Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
И один в поле воин, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране
ckitnik (2013)
Корекция
plqsak (2015)
Форматиране
in82qh (2015)

Издание:

Юрий Долд-Михайлик. И сам воинът е воин

„Военно издателство“, София, 1981

Украинска. Трето издание

Редактор: Христо Минчев

Художествен редактор: Гичо Гичев

Технически редактор: Тодор Попов

Коректор: Коректорски колектив

Художник: Бисер Дамянов

История

  1. — Добавяне

Въдицата на Кубис

По липса на хубави здания помещението на малката селска болница изпитваше върху себе си двоен товар. През деня тук обядваха офицерите. Тогава масите в големия салон бяха наредени във вид на буквата „Т“. На масите, изобразяващи късата част на буквата, сядаха представителите на висшето командуване, а останалите офицери сядаха наредени в зависимост от личната си привързаност към началството и по старшинство. Вечер старшинството обаче не се спазваше. Тогава масите стояха в пълен безпорядък, съединени по две или поотделно в зависимост от това, какво правеха на тях — пиеха коняк или играеха на карти. В това време особено силно се усещаше миризмата на лекарства и на дезинфекционни средства, от която не можеха да се отърват колкото и да стържеха стените и да миеха пода. Тази миризма придаваше особено тръпчив допълнителен вкус и на виното, и на споровете след пиенето.

Днес тази миризма особено дразнеше Кубис. Кой знае защо, тя му напомняше за малката гранична италианска гара, откъдето той по покана на своя вуйчо генерал замина за Германия. Вероятно този спомен изникна, защото на гарата също миришеше на дезинфекция, а от това на Паул Кубис му ставаше лошо. И изобщо тогава той се чувствуваше зле. Две години той бе учил в Рим, готвеше се за духовна кариера и изведнъж поради войната трябваше да направи такъв остър завой. Вместо духовен сан — работа в агентурното разузнаване. Но Паул не съжаляваше, че се е отказал от расото. Военната униформа му прилягаше. Бледостта на лицето му чудесно изпъкваше над черната яка на мундира и очите му изглеждаха по-дълбоки. Госпожица Клара даже ги нарече загадъчни. И все пак той съжаляваше за годините, през които учи в Рим. Паул тогава още вярваше в своето висше предназначение и много неща дълбоко го вълнуваха. Искаше му се поне още един път да почувствува трепета на очакването, неувереността и страстта. Как все пак се притъпиха всички чувства! Сега той се вълнува в един единствен случай — когато разгърне пред себе си картите през време на игра.

Паул Кубис шареше с поглед из стаята търсеше партньори. Дали да покани този барон Голдринг? Той има много пари. И ако играе разумно, без увлечение…

В последно време на Кубис не му върви в играта на карти. Като всеки играч той все се надяваше, че ще настъпи прелом в играта и ще може да възвърне загубеното заедно с лихвите. Само да не изпусне този щастлив момент, когато му провърви. Възможно е именно днес…

Паул бързо премина през салона и се приближи до Голдринг, който оживено беседваше с Кокенмюлер.

— Бароне, желаете ли да ми бъдете партньор? Нали играете бридж?

Голдринг разтвори ръце и с истинско огорчение каза:

— Много съжалявам за своето невежество. Но в това отношение аз съм кръгъл профан. Да си призная, много ми се иска да се науча.

— Ако не възразяваш, Паул, аз мога да ти съставя партия — предложи Кокенмюлер.

— Кого ли да поканим още?

— Да, разбира се, Шулц и… — Кокенмюлер заоглежда стаята — и… например Вернер… Вернер — извика той, — ти можеш, ли още да различаваш асото от момчето?

Вернер, който мрачно пиеше коняк на една от масите, лениво стана. Очите му бяха съвсем потъмнели, но се държеше изправен, движенията му бяха точни, сякаш никак не беше пил.

Кокенмюлер нареди столовете. Днес той бе особено весел и възбуден. Сутринта капитанът изпрати хубав колет на своите близки, и то не с вехтории, а с истински ценности. Той считаше днешния ден щастлив и следователно трябваше да му върви.

Шулц седна на масата деловито, сякаш пристъпваше не към игра на карти, а към някаква много важна работа.

— Ще възразите ли, ако седна до вас, за да се поуча малко? — обърна се Голдринг към Кубис.

Паул Кубис не обичаше друг да гледа картите му. Това го нервираше. Но той не се реши да откаже на барона и любезно му подаде стол.

Играта отначало вървеше мудно. Кубис помнеше намерението си да не се увлича и затова играеше с голяма предпазливост, несвойствена нему. На Кокенмюлер не му идваше карта. Шулц, както всякога, изчакваше. Само Вернер, пийнал порядъчно, все повече се горещеше. Той рискуваше, правеше неочаквани ходове и за учудване на всички присъствуващи едно след друго печелеше. Паул също се увлече. Той забрави за решението си да бъде внимателен и започна да залага двойно. Но му идваше лоша карта. Наред с това и партньорът му Кокенмюлер допускаше грешка след грешка. Шулц радостно потриваше ръце под масата. Те с Вернер печелеха много. А Кубис сякаш се побърка. Обявяваше робер, макар да беше ясно, че няма да може да вземе даже половината от ръцете.

Но и този път щастието не му се усмихна. В играта печелеха, както и трябваше да се очаква, Шулц и Вернер. Кокенмюлер с кисела гримаса поставяше своята част от парите на масата, 315 марки, а на Паул се наложи да повика скъперника Шулц настрани и да го помоли да почака до утре. Шулц съвсем сухо и официално даде съгласието си да почака до дванадесет часа на другия ден, защото и той утре имал „сметки на чест“. Думата „чест“ той произнесе така подчертано, че Паул Кубис разбра: няма да мине без скандал, ако не си плати загубата навреме.

За да скрие лошото си настроение от присъствуващите, Паул остана в салона и заедно с Голдринг и Вернер изпиха бутилка коняк. Шулц веднага изчезна, за да не плати коняка. Вернер обаче се държеше като истински офицер. Той черпеше всеки, който се приближи към тяхната маса. После Голдринг поръча две бутилки шампанско и те на крак пиха за довиждане. Късно вечерта в главата на Паул силно шумеше, той даже не запомни как се е дотътрил до стаята си. Всъщност това беше добре, защото веднага заспа и не се измъчваше от мисълта, откъде да намери пари, за да се разплати с Шулц.

Сутринта Паул се събуди с натежала глава. Той смътно чувствуваше, че го очаква някаква неприятност, но веднага не можа да се досети и едва когато седна да закусва, си спомни за Шулц. С всеки друг въпросът можеше да се уреди, но не и с този тлъст нехранимайко. Плащане за „чест“! Нима той знае какво е това чест?

Кубис нарочно отиде рано в щаба, надявайки, се да срещне някога и да набави поне част от необходимите му пари. Но в джоба на Кокенмюлер се намериха едва двадесет марки.

От своя кабинет Паул позвъни на двама-трима приятели, макар и предварително да знаеше, че никой от тях нямаше пари — те бяха успели вече да ги изпият и изиграят на комар. „Да стана, каквото ще“ — си каза най-после Кубис и извади книжата, за да се залови за работа.

Леко почукване на вратата го стресна. „Нима Шулц идва?“ — помисли си той. Но като погледна часовника, Паул с облекчение въздъхна, беше още десет часа.

— Един момент — извика той, приближи се до ожулената желязна врата и завъртя автоматичната брава.

В коридора стоеше лейтенант Голдринг.

— Влезте, влезте, бароне! — искрено се зарадва Кубис. — Интересно, точно сега мислех, та вие можете да ми помогнете в една работа.

— С удоволствие. Още повече, че аз идвам при вас по работа, по-скоро с една малка молба.

Като покани госта да седне, капитанът се разположи в креслото зад писмената маса, отмествайки небрежно купчината книжа.

Не, той няма за какво да упреква съдбата, щом тя му доведе барон Голдринг. Първо, от него може да заеме триста-четиристотин марки, за да се разплати с Шулц. Как това по-рано не му бе дошло на ум? И, второ, сега е най-удобният случай да изпълни поръчението на Бертхолд. Трябва да остави барона сам в стаята, без да прибира книжата с надпис „Строго секретно“, и да забрави касата полуотворена. Фон Голдринг няма да устои на такова изкушение, ако не е верен човек… Тогава е достатъчно да се погледне в окуляра на перископа, монтиран до касата така майсторски, че никой не може да се досети, и баронът може да се хване на местопрестъплението.

Въпросът е как да направи всичко това? Ако капитанът бе подготвен предварително, всичко можеше да стане като по ноти. Щеше да поръча на някого от подчинените да го извика по телефона, щеше да се извини пред барона, да го помоли да почака. А сам в това време… „Та какво толкова му мисля? — каза си той — Сега, когато Голдринг така неочаквано дойде, трябва да се осланям само на своята съобразителност. Нещо трябва да се измисли! Значи така! Да започна такъв разговор с Голдринг, че да го задържа, да наглася работата така, че с един изстрел да убия два заека: да поискам пари от барона и едновременно да го проверя.“

— С какво мога да ви бъда полезен?

— Знаете ли — Кубис бавно подбираше думите си, — много ми се иска да зная вашето мнение по редица въпроси, свързани с моята работа. Имам пред вид агентурното разузнаване, което ръководя.

— С готовност ще отговоря на всички ваши въпроси.

— Вие сте работили в Русия и, разбира се, знаете практиката на руснаците. Кажете ми, когато съветското контраразузнаване разкрие наш агент и го арестува, съществува ли някаква вероятност той да се спаси?

— Колкото рибата, която лежи в тигана, може да се върне обратно в реката. В мирно време нашият разузнавач все още може да разчита на някакви смекчаващи вината обстоятелства, като например чистосърдечно признае или нещо друго. Но във време на война… Вие сам знаете, военновременните закони са всякога сурови.

— А ако наш агент се съгласи да работи за съветското разузнаване, за да спаси живота си или срещу голямо възнаграждение?

— О, такива случаи са изключени! — убедено каза Голдринг. — Работата е там, че кадрите на съветското разузнаване се подбират по принципи, съвсем различни от нашите. Ние си служим с платени агенти. Съветското разузнаване, за съжаление, е силно именно с това, че неговите сътрудници са хора идейни, бих казал даже фанатици, които не работят за пари.

— Да, да… — Капитан Кубис замълча, търсейки за какво да се хване, за да премине към въпроса, който главно го интересуваше сега.

В това сам Голдринг му помогна.

— Извинете, господин капитан, че ще ви прекъсна — каза той небрежно, — мен ме измъчва мисълта, че съм малко виновен пред вас. Да, да, изслушайте ме и после възразявайте. Вчера, когато играехте бридж, аз ви се натрапих, за да се уча, и съвсем естествено ви пречех, нервирах ви с непрекъснатото си поглеждане в картите ви… Аз също много се нервирам, когато седна да играя шах и някой стои зад гърба ми. И за това имам значителна вина за вашата загуба. Много ви моля да не се обиждате и правилно да ме разберете. Вчера аз останах с впечатление, че сте затруднен пред този Шулц.

— За съжаление, вие познахте, аз действително задлъжнях на майор Шулц с триста и петдесет марки и, честно казано, просто не зная как ще изляза от това положение.

— О, та това е дребна работа! Аз бих бил щастлив, ако се съгласите да ви окажа тази дребна услуга.

Голдринг извади от задния си джоб пакет банкноти и въпросително погледна Кубис.

— Аз съм ви безкрайно благодарен, драги бароне, макар че ми е много неудобно… Та ние с вас съвсем малко се познаваме…

— Чувствата на искрено приятелство често се раждат още след първата среща — усмихнато се поклони Голдринг, — нали?

— Драги бароне, вие сте истински офицер! — възкликна с облекчение Кубис. — Честна дума, аз охотно ще се възползувам от вашата любезност, но за много кратък срок.

— Не, няма нужда да бързате… Тук са триста и петдесет марки. Достатъчно ли са?

— Напълно достатъчно.

Паул Кубис откъсна от бележника си лист, написа разписка и я подаде на Голдринг, който небрежно я мушна в джоба си.

— Това е съвсем излишно, но щом искате така…

— Аз настоявам за това, а сега да изпием по чашка коняк за нашето сближение. Съгласен ли сте? Така ми шуми главата след снощното…

— Добре, щом става дума за излекуване, аз няма да оставя колегата си в беда — прие Голдринг и се засмя.

— В такъв случай моля да ме извините само за пет минути да ви оставя сам, ще прескоча до стаята си.

Недочакал отговора на Голдринг, Кубис тръгна към вратата.

— Един момент — спря го баронът. — Вие излизате, а секретните книжа оставяте на масата? Не е ли по-добре да ги приберете в касата?

— Нищо! — махна с ръка Кубис. — Вие, лейтенант, сте посветен в не по-малко важни тайни от мене и освен това аз разчитам на вашата скромност.

Автоматичната брава щракна. Чуха се отдалечаващите се стъпки на Кубис.

Хенрих погледна книжата, извади цигара, бавно я помачка между пръстите си и се приближи до прозореца.

Когато зад вратата се чуха стъпки, Голдринг даже не се обърна, сякаш нищо не бе чул.

— Извинете, обещах да се върна след пет минути, а се върнах след седем! — Кубис се приближи до железния шкаф, плътно го затвори и чак след това извади от единия си джоб бутилка, а от другия две пластмасови чашки и започна да налива коняк.

— За загубата, която за мене се превърна в победа — каза капитанът.

— В такъв случай и за моята победа! — произнесе Голдринг в тона на Кубис и вдигна чашата.

„Преминах още една проверка!“ — просветна у Хенрих радостна мисъл.