Юрий Долд-Михайлик
И сам воинът е воин (16)

Среща при планинското езеро

— Господин старши лейтенант фон Голдринг, разрешете да доложа — Курт скочи от стола и се изпъна по всички правила на устава.

— Какво става с вас, ефрейтор Курт Шмид? Защо сте толкова официален? Струва ми се, външни хора няма.

Разтревоженият Курт дума по дума предаде своя разговор с Милер.

— А защо ти не каза, че по време на твоя разговор с Фелднер при мене е била госпожица Моника?

— Аз счетох…, аз мислех, че така е по-добре!

— И добре си направил! Гестапо можеше да я подложи на разпит, а госпожица Моника е виновна за нападението на влака горе-долу толкова, колкото ти си виновен за обкръжаването на Паулус при Сталинград. Пиши на майка си, че има съобразителен син.

— Тя много ще се радва, че сте доволен от мене, господин старши лейтенант. Тя много ви уважава и във всяко писмо моли да ви предам много здраве от нея, само че аз не се решавах да ви безпокоя… Неудобно ми е…

— Ти и с момичетата ли си така стеснителен, Курт? Може би и любима още нямаш? А аз се готвех след войната да дойда на сватбата ти. Надявам се, че ще ме поканиш? Зная, зная, че ще ме поканиш. А сега слушай внимателно — приготви колата…

— Готова е вече!

— Пусни перденцата, за да не се вижда кой именно се намира в колата, вземи твоя и моя автомат. Храна ще вземеш не за един ден, както ти бях казал, а за два. И повечко патрони! Имай пред вид, че отиваме на много трудна операция, възможно е да приемем бой.

— Разрешете да взема две гранати.

— Няма да е лошо! Стягай се!

Всъщност Хенрих нямаше определен план. Всичко ще зависи от обстановката там, на място, и от това, ще се оправдаят ли предположенията му. Това, че Пол Шение и Андре Ренар са едно и също лице, е съвършено ясно. Обаче не е сигурно, че беглецът се намира в Ла Травелса, макар че не може да е тръгнал в друго направление. Тая местност той познава добре, тук ще се намерят хора да го укриват дотогава, докато го прехвърлят на по-сигурно място. А опасността да бъде открит не е по-голяма, отколкото на всяко друго място. Луиза познават като госпожа Ренар и никому няма да дойде наум да свърже името й с името на Шение.

Хенрих разтвори картата. Ла Травелса е малко село, разположено на около тридесет и пет километра на запад от Сен Реми. Значи, без да бързат, могат да стигнат там в петнадесет часа. Селото е настрани от шосето, военни обекти там няма. Няма следователно и немски гарнизон.

— Да тръгваме, Курт — весело каза Хенрих, сядайки до ординареца.

Курт даде газ и скоростната стрелка се изкачи нагоре. Но още след първия километър трябваше да се намали скоростта. Пътят пое по височината, стана стръмен и много изровен. Между камънака зееха дълбоки дупки, напълнени с дъждовна вода, и машината през цялото време пръскаше струи рядка кал. Наложи се на няколко пъти Курт да слиза от машината, за да избърсва с парцал предното стъкло. По калниците се стичаха мътни поточета.

Едва в три и половина те се добраха до Ла Травелса. Хенрих беше възхитен от красотата на това планинско селище, живописно даже и в намръщения есенен ден. Малките спретнати къщички бяха наредени в полукръг по брега на продълговато езеро. Също така в полукръг се простираше единствената тясна улица на селото, от двете страни на която се издигаха клонести дървета. Тя напомняше на зелен тунел, минаващ по самия бряг на езерото в посока на отвесна скала, която се бе надвесила над водата. Зад нея се извишаваше още една, по-висока. На отсрещния бряг скалите бяха безредно струпани в хаотичен безпорядък и височината, която се намираше зад тях, сякаш беше ги притиснала до брега.

Хенрих заповяда на Курт да спре пред кметството и едва сега си спомни, че не знае бащиното име на госпожа Тарвал. Налагаше се да се попита! Това не влизаше в плана му, но иначе не можеше да постъпи.

— Здравейте! — поздрави Хенрих пръв стареца, който седеше до бюрото и нещо пишеше.

— Добър ден, господине! — намръщено отговори старецът и изгледа накриво Хенрих.

— Вие ли сте кметът на Ла Травелса?

— За съжаление, аз.

— Трябва да намеря помещение, където в бъдеще може да се разположи немското комендантство.

Старецът тежко въздъхна.

— Не бихте ли ми казали къщите, където по-рано са живели комунисти, а сега живеят техните семейства?

— Аз не знам кой в коя партия е членувал. Такива списъци нямам.

— А организация на френската националсоциалистическа партия има ли?

— Дойде един тука и се върти из село. Ето, видя, че вие пристигнахте, и тича насам.

И наистина по улицата тичаше човек, който в движение закопчаваше пардесюто си.

— Той местен човек ли е? — попита Хенрих.

— М-да, местен е. Баща му беше такъв порядъчен човек… — кметът погледна към Хенрих и разбра, че сбърка. — Баща му умря миналата седмица и той пристигна да вземе наследството.

От прага се чу хитлеристки поздрав. Хенрих отговори.

Единственият представител на националсоциалистическата партия в Ла Травелса беше този „юнак“ на около тридесет години. Килнатата назад шапка позволяваше на всеки да види, че господин Базел, както той се представи, носи прическа като Хитлер. Късо подстриганите му мустачки под дългия, смешно извит нос напомняха на голяма черна точка под въпросителен знак.

— Аз трябва да поговоря с вас — каза Хенрих на пристигналия.

— Искате да кажете да поговорим насаме? Така ви разбрах?

— Аз ще изляза, можете да разговаряте колкото щете и за каквото щете — каза старецът, без да се обръща към някога. Като наметна износеното си палто, той излезе от стаята, назована с гръмкото име кметство.

— Кметът е много несигурен човек. Но аз ще се доближа до него… Повярвайте, не е леко туй…

— Това не ме интересува — прекъсна го Хенрих. — Аз искам колкото е възможно по-бързо да намеря помещение за немското комендантство.

— Значи, в Ла Травелса ще има немско комендантство? — зарадва се Базел. — Каква приятна новина! Представете си, аз бях принуден да напусна родното си село само за това, защото тук на честния французин не дават спокойно да живее. Наложи се да изоставя бащиния си дом и да отида да живея в Понтей.

— А вие отдавна ли сте тук?

— От една седмица.

— Дочух, че там маките убили наш офицер?

— За съжаление, това е вярно. Това стана в деня, когато аз заминах. Тези маки са истински разбойници. Вие мислите, че тук не се срещат такива? На моята къща не остана здраво нито едно стъкло…

— Нужно ми е помещение за комендатура — напомни Хенрих.

— Ако искате, вземете моята къща! След смъртта на баща ми аз живея сам и с радост…

— Честните французи ние не пипаме. Навярно тук има съмнителни хора, семействата на комунистите например?

Базел се замисли и захапа края на пожълтелия си от тютюна пръст. В тоя миг носът му още повече заприлича на въпросителен знак.

— Да! Можете да си избирате! — възкликна най-после радостно той, извади от джоба си малко тефтерче и като го разтвори, седна до масата. — Единадесет къщи!

— Вие по своя инициатива ли съставихте този списък? — като че ли между другото попита Хенрих.

— Аз изпълнявам задачи на едно ваше учреждение — самодоволно с тих глас отговори Базел. — Наистина поръчано ми е да следя жители на Понтей, но понеже сега съм тук, аз считам за свой свещен дълг…

— Я дайте вашия списък. Кои са хората, записани в него?

— Оливие Арну — неизвестно защо е напуснал селото.

— По-нататък!

— Трима заминаха доброволци във войната и досега не са се върнали. Техните имена.

— По-нататък!

— Аха, ето това, което е необходимо! Синът на стария Готард участвува в железничарската стачка в Лион. Вярно е, че това беше още преди войната, но аз предполагам, че той е комунист.

— Кой още?

— От трите къщи излязоха млади хора. Близките им казват, че са на работа в Бонвил, но аз не вярвам.

— Това ли е всичко?

— Двама подозирам, че счупиха стъклата на моята къща.

— Лошо работите, дявол да го вземе! Подозирам…, неизвестно защо напуснал селото… Факти са ми необходими, конкретни факти, а не вашите предположения за това, кой е счупил стъклата на къщата ви!

— Господин офицер, аз съм тук само от една седмица… и имайте пред вид, че по своя инициатива… — Пръстът на Базел, с който следеше по редовете на тефтерчето, с черна съсирена кръв по него, трепереше.

— Ето още една съмнителна особа — госпожа Матран.

— И тя ли ви чупи стъклата? — подигравателно повита Голдринг.

— Какво говорите! Тя едва се движи. — Базел не разбра подигравката. — Но при нея сега живее дъщеря й, парижанка.

— Аха, парижанка! И, разбира се, затова ви се вижда подозрителна. — Хенрих се усмихваше все тъй подигравателно, но сърцето му тупкаше от радост. Най-после тоя глупак каза нещо, което заслужава внимание.

— Подозрително е, ако се съди по държанието й: казва, че мъжът й е загинал, а траур не носи, госпожа Матран прави същото, макар че строго спазва старите обичаи и е много религиозна. При това разпространяват се различни слухове за нейния зет, мъжа на Луиза. Още когато живееха в Париж, се говореше, че той бил комунист. Това семейство аз поставих под особено наблюдение.

— Комунист? Това вече е определено. А къщата им голяма ли е?

— Каквито са всички тук — две стаи и кухня. Но е на края на селото, до самата скала.

— Значи, мястото е удобно за наблюдение! Сядайте в колата и показвайте пътя към дома на госпожа Матран.

До къщата, в която живееха майката и дъщерята, трябваше да изминат около километър и половина. Най-после пристигнаха пред малка едноетажна къща. Едната й стена опираше о скалата.

— Вие, Базел, останете в колата, а ти, Курт, излез!

Хенрих погледна към прозорците и на един от тях видя изплашено лице на бабичка.

— Курт — тихо каза Хенрих, — следи да не би някой да излезе от къщата. Ако някой се опита да бяга, стреляй във въздуха. Категорично ти забранявам да стреляш на човек! Разбра ли?

— Тъй вярно!

Хенрих мушна ръцете си в джобовете на шлифера, стисна дръжката на пистолета и тръгна към вратата.

Вратата бе отворена от жена на около тридесет и пет години, в лицето на която Хенрих веднага позна сестрата на госпожа Тарвал. Той се поклони, но жената мълчаливо се отмести и даде възможност на немския офицер да мине.

Във вестибюла водеха още две врати. Хенрих бутна с крак по-близката. Само един поглед беше достатъчен да се убеди, че в малката кухничка няма никой. На масата имаше немити чинии.

„Три дълбоки и три плитки чинии“ — забеляза Хенрих и бутна втората врата също без да вади ръце от джобовете си. Стаята, в която влезе, беше голяма, с три прозореца към улицата. В плетеното кресло до стената срещу прозореца седеше бабичка. Тя плетеше чорап, но ръцете й така трепереха, че иглите през цялото време се удряха една о друга.

Хенрих мълчаливо премина през стаята, погледна в другата — в нея имаше два кревата.

— Кой друг живее тук? — попита той младата жена.

— Ние двете.

— А кой е спал на кревата през деня?

— Майка ми не е добре и от време на време трябва да почива.

Хенрих се обърна към бабичката и веднага отклони погледа си от нея. Тя го стрелна с очи и сякаш го парна с погледа си. В този поглед имаше спокойно презрение и пренебрежение на човек, който знае силите си и е решил да се бори докрай.

— Аз търся помещение за комендантството.

Бабичката отпусна ръцете си на коленете, затвори очи и се отпусна върху облегалката на креслото. Сега пръстите й не трепереха, но именно тяхната вдървеност говореше за огромното напрежение, с което старата слаба жена иска да скрие своята тревога. На Хенрих му се щеше да се наведе и да целуне тези набръчкани пръсти. Но той знаеше, че не биваше даже ласкаво да погледне госпожа Матран, особено сега, преди още да е узнал за Андре Ренар или да го е намерил.

— Нима вие не можахте да намерите по-подходящо място от нашата къща? — успя да се овладее младата жена. В гласа й звучеше ирония.

— Скалата зад вашата къща е много подходяща за наблюдателен пункт. Освен тези две стаи и кухня няма ли тук други помещения?

— Както виждате.

Хенрих внимателно огледа стаята. Защо креслото на бабичката е поставено на такова неудобно място? Не до прозореца или в някой по-уютен ъгъл, а по средата на стената, като че ли е поставено тук, за да прикрива нещо. В планинските селища, където къщичките обикновено се строят върху малки тесни участъци равна земя или скала, е необходимо добре да се използува всеки квадратен метър жилищна площ. В стените правят скрити шкафове, но те лесно се откриват още от пръв поглед, защото евтините тапети бързо се изтриват по краищата на вратичките им. Но това е отгоре, а зад креслото не се вижда… Може би си струва да се провери?

Като пристъпи бързо напред, Хенрих хвана креслото и леко го премести встрани заедно с бабичката. Жените не можаха да разберат как неочаквано стана всичко това. А и сам Хенрих не усети как стисна дръжката на пистолета и как с лявата си ръка натисна едва забележимото копче на стената. Той действуваше, подчинявайки се не на разума, а на усета си.

Вратичката се отвори. В дъното на шкафа, притиснал се до стената, стоеше мъж…

Жените изкрещяха — младата отчаяно, старата заканително. Внезапно бабичката се хвърли и с тялото си закри отвора на стенния шкаф.

— Излезте! — спокойно каза Хенрих, без да й обръща внимание, като само повдигна по-високо пистолета.

Мъжът се разшава и като прехапа устните си, започна да стене. В тоя миг и младата жена се поразшава. Като се хвърли върху мъжа си, тя го хвана под ръка и внимателно го доведе до креслото, в което преди минута седеше майката. Мъжът не можеше да стъпва на левия си крак.

— Кой сте вие?

— Андре Ренар, инженер от Париж.

— Защо сте се скрили?

— Дойдох тук без открит лист.

На входната врата се чуха стъпки.

Хенрих почти блъсна Ренар в шкафа. Той затвори вратичката, постави креслото пред нея, седна в него, изтегна краката си и започна да си играе с малко ножче в ръка.

На вратата се почука. Влезе Базел.

— Господин офицер, може ли аз да си отида? — попита от прага той.

— Извикай ординареца ми!

Базел веднага се върна заедно с Курт.

— Курт — произнесе Хенрих, натъртвайки на всяка сричка, — този човек е от Понтей и струва ми се, че не за пръв път се срещаме с него. Нали ме разбираш? А сега закарай арестувания в колата и помни, че отговаряш за него с главата си.

— Господин офицер, тук има някакво недоразумение! — простена Базел, объркан от внезапния обрат на събитията. — Аз…, аз…

Но Курт не му даде да се доизкаже, хвана доносчика за яката и го измъкна навън.

— Заключете вратата! — заповяда Хенрих на Луиза.

Не разбирайки нищо, тя машинално завъртя ключа в ключалката. В това време Хенрих отново отвори вратата на шкафа.

— Господин Ренар — каза властно той, — ние имаме много малко време и поради това не бива да го губим напразно. Моля да отидем в другата стая, а жените нека останат тук. Успокойте ги и им кажете внимателна да следят някой да не ни попречи.

Андре Ренар кимна на жена си и тъща си и мълчаливо закуца към съседната стая.

— Слушам ви, господин офицер! — спокойно произнесе той.

Хенрих мълчаливо извади от джоба си снимката на Пол Шение.

— Виждате ли?

Върху мършавото лице на Андре Ренар не трепна нито един мускул, само очите му, които трескаво горяха, изведнаж загаснаха като на човек, който е почувствувал смъртна умора.

— Нали сте дошли да ме арестувате? Защо тогава е нужна цялата тази комедия! Или може би не сте убеден, че аз именно съм Пол Шение? Затворник номер…

Андре Ренар запретна ръкава на ризата си и предизвикателно изгледа Хенрих, като изпъна напред лявата си ръка. На вътрешната й страна над китката се четеше цифрата 2948.

— Аз рискувам главата си, когато разигравам, както вие казвате, тази комедия. Струва ми се, добре разбирате, че тази снимка ми е дадена не за да се любувам на нея! Искам да ви предупредя: такива снимки имат всички командири на отряди, които са изпратени да търсят Пол Шение. Аз, разбира се, имам пълно право да го арестувам, но няма да направя това. А за да се убедите, че съм дошъл да разговарям с вас като равен с равен — вземете! — Хенрих остави пред събеседника си пистолет. — Не се бойте, вземете го. Проверете дали е пълен. Така. Сега сте въоръжен и в случай на нещо можете да се защищавате. Уверен съм, че вие по-скоро ще предпочетете да умрете свободен, отколкото да се мъчите в подземията.

— По-добре да умреш прав, отколкото да живееш на колене!

— Така каза Долорес Ибарури!

На устните на Андре Ренар за пръв път се прокрадна усмивка. Той направи движение, като че ли искаше да стисне ръката на събеседника си. Но веднага в очите му легна сянка на съмнение.

— Аз не знам кой сте вие, в този мундир. И да си кажа откровено, не разбирам какво искате от мене!

— Искам сведения за подземния секретен завод!

— Къде е гаранцията, че тези сведения ще отидат в полза, а не във вреда на моя народ?

— Гаранцията е здравият смисъл! Сведенията аз не искам за немското командуване, което е по-добре осведомено и от мене, и от вас. Аз искам да ги получа!

— В такъв случай за кого?

— Не ви ли се струва, че задавате наивен въпрос? И че на него аз не мога да отговоря, даже и да искам?

— Вие, изглежда, сте прав — замислено отвърна Андре Ренар, разсъждавайки на глас. — На немското командуване тези сведения наистина не са нужни. А щом те са ненужни на врага, значи, нужни са на приятеля. Макар и неизвестен, но приятел. Да допуснем, че ще разкажа всичко. То ще бъде насочено против немците, тогава вероятно ще бъдат спасени и тези нещастници, които страдат там… Премълча ли…, може да ме открият и тогава нито един човек на света няма да узнае това, което аз знам.

— Вие разсъждавате логично, но много бавно. Не забравяйте, че разполагаме с много малко време. Вие трябва да помислите за собствената си безопасност, а и аз не искам да рискувам главата си, тъй като в селището може да пристигне цял отряд, всички участъци са разпределени между отделните войскови части. Ако ме видят, че така мирно разговарям с вас…

— А може би имате още една цел — да узнаете кой ми е помогнал да избягам.

— Няма да ви питам нито думица по тоя въпрос.

— М-да…, вие като че ли разбихте всичките ми аргументи. Добре, готов съм да ви разкажа всичко, каквото зная.

 

 

Когато вратата на малката стая се отвори и на прага се появи Андре Ренар заедно с немския офицер, двете жени едновременно направиха крачка напред. Те не проговориха нищо. Само попитаха с очи какво стана.

Андре Ренар весело се усмихна. Весело се усмихна също така и немският офицер. И едва сега след огромното напрежение настъпи разведряване. Като прегърна мъжа си, Луиза заплака с глас. Бабичката, останала без сили, падна в креслото. Главата и ръцете й трепереха.

— Аз моля дамите да ми простят! — развълнувано произнесе Хенрих. — Единственото ми оправдание е, че това става не по моя воля. И както виждате, всичко мина благополучно.

— О, господине! Ние с майка ми се държим много неприлично, но, както се казва, радостта болка не причинява! Аз ви посрещнах като враг, поседнете сега заедно с нас като приятел.

— С най-голямо удоволствие бих искал да изпълня молбата ви сега, но и без друго се задържах по-дълго, отколкото предполагах. При това не забравяйте, че в колата седи този мерзавец Базел! Аз трябва да го закарам в Сен Реми и там да го задържа дотогава, докато господин Андре не отиде на съвсем безопасно място.

— Луиза вече установи връзката и довечера, най-късно утре, другарите ще дойдат да ме вземат.

— Пистолетът, който ви дадох, задръжте у себе си. За мене той е запасен, а на вас ще ви потрябва. За всеки случай вземете и тези пари.

— Не е нужно…

— Те също ще ви потрябват. Считайте ги за своего рода оръжие. И последното, което искам да ви кажа, нито един човек, даже и най-близките другари, не трябва да знае за нашата среща и за нашия разговор.

— На мене твърдо можете да вярвате. За жена ми и за нашата бабичка също гарантирам.

— О, господине, нима няма да изпиете с нас поне едно вино? — възкликна госпожа Матран. — Аз разбирам, вие бързате, но това няма много да ви забави.

— Аз трябва да карам колата, моят ординарец ще пази арестувания. А през нощта, при това и пийнал вино…

— Тогава почакайте една минутка!

Старата жена с неочаквана за годините й пъргавина се приближи до шкафа и извади от него една кутийка. В нея тя сигурно пазеше своите спомени: грижливо завързан пакет с пожълтели от времето писма, изсъхнало клонче от градинско цвете, бели, вероятно венчални ръкавици.

Най-отдолу госпожа Матран извади стара, силно опушена лула. Тя я държеше в ръка и сякаш я галеше с ласкавия допир на треперещите си пръсти. След това леко докосна устни до опушеното дърво и подаде лулата на Хенрих.

— Искам да ви подаря, господине, най-скъпото, което имам. Тази лула е на моя баща. Той беше благороден и храбър човек и загина на барикадите като храбър и благороден човек в защита на комуната.

— Аз ще я пазя не само като спомен, но и като свещена реликва! — сериозно произнесе Хенрих. — И разрешете ми, госпожо Матран, да ви целуна така, както син целува своята майка.

Хенрих целуна набръчканите бузи на бабичката и почувствува как се сви сърцето му. Ще се докосне ли някога така до лицето на своя баща?

— След време вие разкажете на своята майка за старата французойка — произнесе тя и изтри сълзите си. — Кажете й, че аз съм ви благословила като син.

— И за това, господине, че ми върнахте живота — тихо добави Луиза.

Хенрих излезе във вестибюла.

— А сега прощавайте, Андре. Вероятно никога вече няма да се видим с вас!

— И няма да узная кой сте?

— Приятел!

— Тогава прощавайте, приятелю!

Андре и Хенрих се прегърнаха и се целунаха.

На връщане към Сен Реми Хенрих караше колата с голяма скорост. Сега, когато в джоба си той носеше такива важни сведения за подземния завод, не биваше да губи нито минута.

— Какъв е резултатът? — с надежда попита Милер, когато Хенрих му се обади по телефона от хотела.

— За съжаление, не мога особено да ви зарадвам. Хванах, струва ми се, онзи маки, който стреля по мене.

— Къде е той?

— Курт ей сега ще ви го докара. Мисля, че не съм се излъгал, макар че всичко е възможно. Подръжте го арестуван няколко дена да събере страх и после почнете следствието.

— В моите ръце той всичко ще си каже! — уверено извика Милер в телефонната слушалка.

… А след няколко дена тайната на оптическите прибори за автоматическо премерване при бомбардиране от въздуха се изучаваше на хиляди километри от Проклетата долина.