Юрий Долд-Михайлик
И сам воинът е воин (19)

Годеж, подобен на погребение

„От двадесет и пети януари получаваш десетдневен отпуск. На четвърти февруари трябва да бъдеш в Мюнхен. Целувам те. Баща ти.“

Това по-скоро напомняше на заповед, отколкото на покана.

Телеграмата Хенрих получи на адреса на щаба и веднага отиде при генерала.

Но Еверс отказа да прочете телеграмата.

— Знам, знам! По-завчера ми звъня по телефона Бертхолд и аз му обещах да ви пусна. Но не мога да ви дам отпуск повече от пет дена. Обяснете на моя приятел за обстановката, при която живеем, за да не остани с впечатление, че аз съм прекалено строг към своите офицери. Впрочем, аз съм убеден, че той не по-лошо от нас е осведомен какво става тук. При друга обстановка с удоволствие бих ви пуснал за цял месец, но сега…

— Много ви благодаря, господин генерал!

И така отново трябва да се ходи в Мюнхен.

За целта на пътуването му знаеше само Милер. Даже на Лютц Хенрих реши за сега да не казва за своите отношения с дъщерята на Бертхолд. Капитанът си има свои възгледи, които не всякога съвпадат с общоприетите сред болшинството от офицерите.

— Добре, Хенрих, заминавай — с въздишка каза Лютц. — Надявам се, че от баща си ще узнаеш такива неща, за които нашите вестници и радио даже и не споменават. А така ми се иска да знам всичко онова, което става. Омръзна ми да живея като къртица: блъснаха ни тук в тази яма и седим, без нищо да знаем и да видим.

Дните, които оставаха до тръгването, бързо се изнизаха. Надожи се още един път да ходи в Понтей — да приеме новопостроения дот, да занесе един пакет в Шамбери, да изпълни няколко дребни, но трудни поръчения.

Поради всичко това Хенрих се видя с Моника само един път, девойката дойде да му съобщи, че с Людвина Декок всичко е в ред, че тя е в пълна безопасност. Моника толкова много се бе тревожила за Людвина и Хенрих, че сега сияеше от щастие, и Хенрих не се реши да й каже за отиването си в Мюнхен.

Но повече не можеше да крие. В навечерието на своето заминаване той се отби в ресторанта да предупреди, че привечер ще дойде да си вземе до виждане.

Госпожа Тарвал го посрещна с упрек:

— Господин Голдринг, ето вече три дена, откак не сте прекрачвали прага на ресторанта ми! Аз разбирам, ние ви причинихме толкова тревоги…

— Да ме пази бог, госпожо! Аз просто не исках да ви създавам излишни грижи. Сега е толкова трудно с продуктите. Дори притежателят на казиното, където обядваме, се оплаква, макар че получава всичко необходимо без никакви ограничения.

— Но нали все още не съм затворила ресторанта! Колкото и тежко да е с продуктите, за вас, господине, всякога нещо ще се намери.

— Трогнат съм от голямото внимание, госпожо. Аз го чувствувам на всяка крачка. И сега много ми е тъжно, че ми се налага за няколко дена да се разделя с вас и с госпожица Моника.

— Какво, вие пак заминавате? Кога и къде? — Моника се мъчеше да скрие вълнението си, но лицето й веднага стана тъжно.

— Утре сутринта за Мюнхен! Този път само за пет дена. За щастие, генералът не ме пусна за повече дни.

— И вие се отбихте да си вземете до виждане така набързо! — обиди се Моника.

— Аз дойдох да поискам разрешение да ви навестя довечера. Ние толкова отдавна не сме се виждали!

Но вечерта Хенрих не можа да се срещне с Моника. Неочаквано дойде Лютц.

— Защо нарушаваш традициите, Хенрих? Редно е вечерта преди тръгването да прекараш заедно с приятелите си.

— Разбира се, не е лошо да организираме прощална вечеря, но ми се струва, че сега вече е късно, Карл, даже неприлично. Работите на фронта не вървят добре.

— Говори направо — вървят лошо.

— Даже много лошо, ако трябва да бъдем откровени.

— Ето цял месец вече ходя като побъркан — уморено произнесе Лютц. — Чувствувам се като глупак, когото през цялото време са лъгали, и изведнаж пред очите ми блясва действителността: всичко онова, в което вярвах, или, по-точно, в което ме караха да вярвам, е чиста измама, халюцинация.

— Значи така ти подействуваха сталинградските събития.

— Те само помогнаха по-бързо да се ориентирам. Германия, на която, както ни уверяваха, трябва да се подчини цял свят, пред която коленичи Европа, дойде до положението да не може да спаси триста хиляди свои войници, най-добрата си армия! Ти разбираш ли какво значи това? Банкрут! Нашето командуване изпраща в помощ на обкръжените в Сталинград армия след армия, а те изгарят като дърва в печка, те наистина изгарят като в огън. В най-добрия случай оттам се връщат дълги влакове, пълни със сакати, контузени и побъркани! Ох, само като си помисля, главата ми се пръска.

Голдринг и Лютц не един път бяха говорили за положението на фронта, но никога Хенрих не бе виждал приятеля си в такова угнетено състояние.

— Знаеш ли какво, Карл, остани тая вечер да спиш при мене. Ще вечеряме и ще си поговорим… Аз не съм си взел до виждане с госпожица Моника, ще поканим и нея.

— А няма ли да ти попреча, ако остана! Знаеш ли, просто ме хваща страх, като остана сам с мислите си!

— С твое съгласие аз ще позвъня на госпожицата, ще я поканя и ще поръчам всичко необходимо.

Хенрих вдигна слушалката, но на вратата почукаха неочаквани гости — Милер и Заугел.

— Значи така! Искахте да избягате в Мюнхен, без да се простите с приятелите си? — извика Милер от вратата.

— Както виждате, стоя до телефона и звъня именно на вас — излъга Хенрих.

— Аз ти казах, Заугел, че няма нищо неудобно, ако се явим така, без покана! А, господин Лютц, и вие сте тук? Чудесно! Четиримата ще прекараме по-весело. А може би няма да бъде лошо да поканим и госпожицата? В женска компания, знаете…

Хенрих хвърли бърз поглед към Лютц и той го разбра.

— По желание на старши лейтенанта, докато той се обличаше, аз поканих госпожицата. Но тя нещо не е добре. Следователно компанията ни тая вечер ще бъде чисто мъжка.

На Хенрих не оставаше нищо друго, освен заедно със своите неканени гости да отиде в ресторанта.

Колкото и да се мъчеше, Хенрих не можа да се отърве от Милер и Заугел и вечерята се проточи много до късно. За среща с Моника не можеше и да се мисли. Наистина сутринта Хенрих успя да се отбие при девойката за няколко минути, но раздялата стана съвсем официално: Моника не повярва, че гостите на Хенрих бяха се събрали случайно.

С мъка в душата Хенрих отиваше при годеницата си. И преди тръгването, и във влака той се мъчеше да не мисли за нея, да забрави даже защо отива в Мюнхен. И в началото успя да разпилее тези мисли. Като живо пред очите му стоеше обиденото и тъжно лице на Моника, което засенчваше всичко друго. Да, тя имаше право да му се обиди. И не за това, че не изпълни обещанието си и не отиде да се прости с нея. Хенрих се измъчваше от мисълта, че тръгна като крадец, без да обясни на девойката играта, която трябваше да води с Лора. Но как и с какво той можеше да обясни отношенията си с дъщерята на Бертхолд? Щом не знае причината, Моника не можеше да оправдае поведението му. А именно причината той не биваше да й казва.

Колко много се усложняваха работите… само за това, че на пътя си срещна Моника и не можа навреме да забележи опасността, която грозеше и нея, и него самия. „Сега вече е късно…, сега вече е късно…, сега вече е късно…“ — сякаш повтаряха колелата на влака. Не, той, както и Лютц, не бива да остават сами със своите мисли.

С усилие на волята Хенрих отклони тези мисли. По-добре да мисли за Лора, за нещастните момичета, които тя изтезава. Това предизвика гняв, а гневът и омразата всякога мобилизират. С какво удоволствие той би пратил по дяволите своята годеница, баронството, но му се налага да играе ролята на влюбен, да ухажва Лора, да слуша дългите нравоучения на Бертхолд, да целува ръка на госпожа Елза. И на всичко това да постави годежен пръстен на Лорината ръка. На същата тази ръка, която бие робините с камшик.

Не, по-добре да легне да спи, отколкото да мисли за това. Да даде бакшиш на кондуктора, за да не пуска никого в купето, и до сутринта за нищо да не мисли.

Хенрих се събуди на сутринта, когато влакът пристигна в малкото погранично немско градче Мюлхаузен. Тук той трябваше да чака до вечерта, за да се прехвърли на мюнхенския влак.

Като предаде куфара си в гардероба на гарата, Хенрих отиде да се поразходи из града. От задушната атмосфера във вагона главата му тежеше и скитайки безцелно, той приятно дишаше студения въздух. Ала скоро тази разходка му омръзна. Физически той не бе уморен, но градът имаше много тъжен и мрачен вид. Силно впечатление му направиха пустите улици и главно необикновената тишина, която цареше наоколо… Отделни хора — главно жени и деца — мълчаливо бързаха нанякъде, като си подхвърляха един на друг по няколко думи. Даже учениците се държаха като малки старци, не се чуваха закачки, смях и обикновените детски викове. Към единадесет часа Хенрих видя табела на ресторант и реши да закуси.

Ресторантът също бе съвсем празен. Единственият посетител тъжно дремеше над чаша бира и сервитьорката нещо се суетеше около тезгяха. Като видя новия клиент, тя бързо дойде и най-напред попита има ли купони за храна. После дълго изрязва купоните и едва след това се заинтересува какво ще поръча за закуска господин офицерът. Сервитьорката питаше по инерция, защото от разговора по-късно стана ясно, че в ресторанта въобще няма никакъв избор. Цялата поръчка трябваше да се ограничи с две яйца, консерви, чаша бира и чашка кафе.

Още щом започна да яде Хенрих искрено съжали, че не послуша госпожа Тарвал и не си взе храна за път. Консервата имаше такъв неприятен вид, че Хенрих даже не се допря до нея, бирата горчеше и миришеше на бъчва, а кафето, както предупреди сервитьорката, не беше истинско. Като изяде яйцата, Хенрих почувствува още по-голям глад. Когато започна да пие кафето, погледът му се спря на единствения посетител на ресторанта. Това беше старец на около шестдесет и пет години. Беше пиян. С някога сините, а сега помръкнали от старост очи той с нескривана злоба гледаше Хенрих и върху изкривените му устни се четеше злъчна усмивка.

— Какво, господин офицер, не ви ли харесва? — с насмешка попита той и кимна с глава към бирата и консервите. — Мислите, че заслужавате по-хубаво? А аз казвам — не! Вие и това не заслужавате!

Старецът взе недопитата чаша с бира и седна по-близо до Хенрих. Сега те седяха на съседни маси почти един до друг. Чуваше се неговото хрипливо дишане.

— Къде е земният рай, в който искахте да превърнете Германия? Минаха вече повече от десет години, откакто аз ви повярвах, заедно с вас крещях: „Германия, Германия над всичко!“ И чакам този рай. О, аз се срамувам, като си помисля само какъв глупак съм бил! Да повярвам на вас! До такава степен да се заблудя! Къде е, питам ви, всичко това, което вие обещавахте на мене, обикновения немец, който няма нищо друго, освен тези две ръце?

Опрял се на облегалката на стола, Хенрих с интерес слушаше стареца.

— Ето, вие помирисахте закуската и я оставихте! На лошо мирише! Не сте свикнали на такава? А знаете ли, че аз не мога да занеса на моята болна Ема даже две яйца? Знаете ли? Вие ми обещахте цял свят, а аз умирам от глад, няма с какво да прехранвам семейството си. Вие завладяхте Австрия, за това бяха необходими само няколко полицейски отряда, вие окупирахте продадена Чехословакия и това ви завъртя главата! Вие се втурнахте в Русия! Вие искахте да вземете земята й, нейния хляб? А къде е моят Хелмут? Питам ви, къде е единственият ми син? За какъв дявол ми е този Сталинград? Кой ще ми върне сина? Кой? Какво ме гледате така? Мислите, че ще се изплаша ли? Плюя аз на вас! Вие ми взехте единствения син, жена ми сега умира, а искате да се утешавам с мисълта, че геройски загиват на брега на Волга синовете и на други родители! Какво ме гледате? Хайде, арестувайте ме! Вържете ме! За това, че сте заловили вътрешен враг на Германия, ще ви окачат още един „Железен кръст“ на корема. Вие сте врагове! Аз обичам Германия! Аз, а не вие обичате Германия!

— Свършихте ли вече? — спокойно попита Хенрих и отправи очи към тезгяха. И сервитьорката, и собственикът, който поглеждаше от стаята в дъното на ресторанта, си глътнаха езиците, щом чуха протестните думи на стареца.

— Не, аз още не съм казал всичко! Ето какво още не съм казал: аз никога не съм бил комунист, но сега, когато срещна приятелите на Телман, отдалеч ще им сваля шапка, ще поискам да ме извинят, че не ги послушах, а повярвах на вас… Лъжци.

Голдринг почука с лъжичката по чинийката, плати си закуската на сервитьорката и излезе.

„Започна! Започнаха да отрезвяват — мислеше Хенрих. — Ето първите последствия от битката при Сталинград. Макар и в пияно състояние, макар от мъка по сина си, загинал някъде по приволжките степи, но този обикновен немец вече се осъзнава, той говори в очите на офицер такива неща, за които в началото на войната не би посмял даже да помисли!“

С чувство на облекчение Хенрих се качи във влака за Мюнхен. Този път не успя да се настани сам в купе. Влакът беше препълнен с офицери. Част от тях отиваха на Източния фронт. През цялата нощ пиха във вагона и пяха за прелюбената Лили Марлен. Но това не беше веселие, а отчаяно желание да забравят страха от Източния фронт, където отиваха като на заколение…

В четири часа сутринта влакът пристигна в Мюнхен. Хенрих отиде да се обръсне и реши веднага да отиде у Бертхолдови, спомняйки си колко недоволна бе госпожа Елза миналия път, когато той си бе ангажирал стая в хотела на гарата.

Между другото двамата бертхолдовци и преди всичко самата Лора даваха всичко само Хенрих фон Голдринг да не пристигне именно сега. В този и в близките дни пристигането на Хенрих не беше никак желателно. Това разбираха всички и особено самата годеница. Колко много съжаляваше тя, че отиде на тази проклета ферма! Но нима Лора можеше да предположи, че ще се нареди така глупаво.

След първото идване на Хенрих родителите започнаха снизходително да се отнасят към всички капризи на своята единствена дъщеря. Лорхен беше вече почти баронеса! Макар че официалният годеж не бе се състоял, Бертхолд дума по дума предаде на жена си и дъщеря си своя разговор с Хенрих, а те от своя страна разказаха на приятели и познати. Нашироко се разнесе слухът, че Бертхолд успял блестящо да нареди дъщеря си. Госпожа Елза и Лора отново почнаха да канят гости в салоните, чиито врати дотогава така неохотно се отваряха. Вниманието и особено завистта на приятелките й силно поласкаха самолюбието на Лора. Сега тя се държеше по-важно и много взискателно почна да подбира компанията си, а с Бертина, която доскоро считаше образец за себе си, съвсем скъса. Това беше направено под натиска на майка й.

Да, Лора се радваше, че скоро ще стане баронеса, с нетърпение очакваше това знаменито събитие и усилено се готвеше за него. Цялото си свободно време сега тя посвещаваше на своя чеиз. Не харесваше старите неща, които госпожа Елза криеше в шкафовете, сандъците и скриновете. Как може Лора да постеле върху своето брачно легло тези чаршафи от просто ленено платно? Или да облече така грубо ушита нощница? Та нима може да се ушие хубава рокля от копринен плат, който вече почти половин век лежи на дъното на сандъка? А за какво са тогава фините холандски платове, брюкселските дантели, френското копринено кадифе? И Лора тичаше от магазин на магазин, където през задния вход можеше да купи всичко това, говореше на майка си, че баща й вместо тези отвратителни скулптури е трябвало да донесе от Русия кожи. Лора искаше от майка си пари, пари и пак пари, за да не се изложи пред своя Хенрих, пред своя любим барон, наследника на славните фон голдринговци.

Злополучната ферма беше определена за зестра на младите. Но бъдещата собственица не отиваше там да се забавлява, а да провери всичко — и най-дребните неща, как се изпълнява всяко нейно нареждане за развитието и процъфтяването на малкото имение. И камшикът, еластичен и тежък, който някога й бе подарила Бертина, бе свален от стената. Лора обясни на майка си, че той прекрасно допълва работния й костюм. Този тоалет бе изобретение на Лорината фантазия и когато отиваше на фермата, тя всякога бе облечена еднакво: в къса до кръста куртка, полугалифе, които бяха така ушити, че очертаваха извънредно пищните форми на бъдещата баронеса, в лакирани ботушки с ниски кончове, с малка кожена шапчица на главата. Госпожа Елза бе принудена да признае, че камшикът наистина приляга на този своеобразен спортен костюм. Споменът за някогашните „развлечения“ на дъщерята вече не я тревожеше — Лора бе станала така уравновесена. А и сега тя беше заета само със стопанска работа. Тя бе истинска немкиня, която се грижи не само за своето уютно домашно гнездо, но и за източниците, от които се поддържа тази уютност.

И наистина известно време Лора сдържаше странните си наклонности. Но колкото по-дълга ставаше раздялата с годеника, толкова повече се изчерпваше търпението й към тези мързелани, които пренебрегваха интересите на своята господарка. И камшикът все по-често плющеше, с все по-голям ужас нещастните робини очакваха появяването на своята омразна госпожица.

Госпожица Бертхолд особено жестоко наказваше тези, които си позволяваха да я оскърбят с неподчинение или просто с усмивка и поглед. Когато госпожицата за пръв път дойде във фермата, облечена в спортния си костюм, едно от момичетата, седемнадесетгодишната Марина Брил, не издържа и тихичко прихна в юмрука си. Лора се направи, че нищо не е видяла, но цял предобед търсеше повод, за да си отмъсти за обидата. И скоро намери: Марина носеше гореща вода, за да запари храната на добитъка, спъна се и падна, но така, че си изгори ръката. Преди да успее да стане, отново падна, повалена от удар с камшик. Оттогава Лора не изпускаше от погледа си тънката фигурка на момичето. А Марина, свита под тежестите на две огромни кофи, цял ден мъкнеше вода и храна за добитъка. Изгорената ръка не зарастваше, непрекъснатата работа дразнеше раната и момичето не само че все по-трудно работеше, но и с мъка влачеше краката си. И камшикът всеки ден се извиваше над нея, ударите се сипеха по гърба й, по плещите й и по болезнената рана.

Измъчено от непосилната работа, от болките и непрекъснатия тормоз, момичето почти се побърка. Щом чуеше продължително изсвирване на автомобил, тя започваше да трепере като хвърлена в треска, криеше се зад гърба на приятелките си, пазеше се да не се мярка пред очите на госпожицата. Но все едно — тя я намираше. Преследването на момичето стана своеобразен хазарт за Лора, където противниците бяха непреклонното Лорино желание да отмъщава и мълчаливата съпротива на девойките, които на всяка цена искаха да спасят от смърт своята нещастна приятелка.

Една сутрин Марина не можа да стане от леглото и другарките й решиха да я скрият, преди да дойде госпожицата. В помещението, където се приготвяше храната, зад голямата печка, на която топлеха водата, те натрупаха куп съчки и покриха с тях сгърчената фигура на девойката. Но Лора, като не срещна своята жертва, тръгна да я търси и веднага разбра, че някой се крие под съчките. Това беше неподчинение, бунт, нечувана дързост. О, този път Лорхен ще им докаже, че те всички всецяло са в нейна власт. Даже ако се наложи до смърт ще пребие тази безделница, която нарочно си осакати ръката, за да работи по-малко. Като разрита съчките, Лора с всичка сила замахна с камшика и… това беше единственият случай, който той не падна върху гърба на девойката. Една от пленничките, вече възрастна жена, която беше по-близо от всички до печката, самозабравила се от жалост към нещастната Марина, спъна госпожицата и като взе от печката съда, изля кипящата вода върху Лорхен.

Когато след един час Бертхолд дойде във фермата, виновниците за покушението над неговата дъщеря, здраво завързани от надзирателя, лежаха върху съчките. А почти до тях на пръстения под се гърчеше от болка и неистово крещеше неговата единствена любов и надежда на земята — Лорхен.

Два куршума бяха достатъчни, за да накажат виновниците — Бертхолд нямаше време да се занимава повече с тях: преди всичко трябваше да помисли как да закара Лора в къщи. В Мюнхен те се върнаха не със собствената си кола, а със санитарна карета и всяка ямичка по пътя причиняваше нетърпими мъки на болната. Като слушаше стоновете на дъщеря си, Бертхолд едва не побеля по пътя. Напразно лекарите го утешаваха и убеждаваха, че всичко би могло да завърши значително по-трагично, ако не са били кожената куртка и ботушките, които са защитили девойката от кипящата вода: обгорена беше само долната част на тялото, от талията до коленете. Болната не можеше нито да стои, нито да седи, само лежеше по корем.

И това стана само два дена преди желания и дългоочакван годеж.

Семейството на Бертхолд преживяваше тежко това неочаквано усложнение. И всеки страдаше по своему: Лора от сутрин до вечер плачеше от болка и срам. Тя не можеше да си представи как ще се покаже в такъв вид на своя годеник. Бертхолд се вбесяваше само при мисълта, че тяхната семейна драма може да се стори на някого смешна. Госпожа Елза се страхуваше да не я обвинят, че недостатъчно се е грижила за дъщеря си. И сгодяването сега не можеше да стане с онази тържественост, за която тя мечтаеше.

И тъй, навечерието на голямото тържество в семейството на Бертхолд съвсем не можеше да се нарече весело.

Хенрих пристигна в четири и половина сутринта. Там го чакаха: часовият още не беше успял да позвъни на парадната врата, когато във вестибюла излезе сам Бертхолд, а след него и госпожа Елза. Хенрих беше малко учуден, че не вижда Лорхен, и Бертхолд бе принуден, без да се впуска в излишни подробности, да каже, че Лорхен нещо не е добре и сега спи.

— Но за всичко ще говорим после! А сега се умий, преоблечи се след пътя, почини си малко. Аз съм привикнал да закусвам рано, по войнишки. Ако не възразяваш, да се срещнем след два часа в столовата — предложи Бертхолд.

Хенрих с радост прие предложението — след безсънната нощ, която прекара в препълнения офицерски вагон, той беше крайно изморен.

Ваната го освежи и прогони съня. Като полежа около час, той се облече и точно в седем влезе в столовата. Закуската беше вече на масата. Бертхолд и госпожа Елза седяха, както обикновено, на своите места. Столът на Лорхен беше празен.

— Нима Лорхен още спи? — учуди се Хенрих.

— Аз не исках веднага да те зашеметя с неприятната новина. Лора е болна, и то много тежко.

— Вие ме плашите, това е нещо сериозно? — гласът на Хенрих трепереше от радост: сгодяването може да се отложи!

Госпожа Елза и Бертхолд разбраха това по своему.

— Не се вълнувай, не се вълнувай, няма опасност за живота й! — успокояваше го Бертхолд. — Но трябва да ти кажа, че само случайното стечение на обстоятелствата е спасило Лорхен. Разбираш ли, преди два дена тя отишла на фермата, която ние с Елза искаме да ви подарим. Една от работничките допуснала някаква небрежност. Като девойка, която обича идеалния ред, Лора, струва ми се, замахнала да я удари с камшика, който случайно попаднал в ръцете й. И тогава — представяш ли си ужаса? — една от тези дивачки се нахвърлила върху Лорхен, съборила я на земята, а след това изляла върху нея почти пълен котел с вряла вода. Ти даже не можеш да си представиш в какво състояние аз намерих нашето нещастно момиче!

Може би споменът за това, как свистеше в ръцете на Лора камшикът, може би безсънната нощ бяха причина, но Хенрих не издържа. Той скочи, със странен поглед огледа Бертхолд и жена му, бутна с крак стола на Лорхен и съвсем неочаквано за всички и за себе си избяга в другата стая и падна в креслото.

За пръв път, откакто работеше в тила на врага, той не издържа! Така глупашки се издаде! Да издържи нечовешкото нервно напрежение в Бонвил, където секунди го деляха от смъртта, с нищо да не се издаде през време на разпита в гестапо, толкова сили да употреби, за да намери подземния завод, и изведнаж да се хване на такава дреболия! И особено сега, когато всяка неизпълнена от него задача има особено значение! Не, тази грешка трябва да се поправи, да обясни тоя бесен изблик с някаква естествена причина… Па макар да се оправдае с това, че след нападението на маките той от време на време има припадъци…, особено при силно вълнение…, а известието за нападението върху Лора така го е разтревожило.

Хенрих стана от креслото и решително тръгна към вратата. Но фразата, която дочу откъм столовата, го застави да се спре.

— Колко силно обича Лорхен! Виждаш ли как го развълнува известието за нейната болест! — с умиление говореше госпожа Елза.

— Да, очевидно той истински я обича — подкрепи я Бертхолд. — Но мене не ми харесва това, че той е такъв буен. Разбира се, младост, любов — всичко това аз разбирам…

Хенрих на пръсти се отдалечи от вратата и отново седна в креслото. „Това ти е за назидание — тихичко си прошепна той, — едва не допуснах втора грешка!“

И все пак колко трудно му беше, колко противно му беше да играе тази комедия! Дали някой ще може да разбере чувствата, които изпитваше той, разположил се в тази стая? Влюбеният годеник, който е готов да удуши своята годеница садистка. За страничния човек това, което Хенрих преживяваше сега, щеше да бъде истински парадокс. И наистина, колко нелепо изглежда всичко отстрани. За това, че той разсекрети подземния завод, на него например му присвоиха званието „Капитан“ от Съветската армия и го наградиха с орден „Червено знаме“. Той получи благодарност за това, че научи предназначението на танковете „Голиат“. И никой не ще повярва, че за изпълнението на тези задачи загуби значително по-малко душевни сили, отколкото за своя „годеж“. „Годежът“ трябва, даже е необходим за по-голяма конспирация, но от това съвсем не му е по-леко. И ако някога му се случи да разказва за своите пътувания до Мюнхен, слушателите ще се подсмиват и ще считат тоя „годеж“ за пикантна подробност от неговата автобиография и нищо повече. А тази „подробност“ му отне твърде много сили. По-добре е да издържи три разпита на Лемке, отколкото да прекара един ден в компания с Лора.

— Хенрих, моето момче! — открехна тихичко вратата Бертхолд и влезе в стаята. — На мене не ми е по-малко тежко, отколкото на тебе, но, както виждаш, аз се владея. Успокой се! Със своето вълнение ти само ще влошиш състоянието на Лора. Тя, бедната, и без това по цели дни плаче. При това аз отмъстих за Лора. Тези, които вдигнаха ръка срещу нея, заплатиха за това с живота си.

„Отмъстил е за Лорхен! А кой ще отмъсти за тези белоруски девойки?!“

Телефонът иззвъня и Бертхолд взе слушалката.

— Да, генерал-майор Бертхолд!… Какво?

Бертхолд хвърли слушалката, без да я остави на вилката, и се затича към радиоапарата. Пръстите му така трепереха, че той с мъка можа да настрои апарата на нужната вълна. А когато го настрои, до слуха му долетяха само откъслечни фрази:

„… в цяла Германия се обявява траур за нашите воини, загинали при Сталинград.“

Хенрих седеше и се боеше да шавне. Струваше му се, че ако направи и най-малкото движение, буйният радостен поток ще се отприщи и ще залее всичко наоколо. Бертхолд слушаше мълчаливо, с наведена глава.

Предаването завърши. Разнесоха се звуците на траурен марш.

Хенрих стана и наведе глава, както бе направил и Бертхолд.

Траурната пауза продължи дълго и той успя да се овладее. Армията на Паулус вече не съществува. Пред тази радост бледнеят всички негови трудности, всичко лично изглежда незначително.

Когато звуците на траурния марш заглъхнаха, генерал-майорът го хвана подръка.

— Да отидем в моята стая, ние трябва да си поговорим…

Без да чака отговора на своя бъдещ зет, Бертхолд тръгна към кабинета си — голяма ъглова стая, прозорците на която гледаха към градината и улицата.

Те запалиха цигари, седнаха до масата и дълго пушиха мълчаливо. Мълчанието прекъсна Бертхолд.

— Какво мислиш за всичко това, Хенрих?

— Аз разбирам, татко, че за вас е интересно да проверите колко бързо мога да се ориентирам в събитията? Но аз така съм развълнуван от тази изненада, че просто не мога да си събера мислите.

Бертхолд стана и закрачи в кабинета си от единия ъгъл до другия.

— Изненада! Там е работата, че няма никаква изненада. Когато преди четири дена тръгнах за насам, в щабквартирата вече знаеха, че това ще стане.

— И не взехте мерки, за да…

— От сведенията ти знаеш, че бяха взети мерки. Не една от нашите най-добри дивизии, изпратени на помощ на обкръжените, бе унищожена при Волга. Именно там е работата, моето момче, че войната навлезе в оная фаза, когато не ние, а противникът ни налага боя, и то тогава, когато това е изгодно за него… Но бедата не е само в това. В моите ръце е цялата армейска агентура и аз може би повече от когото и да е друг зная настроението на войниците, офицерите и висшето командуване. Най-лошото е това, че с всеки изминат ден отслабва вярата в нашата победа.

— Нима има и такива?…

— И то много! Твърде много. Особено сред войниците и старите генерали! О, тези стари генерали! Те тепърва ще получат от нас своето… Някои от тях изказват недоволство, намират грешки в стратегията на фюрера.

— Даже говорят за това?

— Разбира се, тайничко! Но такива разговори има…

Генералът се спря до прозореца и замислено погледна как бавно кръжат леките снежинки във въздуха.

— Хенрих, а ти какво ще правиш, ако, да речем, войната завърши с поражение за Германия? — неочаквано попита той.

— В моя пистолет ще се намери последен куршум и за самия мене.

— Дурак! Извинявай за грубостта, но бащата понякога може да не подбира изразите. Пистолет…, куршум… Да избиеш от главата си всичките тези бълнувания. Аз не си представях, че този разговор така песимистично ще ти повлияе…, ще предизвика, бих казал, нездрава реакция.

„Прекалих“ — помисли Хенрих.

— О, как се радвам, че именно в тази тежка минута до мене сте вие с вашия ум, опит и умение да предвиждате бъдещето… Обещавам да слушам вашите съвети винаги и за всичко!

Бертхолд се усмихна самодоволно.

— Разумната старост, Хенрих, винаги вижда значително по-далече от горещата младост. Аз съм щастлив, че ти се вслушваш в гласа на разума, доверяваш се на моя опит. И, вярвай ми, аз започнах този разговор съвсем не с цел да помрача твоите перспективи за бъдещето. Напротив — аз искам да разширя пред тебе хоризонта. Да, при Сталинград ни биха, авторитетът на нашата армия, на нашето командуване се разклати. Но мога да те уверя, че това съвсем не е краят и даже не е началото на края. Нашият генерален щаб сега трескаво разработва операцията, която ще върне на вермахта славата на непобедимата армия. Още е рано да се говори в какво се заключава операцията, но аз вярвам, че болшевиките ще почувствуват силата на ударите ни и техният временен успех ще избледнее пред славата на нашите нови победи!

— Но нашите армии всеки ден отстъпват…

— Възможно е и занапред да отстъпват. За осъществяването на грандиозните планове е необходимо време. А руснаците скъпо ще заплатят за нашето отстъпление. Ти знаеш ли какво поръчение изпълнява сега твоят баща?

— С голям интерес слушам.

— На мене не случайно ми е даден отпуск по семейни причини. След седмица аз трябва да представя плана на мероприятията, към които ще прибегнем на руска територия, преди нашите войски да отстъпят. Довечера ще те запозная с този план. Аз подготвям за руснаците отлични сюрпризи! Не градове и села ще намерят те след нас, а само развалини, пустиня! О, това няма да бъдат обикновени пепелища, останали след войната. Не! Аз съм запланирал нещо много по-грандиозно! Специални команди от сапьори, от подпалвачи ще действуват по-детайлно разработени инструкции, като унищожават по време на отстъплението буквално всичко: заводи, сгради, помпи, електростанции, мостове, посеви и градини. Населението няма да има къде да се крие, най-работоспособната част от него ще докараме да работи в нашите заводи, фабрики и поля, а останалите просто ще унищожим. Нека вражеската армия се опита да се придвижва напред в тези условия. Нека да се опита да възроди живота на голо, безлюдно място!

Бертхолд стисна юмруци, задъхвайки се от злоба и ненавист.

Гняв и ненавист кипяха и в сърцето на Хенрих.

— Наистина грандиозно! Аз ще се радвам, ако се запоения с вашия план и ако моето познаване на Русия…

— Дявол да го вземе! Аз съвсем забравих, че по този въпрос ти можеш да бъдеш добър съветник. Те ще заплатят и за смъртта на твоя баща, моето момче!

Чуха се стъпки и зад открехнатата врата проточи глава госпожа Елза.

— Вили, ти забрави, че Хенрих още нищо не е ял след пътуването.

— Ах, остави ни, Елза, сега не ни е до закуска!

Госпожа Елза влезе в кабинета и седна на стола, но като видя нетърпеливия поглед на мъжа си, веднага тихичко излезе.

Известно време Бертхолд мълчаливо следеше спиралите на синкавия дим, които излитаха от пурата, сложена на пепелницата.

— Аз считам за свой дълг да те предупредя, Хенрих, че всички наши надежди може да се разпилеят като този дим — кимна Бертхолд към цигарата. — Не е изключена и такава възможност. Ние, като хора предвидливи, трябва да сме подготвени и за най-лошото. Направо казано, именно с тази цел аз и замислих този разговор. Слушай ме внимателно! Ние с тебе, Хенрих, сме разузнавачи, кадрови разузнавачи! Въпреки че ти сега си на друга работа, но все едно, рано или късно ти пак ще бъдеш разузнавач. Нека щабните да се хвалят със своите заслуги. Ние с тебе повече от всеки друг знаем, че съвременната война не може да се спечели без нас. Когато аз говоря „без нас“, имам пред вид разузнавачите. Ние много повече сме нужни на обществото, отколкото всякакви там политически дърдорковци, писатели, художници, даже учени. А след войната разузнавачите ще бъдат необходими много повече, отколкото сега, независимо от това, кой ще бъде победителят! Аз вече ти казах, че вярвам в нашата победа. Но вярата е едно, а суровата действителност — съвсем друго. Ето защо добре е да бъдем готови за най-лошото. Великият Фридрих така учеше своите пълководци и държавни дейци, макар самият той да е бил оптимист по характер… Нека и ние да предполагаме най-лошото, Хенрих. За всеки случай… Ти колко пари имаш и в коя банка? — неочаквано с чисто практически въпрос той завърши своите философски размишления.

— Един милион и деветстотин хиляди марки в Швейцарската национална банка и триста хиляди в немската.

— Цялото наследство?

— Аз живея с процентите.

— Много добре, поздравявам те! Необходимо е всички пари от немската банка да се преведат в швейцарската. Това първо. И спестеното да се превърне в долари. Така е по-безопасно.

— Веднага ли трябва да се направи това?

— Не, малко по-късничко. Трябва да се почака, докато се свърши траурът, и изобщо да се направи така, че това да не направи впечатление. По-нататък. Своите спестявания аз ще изпратя на тебе, а ти ще ги вложиш на своя сметка. На мене ми е неудобно сега да превеждам пари в чуждестранна банка.

— Ясно!

— Като зестра на Лора аз ви давам хлебния завод. Втория, за съжаление, го разрушиха при бомбардировките. Давам ви също така фермата. Поръчай на някого да ликвидира всичко това, а парите също вложи в швейцарската банка.

— Ще направя и това!

— Но и в този случай ние трябва да се застраховаме от всякакви изненади, например от инфлация. Войната може да обезцени долара и тогава ние много ще загубим. Недвижимото имущество в такива случаи е най-добрата гаранция за влагане на капитала. И тъй, необходимо е да купиш в Швейцария солидно предприятие, в краен случай хотел или хубав печелещ дом. Аз ще намеря удобен случай, за да отида и да поогледам. Но сам ти нищо не решавай, преди да се посъветваш с мене. Ти нямаш никакъв опит в тези работи и може да те излъжат.

— Слушам, татко!

— Нашето семейство трябва да живее спокойно след войната. А по-нататък не се тревожи, с мене не ще пропаднеш. Разузнавач като Бертхолд няма да остане без работа. Не той ще търси нови господари, а те ще го търсят. Не на него ще поставят условията, а той ще диктува своите. Да, аз обичам отечеството! Но ако работата за нас, немците, се обърне лошо и вместо марки трябва да получавам долари, аз ще ги вземам и ще работя също така предано, както и сега. Парите не миришат! Кой бе казал това, Хенрих?

— Не помня! — Хенрих мислеше съвсем за друго. Той много добре знаеше какво представляват от себе си Бертхолд и нему подобните, но, все пак не допускаше, че може да се стигне до такъв цинизъм.

— Ти съгласен ли си с моя план, Хенрих?

— Напълно.

А в същото време на втория етаж, предназначен за Лорхен и Хенрих, годеницата се мяташе в истерика.

Миналата нощ Лора не беше спала. Повиши й се температурата, страшно я боляха обгорелите места, сърцето й се пръскаше от мъка, че тя не може да види годеника си. Когато звънецът наруши утринната тишина и съобщи за пристигането на Хенрих, девойката се разплака и оттогава плачеше непрекъснато. Докато Хенрих се миеше и преобличаше след пътуването, бащата и майката утешаваха дъщерята. Но всичките им старания бяха напразни. За щастие, слугинята се досети услужливо да подаде на девойката огледало. Лора видя своето отражение и се ужаси: лицето й бе почервеняло, очите подпухнали, носът, силно посинял от сълзите и от постоянното бърсане с носната кърпичка, изглеждаше още по-широк. Девойката тресна огледалото на пода и се разплака още по-силно: нали всички знаят, че разбитото огледало предвещава нещастие!

Докато Бертхолд разговаряше с Хенрих, госпожа Елза извика във вилата най-добрия козметик на града. Той слагаше на лицето на Лора някакви компреси, разтриваше го с крем, правеше масаж, пудреше го. И Лора търпеше, покорно търпеше всичко само за да се види с годеника си.

Когато след закуската бащата и майката отидоха при дъщерята, те разбраха, че козметикът ненапразно получи своите пари, но все пак и в този вид Лора не биваше да се показва на годеника.

На обяда Бертхолд отново беше принуден да каже на Хенрих за лошото самочувствие на Лора. И госпожа Елза, и самият Бертхолд бяха много угнетени от това. Разговорът на масата не вървеше. Той се оживи едва към края на обяда, когато Хенрих разказа за снимките, които му бе изпратила Бертина. Госпожа Елза забеляза, че Бертина винаги е била безсрамница, интригантка и че тя е забранила на Лорхен да поддържа приятелство с братовчедката си. Такова познанство може само да я компрометира. А пък Бертхолд се изказа толкова цинично за Бертина, че неговата бедна Елза трябваше да си запуши ушите.

След обяда, когато бъдещият зет и тъстът влязоха в кабинета, за да пият кафе с ликьор и да изпушат по цигара, Бертхолд възобнови разговора за своята племенница и взе дума от Хенрих да стои по-далече от нея, да не си пишат. Нали Голдринг сега е отговорен не само за своята чест, но и за честта на Лорхен.

Срещата на годеника с годеницата се състоя едва късно вечерта. Мобилизирала всичките си способности, госпожа Елза така постави нощната лампа с тъмен абажур, че лицето на Лора, която лежеше по корем на планина от възглавници, беше в сянка.

Хенрих едва не се засмя, когато видя позата на своята годеница. Той изказа съчувствието си към болната, оплака се от съдбата си, която го лиши от възможността да прегърне Лорхен след дългата раздяла. А в душата му бе весело — може би ще му се удаде още един път да отсрочи годежа. Но Бертхолд сякаш подслуша мислите му.

— Така, а халките ще си размените утре вечер, дотогава вероятно на Лора ще й бъде по-добре. Съгласен ли си?

„Поне само за формалност да бяха изслушали моето предложение на ръката и на сърцето!“ — помисли Хенрих, но трябваше да каже:

— Разбира се!

И на другата вечер се състоя сгодяването. Наистина Лора преживя още едно разочарование: тя разбираше, че разкошно празненство не можеше да стане поради болестта й, но все пак чакаше гости, подаръци, поздравления. А излезе съвсем иначе. В Германия беше обявен национален траур и генерал-майор Бертхолд не можеше да допусне странични хора да знаят за годежа на неговата единствена дъщеря. Разгласяването можеше да навреди и на Хенрих. И тъй, освен домашните на годежа нямаше никой.

Но трябваше да се примири и с това. Надянала халката на пръста на дясната си ръка — на годеницата се полага да го носи на лявата, но лявата беше обгорена — Лорхен се просълзи. Разчувствува се и генерал Бертхолд. Той целуна Хенрих по главата и три пъти прекръсти бъдещите младоженци.

Вечеряха в стаята до Лориния креват под акомпаниментите на нейните стенания. Годеницата от време на време забравяше, че трябва да се въздържа.

На сутринта Хенрих замина. На гарата го изпрати само Бертхолд.

— Ти помниш ли всичко, за което се договорихме?

— Разбира се, татко!

— Надявам се, разбираш, че никой не трябва да знае за нашия разговор.

— Вие за дете ли ме смятате?

— О, не! От тебе ще излезе чудесен разузнавач, Хенрих! — каза Бертхолд на прощаване.

Странно съвпадение — също такава мисъл изказаха ръководителите на Голдринг в Съветския съюз, когато получиха плана на Бертхолд.