката порции алкохол, които по-рано хвърляха хората под картечния огън. Глътнал набързо своята порция, такъв войник започва да се кръсти и да се моли на бога, преди да си покаже главата от окопа.

А през това време колосалният Източен фронт смилаше все нови и нови немски дивизии, искаше пресни попълнения.

Генерал Еверс въздъхна тежко. Той разбираше, че е отговорен за това, че немските части, така нужни за фронта, се налага да се използуват за поддържане на реда в тила и за охрана на разположените тук военни обекти. За тази цел биха могли да бъдат използувани дивизиите на италианските доброволци, сформирането на които е поръчано на него. „Монте Роза“, „Гранд Парадисо“ — тези гръмки названия преследват Еверс като бръмчене на нахална муха дори когато се старае да мисли за нещо друго, освен за вербуването на доброволци. Но днес тези думи особено го дразнят. Преди излизането на генерала от щаба Лютц му даде редовното сведение за хода по набирането на доброволци през деня, при това така се намръщи, че Еверс разбра — няма прелом.

Като си спомни, че дори и не бе погледнал тези сведения, генералът отиде към масата и разтвори чантата. Разбира се, прелом не беше настъпил. Напротив, имаше известно спадане. Вчера са били завербувани 150 души, а днес — 120. Особено лошо е в участъка, където е разположен 117-и полк на полковник Функ.

Този Функ е просто глупак! Няма никаква представа за дипломация. За него всички, които не са арийци, са хора от втори сорт, с които трябва да се разговаря само с езика на заповедта. Той счете, че е под неговото достойнство да се прибягва до пропаганда, и ето резултата — в неговия участък нито един италиански войник не е подал рапорт и не е изявил своето желание да вземе оръжие и да воюва на страната на немците. Не, това е груб, прост войник, който не е годен за такава тънка дипломатическа работа. Единствената надежда сега е в граф Рамони. Посъветваха Еверс да го използува, тъй като графът бе умен, хитър и при това не лош оратор. Още днес незабавно трябва да отиде при Рамони!

Графът прие генерала много любезно, но не се съгласи веднага на неговото предложение.

— Няма да крия от вас — каза той на Еверс, — не бих искал да се занимавам с политическа дейност и, признавам си откровено, да рискувам не само своето благосъстояние, но и живота си. Досега ми се удаваше, оставайки в сянка, да влияя на събитията отдалече.

— Извинете, графе, но обстоятелството, че ви охраняват черноризци, така да се каже, вече е дигнало булото, зад което досега сте скривали лицето си.

— Но съгласете се, че немощен старец и сама жена биха могли да прибягнат към услугите на черноризците като към обикновена охрана независимо от това, към коя партия принадлежат.

— Много наивно обяснение, графе, особено за гарибалдейците, които представляват тук такава сила. Вие бихте могли да убедите мене, но не и тях.

— Тези гарибалдейци — главата на графа клюмна на тънката шия и бръчките по лицето му заиграха с такава бързина, че беше невъзможно да се разбере сърди ли се графът или се смее, още повече, че очите му, както обикновено, оставаха неподвижни и спокойни — са простаци, които искат да станат господари!

— И така, вие разбирате, че не може да останете настрана? — поддържаше своята линия генералът. — Тук има не просто ненавист към нас, носителите на враждебни идеи, но и стремеж към някакви социални изменения. И сега, когато генерал Бадолио…, когато италианската армия…

— Мръсен предател! Играейки си с огъня, той подпали собствения си дом! Но този огън ще изгори и него!

— Само него ли? А може би и всички нас, ако не вземем мерки?

Беседата на графа с Еверс продължи до късно. Но генералът си отиде в замъка доволен. Рамони се съгласи да обиколи всички италиански части и да излезе пред тях с патриотични призиви — в името на Италия да не прекратяват борбата с врага.

На другата сутрин старият граф отиде на най-неблагонадеждния участък — в района на разположението на 117-и полк на полковник Функ.

Първото излизане на Рамони мина успешно. Дори малкият, тесногръд, с остро птиче лице полковник Функ трябваше да признае в себе си, че той досега е подценявал възможностите на пропагандиста.

Графът започна много просто: позовавайки се на болестта си, той помоли присъствуващите да го извинят за това, че ще говори седешком, а може би и много тихо, тъй като той е стар човек, слаб, не е привикнал да говори пред такава голяма аудитория. Само горещата любов към родината и чувството за отговорност пред неговите земляци, са го заставили да стане от леглото, които не по свое желание, а просто поради неразбиране са избрали неправилен път.

Но колкото повече графът говореше, неговият треперещ старчески глас укрепваше, думите звучаха все по-страстно, дори прегърбената фигура се изправи в количката, сякаш някаква могъща сила вдъхна в нея живот, пробуди я за борба за съдбата на Италия и за съдбата на всички присъствуващи. И не толкова аргументите на графа, колкото неговият външен вид направи впечатление на вчерашните италиански войници. Мъчителен срам пареше мисълта им, че тях, младите и здравите, трябва да ги призовава към борба за родината този старец с парализирани крака.

След речта на графа вербуването на доброволци тръгна значително по-добре.

Речите на Рамони продължаваха с неизменен успех три дена. Но на четвъртия стана нещо неочаквано: сред италианските войници, както и преди затворени в казармите, се появиха позиви, които осмиваха графа и неговите лековерни слушатели. За графа беше казано, че той е хитра лисица, която се старае под разкошния словесен блясък да скрие своята фашистка същност. А за доказателство се даваше списък на пожертвуванията на графа за издръжката на фашистката партия. Позивът завършваше с остроумно стихотворение за това, как сега граф Рамони търси глупаци, които са готови да жертвуват живота си за неговите имоти и замъци.

Графът и този ден започна беседата като баща, който поучава своите деца. Но не можа да я завърши. Някой запя песента, напечатана в позива, и веднага запяха всички войници. Старият граф отначало се обърка, после, като се вслуша в думите, се разлюти, а накрая се изплаши и избяга при Функ, търсейки защита. Това стана на неговия участък, в една от казармите, разположени в покрайнините на Пармо.

Функ беше вбесен не по-малко от самия Рамони. Някой се осмелява да печата позиви в подвластния му район!

След половин час в казармата, обкръжена от усилен наряд войници, започна щателен обиск. Бяха намерени петдесет позива със споменатата песничка, и няколко позива с още по-скандален текст — гарибалдейците призоваваха италианските войници и офицери да не се поддават на агитацията и да бягат в планините. Всички опити да научат кой е донесъл позивите, къде са печатани, не дадоха никакъв резултат.

— Някой ги подхвърли през нощта, но кой беше не сме видели — чуваше се един и същ отговор.

Яростта на Функ търсеше изход. Взел като заложници офицерите и войниците на една неблагонадеждна италианска част, той заповяда да извършат арести и сред местното население. Вечерта бе разлепена заповед, предупреждаваща жителите на района, че в случай на неподчинение или повтаряне на това, което е станало в казармата, заложниците ще бъдат разстреляни.

Строгостта на наказанието надхвърляше всичко, което би могло да се очаква, дори като се знаеше жестокостта на Функ. Тя порази не само жителите на Пармо, но и самия генерал Еверс. Той заповяда на полковник Функ незабавно да се яви в щаба на дивизията в Кастел ла Фонте.

Еверс не принадлежеше към числото на мекосърдечните хора. Такива мерки като вземането на заложници и дори разстрелването им за чужди грехове той считаше обикновено нещо, напълно допустимо на война, където тактическите съображения на командуването обуславят и оправдават всичко. Но при създалата се обстановка действията на Функ му се струваха преждевременни и можеха само да влошат работата по набирането на доброволци. Ето защо той дълго и търпеливо обяснява на полковника, че е необходимо да се намали броят на заложниците, да не се прибягва без сериозна необходимост към крайни мерки поне през дните на вербуването, да не показваме пред италианците пренебрежението си като към хора не от арийска раса.

Роберт Функ напусна късно кабинета на генерал Еверс. Той се побоя да рискува да се върне през нощта в Пармо и затова с радост прие поканата на графа да пренощува у него.

След неуспешната реч в Пармо граф Рамони прекрати своята пропагандистка дейност и усили охраната на замъка. Все пак той не се чувствуваше в пълна безопасност. От всеки нощен шум се събуждаше и чакаше нападение на партизаните. Особено след като един път, връщайки се в къщи, намери на масата в своя кабинет злополучния позив. Някой го е внесъл в замъка, като е преминал през охраната. А възможно е и в охраната да има предатели? Наистина барон фон Голдринг инструктира отлично черноризците, но за да се провери техният състав, очевидно ще трябва да се прибегне до услугите на началника на SS служба. Нека лично да разпита всички — та позивът не може да падне от небето! И как така преди графът не съобрази да се обърне към Милер? Докато в замъка се намира болният майор Щенгел, много е удобно да поиска за охрана войници есесовци. Изключително от съображения за безопасността на майор Щенгел. Още повече, че в последно време и фон Голдринг стои малко в замъка. Той често нощува на укрепените пунктове и на гарнизоните. Ето и днес не е дошел, изглежда, че генералът го е изпратил някъде. Много добре, че дойде този Функ! А може би ще успее да се върне и Голдринг?

Но Хенрих се върна в Кастел ла Фонте чак на другата сутрин. Той отиде направо в щаба да доложи на генерала за положението по места и чак следобед стигна в къщи, като взе със себе си и Лютц, на когото Еверс специално поръча от негово име да го извини пред граф Рамони за неприятностите, които са му причинили, и да уговори графа да отиде да говори в друг район.

— Курт, не гони колата — помоли Лютц, когато излязоха от щаба, — искам да подишам малко чист въздух.

— Може би искаш малко да се поразходим? — предложи Хенрих.

— Не, по-добре е на връщане да тръгна пеш. Ти наистина тази нощ не си лягал, съвсем си сънен.

Облегнал се на облегалото на седалката, Хенрих дремеше, обезсилен да преодолее съня. За да не му пречи, Лютц мълчаливо седеше, като с удоволствие подлагаше лицето си на потока чист въздух, който влизаше през отворения прозорец на колата. Жалко, че стигнаха така бързо.

Прадедите на граф Рамони бяха избрали за замъка най-живописното място! И много удобно: истинска малка крепост. Мрачни кули, винаги плътно затворени врати.

Погледът се плъзна по познатите контури на замъка и Лютц внезапно целият се наведе напред. Какво е това? Защо вратите са отворени сега?

— Карай с най-голяма скорост, а до вратите спри! — заповяда Лютц.

Курт смени скоростта, колата се устреми напред. От неочакваното дръпване Хенрих се събуди и сладко протягайки се, започна да мъмри Курт за невнимателното каране. Изведнъж очите му се разшириха, сънят веднага изчезна: до разтворените врати нямаше охрана!

— Приготви оръжието! — заповяда Голдринг и направи знак на Курт да кара по-внимателно.

Колата бавно се приближи до главния вход. Парадната врата бе разтворена широко, а на пода във вестибюла неподвижно лежеше тялото на черноризец. Без да се спират, и тримата се хвърлиха към покоите на графа. Те бяха празни. От кревата висяха смачкани чаршафи, на пода се търкаляше одеяло.

В стаите на Мария-Луиза външно всичко беше спокойно, но и тук Хенрих и Лютц не намериха нито една жива душа.

— Господин старши лейтенант — се дочу от коридора развълнуваният глас на Курт.

Ординарецът изскочи презглава от кабинета на Хенрих и застана сред коридора бледен, изплашен до крайност…

— Та-ам, та-ам… — мънкаше той със заекване.

Без да чакат пояснения, Хенрих и Лютц се затичаха в кабинета и виждайки, че там няма никой, тръгнаха към спалнята. На кревата на майор Щенгел лежеше някакво тяло, здраво увито с чаршафите.

Като мислеше, че това е Щенгел, Лютц без много церемонии започна да размотава чаршафите и изведнаж неочаквано извика, като видя загубилата съзнание графиня.

Като дойде на себе си, Мария-Луиза не можеше да обясни какво е станало. Според думите й, тя, както винаги, легнала да спи в спалнята си и веднага заспала. През нощта й станало задушно, но не могла да се събуди, а сякаш полетяла в някаква черна бездна. Къде е Щенгел и как тя самата е попаднала тук, графинята не знаеше. Как са я повили, също не помни. Тя се чувствуваше много зле и помоли да отворят прозорците — преследваше я някакъв сладникав мирис, от който и сега й се повръщаше.

Хенрих мълчаливо посочи на Лютц превръзката, която се търкаляше до кревата. От нея все още излизаше едва доловим мирис на хлороформ. Като позвъниха на генерала и на Милер, офицерите започнаха крачка по крачка да оглеждат замъка. В мазето намериха слугинята и стария прислужник на графа. И двамата трепереха от студ и от преживения страх и също така нищо свързано не можеха да обяснят. Някакви хора ги дигнали от леглото и ги завели в мазето. Какво бе станало с графа, с Щенгел и с този полковник, който е пощурял и замъка, те не знаят, къде е отишла охраната, не могат да кажат.

Милер дойде незабавно, развълнуван като никога. Него малко го интересуваше съдбата на графа. Той спокойно би преживял и изчезването на Функ. Но това, че заедно с тях партизаните бяха взели в плен и Щенгел, началника на вътрешната охрана на такъв секретен обект, бе изплашило началника на SS служба до немай къде.

Милер като хрътка тичаше из стаите на графа и графинята, пълзеше по пода, разглеждаше през лупа дръжките на вратите и на прозорците, макар да беше напълно ясно, че партизаните са влезли през задния вход. Вратите не бяха затворени, а по коридора се виждаха следи от много крака. Да, партизаните бяха дошли през задния вход. Но кой го е отворил? Защо никой, дори Щенгел, стаята на когото е най-близо до вратите, не се е защищавал? Нали той носи оръжие, може да вдигне тревога, щом чуе. Защо най-после, охраната не е вдигнала тревога? А най-важното е къде са граф Рамони, Функ и Щенгел?

Всичко се изясни по-късно, когато Милер започна оглеждането на графския кабинет. На масата на Рамони имаше написана с печатни букви бележка:

„Старият граф, полковник Функ, майор Щенгел и цялата охрана са взети от нас като заложници. Ние не бихме прибегнали към такива мерки, ако вие не бяхте арестували десетки невинни хора в Пармо. За един разстрелян заложник в Пармо ние ще обесим всички наши заложници, без да встъпваме дори в преговори за обмяна на пленените. Командир на отряда «Гарибалди» (следваше нечетлив подпис)“

Нападението на гарибалдейците на замъка буквално зашемети всички. И не толкова със своята неочакваност, колкото със своята организираност. Бойници в стените, решетки на прозорците, тежки обковани врати — всичко това даваше възможност на охраната не само да издържи дръзкото нападение на партизаните, но и обсадата на по-многочислен враг.

При това охраната не е дала нито един изстрел, очевидно тя изобщо не е оказала съпротива. Бе загинал само черноризецът, намерен убит във вестибюла.

„Но как беше станало всичко това? Какво да се доложи на вишестоящия началник? Как да се оправдаем?“ — питаха се един друг Милер и Еверс, старателно търсейки да намерят изход от трудното положение.

Те разбираха, че преди всичко от тях ще потърсят отговорност, разбираха също така каква непоправима грешка бяха допуснали, като не бяха помислили своевременно за охраната на Щенгел. Ако с майора се случи нещастие, дори не ще поискат да изслушат техните оправдания.

Мислите за Щенгел повече от всичко безпокояха и Мария-Луиза. Колко неудачно, колко фатално стана всичко.

— Не…, вие трябва да ги спасите! Вие обещахте да бъдете мой рицар, а оставихте мене и чичо на произвола на съдбата, при това с болния барон на ръце. Убедете генерала да пусне тези проклети заложници, всичко стана заради тях! — молеше се графинята на Голдринг.

— Утре сутринта ще отида при генерала. Ще се опитам да му повлияя — обеща Хенрих.

Но генералът сам си спомни за своя офицер за специални поръчки.

Нападението на замъка бе станало в събота срещу неделя, а в понеделник сутринта Лютц позвъни на Хенрих и му съобщи, че генералът го вика по много важна и срочна работа.

— Еверс вчера доложи на командуването на северната група за станалия инцидент и получи заповед незабавно да вземе всички мерки за освобождаването на Щенгел — поясни Лютц, когато Хенрих дойде в щаба. — Тази сутрин при нас дойде представител от северната група и донесе официална заповед. В нея също така преди всичко става дума за Щенгел, а за графа и Функ споменават само дотолкова, доколкото… Впрочем, върви по-бързо, генералът вече два пъти пита за тебе.

В кабинета на генерала освен него бяха Милер и един офицер с пагони на старши лейтенант, навярно представител на командуването.

— А, старши лейтенант! Най-после! — зарадва се Еверс. — Моля, запознайте се и седнете. Разговорът ни ще бъде интересен и… малко неочакван. Става дума за много отговорна задача.

— Слушам, господин генерал!

— Задачата, която сме решили да ви поръчаме, излиза вън от вашите задължения като офицер за специални поръчки — някак тържествено започна генералът. — Тя е изключителна и особена. Накратко: ние решихме да ви изпратим в отряда на гарибалдейците.

Задачата беше наистина толкова неочаквана, че Хенрих с учудване огледа присъствуващите.

— Да, да, вие правилно сте чули. На вас ви се възлага мисията да намерите командира на отряда и да започнете с него преговори за обмяната на заложниците. Ние сме съгласни да освободим заложниците в Пармо, ако партизаните освободят тези, които са заловили в замъка. В случай на някакви усложнения ще предложите да дадат само майор Щенгел.

— Осмелявам се да забележа — намеси се представителят на щаба, — ако ние много настояваме за връщането именно на Щенгел, то по този начин можем да го демаскираме. Партизаните ще започнат да се интересуват и…

— Вие сте прав, вие сте прав — съгласи се генералът.

— Преговорите трябва така да се водят, че партизаните да останат с впечатлението, че най-интересната фигура за нас е граф Рамони — посъветва Милер.

— Какво мислите общо за задачата, бароне? — Еверс въпросително погледна Хенрих.

— Аз съм готов да изпълня всяка задача, колкото и трудна да е… Разрешете ми да се изкажа по формата, а не по същество. Вие не възразявате?

— Говорете, бароне!

— Случвало ми се е да се срещам с партизани в Белорусия и съм се убедил, че те много ревниво следят да не бъде засегната тяхната воинска чест. Мисля, че гарибалдейците не правят изключение. Ако аз отида при тях сам, те ще вземат това като неуважение и сигурно ще се откажат от преговорите. Трябва да се изпрати официална делегация от парламентьори, макар и от двама души. Това ще изглежда солидно, а и за нас по-удобно — ще може да се посъветваме, ако възникнат някакви трудности.

— Аз мисля, че старши лейтенантът е прав — пръв се съгласи представителят на командуването.

— Господин Милер би могъл да бъде вторият — подхвърли Еверс.

Хенрих забеляза как Милер пребледня.

— Осмелявам се да възразя против тази кандидатура, макар да не мога и да мечтая за по-добър спътник — Хенрих долови благодарния поглед на майора. — Страхувам се, че господин Милер е извънредно много популярен сред партизаните — неговата кола веднъж вече бе обстрелвана. Парламентьорът трябва да бъде човек, който не е свързан със SS служба. На Източния фронт в такива случаи вземат или свещеника, или лекаря.

Настъпи дълга пауза. Всеки мислено търсеше подходяща кандидатура.

— А какво пък, ако поръчаме това на главния лекар на болницата Матини? — предложи най-после Милер.

— На мен не ми харесва това име — сви рамене представителят на командуването. — Той какъв е, италианец ли е този доктор?

— Само по баща, майка му е чистокръвна арийка — побърза да поясни Милер и с такъв възторг започна да хвали Матини, че Хенрих трябваше да скрие усмивката си. Та нали съвсем скоро началникът на SS служба му говореше съвсем друго за Матини.

— Добре, щом е така, аз не протестирам — съгласи се представителят на командуването.

— Аз също — подкрепи го генералът.

— Значи Матини може да се предупреди?

— И колкото може по-скоро. Незабавно идете в болницата.

Не стана нужда Матини да се уговаря. Като разбра в какво се състои работата, той веднага се съгласи и предположи, че най-добре е търсенето на отряда на гарибалдейците да започне от Пармо, тъй като там се намират арестуваните от Функ заложници.

— Да допуснем, че това е така. Но Пармо е само отправна точка. А посоката, в която трябва да продължим търсенето? Наслука ли да отиваме в планината? — попита Хенри.

— Може би в щаба на полка имат някакви сведения. Нали в бележката, която са оставили партизаните, има съвсем недвусмислен намек за преговори.

— А кога ще можеш да излезеш?

— Ако искаш, още сега. Аз вече съм направил сутрешната визитация. Само ще предупредя асистента.

— Тогава ще те почакам тук. Заедно ще отидем при генерала и ще доложим, че сме готови.

Матини извика своя помощник по телефона, даде чу указания и след десет минути приятелите се отправиха към щаба. Голдринг изпрати Курт в замъка, като му заповяда да вземе автомат, мушамата и да предаде една бележка за графинята. В нея Хенрих накратко й съобщаваше, че отива в Пармо като парламентьор при партизаните и се надява да освободи графа, Щенгел и другите заложници.

И генералът, и представителят на командуването бяха доволни, че парламентьорите се подготвиха така бързо.

— Запомнете, вие трябва на всяка цена да освободите Щенгел — подчерта генералът, давайки последните си указания. — Ако гарибалдейците не се съгласят на вашите предложения, предупредете ги: ние ще изгорим и ще сравним със земята селата, където живеят семействата на партизаните.

— Мисля, че не ще се наложи да прибягваме до заплахи — уверено произнесе Матини.

— Много бих искал — сухо произнесе генералът. На него му беше неловко пред парламентьорите и той се стараеше да прикрие това с хладните официални думи. Но прощавайки се, Еверс не издържа: — Бог вижда колко не ми се иска да ви изпращам в това опасно пътуване! — тихо каза той на Хенрих.

По обяд колата излезе от Кастел ла Фонте.

— Ти предаде ли бележката на графинята? — попита Хенрих Курт.

— Предадох я на слугинята, графинята спеше.

 

 

Като седнаха в колата, Хенрих и Матини още един път провериха своите пистолети и през цялото време сега напрегнато гледаха по пътя, не прекратявайки разговора.

— Не се ли страхуваш да попаднеш на дявола в устата? — попита Матини по руски.

— Дяволът не е така страшен, както го рисуват! — също по руски отговори Хенрих.

— Но признай си, че сърцето ти бие?

— Ако успеем да спасим нещастните, заловени от Функ, аз ще считам, че ми се е платило за всичко изживяно.

Матини здраво стисна ръката на Хенрих.

— Надявам се, че ще ни потръгне.

В разговори времето минаваше неусетно и двамата се учудиха, че така бързо стигнаха до Пармо.

В щаба на полка, където те отидоха, ги очакваше непредвиден и много приятен сюрприз. Преди половин час някой позвънил в щаба и помолил да предадат на парламентьорите, че гарибалдейците са съгласни да започнат преговори. Представителите на щаба трябва да излязат на север от Пармо. При десетия километър да слязат от колата и да изминат сто метра до извора под високата гранитна скала. Там ще ги чакат парламентьори от гарибалдейците — съобщи дежурният.

— При десетия километър по пътя на север ще се спреш — заповяда Хенрих на Курт.

— Сякаш гарибалдейците са научили за нашето идване, преди още да сме излезли от Кастел ла Фонте. Нищо не разбирам. А ти, Матини?

— Още по-малко. И да си призная, не се чувствувам добре. Нали задачата знаят всичко петима души: генералът, представителят на командуването, Милер, аз и ти! Може би и Лютц. Някой е предупредил партизаните. Върху мене като полуиталианец пада подозрението…

— Но ние с тебе не сме се разделяли нито за минута. Аз мога да засвидетелствувам това.

— Мислиш ли, че за Милер, а още повече за Кубис, който ме ненавижда, това ще бъде достатъчно?

— А нима ние сме длъжни да им казваме как сме намерили парламентьорите? Изпълнили сме задачата и толкова! А по какъв начин, това е вече наша дипломатическа тайна.

— Десетият километър! — развълнувано и кой знае защо, шепнешком предупреди Курт, спирайки колата.

— Няма какво, издигай белия флаг и чакай тук, докато ние се върнем.

Хенрих и Матини взеха в ръце малките бели флагчета и тръгнаха към едва забележимата пътечка, която се виждаше вдясно от пътя. След около десет минути пред двамата израсна висока гола скала и те чуха клокочене на вода, която свидетелствуваше, че наблизо има водопад.

От малкото планинско плато, на което се намираха Хенрих и Матини, се откриваше изумителна гледка. Прозрачният есенен въздух сякаш разширяваше хоризонта и върху фона на светлосиньото небе ясно се очертаваха причудливите планински върхове. Покрити от гъста шапка гори или съвсем голи, те се натрупваха едни над други, позлатени от слънчевите лъчи, и всеки от тях поглъщаше и отражаваше лъчите по своему: с равна светлина блестяха границите на голите върхове, сякаш обхванати от пожар, горяха склоновете, облечени в дъбови лесове, аленочервени бяха отблясъците на буковите гори, а над равнината се виждаше меко изумрудено сияние. Долу се виждаше Пармо, който приличаше на пчелин с разхвърляни кошери. А от него нагоре се виеше пътят, по който Хенрих и Матини току-що бяха дошли. Блеснала на слънцето, ослепително сребърната лента на пътя се гмуркаше като в тунел сред гъстата зеленина на дърветата покрай него, а след това излизаше на повърхността и правейки остро завой, опасваше скалата, за да блесне още веднаж и да се скрие от очите.

— Колко е красиво, колко е тихо! — възкликна Матини.

— Ето така да постоиш тук, забравил за всичко на света, и да се любуваш! — подхвана Хенрих.

— А тук се налага да воюваш — раздаде се зад гърба му непознат глас.

Хенрих и Матини трепнаха от изненада и бързо се обърнаха. Пред тях стояха двама души с бели ленти на ръкавите. Първият, очевидно старшият, в просто износено селско облекло беше брюнет с неголям ръст, с изморено, но приветливо лице, на което личеше скорошен белег. Той започваше от дясното сляпо око, минаваше през цялата буза и свършваше до устата.

Като погледна втория парламентьор, Хенрих едва не извика: ниско чело, тези неимоверно широки, мъхнати вежди… Не, той не се лъже, това е същият този италианец, когото Хенрих видя в приемната на Милер на другия ден след пристигането си в Кастел ла Фонте.

„Провокатор!“ — блесна в мисълта му, Хенрих попита високо:

— Пред нас са парламентьорите от отряда на гарибалдейците?

— Именно ние сме! — широко се усмихна партизанинът с белега.

— А ние сме парламентьори от щаба на дивизията на генерал Еверс, старши лейтенант фон Голдринг и старши щабен лекар Матини — по военному се представи Хенрих.

— Ой, дори е страшно да се слуша! — пак широка и едва насмешлива усмивка проблесна на устните на партизанина с белега.

Вторият партизанин внимателно гледаше Хенрих изпод мъхнатите си вежди.

— С кого имаме честта да говорим? — попита Матини.

— С представители на отряда на гарибалдейците. А фамилиите си ние сме забравили.

— Вие, разбира се, знаете по каква работа сме дошли тук? — попита Хенрих.

— Досещаме се.

— Ние сме съгласни да обменим заложниците. Обещаваме да пуснем точно толкова задържани, колкото пуснете вие — произнесе Хенрих със сух официален тон, макар че неудържимо му се искаше да отиде по-близо до този човек с белега, който се държи така спокойно и уверено, и да му извика: „Пазете се! Врагът е до вас!“

— Значи, един за един — най-после се обади вторият партизанин с мъхнатите вежди.

— Да!

Човекът с белега само подсвирна.

— Тогава вие сте дошли малко преждевременно. Ще се наложи да почакате, докато ние наловим толкова ваши офицери, колкото хора е взел в Пармо полковник Функ… Мисля, че не ще се наложи да чакате дълго — между нас има отлични ловци на офицери.

— Аз съм принуден от името на командуването да ви предупредя, че ако вие не се съгласите на нашите условия, няколко населени пункта ще бъдат изгорени, а населението…

Но Хенрих не свърши. Човекът в селското облекло пребледня, белегът на скорошната рана стана още по-забележим.

— Вие сте дошли тук да диктувате условия. Ако е така, разговорите между нас са излишни.

— Почакайте, не бива така рязко! Ние сме дошли за преговори, а преговорите често пъти напомнят търг — примирително се намеси Матини.

— А ние не сме свикнали да търгуваме с хората. И с такива майстори на търговията с човешкия живот като вас сигурно ще загубим — гласът на човека с белега звучеше насмешливо, на устните му играеше презрителна усмивка. — Нашето условие е едно: ние ще дадем на вас вашите, а вие на нас — нашите.

— Но ние имаме повече от петдесет заложници.

— Петдесет и четири — уточни партизанинът.

— А вие имате само единадесет — напомни Хенрих.

— Единадесет! От къде на къде? Ние имаме само трима.

— Хайде да ги преброим — предложи Хенрих. — При вас се намират граф Алберто Рамони…

— Да!

— Полковник Функ…

— Когото отдавна трябваше да обесим!

— Офицерът Щенгел…

— Барон Щенгел — поправи го партизанинът с белега.

— И осем души от личната охрана на графа.

— Вие и тези ли искате да получите? Няма да стане! Та това са наши италианци, а с тях ние си имаме особени сметки. Като хора религиозни и богопокорни ние не можем да допуснем дяволите така дълго да тъгуват по тях на онзи свят. И така, става дума само за трима. Но за какви! Граф, барон, полковник! А вие какво можете да ни предложите? Прости работници и селяни, дребни занаятчии. Нима не ще е обидно за графа, като научи, че вие сте го разменили за един работник? Та той никога няма да ви прости това! Само за него вие трябва да дадете тридесет, ако не и повече, човека! Ами баронът е също от знатен род! Вярно, по-евтин от графа, но струва двадесет души. А полковникът ще мине всичко само за четирима! Дори обидно е за такъв известен полковник като Функ! Той така храбро воюва с мирните, в нищо непровинили се хора! Впрочем, както при всяка търговия и ние ще направим отстъпка. Къде ли не сме губили! Но… — усмивката изчезна от устата на партизанина, а гласът му стана суров, страшен — ако вие закачите само един човек от вашите заложници или не се съгласите на нашите условия, да знаете, че вашите графове и барони ще висят надолу с главата!

— Условията, предявени от вас, ние нямаме право да приемем, преди да ги съгласуваме с нашето командуване. Но ако командуването ги приеме, какъв ще бъде редът за размяната на заложниците?

— Следният: утре сутринта вие ще докарате с кола вашите заложници дотук. Защо да се изморяват хората и да се катерят по планината? Колите ще оставите на километър оттук. Не трябва да има каквато и да е охрана. Хората ще доведете до водопада. За тях това ще бъде, както казват французите, сутрешната разходка. Ние ще доставим вашите също тук. Това е всичко! Но предупреждавам, ако вие задържите или осакатите, макар и един заложник, същото ще направим и ние с вашите. А сега съгласувайте се с началството си.

— Ще дадем, отговор утре сутринта — каза Хенрих и като отдаде чест, тръгна последван от Матини.

Като седнаха в колата, парламентьорите се разсмяха.

— Ех, че разумен, дявол да го вземе! — възторжено възкликна Хенрих.

— Но този, веждестия, прави много неприятно впечатление.

Генерал Еверс, представителят на командуването и Милер с голямо нетърпение чакаха завръщането на Голдринг и Матини. Когато те се върнаха в щаба на дивизията здрави и невредими, всички въздъхнаха с облекчение.

— Докладвайте, бароне! — бързаше генералът.

Хенрих разказа за срещата с партизанските парламентьори и за условията, които те поставиха.

— Налага се да се приемат! — въздъхна генералът.

— А те не казаха ли своите имена? — заинтересува се Милер.

— Това са вече дреболии, които не се отнасят до работата — прекъсна го генералът и отново се обърна към Хенрих и Матини. — Много ви моля утре да завършите работата, която така удачно започнахте.

— Господин генерал, аз имам една молба — обърна се Милер към Еверс. — Както се изясни, между заложниците, взети в Пармо, има човек, който е взел участие и пускането на позивите. Чрез него ние бихме могли да научим и за печатницата. Аз много бих ви молил да оставите този заложник. Може да се позовем на това, че е болен, и да обещаем да го изпратим по-късно.

Милер приличаше на пес, от устата на когото измъкват лакомо парче.

— Може да опитаме, но тогава работата по обмяната на заложниците нека да довърши господин Милер. Аз лично не мога да поема такава отговорност, защото съм убеден, че гарибалдейците ще постъпят така, както ни предупредиха техните парламентьори. Те ще задържат някого от пленниците и задържаният може да се окаже майор Щенгел. Те вече знаят, че е барон, могат да узнаят и за неговата длъжност.

— Не, не, не! — замаха с ръце Еверс. — Никакъв риск! Дайте им всички заложници, всички до един! Разговорите на тази тема прекратявам. Утре вас, бароне, и вас, господин Матини, ние ще чакаме в единадесет часа заедно с майор Щенгел, граф Рамони и Функ.

На другия ден времето се развали. Ръмеше дребен есенен дъжд. Гъстите сиви облаци плаваха ниско над планините, докосвайки короните на дърветата. В такова време на човек му се иска да седи в топла стая, до камината, с хубава книга в ръка или с чаша вино. А Хенрих, Матини и Мария-Луиза на разсъмване вече пристигнаха в Пармо. Научила как са завършили преговорите с гарибалдейците, графинята дори разцелува Хенрих за радостната вест и настоя в това явно безопасно пътуване да вземат и нея. Хенрих се съгласи, но после се упрекваше за мекосърдечието си, графинята нервничеше и пречеше на всичко.

— Но защо Матини преглежда всеки заложник, та дори по списък ги проверява? — оплакваше се Мария-Луиза. — Ако не ни дочакат, гарибалдейците могат да си отидат и тогава обмяната няма да стане.

— Аз ви обещах, че старият граф днес ще вечеря, а може би и ще обядва в своя замък — успокояваше я Голдринг, макар и да знаеше, че съвсем не стария граф очакваше с такова нетърпение Мария-Луиза.

Най-после поведоха заложниците към колата. Видът им беше объркан и изплашен, впрочем, те спокойно седнаха в колата с равнодушието на хора, които са готови за най-лошото.

— Слушай, Матини — внезапно си спомни Хенрих, когато товарните коли и хорхът, предоставени днес от генерала на разположение на парламентьорите, излязоха вън от града. — Та ние не предупредихме заложниците къде ги откарваме. Като видят, че няма охрана, те могат да се разбягат, щом като влезем в гората.

Матини заповяда на шофьора да даде сигнал. Вървящите напред товарни коли се спряха. Като затича при тях, Матини обясни на изплашените хора къде и защо ги откарват. Като че ли от едни гърди се изтръгна въздишка на облекчение, по лицата на заложниците цъфнаха радостни усмивки, някой изхлипа, друг извика: „Да живеят!“

Колите тръгнаха и се спряха чак на деветия километър. Хлъзгайки се по мекия път, нахлупили каскети и кепета на ушите, но радостни и възбудени, заложниците се проточиха в дълга верига по планинската пътечка. Отпред вървеше Матини, показвайки пътя. Хенрих беше на края на шествието.

Когато изминаха завоя, стана много по-трудно да се върви и някои от заложниците започнаха да изостават. Спря се да почине и Хенрих. Изморяваше не толкова изкачването в планината, колкото хлъзгавата след дъжда пътечка, по която бе трудно да се намери устойчиво място под краката. Но ето че първите заложници начело с Матини се изкачиха на платото и тези, които бяха в опашката на редицата, ускориха крачката.

Хенрих се качи на платото последен. Когато дойде до скалата, там вече правеха проверка. Гъстовеждият парламентьор партизанин поглеждаше в списъка и извикваше имената. Заложниците един след друг излизаха напред и минаваха настрана, като образуваха отделна група. Партизанинът посрещаше всекиго от тях със силно стискане на ръката и с широка усмивка.

— А къде са вашите заложници? — попита Хенрих.

— Ето ги! — партизанинът с белега посочи голямата скала. Поглеждайки зад нея, Хенрих видя графа, Щенгел и Функ. Рамони, мръсен, небръснат, лежеше на носилка. Щенгел седеше, обхванал коленете си с ръце и подпрял на тях главата си. Той не мърдаше, дори не забеляза Хенрих, само Функ веднага скочи ни крака.

— Фон Голдринг! — викна той високо и в неговите малки очи блесна радост. Щенгел също скочи от мястото си. Графът продължаваше да лежи неподвижно. Той вероятно все още не беше разбрал, че е дошло освобождението.

— Всичко в ред ли е? — попита Хенрих приближилия се партизанин с белега.

— Да, всичките петдесет и четири по списък. Излиза, че когато ви заставят, и вие можете да бъдете честни — с насмешка отговори той.

Хенрих се направи, че не е разбрал смисъла на казаното.

— И така, ние можем да вземем вече своите?

— Сега можете!

Като вдигнаха носилката с графа, Хенрих и Матини започнаха внимателно да слизат надолу. Функ се затича отстрани, стараейки се да помогне. Щенгел равнодушно се мяташе на опашката. Той все още не беше дошел на себе си от болестта и от всичко изживяно.

Когато изминаха около сто метра от скалата, зад тях се чу силно изсвирване. То се повтори един път, два пъти, три пъти и веднага вече всички бивши заложници на Функ засвиркаха, започнаха да се смеят, развикаха се.

Чак сега Щенгел окончателно се опомни. Затичал се към Хенрих, той взе от него единия край на носилката.

— Функ, застанете отпред, хванете се заедно с Матини — с началнически тон заповяда той и като се обърна към Хенрих, с неочаквана топлота в гласа каза: — Вие втори път ми спасихте живота, бароне, и аз не искам вие да рискувате своя.

Четиримата бързо донесоха носилката до колите и след двадесет минути бяха в Пармо. Тук Функ излезе, а на неговото място, между графа и Щенгел, седна Мария-Луиза.

Повече никъде не се спираха, колата се понесе към Кастел ла Фонте.