Юрий Долд-Михайлик
И сам воинът е воин (21)

Пътуване до Атлантическия вал

— Как се чувствувате, бароне? — попита генералът Хенрих, когато една неделя след описаните събития старши лейтенантът рапортува, че е пристъпил към изпълнение на своите задължения.

— Благодаря за вниманието. Прекрасно, господин генерал.

— Е, тогава излиза, че и двамата сме в отлична форма — излезе Еверс пред бюрото си и закрачи из кабинета. — Пътуването ми до Лион значително подобри и настроението ми.

— Не смея да ви попитам за причината, господин генерал.

— Вие ей сега ще я научите, аз ще ви кажа нещо такова, което освен вас и моя адютант никой от офицерите за сега не знае и не трябва да знае… Вие чувала ли сте за Атлантическия вал?

— Разбира се, чувал съм, но нямам представа за него.

— Също така, както и аз. Ето в какво е работата. Нашето командуване прехвърля боеспособни дивизии на Източния фронт. Очевидно там отново се готви грандиозна операция. Във връзка с това дивизиите, които са окомплектувани най-добре и са разположени в района на Атлантическия вал, ще бъдат предислоцирани на Източния фронт, а нашата дивизия ще заеме за отбрана и Атлантическия вал. Харесва ли ви това, господин старши лейтенант?

— Аз се радвам, че най-после нашата дивизия ще отговаря за нещо повече, освен за охрана на военни обекти, господин генерал.

— Напълно съм съгласен с вас. Но нашата дивизия, както е известно, е окомплектувана ненапълно както с личен състав, така и с оръжие. Участъкът, който ни дават, сега се заема от дивизията на генерал-майор Толе, но предупреждавам ви, че сега това е тайна даже и за офицерите от щаба.

— Аз съм се научил да пазя тайна, господин генерал.

— Зная. И поради това именно на вас възлагам да изпълните една твърде деликатна задача. По-точно не една, а две. Ще започна с първата. Трябва да изпратя офицер в щаба на генерал-майор Толе, за да получи информация за броя на огневите точки, за да можем да ги съоръжим, а също така и за резервните позиции. Всички тези точки, естествено, са снабдени с оръжие от дивизията на генерал-майор Толе. След като отива на Източния фронт, той, разбира се, ще вземе всичко със себе си. С тези тежки оръдия, които имаме, не ще можем да съоръжим всички огневи точки, ето защо сведенията, за които аз говорих преди малко, са ни крайно необходими. Въз основа на тях ние незабавно ще искаме от командуването необходимото количество оръжие от съответните калибри. Аз искам на новото място моята дивизия колкото може по-добре да бъде подготвена за всякакви изненади. Това, така да се каже, официално поръчение не е трудно за изпълнение, тъй като щабът на дивизията на Толе вече е получил съответни инструкции. Сега втората и по-деликатна задача — генералът премина няколко пъти по кабинета. Хенрих го наблюдаваше мълчаливо.

— Преди да отидем на новото място, аз бих искал да имам пълна представа за онзи участък от западния вал, който ще трябва да охраняваме. Ето защо бих ви помолил лично да се запознаете с бойните съоръжения, казармите, складовете, водоснабдяването, системата за свръзки. Ако за изпълнението на първата задача вие ще получите директиви, то за втората такива няма да има. Могат да ви приемат в щаба, да ви дадат отговори, но да не ви пуснат на укрепените точки. И така, тая задача е деликатна и дипломатична. Аз помолих командуващия корпуса да даде официално разрешение за получаването на тези сведения, но той отказа под предлог, че ние ще имаме време да научим това след дислокацията, а аз бих искал да се запозная с всичко предварително. Ясни ли ви са задачите, старши лейтенант?

— Абсолютно, господин генерал. Кога ще заповядате да замина?

Еверс позвъни. Влезе Лютц.

— Документите на старши лейтенанта готови ли са?

— Тъй вярно.

— И тъй, аз мисля, че може да заминете утре сутринта.

— Утре на разсъмване аз ще изляза с кола към Шамбери, оттам с влак до щаба на корпуса. А от Лион вече в Сен Назер.

— Времето за пътуването не определям, но надявам се, че вие ще се върнете бързо.

Лютц и Хенрих излязоха от кабинета.

— Завиждам ти, Хенрих.

— Това пък защо?

— Ти все пътуваш, навсякъде ходиш, а аз освен този омръзнал ми щаб нищо не виждам — оплака се Лютц.

— Надявам се, че не ми завиждаш, загдето при партизаните попаднах аз, а не ти?

— Това е единствената командировка, в която не бих искал да отида! — разсмя се Лютц.

— Аз мисля, Карл, че последната вечер преди заминаването ние ще прекараме заедно.

— Ако Милер отново не попречи на това.

— Нарочно ще намина към него по-рано, ще си взема до виждане, за да не се сети да дойде при мене.

Хенрих излезе от щаба и вече се беше насочил към службата на SS, но неговото внимание бе привлечено от една количка, подкарвана от стар антиквар, който крещеше с пълен глас:

— Старинни гравюри! Миниатюри от най-добрите художници на Франция! Репродукции от картините на световната съкровищница на изкуството! Художествените произведения възпитават вкуса. По-добре е да притежаваш хубаво копие от велик художник, отколкото цапаницата на лош художник. Купувайте стари гравюри, репродукции, копия на скулптури!

Хенрих се приближи до стареца.

— Кажете ми не мога ли да намеря у вас хубави копия от Роден?

— Даже копията на Роден са твърде голяма скъпоценност, за да ги возя със себе си. А какво именно иска да получи господин офицерът?

— Отдавна искам да имам хубаво копие от портрета на Виктор Юго.

— На вас ви върви, господине, именно портрета на Юго аз съвършено случайно получих наскоро. Ако разрешите, ще ви го донеса след половин час.

— Адресът ми е: хотел „Темпл“, номер 12 — каза Хенрих и отмина.

Изпратил Курт, Хенрих развълнувано закрачи из стаята и постоянно поглеждаше часовника. Срещата със „странствуващия антиквар“ явно го развълнува. Тя беше много неочаквана и това предизвикваше безпокойство, даже тревога.

Когато на вратата се почука, Хенрих въздъхна с облекчение. На прага се показа „старият антиквар“ Той държеше в ръцете си нещо загънато в голяма черна кърпа.

— Вие, струва ми се, искате да имате копие от тази скулптура, господин офицер?

Хенрих даже не погледна копието.

— В стаята ние сме сами — тихо каза той и заключи вратата.

— Отключете — строго заповяда „старецът“, — какви тайни може да има между старши лейтенант от немската армия и старец антиквар?

Хенрих преобърна ключа. „Старецът“ постави бюста между себе си и Хенрих, седна на края на стола, както сядат обикновено малките хора в присъствието на знатна особа. На масата той постави няколко миниатюри, извадени от джоба му. Сега всичко изглеждаше напълно естествено и ако някой случайно би погледнал в стаята, той не би забелязал нищо подозрително. Беден антиквар се старае да натрапи на офицера, който не разбира много от изкуство, някаква имитация. Без да изменя позата или даже израза на лицето си, „старецът“ започна не съвсем обикновен разговор.

— Мене ми се струва, другарю капитан, и при това не само на мене, че в последно време вие се държите много рисковано.

— Цялата ми работа тук е риск.

— Зная, но вие твърде много отпуснахте поводите. Трябва да ви предупредя, че стои въпросът за превеждането ви оттук.

Хенрих трепна.

— Изглежда, че и нервите ви са започнали да изневеряват. — „Старецът“ внимателно погледна Хенрих. — Стана ми известно за вашите връзки с маките и за оказаната им помощ. Затова знаят няколко души, даже повече — повече от десетина души. И вие не възразявате?

— Не.

— И се чувствувате в пълна безопасност?

— Опасността се поражда от самия характер на моята работа.

— За това не става дума. Известно ви е, че за вашето непредпазливо поведение на платото, когато задържахте, а след това освободихте двама партизани, знаят няколко души.

— Предполагам, че за това знае съдържателката на хотела.

— Вие не забелязвате ли, че гестапо вече се интересува от вашето обкръжение?

— Зная.

— Разкажете какво знаете.

Хенрих предаде своя последен разговор със Заугел, каза за неговите подозрения, които се отнасяха до Моника, за провокатора от електростанцията.

— Какви мерки взехте?

— Ликвидирах Заугел. А за провокатора съобщих на Моника Тарвал, която поддържа връзка с електростанцията, и на командира на отряда на маките…

— Старшият електротехник преди два дена умря, убит от тока с високо напрежение.

Хенрих въздъхна с облекчение.

— Какви други подозрения има към вас?

Хенрих разказа за разпита на Курт от Милер и за анонимното писмо на Шулц. „Антикварят“ се замисли.

— Шулц трябва да се премахне, и то колкото може по-скоро. Ако у него е възникнало подозрение и е започнал да действува, той няма да се ограничи само с анонимно писмо.

— Утре аз трябва да замина за Атлантическия вал. Надявам се, че там ще разузная за Шулц. Нали неговият донос пристигна от Монтефлер.

— С какви задачи вие отивате на Атлантическия вал?

Хенрих разказа за полученото поръчение от Еверс.

— Именно това, което ни е необходимо като въздуха. Нашите съюзници разтягат откриването на Втория фронт, като се позовават именно на Атлантическия вал, който уж представлява непристъпна крепост. Изпълнете поръчението колкото може по-точно. Нас напълно ще ни удовлетвори копие от доклада за вашия генерал и, разбира се, фотолентичката. Но не забравяйте, че тайната на този вал гестапо пази като зеницата на очите си. Там вече загинаха няколко наши и английски разузнавачи.

— Надявам се, че на мене ще ми провърви.

— Ние вярваме също. На вас се е удало много добре да се замаскирате, което в значителна степен облекчава вашата работа. Би било непростимо безумство да демаскирате себе си с някаква небрежност или излишно геройство. Ето защо нас така ни вълнува рискът, на който се подхвърляте, като се вмесвате в работа, от която трябва да стоите настрана. По-конкретно това се отнася до Людвина Декок.

— Аз сам дълго се колебаех. Но нейното арестуване заплашваше и моята лична безопасност.

— Струва ми се, че вие сте се ръководили не само от това. Помнете, капитане, че понякога, спасявайки един човек, ние рискуваме живота на стотици, а може би и на хиляди. Рискуваме да провалим тези планове, за които ние с вас даже не се досещаме. Такива планове има у командуването, което разчита на нас, и би било твърде жалко, ако се наложи да ги развалим. И така, бъдете внимателен, десет пъти по-внимателен, отколкото сте били досега… Сега, що се отнася до Шулц, аз ще взема всички мерки, за да го унищожим. Той се е опетнил с такива престъпления, разправял се е с мирното население, че е заслужил най-суровото наказание. И това, че е решил да се вмесва в работата на нашето разузнаване, само ще приближи присъдата, която е заслужил като военен престъпник. Но може да се случи и така, че аз да не мога да изпълня своето обещание. Ако през време на вашето пребиваване на участъка Сен Назер не получите от мене никакви известия, ще трябва сам да ликвидирате Шулц. На мене много не ми се иска това, но друг изход не виждам. Трябва да се действува бързо, иначе той може да ви разкрие като разузнавач. А вие сте ни необходим сега повече от всякога. Да, вашият ординарец надежден човек ли е?

— Напълно.

— Гестапо често пъти прибягва до услугите на ординарците, като им поръчва да следят за подозрителните офицери.

— Моят ми е предан.

— Това е хубаво. Направете така, че той да ви служи и телом, и духом. Това е дреболия, но в нашата работа от дреболиите зависи много. Повтарям, успели сте така хубаво да се устроите в хитлеристката бърлога, че просто би било престъпление да се провалите.

— От четвърти февруари аз съм годеник на дъщерята на генерал Бертхолд.

— Зная — без сянка от насмешка отвърна „антикварят“. — Вашата информация за плановете на Бертхолд, отнасящи се до Русия, е получена. Не винаги се удава да се попречи на тяхното осъществяване. Вашият тъст, капитане, е жесток човек, даже сред хитлеристите той има такава слава. Бъдете внимателен с него, постарайте се колкото може повече да използувате неговото доверие.

— Връзката същата ли остава? — попита Хенрих.

— Не. Поради вашата невнимателност ние сменихме системата за свръзка. След завръщането си от пътуването ще получите инструкции. Сведенията за Атлантическия вал ще предадете на човека, когото аз ще изправя при вас. Паролата същата. Бъдете здрав, капитане, и още един път ви напомням: предпазливостта не е страхливост в нашата работа, а висша форма на храбростта.

„Старият антиквар“ силно стисна ръката на Хенрих и излезе, оставяйки на масата скулптурата и една миниатюра.

Хенрих отиде до прозореца. На противоположния тротоар се появи познатата прегърбена фигура. „Старият антиквар“ се спря, извади портмонето и преброи парите. Доволна усмивка заигра на старческото набръчкано лице. Без да погледне към хотела, „антикварят“ се затътра нататък и бързо изчезна от очите на онзи, който тайно, отдръпнал завеската, го наблюдаваше.

Хенрих уморено се отпусна на креслото и дълго седя замислен, анализирайки всяка своя стъпка тук, в Сен Реми. Да, неговият неочакван гост имаше основание за безпокойство. Колко непредпазливости, колко излишен риск бе допуснал той!

Мислите на Хенрих бяха прекъснати от телефонния звън. Обаждаше се Милер.

— Кой? Кой идва вместо Заугел?… О, аз добре го познавам. Кубис е прекрасен офицер и истински приятел. Генерал Бертхолд много цени неговите способности и няколко пъти ме съветваше да завържа дружба с него. За вас това е просто находка, Ханс. Какво? Искате да намина? Много ще се радвам. Довечера с вас не ще мога да се видя. Ще легна рано да поспя преди заминаването.

Хенрих още не беше успял да се преоблече по домашному, когато дойде Милер.

— Аз се надявах, Хенрих, че днешната вечер ще прекарам с вас, но разбрах в щаба, че вие утре заминавате и даже не ще кажете къде и за колко време.

— Ние едновременно ще отпразнуваме моето завръщане и пристигането на Кубис.

— А вие не сте ли забравили, Хенрих, че ми обещахте след вашето оздравяване да ми разкажете нещо важно?

— Не съм забравил. Но аз никога не бързам да съобщавам на приятелите си неприятни новини.

— Неприятни? В последно време имам толкова неприятности, че дали ще бъдат една повече или една по-малко — няма значение.

— Така ли мислите?

— Хенрих, вие имате лош навик, отначало заинтригувате, а след това вече съобщавате същността.

— Добре. Ако сте готов да изслушате неприятното, аз няма да се бавя. Знаете ли кой разпитва мене и Пфайфер в щаба на маките?

Милер с тревога погледна своя събеседник.

— Самият Пол Шение! Да, да! Пол Шение. Беглецът от подземния завод, за ликвидирането на когото вие получихте пет хиляди марки и се надявате да получите и кръст.

Възцари се мълчание. Чуваше се как тежко диша Милер.

— Кой друг освен вас, Хенрих, го видя?

— Господин Пфайфер, шофьорът, който ни караше, и Бертина Граузамел, за смъртта на която аз имах нещастието вчера да съобщя на генерал Бертхолд, тъй като тя е негова племенница.

— За Пол Шение вие казахте ли на някого?

— Господин Милер! Вие имате за своите приятели много лошо мнение! Това ще бъде наша тайна, Ханс, докато…

— Докато какво?… — разтревожи се Милер.

— Докато ние с вас бъдем приятели! — многозначително подхвърли Хенрих.

Като поседя за приличие още четвърт час, Милер си взе до виждане, и излезе. В душата му имаше тревога.

На сутринта Хенрих тръгна на път и на другия ден вече излизаше от Лион за Сен Назер, близо до който бе разположена дивизията на генерал-майор Толе.

В комендантството на Сен Назер дълго и щателно проверяваха документите на Хенрих. Едва един час след пристигането си той можа да позвъни в щаба на дивизията, да съобщи за своето пристигане и да помоли за кола.

От Сен Назер му се удаде да тръгне едва следобед. Колата вървеше бавно по равната, сякаш съвсем безлюдна местност, тук-таме покрита с храсти. До пътните указатели, разположени по шосето, стояха ниски стълбчета с нарисуваните на тях черепи и шаблонните надписи „Внимание, минирано!“.

Собствено казано, минирано беше всичко, освен пътя. Създаваше се впечатление, че ако направиш крачка встрани, веднага ще полетиш във въздуха.

Шосето вървеше покрай брега и само на десет километра от града остро извиваше надясно, към малка горичка, която се виждаше на хоризонта. Като се приближи до нея, Хенрих забеляза сред високите гъсти дървета няколко къщички, където беше и разположен щабът на дивизията на генерал-майор Толе.

Началникът на щаба на дивизията полковник Бушмайер прие Хенрих с онази официална приветливост, която с нищо не задължава, но напомня, че е необходимо да се държиш в строго определените рамки.

— Съобщиха ни за вашето пристигане и ние предварително подготвихме данните, които ви е поръчано да получите. Но сега генерал-майорът не е в щаба и вие ще трябва да почакате до сутринта. Аз ще заповядам да ви приготвят стая, в която ще можете да си отпочинете след пътя.

Трябваше да се скучае и фактически напразно да се загуби цял ден. На другата сутрин съобщиха на Хенрих, че генерал-майор Толе е тук и може да го приеме точно в девет.

В определения час Хенрих доложи на генерала за целта на своето идване.

— Зная, зная — прекъсна го високият и сух като треска генерал Толе. — Аз вече се запознах с вашите пълномощия, старши лейтенант. Вие ще получите всички необходими за вас сведения чак до всяка пушка включително. Полковник Бушмайер ги е приготвил предварително, още когато ни съобщиха, че това е необходимо. Но аз заповядах още един път да сверят данните с това, което ние имаме в наличност на всеки пункт и на запасните позиции. Утре в десет часа сутринта всичко ще ви бъде връчено. А за сега отпочинете си при нас. Наистина ние не можем да ви предложим нито разкошен хотел, нито подходящо кабаре, но въздухът тук е превъзходен, такъв, какъвто вие няма да намерите никъде.

— Той ми напомня Далечния Изток, брега на Тихия океан.

— Вие били ли сте там? Кога сте успели?

— Случвало ми се е, господин генерал.

— А на Източния фронт също може би сте били?

— Бил съм и там. Есента на четиридесет и първа.

— Тогава, старши лейтенант, аз вземам от вас дума, че тази вечер след връщането ми от Сен Назер ние ще се срещнем и ще ми разкажете всичко, което знаете за Източния фронт. Нали моята дивизия и самият аз още не сме били там.

— На драго сърце, господин генерал. Ще ви разкажа всичко, което зная.

— Прекрасно! Влезте! — извика генералът в отговор на почукването на вратата.

Някой влезе. Хенрих седеше с гръб към вратата и не виждаше влезлия.

— Запознайте се, моят адютант, майор Шулц. А това е наш гост, барон фон Голдринг — представи той офицерите един на друг.

Хенрих прочете учудване и страх на лицето на майора, когато се обърна към него и се поздравиха.

— Аз отдавна познавам майор Шулц, господин генерал. Ние с него сме приятели. Нали така, господин Шулц?

— Съвършено вярно.

— Тогава ще вечеряме довечера тримата и ще устроим вечер на спомените за Източния фронт.

— Моите спомени бледнеят пред тези, които може да разкаже господин старши лейтенант фон Голдринг! Нали той дълги години е живял в Русия и познава тази страна.

— Вие и в Русия ли сте живели, бароне? — заинтересува се генералът. — Тогава с още по-голямо нетърпение ще чакам да се мръкне. Аз ще вървя. Вие, Шулц, цял ден сте свободен. Надявам се, че ще забавлявате нашия гостенин и ще се погрижите той да не скучае до вечерта. Ако трябва, можете да вземете моята лична кола, аз ще пътувам с щабната.

Хенрих и Шулц излязоха от кабинета на генерала.

— Да отидем в моята стая — предложи Шулц, посочвайки вратата срещу кабинета на генерала. Седнали един срещу друг, Шулц и Голдринг дълго мълчаха.

— Струва ми се, господин Шулц, вас не ви радва много нашата среща? — пръв наруши мълчанието Хенрих. — А учуденият ви поглед, с който ме срещнахте в кабинета на вашия началник, говори за това, че сте се надявали да ме срещнете може би на другия свят.

— Не ви разбирам, фон Голдринг.

— Вие, майор Шулц, дълго време сте работили в разузнаването и знаете, че доносът против някого като правило завършва с проверка на гестапо, а оттам рядко някой се завръща жив на божия свят. И така, вие сте се надявали, че аз вече съм покойник, и може би сте се молили за покоя на моята душа?

— Вие, както и по-рано, говорите със загадки, бароне.

— Лъжете се. Аз съвсем не съм склонен да играя на криеница с вас, Шулц. Вие нарушихте думата на офицер, нашата уговорка на Източния фронт. Аз съм дошъл, за да ви кажа, че също ще наруша своето обещание и тази фотография на генерал Даниел — нали я познавате? — незабавно ще предам, където трябва.

— Аз не съм нарушавал договора! — глухо произнесе Шулц.

— А кой написа доноса от Монтефлер за гестапо в Сен Реми? А доноса в щаба на корпуса в Лион? — наслука прибави Голдринг. — Мислите, че аз не зная? Аз сам помолих командира на нашата дивизия да ме изпрати тук, за да имам възможност да видя майор Шулц, преди да го отправя в гестапо. Ще се съгласите, че това е само съвсем незначителна компенсация за тия наистина малки неприятности, които аз имах заради вас… Но сега те ще се обърнат против вас. Та и за всяко дете е ясно, че вие през всичкото време сте се стремили да ме ликвидирате, за да заличите следите на своите собствени престъпления.

— Какво искате от мене? — изхриптя Шулц, очите му се наляха с кръв, по лицето му се появиха петна.

— От вас лично нищо! Нека за вашата по-сетнешна съдба се погрижи гестапо.

Шулц мълчеше. Прегърбил се, приповдигнал рамене, хванал се с пръстите на ръцете си за коленете, той напомняше звяр, който е готов да скочи върху своята жертва, но звяр, който пресмята дали ще му стигнат силите, за да победи.

— Струва ми се, всичко е ясно. Не смея повече да ви дотягам, господин Шулц.

— Голдринг! — извика Шулц и скочи на крака. Той стоеше изправен, турил ръце в джобове, настръхнал и зъл.

— Вие искате да ми кажете нещо, майоре?

— Аз искам да ви предупредя, преди да попадна в гестапо, вашата душа ще бъде в ада! — гласът на Шулц беше хриплив като след многодневно пиянство.

Голдринг бързо се приближи до майора. Шулц мушна пистолета си в джоба, но Хенрих забеляза това. Той хвана Шулц над лактите с двете ръце, с неочаквана сила го вдигна и го хвърли в креслото.

— Вие помните ли, Шулц, нашето съревнование по стрелба в тоя ден, когато ми подарихте тази снимка? Или искате отново да се съревноваваме в точност и бързина?

— Колко искате за картичката, Голдринг!

— Глупак! Аз съм достатъчно богат, за да ви купя с всичките ваши вехтории, а вие питате колко искам. Когато немският офицер нарушава честната си дума, той измива това със собствената си кръв! Но вие, както всеки страхливец, нямате достатъчно мъжество за това! Ето защо аз считам за свой дълг и, честна дума, приятен дълг, да ви помогна да направите това в присъствието на работниците от гестапо. Те ще съумеят да разберат причините за вашето фотолюбителство.

— Аз оттогава не се занимавам с фотографиране.

Хенрих се засмя.

— И това отново говори против вас, Шулц. Излиза, че вие така скъпо сте продали на болшевиките негатива на плана на операцията „Железен юмрук“, че повече нямате нужда от пари. При това напразно! Вие, Шулц, бихте могли добре да заработите при англичаните и американците. Те вероятно не лошо биха ви заплатили за фотолентичка на Атлантическия вал, макар и само от този участък, на който с разположена вашата дивизия. Уверявам ви, че някоя и друга десетка хиляди долари вие бихте получили. Или може би вие имате значително повече? Но аз лошо съм осведомен за цените на шпионските информации и фотографии. Да речем, ето на стената ви виси карта… — Хенрих отиде към завесата, която прикриваше картата, и я отдръпна.

— Какво е това? Аа, план на минните полета. Не, за това вие не бихте могли да получите така много. Това е глупост… Но у адютанта на командира на дивизията на Атлантическия вал има неща, по-интересни от картата на минните полета.

Шулц отиде към картата и я закри със завесата.

— Голдринг, кълна се в честта на офицер, че нито с една дума не ще ви напомня за моето съществуване.

— Дума на офицер? А вие имате ли такава? Нали ми я дадохте там, в Белорусия?

— Аз се страхувах…

— А вие имахте ли някакво основание да мислите, че аз ще наруша договора?

Шулц не отговори.

— Вие сте го нарушили, вие трябва и да отговаряте за това.

— Голдринг! Моля ви се, хайде на всичко, каквото искате…

— Аз нищо не искам от вас. Всички сведения за въоръжението за мене готви началникът на щаба. Утре ще помоля командира на дивизията за пропуск да обходя участъка и моята задача ще бъде изпълнена. С какво можете да ми помогнете?

— Вас могат да не ви пуснат на укрепените пунктове.

— И по дяволите! Те малко ме интересуват. Ще кажа на моя генерал, че не са ме пуснали, и край.

— Аз ще ви доставя пропуск, ще ви дам карта на минните полета, ще ви подготвя всички необходими документи. Вие можете да отидете в Сен Назер, през това време аз всичко ще направя за вас.

— И ето с такива дреболии вие искате да купите моето мълчание, Шулц!

— Голдринг! Господин фон Голдринг! Аз зная, че не е това, което може да ви удовлетвори, но кълна ви се — повече аз никъде и никога не ще продумам за вас! Кълна ви се, че вашите подозрения нямат на най-малко основание, вашата съвест може да бъде напълно спокойна. Тази снимка е просто фатално съвпадение на обстоятелствата и аз мога да докажа, че в нищо не съм виновен. Но само това, че ще ме изземат в гестапо, ще развали цялата ми кариера.

Хенрих си даде вид, че се е замислил.

— Добре, Шулц. Днес вие ще ми покажете укрепленията, довечера сме у генерала, а утре, след като получа документите, ние ще отидем заедно в Сен Назер и малко ще се поразвлечем. Впрочем, утре е събота и вие лесно ще измолите от генерала няколко часа, за да изпратите скъпия приятел, заедно с когото сте воювали на Източния фронт.

Странно изражение премина по лицето на Шулц.

— О, разбира се, ще ме пусне — много охотно се съгласи той и това накара Хенрих да настръхне.

— Ето ви моите документи, оформете пропуска и да отидем да огледаме участъка. Аз ще ви чакам при беседката пред щаба.

Хенрих беше уверен, че Шулц е готов на всичко само да го премахне от своя път. Но по пътя той не ще направи това, тъй като в щаба знаят с кого е тръгнал Голдринг, при това те през всичкото време ще бъдат пред хора. Шулц ще почака по-удобен случай. А той ще му се удаде едва утре, когато останат двамата в Сен Назер. Какво пък, ще видим кой кого?

— Можем да тръгваме — извести майорът пред входа на беседката.

Там чакаше кола, но водач не се виждаше.

— Ние без шофьор ли ще бъдем? — попита Хенрих.

— Аз сам ще я карам — каза Шулц.

Като излязоха от гората, колата бавно се понесе покрай брега.

— Та къде е този прославен Атлантически вал? — попита Хенрих и се прозя.

— Никакъв вал, разбира се, няма поне на нашия участък. Дивизията се е разтегнала на четиридесет и два километра и разполага само с три отлично укрепени пункта. Сега ще отидем на един от тях. Останалите са точно копие от този, който ще видим. Между тях има минни полета.

— Но нали нашите вестници твърдят за непристъпността.

Шулц разкривено се усмихна.

— Когато вашата дивизия се предислоцира тук, сам ще видите.

След десет минути колата спря. Хенрих учудено се огледа. Не забеляза никакви укрепления.

— Вие, майоре, струва ми се, се шегувате?

— И не мисля дори! Вие виждате ли тези мрежи? Вгледайте се в тях.

Непосредствено до водата, замаскирани с гъсти мрежи с цвят на листа, се протягаха три реда противотанкови дзотове от дебели железни греди. Хенрих забеляза всичките едва след като Шулц му ги показа. Зад укрепленията следваха замаскирани контраескарпи, а зад тях вкопани в земята железобетонни огневи точки с амбразури или с подвижни бронирани куполи. Във всяка точка дълбоко в земята бяха разположени здрави укрепления на няколко етажа. Там живееха войниците, там бяха хранителните складове, погребите с боеприпасите и запасното оръжие, резервоарите с вода. На всеки командир на рота бяха подчинени от шест до десет такива точки. В подземното помещение на ротния пункт беше поставен перископ, а на стената висеше карта, която даваше точна представа за целия участък, поверен на дадената рота. На нея бяха обозначени огневи точки, секторът за обстрел на всяка една от тях, минните полета и проходите в тях, посочен бе броят на войниците и боеприпасите.

Зад първата линия огневи точки минаваше втора, помощна, а зад нея трета, най-мощна. Всяка линия беше отделена от другата с минни полета.

Хенрих видя няколко укрепени точки, а след това предложи на Шулц да се ограничат с ротните командни пунктове.

За да не разбере никой, че е възможна предислокация на дивизията, Шулц, запознавайки Голдринг с командирите на роти, го представяше като представител на щаба на корпуса. Хенрих водеше с командирите оживена беседа, разказваше утешителни новини от Източния фронт, които уж бил получил от щаба на корпуса. Разглеждайки картата на укрепения район, той ту изказваше възторга си от точността на обозначенията, ту правеше малки забележки. На командирите на роти много се хареса този весел, остроумен офицер, който така непринудено се държи, и на никого не правеше впечатление, че той през всичкото време държеше лявата си ръка към гърдите, на мундира. Никой не се досещаше, че от най-обикновена дупчица поглеждаше замаскираният автоматичен фотоапарат.

Едва в седем часа вечерта, огледали и трите укрепени района, достатъчно изморени, Шулц и Голдринг се върнаха в щаба на дивизията.

— Вие доволен ли сте, бароне? — попита Шули, когато се върнаха от пътуването.

— Честно казано — не. Аз се надявах, че тук е построена истинска непристъпна крепост, а видях само разпокъсани укрепления, които противникът може лесно да блокира.

— А вие обърнахте ли внимание на това, че между всеки район е устроена взаимна връзка, която ги прави по-мощни, отколкото това изглежда на пръв поглед?

— Аз не съм такъв голям специалист по фортификационните съоръжения, че моите догадки да имат някакво значение. Радвам се, че ще мога за всичко да информирам генерал Еверс, а изводите нека да си направи сам.

Дойде ординарец и покани Голдринг и Шулц да отидат при генерал-майор Толе. Но на Хенрих, уморен от оглеждането на укрепения район, повече от всичко му се искаше да си почине и в душата си той проклинаше гостоприемството на генерала, още повече, че съвсем не се надяваше да научи от него нещо ново и интересно. След днешната обиколка всички секрети на Атлантическия вал буквално лежаха в джоба на Хенрих, зафиксирани на особено чувствителна микролента. Но беше неудобно да се откаже от покана.

Толе посрещна гостите твърде приветливо. Той предварително бе помислил за вечерята, за подбора на вината и на масата се поведе оживена непринудена беседа. Генералът се държеше като гостоприемен стопанин и само като стопанин. Говореха най-много за Русия. Преди заминаването на Източния фронт генералът искаше колкото може по-добре да се запознае с тази съвършено загадъчна за него страна. Той обсипваше Хенрих с въпроси, отговорите на които изслушваше с внимание. Генералът особено се интересуваше от въпросите, които бяха свързани с живота и бита на народите на Съветския съюз, с типичните черти от характера на руснаците, украинците, белорусите. В това, както той считаше, бе ключът, с който биха могли да се обяснят всички несполуки на немската армия на Източния фронт.

— Ние се държахме само като завоеватели, а завоевателят, ако иска да се задържи на завладяната територия, трябва да бъде и дипломат психолог — резюмира своята мисъл Толе.

Очевидно той се считаше за тънък дипломат и човек с широк кръгозор. Впрочем, всичките негови бележки и изказвания свидетелствуваха за любознателен, но ограничен ум. И Хенрих не без злорадство мислеше за това, колко бързо ще се разпръснат всичките илюзии на генерала, когато се сблъска на Източния фронт с населението на окупираните от хитлеристите територии.

В края на вечерята генералът съвършено неочаквано за Голдринг и Шулц им съобщи една новина.

— А знаете ли, господин фон Голдринг, вие ще трябва да отидете в щаба на нашия корпус в Дижон.

— Но материалите, които са ми необходими, вече са приготвени. Поне тъй ме увери полковник Бушмайер, че утре сутринта той ще ми ги връчи. Официално заверени и подписани. Нима отново има някаква пречка?

— Не, не, от наша страна няма никакви пречки. Вие действително в десет часа сутринта ще получите всичко, което е било обещано. Но все пак ще се наложи да отидете в Дижон. Там е работата, че преди известно време аз пратих проект за реконструкция на първата линия на укрепленията. Ако този проект бъде приет, тогава в данните, които ще получите от нас, трябва нещо да се поизмени в зависимост от поправките, които безусловно ще възникнат при реконструкцията. Преди да заминем за Източния фронт, ние вероятно ще заменим част от оръжието. И тогава ще можем да оставим нещичко на вашата дивизия. Всичко това трябва да се изясни. Аз мисля, че утре, след като получите от нас всички материали, вие с майор Шулц ще отидете в Дижон и там окончателно ще уточните този въпрос. Надявам се, че нямате нищо против това да прекарате още един ден заедно?

Хенрих мълчаливо се поклони в знак на съгласие.

— А вие, майоре?

— Аз ще съм щастлив да бъда в компанията на господин Голдринг колкото може повече! — радостно отговори Шулц.

„Шулц явно се зарадва, като чу предложението на Толе — мислеше Хенрих, легнал вече в кревата. — Може и през време на прегледа на укрепленията той да е забелязал нещо? И ще иска в щаба на корпуса, където навярно има връзки, да ме притисне към стената? Не, едва ли. Шулц не би отишъл на такъв риск — да ме пусне оттук с всички тайни на Атлантическия вал. Нали по пътя аз мога да избягам. А той сам ме води по вала, сам ми достави пропуск. А какво пък, ако му върна тази снимка с генерал Даниел и мирно се разделим? Поне дотогава, докато предам лентата. Но ако получи снимката, той ще почувствува, че ръцете му са развързани, и незабавно ще поведе борба с мене, със своя заклет враг, открито, без да се крие зад анонимни доноси. Така аз не ще намаля, а ще увелича опасността. Мене могат да ме задържат по пътя и тогава… Не, остава един единствен изход: двубой с Шулц, от който непременно трябва да изляза победител.“

На другия ден Хенрих и Шулц бяха вече в Нант. Тук те трябваше да се прехвърлят в друг влак, за да пътуват към Дижон.

Изясни се, че влакът трябва да се чака до вечерта.

Обядваха и вечеряха заедно, на една маса. И ако някой следеше тяхното поведение, той непременно би помислил: „Ето това са приятели, които са готови да отдадат всичко един за друг.“ Така щедро те се гощаваха един друг с ястия, напитки, десерти. Но най-много с напитки.

Шулц, същият този Шулц, който дълго опипваше, сякаш милваше на прощаване, всяка марка, преди да я загуби, който криеше в най-потайни места всеки франк, този Шулц днес не жалеше нищо за Голдринг: той поръчваше вина от най-добрите марки, черпеше с най-скъпия коняк, показа добро познаване на ликьорите. Майорът се безпокоеше от това, че неговият приятел пиеше малко и само допираше до устата си чашата.

Барон фон Голдринг, както винаги, беше щедър и гостоприемен.

— Отдавна ли сте така умерен, господин Шулц? — заинтересува се Хенрих, като забеляза, че майорът отпива от скъпото вино на малки глътки.

— Още откогато се разделихме с вас на Източния фронт. Аз си дадох дума да не пия до победата на Германия — поясни майорът, макар че неговият почервенял, покрит със сини жилки нос и торбичките под очите красноречиво свидетелствуваха, че Шулц никога не е бил привърженик на сухия режим.

В купето неразделните приятели също пътуваха заедно и само двама. Шулц обеща на чиновника голямо възнаграждение, ако не допусне при тях никакви пътници.

— Поне ще можем спокойно да си отпочинем — доволен каза Шулц. — Аз, знаете ли, фон Голдринг, обичам да пътувам сам, през целия път спя. В края на краищата и във вагона също може да се почива.

— Напълно съм съгласен с вас, Шулц — кимна Голдринг, като се устройваше удобно на своето място.

Хенрих затвори очи и разкопчал яката на ризата си, легна на възглавницата. Шулц направи същото.

След пет минути се чу равното, спокойно дишане на старши лейтенанта. Добре тренираното дишане с нищо не издаваше, че Голдринг не спи, а изпод неплътно притворените клепки внимателно наблюдаваше лежащия срещу него. И ето че клепките на Шулц трепнаха веднаж, втори път, вече се забелязваха цепките на очите му. Неговият напрегнат поглед опипа лицето на Хенрих и потърси онази отпуснатост на чертите, която говори, че сънят е оборил човека.

Хенрих отвори очи, протегна се и широко се прозя.

— Дявол да го вземе, иска ми се да заспя, а чувствувам, че не ще заспя! — оплака се той на Шулц, който се престори, че също току-що се е събудил.

— А вие се съблечете, свалете мундира — посъветва го той.

— Защо вие не спите, защо не се съблечете?

— Привикнал съм да спя и облечен, и седнал, и даже стоешком — отговори Шулц и затвори очи.

И отново настъпи дълго мълчание, през време на което всеки от пътниците през неплътно затворените си клепачи внимателно следеше другия. Хенрих усети, че го обхваща лека отпуснатост, предвестница на сън. Не, днес той няма право на сън! Днес Шулц не жалеше пари и твърде много го гощаваше. Освен това майорът диша много тихо, нервно, а се хвалеше, че добре спи, когато пътува.

Хенрих се надигна и натисна копчето на звънеца.

— Чаша силно черно кафе — заповяда той, когато прислужникът се показа на вратата.

— Бароне, какво правите! Кафе преди сън! — гласът на Шулц звучеше развълнувано, даже умоляващо.

— Знаете ли, майоре, аз познавам себе си: щом веднага не заспя, а дремя така, както сега, нощта все едно е загубена. По-добре да пийна кафе и съвсем да прогоня съня.

— Вземете нещо за сън.

— Нямам в себе си, пък и не обичам.

— Аз ще ви дам луминал — охотно предложи Шулц.

— Аз никога не употребявам луминал, от него сутрин много ми тежи главата.

Прислужникът донесе чаша силно кафе и мълчаливо го остави на масата.

— Донесете и на мене! — заповяда Шулц.

— Господин Шулц, та вие току-що ме предпазвахте от кафето.

— Няма да е другарско да ви оставя сам и да спя…

— Що за условности!

Шулц, без да отговори, на малки глътки отпиваше от донесеното от прислужника кафе.

Хенрих пиеше бавно, след всяка глътка той правеше дълга пауза и с голям интерес четеше малък том от Мопасан. Шулц нямаше книга. Той явно се чувствуваше неудобно. Кафето вече бе изпито и майорът нямаше какво да прави.

— Бароне, нямате ли нещо да почета?

— За съжаление…

Отново дълга пауза.

Хенрих сложи книгата на масичката и излезе от купето. Около минута той стоя в коридора, след това на нещо се усмихна и влезе в тоалетната. Ослуша се. Нищо. Но ето че се чуха стъпки. Някой дръпна ръчката. Хенрих чу хрипливото, със свистене дишане на Шулц.

Той почака минута, две, три… Най-после излезе. Край вратата стоеше Шулц.

— Чуден компаньон спътник сте вие — влезе в купето си Хенрих.

Шулц се вмъкна в тоалетната и в същия миг се върна. След него дойде прислужникът, за да вземе празните чаши.

— Чаша кафе! — заповяда му Шулц.

— И на мене! — добави Хенрих.

Прислужникът с учудване погледна офицерите и мълчаливо излезе.

Шулц седеше, хванал главата си с ръце.

— Може би ще почетете на глас? — попита той Голдринг.

— Най-малко от всичко мога да изпълнявам ролята на четец.

Шулц отдръпна завесата на прозорчето и се загледа в нощната тъмнина. Хенрих угаси светлината.

— Какво правите? — извика Шулц и се отдръпна от прозореца.

— Нощем не позволяват да се вдигат завеските. Вие знаете, че сред маките има отлични стрелци, господин Шулц.

Майорът сърдито дръпна завесата.

— Вие мислите цяла нощ ли да не спите? — не издържа най-после Шулц, като забеляза, че часовникът показва вече два и петнадесет.

— Да!

— Защо?

— Именно поради това, че вие много се интересувате, майоре.

Шулц тежко въздъхна и се облегна на седалката. В това време във вагона се чу така познатото и така тревожно „Ку-ку-ку! Ку-ку-ку!“. Във влака, където всичко беше се притаило, прогърмя гласът на говорителя: „Внимание! Ескадрила от англо-американската авиация откъм Ла манш е пресякла въздушната граница на Франция.“

Хенрих сложи фуражката си, скри полската чанта на гърдите си, под мундира. Той погледна Шулц и долови неговия съсредоточен, настръхнал поглед. Очевидно някаква мисъл беше залегнала в главата на майора. Очите му неочаквано започнаха да блестят.

— Внимание! Внимание! Ескадрилата се насочва право към Дижон. Влакът спира. Всички да излязат от вагоните и да залегнат покрай железопътното платно! — заповяда говорителят.

Всички пътници бързо заизлизаха от своите купета. Колелата на влака изскриптяха, вагонът потрепера.

Хенрих изтича към изхода и усети върху врата си горещото дишане на Шулц. Тогава той се обърна и отстъпи настрана.

— Вие сте старши и трябва да излезете пръв.

— Вие пък сте гост.

Въпреки сериозността на обстановката Хенрих се надуваше от смях. Хванал Шулц за ръка, той заедно с него скочи от вагона. Двамата се затичаха в крак покрай релсите, все още хванати за ръка, после слязоха от насипа и залегнаха в оврага, с глави един към друг. Чуваше се шум на авиомотори. Той нарастваше, увеличаваше се.

Небето вече посивя и Хенрих вдигна глава, за да погледне нагоре. В този момент погледът му падна върху ръката на Шулц. Тя бе на кобура.

— Господин Шулц! Вие, струва ми се, се готвите с пистолетни изстрели да прогоните вражеските бомбардировачи? — в гласа и на лицето на Голдринг се четеше нескрита заядливост.

— Не, бароне, аз се готвя да стрелям във вас! — просъска Шулц и извади пистолета си от кобура. Чу се свистене на авиобомба, то заглуши всички звукове.

На сутринта, пристигайки в щаба, генерал-майор Толе удивено погледна дежурния, който, склонил скръбно глава, му подаде някаква телеграма. Едва след като прочете телеграмата втори път, той разбра нейния смисъл.

„Днес на разсъмване по време на нападението на вражеската авиация загина вашият адютант и мой стар другар майор Шулц. Искрено съчувствувам. Старши лейтенант барон Голдринг.“

Толе се прекръсти набожно.