Юрий Долд-Михайлик
И сам воинът е воин (31)

У Лемке възникват подозрения

Макар че Лемке беше първият, който приветствува Голдринг в новия, отлично мебелиран кабинет на коменданта на района Кастел ла Фонте, то никого така много не раздразни новото назначение на Хенрих, както началника на SS служба.

И как иначе! Новият командир на дивизията, който смени Еверс, заяви, че щабът ще бъде преместен в Пармо, а в Кастел ла Фонте ще остават само болницата, складовете и SS служба. И така пълновластен стопанин на района ставаше комендантът, който има на разположение едва ли не цял батальон, докато Лемке няма даже и половин рота. Това поставяше началника на SS служба в пълна зависимост от коменданта: с него трябваше да бъдат съгласувани всички планове, да се координират действията. Често трябваше да търси помощ за провеждане на една или друга операция. И всичко това трябваше да прави той, по-старшият по звание, човекът, който има зад гърба си немалък опит, най-после по-стар по възраст.

На Лемке беше особено трудно да се помири с това положение и поради това, че през време на своята работа в гестапо той бе привикнал да гледа на всички други хора, които нямат отношение към неговото ведомство, отвисоко, със зле прикрито презрение. Разделяше ги на рязко разграничени части. От едната страна стояха осъдените, на другата — тези, които се намираха под следствие. Към първата той отнасяше всички, които бяха попаднали в гестапо, без да се съобразява с това, виновен ли е или не е виновен човекът. Към втората отнасяше тези, които още бяха свободни. Но след покушението над фюрера в последната категория Лемке зачисли всички военни независимо от длъжността и званието им.

Голдринг предизвика у Лемке двойно чувство: от една страна, той го считаше за съвършено надежден човек — нали Голдринг беше осиновен син на Бертхолд, а към него началникът на SS служба се отнасяше едва ли не с по-голямо уважение, отколкото към самия господ, доколкото господ не носеше пагони на генерал-майор. От друга страна, Лемке считаше, че Голдринг е недопустим либерал. Само връзките му колко струваха. Той дружи с неблагонадеждния Матини, за когото трябваше да бъде наредено да бъде поставен под наблюдение; той е в най-тесни, приятелски отношения с капитан Лютц — подозрителен човек, — така или иначе бил е адютант на покойния сега Еверс и не е могъл да не знае за бунтовническите действия на своя генерал! За Лемке беше напълно непонятно как може баронът, при това бъдещ зет на Бертхолд, така просто да се държи с ординареца си — също така много съмнителна личност. Някога, както се установи, Курт Шмид бе отказал да встъпи в хитлерюгенд. Най-после защо Голдринг, който е така приветлив с всички, недружелюбно се отнася към опитите на Лемке да завърже с него дружески отношения?

В касата на своя предшественик, началника на SS служба, той намери копия от писмата, които Милер беше изпращал някога на Бертхолд. От тях Лемке научи за романа на фон Голдринг с някаква си Моника Тарвал, заподозряна в участие в съпротивителното движение. Нима всичко това не го заставя да се позамисли? И въобще, защо с името на Голдринг са свързани няколко твърде странни произшествия? Много често вечер, след среща с коменданта, който винаги го дразнеше, Лемке се затваряше в кабинета си и за кой ли път вече изваждаше заведената още от Милер папка, където се пазеха всички материали, които се отнасяха до Хенрих фон Голдринг. Взел в ръце един или друг документ, Лемке дълго и внимателно го четеше, стараейки се да разбере защо всичко е станало именно така, а не иначе. Защо например писмото на Левек за двамата убити близо до Сен Реми немски офицери е попаднало в ръцете на Хенрих, а не у когото и да е от SS служба? Та нали Левек е предлагал своите услуги на гестапо, а човек, който желае да стане негов агент, сигурно би могъл да отличи униформата на работника от SS служба от униформата на армейския офицер! Защо в делото, заведено на някой си Вазел (впрочем, задържал го е сам Голдринг, обвинявайки го в покушение), няма протокол за разпита на арестувания, а има само дата и бележка „ликвидиран“?

Лемке се страхуваше от Бертхолд и не се решаваше даже да сподели своите съмнения с по-горното началство, а от това неговата ненавист към Голдринг още повече се увеличаваше. Безсилието му предизвика озлобление.

Ето и днес отново трябваше да скрие обидата си, да отстъпи пред този високомерен барон. Лемке получи заповед всички бивши войници от италианската армия, които не са постъпили в отрядите за доброволци, незабавно да се изпратят в Германия, тъй като линията на фронта в Италия беше се придвижила на север. Операцията трябваше да бъде проведена в течение на една нощ, тайно, за да не научи за нея местното население, и още повече партизаните. Ясно беше, че въпросът за охраната на италианските войници при операция от такъв мащаб стоеше особено остро. И Лемке се обърна към Голдринг с искане да предаде в негово разпореждане всички налични военни сили. Но по същество Голдринг отказа, като отдели на началника SS служба само рота черноризци.

— На мене самия ми предстои да проведа сложна операция — бе пояснил той.

Лемке с негодувание си спомни недопустимия, даже оскърбителен тон, с който се водеше този разговор. Не, вероятно ще трябва да се обърне към самия Бертхолд. А може би ще трябва да се опита да поговори откровено, от сърце?

Лемке вдигна прекия телефон, който съединяваше неговия кабинет с кабинета на коменданта.

— Капитан фон Голдринг сега е при господин Леро — отговори преводачката.

Лемке с досада хвърли телефонната слушалка и натисна звънеца.

— До вечерта ми съберете всички сведения за италианците, които работят в комендантството, и особено за преводачката. Тя по-рано е била слугиня на граф Рамони.

Дружбата на Голдринг със стария Леро също дразнеше Лемке. След неотдавнашната сватба, която завърши така печално, Лемке два пъти посети инженера, но и двата пъти го посрещнаха много хладно. Собствено казано, да търси по-близко познанство с Алфредо Леро Лемке бе заставен не от личните си интереси към особата на инженера, а от специалното предписание, което се съхраняваше в касата на SS служба; в него се указваше, че Леро трябва внимателно да бъде пазен и с нищо да не бъде обезпокояван. Това предписание бе дошло от щабквартирата — значи, инженерът беше важна особа. И ето че тази важна особа даже не излезе да поговори с Лемке, когато той направи второто си посещение и седеше в гостната заедно с Кубис и неговата жена. Но за Голдринг вратата на къщата бе винаги отворена, комендантът е там едва ли не всяка вечер. Отде накъде такава дружба между младия офицер и стария инженер?

Лемке позвъни в квартирата на Леро и помоли да извикат барон фон Голдринг.

— Какво се е случило? — прозвуча тревожно гласът на коменданта.

— Нищо особено. Но аз бих искал да се видя с вас днес по една неотложна работа.

— След половин час ще бъда в кабинета си! — кратко отсече Голдринг.

„Даже не попита дали не мога през това време да отида при него!“ — ядоса се Лемке.

Но обстоятелствата заставяха началника на SS служба да преглътне обидата. Точно след половин час той бе вече в комендантството.

Без да се поздрави със сътрудниците, Лемке мина през канцеларията и дръпна вратата на приемната, която се намираше пред кабинета на коменданта. Тя бе затворена.

— Една минутка, сега — чу как в ключалката се превъртя ключът, преводачката се отстрани и пусна Лемке в стаята. Той мина покрай нея като покрай празно място.

Голдринг вече беше се върнал от Леро, очакваше Лемке и преглеждаше вестниците.

— А нашите войски в Ардените здраво притиснаха англо-американците! — възкликна Хенрих вместо приветствие. — Четохте ли днешните вестници?

— Не успях. Твърде много работа имах.

— Такива неща не бива да се пропускат. Те трябва да се четат преди всичко. Те пораждат сили. Още повече, че в последно време не ни поднасят често приятни новини.

— Мисля, че нашите ФАУ-2 ще заставят Англия да излезе от войната… Но аз дойдох да поговоря с вас за неща, много по-близки от събитията в Ардените.

— Какви събития могат да бъдат по-близко за офицера от събитията на фронта?

— Това е игра на думи, Голдринг!

— Фон Голдринг — поправи го Хенрих.

— Фон Голдринг, щом като така ви се иска… Но аз дойдох не да се карам, а да поговоря с вас като офицер с офицер.

— Слушам ви, господин Лемке.

— Мене ми се струва, че нашите отношения с вас, бароне, вредят на службата.

— На моята ни най-малко!

— А на моята вредят, и то много. Аз се обръщам към вашето чувство на отговорност пред отечеството и фюрера. Ние преживяваме много тежки времена, когато…

— Не може ли да минете без проповеди? Аз ви считам за квалифициран офицер от гестапо, но за лош проповедник, господин Лемке.

Лемке прехапа устни от обида.

— Господин фон Голдринг, аз за последен път ви съветвам да се опомните и правя последен опит да се споразумеем. И ако нашата днешна беседа не даде резултати — аз имам пред вид положителни резултати, — ще бъда принуден да се обърна към началството и да се оплача от вас. Предупреждавам ви за това честно.

— Това е ваше право и задължение. Но аз бих искал да зная какво искате вие от мене?

— Съгласуваност в работата.

— Аз също искам това!

— Не съм забелязал. Вашата лична неприязън към мене, макар че не зная какво е дало повод…

— Не знаете ли? Не се преструвайте на агънце!

— Учудва ме вашият тон и непонятните намеци. Може би ще ми обясните в какво се състои работата?

— Даже ще приведа веществени доказателства.

Хенрих извади от джоба си писмо, получено от Лорхен преди седмица, и започна да чете на глас:

„Не ме издавай пред татко — аз тайно прочетох писмото, което той бе изпратил на мама. Не бих ти признала това, ако не бях се така развълнувала. Мене започва да ме безпокои тази графиня Мария-Луиза, в замъка на която ти живееш. На татко пишат, че тя е млада и красива, тебе те виждат с нея на разходки. Вероятно заради нея ти така дълго не идваш.“

— Как е според вас, Лемке, ако аз бих написал такова писмо на вашата жена, навярно щяхте да ми бъдете много признателен?

Лемке почервеня.

— Аз съм писал за това не на вашата годеница, а на генерал Бертхолд.

— И считате това достойно за един офицер?

— Господин Бертхолд бе ме задължил за това.

— И така, вие считате, че да пишете доноси… Съгласете се, че иначе, освен донос, това не може да се нарече. Та нали знаете за отношенията между графинята и Щенгел… И все пак вие пишете доноси…

— Господин Бертхолд очевидно неправилно ме е разбрал. По своему е разшифровал някоя непредпазливо казана думичка. И ако това довежда до такива недоразумения, давам ви думата на офицер, че нито дума за вас…

— На думата на офицера разчитам. Но и няма да крия, че проследяването на всяка моя стъпка аз считам за оскърбление на достойнството ми.

— Аз отлично разбирам и повтарям.

— Добре, ще считаме, че по този въпрос сме се споразумели. Сега за другото. Та какво искате вие от мене?

— Пълно съгласуване на всички действия и взаимопомощ.

— Конкретно?

— Тази нощ аз трябва да изпратя батальон бивши италиански войници от Кастел ла Фонте в Иврея.

— Кога именно?

— В двадесет й два и тридесет.

— Какво ви е необходимо за това?

— Освен ротата черноризци, която вие обещахте, дайте поне един взвод немски войници.

— Вземете парашутистите.

— Аз не се доверявам на тези балерини!

— Добре. Ще ви дам взвод немски егери.

— Наистина ли, бароне? Благодаря! Мисля, че това е началото на нашите нови взаимоотношения, надявам се, че скоро вие ще измените мнението си за мене.

— Вие знаете как ви симпатизирах и ако между нас мина черна котка, то виновни за това са само вашите писма до моя баща, тъст, наричайте го, както искате! Аз не мога да търпя да ме следят, предупреждавам ви предварително.

— Обещавам ви, че повече няма да допусна това…

— Тогава какво, мир и съгласие?

— Щастлив съм, бароне, че започнах този разговор и че можахме да се споразумеем.

Лемке здраво стисна ръката на Хенрих.

— Още сега ще изпратя командирите на ваше разпореждане.

— Но нищо не им казвайте за задачата. Те не трябва да знаят за операцията до началото й.

— Ясно.

— А вие не се ли каните да вземете участие в разходката до Иврея?

— Това не е мой район. При това довечера ще бъда зает.

Без да се отбива в къщи, Хенрих от комендантството отиде право при Леро, разговорът с когото така неочаквано бе прекъснат от Лемке.

— Слушай, Курт — предупреди го по пътя Хенрих, — аз обещах на господин Леро да нощувам при него, той е болнав. Но през нощта могат да ме потърсят, така че ти легни в кабинета. Ако от Иврея позвъни Лемке, ще му кажеш къде съм.

— Нима господин Лемке е в Иврея? Аз го видях…

— Той днес ще откара там италианските войници, тези, които все още се намират в казармите.

— А те няма ли да се разбягат?

— Освен своите есесовци Лемке измоли от мене рота черноризци и взвод немски войници. — Хенрих се извърна настрана, за да скрие усмивката си. Курт сякаш просто от любопитство на няколко пъти се поинтересува за съдбата на италианските войници и Хенрих разбираше, че той прави това по поръка на Лидия.

 

 

Цяла седмица вече как Алфредо Леро се преструваше, че е болен. В последно време, като се оправдаваше с болното си сърце, все по-често той оставаше в къщи, като забравяше за обикновената си предпазливост.

— Аз вече тъй се изморих и измъчих, че някой път ще падна просто така, както си вървя, като престарял кон, и не ще мога повече да стана — оплакваше се той на Хенрих.

Но старецът повече се преструваше. Даже от дъщеря си и зет си той криеше причините, които го караха да прибягва до такива хитрости. Може би за пръв път в своя живот Алфредо Леро бе започнал да се замисля не над формулите, а над живота.

Съвсем неотдавна старият изобретател доказваше на Хенрих, че науката стои и винаги ще стои над политиката, над живота, учените, както и художниците, трябва да живеят в „кула от слонова кост“ и нищо да не пречи на полета на фантазията им. Даже завода, в който работеше, Леро разглеждаше като своеобразна кула, зад чиито здрави стени той се чувствуваше скрит от делничните грижи, които биха пречили на полета на мисълта му.

И ето, че в кулата се появиха пукнатини, нейните мощни стени се разклатиха.

Днес, преди да позвъни Лемке, Леро започна предпазливо да насочва разговора на тази вълнуваща го тема, но извикаха Хенрих и старият инженер отново остана сам със своите мисли.

Той започна да преглежда материалите, донесени от завода. После ги скри — днес явно не му се работеше. Реши да провери всички разчети утре сутринта, на свежа глава.

Преди такива материали Леро никога не оставяше в къщи, дори когато беше болен. С неумолима педантичност Щенгел ги прибираше вечер, за да ги скрие през нощта в специална каса в завода. Но Кубис направи за тъста изключение. Разбира се, като изхождаше от своите собствени интереси, той се надяваше, че в един прекрасен ден все пак ще му се удаде да се сдобие с необходимите чертежи и изчисления. Наистина той нищо не разбираше от техника, и особено от радиотехника, нямаше представа за висшата математика. Но Паул Кубис разчиташе на вдъхновението, което ще му подскаже кое именно трябва да фотографира, а кое да остави без внимание. И той, естествено, се надяваше на Голдринг: Хенрих с неговата образованост безусловно ще съобрази кое за какво е! Разбира се, Кубис не ще изпусне документите от ръце — той не е такъв глупак! — просто ще ги покаже на Голдринг и ще го помоли за съвет…

След като омъжи дъщеря си, Леро остави за себе си целия първи етаж, но фактически живееше в кабинета и отиваше в столовата и в гостната само когато там слизаха младите или идваха гости. В останалите стаи на долния етаж бяха само охраната, слугите.

Днес Леро се чувствуваше особено самотен в своя кабинет. И сега ли пък намери да позвъни този Лемке! Наистина Голдринг обеща да се върне. Ето, като че ли е той. Да, той е!

— Надявам се, че привършихте всички свои работи? — осведоми се Леро.

— За днес всички. Мога дори да пренощувам у вас.

— Това е прекрасно! — зарадва се Леро. — Сега ще вечеряме, ще изпием една бутилка, за да спим по-добре!

— О, аз спя като агне!

— Младост, младост! А ето че на мене не ми се спи!

— Вие вероятно сте нарушили нормалния си живот. За да влезете в нормата, трябва да пиете приспивно.

— Не в приспивното е работата. Мислите ми не дават да спя.

— Толкова ли са тревожни?

Леро не отговори веднага. Той дръпна няколко пъти от цигарата, загледан съсредоточено в ъгъла на стаята, сякаш решаваше да продължи ли разговора или не. Но вътрешната потребност да се довери някому, с някого да се посъветва беше толкова голяма, че Леро не издържа.

— Вие знаете ли решенията на Ялтенската конференция? — попита той, вглеждайки се напрегнато в Хенрих.

— Четох ги, но подробности вече не помня.

— Но вие нали не бихте могли да забравите тези решения, в които става дума за наказване на така наречените военни престъпници?

— Мисля, че това е само декларация. Войната си е война и историята не знае примери…

— Да, да, те нямат право, те не ще посмеят да съдят кой е виновен и кой не е!

— Вие говорите за това така, сякаш решенията на тази прословута конференция могат непосредствено да се отнасят до вас.

— Когато започнат да действуват, те ще се отнасят и до мене. Колкото и безсмислено и странно да звучи това. Впрочем, възможно е и да не е така безсмислено, ако се погледне на това от друга гледна точка.

— Нищо, абсолютно нищо не разбирам!

Леро се замисли и когато отново заговори, в гласа му имаше нотки на съмнение.

— Видите ли, бароне, вашата скромност не ми е дала възможност никога да се докосна в нашите беседи до моята работа в завода и поради това…

— Това не е скромност, господин Леро, а правило, аз не искам да зная неща, които не се отнасят до мене.

— Но те се отнасят до мене! И съм длъжен да ви изясня туй-онуй. Иначе вие не можете да разберете. При това съм уверен, че разговорът ще си остане между нас. Така че…

— Слушам ви, господин Леро.

— Ще започна с това… но не… По-добре кажете, вие четохте ли вчерашното съобщение за бомбардировката на Англия с летящи снаряди?

— Разбира се!

— И обърнахте ли внимание на броя на жертвите?

— Трудно би било да не се обърне внимание на това. Такъв ефект, не е давала нито едва бомбардировка.

— За това съм виновен аз! Аз съм ги убил!

— Господин Леро, вие сте болен, изморен, излишно се тревожите. Уверен съм, че вие от мухата правите слон. Моля ви, дайте да поговорим за всичко това утре.

— Не, не, аз съм напълно здрав. Ето вече няколко дена откак се преструвам на болен… Да, преструвам се! За да не отида в завода!

— Господин Леро!

— Повтарям, напълно съм здрав и в пълно съзнание. В такова съзнание, че можах да изобретя прибор, който спомага за направляването на летящите снаряди по радиото…

— Вие? Алфредо Леро?

— Ето виждате ли, вие не вярвате, вие се изплашихте… Но аз не се страхувам, досега никога не съм се страхувал. Аз самият се питам защо беше така? Първо, може би поради това, че мене ме интересуваше идеята в чист вид… Никога не се замислях дълбоко как ще бъде използувано моето изобретение на практика. Знаех, че работя във военен завод, знаех, че с помощта на моя прибор самолетните снаряди ще полетят натам, където ще ги отправи волята на човека. Ние още не сме стигнали такава точност, за да могат снарядите да попаднат в набелязания обект, но ние можем да ги насочваме в конкретен населен пункт. Всичко това знаех. Но го знаех, как да ви кажа, теоретически. Аз отдавах мозъка си, а всичко останало беше тяхна работа. На мене ми беше безразлично кой ще използува това оръжие. И против кого. Но не, изглежда, че не само поради това аз не се страхувах, не се замислях. Чувствувах, че не ще ме попитат! Ето това е главното! А сега, когато видях, че стената, зад която съм се криел, се руши, когато разбрах, че ще отговарям наравно с всички. Може би дори повече. Разбира се, повече. Та у тях са били само ръцете, а аз съм давал мозъка. Сега започнах да се страхувам.

— И съвършено правилно, господин Леро — не издържа Хенрих.

— О, ако вие така мислите, то… Какво ще ме посъветвате да направя?

— Вие имате по моему един изход — замълча Хенрих и погледна внимателно в очите Леро.

— Какъв?

— Войната се приближава към своя край, ценен е всеки ден.

Леро мълчаливо кимна с глава.

— Вие трябва да избягате в някоя неутрална страна, да речем в Швейцария, и да публикувате в пресата протест. Ще се позовете на това, че са ви заставили насила да работите. Да протестирате против използуването на вашето изобретение за разрушаването на населените пунктове и избиването на мирните хора. Ако вие заявите за това сега, ще ви повярват.

— Вие сте прав!

— Но необходимо е с вас да бъдат и чертежите, формулите, въобще всичко, което се отнася до вашето изобретение. Зная, че да се вземат тези материали е извънредно трудно, те всички сигурно се пазят в завода, но…

— Аз имам тук фотокопия.

— И вие рискувате да държите такива неща в къщи?

— Скрил съм ги хубаво. Сред многото книги това не е трудно да се направи… Никакъв дявол не ще се сети къде са те, докато аз сам не кажа!

— Тогава няма защо да мислите дълго и да се колебаете! В края на краищата вие ще спасите не само себе си, но и стотици хиляди съвсем невинни хора. И това добре ще бъде оценено.

— Но как да се организира всичко това. Нали вие знаете как ме следят?

— Обещавам да обмисля план и да ви кажа в най-близките дни. И, разбира се, да помогна, доколкото това е по силите ми.

— Зная, вие сте благороден човек! Вероятно за пръв път от много дни насам ще заспя тази нощ.

На Хенрих постлаха в съседната стая до кабинета. Той дълго се въртя в кревата, развълнуван от мисълта, че най-после се приближи към целта. Даже насън той продължаваше да крои планове как най-добре да се сдобие с необходимите материали.

В три часа полуоблеченият Кубис разбуди Хенрих.

— Току-що позвъни Курт. До вас е изпратен човек от Лемке.

— Къде е той?

— Курт ще го доведе сега с колата.

Хенрих започна бързо да се облича.

— Чертежите търсете в библиотеката, сред книгите. Фотокопия. Може би това са именно нещата, които са ви необходими. Ще ми ги покажете, заедно ще проверим дали са те — каза шепнешком Хенрих на Кубис и се облече.

— Но аз не мога да ви ги дам — ревниво прошепна Кубис.

— Та за какъв дявол са ми на мене! Аз се грижа за вас! Да не стане някаква грешка. Нали може да се случи така, че тези фотокопия да нямат никакво отношение към изобретението. А ако е така, необходимо е да се търсят още. Нима не ще се възползувате от такъв щастлив случай, за да се обезпечите за цял живот. Аз вече ви виждам богат. И съм готов да отсроча изплащането на вашия дълг още с една година… естествено, ако се убедя във вашата платежоспособност.

Чрез своя пратеник Лемке съобщаваше, че се е натъкнал на партизанска засада, води ожесточен бой и моли незабавно да се изпрати подкрепление.

Да встъпи в нощен бой и при това на страната на Лемке, а не на страната на партизаните, Хенрих съвсем не искаше. Но обстановката изискваше бързи и решителни действия, за да не възникне подозрение. Трябваше да вдигне по тревога парашутистите. И двата взвода немски егери, които бяха останали в Кастел ла Фонте, а сам по всевъзможни причини да задържи изпълнението на своите собствени нареждания.

Хенрих застави командирите на взводовете да проверят автоматичното оръжие и да отстранят всички малки повреди, открити през време на проверката. Когото оръжието бъде готово, Голдринг заповяда да вземат допълнително количество патрони и за тях трябваше да тичат до склада. През това време се изясни, че в мотора на един от бронетранспортьорите се появило подозрително чукане.

Хенрих тичаше, викаше, заплашваше, че ще даде виновниците под съд, а в душата си искрено се радваше, че заминаването се забавя.

Отрядите в помощ на Лемке излязоха едва в началото на пет, а стигнаха на място едва към шест часа сутринта, когато боят беше свършил. Още се чуваха отделни единични изстрели, но партизани не се виждаха.

Още отдалече Хенрих видя дългата фигура на Лемке. Той крачеше между убитите и ранените италиански войници и стреляше в онези, които още даваха признаци на живот.

Като видя Хенрих, Лемке бързо отиде при него и накратко разказа какво именно е станало.

При излизането от Кастел ла Фонте той изпратил напред няколко мотоциклетисти, като им заповядал да вървят така, че всеки да вижда машината, която се движи пред него. Шофьорът на бронетранспортьора също е трябвало да се ориентира по последния мотоциклетист. На около тридесет километра от Кастел ла Фонте, когато Лемке бил вече уверен, че спокойно ще пристигне в Иврея, по колоната от дясната страна затрещели партизански картечници и автомати. Техните трасиращи куршуми падали като широка ивица. Партизаните, след като пропуснали напред дозорите от мотоциклетисти, атакували колоната във фланг. Наложило се да приемат нощния бой. Италианските войници, възползувайки се от неочакваното нападение, започнали да бягат — убитите, които вижда Хенрих, са всичко, което е останало от няколкостотин италианци.

— Излиза, че вие твърде успешно сте стреляли по обезоръжените, вместо да се биете с гарибалдейците! — язвително произнесе Хенрих. Той почувствува как го обхваща бясна злоба. С какво наслаждение той би изпразнил своя пистолет в това чудовище, което спокойно си пуши цигарата. Но се налагаше да се въздържа и вече, с напълно спокоен тон Хенрих попита: — Ще организираме ли преследване?

— Сега това е много рисковано. Да почакаме, докато се разнесе мъглата.

Наложи се да чакат дълго. Денят се случи мъглив и едва след два часа Лемке и Голдринг, придружени от автоматчици, можаха да огледат позициите на партизанския отряд, който бе извършил нападението на колоната.

— Обърнете внимание — със злоба говореше Лемке, — техните позиции са добре замаскирани и очевидно предварително подготвени. Те са чакали нашата колона…

— Сякаш, че някой ги е предупредил — спокойно констатира Хенрих.

За преследване не можеше и да се мисли. Мъглата ограничаваше видимостта, а при такива условия да се навлиза в планините беше опасно: няколко десетки партизани автоматчици биха могли да задържат целия голям отряд на Лемке и Хенрих.

— Но кой би могъл да предупреди партизаните? — трудно бе да се разбере кого питаше Лемке — себе си или Хенрих, когато, седнали в комендантската кола, се връщаха в Кастел ла Фонте. — Вие казахте ли на някого за изпращането на италианците тази нощ?

— Нито на една душа!

— Тогава кой ще е?

— А защо мислите, че партизаните би могъл да предупреди някой от моето обкръжение, а не от вашето?

— Цялото мое обкръжение е от немци, а във вашето има и италианци.

— След покушението над фюрера не бива да се вярва и на немците — подхвърли Хенрих. — Гаранция тук не е националността, а възгледите.

Лемке замълча. Той беше озлобен на целия свят, а най-много на самия себе си. Трябваше да настоява Голдринг също да придружава италианците, а Лемке взе цялата отговорност върху себе си. И ето, че получи… Ще трябва да се оправдава пред началството, а Голдринг остава настрана, нали нападението стана вън от границите на неговия район.

Хенрих също мълчеше. Пред неговите очи постоянно бе картината, която той видя на мястото на боя: няколко десетки убити и ранени италианци, а сред тях Лемке с пистолет в ръка.

— Кажете, вие вярвате ли на своята преводачка? — неочаквано попита Лемке, когато влязоха вече в Кастел ла Фонте.

— Аз съм я проверявал няколко пъти — и преди да я взема на работа в комендантството, и в процеса на работата. Тя напълно оправдана характеристиката, която й даде граф Рамони. Впрочем, много е добра.

— А у мене тази девойка буди подозрение.

— За да ви успокоя, ще проверя още веднаж, даже нарочно ще я провокирам, като оставя на масата някой секретен документ — равнодушно каза Хенрих.

Той погледна Курт, който с вкаменено лице седеше зад кормилото, и Хенрих разбра, че този разговор след няколко минути ще бъде известен на Лидия.

Вечерта при Хенрих буквално връхлетя веселият възбуден Кубис. Сърцето на Хенрих бясно затупа. Нима е свършено това, което понякога му се струваше неосъществимо, това, към което бяха насочени всичките му усилия, мисли, това, на което той беше подчинил всичките си действия и даже живота си?

И външният вид на Кубис, и поведението му потвърждаваха, че е така. Като погледна в съседната на кабинета спалня, Кубис плътно затвори вратата, след това погледна в коридора, от който току-що беше дошел, и спусна езичето на автоматичната брава.

Хенрих се бе овладял и с усмивка на уста го наблюдаваше.

— Не мога да ви позная днес, Паул! Вие имате вид на заговорник! Може би е станало нещо свръхестествено?

Кубис вдигна дясната си ръка, както правят боксьорите победители на ринга, и като я хвана за китката с пръстите на лявата ръка, я разтърси във въздуха. След това също така мълчаливо се потупа по джоба на мундира.

— Но какво ви е? Да не сте загубили дар слово?

Превит от смях, Кубис се смъкна в креслото.

— Те са тук, скъпи бароне, всички до едно са тук — той отново се потупа по джоба и се облегна в креслото с вид на победител.

— Кои са тези те?

— Фотокопията! Какво ще кажете сега вие за моите способности?

— Ще кажа, че винаги съм имал за тях много високо мнение. Нима ви се е удало…

— Всички до едно! Но защо не ме поздравявате?

— Още не зная с какво да ви поздравя. Та вие сте профан в областта на техниката! А старците понякога имат странни привички: Леро би могъл да пази като спомен за своето първо изобретение най-различни чертежи, които не представляват никаква ценност. Или да е замислил някаква нова работа…

Само от едно такова предположение Кубис пребледня. Той беше се вживял вече в мисълта, че притежава огромно състояние, и сега му се струваше, че измъкват от ръцете му това богатство.

— Не… не… може би! — заеквайки, промърмори той. Но тревожният израз, смесен със страх, все по-ясно се изразяваше на лицето му.

— Дайте да видим и разберем.

Кубис извади от вътрешния джоб на мундира загънато в хартия тесте и с подозрение погледна Хенрих. Сега в очите му, освен страх и тревога имаше и недоверие. Като се разсмя, Хенрих сви рамене.

— Аз бих могъл да се обидя, Паул, и да ви изгоня навън заедно с вашите фотокопия. Те ме интересуват като миналогодишния сняг. Освен от гледна точка на това, дали ще можете в края на краищата да ми се издължите? Та именно аз бих могъл да ви изгоня от тук. Но разбирам, че вие сега сте извън себе си. Дявол да ви вземе, дайте да погледна.

Кубис започна едно след друго да подава фотокопията. Хенрих ги вземаше с лявата си ръка, отдалечаваше ги от себе си, а дясната не сваляше от копчето на мундира. Понякога вземаше поредното фотокопие и нарочно задържаше погледа си на него, сякаш изучаваше чертежа или отделната формула.

— Това е именно онова, което е необходимо! Разработката на отделен детайл! Той, разбира се, ще потрябва, макар че няма решаващо значение. Главното е в това фотокопие, което разглеждам сега. Него го пазете особено много. Аз, разбира се, не съм професионалист, пък и от пръв поглед е трудно да се разбере, но безусловно главната идея на изобретението се намира в тази хартийка.

Най-после всички фотокопия бяха разгледани.

— Ето сега вече мога да ви поздравя! Вие даже не си представяте какво владеете! — Хенрих здраво стисна ръката на Кубис за пръв път, откакто се познават, с искрена радост.

Кубис отново сияеше от щастие. Скрил своето съкровище в джоба и убеден, че Хенрих не ще посегне на него, Паул бе проникнат от чувството на най-искрена благодарност към него и даже се разчувствува.

— Аз не вярвах в дружбата! Хенрих, бях се разубедил във всичко на този свят, но това, което вие направихте за мен, няма да забравя никога. Нали именно вие ме посъветвахте да се оженя за София! И щастието сякаш изведнаж се обърна с лице към мен! Ако не бях станал мъж на госпожица Леро, между вас и мен никога не би възникнал този разговор, помните ли? Нима сте забравили? Този, когото вие за пръв път ми намекнахте за възможността да подредя своето бъдеше! Не, вие просто сте моят добър гений! Аз вече не говоря за парите, които безотказно ми давахте. Впрочем, не сте ли забравили своето обещание да ми отсрочите платежа още с една година?

— Нима съм давал такова обещание?

— А как? Вие казахте, че когато се убедите в моята платежоспособност… Ако искате да ви върна дълга с лихвите — сега мога да си позволя това, но след година, нали знаете, че с наличните пари съм зле. Надявам се, че от мене като от приятел вие не ще вземете много.

Хенрих за миг беше овладян от изкушението да продължи играта и „да се попазари“ с Кубис за лихвите. Но той го преодоля — трябваше по-скоро, по-скоро да изпрати госта.

— Ах, да, разбирам! Никога не съм мислил, че ще ви се удаде да се хванете за думата ми! Но щом като обещанието е дадено — трябва да се изпълнява!

Кубис написа нова разписка и скъса старата.

— Какво мислите да правите с фотокопията? — попита Хенрих, когато гостенинът се готвеше да си отива.

— По-хубаво да ги скрия. Докато…

— Вие луд ли сте! Трябва незабавно да ги поставите на това място, откъдето сте ги взели. Още днес!

— За нищо на света!

— Тогава простете се с тях, забравете, че сте ги държали в ръцете си! Да допуснем, че днес или утре Алфредо Леро открие, че тези документи са изчезнали. Той до смърт ще се изплаши и ще извика Щенгел. И знаете ли кой ще отговаря с главата си за загубата? Паул Кубис! Зетят на Алфредо Леро е по съвместителство помощник-началник на вътрешната охрана на завода. Човекът, на когото освен това е възложена охраната на личността на Леро и на неговия лом.

— Та за какъв дявол ме съветвахте да търся тези документи?

— Първо, за да се убедите, че те съществуват, второ, за да вземете от тях за всеки случай копие, трето, за да знаете къде са скрити и да следите да не попаднат в някакви други ръце…

Кубис изтри изпотеното си чело.

— Страшно ме изплашихте. Пфу, даже дишането ми спря! Разбира се, вие сте прав. А щом е така, трябва да бързам…

Когато Кубис излезе, Хенрих отново заключи вратата. Най-после той остана сам със своята радост.

Той бе изпълнил, той бе съумял да изпълни онова, което му беше възложено! Тази нощ той ще рапортува за това, на когото трябва, и утре микрофотолентата ще бъде вече далече! Нито високите стени с озъбените дула на картечниците, нито двойният обръч от обмислената до най-малки подробности охрана можаха да устоят срещу волята на един човек!

Хенрих угаси лампата, вдигна тежкото перде и широко разтвори прозореца. В стаята нахлу нощната прохлада. Струваше му се, че в нея той може просто да бръкне с ръка и да потопи разгорещената си глава като в планински поток, който ей сега ще залее цялата стая и ще внесе в нея тънкия сърп на луната, отразяващ се на повърхността му, и отблясъците на далечните звезди, тръпнещи в неговите вълни.

Още една звездна нощ си припомни и този спомен сви сърцето му до болка. Също така стоеше той до широко разтворения прозорец в Сен Реми, стоеше заедно с Моника. Също така и тогава плаваше към тях нощта със сияйните звезди, напоена с тънкия аромат на планинските треви и цветове, и обещаваше вечност на тяхната любов. Споменът беше толкова жив, че Хенрих почти физически усещаше рамото на девойката и вече не болка, а печална нежност и радост пронизваха цялото му същество. Той постигна неразривната връзка на всичко добро и прекрасно в света, онази безсмъртна сила, която води различните хора в различните ъгълчета на земята в борбата за справедливост и истина.

А в същото време, когато Хенрих стоеше до отворения прозорец, в първия етаж на замъка, в една от стаите, която заемаше сега Щенгел, се водеше любопитен разговор, който непосредствено се отнасяше до Голдринг.

— Сам той не би могъл да се сети за това — казваше Лемке на Щенгел. — Уверявам ви, че това е хитро замислен план и не от самия Леро, а все от този същия фон Голдринг. Сега моли за отпуск! Та вие разбирате ли какво значи това? Готви се да избяга! Да, да! Вашият незаменим Алфредо Леро, когото е заповядано да пазите като зеницата на окото си, иска да надхитри всички вас. Вие мислите, че това е случайно съвпадение на обстоятелствата? Че за място на почивката си той е избрал градче почти до самата граница на Швейцария?

— Напразно се вълнувате така, господин Лемке? — погледна Щенгел с насмешка своя събеседник. — Без заповед от щабквартирата никой не ще разреши на Леро нито крачка извън Кастел ла Фонте. А щабквартирата, разбира се, няма да даде своето съгласие. И не поради тава, че този Леро, както вие казвате, е незаменим. Ако това беше така, в неговото искане може би биха се вслушали. Но ние сме взели всичко от него! Изстискали сме го като лимон. И нас повече не ни интересуват нито неговото здраве, нито неговото самочувствие. Докато той е минимално полезен, ние го държим, на мене ми е заповядано да не прибягвам до решителни акции, а да чакам специално предупреждение… Що се отнася до това, кой му е подхвърлил мисълта за тази отпуска, за мене това няма значение.

— Бароне, вие сте заслепен от чувството на благодарност към Голдринг, който два пъти ви е спасил. Но той два пъти и ще ви погуби. И служебно, и лично.

— Любопитно… — усмихна се Щенгел презрително. — Мене, опитния разузнавач, ще може да ме погуби това момче, на което млякото още не е изсъхнало по устата?

— Аз не ще рискувам да кажа, че вие надценявате себе си, но него вие явно подценявате. Той е много по-умен, отколкото ви се струва, и значително по-опасен. И аз сега ще ви докажа това.

— Вашата първа теза, че той ще ме погуби служебно — с ирония напомни Щенгел.

По лицето на Лемке се появиха червени петна.

— Да, и повод за това ще бъде самият този Алфредо Леро. За мен сега не е важно ще го пуснат ли от щабквартирата или не. Това е второстепенен въпрос. Важно е това, че Голдринг му е подхвърлил мисълта за бягство. А щом като такава мисъл се е зародила, тя може да се осъществи по различни пътища, особено когато човек се ползува с относителна свобода. Та вие не можете да го арестувате! А Голдринг просто от спортен интерес — той има такава авантюристична жилка — може да премине от съвети към дела, към конкретна помощ. Нали те с Леро са близки приятели! При това Голдринг няма представа нито за завода, нито за това, каква се изработва там, иначе той не би започнал, разбира се, да си играе с огъня… Но представете си за момент, че Леро неочаквано избяга! Какво ще стане тогава с вас!

Щенгел потри с ръка челото си и се замисли.

— По-нататък! — каза кратко той.

— И сега как ще ви погуби лично. Не ви ли се струва, че Мария-Луиза е изменила своето отношение към вас?

— Видите ли, аз сам дълго протаках женитбата. А сега графинята, след като се убеди в сериозността на моите намерения, ми отмъщава за моята нерешителност.

— И вие мислите, че е само това? Ами ако ви кажа, че Голдринг сам ми чете писмо от своята годеница, дъщерята на Бертхолд, в което тя го упреква за неговите връзки с Мария-Луиза? Не забравяйте едно: млада очарователна жена вдовица и красив млад човек дълго живеят под един покрив, стаите им са една до друга. Па даже само това, че тя го е настанила в своята половина, дала му е стаите на покойния си мъж… Както искате, но това е много и много подозрително! И аз мисля, че Лора Бертхолд е права, като изразява недоволството си от поведението на своя годеник.

Лицето на майора почервеня. Лемке разбра, че е попаднал на най-уязвимото място в сърцето на барон Щенгел, засегнал е неговата мъжка гордост. Възползувайки се от момента, Лемке разказа всичко, което беше накипяло в него самия против Голдринг, за неговото странно от време на време поведение, за непридирчивостта при избора на приятелите си.

И майор Щенгел, който съвсем неотдавна така защищаваше Хенрих, сега внимателно слушаше думите на Лемке и в края на краищата се съгласи, че поведението на барон фон Голдринг действително е подозрително.

— Но какво мислите да правите? — попита майорът, когато Лемке свърши своя разказ.

— За съжаление, аз съм безсилен, нямам никакви преки улики! При това не ми е известно как ще се отнесе към това Бертхолд. Струва ми се, че ние с вас имаме един път — да пишем на генерал-майора, който между другото сам ми заповяда да наблюдавам неговия бъдещ зет. Нека да решава сам.

Когато късно през нощта Лемке и Щенгел завършиха беседата си, радиото съобщи за неочакваното настъпление на съветските войски по целия хилядикилометров Източен фронт.