Юрий Долд-Михайлик
И сам воинът е воин (18)

Хенрих изпълнява присъда

— Мило момиче, ти просто не умееш да се държиш, както трябва. Не бива да забравяш, че седиш заедно със своя годеник, който е дошъл при тебе да пие вино. А ти ме гледаш с такива очи, като че ли сме женени от десет години и едва ли не се готвя да счупя бутилката в главата ти.

— Франсоа! Как умееш да се пошегуваш, да се шегуваш всякога, даже и сега! Кажи ми защо Людвина пристига именно сега, когато е толкова опасно!

Моника бе смаяна от вестта за пристигането на „братовчедката“ й от Бонвил и не можеше да скрие тревогата си.

— Засмей се…, пийни вино. Нас вече ни заглеждат! Аз и без това постъпих непредпазливо, като дойдох в ресторанта. Но така е вече по-добре! Сега много приличаш на влюбена девойка… Учудена си защо Людвина пристига именно сега? Затова, защото най-после започна нещо подобно на истинска борба против окупаторите! В такъв случай връзката с Бонвил трябва да бъде постоянна.

— А тя има ли открит лист?

— Аз знам, колкото и ти. Ще пристигне Людвина Декок, трябва да я посрещнем — това ми е известно.

— А с кой влак?

— Днес в шестнадесет и двадесет.

— Добре, аз ще я посрещна.

— Ще отидем да я посрещнем двамата. Но не заедно. Аз ще чакам на перона от дясната страна на главния вход, ти от лявата. Този, който пръв забележи Людвина, ще тръгне в тълпата заедно с нея, без да дава вид, че я познава. Вторият, след като почака две-три минути, ще тръгне след тях, като наблюдава дали не ги следи някой. Непосредствено зад гарата, на ъгъла на Парижка и Лозарска, този, който посрещне Людвина, ще й направи знак да спре пред щанда, където се продава сироп. Това, че двама пътници са се спрели едновременно да пият сироп, няма да предизвика у никого подозрение. Този, който наблюдава, ще мине покрай тях. Ако е убеден, че никой не ги следи, може да се присъедини към компанията. Ако забележи нещо подозрително, ще продължи по-нататък сам. Ясно ли е?

— Всичко, освен едно, какво ще прави този, който пие сироп заедно с Людвина?

— В случай на опасност той, без да се оглежда, ще продължи пътя си и повече няма да се грижи за Людвина. Наоколо дежурят наши хора, на които са дадени необходимите указания.

— Десет минути преди да пристигне влакът аз ще бъда на гарата.

— Рано е. Ела в шестнадесет и деветнадесет. Не бива да те забележат, че стоиш на перона. Престори се, че си дошла на гарата да си купиш илюстровани списания… А сега дай си ръчицата да си вземем до виждане така, както правят истински влюбени, и аз да бягам…

Франсоа стисна ръката на девойката, погледна я в очите и си тръгна. Вече на изхода се провикна, че първият танц ще бъде негов, махна с баретата си и изчезна зад вратата. Моника също махна с ръка и се усмихна, макар да не й беше до смях.

Девойката много се разтревожи от пристигането на „братовчедката“, както тя нарече пред Хенрих Людвина Декок. С какво да се обясни това неочаквано пристигане, особено сега, когато гестапо въведе открити листове за всички, които влизат или излизат от Бонвил? На Людвина, както и на всички пътници, навярно ще се наложи да стои няколко часа на площада край гарата, обкръжени от кордон войници, и да чака, докато гестаповците им проверят документите. Кой знае как ще завърши за нея тази проверка. Този, който я изпраща тук, сигурно прави такъв риск, защото задачата е много важна и срочна. Толкова повече, че само преди три дена Моника писа на Людвина. За неподготвеното око то беше съвсем обикновено писмо — обикновена кореспонденция на две еснафки, изцяло заети със своите домашни работи. Моника пишеше, че в Сен Реми често пада сняг, което по-рано почти не е ставало, духат студени неприятни ветрове, много е трудно да се намерят продукти и цените отново се покачват. А това трябваше да се разбира така: в Сен Реми зачестиха арестите, което досега не е ставало, партизаните се активизираха, идването сега в Сен Реми е много рисковано…

И въпреки това предупреждение пак изпращат Людвина! Без съмнение, тя идва по много важна работа!

А и събитията се развиват така, че човек винаги трябва да бъде готов за всякакви изненади. Откак руснаците обкръжиха немската армия при Сталинград, Моника и майка й всяка сутрин и вечер слушат радио. Сутрин — комюникето на немското командуване, през нощта, ако успеят да хванат необходимата вълна — предаването от Лондон на френски език.

Досега за Моника, както и за госпожа Тарвал, Съветският съюз беше страна не само неизвестна, но и съвсем неразбираема. Жените казваха: „Там всичко е не така, както у нас.“ Но в какво се състоеше разликата — те не знаеха, а и не се стремяха да узнаят.

И изведнаж тази неизвестна далечна Русия започна да й става все по-близка. Най-после за Моника тя стана така близка до сърцето, както родината й — Франция. Моника се чувствуваше задължена на руснаците и заплащаше този дълг с единственото съкровище, което имаше: с любов и възхищение, с преклонение пред несъкрушимата сила на духа и с искреното желание самата тя да се присъедини към тази велика армия от борци за справедливост.

Всеки вестникарски ред, в които се говореше за боевете по далечните простори на Русия, девойката четеше с все по-голямо внимание. От Франсоа тя се научи да чете между редовете и вече знаеше: ако се говореше за изключителен героизъм на немските части, които защищават един или друг населен пункт, това означаваше, че този пункт или е освободен, или е обкръжен от руснаците, когато се съобщаваше за планомерно отстъпление на предварително подготвени позиции — това означаваше, че хитлеристите бягат.

Като четеше вестниците, Моника от време на време хвърляше благодарен поглед към ъгъла на лавицата, където бе поставена единствената книга, която тя можа да намери тук, в Сен Реми, за да се запознае по-добре с Русия. Колко малко е това и едновременно много!

Томчето от Ромен Ролан, в което той пише за Толстой… Тази книжка беше забравил у тях вуйчо Андре и тя дълго стоя от никого непрочетена на тавана в големия сандък, в който госпожа Тарвал събираше разни ненужни предмети, като повредени катинари, старите си шапки, реклами от различни фирми, счупени дръжки на врати, окъселите роклички на Моника и износените панталонки на Жан. Като ровеше във вехториите, Моника случайно намери тази книга, взе я като скъпоценна вещ и цяла нощ чете, стараейки се през душата на един човек да вникне в душата на цял народ. Колко трудно бе на девойката да се ориентира в това, което бе написал Ромен Ролан! Тя самата не бе прочела нито ред от Толстой и поради това бе принудена да върви пипнешком след мислите на своя велик съотечественик, който не бе наясно пред какво повече се прекланя: пред гениалността на художника или пред величието на човека, страстно търсил истината през целия си живот… Но как е могъл Толстой да пише за непротивене на злото?

О, Моника добре знаеше, че на злото трябва да се противиш, иначе то ще те смачка. Понеже злото е въоръжено с всичко: с оръдия, бомби, автомати, концлагери, насилие, коварство, с жестоко равнодушие към хората, към човешкото сърце. Значи, и великите хора също грешат! Какво може да направи тогава тя, обикновената девойка от малкото градче, сгушено в предпланините на Алпите? И защо все пак така силно бие сърцето й, когато чете за този непознат за нея руски човек? Нали и неговият народ не се съгласи да не се противи на злото, той въстана против своите подтисници и ги унищожи, той и сега се вдигна на оръжие, за да защищава своя живот, своите права.

Понякога Моника отваряше книжката на тази страница, където беше портретът на Толстой, и дълго разглеждаше лицето на писателя. Какво иска от нея този особен поглед, съсредоточен в себе си и същевременно насочен пряко в очите й. Суров, остър, проницателен и взискателен поглед, който буди в сърцето й такава тревога? Той сигурно така е влиял на всеки, който го е виждал приживе. Той е искал справедливост, истина и ако сбъркаш пътя към тази истина, зовял е хората да я търсят и да я достигат! Вероятно този страстен стремеж към истината е свойствен на всички руснаци! Именно това ги е направило толкова решителни в борбата?

А нима този страстен стремеж към правдата не живее и в нейното сърце, не я мъчи вече дълго време? Колко ясно и просто беше всичко по-рано за Моника. Тя бе щастлива, че се е родила в такава прекрасна страна като Франция, тя бе благодарна на съдбата за това, че безкрайно обича своя народ и своята родина… И народът, и Франция за девойката бяха тъй необятни, за да ги опознае добре. И колко беше удивена, когато разбра, че за Франция знае само малко повече, отколкото за Русия. И за французите също. Съществува Лавал, правителство във Виши, което продаде нейната родина, съществуваше такъв мерзавец като Левек, който предава честните хора и служи на враговете. Съществуват също така Франсоа, вуйчо Андре, Жан и стотици хиляди хора, които не склониха глава пред Хитлер и хитлеристите и забягнаха в планините, за да се бият с враговете. Значи, има два лагера французи и две Франции? А може би не две, а и повече? Защо към маките се присъединиха тези, на които родината даваше най-малко? Именно тези, които създаваха благата в нея — отглеждаха лозя, пасяха стада по планините, работеха в работилниците, прокарваха пътища по планинските склонове. А тези, които живееха на техния гръб, като мишки се изпокриха и от време на време, когато нямаше наблизо никой, крещяха за своя патриотизъм, за любовта си към Франция. Да допуснем, че хитлеристите бъдат прогонени. Какво ще стане тогава? Пастирите ще се върнат при стадата си, каменарите към чуковете си, лозарите при лозята си, работниците отново ще се наведат над становете си. А тези мишки ще излязат от дупките си и ще се заемат да ръфат тялото на народа, да откриват нови магазини и заводи, да купуват разкошни автомобили? В техния град отново ще се появят охранени и капризни курортисти. И в нейната прекрасна Франция всичко ще тръгне по старому. Прекрасна. А тя уверена ли е в това?

Колко ти е тежко, Моника, сега, когато се събуждаш от твоя безоблачен юношески сън, с какви мъки се ражда твоята нова душа, та ти няма даже с кого да се посъветваш! Да се обърнеш към Франсоа? Но дали той има време да слага в ред твоята малка глупава главица? Ще се пошегува, както винаги, и толкова.

И все пак Моника се обърна за съвет към Франсоа. И за нейна изненада този път той не се опита да мине с шега.

А събитията се развиваха бързо и на Моника се струваше, че някъде далеч на хоризонта огрява розовата ивица на зората, която предвещава раждането на слънчевия ден след дългата бурна нощ.

А може би именно Людвина ще донесе важните новини? Нали са я пратили тези, които ръководят всички маки. Франсоа, естествено, не й говори за това, но Моника не е дете, сама се досеща: достатъчно бе да каже на Людвина номера на влака, часа на тръгването му от Бонвил, за да хвръкнат вагоните във въздуха. Тя веднага съобщи на когото трябваше. А сега тя носи важни указания. Франсоа сигурно знае целта на идването й, но той все още смята Моника за момиченце. Колко пъти вече тя го моли да я вземе да участвува в някоя важна операция, а той само й се усмихваше и казваше, че и без това е направила много повече, отколкото той е очаквал. И към Хенрих Франсоа се отнася по-иначе. Той вече не я предупреждава да внимава с него, а веднаж недвусмислено й намекна, че и сред немците има много антифашисти. Не, сега не трябва да мисли нито за Хенрих, нито за това, с каква задача идва Людвина. Трябва да се постарае всичко да мине добре. Ето влакът изсвири, трябва да върви по-бързо, за да бъде на гарата в момента, когато той пристигне.

Моника излезе на перона и без да обръща внимание на гестаповците, които се шляеха, се приближи до вестникарската будка, разположена отляво на главния вход. Тя си купи вестник, взе от лавицата една книжка от илюстровано списание и внимателно почна да разглежда есенните модни рокли, напечатани на последните страници.

Влакът пристигна и спря. Моника трябваше да даде вид, че от чисто женско любопитство разглежда тоалетите на дамите, като ги оглеждаше от главата до петите. Но в кой вагон е Людвина? Аха, ето от прозореца се мярна лицето й. Ето Людвина излиза. Облечена е в светло кожено модно палто и с малка черна шапчица, около която красиво се очертават златистите й коси, елегантна дама, на никого и през ума няма да мине… Но, боже мой, какво става?!

Моника даже си закри лицето с разтвореното списание и над него погледна Людвина.

Да. Един гестаповец отляво, друг отдясно и трети зад нея. Людвина е арестувана. Франсоа дали видя? И ако е видял, защо не се притече на помощ?

Моника направи крачка напред, но срещна суров предупреждаващ поглед. Людвина, съпроводена от гестаповците, изчезна в един от служебните входове.

Когато арестуваната премина покрай нея, Моника се въздържа да не политне и изкрещи, но пред очите й притъмня. Девойката се опря на вестникарската будка, за да не падне.

— Отивай си в къщи и не прави глупости! — сякаш отдалеч дочу сърдития шепот на Франсоа.

Моника се обърна и бавно си тръгна. Пред хотела я настигна Франсоа.

— Ще изляза през черния вход — каза той в движение и влезе вътре.

Всичко това за Моника изглеждаше страшен сън. Сега тя ще влезе в своята стая, в своята малка крепост и кошмарният сън ще изчезне. Не, това е истина — на стола седи Франсоа, лицето му е бледо, сънено.

— Франсоа — извика девойката, — нима няма да можем да спасим Людвина? Та ние сме много! Да извършим нападение на гестапо, да я изтръгнем от ръцете им!

Франсоа горчиво се усмихна.

— Аз съм дошъл само за това, да те предупредя да не направиш нито едно непредпазливо движение, крачка или поглед! Арестуването на Людвина може да е случайно, но не е изключено да са подушили нещо. Трябва да бъдем готови за всичко. Прегледай си всички книжа и вещи. Не забравяй, че всяка дреболия може да доведе до много сериозни последствия. Унищожи ли билета, с който пътува до Бонвил? Извади всичко от чантичката си и още един път провери! Как по-нататък ще се свързваш с мене, вече знаеш — чрез продавача от галантерийното магазинче. Ако ме хванат, той знае как трябва да действува по-нататък — аз ще му дам указания. Срещу тебе те могат да имат две обвинения — отиването ти в Бонвил и срещите ти с мене. Срещите ти с мене са естествени — аз съм ти годеник. А за Бонвил… Аха, можеш да кажеш, че уж аз съм те ревнувал и ти си отишла в Бонвил, за да бъдеш с Голдринг необезпокоявана от мене. Това той ще потвърди, тъй като на пръв поглед така и изглеждаше. Мене ми се струва, че той е порядъчен човек. Но преди всичко е необходимо спокойствие! Легни си, почини и забрави за случилото се.

— Но те ще изтезават Людвина!

— Те могат да изтезават и Людвина, и мене, и тебе, и когото пожелаят. Все едно — всички няма да избият. Но ние знаем по кой път да вървим, нали, девойче? Това аз ти казах за всеки случай. Убеден съм, че всичко ще се уреди. И ще поиграя на сватбата ти.

Моника прегърна Франсоа и горещо го целуна.

— Това също за всеки случай. За всичко, което направи за мене. И… аз искам да ти кажа, че в мене можеш да бъдеш сигурен!

— Аз знам… — потрепера гласът на Франсоа.

Но щом остана самичка, Моника изгуби кураж. Пред очите й се появи лицето на Людвина, стройната й фигура, облечена в модното светло палто, а до нея зловещите фигури на гестаповците. Нима не може да бъде спасена, нима тя ще загине в ръцете на палачите?

Моника почувствува, че по тялото й премина хладна вълна. Не, не трябва да стои със скръстени ръце, трябва да се действува. Преди всичко да се унищожат всички писма, още един път да се прегледат всички снимки, да почисти чантичката. Ето, купи си рогови игли и така си стоят завити в хартия с реклами от фирмата на магазина. Франсоа беше прав, когато предупреди, че всяка дреболия може да доведе до сериозни неприятности. Тя унищожи билета, с който бе пътувала до Бонвил. И защо трябва това да крие? Сигурно те са я видели във влака. А как да отговаря, ако я попитат къде е отседнала? В стаята на Хенрих. Но нали портиерът на хотела много внимателно я изгледа и сигурно я е запомнил. Той може да бъде посочен за свидетел. Трябва да предупреди Хенрих да не казва, че я е видял заедно с „братовчедката“ й. Тя няма да му обяснява нищо, а просто ще му каже, че са арестували „братовчедката“ й, когато тя пристигнала на гости при Моника, и че това е някакво недоразумение… А дали не бива да помоли Хенрих да попита Милер за Людвина? Съвсем естествено е тя да се тревожи какво става с родственицата й…

Моника като вихър се втурна във вестибюла и отново се качи на втория етаж в крилото, в което беше стаята на Хенрих, и без да се колебае, почука на вратата.

— Какво ви е, Моника? Защо лицето ви е бяло като платно, а ръцете студени като лед?

Хенрих също побледня, като видя девойката в такова състояние. Моника, без да отговори, се отпусна на стола. Горещите длани на Хенрих стискаха студените й пръсти. Тези здрави ръце изглеждаха толкова надеждни. Да му се довери, да му разкаже цялата истина, той трябва да й помогне да спаси Людвина!

— Хенрих, това, което сега ще чуете, аз може би нямам право да ви кажа. Но аз съм в безизходно положение. Арестуваха братовчедката ми, тази, която вие видяхте в Бонвил. Тук, на гарата. Тя идваше у нас, при мене. Всяка минута може да арестуват и мене. Не ме питайте защо и как! Ако това беше лична моя тайна, аз бих ви я доверила. Но аз не мога нищо да кажа. Кажете ми какво да правя? Може би вие ще ми помогнете?

Хенрих така силно стисна пръстите на девойката, че тя едва не извика.

— Ще направя всичко възможно, Моника. И за нищо няма да ви питам. Освен за това, което ще ми помогне да се ориентирам в тази работа. Но, в какво може да бъдете вие подозирана от гестапо?

— Бонвил, срещата с братовчедката, ако те узнаят за отиването ми там.

— За пътуването ви те знаят. Но аз убедих Милер, че сте дошли на среща с мене, и доколкото разбрах, той повярва. Простете ми за това признание. Но Милер свързваше вашето пътуване с нападението на маките върху влака с оръжие и аз съм длъжен…

Моника почервеня като божур.

— Разбирам ви. Благодаря, Хенрих! В случай на нещо аз мога да кажа, че съм била при вас?

— Разбира се. Но в момента, когато Курт ми предаде разговора си с Фелднер, вас ви нямаше в стаята. Запомнете!… А сега, що се отнася до братовчедката. Тя може би ще ви изложи?

— Само със самия факт, че идва при мене…

— Така, разбирам… Името на вашата братовчедка?

— Аз не знам под какво име тя пътува насам, но тя се казва… — Моника за минутка се поколеба. — Аз ви доверявам, Хенрих, истинското й име е Людвина Декок. Но ако тя се е нарекла иначе, вие трябва да забравите това име.

— Може ли под формата на уважение към притежателката на хотела да се заинтересувам от съдбата на нейната родственица?

— Не, Людвина не ни е родственица.

— Това усложнява работата. Но аз все пак ще се помъча да разузная. Макар да не съм уверен, че ще успея.

— Господи, нима тя ще загине и няма никаква надежда за спасение? — простена Моника. — Ако работата се отнасяше само до мене, аз бих отишла в гестапо и бих настоявала, бих искала…

— Това няма да направите, Моника! Да се уговорим така: идете си и чакайте. Абсолютно никъде не излизайте, даже и в ресторанта. Аз ще се опитам да разузная доколко сериозни са обвиненията против Людвина Декок и веднага ще ви съобщя. Но се въоръжете с търпение, с Милер аз трябва да се срещна в интимна обстановка, а това мога да направя едва довечера. Ясно, нали?

В знак на съгласие Моника кимна с глава и мълчаливо протегна малката, леко загрубяла ръка. Хенрих се наклони и притисна бузата си до нея.

— Аз ще направя всичко възможно и даже невъзможното само тези пръстчета да не треперят от вълнение! — прошепна той.

Когато Моника си излезе, Хенрих извика Курт и му каза да вземе от госпожа Тарвал шест бутилки коняк, лимони, захар и всичко това да занесе в колата.

— Къде ще отиваме, господин старши лейтенант?

— Ще вървя аз сам. А сега малко ще поспя, че нещо не ми е добре. Не ме събуждай до осем часа, ако не се налага по много важни причини. Когато замина, можеш да си отидеш в казармата, аз ще се върна късно.

— Слушам!

Хенрих легна да спи, надявайки се, че до вечерта главата ще престане да го боли, но не можа да заспи. Тревогата за Моника и различни съмнения разнесоха съня му.

„Имам ли аз право да се захващам с тази работа?“ — отново и отново, много пъти той питаше себе си.

След взрива в Бонвил го предупредиха, че не бива да се излага на рискове. Значи, сега той се готви да наруши заповедта? Но нима работата е в заповедта? Той и сам разбира ясно, че колкото по-добре се пази, толкова по-дълго ще работи и повече ще направи за родината, много повече, отколкото който и да е друг, тъй като барон фон Голдринг се ползува с пълно доверие. Той може да рискува само в краен случай. Но да наблюдава мълчаливо опасността, надвиснала над главите на честни хора, също не може! И ако Людвина не издържи и признае, че идва при Моника…, при тази Моника, в която Милер вече се съмнява.

Хенрих чувствуваше как го побиват тръпки при мисълта, че девойката може да попадне в лапите на гестаповците. Не, това той не биваше да допусне! Толкова повече, че сам я въвлече в тази работа. Ако той не бе й казал за влака с оръжието, тя не би отишла в Бонвил, не би се срещнала с „братовчедката“ и сега всичко щеше да бъде в ред. Но той не искаше оръжието да отиде на местоназначението си и само чрез Моника можеше да предупреди маките. А ако това е така…

Хенрих скочи от кревата. Да! Как не помисли той за това веднага. Единственият източник, от който Моника можеше да узнае за влака, това бе той, Хенрих фон Голдринг. Веднага след ареста на Моника той ще трябва да дава официални показания и тогава ще загуби доверие, ще започнат да се вглеждат внимателно във всяка негова постъпка. И провалът му като разузнавач ще бъде неминуем.

Може би за първи път в живота си, Хенрих се зарадва, че лично над него е надвиснала опасност. Значи, той е длъжен да се намеси, докато не е късно, трябва, докато не е късно, да спаси Людвина Декок. Когато Курт точно в осем часа почука на вратата, Хенрих беше вече готов, облечен в нов костюм, сякаш се готвеше да отива на банкет.

Когато се убеди, че бутилките с коняк са в колата, той седна зад кормилото и след няколко минути вече влизаше в двора на резиденцията на Милер. Часовите пуснаха колата, без да му поискат пропуск — те добре знаеха, че старши лейтенант Голдринг тук е свой човек.

В кабинета си Милер не беше сам — срещу него седеше млад, много красив офицер с пагони на лейтенант.

— Запознайте се, драги Хенрих, моят заместник, лейтенант Заугел. Току-що се връща от отпуск. Аз вече съм ви говорил за него.

— И трябва да добавя, много хубави неща. Много съжалявам, че досега не съм имал възможност да се срещна с вас, господин Заугел.

Бузите на лейтенанта, покрити с нежен руменец, пламнаха като на момиче. С къдравите си златисти коси, с големите си сини очи и с нежната си детска уста той изобщо повече приличаше на момиче. Само брадата на лейтенанта, силно удължена, нарушаваше общата хармония на чертите на лицето и независимо от красотата му го правеше неприятно.

— Какъв щастлив случай доведе при нас такъв скъп гост? — възкликна Милер, като грабна двете ръце на Хенрих. — Наистина, как ви дойде наум да ни посетите?

— Аз съм свикнал да се виждам с приятелите си всеки ден и само в краен случай през ден, а днес е трети ден, откакто не съм ви видял даже в казиното през време на обяда. И така, моето идване се обяснява само с вашето невнимание към моята особа.

— Мили бароне, обиждате ме. Вие знаете какво е моето отношение към вас. Но сега се струпа толкова много работа! Просто не мога главата си да вдигна. Няма време даже за момент да изляза навън.

— Това вече е намек, че съм ви попречил на работата? — На лицето на Хенрих се появи израз на разочарование. — А аз се надявах, че ще поседим, ще си поговорим и даже взех със себе си няколко бутилки коняк.

— Мили бароне! Нима мислите, че ако беше така, аз не бих ви казал направо? Та ние сме приятели, а между приятели церемониите са излишни. Господин Заугел, заключете, моля, вратата и кажете никой да не ме безпокои. А къде са тези вълшебни бутилки?

— Те са в колата. Наредете да ги донесат тук и нека вземат пакетите с лимони и захар.

— Каква предвидливост! Ей сега ще поръчам на адютанта… Не. Ще се получи малко неудобно. Господин Заугел, не служебно, а по приятелски донесете всичко в моята стая. А през това време аз всичко ще приготвя. Хенрих, моля, заповядайте тук!

Милер отвори вратата към съседната стая, която му служеше за спалня и столова в дните, когато дълго време се задържаше в гестапо. Освен широкия диван тук имаше малка маса и бюфет.

— Ще минем без помощта на ординареца, така ще бъде по-интимно — говореше Милер, като нареждаше чашите и чинийките по масата.

— Добре, че няма да има странични хора, днес съм решил да се напия. Нямате представа какво настроение имам днес.

— Каквото и да си приказваме, но няма човек къде да се повесели.

— Пратиха ни в тая дълбока провинция! Нито развлечения, нито веселба има тук! — оплака се Хенрих.

Милер двусмислено се усмихна.

— А какво става с госпожица Моника? Омръзна ли ви вече?

— Там е работата, че не ми е омръзнала! Както всяко порядъчно момиче, тя гледа на нашите отношения много сериозно, много по-сериозно, отколкото аз бих желал. С нея без въздишки и прочие не можеш да минеш. А аз не искам сериозно да ухажвам! Вие може би не знаете, но аз имам годеница, с която в скоро време ще си разменим пръстените.

Заугел влезе и постави на масата бутилките. Милер млясна от удоволствие.

— Тогава първият тост да бъде за вашата годеница! Но, Хенрих, коя е бъдещата баронеса?

— Лорхен Бертхолд!

— Дъщерята на генерал-майор Бертхолд? — попита Заугел. — Прекрасна партия! — Сините очи на лейтенанта засияха, сякаш той щеше да се жени за дъщерята на Бертхолд.

Милер поздрави Хенрих сдържано, с подчертано уважение.

— За бъдещата баронеса Лорхен фон Голдринг! — провъзгласи той и вдигна чашата си.

И тримата едновременно изпразниха чашите. Хенрих веднага наля още по една.

— При това положение, бароне, грехота е пред бога, ако не преминете на работа при нас: вие сте свързан с генерала по две линии и за вас той ще направи всичко. Това ви говори ваш приятел, стар контраразузнавач, който разбира как трябва да се прави кариера!

— Господин Милер е прав — подкрепи Заугел. — Представете си колко хубаво бихме работили тримата!

— Ние с Ханс вече говорихме за това… Чакайте да налея още по една. Не е хубаво чашите да стоят празни. Та ние с Ханс вече говорихме и аз казах причините за моето колебание. Страхувам се, че не съм достатъчно способен за тази работа. А за да работи човек в гестапо, трябва да притежава способност, бих казал, даже дарба.

— Вие сте прав — охотно се съгласи Милер. — Но аз мисля, че по-добър кандидат за работа в нашето ведомство трудно може да се намери. Освен това вашият втори баща и бъдещ тъст ще може много да ви помогне. Ето, да речем, капитан Лютц би бил съвсем неподходящ за нашето ведомство, той е извънредно мек човек…

— Господин Милер ви дава чудесен съвет, бароне! Аз например работя само три години в гестапо и не мога да си представя как бих живял, ако ми се наложи да променя работата си — призна Заугел, вече порядъчно пийнал.

Конякът почна да действува. Бузите на Заугел ставаха все по-червени, сините му очи помътняха. Милер беше по-трезв, но и той вече разкопча яката на ризата си и все по-често бършеше с кърпичката потното си чело.

— Заугел е роден само за следовател — потвърди Милер. — Той може от сутрин до вечер да води следствие, но ще постигне целта си. Той е поет в следствието, ако мога така да се изразя.

— Но на поета е нужно вдъхновение, а то, както казват, не идва всеки ден — забеляза Хенрих.

— О, тогава вие не разбирате истинския смисъл на нашата работа, нейния вкус! Именно тя ражда вдъхновението! Тя ме опиянява като този коняк. Не, не лъжа! Нима може да се сравни обикновеното опиянение с насладата от пълната власт над човека? Да се правиш на наивен, снизходителен, да дадеш на арестувания да почувствува, че се е измъкнал от клопката, и изведнаж с един удар да го затвориш в капана! Рязко да смениш тактиката: да го объркаш, да не му дадеш да се опомни, да го накараш да падне на колене пред тебе, да се моли, да плаче, да ти целува ръцете! О, в такива минути наистина се чувствуваш свръхчовек!

— Русата скитница! — пиянски се закикоти Милер.

— О, Ницше е моят бог! Той излекува нас, немците, от лигавия идеализъм. Нека загине човек, стотици, хиляди, милиони хора в името на свръхчовека! Защо ме гледате така, бароне? Ха, ха, ха! Вие се боите да пристъпите чертата, която отделя човека от свръхчовека. Едно-две следствия и вие ще се убедите, че това не е толкова трудно, ако сте се родили истински аристократ на духа, а не жалък роб!

Заугел все повече се напиваше. Златистите му коси бяха разчорлени, очите му почервенели, дългите пръсти на нежните му ръце ту конвулсивно се свиваха в юмрук, ту отново бавно се разтваряха.

Хенрих едва се сдържаше да не удари с бутилката по главата този „аристократ на духа“.

— Приемате ли предложението ми, Хенрих? — попита Милер, на когото омръзна пиянското лигавене на помощника му.

— Трябва да попитам татко. И ако той даде съгласието си, аз мисля, че ние тримата ще успеем да склоним генерал Еверс да ме пусне в SS.

— Аз съм сигурен, че господин Бертхолд не само ще се съгласи, но ще те благослови! Да пием за неговото съгласие! И за това в най-скоро време да видим тук, в Сен Реми, баронеса Лорхен Голдринг! — вдигна чаша Милер.

— Страхувам се, че това няма да стане така скоро! Ние сме решили да се венчаем, когато се свърши войната. Но годежът ще се състои в началото на февруари, на рождения ден на моята избраница.

— И вие искате да ме убедите, че през цялото време ще се държите като свети Антоний! — усмихнато попита Милер.

— Но, боже мой, вие неправилно ме разбирате! Трябва наистина да си светия, за да устоиш на красивите жени. Но положението ми на годеник ме задължава да бъда внимателен, между нас казано, да крия волностите си! Макар че, общо взето, няма какво и да крия: тук, в Сен Реми, аз съм принуден да живея така…

Заугел се наведе и прошепна нещо на ухото на началника си, Милер се закиска.

— Искате ли малко да се позабавлявате, свети Антоний? — изведнаж попита той.

— Зависи с какво…

— Господин Заугел, вие разпитвахте ли вече французойката от Бонвил?

— На втория стадий — каза той, заеквайки.

— Не разбирам за какво става дума? — наостри уши Хенрих.

— Господин Заугел разработи, свой метод за водене на следствие. Той има три стадия: първият, който вече чухте, това е вътрешната обработка, вторият — външната, а третият — комбинация от двата първи — поясни засмяно Милер.

— И какви са резултатите от вашата обработка, господин Заугел? Призна ли си тя? — попита Хенрих и като почувствува, че гласът му потрепера, се закашля.

Заугел недоволно се намръщи.

— Още не е, но аз не се тревожа от това — към втория стадий на обработка ние току-що пристъпихме! Днес… как да се изразя?… Аха. Днес тя видя само цвета, а утре ще вкуси ягодките! Бъдете уверен, щом почувствува вкуса им, веднага ще каже при кого е дошла.

— Но може би жената не е виновна?

— Драги Хенрих — намеси се Милер. — Вие като бъдеш наш колега трябва да знаете, че от гестапо човек може да отиде или на оня свят, или в концлагер. Концлагер наблизо няма и поради това остава едно — оня свят! Но ако съм на мястото на Заугел, няма дълго да се занимавам с нея, аз се придържам към принципа: по-малко французи — по-малко врагове. Вярно е, че тази е много красива, и жалко ще бъде да я изпуснем, без да я погалим.

— Красива жена и вие не давате да я видя!

— Господин Заугел, баронът е прав. Разпоредете се!

Клатушкайки се, Заугел излезе от стаята и като отвори вратата на кабинета, извика на дежурния:

— Доведете Людвина Декок!

Хенрих почувствува, че напрежението му достигна до крайния предел. Мозъкът му трескаво работеше: трябваше да даде вид, че е очарован от красотата на жената, да помоли да го оставят с нея насаме, а по-нататък ще действува в зависимост от обстоятелствата… Но как? Да устрои бягство оттук е невъзможно. Да предложи на тези двама идиоти разходка с колата, като вземат със себе си и арестуваната уж да се позабавляват? Това може би е единственият изход. Но трябва още по-здраво да ги напие, за да забравят на кой свят се намират! Заугел е вече близко до това положение, но Милер…

Хенрих уж случайно с лакътя си събори своята чаша от масата, злобно изруга и поиска голяма чаша, като предложи на всички да пият с големи чаши. Само невзрачните студентчета, на които устата още мирише на мляко, пият коняк с ракиени чаши. Милер, който също се клатушкаше, донесе три големи чаши и ги напълни догоре. Заугел изпи своята до дъно. Като се смееше пиянски, Милер също се опита да пресуши своята на един дъх, но така се закашля, че едва си пое дъх.

— Дявол да го вземе, всичко ми се върти пред очите! — изпъшка той и подпря главата си с ръце.

— И на мене някакви кръгове ми се въртят пред очите — засмя се Хенрих, преструвайки се на пиян. Той даже не докосна своята чаша. Преценил бе правилно, че никой няма да го забележи.

Чуха се стъпки и автоматчик въведе в стаята млада жена. Тя бе само по скъсан комбинезон и трепереше от студ. Кървава ивица минаваше от лявото й рамо към гръдта.

Като видя Заугел, тя отстъпи назад към вратата и цялото й тяло настръхна. Но на окаменялото й лице не трепна нито един мускул. Тази неподвижност изглеждаше неестествена, сякаш мислено жената бе преминала границата, която я отделяше от смъртта. В големите й кафяви очи бе застинало мъртво спокойствие.

Заугел се опита да стане, но се олюля и като чувал се строполи върху стола. Потъмнелите му очи тъпо изгледаха Людвина и изведнаж блеснаха.

— Гос-госпожата може да седне! Аз съм ви повикал не за разпит, а… на помен. Съгласете се, че е много любезно и оригинално да се покани дама на собствения й помен.

Жената не помръдна. Тя като че ли не чуваше думите на Заугел и не виждаше присъствуващите в стаята.

— Ааа, значи, вие се гнусите — лейтенантът отново се опита да стане, направи крачка напред, но се залюля надясно и се удари силно с лакътя си върху острия ъгъл на бюфета. — Уууу! — пискливо простена той и почервенялото му лице изведнаж така побледня, като че ли ей сега ще загуби съзнание. Милер се втурна към помощника си и го хвана с ръце под мишниците.

— Аз ви казах — няма нужда да се занимавате с нея! Водете я към ямата! — и Милер чукна пръсти, имитирайки звука на изстрел.

— Да, да, към ямата, към ямата, към ямата! — крещеше Заугел и чукаше с юмрук по масата.

Клатушкайки се, Милер отиде в кабинета си и след около минута се зърна с книжка в ръка.

— Ето регистъра, разпишете се!

Заугел бързо взе писалката и се наведе над книжката. Хенрих видя, че след името на Людвина Декок се появиха четири думи: „Присъдата приведена в изпълнение. Заугел.“

— Ханс! — потупа го по рамото Хенрих. — Извинявай за един момент!

Милер и Хенрих застанаха малко встрани от масата.

— Имам към вас молба, Ханс, разрешете аз да изпълня тази присъда! Вашият Заугел все едно сега не е способен да направи това. А тази жена много ми харесва… Разбирате ли ме?

— А, свети Антоний не устоя пред изкушението! Заповядайте! Забавлявай се колкото искаш! — Милер премина на „ти“. — Искаш да останеш тука или желаеш да я заведеш в стаята си? Само че никаква жива душа не бива да те види!

— Бъди спокоен, аз имам ключ от черния вход.

— Постарай се до сутринта всичко да бъде свършено! Заугел, обяснете на барона къде вършите тази работа! Тфу, той спи! Тогава аз ще ти кажа. От нашата уличка нагоре право към скалата, която се е надвесила над реката, продължава път. Поставяш я на края на скалата, стреляш или я буташ — и нито една жива душа няма да узнае кой е хвърлен оттук, реката ще отнесе тялото далеч на юг и така ще го обезобрази, че…

— Ясно. А сега наредете да отведат красавицата в колата и с нещо да я завият. Нека автоматчикът я пази, докато ние с тебе изпием още по една. Наливай бързо, че ръцете ми треперят… Сигурно от това, че още не съм свикнал.

— Първият път винаги е така — почука го снизходително по рамото Милер. — Нищо, ще свикнеш!

Беше три часът през нощта, в хотела всички спяха и Хенрих незабелязано доведе Людвина Декок в стаята си. Жената през цялото време мълчеше и по стълбите вървеше като насън, без да гледа в краката си и без да се докосва до парапетите. Едва в стаята тя като че ли се събуди — за пръв път Хенрих чу гласа й.

— Мръсник! — изкрещя Людвина. — Ти си по-отвратителен от онзи палач с лице на ангел!

От силното избухване на гнева и омразата й тя се олюля, но когато Хенрих се приближи, за да й помогне да седне, тя го блъсна с неочаквана сила.

— Не се приближавайте, все едно — жива няма да ви се дам!

— Добре, аз няма да се приближа. Но все пак седнете. Людвина Декок! Аз ей сега ще повикам госпожица Моника и тя…

— Аз не познавам никаква Моника!

— И тя всичко ще ви обясни.

— Повтарям, аз не познавам никаква госпожица Моника!

— Тогава аз ще ви напомня: това е тази девойки, която ви предаде в Бонвил сведението за влака и която днес посрещаше своята братовчедка на гарата.

— Аз тук нямам нито една позната душа и никой не ме е посрещал.

— Добре, след малко ще проверим…

Хенрих приближи до телефона и извъртя номер. Очевидно това позвъняване се е очаквало, отсреща веднага се обадиха.

— Моника, моля ви се, елате веднага в стаята ми! — чу Людвина спокойно произнесените думи и веднага пред очите й притъмня, тя почувствува, че се проваля в бездна.