Юрий Долд-Михайлик
И сам воинът е воин (2)

Първи неприятности, първи поръчения

Хенрих фон Голдринг скочи от постелята, сякаш бе изхвърлен от пружина. Изминаха няколко седмици, откак премина фронтовата линия, а той все още не можеше да привикне към новата обстановка, към мисълта, че всичко мина благополучно. Наистина за него всичко мина добре, даже много добре. А може би именно в това се крие опасността? Когато всичко върви гладко, човек отслабва вниманието си, губи непрекъснатия контрол над своите думи и дела. Няма ли да му навреди например извънредно голямото разположение на Бертхолд? Това, че той започна да въвежда Хенрих в работата, преди още да му е дадено офицерско звание? Разбира се, полковникът беше си осигурил предварителната поддръжка на командира на корпуса генерал Йордан. Генералът живо се заинтересува от историята на младия барон фон Голдринг и сам направи постъпки пред главното командуване да се даде на Хенрих офицерско звание. Генерал Йордан е прав, като твърди, че съветските офицерски школи дават не по-малко знания, отколкото немските. Вероятно той е дал съгласието си Хенрих да остане в щаба и да работи именно в отдел 1-Ц под непосредственото ръководство на Бертхолд. Не, оттук не могат да очакват неприятности. Откъде идва тогава чувството на тревога и недоволство от себе си? Хенрих прехвърляше в паметта си всички събития от последните дни. Да, той допусна грешка, като се зае да изучава работата на отдела, вместо да си създаде приятелски отношения с всички офицери от щаба. Съвсем ясно е, че му завиждат, че го гледат накриво, даже малко недоверчиво…

Часовникът показваше осем сутринта, а в стаята беше още съвсем тъмно; зад прозореца като спусната завеса се сивееше гъстата мрежа на дъжда. Хенрих запали цигара и отново легна в леглото. Трябваше в най-тънки подробности да възстанови в паметта си всички събития от вчерашния ден. Така той правеше всяка сутрин. Това стана за него такъв навик като сутрешното миене.

А вчерашният ден беше особено забележителен. На Хенрих беше дадено звание „Лейтенант“ от немската армия и по този случай той по съвета на Бертхолд устрои вечеря за офицерите от отдел 1-Ц.

Хенрих си спомни с какво небрежно високомерие офицерите се ръкуваха с него, когато той като домакин ги посрещаше на вратата на офицерската столова.

Но как рязко се измени поведението на гостите след тоста на Бертхолд! Наистина Бертхолд вдигна чудесен тост, по-скоро той произнесе малка встъпителна реч. Хенрих даже не очакваше такова красноречие от полковника. Намеквайки лекичко за заслугите на младия барон пред отечеството, Бертхолд се спря на семейните традиции на рода на фон Голдринг, който даде на отечеството толкова мъжествени борци и завоеватели. Полковникът спомена и за себеотрицанието на своя приятел Зигфрид фон Голдринг и подчерта, че счита за велика чест да бъде втори баща на младия барон. Това последно съобщение направи огромно впечатление на офицерите от щаба. Всички вдигнаха чашите високо и като станаха на крака, пиха за светлата памет на Зигфрид фон Голдринг, а след това вдигнаха тост в чест на полковника и Хенрих. Атмосферата на вечерята изведнаж се измени. В отношенията на офицерите към Голдринг нямаше вече нито студената затвореност, нито подчертаното високомерие. А когато полковникът уж случайно каза, че Зигфрид фон Голдринг е оставил на сина си не само славно име, но и повече от два милиона марки, в очите на присъствуващите Хенрих прочете открито раболепие.

В чест на Хенрих пиха много. Всеки от присъствуващите считаше за свой дълг да се сближи с новия колега.

Към края на вечерята всички офицери се бяха развеселили. Както винаги в такива случаи, общият разговор се прекъсна, присъствуващите се разделиха на групи и във всяка група се веселяха, както намерят за добре: едни пееха, други разказваха анекдоти, трети спореха за нещо горещо, четвърти, без да престават да пият, просто се надпреварваха да произнасят безсмислени и неприлични тостове. Хенрих се местеше от група в група, поседяваше по няколко минути на разговор, с една дума, държеше се като гостоприемен домакин. Случайно той дочу разговора между двама офицери — майор Шулц и капитан Кубис.

— Върви му на нашия полковник — със завист каза Шулц. — Виждате ли как се натиска да осинови това младо баронче! Хващам се на бас, че ще го ожени за своята дъщеря и ще прибави неговите два милиона към своите два хлебни завода. Тогава ще плюе на всичко, даже и на кариерата, не като нас с тебе, Кубис!

— Съжаляваш, че нямаш дъщеря, нали, Шулц! — засмя се Кубис. — Да плюем на всичко! На дъщерята, на двата милиона, на кариерата! Аз гол съм се родил на тоя свят и гол ще си умра. Хайде по-добре да пийнем! За по-скорошното завършване на тази война и ние с тебе да получим някакви административни постове в Русия. Тогава е възможно да си осигурим хубаво бъдеще. Само че ако работите не вървят, както следва, операцията „Железен юмрук“…

Хенрих се ослуша внимателно, но нищо не можа да чуе за операцията „Железен юмрук“ — до събеседниците се приближи полковник Бертхолд и те замълчаха.

Не навреме, съвсем не навреме се яви тук дяволският полковник! Впрочем, в отдела вече сигурно има съобщение за резултатите от операцията.

За нея Хенрих узна съвсем случайно, той не се стремеше към това, за да не предизвика някакво подозрение.

Няколко дни преди Голдринг да получи званието „Лейтенант“ от Хитлеровата армия Бертхолд го извика при себе си. Беше късно през нощта и Хенрих трябваше да си признае, че силно се разтревожи. Той нарочно се обличаше бавно, за да има време повечко да помисли. Нима у началника на отдел 1-Ц са останали още някакви съмнения? А може би не са останали, но са възникнали поради някакви нови обстоятелства? Но какви? Много по-добре би било, ако полковникът беше проявил недоверие още в самото начало. Тогава Хенрих би могъл да отстоява своите интереси, да доказва, че той е разказал истината още при първата си среща с Бертхолд, да настоява за по-бързото възстановяване на своите законни права, тогава всичко щеше да се уреди. Или тъй, или тъй. Или всичко, или нищо. А сега скачай посред нощ и измъчвай мозъка си с всевъзможни опасни предположения.

Както винаги, когато шефът работеше до късно, Кокенмюлер беше на своето място и също се ровеше в преписките.

— Господин полковникът ли ме вика? — попита Хенрих, умерено развълнуван и учуден, както трябва да се чувствува човек, когато внезапно го вдигнат от сън. По лицето на Кокенмюлер или по тона на отговора му Голдринг се надяваше да се ориентира за характера на предстоящия разговор с Бертхолд.

Но адютантът на полковника, както всякога, беше хладен и затворен.

— За съжаление, по някаква бърза работа. — Адютантът се повдигна и завъртя ключа на автоматичната брава.

Бертхолд беше се облакътил на масата и разглеждаше голяма карта. Достатъчно бе човек да хвърли само един поглед, за да разбере, че полковникът изучава плана на някаква операция.

— Един момент — каза той, без да вдига глава.

— Извинете, изглежда, че аз малко закъснях. Разрешете да почакам при Кокенмюлер.

— Ти дойде даже малко по-рано, отколкото трябва. Но аз ей сега ще се освободя. Можеш да почакаш и тук. През това време разгледай това нещо, което ми донесоха снощи. — Бертхолд посочи към другия край на кабинета.

Едва сега Хенрих забеляза, че на креслото, което стои в десния ъгъл, бе поставена голяма черковна чаша, украсена със злато и скъпоценни камъни. Той бавно се приближи до креслото, предпазливо взе чашата в ръце и започна внимателно да я разглежда.

— Харесва ли ти? — кротко попита Бертхолд, прибирайки картата.

— Истинско произведение на изкуството! Аз не говоря за неговата стойност. Това е музеен предмет и той няма цена. Тази придобивка прави чест на вашия вкус като колекционер на старини.

Полковникът самодоволно се усмихна, но нищо не отговори. С ръце отзад той закрачи из стаята с тежки равномерни стъпки, както крачат хора, които имат прекалено много грижи. Хенрих внимателно наблюдаваше израза на лицето му, което все повече и повече се намръщваше; безпокойството на Хенрих също растеше. Бертхолд не го повика посред нощ, за да му се похвали с тази чаша. Не за попълването на своята колекция мислеше сега началникът на отдел 1-Ц, а за далеко водещи планове, свързани с Голдринг. След няколко дена трябваше да дойде заповед за присвояване офицерско звание на Хенрих. И така неговите права на гражданин на вермахта и единствен законен наследник на Зигфрид фон Голдринг ще бъдат възстановени. Без неговата, на Бертхолд, помощ този въпрос нямаше да се реши така бързо и сравнително лесно. Коз, главен коз в неговата игра!

А ако той в нещо се е излъгал? Да не би да е хипнотизиран от двата милиона марки, да се е отклонил от правилните предпоставки и да е дошъл до погрешен извод? Тогава крах, пълен крах! Не, това не може да бъде. Проверката е извършена старателно и магнетофонната лента всичко е записала. Жалко, че в делото на Зигфрид фон Голдринг не са се запазили дактилоскопическите отпечатъци от пръстите на Хенрих. А нали по правилата на разузнаването отпечатъци се вземат не само от пръстите на самия разузнавач, но и от членовете на неговото семейство, ако то заминава заедно с него. Очевидно, някой е пропуснал или просто ги е изгубил. Небрежност, граничеща с престъпление! Бертхолд така и съобщи вчера в Берлин. Сега вместо с неоспорим документ той трябва да се задоволи с още една психологическа атака. Наистина Хенрих има прекрасна памет, но в края на краищата той не може да помни всичко от своето детство. Трябва той да бъде убеден, че отпечатъците от неговите пръсти са запазени в архива. Интересно е как ще се държи той? Това нощно повикване, разбира се, ще накара Хенрих да стои нащрек и няма да му бъде лесно да се овладее, ако има основания да се бои от дактилоскопическите отпечатъци…

— Ти, разбира се, си учуден, че те повиках през нощта? — попита Бертхолд, изправяйки се неочаквано пред Хенрих.

— Не само учуден, но и малко съм разтревожен. Какво се е случило?

— О, нищо особено, обикновена формалност. Не съвсем приятна, но необходима за окончателното оформяне на документите ти.

— На мен така ми омръзна това раздвоено положение, в което се намирам, че съм съгласен да понеса каквато и да е неприятност.

— Разбирам много добре твоето самочувствие и твоето нетърпение. И поради това дай по-бързо да отбием тази грижа… Ти знаеш добре какво значи дактилоскопия? Може би даже помниш как, преди да отпътувате от Германия…

— Вие искате да кажете, че преди да отпътувам, са ми снели дактилоскопически отпечатъци? Един момент, аз ще се помъча да си спомня…

Хенрих замислено разтърка челото си с ръка.

— Не, не помня!

— Значи и твоята изключителна памет понякога ти изневерява?

— Работата е там, че паметта на детето фиксира само това, което го е заинтересувало. Възможно е тази процедура да не ми е направила впечатление, да съм помислил, че това е обикновена игра. Ако, разбира се, това е станало и някой действително се е интересувал от отпечатъците на пръстите на малкото момченце.

— Това е интересувало не когото да е, а органите на разузнаването. За щастие отпечатъците са запазени.

— Едва сега разбрах за каква формалност става дума.

Хенрих с погнуса се намръщи, раменете му потрепераха от отвращение.

— И сега гледай на това като на игра. Понеже формалността много прилича на игра. И повярвай ми, за мен лично това също е много неприятно, много обидно… Аз се заех с тази работа, за да мине без излишни свидетели.

— Боже мой, какво щастие, че съдбата ме доведе при вас, господин полковник!

Бертхолд се приближи до масата, извади от чекмеджето метална пластинка, намазана с прясно печатарско мастило, и малко листче хартия.

— Ха сега, момчето ми, ела насам и ми дай дясната си ръка. Изправи големия пръст, притисни го към дланта. Ето така…

С ловко движение Бертхолд постави пръста на Хенрих ребром върху пластинката, след това натисна и лекичко го завъртя. Сега вътрешната страна на големия пръст беше равномерно боядисана. Тогава Бертхолд го притисна върху хартийката. На гладката бяла повърхност се появи ясен отпечатък.

Когато бяха снети отпечатъците от всички пръсти, полковникът въздъхна с облекчение — Хенрих издържа изпитанието и той, Вилхелм Бертхолд, не се излъга!

Хенрих също беше доволен. През време на цялата операция нито един от неговите дълги тънки пръсти даже не трепна.

— Разрешете да си отида? — помоли той полковника, който отново разстилаше картата.

— Да — Бертхолд въздъхна. — Налага се още доста да поработя, та юмрукът, в който ние ще стиснем врага, да бъде действително железен, както великолепно нарекоха тази операция в щаба.

Без дори да погледне към картата, Хенрих изрази съжаление, че полковникът така се претоварва с работа, и като се поклони, излезе.

 

 

Хенрих бързо се облече и когато в стаята му влезе неговият ординарец, той беше вече готов.

— Да донеса ли закуската, господин лейтенант?

— Само чаша кафе и бутерброд.

Ординарецът поклати с упрек глава, но след като срещна студения поглед на Хенрих, мълчаливо се зае с приготвянето на закуската.

Мършавият рус Ервин Бренер, изпратен на разположение на новия сътрудник на Кокенмюлер, не се хареса на Хенрих. Особено неприятно впечатление му правеха неговите малки и жълти като на котка очи, които избягваха прекия поглед, а в същото време непрекъснато шареха по стаята.

„Трябва да се смени“ — помисли си Хенрих.

Хенрих изсърба набързо кафето и отиде в щаба. Като офицер за специални поръчения той беше на разположение лично на полковника и всяка сутрин беше длъжен да се явява при своя шеф, за да получи една или друга задача. Досега Бертхолд не претоварваше своето протеже с работа — неговите дребни поръчки можеше да се изпълняват, без да се излиза от щаба. Но непосредствено преди вечерята полковникът предупреди Хенрих, че иска да му постави по-сложна и отговорна задача.

Бертхолд седеше в своя кабинет и Хенрих веднага забеляза, че шефът е нещо развълнуван.

— Много добре, че дойде! Тъкмо се канех да те търся.

Хенрих погледна часовника.

— Сега е точно девет, господин полковник, така че аз не съм закъснял нито минута. А вие днес сте започнали своя работен ден много рано.

— И добави „много неприятно“! — намръщено измърмора полковникът.

— Да не би да има неприятни известия от фронта? — загрижено попита Хенрих.

Без да отговори, Бертхолд закрачи из стаята, след това се спря срещу Хенрих и внимателно го загледа в очите.

— Кажи ми, на тебе известен ли ти беше планът на операцията, която ние нарекохме „Железен юмрук“?

— Лично от вас съм чувал, че такава операция трябвало да се проведе, но смятах, че нямам право да се интересувам от нея, тъй като официално не бях зачислен в щаба и даже не бях офицер от нашата армия. Но не считайте това като липса на жива заинтересованост от работата на нашия щаб. Просто аз мисля, че във всяка работа има известна граница, която подчиненият не бива да пристъпва. Без чувството за граница не може да има истинска дисциплина и аз, както знаете, помагайки на татко в разузнавателната работа, от детство съм свикнал на това.

Полковникът с облекчение въздъхна:

— Така си и знаех!

— Но за бога, какво се е случило? Нима аз съм причина за неприятностите, които така са ви разтревожили сега?

— Само косвено — полковникът хвана Хенрих под ръка и закрачи с него из кабинета. — Как да ти кажа, моето момче, намират се хора и, за съжаление, измежду офицерите от моя щаб, които в успеха на друг виждат посегателство върху своето собствено благополучие, върху своята кариера, обществено положение и даже върху своя успех сред жените. Такива хора непрекъснато се ядат от завист и когато могат да направят на ближния някаква неприятност, те я правят. На тях им се струва, че именно тогава ще спечелят щастие, слава и пари.

— Всичко това е така, но какво общо има то с мен?

— Нима ти не разбираш, че ти завиждат? Искат да ти напакостят!

— Сега вече абсолютно нищо не разбирам, господин полковник, кой ми завижда и кой може да ми напакости? Аз съм тук само от няколко седмици, на никого нищо лошо не съм направил, никого даже и случайно не съм обидил. И какво общо има тук операцията „Железен юмрук“? Господин полковник, много ви моля да ми обясните всичко.

— Успокой се! Всичко ще ти обясня и повярвай ми, за цялата тази история не си струва човек да се вълнува. Но най-напред ми кажи какви ти са отношенията с майор Шулц!

— С майор Шулц? — учуди се Хенрих. — Този високият, дебелият, чиито устни са вмъкнати навътре.

— Да, с подобна физиономия!

— За пръв път с него разговарях вчера на вечерята, при това разговорът се състоеше само от няколко думи на благодарност в отговор на неговия тост. Дотогава ние само сме се поздравявали, когато се срещнем. Така че не може и дума да става за някакви взаимоотношения, добри или лоши.

Полковникът неволно поглади късо подстриганите си мустаци и докосвайки ръцете на Хенрих, с очи го покани да го последва. Като приближи стената, Бертхолд дръпна завесата, която закриваше голяма военна карта на стратегическите действия.

— Работата е в това — натъртено каза Бертхолд, — че вчера в четири часа започна именно тая операция, която щабът нарече „Железен юмрук“. За да разбереш същността на работата, ще ти обясня нагледно. — Бертхолд взе показалката в ръка. — Ето на този участък нашите две дивизии, поддържани от две танкови бригади, вчера започнаха настъпление. А тук бяха разположени два моторизирани полка като резерв на настъпващата ударна група. Бе решено на участъка на юг от нас дивизията от съседната група войски под командуването на генерал Корндорф да започне настъпление шест часа по-рано, с цел да отвлече вниманието на противника и да привлече към себе си част от неговите сили. Още повече, че тези сили, както ни бе известно, не са големи и в същото време са изморени от предишните боеве. Руснаците досега считаха нашия участък от фронта за второстепенен — тази местност цялата е блатиста и пътищата са много малко. Ние знаехме, че съветското командуване не е допускало да настъпим именно тук. За това говорят данните и на оперативното, и на агентурното разузнаване. Споменатите дивизии и танкови бригади трябваше с внезапен удар да пробият фронта на съветските войски на този участък, да го обкръжат и по този начин да очистят пътя за Калинин. Целият план на нашето командуване беше построен върху принципа на внезапността и изненадата. Подготовката се извършваше бързо и в пълна тайна. За плана на операцията знаеха само няколко души, между които и аз. Карти с плана на операцията се намираха в щаба на корпуса, у командира и у мене.

Хенрих с интерес следеше показалката.

— Вчера — продължи полковникът — нашите части от ударната група няколко часа преди настъплението се съсредоточиха ето в този район. Имай пред вид, че беше много трудно да се разположат двете дивизии и танковите бригади в тази падина. Получи се извънредно голямо струпване, но нашето командуване се реши и на това. И изведнаж събитията се развиха съвсем не така, както ние предполагахме: два часа преди настъплението руснаците откриха по този участък нечувано силен артилерийски огън, като използуваха даже реактивна артилерия, каквато те досега нямаха тук. В продължение на някакви си петнадесет минути врагът успя буквално да разгроми нашите части, съсредоточени за пробива, а след прекратяването на артилерийския огън руснаците хвърлиха на този участък няколко десетки самолета от щурмовата авиация. И авиацията довърши работата. Още самолетите не бяха се скрили и пред нашите разгромени части се появиха руски танкове и мотопехота, които буквално изтриха от лицето на земята тези, които останаха живи след двата предишни удара на артилерията и авиацията. За щастие руснаците не се възползуваха от своята победа, а се върнаха на първоначалните си позиции. Дивизията на Корндорф също се намираше в крайно тежко положение, понеже руснаците, след като свършиха с ударната групировка, хвърлиха всичките си резерви срещу нея. Или по-точно това, което остана от нея, бе спасено от резервите на главното командуване.

Полковникът се отдалечи от картата и седна в креслото.

— Когато вчера ние пиехме по случай присвояването на твоето офицерско звание, руснаците вече довършваха работата. Ти вероятно забеляза, че няколко офицери, в това число и аз, бяхме повикани направо от вечерята в щаба.

— Забелязах, но помислих, че вие просто излязохте да си починете.

— Ех, де да беше така!

— Аз напълно споделям вашата мъка, господин полковник. Но какво общо има този „Железен юмрук“ с мен? — нетърпеливо попита Хенрих.

Полковникът не отговори веднага. Той извади кърпичката си и дълго изтрива лицето си с нея, сякаш искаше да удължи паузата, за да обмисли по-добре думите си.

— Виждаш ли — започна внимателно той, — руснаците не са планирали свое настъпление на този участък, с това може да се обясни фактът, че техните войски се върнаха на изходните си позиции, вместо да се придвижат по-нататък. От това следва изводът, че те са съсредоточили тук артилерия, авиация и мотопехота, след като са узнали нашите планове. Очевидно, освен трите карти, за които говорих, съществува и четвърта — у съветското командуване.

— И така — рязко го прекъсна Хенрих, — майор Шулц изказва подозрение, че тази четвърта карта съм предал на руснаците аз? Нали?

Хенрих така силно стисна с ръце облегалката на стола, че тя изпращя.

— Да пази бог, той само се опита да намекне…

— Аз ще го убия! — яростно извика Хенрих.

Лицето му побледня, устните му се свиха така, че сякаш изчезнаха, очите му се наляха с кръв, а ръката му се намери върху кобура на офицерския маузер. В самозабрава той се хвърли към вратата и вероятно би изтичал навън, ако полковникът не бе го задържал насила.

— Стой! — застрашително извика Бертхолд. — Ти забравяш, че се намираш във войската!

Той насила отне пистолета от ръцете на Хенрих, постави го в кобура и го закопча.

— Успокой се! Аз ти казвам, че намекът на Шулц не направи никакво впечатление. Всички го възприеха като глупава постъпка и началникът на щаба генерал-майор Даниел му направи забележка. За себе си няма да говоря. И още тук, на съвещанието, в присъствието на всички, Шулц бе принуден да търси начин да се измъкне от неудобното положение и да иска извинение от мен.

Хенрих се отпусна в креслото, подпря глава с ръце и начумерено се втренчи в пода.

— Така е по-добре! Поседи малко и за всичко спокойно помисли — съветваше го полковникът. — Какво повече може да желаеш? На двадесет и две годишна възраст ти вече имаш заслуги към отечеството, лейтенант си, притежаваш солиден капитал, докато Шулц не може да си набави дори прилична парадна куртка. Неговото сребролюбие е всеизвестно. Как може той да не завижда на тебе, младия и богат човек, пред когото е открита такава блестяща кариера! Ти не обръщай внимание на това. Разкатах ти цялата тази история с единствената цел да знаеш, че системата на сплетни и доноси у нас навсякъде е разцъфтяла. На тебе ти завиждат и ще ти завиждат, където и да се намираш, каквото и да правиш.

— Но с този Шулц аз ще си поговоря! — заканително се обади Хенрих.

— Забранявам ти като началник и като баща и те съветвам да не правиш това. Ти може да не му обръщаш внимание, но да се разправяш по този въпрос не бива. Все едно, че нищо не знаеш. Обещаваш, нали?

— Но…

— Никакво „но“. Дай ми офицерска дума, че ще направиш това.

Хенрих замълча.

— Даваш ли дума?

— Господин полковник…

— Аз искам от тебе офицерска дума. Повтарям: аз не само съм приятел на твоя баща, но съм ти и началник.

— Добре — намръщено каза Хенрих. — Давам офицерска дума, че няма да говоря по този въпрос. Но си запазвам правото при удобен случай съответно да се отблагодаря на Шулц.

— Значи, разбрахме се, хайде сега да поговорим за друго.

— Вие вчера споменахте за някаква задача? — напомни Хенрих.

— Именно за това искам да поговорим с теб. Слушай внимателно, започваме да организираме нова операция, по-точно започваме подготовка към нея. По мащаби тя ще бъде по-малка от „Железен юмрук“, която бе неудачна, но тя има свои особености и трудности, тъй като се отнася до ликвидирането на голям партизански отряд.

— И това ли е всичко! — в гласа на Хенрих прозвуча разочарование.

— Това е всичко — усмихнато повтори след него полковникът и изведнаж кипна: — Ти отскоро си тук и още не чувствуваш с какво напрежение ние всички ходим по тази от бога прокълната земя. На фронта е по-леко. Там ти знаеш, че противникът е отпред. А тук го очакваш всяка минута, като вървиш по улицата, като седиш в кабинета или лежиш в леглото.

— Не разбирам! — усмихна се презрителни Хенрих. — Нима немската армия, която победоносно премина цяла Европа, не е в състояние да ликвидира партизанските банди в тила?

Бертхолд язвително се усмихна.

— Ти виждал ли си някога пожар? — внезапно попита той.

— Разбира се, виждал съм.

— Когато гори къща, даже не къща, а цял квартал или село — с такъв пожар може да се води борба. Пристигат пожарни команди, обкръжават обекта, локализират огъня и гасят пожара. Но когато пламне степта, когато гори огромна гора — пожарните команди не могат да направят нищо. Такъв пожар няма да угасне, докато не изгори всичко докрай! А партизанското движение — това е пожар в степта… По-точно казано, в суха гора. И тук с обикновени мерки не можеш да минеш. Тук са необходими извънредни мерки, такива като тази специално подготвена операция, обмислена до най-тънките подробности! А ти се усмихваш.

— Моля за извинение, това се дължи на моята неопитност…

— За да осъзнаеш цялата отговорност на задачата, която ти се възлага, в общи линии ще ти обрисувам обстановката и накъсо ще те запозная с мерките, които ние смятаме да вземем. На югоизток от село Марияновка се базира голям руски партизански отряд. Доколкото това е в тила на нашия корпус, ликвидирането на този партизански отряд е наше пряко задължение. И сега е най-удобният момент да решим тази задача. В района на Марияновка ние отвеждаме за реорганизиране остатъците от четиридесет и четвърта и дванадесета дивизия, разгромени през време на неуспешната операция „Железен юмрук“. Ние имаме разрешение да използуваме тези части за ликвидиране на партизаните, но те няма да са достатъчни. Сведенията ни за числеността на партизанския отряд са много противоречиви, но няма съмнение, че той е достатъчно голям, добре въоръжен и поддържа постоянна връзка със съветското командуване. Всичко това ни задължава да подготвим операцията колкото е възможно по-добре. Сега да преминем към твоето участие в тази подготовка. Аз вече казах, че ние не можем да разчитаме само на частите, които ще отделим за преформиране. Тях ние на всяка цена трябва да усилим. И това мислим да направим за сметка на полицията, разположена в отделни села. Като мобилизираме всички полицаи, ние ще можем да организираме два батальона, които също ще хвърлим за унищожението на партизанския отряд.

— Най-после със собствените си очи ще мога да видя, макар и един партизанин!

— Внимавай те да не те видят по-рано! Помни, че те стрелят много точно и се бият до последния куршум. Впрочем, надявам се, че всичко ще мине добре. На твое разположение ще има лека кола и един бронетранспортьор с петнадесет войници и с две картечници.

Хенрих вдигна рамене, но не се реши да възрази.

— А сега за твоята задача. На тебе ти предстои да обходиш селищата, в които се намира цялата тази сбирщина, наречена полиция. Да установиш нейната боеспособност. След завръщането си ще ми направиш писмен доклад, в който ще укажеш точния брой на хората, тяхното въоръжение и прочие. Трябва да събереш най-точни сведения, за да знаем с какви сили можем да започнем операцията, условно наречена „Зелена разходка“. Ясно ли е?

— Тъй вярно!… Разрешете ми един въпрос, господин полковник?

— Моля.

— Вие нарекохте полицията сбирщина, следователно за нея вие имате не съвсем високо мнение?

— Невисоко, най-меко казано, моето момче!

— В такъв случай защо е нужно тя да се въоръжава и организира?

Бертхолд тъжно се усмихна.

— Ние нямаме достатъчно сили да държим свои гарнизони във всички населени пунктове. Това първо. Второто, и най-важното, се състои в това, че завербуваните в полицията не могат да не станат най-зли врагове на партизаните. Те са принудени да се бият с тях, макар и само затова, за да спасят кожата си. За съжаление, полицията се формира в по-голямата си част от тъмни хорица и дезертьори от руската армия. А дезертьорът е страхливец и страхливец си остава, в каквито и дрехи да се облече.

— Кога мога да пристъпя към изпълнение на задачата?

— След един час всичко ще бъде готово за тръгване. Днес и утре ти ще можеш да извършиш инспектирането, а в други ден, в десет часа сутринта, ще подадеш рапорт — „Зелена разходка“ може да бъде започната внезапно. Частите ще бъдат вдигнати по тревога. Това особено се отнася за полицейските отряди в района на село Подгорно, на които ти ще дадеш разпореждания за блокирането на гората и участъка от Подгорно до Иванково. Разбира се, за предстоящата операция не бива не само никой да знае, но даже и да се досеща. Ясно ли е?

— Напълно. Разрешете да напусна.

— Върви и гледай добре да починеш… Един момент, щях да забравя. Днес получих писмо от къщи, тук има редове, които се отнасят до тебе. Ето тук.

Бертхолд подчерта с нокът нужното място, подви горния край на листа и го приближи към Хенрих. Той хвърли поглед върху подчертаните редове, развълнуван вдигна очи към полковника и отново, вече без да бърза, препрочете написаното.

— Аз още веднага ще пиша на госпожа Елза! — възкликна той развълнувано и върна писмото. — Сега вече смятам, че имам право да направя това.

— Добре, това прави чест на твоето сърце. Аз сега ще пусна писмото и ако желаеш, напиши няколко реда. Можеш да седнеш тук, в моя кабинет.

Писмото на Хенрих обаче не се ограничи в няколко реда.

„Многоуважаема госпожо Бертхолд! — пишеше той. — Преди малко благодарение на господин Бертхолд, който ми даде да прочета това място от писмото, където вие пишете за мен, преживях изключително щастливи минути. Безкрайно се зарадвах, многоуважаема госпожо Бертхолд, когато научих, че вие добре ме помните още като дете, и като знаете, че съм останал кръгъл сирак, проявявате към мен толкова нежно чувство, което не мога да нарека иначе, освен майчина любов. Аз съм щастлив, когато мисля, че отново имам семейство. Господин Бертхолд вече ме счита свой син, а аз него — баща. Сега вече с ваше разрешение ще считам, че имам и майка. Мога ли да бъда уверен, че имам и сестра? Макар че бях мъничък, когато за последен път ви видях, вашата доброта и нежност, с които вие тогава се отнасяхте към мене, са живи и винаги ще живеят в моята памет. Ще ми се дълго да ви пиша, а още повече — да ви видя. Аз съм щастлив само от представата за тази среща. С всички сили ще се стремя, ще се възползувам и от най-малката възможност да приближа тази среща. А дотогава ще си позволявам да се надявам, че ще получа от вас, макар и кратко писъмце. Целунете вместо мене Лора, едва не написах малката Лора, тъй като такава съществува тя в моето съзнание. Аз ще бъда още по-щастлив, ако тя бъде така любезна и ми пише като на брат. С ваше разрешение целува ви:

Ваш син барон фон Голдринг“

Хенрих подаде писмото на полковника.

— Аз ви моля да го прочетете, господин полковник! Опасявам се да не би да съм постъпил прекалено смело.

Бертхолд го спря с движение на ръката, без да откъсва очи от писмото.

— Написал си го като уважаващ и любещ син! — каза той развълнувано и като се приближи до Хенрих, го прегърна. А сега заминавай. Време е да тръгнеш на път. И, много те моля — не забравяй да вземеш автомат.

Когато Хенрих беше вече на прага, Бертхолд още един път го спря.

— Забравих да ти съобщя една интересна новина, съветският трибунал те е осъдил задочно на смърт чрез разстрел като изменник на родината. Капитан Кубис ми съобщи това. Той работи по линията на агентурното разузнаване, а то, слава богу, още разполага с добри агенти.

— Новината е наистина интересна! — Хенрих се засмя, но изведнъж прекъсна смеха си. Лицето му стана мрачно и очите му заканително блеснаха. — Мога да загина, при каквито и да е обстоятелства — на тоя свят никой не може да каже какво ще го сполети. Но знам положително едно — никога няма да стана изменник на родината!

Той чукна токове и излезе от кабинета.

Разговорът с Бертхолд развълнува Хенрих. Първите му часове от работата в щаба на Бертхолд не биваше да предизвикат нито капка съмнение. И изведнаж такова обвинение! Нали когато полковникът вземаше отпечатъци от пръстите му, той нарочно се обърна с гръб към картата, простряна върху масата.

„И все пак кой би могъл да предаде плана на операцията на съветското командуване. Кой?“