Юрий Долд-Михайлик
И сам воинът е воин (20)

Приятелите отново се срещат

Макар че официалният траур за армията на Паулус беше вече свършил, все пак по целия път от Мюнхен до Сен Реми Хенрих не чу не само смях и шеги, но даже и гръмки разговори. Той пътуваше в офицерски вагон и можеше да оцени настроението на командния състав на хитлерофашистката армия. А това настроение беше такова, сякаш че от дома на всеки от тях вчера са изнесли мъртвец.

Също така невесело се чувствуваха окупантите и в Сен Реми. Що се касае до французите, мадам Тарвал, без сама да подозира това, съвършено точно охарактеризира тяхното отношение към събитията.

— Щастливо завръщане, господин Голдринг! — искрено се зарадва тя, когато на шести февруари, веднага след пристигането му от Мюнхен, нейният квартирант влезе в ресторанта. — А ние даже и завчера вечерта си спомнихме за вас, когато празнувахме траура. Беше така весело…

— Как така празнувахте траура?

Мадам Тарвал се изчерви, очите й виновно зашариха.

— Извинете, господине, аз не исках да кажа това… Моят ресторант беше закрит през време на траура и ние се събрахме да си поседим и да си поговорим…

— И пихте за покой на душата на фелдмаршал Паулус! — в тон със събеседницата си завърши фразата Хенрих.

— Ой, кокошката ще изгори! — възкликна собственицата на хотела и с неочаквана за нейната пълна фигура пъргавина избяга в кухнята.

— Какво казах аз! Представи си, Моника, какво казах аз! — ядосваше се мадам Тарвал, когато видя дъщеря си.

— На кого, мамо, и какво?

— Аз се изпуснах пред господин Голдринг…

— Пред Голдринг? Той е пристигнал?

— Седи в гълъбовия кабинет… и аз…

Без да изслуша докрай майка си, Моника изхвръкна от кухнята, като сваляше престилката тичешком.

— Привет на моята малка учителка! — радостно скочи Хенрих от мястото си и стисна с две ръце малката длан на девойката. — Хайде, разкажете как празнувахте траура тук?

— Какво сме празнували? — учуди се Моника.

Хенрих преразказа разговора си с мадам Тарвал.

Девойката се разсмя.

— Но мама е сбъркала!

— Аз съм уверен, че е сбъркала! Нали три дена вие носихте траур, молихте се на бога и нито един път не се усмихнахте. Истина, нали!

— А аз съм уверена, че и вашето сърце се е разкъсвало от жалост и мъка…

— То действително се разкъсваше, само че по съвършено други причини. Тези три дена аз не ще забравя и до смъртта си.

— Вие сте имали неприятности! — развълнува се девойката.

Появяването на мадам Тарвал, която носеше вечерята, прекъсна разговора.

— Да, едва не забравих. Днес няколко пъти звъня господин Лютц, питаше дали не сте се върнали! — каза тя и подреди масата.

— Той, струва ми се е болен — добави Моника.

Хенрих побърза към телефона.

— Привет, Карл, аз съм, Хенрих… Какво? Непременно ще дойда, само ще вечерям, прегладнял съм.

Мадам Тарвал излезе, за да свари кафе за Хенрих, и Моника опита да се върне към прекъснатия разговор.

— Та какво се е случило с вас, Хенрих, тези дни?

— Това е много дълга и сериозна история, за да се разкаже между две глътки вино. По-добре разкажете за себе си.

— А защо вие мислите, че моят разговор може да се вмести между две глътки вино? Може би и с мене е станало нещо много важно и сериозно!

— Тогава аз няма да изляза, докато не ми кажете какво именно?

— О, в такъв случай ще трябва да седите много дълго — разсмя се девойката. — Може би цял живот.

— Това означава, че вие не ми вярвате, Моника?

— Това означава, че аз още не вярвам на себе си.

— И още дълго време ли ще продължавате така?

— Докато не се убедя, че вие не скривате от мене своите тайни, Хенрих?

— За Мюнхен ли намеквате?

— За Мюнхен, за Бонвил, за Сен Реми…

— Женско любопитство ли ви мъчи?

— Не, мене ме мъчи… — девойката скочи от мястото си. — Лека нощ, Хенрих! — извика тя и изчезна зад вратата.

Хенрих набързо похапна и въпреки късния час тръгна към Лютц.

Капитанът лежеше на кревата, поставил под главата си няколко възглавници. До него на малка масичка имаше чиния с бедна закуска, пепелница и бутилка гроздова ракия. Празните бутилки се търкаляха под масата и под кревата.

— Какво ти е, Карл? Болен ли си? И защо е така разхвърляно в стаята? Ординарец!

— Слушам, господин старши лейтенант! — застана ординарецът на прага и се изопна, макар че по петната на лицето му човек можеше да се досети, че и той е опитал силата на гроздовата.

— Веднага почисти! Бързо!

Ординарецът започна бързо да прибира бутилките, които се търкаляха по пода. Една от тях беше пълна и Лютц, като се наведе, я взе и я скри под възглавницата.

— Това пък защо е, Карл?

— Ще пия! Днес, утре, вдругиден! Всеки ден!

— Какво ти е? — развълнува се Хенрих. Той знаеше, че Лютц никога не пиеше сам, и то така много. Тревога предизвикваха и нездравият вид на Карл, неговите прекалено светещи очи. — Ти болен ли си?

— Болен? Не, аз съм по-здрав, отколкото когато и да било. И именно поради това, че аз оздравях, не мога да остана трезв!

Лютц взе от масата недопитата бутилка и я приближи до устата си.

Хенрих я дръпна от ръката му и я остави на масичката.

— Чакай, Карл!

Лютц мълчаливо се приповдигна.

— Кажи, моля ти се, ако в стаята ти се вмъкне, да речем, Милер? Пиян и нахален. И легне на твоя креват с ботушите, а на тебе ти предложи да се махнеш от стаята или да спиш на пода. Какво би направил?

— Ще го изхвърля навън, ще го смъкна по стъпалата!

— А какво искаме от французите, дявол да го вземе? — злобно извика капитанът, сви юмрук и с рязко движение замахна. Недопитата бутилка, която беше на масата, полетя към ъгъла на стаята и с трясък се разби на парчета.

Изплашеният ординарец погледна от вратата.

— Почистете това и си отивайте в къщи, вие днес не ни трябвате повече! — заповяда му Хенрих. Не му се искаше странични хора да слушат това, което говореше болезнено възбуденият капитан.

— Карл, ти трябва да се успокоиш, ти си болен!

— А пък аз ще ти докажа, че съм абсолютно здрав! Искаш ли да ти докажа? Хайде, кажи, искаш ли?

— Аз слушам!

— Случвало ли ти се е да бъдеш в Херцогство Люксембург?

— Отбивал съм се пътем.

— Наистина, то е съвсем малко. Нали така?

— Еее?

— А ето, аз пресметнах, че ако цялото население на земното кълбо се събере на едно място и се строи, в колони, то ще се събере на половината от територията на Херцогство Люксембург, а другата половина ще остане свободна. Чуваш ли, цялото население на земното кълбо! Можеш ли да си представиш колко малко хора има на този проклет от бога свят? Всичките можеш да ги събереш на половината от територията на Люксембург и земното кълбо ще бъде пусто! Всичките богатства, всичките морета, поля, подземни богатства — всичко е в устата на тази шепа хора, събрани на малкото парче земя.

Лютц взе картата на земното кълбо, която беше до него на кревата, и я поднесе до очите на Хенрих.

— Виждаш ли? Ето тук може да се помести цялото човечество! Всичкото останало е на разположение на хората. Цял свят! Колко красив би могъл да бъде животът на нашата планета!

Хенрих отиде в другата стая, където беше умивалникът, намокри една кърпа и я тури на челото на Лютц. Той насила застави Карл да легне.

— Но аз не съм болен, разбери!

Без да слуша протестите му, Хенрих извади от джоба си един прах и го подаде на Карл.

— Какво е това?

— За сън.

— По-добре дай ми нещо такова, което би ми помогнало да заспя завинаги. Защото е страшно със собствената си ръка да изпратиш куршум в челото си!

— Ти луд ли си?

— А ти не би ли полудял, ако Милер хвърли пред очите ти петима мъже… в пропастта…, а на бременна жена изпрати два куршума в корема?… Разбираш ли? На бременна жена! О, аз не мога, не мога… Аз не мога да забравя това! — изкрещя яростно Лютц. Тресеше го, думите му се прекъсваха от ридания. Това беше истинска истерия.

Хенрих знаеше, че в такива случаи трябва да мълчи и за нищо да не пита. Той застави Лютц да вземе лекарството, зави го с одеялото чак до брадата, даде му да пийне гроздова, за да може по-бързо да се затопли.

— Лежи и се постарай да заспиш.

— Да заспя…, така много ми се иска да заспя… Аз вече три нощи не мога да спя! Оттогава, откогато Милер…

— Мълчи, чуваш ли и за нищо не говори! Все едно, аз ще си запуша ушите и няма да слушам.

Възбудата бавно спадаше и след половин час лекарството подействува. Лютц заспа.

Хенрих не се решаваше да го остави сам, макар да беше много уморен от пътуването. Той легна на дивана, като тури под главата си стария шинел на Карл, но не можа да заспи веднага.

Нощта мина спокойно, болният не се събуждаше. На сутринта дойде ординарецът. Хенрих заповяда да не будят капитана, докато не се наспи, и отиде в щаба.

Еверс посрещна приветливо своя офицер за особени поръчения, но този път не беше предразположен към разговори. На левия ръкав на куртката му все още се чернееше траурната лента, макар че официално обявеният траур беше свършил.

— За целите шестдесет и пет години, които съм преживял, старши лейтенант, това са най-черните дни в историята на военните победи на Германия. Най-блестящата операция през деветнадесетия век беше Седан! Величието на нашата победа при Седан избледня пред позорното поражение на бреговете на Волга!

— Аз чух от моя баща, че в Генералния щаб сега разработват плановете на нови операции, които ще помогнат не само да се поправи положението, но и…

Генералът безнадеждно кимна с ръка.

— Искам да вярвам, но… Впрочем, бъдещето ще покаже! А сега, старши лейтенант, идете да си починете след пътя. Ако има поръчения, аз ще ви извикам.

Следобед Хенрих отново отиде при Лютц, но той, измъчен от тридневната безсъница, още не беше се събудил. Да беше отишел при Милер и внимателно да научи от него какво именно е повлияло така силно на Карл? Хенрих позвъни на началника на щаба на SS. Но на телефона се обади Заугел. Той съобщи, че Милер вчера е заминал и може би ще се върне привечер.

Налагаше се да остане в стаята.

Вечерта Карл срещна Хенрих със смутена усмивка. Той беше се успокоил вече напълно, но бе още много слаб. Очевидно, организмът му беше изтощен от възбуждението през последните дни.

Сега Лютц можеше спокойно да разкаже причината за боледуването си. Оказа се, че Милер, без да го предупреди в какво се състои работата, завел капитана при разстрела на шестима французи, сред които имало и бременна жена. Тази сцена така силно развълнувала Лютц, че като се върнал, легнал болен.

— Разбираш ли, Хенрих, след това, което видях, аз се срамувам да нося офицерския мундир. А най-много ме угнетява това, че трябва да мълча, да скривам своите мисли. Само да бях казал нещо и същият този Милер щеше да ме хвърли в пропастта като французите.

— Да, Милер е способен на това…

— Аз се сражавах при Дюнкерк, никой не може да ме упрекне, че съм страхлив. Но аз искам да воювам, а не да изтезавам бременни жени.

Телефонът иззвъня. Хенрих вдигна слушалката.

— Да, Голдринг е. Какво? Веднага ще дойда!

— Навярно бог е чул твоите молитви, Карл. Милер е ранен от партизаните, той моли аз и Заугел да отидем при него.

— Значи, на този свят още има справедливост! А той къде е сега, в къщи?

— Не, Заугел казва, че е в болницата. Ако се върна по-рано, ще дойда при тебе и ще ти разкажа всичко.

По пътя за болницата Заугел разказа на Хенрих, че Милер е докаран преди два часа и вече са успели да му направят операция. Каква е била раната, Заугел не знаеше, но се надяваше да е лека, иначе биха го закарали в Шамбери и нямаше да го оставят тук, в Сен Реми, където болницата бе малка и не добре обзаведена.

На Милер бяха дали отделна стая на втория етаж. Лекарят заведе посетителите до вратата и ги предупреди:

— След операцията той трябва да почива. Много ви моля да не стоите дълго при него.

Това предупреждение беше направено повече от формалност. Раненият не се чувствуваше зле, макар да беше пребледнял и малко отслабнал.

Той накратко разказа на Хенрих и Заугел как е ставало всичко. Оказа се, че вчера вечерта голяма група партизани е атакувала егерската рота, която охранявала един от най-големите проходи, разпръснали я и се спуснали надолу. Милер случайно бил на прохода и не му оставало нищо друго, освен да вземе участие в боя, през време на който парче от партизанска граната го ранило в лявата лопатка.

— Още половин сантиметър и парчето щяло да попадне в дроба ми! — с гордост им съобщи Милер. И сега, когато всичко беше свършено благополучно, той наистина се гордееше, че беше участвувал в боя — медалът за раняването беше осигурен, а това беше още една заслуга пред отечеството.

— Напразно сте се забъркали в тази история, Ханс, та всичко би могло да завърши значително по-лошо — с укор забеляза Хенрих. — А къде се е дянала охраната на прохода?

— Тя се разпръснала още след първия натиск. Щастие беше за мене, че успях да скоча в колата… Сега от маките може да се очакват всякакви изненади. Това, че от планината е слязла такава голяма група, изисква от нас особена предпазливост. Разбира се, командуването на дивизията ще направи всичко необходимо, но службата SS трябва да работи особено добре. Много лошо е, че съм принуден да лежа, когато трябва да се действува. Аз ви повиках, за да се посъветвам дали е необходимо да викаме някого в помощ на Заугел, докато боледувам? За моето раняване трябва веднага да се съобщи в Лион…

Хенрих погледна към помощника на Милер. По покритите с нежна руменина бузи на лейтенанта се появиха червени петна, устните му трепнаха обидено.

— Извинявайте, господин Заугел, и вие, Ханс, че аз пръв реших да се изкажа, в случая мога да играя ролята само на съветник. Но, струва ми се, че вашият помощник напълно ще се справи със задълженията на началника дори в такива тревожни дни. Пък и вие ще бъдете прикован към леглото не така дълго. Разбира се, работата на Заугел малко ще се увеличи, но той винаги може да разчита на моята помощ в оная работа, която не е абсолютно секретна.

— Аз много се радвам, Хенрих, че нашите мнения съвпадат. Появяването на нов човек ще усложни работата и ще отвлече Заугел от основните въпроси — ще се наложи новопристигналият да се въвежда в хода на работата, да се запознава с обстановката, а за това се изискват много грижи… А за предложението ви да помогнете, много ви благодаря! Да си призная, аз разчитах на това.

— Свиждането завърши! — недоволно каза лекарят и посочи с глава полуотворената врата.

— Една минутка, ще дам само няколко указания на своя помощник.

Хенрих стана.

— Тогава няма да ви преча. Ще почакам господин Заугел във вестибюла или в колата.

„Разбира се, добре би било да послушам — мислеше си Хенрих, когато слизаше по стълбите, — но не бива да показвам на Заугел, че аз, макар и съвсем малко, се интересувам от служебните работи на SS. Той е по-умен от Милер и не е зависим от мене така, като него. Поне за сега! Но аз трябва да намеря уязвимото място на този «духовен аристократ»… Той има много голямо мнение за своята особа, това е ясно! Неговите приказки за свръхчовека, за какъвто безусловно, счита себе си… Своеобразната мания за величие! В такива хора обикновено много са развити честолюбието и болезненото самолюбие. За сега ще свирим на тези струни.“

Появяването на лейтенанта прекъсна размишленията на Голдринг. Лицето на Заугел сияеше.

— Искрено ви благодаря, бароне, за високата оценка на моите способности! — каза той и седна в колата. — И наистина би било много неприятно да се губи време, докато се въвежда в работата временният началник. Аз вече свикнах с Милер и макар той, както и всеки от нас, да има няколко недостатъка, двамата намерихме общ език.

— О, господин Заугел, аз само изказах това, което мислех и в което съм твърдо уверен. Не е необходимо човек да бъде много наблюдателен, за да разбере, че длъжността на помощник на Милер е твърде малка за вашите възможности. Вие знаете, че с Ханс не сме приятели, аз ценя неговото отношение към мене, сам искрено му симпатизирам, но…

Заугел хвърли към събеседника си въпросителен, нетърпелив поглед.

— Но — продължи Хенрих след паузата — трябва да бъдем откровени: Милер — това е вече анахронизъм. Той живее изключително за сметка на старите си заслуги и пречи на пътя на другите. Думата „другите“ аз употребявам не в това примитивно значение, каквото обикновено му придават. Това просто не са само по-млади и даже по-талантливи работници. Това е съвършено нова порода хора, които са се родили в епохата на най-висшия духовен подем на Германия, поради което въплъщават в себе си всички черти на хората от съвършено нов тип: завоеватели, господари, стопани.

— Вие, бароне, както се вижда, сте тънък психолог и много интересен събеседник. Сега не е късно и много бих се радвал, ако макар за един час наминете към мене. Ние бихме продължили този разговор на чашка силно кафе. За съжаление, не мога да ви предложа нищо друго — днес аз трябва още да работя и се налага да бъда във форма.

— Чашка силно кафе и разговор на философски теми — това е такава рядкост в Сен Реми! Аз с радост приемам вашето предложение. Домъчняло ми е и за едното, и за другото! — разсмя се Хенрих.

В неголямата тристайна квартира на Заугел миришеше на есенции, на хубави пури, на истинско кафе „Мока“. Очевидно стаите рядко са били проветрявани, защото тези миризми бяха така устойчиви, че създаваха своеобразно задушна атмосфера, каквато обикновено цари в будоарите на кокотките. Пък и всичко останало напомняше повече за будоар, отколкото за стая на офицер, и при това във военно време: меки килими на стените и по пода, дантелени завеси на прозорците, безкрайно много статуетки, вазички, флакончета. Единствената вещ, която рязко дисхармонираше на всичко, беше огромният портрет на Ницше, поставен в черна, проста, без всякакви украшения рамка.

Като забеляза, че Хенрих гледа портрета, Заугел патетично произнесе:

— Моят духовен баща! С този портрет аз не се разделям никога! И с тези книги също.

Заугел отиде до етажерката и свали от най-горната лавица няколко книги със скъпа подвързия — „На другата страна на доброто и злото“, „Така каза Заратустра“, „Залезът на боговете“ от Ницше, „Моята борба“ от Хитлер.

Поиска му се да излезе навън, главата му се размъти от задушния въздух и Хенрих вече търсеше предлог да се измъкне по-скоро оттук, но в това време ординарецът донесе кафе, лимони, бутилка ликьор.

Посръбвайки от черното кафе, Хенрих и Заугел дълго разговаряха на философски теми. Оказа се, че лейтенантът е запознат отчасти с новите философски учения. Чел бе нещичко и от старата немска философия. Тези куци познания бяха малко, за да се разсъждава логично, но бяха достатъчни, за да се говори за всичко с апломба на невежеството. И Заугел разбиваше Кант и Хегел, осмиваше Маркс, снизходително потупваше по рамото Шопенхауер и задъхвайки се от възторг, хвалеше гения на своя Ницше. Него той считаше за предвестник на новата ера на расата на победилите, които ще се издигнат над границата, която отделя доброто от злото, и ще достигнат сияещите върхове, където царува човекът бог. Като слушаше това бълнуване, Хенрих трябваше да напряга всичките си сили, за да не се разсмее и за да поддържа разговора. Заугел беше във възторг, че бе намерил такъв внимателен слушател, и както той считаше, и съидейник.

Постепенно от високите материи разговорът премина на по-жизнени теми, върху обстановката, която беше създадена във връзка със засилилата се дейност на маките.

Хенрих още един път напомни на Заугел, че е съгласен да му помага, докато боледува Милер, ако има такава необходимост.

— Ще се възползувам с радост от вашите услуги, бароне, и даже имам нещичко пред вид. Но отначало искам да ви предпазя…, ако вие разрешите, разбира се…

— О, моля ви се!

— Вие се държите непредпазливо, бароне, малко лекомислено при подбора на познатите си.

— Какво искате да кажете с това?

— Припомнете си всички ваши симпатии и кажете — можете ли да гарантирате за всички?

— Разбирам, разбирам, мили Заугел, за какво ми намеквате! Благодаря ви за деликатността, с която вие подходихте към този интимен въпрос. Но, уверявам ви, в дадения случай трябва да се подхожда с друга мярка. В отношенията си с жените аз се придържам към едно — красива ли е тази жена или не. Нали жените, както и вашият свръхчовек се намират от другата страна на доброто и злото!

— Така ли мислите! А ако ви кажа, че родният брат на госпожица Моника е френски терорист?

— Не може да бъде! Такова порядъчно семейство!

— Жалко, че трябва да ви разочаровам, но това е така. Вчера при следствието един заловен маки ми съобщи тази интересна подробност от биографията на госпожицата. Не е изключена възможността и тя самата…

— Фу, колко е неприятно! Много добре, че ме предупредихте, сега аз ви оставам длъжен! Трябва да се вглеждам по-внимателно.

— Аз отдавна вече съм наредил да я наблюдават — моето внимание беше привлечено и от това, че тя често ходи на електростанцията уж при своя годеник. Досега аз приемах това като нещо съвършено естествено. Но същият този маки, когото разпитвах, работи именно на електростанцията и ме уверява, че срещите на госпожицата с шлосера Флорентен съвсем не приличат на срещи на влюбени.

— Аз въобще за пръв път чувам, че тя има годеник! Ето как може да се обясни нейната непристъпност! Не, това е просто смешно, че мой съперник може да бъде някакъв шлосер! Барон и шлосер! Знаете ли какво, Заугел, направете ми удоволствието, разрешете да побеседвам с този маки.

— Това много лесно може да стане, но не днес; той се съгласи да ми даде някоя и друга информация и аз го пуснах. Щом като дойде — специално да го извикам не ми се иска, за да не прави впечатление, — аз веднага ще ви съобщя.

— Да се преструва на такава скромна! Никога не съм мислил, че една жена може така да ме изиграе!

— Ами какво би било, ако госпожицата е използувала познанството си с вас, за да получава сведения за маките?

— Тогава на нея не й е провървяло. Аз имам правило — с жените по работи и даже за сериозни неща не говоря.

— И все пак, понякога случайно може да се изпусне думичка…

— И вие сте прав, дявол да го вземе! Не, само помислете: маките искат да използуват за своите цели сина на генерал-майор Бертхолд! Парадокс, истински парадокс!

— Аз искам да ви предупредя, бароне: всичко, което ви казах, за сега е наша тайна. Даже господин Милер не знае за моите подозрения. Ние с вас сами ще проверим.

— Аз ще ви помогна, господин Заугел.

— Това ще направим много просто: утре ще ви дам един документ уж със секретен характер, вие ще го оставите на бюрото си и ще изпратите на някъде ординареца, но госпожицата да не знае. Останалото оставете на мене. Съгласен ли сте?

— Считам за свой дълг и чест да ви помогна в тази работа. И надявам се, че в скоро време ще ви се отплатя за услугата, която ми оказахте днес. Вие ми помогнахте да видя истинското положение на нещата. Годеник ли е той или не, все едно, мене са ме лъгали. А това аз не ще простя на никого.

Беше вече късно да отива при Лютц, затуй Хенрих си взе до виждане със Заугел и забърза към хотела. По пътя той се стараеше да не мисли за онези неприятни неща, които научи. Трябваше да се успокои, за да даде възможност на главата си да отдъхне. И тя действително се проясни на улицата. Чистият въздух сякаш с прохладна водица отмиваше от тялото умората му и Хенрих се почувствува готов за борба.

Да, ще трябва да се бори, това е очевидно. И двубоят му със Заугел ще бъде ожесточен. Заугел е хванал края на нишката и рано или късно тя ще го доведе до кълбото, ако не се прекъсне веднага. Но как да се направи това? Преди всичко трябва да се ликвидира провокаторът! Той може да ускори хода на събитията! Това е особено важно сега, когато Заугел е попаднал на истинска следа: Франсоа — Моника, Моника — Франсоа, а от тях към него също води нишка, и ако не днес, утре Заугел може да пипне и нея. Пък и затова, че на платото бяха освободени двама партизани, знаят не само мадам Тарвал и старата селянка, а и някои от маките, а възможно е и този провокатор от електростанцията. Ако това е така, то Заугел ще се хване за нишката. Голдринг — Моника — Франсоа. И тъй, преди всичко трябва да се свърши с провокатора!

Тази нощ Хенрих дълго не спа, а на сутринта слезе на закуска значително по-рано от обикновено. Но Моника, за беда, вече беше излязла от къщи по някакви си стопански работи. Хенрих я срещна на улицата край самия щаб.

— Моника, трябва да поговоря с вас по много важна работа. Моля ви днес да бъдете в къщи и никъде да не излизате. Аз ще се постарая бързо да се освободя, но може да се случи генералът да ме задържи. Все едно, чакайте, докато дойда. Да разговаряме дълго на улицата по редица причини за нас е неудобно, ето защо сега не мога да ви дам никакви обяснения. Ще кажа само едно — вие сте под наблюдение.

Хенрих се засмя, стисна ръка на девойката и влезе в щаба. Моника весело махна с ръка след него. На никого от минаващите, които наблюдаваха тази сцена, не можеше даже и наум да му дойде колко тревожно туптяха в тази минута сърцата на стройния весел офицер и на красивата усмихваща се девойка.

— За вас има телеграма, господин старши лейтенант — доложи дежурният по щаб.

„Днес в 16.20 ще бъда в Шамбери. Посрещайте, Бертина.“

„Какъв дявол ще търси тук?“ — в себе си изруга Хенрих и като прочете още един път телеграмата, свери датата. Бертина бе телеграфирала днес сутринта в шест.

Хенрих почука на вратата на кабинета на Еверс.

— Господин генерал, има ли за днес някакви поръчения?

— Днес? Не.

— Тогава разрешете ми да се обърна към вас с молба.

— Ще се радвам да я удовлетворя.

— Току-що получих телеграма от племенницата на Бертхолд. Тя моли да я посрещна в четири и нещо в Шамбери. Ако вие разрешите…

Генералът погледна часовника си.

— На вас, както винаги, ви върви, старши лейтенант. След тридесет минути помощникът на Милер Заугел, съпровождан от охрана, отива с моята кола до Шамбери да посрещне пропагандиста от щабквартирата. Вие можете да заминете с тях.

— Безкрайно съм ви благодарен, господин генерал!

Заугел много се зарадва, като научи, че ще има такъв спътник като Голдринг, и обеща точно след половин час да чака с колата пред хотела.

Без да се качва в стаята си, Хенрих намери Моника.

— Обстоятелствата се стичат така, че аз трябва да замина сега. С мене ще пътува помощникът на Милер, Заугел — каза той набързо. — Именно от този Заугел аз искам да ви предпазя. Той ми каза, че на електростанцията, където вие често ходите, работи негов агент, когото вие всички считате за маки, и че у този агент е възникнало подозрение, отнасящо се до вас и Франсоа — Флорентен. По нареждане на Заугел вие се намирате под постоянно наблюдение. Очевидно също и Франсоа — Флорентен. Изводите ще направите сама. А сега аз ще изляза и ще почакам Заугел пред входа на хотела. Той не трябва да ни види заедно.

Дочула, че пред входа спря кола, Моника бързо се скри във вратите на бюфетната и не успя да промълви нито дума. Хенрих можа да долови само нейния благодарствен поглед.

— Вие кого срещате с такава почест, Заугел? — попита Хенрих, когато техният хорх се понесе по шосето след колата с пет автоматчици.

— Пфайфер, сам Пфайфер, бароне.

Хенрих сви рамене, тази фамилия нищо не му говореше.

— Как, не сте чували за Пфайфер? — учуди се Заугел. — Та това е един от най-добрите оратори в Германия, един от най-близките помощници на Гьобелс.

Очевидно Заугел имаше основание да говори така: в Шамбери им съобщиха, че речите на Пфайфер имат огромен успех. Той, както се изясни, пристигнал сутринта и успял да изнесе доклади пред офицерите от гарнизона и пред две войнишки подразделения. Темата на всички речи била една — какво е станало при Сталинград.

Търсейки Пфайфер, Хенрих и Заугел присъствуваха на митинга и изслушаха две речи на съвременния Цицерон. Пфайфер, набит човек със солидно шкембе, действително не беше лош оратор. На тема „Сталинград“ той е говорил очевидно много пъти. Докладчикът изсипваше цифри, имена, названия на населени пунктове, без да гледа нито в тезисите, нито в бележника, с който от време на време махаше, държейки го ту в лявата, ту в дясната си ръка. Според Пфайфер, излизаше, че причина за поражението при Сталинград били разтегнатата линия на фронта, затрудненията с транспорта. Когато се съкрати линията на фронта, армията на фюрера ще набере сили, всичко ще тръгне добре и още в тази, в 1943 година, тя ще отмъсти на болшевиките за загиналите по бреговете на Волга.

Пфайфер беше красноречив, говореше горещо. Неговият глас, силен, добре трениран, ту се снижаваше до шепот, който се чуваше даже в най-далечните редове, ту пък гръмко звучеше над тълпата като грохот от гръмотевица. Хенрих наблюдаваше лицата на слушателите и трябваше да констатира, че ораторското изкуство на Пфайфер влияеше на аудиторията: войниците заедно с него крещяха „хох“, когато ораторът искаше това, и едва не плакаха там, където той със заглушен глас, трагично пошепващ в най-патетичните места, говореше за гибелта на армията на Паулус.

Когато свърши вторият митинг, най-после Заугел успя да хване пропагандиста, но Пфайфер категорично му заяви до осем часа вечерта изобщо да не мислят за излизане от Шамбери, тъй като той трябваше да говори още на няколко места.

— Смея да ви напомня, господин Пфайфер, че тук не е много спокойно сега, по-добре е да отпътуваме по-рано или да нощуваме в Шамбери, а да тръгнем на път сутринта — забеляза Заугел.

— Откога офицерите от армията на фюрера започнаха да се страхуват от тъмнината? Аз съм привикнал да мисля, че от нея се страхуват само децата? — пошегува се Пфайфер и с победоносен поглед обхвана голямата тълпа, която го заобикаляше.

Присъствуващите се разсмяха, Заугел почервеня и се отдалечи.

— Господин Пфайфер очевидно не знае условията, които се създадоха при нас в последно време — оплака се той на Хенрих.

— Господин Заугел, мисля, че вие съвършено правилно постъпихте, като предупредихте гостенина за това, колко са опасни нощните пътувания. Учудват ме неговото лекомислие и този чисто догматически маниер. Ще видим къде ще отиде неговата храброст през нощта, ако наистина ни нападнат маките?! За нас как да е, ние сме военни хора, свикнали да гледат опасността в очите, а този дърдорко може би не е помирисвал барут.

И Заугел трябваше да скрие своето вълнение. Той също не можеше да признае пред Хенрих, че и сам той се страхува да пътува нощем, особено сега, когато голям отряд маки е слязъл от планините.

В шестнадесет и двадесет Хенрих и Заугел посрещнаха на гарата Бертина.

— Какъв щастлив вятър ви донесе в нашия край? — попита гостенката си Хенрих, щом тя се показа на стъпалата на вагона.

Бертина беше в парадна униформа. Заугел не скриваше своето възхищение от пристигналата.

— Попътен, бароне, който духа за тези, които умеят да управляват платната… А кой е този? — Бертина подаде ръка на Заугел. — Аз имам такова впечатление, Хенрих, че във вашата дивизия са събрани най-красивите офицери от нашата армия. Та къде и как ще пътуваме сега?

— Всичко зависи от вашето желание: ние можем да отпътуваме с кола тази вечер или с влак утре сутринта.

— За мене е удобен и първият, и вторият вариант, така че постъпете, както искате.

Хенрих предварително бе запазил за Бертина стая в офицерския хотел, ала тя заяви, че няма да почива. Но затова пък очаква с нетърпение обяда, а след това разходката из града.

Като се извини, Заугел отиде при Пфайфер, за да уточнят времето на заминаването, а Бертина и Хенрих влязоха в ресторанта.

— Все пак вие не обяснихте, Бертина, какъв попътен вятър ви довея до нашите брегове и за дълго ли? — отново попита Хенрих, когато се разположиха уютно в отделен кабинет и келнерът след изпълнената поръчка бе излязъл.

— Иначе казано: откъде се домъкнахте и дълго ли ще ми дотягате? — разсмя се Бертина и предизвикателно погледна събеседника си.

— Аз, струва ми се, не съм ви дал ни най-малък повод за такова заключение.

— Вашето упорито нежелание да отговаряте на моите писма, а това, че вие даже за формалност не ме поканихте на годежа?

— Вие сте жена, Бертина, и трябва да се досещате. Аз не си пишех с вас и ви избягвах именно защото много исках това.

— О, Хенрих, това е почти обяснение! Гледайте да не се хвана за думата! Пък и сега аз ще бъда ваша съседка и трябва да ви предупредя: искам да се отблагодаря на тази чипоноса Лорхен, като й открадна годеника изпод носа.

— Как така ще бъдете моя съседка? Нали концлагерът, в който вие работите, доколкото помня, се намира в Източна Прусия?

Бертина приповдигна едното си рамо и го показа на Хенрих.

— Вие сте именно невнимателен, бароне, обърнете внимание на това — Бертина почука с пръст по новичките пагони.

— О, мога да ви поздравя!

— Както виждате. А това означава не само повишение в чин, но и в длъжност. Аз съм назначена за началник на женския концлагер със специален режим в Понте Сен Мартин, това, струва ми се, е недалече от Сен Реми.

— Специален режим? Какво значи това, ако се преведе на обикновен човешки език?

— Това значи, че на мене ми е оказано особено доверие: като приема лагера, аз трябва да положа своеобразен изпит, т.е. да установя в него такъв режим, който да превърне тези пленени в обикновени работни скотове и те да забравят не само неподчинението, но даже и това, че някога са се считали за хора.

Бертина изпи чашка коняк и силно дръпна от цигарата. Нейните големи сини очи трескаво блестяха, тънките ноздри потръпваха, устните й бяха плътно стиснати.

— Тогава аз не разбирам защо именно вас са назначили в този лагер? Та вие все пак сте жена, Бертина!

— Вие бихте могли да кажете по-любезно: красива жена.

— Едва ли някой би посмял да оспорва това. Още повече аз. Но вие все пак не отговорихте на моя въпрос.

— Боже мой, Хенрих. Вие сте страшно старомоден, трогателно старомоден. Сега разбирам защо избрахте за другарка в живота Лора. Самка, която плете за своя стопанин топли чорапи, Маргарита с хурка в ръце, в най-добрия случай кабаретна артистка с малък особен порок. И на вас не ви е гадно от такъв идеал на добропорядъчните немкини? На нас, истинските арийки, това е омръзнало!

— Бертина! Но това е скандал, истински скандал! Вие забравяте какво е казал фюрерът за задълженията на жената, за нейното място в обществото?

— А, трите „к“. Законите се създават за масите, а всяка нация има свои избраници, които коват тези закони. И аз ще принадлежа към тези избраници, аз вече принадлежа към тях. Напразно вие не дойдохте при нас в лагера, помните ли, аз ви каних. Вие бихте видели как трепери пред мене цялата тази сган — французойки, рускини, холандки, полякини, белгийки…, даже немкини, които са оскърбили своята нация! О, аз имах неограничени права и можете да бъдете уверен, че се възползувах от това.

Като се облегна на стола, Бертина примижа с очи, сякаш се вглеждаше в някаква далечна картина, възникнала пред нея, и изведнаж се разсмя.

— И какво спомогна за вашето по-нататъшно издигане? Все пак вие напреднахте много бързо?

— О, просто мълниеносно бързо. Аз въведох някои и други усъвършенствувания в системата за охрана на пленниците и в техния режим, освен това отлично изучих вкуса на своето началство… Когато идваше партида нови пленнички, аз отбирах най-младите и красивите и знаех на кого и какви да изпратя. Към края на годината аз вече бях помощник на началника на целия лагер.

— Така вие бързо ще стигнете до генерал.

Обзета от своите спомени, Бертина не забеляза нито ироничния тон на Хенрих, нито злите блясъци в неговите очи.

— Що се отнася до моята по-нататъшна кариера, то аз възлагам големи надежди на този концлагер, който трябва да приема сега. Скоро там са убили началника, старшата надзирателка и един войник от охраната, който ги е съпровождал. Специална комисия разследвала този случай, много са обесени, но истинските виновници на убийството все пак не са намерени. На мене ми е поръчано да въведа в този концлагер най-твърд режим, аз съм разработила вече плана за мероприятията. О, аз съм напълно уверена, че ще постигна своето на всяка цена, даже ако би ми се наложило да обеся всяка трета от тях.

Хенрих почувствува, че пред очите му притъмня. Лицето на Бертина се отдръпна, стана малко като змийска глава, после отново се приближи и така се разду, че вече Хенрих не различаваше отделните черти.

— Какво ви е, Хенрих? — чу той гласа на Бертина и сякаш се събуди.

„Тя няма да стигне до лагера. Как ще стане това — не зная. Но до лагера тя не ще стигне!“ — твърдо реши той и веднага му стана по-леко.

— За какво се замислихте?

— След контузията, която получих при нападението на маките, често внезапно започва да ме боли главата и да ми притъмнява пред очите — обясни Хенрих.

— Бедничкият! — пресегна се през масата Бертина и погали с ръка косата на Хенрих.

Появяването на Заугел прекъсна тази лирическа сцена. Той съобщи, че Пфайфер е съгласен да вземат със себе си дамата, даже е много доволен, само ги моли своевременно да пристигнат в щаба на корпуса.

От Шамбери излязоха точно в осем часа вечерта. На предната седалка до шофьора седеше Пфайфер, на средната Заугел, на задната Бертина и Хенрих.

Щом колата тръгна, Бертина здраво, с цялото си тяло се притисна до Хенрих и го хвана подръка.

— Нима аз съм по-лоша от тази чипоноса патка Лорхен? — тихичко прошепна тя.

— Вие сте я надминали във всичко! — усмихна се многозначително Хенрих.

Бертина с благодарност му стисна ръката и се отмести. Пфайфер се поразшава на място и се обърна към пътниците, които седяха зад него.

— Та вие считате, че е опасно да се пътува вечер по този път? — попита той Заугел с тих глас.

— Денем е по-спокойно — отклони се от прекия отговор Заугел.

— А как мислите вие, господин старши лейтенант?

— Аз мисля, господин Пфайфер, че във време на война навсякъде е опасно — равнодушно отговори Хенрих. — Даже вчера в нашия район е слязла от планините голяма група маки.

— Голяма, казвате? — в гласа на прославения оратор се чувствуваше страх.

— Повече от рота.

— Но нима те ще се осмелят да ни нападнат, щом отпред пътуват автоматчиците, а след тях ние — трима въоръжени с пистолети мъже и шофьор с автомат!

— Обърнете внимание, пътят не е прав, а остро извива ту надясно, ту наляво и тези завои…

— Да, да, ясно — набързо се съгласи Пфайфер. — Може би, действително е по-добре да се върнем в Шамбери?

Смях напираше в Хенрих. Той си спомни колко самоуверено се държеше прославеният оратор през деня, спомни си произнесените от него на митинга думи: „Немците се страхуват само от бога и от никого другиго.“

— Може, ако искате, да се върнем, но как ще оценят това вашите слушатели в Шамбери? Та ние не сме деца, за да се страхуваме, както вие казахте, от тъмнината. Пък и да се връщаме вече е късно: маките могат да бъдат зад нас също така, както и пред нас.

Пфайфер замълча.

— А тук наистина ли е опасно? — изплашено прошепна Бертина.

— Много!

— Боже мой, а аз съм във военна униформа.

В колата настана онази напрегната тишина, която настъпва сред хора, които мислят за едно и също нещо, но не се решават гласно да изкажат своите мисли.

— Вие бяхте длъжен да ми обясните всичко това в Шамбери, а не тук, насред път! — неочаквано с писклив глас извика Пфайфер и заплашително погледна Заугел.

— Аз ви казах, но вие ме осмяхте пред всички присъствуващи! — троснато отговори Заугел.

— Дявол го знае какво е това, поръчат да те охраняват някакви си малчугани и даже не предупреждават за обстановката.

Колата с пълен ход прелетя през малкия населен пункт Монт Бреол и пътят започна стремително да се изкачва нагоре.

— Може би ще пренощуваме в това село? — попита Пфайфер, обръщайки се към Хенрих.

— Тука сигурно ще ни разстрелят като пилета — отговори той.

Той искаше да вдъхне страх у този шкембест страхливец, който в Шамбери призоваваше другите към храброст.

Завоите ставаха все повече, колите намалиха скоростта до минимум и пътуваха почти една до друга.

— Дайте сигнал на автоматчиците, нека карат по-бързо! Ако се случи нещо, ние дори не можем да обърнем назад! — раздразнено проговори Пфайфер.

— По този път колата не може да се обърне назад — спокойно обясни Хенрих.

Моторите ревяха. Шофьорите, които нямаха възможност да вземат инерция, натискаха педала и грохотът на моторите се разнасяше из планините.

— Сега нас ни чуват на пет километра — сякаш без да иска, подхвърли Хенрих.

— А не е ли по-добре да спрем колата, да загасим мотора и да изчакаме тук нощта? — гласът на прославения оратор бе изгубил вече басовите си нотки.

— Не, сега ние сме на най-опасното място.

Всички мълчаха. Бертина трепереше, вече я тресеше. В пълно мълчание вече изминаха около десет километра. Завоите станаха по-малко и автоматчиците се отдалечиха от указаната дистанция около четиридесет метра от леката кола. Ето че те вече се приближиха до полукръглата скала, която опасваше пътя.

Колко неприятно е да пътуваш, да пътуваш под надвисналите каменни скали. Иска ти се час по-скоро да вземеш завоя и да видиш, че пред тебе няма засада! Движещата се напред товарна кола почти се скри зад завоя… Ето, изчезна съвсем. От всички се изтръгна облекчителна въздишка.

И изведнаж сякаш гръм се понесе над планините, като че скалата се раздели на две и препречи пътя на колите, а някъде отгоре над пътя с грохот се посипаха късове скали, които заглушиха слабите звукове на картечните редове.

Шофьорът на леката кола удари спирачките на пълен ход. Хенрих почувствува как политна напред и силно удари брадата си о предната седалка.

Той дръпна вратата на колата и скочи на пътя.

Прикрит от колата, Хенрих пропълзя до склона на шосето и се смъкна в канавката. Дълъг картечен ред като ветрило от трасиращи куршуми премина над него. Без да повдига глава, Хенрих се обърна с лице към скалата и извади своя големокалибрен пистолет, след това внимателно погледна. Напред, напреко на пътя, полегнала на задния спускащ се скат, стоеше товарната кола. Откъм противоположната й страна, с лице надолу, беше увиснал убит войник. Три неподвижни тела лежаха до колата. И малко по-напред, до неголямата скала, която заграждаше пътя, от канавката зловещо тракаше немски автомат. Като се притисна с лице до земята, Хенрих погледна наляво. На няколко метра от него лежеше Заугел. Насочил автомата и свил главата си, той наслука стреляше по скалата. По-нататък Хенрих забеляза дебелака Пфайфер, притиснал се до камъка, зад него очевидно лежеше Бертина. На Хенрих му се стори, че там се мярна нейният крак в светъл чорап.

Картечен ред отново премина над главата на Голдринг, но никого не засегна.

„Маките искат да ни притиснат към земята, за да ни хванат живи“ — помисли той.

Хенрих отново погледна към Заугел. Той вече малко беше изменил позата си. Сега лежеше така, че се виждаше лицето му, обхванато от животински страх. Отвратителното лице на палач, който е измъчил стотици, а може би хиляди хора и ще измъчва и по-нататък, наслаждавайки се от това. „Поетът на следствията“, както го нарече Милер.

„По-добър случай не ще се удаде.“ Хенрих насочи китката на дясната си ръка със стиснатия в нея пистолет и стреля. Заугел кимна с глава и удари с челото си приклада на автомата.

Притиснал глава до земята, неподвижно лежеше и Хенрих. Той я вдигна едва тогава, когато картечницата внезапно замлъкна, но сега към главата му плътно бяха притиснати три автоматни дула.

— Стани! Горе ръцете!

Хенрих стана и видя как под дулата на автоматите бавно се надигат от канавката три фигури — Пфайфер, Бертина и шофьорът. В мрачината, която бързо забули всичко наоколо, техните лица изглеждаха като бели маски.

Един от автоматчиците отиде към Заугел.

— Готов е! — подхвърли той към някого от партизаните. — В главата!

— Вържете всички!

Към Хенрих се приближиха двама, единият бързо го обискира.

— Виж го мършата! Два пистолета имал! — злобно каза той, протегна ръката си с намерения в джоба му маузер и посочи с очи големокалибрения пистолет, който лежеше на земята.

— И вероятно и двата не са заредени.

— Те пред мирните граждани са храбри.

— Ех, гад! — един от маките с всичка сила удари Хенрих по лицето. Той падна.

— Стига вече там! — чу се глас. — Хайде на колите и поемайте! Бързо!

Побутвайки с автоматите си задържаните, маките закараха Хенрих, Пфайфер, Бертина и шофьора до колата и им заповядаха да седнат на задната седалка. Срещу тях седнаха двама маки с насочени пистолети. На предната седалка още двама, единият от тях, очевидно командирът, извика:

— Връщаме се по стария път, без да спираме.

Колата даде заден ход и така измина вероятно двеста метра, докато партизанинът, който седеше зад кормилото, не зави в някаква дълбока и в тъмнината почти незабележима теснина. Пътуваха без осветление, преминаваха през купчини камъни, предните колела пропадаха в някакви дълбоки ямки и отново се изкачваха нагоре. Колата през всичкото време се мяташе от една страна на друга и Хенрих всеки път се блъскаше ту с челото си, ту с главата си в главата на Пфайфер.

Най-после машината излезе от теснината на равен път и се понесе с голяма скорост. Приблизително след един час тя спря. Партизанинът, който седеше до шофьора, отвори вратата и каза нещо шепнешком на човек, който не се виждаше в тъмнината. След това вратата се затвори и машината тръгна по-нататък.

Едва късно през нощта те стигнаха в планинско село. Пленените изведоха по един и ги хвърлиха в плевнята, където миришеше на тор и слама.

— Никой ли не е ранен? — тихо попита Хенрих, когато чу как щракна катинарът на вратата.

— Аз не съм — пръв отговори шофьорът.

— А вие, господин Пфайфер?

— О, за бога, не изричайте поне моята фамилия! — простена пропагандистът.

— Документите ви са взети и вашата фамилия, все едно, е известна на маките.

Пфайфер издаде звук, който не приличаше нито на вик, нито на хлипане.

Хенрих седна на сламата. От удара, с който го нагости партизанинът, страшно го болеше главата, а лявото му око съвсем се беше скрило под отока, който все повече се увеличаваше.

— Хенрих, Хенрих — чу се шепотът на Бертина. — Как мислите, ще ни разстрелят ли?

— Отначало ще ни разпитат! — зло отсече Хенрих, Бертина падна на сламата, но веднага отново скочи.

— Те нямат право така да се отнасят с една жена!

— Първо, вие за тях не сте жена, а началничка на лагера, където измъчват техните майки, сестри, любими, второ…

— Скъсайте с устата си пагоните — притисна Бертина рамото си към рамото на Хенрих, но той се отстрани.

— Излишни грижи — насмешливо каза той, — та и вашите документи са взети.

— Това се случи така заради вас, заради вас! О, защо тръгнах аз с вас!

Хенрих отиде в ъгъла на плевника и седна, като притисна отеклата си буза до хладната каменна стена. Този своеобразен компрес успокои болката, подутината под окото малко поспадна. Напрягайки мускулите на свързаните си зад гърба ръце, Хенрих изпробва здравината на въжето, което плътно обхващаше китките му, но не му се удаде да разшири възела, а въжето само одра кожата на китката му. Като се убеди, че е невъзможно да освободи ръцете си, Хенрих реши да дочака покорно сутринта.

За приближаването на утрото говореше сивата ивица, която отначало легна на прага, а след това със светло петно обозначи и целия правоъгълник на вратата. Петното ставаше все по-ярко, то се украсяваше вече не от сиви, а от розови тонове, после те изчезнаха изведнаж и през цепнатината сякаш се пръсна злато — дългите снопчета на слънчевата светлина легнаха върху сламата, върху задната стена на плевнята.

Вратата се отвори.

— Пфайфер, излез! — чу се сурово извикване.

Пропагандистът трепна и с ужас отиде в дълбочината на плевнята.

— Искаш да те молим или какво? — един партизанин се приближи до Пфайфер, хвана го за яката и го изправи на крака.

— Тръгвай! По-бързо!

Охраненото тяло на пропагандиста изчезна зад вратата. След десет минути извикаха шофьора. Той стана мълчаливо, произнесе към присъствуващите „Прощавайте“ и излезе след партизаните.

— Хенрих, аз не мога, аз не искам, те нямат право! — закрещя Бертина и се задави от плач. — Кажете им, че те нямат право. Чувате ли? Вие сте богат, вие можете да им предложите пари! О, защо ме гледате така? Предложете им пари и те ще ни пуснат! Аз ще ви се отблагодаря, Хенрих! Аз…

— Голдринг! — чу се от вратата.

След своите конвойни Хенрих излезе на залетия от слънчевите лъчи двор. Слънцето го освети и той примижа с очи.

— Я виж какъв красавец! — долетя до него женски глас.

С подпухнало око, с разчорлени коси, в които беше вплетена и слама, Хенрих действително напомняше разбойник.

— Ако попаднеш на такъв в ръцете, само от вида му ще се изплашиш! — подхвърли друга жена.

— Той няма вече кого да плаши! — успокои жените партизанинът, който съпровождаше пленения. — Хайде, тръгвай напред към щаба.

В стаята, където влезе Хенрих, седяха трима. Двама маки в типично облекло на французки селяни и един в износен немски мундир.

— Вие кой сте? — запита беломустакатият французин и огледа пленения от краката до главата.

Хенрих си каза името и длъжността. Този с белите мустаци свери с документите, които държеше в ръцете си.

— Важна персона! — на лош френски език подхвърли партизанинът в немския мундир.

— Знаете ли разположението на вашата дивизия и числеността на гарнизоните в населените пунктове?

— Аз моля да ме заведете при командира на отряда! — твърдо проговори Хенрих.

— Вие, като че ли и тук искате да диктувате своите условия? — забеляза през смях партизанинът, облечен в немски мундир. — Обяснете му, Оливие, че той е в плен, а не на дипломатически прием.

Хенрих по-внимателно се вгледа в човека, който подхвърли тази фраза. Да, той не беше се излъгал. Пред него беше руснак. Широко кръгло лице, типични черти на славянин, руси коси и главното — този акцент.

— Ако искам да видя командира, то аз знам защо е необходимо това — на чист руски език каза Хенрих.

Да бе избухнала бомба в този момент, то това би направило по-малко впечатление.

— Земляк или какво? — учудено попита руснакът и се вгледа с любопитство в Хенрих.

— Необходим ми е командирът, повече нищо няма да кажа.

— Мелников, извикайте командира — заповяда на френски език този с белите мустаци.

Партизанинът, когото нарекоха Мелников, излезе, като още един път хвърли въпросителен поглед към пленения. След една минута той се върна, придружен от човек, облечен в обикновен цивилен костюм. Хенрих го погледна и бързо се обърна.

— Вие ли сте искали да ме видите? — запита командирът на отряда, обръщайки се към пленника.

— Да, да и да разговаряме насаме — усмихнато отвърна Хенрих и бавно се обърна към него. В очите на командира можеше да се прочете учудване, след това досещане, после те сякаш засвяткаха отвътре и в тях пламнаха весели огънчета.

— Оставете ни сами — заповяда командирът на присъствуващите.

Всички излязоха.

— Боже мой, по какъв начин и в какъв вид? — радостно каза Андре Ренар, протягайки на Хенрих и двете си ръце.

— За да можете да ми стиснете ръцете, трябва преди всичко да ги развържете — напомни през смях Хенрих.

— Тфу, дурак — изруга се Ренар и като извади от джоба нож, разряза въжето, с което бяха завързани ръцете на пленения. Но старите познати не можаха да се поздравят, защото ръцете на Хенрих бяха отмалели и подути и веднага безсилно увиснаха. Одраната кожа над дясната китка привлече вниманието на Андре Ренар.

— Сестрата! Да вземе със себе си йод — извика той, като отвори вратата. След това се приближи до Хенрих, хвана го за раменете и здраво го раздруса.

— Та ето кого са хванали нашите вчера!

Хенрих скри ръцете си зад гърба.

— Аз много ви моля да ме изслушате, превръзката ще направим после.

Хенрих разказа на Ренар за мерките, разработени от щаба на дивизията, с цел да задушат дейността на маките.

— И тъй, Андре, като ме задържахте, вие се лишихте от свой съюзник в щаба на дивизията и нарушихте всичките ми планове.

— Сега се досещам какви. Не, не, аз не мисля да нарушавам нашата уговорка за мълчанието. До определено време ние ще оставим този въпрос открит. За мене е достатъчно да зная, че вие сте приятел…

— Който трябва колкото може по-бързо и по-скоро да ви напусне. От това сме заинтересовани и вие, и аз. Но за мене трябва да знаят колкото може по-малко хора.

— Разбирам.

— Още повече, че сред вашите хора има провокатори, за един от тях аз искам да ви предупредя. Той работи на електростанцията до Сен Реми, гестапо го е арестувало, но веднага го пуснало. Той е попаднал по следите на вашите свръзки и е уведомил за това гестаповците. Впрочем помощник-началникът на службата SS Заугел през време на нападението на нашата кола е убит. Вие сте се избавили от опасен враг, още повече, че именно той чрез провокатора бе попаднал по следите на вашите хора. Аз мисля, че провокаторът трябва непременно да се ликвидира, а свръзките в Сен Реми за известно време да се отстранят от работа…

— Благодаря. Всички тези сведения са извънредно ценни за нас, но как да постъпим с вас? Може би ще останете при нас?

— Рано е, Андре, нямам право.

— Тогава трябва да инсценираме вашето бягство. Аз ей сега ще извикам началника на щаба, той е майстор на такива трикове.

— Но той надежден човек ли е?

— Напълно. За него аз отговарям с главата си. Той ненавижда фашизма, умее да мълчи и е отчаяно храбър като всички руснаци.

— Добре. Извикайте го.

След няколко минути на прага се появи познатият на Хенрих партизанин в немски мундир.

— Ето какво, приятелю, ние сме хванали не този, когото трябва, и сега следва да поправим своята грешка, но така, че за това да знаем само ти и аз. Преди всичко запознайте се — това е този офицер, който идва при мене в Ла Травелса. И за това знаем само ти и аз.

Мелников се усмихна широко и здраво стисна ръката на Хенрих. Хенрих се изкриви.

— Боли ли? А окото не боли ли? Не съм мислил аз, че вие!

— Значи, тази подутина съм получил от вас?

— От мене — Мелников виновно въздъхна, погледна своя юмрук и укоряващо поклати глава.

Като обясни своя план за инсцениране на бягството, Андре Ренар въпросително погледна своя началник на щаб.

— Естествен изход? А ще инсценираме всичко така, че и дяволът не ще научи. Това аз поемам върху себе си. Само че дали няма на командуването на дивизията и на гестапо да се види подозрително, че от всички задържани се е спасил само Голдринг? Може би за компания да пуснем девойката и шофьора? А пропагандиста, да си призная жал ми е да го пусна.

— Бертина Граузамел! — подскочи даже Хенрих. — Та вие знаете ли с каква цел е изпратена във Франция и какво представлява от себе си тя?

— Ние още не сме я разпитвали, но аз мисля, че жена… — погледна към Голдринг Мелников и замълча, потресен от израза на неговото лице.

— Вчера, когато ние тръгнахме — произнесе Хенрих членоразделно, — аз си дадох дума, че Бертина Граузамел не ще стигне до мястото на своето назначение. Не я наричайте девойка, жена. Това е есесовка и тя е дошла тук да установи в лагера специален режим. — И Хенрих разказа всичко, което знаеше за Граузамел.

— Ние ще я съдим с народен съд — сурово каза Андре Ренар. — Мелников, заповядайте да я отделят от мъжете и да я пазят особено внимателно… А от Пфайфер ти трябва да се откажеш, този пропагандист сега не ще причини много вреда. Събитията сами агитират днес по-добре от думите.

Почти цял час заедно Андре Ренар, Пьотър Мелников и Хенрих Голдринг обмисляха плана за бягството. Когато заведоха Хенрих отново в плевнята, той видя там само Пфайфер и шофьора.

— А къде е госпожица Граузамел?

— На разпит — отговори шофьорът.

Пфайфер седеше навел глава и неподвижно гледаше в пода. Неговите ръце, както и на всички пленени, бяха здраво свързани отзад. Червената лента с белия кръг и пречупения кръст като парцал се размяташе на ръкава. Очевидно разпитът бе лишил пропагандиста от надеждата за повече или по-малко щастлив изход.

— Господин Пфайфер, аз искам да ви напомня за мъжеството, да ви кажа, че никога не трябва да се губи надеждата, даже и тогава, когато са ни свързани ръцете и утре ни чака съдът на маките.

— Съд? Какъв съд? — изтръпна Пфайфер.

— А нима не ви казаха, че утре сутринта ние всички ще бъдем съдени от партизански съд.

Пфайфер, когото въпросът на Хенрих събуди от апатията, отново обвеси глава. Цялата му фигура се вцепени.

— По вашему, господин Пфайфер, как трябва да се държим пред съда? — поседна Хенрих при пропагандиста.

— Все едно, един е краят — равнодушно, изгубил вече всяка надежда, отговори той.

— О не, дявол да го вземе! Офицерът от армията на фюрера трябва да умре красиво. Аз ще им покажа как умира истински ариец и приканвам и вас към това.

— Ариец не ариец, какво значение има това сега? Нима не е все едно как ще умреш?

— Но в речите си вие призовавахте към друго. Нали така?

— Да си чеше езика, разбира се, е леко — подхвърли злобно шофьорът, — а ние, глупците, слушаме! Ех, да има сега чаша вода и цигара в устата и тогава аз, струва ми се, охотно бих преглътнал и куршума на маките. Още повече, че те са въоръжени с наши автомати. Излиза, че и куршумът ще бъде немски! — усмихна се разкривено шофьорът.

Хенрих стана, отиде до вратата и започна да чука силно с крак.

— Какво, искаш? — неприветливо се обади някой откъм двора.

— Извикайте началника на караула.

— Ще мине и без него.

Хенрих отново зачука по вратата.

— За какво чукаш там?

— Ще чукам, докато не повикаш началника на караула — със злоба извика Хенрих.

— Господин офицер, господин офицер! Оставете, моля ви се — изплашено шепнеше Пфайфер, — те ще ни убият.

Зад вратата се чуха стъпки, щракна катинарът и на прага се появи Мелников, съпровождан от един маки.

— Какво искаш? — попита началникът на щаба.

— Можете да ни съдите, можете след съда да правите с нас, каквото искате, но да се гаврите сега нямате право! — почти извика Хенрих.

С очи, изпълнени с животински страх, Пфайфер гледаше маките.

— Кой се гаври с вас?

— От снощи не са ни дали нито капка вода, нито парче хляб, все още не са ни развързали ръцете.

— На другия свят ще ви приемат и с празни стомаси.

— Аз искам вода, хляб и цигари! — извика Хенрих.

— Какво викаш! — пристъпи към Хенрих Мелников със стиснати юмруци. — Марш на сеното! — заповяда той и неочаквано блъсна пленника, Хенрих се залюля и падна.

В същия миг Хенрих закачи с десния си крак крака на началника на щаба, а с левия го удари с всичка сила под коляното. Това беше една от хватките на жиу-жицу, които Хенрих владееше добре.

Мелников падна като подкосен, партизанинът, който придружаваше началника на щаба, се затича към Хенрих и силно го удари с приклада в гърдите.

„Това вече е над нормата!“ — помисли Хенрих.

— Почакай ти, аз ще ти се отплатя! — проговори Мелников и излезе.

Хенрих стана, отиде до вратата и пак я удари с крак.

— За бога! Седнете! Заради вас ще избият всички ни! — разсърди се Пфайфер.

— Аз няма да се успокоя, докато не постигна своето!

Вратата отново се отвори и на прага се появиха същите маки. Зад тях стоеше жена, която държеше в ръцете си три парчета хляб, стомна с вода и чаши.

С автомат в ръце Мелников застана на вратата, а неговият спътник започна да развързва ръцете на пленените.

— Яжте, само че по-бързо, нямаме време да се бавим с вас! — нетърпеливо извика Мелников.

— А ние не ви задържаме! — с насмешка отвърна Хенрих и като отхапа парче хляб, глътна го с малко вода.

След вкусния обяд, с който го нагостиха Андре Ренар и същият този Мелников преди един час, твърдият хляб буквално не влизаше в гърлото на Хенрих. Шофьорът и Пфайфер за миг нагълтаха хляба и водата, а Хенрих все още дъвчеше своето парче.

— Дълго ли ще чакам? — Мелников взе от ръцете на Хенрих чашата.

— Дано се задавиш със своята вода! — равнодушно подхвърли Хенрих и с удоволствие запуши цигарата, която малко преди това беше му подала жената.

— Вържете им ръцете! — заповяда Мелников, когато пленниците допушиха цигарите. Пленниците бяха вързани, вратата се затвори и щракна катинарът.

— Е, как, сега е по-добре, нали? — обърна се Хенрих към Пфайфер.

— Аз ви умолявам, не ги дразнете повече! — замоли се пропагандистът. — Тях и без това ги е яд на нас, а сега още повече ще се разлютят.

— Това е още нищо, ще видите как ще се държа аз пред съда. А сега ще се опитам да заспя, съветвам и вас да направите същото.

С рамото си Хенрих поотмести сламата, легна върху нея и след десет минути спокойно заспа.

Вечерта отново извикаха всички един по един на разпит. Пфайфер и шофьорът се върнаха бързо. Разпитът на Голдринг продължи значително по-дълго. Той продължи точно толкова, колкото беше необходимо, за да се уточнят окончателно подробностите на набелязания план. След разпита на всички пленници завързаха очите, качиха ги на кола и ги подкараха на някъде.

Пътуваха дълго. Вероятно два часа. Най-после автомобилът спря до някакъв строеж. В тъмнината неясно се очертаваха само контурите му. Въведоха всички в едно помещение и неизвестно защо им отвързаха очите. Сега пленниците виждаха не повече, отколкото тогава, когато на очите им бяха превръзките.

— Шофьор, тук ли сте? А вие, господин Пфайфер? А къде е Бертина Граузамел? Аз се безпокоя, че я отделиха от нас. Може би са я освободили.

— Именно! Тя носи есесовска униформа, а те я обичат също така, както и кафявия костюм на цивилните националсоциалисти — мрачно каза шофьорът.

Пфайфер издаде някакъв звук, който не приличаше нито на въздишка, нито на стенание.

— Господине — тихо прошепна Хенрих, — докато ни докараха дотук, аз имах щастието да си развържа ръцете, сега ще развържа и вашите. Очевидно това е нашата последна спирка по пътя към смъртта. Аз ще се опитам да ги надхитря. След известно време ще ги помоля да изляза на двора по интимна работа, а когато ме изведат — ще се опитам да избягам. Ако ми провърви, ще направя всичко възможно, за да ви спася.

Хенрих развърза ръцете на шофьора, после на Пфайфер. Последният трепереше с цялото си тяло.

— Ако на вас се удаде да избягате, те ще ни избият без съд! — извика той и хвана Хенрих за ръкава. — Аз няма да ви пусна, аз няма да позволя да се рискува нашият живот.

— Стига сте мрънкали! — намеси се шофьорът. Сега, когато ставаше дума за живота и смъртта, той не подбираше изрази и съвсем непочтително сграбчи Пфайфер за раменете. — Ние губим единствената надежда за спасение, а вие пречите!

Той отдръпна пропагандиста от вратата и му запуши устата с ръка. Хенрих също така, както през деня, в плевнята, ритна вратата с крак.

— Какво искаш най-сетне? — чу се гласът на Мелников.

— След вашата гощавка ме боли корем, дявол да ви вземе! — извика Хенрих.

Мелников изруга, но отвори вратата. Чу се команда да приготвят автоматите за стрелба. Някой влезе в помещението, побутна пленника в гърба, изведе го на двора. След това катинарът щракна.

Пфайфер и шофьорът, притаили дъх, се ослушваха. Но наоколо всичко беше тихо. Нито звук, нито шум. Едва след пет минути се чуха възклицания, тропане.

— Стои! Дръжте!

Един изстрел, втори, картечен ред. Всичко се отдалечи, притихна.

 

 

Когато след около час началникът на шестия опорен пункт лейтенант Швайцер видя Голдринг, той се ужаси. С подутина под очите, с окървавени ръце, Хенрих малко напомняше офицера за особени поръчения, когото лейтенантът не един път бе срещал в щаба.

— Незабавно ме свържете с щаба на дивизията! — заповяда Голдринг.

Лейтенантът извика щаба.

— Говори старши лейтенант фон Голдринг. Да, да… Затова после… Не ме прекъсвайте, а слушайте, скъпа е всяка минута… Предайте на генерала, че вчера нас всички ни хванаха маките. Аз избягах от плен. Господин Пфайфер и шофьорът се намират на няколко километра от шести опорен пункт, утре сутринта ще ги разстрелят. Моля незабавно да се изпрати една рота егери, аз зная пътя, ще ги поведа сам. За бога, не се бавете, скъпа е всяка минута!

Хенрих постави слушалката и падна на стола.

— Пура! От вчера не съм пушил!

Но лейтенант Швайцер нямаше пури. Трябваше да се задоволи с евтина цигара.

— За вашето търсене са хвърлени няколко отряда — съобщи лейтенантът, като видя, че неговият неочакван гост дойде на себе си.

— В щаба на дивизията вече всичко е известно?

— Само това, че колата е нападната от маки. Но трупът на лейтенант Заугел наведе всички на мисълта, че и с останалите пътници е станало голямо нещастие.

Ротата егери пристигна, както показа часовникът, за четиридесет и пет минути. Заедно с нея на колата на Хенрих, която кормуваше Курт, бе пристигнал и Лютц.

— Ето до какво те доведе твоето лекомислие! — още от прага се нахвърли той върху приятеля си.

— Защо пък моето лекомислие?

— Трябваше да вземете повече охрана и да не тръгвате вечерта.

— Карл! Ти си забравил, че за охраната трябваше да се погрижи Заугел, покойният Заугел, аз бях само пътник. А да тръгнем вечерта настояваше сам Пфайфер, но за всичко това после. Колко войници дойдоха?

— Сто и шестдесет души и десет ръчни картечници — рапортува командирът на ротата.

— Картата!

Разгънал картата, също такава, каквато беше и тази, която той вчера внимателно изучи заедно с Андре Ренар и Мелников, Хенрих започна да отдава разпореждания.

— Вие, господин старши лейтенант Краузе, вземете взвод и настъпвайте по този път. Ще бъдете главната колона. Ако вашата колона не бъде обстреляна, което е малко вероятно, свърнете наляво от населения пункт, за да отрежете пътя на маките към планината. Аз ще поема командуването на два взвода и ще настъпвам зад вас, на десния фланг, а сега действувайте.

Привикнали към планински операции, егерите вървяха бързо, почти безшумно. Когато до населения пункт останаха петстотин метра, взводът под командата на лейтенант Краузе свърна наляво. Хенрих даде заповед и двата взвода тихо се развърнаха във верига. В това време защракаха картечниците на партизаните. Хенрих залегна до Лютц.

— Отляво с пребежки, напред! — подаде той команда.

Без да отслабват огъня на десния фланг, партизаните с неочаквана сила се нахвърлиха на левия. „Това вече е извън плана! Мелников ще си навлече беля, ще го обкръжат!“ — нервничеше Хенрих и на пребежки започна да се придвижва напред.

Партизаните прекратиха огъня също така внезапно, както го откриха. Когато след десет минути ротата егери с викове се втурна в неголямото селце, което се състоеше само от няколко къщи, там вече нямаше нито една жива душа.

Хенрих и Лютц се затичаха към каменната плевня, счупиха катинара.

— Господин Пфайфер, жив ли сте? — извика Хенрих.

Лютц светна с фенерчето. Притиснали се един към друг, в ъгъла седяха шофьорът и почти загубилият съзнание от страх пропагандист.

— О, господин старши лейтенант! — най-после дойда на себе си Пфайфер. И с рев, който приличаше на ридание, падна на гърдите на Хенрих.

Лютц и Хенрих изведоха Пфайфер навън, подкрепяха го, сякаш беше болен. До голямата врата, от която те току-що излязоха, имаше малка, широко разтворена. Лютц надникна в нея, светна с фенерчето и извика. Хенрих се затича към него. На прага лежеше Бертина Граузамел.

— Мъртва! — констатира Лютц, наведен над убитата.

— Може и наш куршум да я е пронизал — подхвърли Хенрих.

— В края на краищата тя умря достойно — се чу зад гърба му плътният бас на Пфайфер. Почувствувал вече, че е вън от опасност, той бързо беше дошел на себе си и се държеше, както обикновено.

Хенрих го погледна и не повярва на очите си. Пропагандистът беше важен, целият му вид говореше, че човечеството трябва да му бъде благодарно само за това, че се е родил…

Освободените пристигнаха в Сен Реми на разсъмване. След като отиде на превръзка в болницата, Хенрих веднага се върна в хотела и мигновено заспа. Спа дълго, здраво и спокойно. Той не чу как при него идва Милер, как се стараеше да го разбуди Лютц, когато трябваше да отидат на обяд в казиното. И това бе за хубаво. Даже издръжливостта на Хенрих не би му стигнала, за да може спокойно да изслуша разказа на Пфайфер за тяхното геройско поведение като пленници у маките. Обаче трябва да бъдем справедливи. На първо място той поставяше старши лейтенант Голдринг. По разказа на Гьобелсовия пропагандист Хенрих изглеждаше приказен герой, който, легнал на пода и вързан, повалил на земята няколко маки, с голи ръце изподушил стражата и въобще се държал като стопроцентов ариец, истински офицер от непобедимата армия на фюрера.

В казиното този ден беше изпито много за здравето на Пфайфер и безстрашието на фон Голдринг. На всички настроението беше твърде много повишено, за да говорят за покойниците. Особено се радваше Милер. Ако не бе попаднал в болницата, той би трябвало да посрещне знатния гост и сега вместо Заугел щеше той да лежи в гроба на централния площад в Сен Реми.