Юрий Долд-Михайлик
И сам воинът е воин (24)

Пред нови задачи

В градчето Кастел ла Фонте Хенрих пристигна привечер. Слънцето вече беше се скрило зад планините — само върху снежния връх Гранд Парадисо все още се задържаха неговите златисторозови лъчи. По-надолу планината беше обвита от плътен пръстен облаци. Сякаш те бяха я разрязали на две половини и върхът като венец, поддържан от невидими ръце, свободно плаваше във въздуха.

Гранд Парадисо сякаш затваряше пръстена на планините, които от всички страни обкръжаваха голямата буйна зелена долина, разделена на две равни части като с лента от една тясна, но буйна планинска рекичка… Едва близо до градчето реката укротяваше своя бяг и колкото по-нататък отиваше, толкова по-тихо носеше своите чисти като кристал прозрачни води.

Наближаваше предвечерна тишина, когато дори и най-лекият ветрец не се докосва до дърветата, сякаш се страхува да наруши този удивителен покой, който цари в природата в края на летните вечери след горещия и още дълъг августовски ден.

И като дисонанс, като напомняне за войната — за това, че бомби и снаряди убиват хората, разрушават градове и села, като нещо ненормално и поради това особено биещо на очи, пътят при входа в града бе затворен с дълга бариера. Украсена с бели и черни ивици, тя приличаше на траурен знак във всеобхватната тишина.

А до него като отвратителна пришка в бялото на природата беше разположен бетониран бункер. На петдесет метра — втори, след него трети, четвърти, пети… Живописното градче, което съвсем неотдавна е привличало със своята прелест хиляди хора, идващи тук да отпочинат и да подишат прозрачния, опияняващ въздух, се беше превърнало в своеобразна крепост, която никак не беше в хармония с всичко, което я обкръжава.

По улиците на градчето се скитаха загрижени войници, въоръжени, с плътно закопчани мундири, изпотени, прашни. Понякога се срещаха и черноризци. Изглеждаше, че в градчето не е останал нито един цивилен човек.

Щабът на дивизията се намираше на централната улица в помещенията на бивш хотел. Като намери кабинета на Лютц, Хенрих почука.

— Влезте — чу той иззад затворената врата добре познат и сега малко сърдит глас.

— Господин капитан, разрешете да се обърна към вас? — шеговито рапортува Хенрих.

— Най-после! — скочи от мястото си Лютц. — Как се затъжих за тебе, неуморим пътешественико!

След дългото стискане на ръцете, взаимните приветствия и въпросите за здравето, обикновено нещо след раздялата, офицерите накратко си заразказваха един на друг какво се беше случило с всеки от тях през това време. Нито единият, нито другият произнасяше името на Моника, сякаш се страхуваха да се докоснат до тази тема. Най-после Хенрих не издържа.

— Ти нищо повече ли не можеш да ми кажеш освен това, което ми бе писал? — тихо попита той Лютц.

— Всичките ми опити да науча на кого принадлежи колата, която я е прегазила, се оказаха напразни. Милер направи разследване, но по неговите думи то не даде никакви резултати. На погребението аз бях заедно с Кубис. До болка ми стана обидно, когато той от твое име положи венец на гроба. Погребаха я преди залез слънце и за някаква си част от секундата ми се стори, че ръцете на Кубис са червени от кръв.

Хенрих стана, отиде до прозореца и дълго гледа снежния връх Гранд Парадисо. Лютц не се решаваше да наруши мълчанието.

— Господин Голдринг? — чу се гласът на генерала.

Хенрих погледна. Еверс стоеше на прага на своя кабинет вече с шапка. Очевидно, той беше се приготвил да излиза.

— Тъй вярно, господин генерал, преди десет минути пристигнах от Париж.

— Елате при мен! — без да сваля шапка, генералът седна на своето обикновено място до писмената маса, а с движение на ръката посочи на своя офицер за специални поръчки стола срещу себе си.

— Какво ми носите от моя приятел в Париж?

Хенрих повтори думите на Гундер.

Ако първата фраза за здравето на Гундер явно се хареса на генерала, то втората, относно климата в Северна Италия, който може добре да повлияе на самочувствието на Еверс, предизвика съвършено друга реакция.

— На хората винаги им се струва, че е добре там, където те не са — раздразнено забеляза той и стана. — Много съм ви благодарен, господин старши лейтенант. Хайде днес почивайте, а утре ще трябва да се залавяте за работа, каквато има сега достатъчно.

Лютц чака, докато Хенрих свърши разговора с генерала.

— А как стои въпросът с квартирата? — запита Хенрих, когато те останаха двама.

— Много лошо, както и всичко тук. Исках да подбера нещо за тебе, но нищо по-прилично не можах да намеря. Сега ще пренощуваш при мене, а утре сам ще видиш.

Лютц живееше на третия етаж в същата къща, където беше щабът на дивизията.

— Ние живеем тук като на поход — поясни капитанът, приготвяйки на края на масата непретенциозна вечеря. — С течение на времето всичко ще се нареди, но за сега се храним, както се случи и където намерим. Ако ти не си изморен, можем да отидем в замъка, неговият собственик, граф Рамони, е много сърдечен и гостоприемен човек.

— Граф Рамони? Той тук ли е?

— Ти познаваш ли го? — учуди се Лютц.

— За познаване не го познавам, но аз нося препоръчително писмо до него от Бертхолд. Това е негов стар познат.

— Та това е много хубаво? Графът ме караше да се заселя в замъка при него, но аз отказах — трябваше да ходя далече. Но ти имаш кола и ще можеш да живееш у него.

— Ти говориш така, сякаш вярваш, че графът ще покани и мен?

— Ако това не направи графът, то непременно ще го направи неговата племенница Мария-Луиза.

— Какво представлява тя?

— Ще видиш сам! Длъжен съм само да те предупредя, че младата племенница на графа много тъгува в това, както тя казва, и от бога забравено кътче. Тя счита, че всевишният, когато е създавал земята, е забравил да създаде в Кастел ла Фонте модни магазини, театри, опера, весели кабарета, не е изпратил дори приличен поп, пред когото човек би могъл да изповяда своите грехове…

— А тя има ли грехове?

— Струва ми се, много повече, отколкото се полага на млада вдовица, която още не е свалила траура. Така мисля не само аз, но и всички наши млади офицери, които са привлекли вниманието на младата графиня.

— Охо! Излиза, че такива щастливци са няколко! Може би и ти си в това число?

— Мене тя държи в резерв. От нейна гледна точка аз съм много старомоден в отношенията си с дамите. Но да върви по дяволите! Ние трябва да поговорим с теб за по-важни работи от тази великосветска развратница. Преди всичко бих искал да те предпазя от присъщото ти лекомислие, благодарение на което винаги се сблъскваш с опасността даже и там, където може да бъде избягната. Не се обиждай и не спори. Работата е в това, че ние сме получили крайно лошо наследство. Преди нас тук е квартирувала SS дивизия. А пък ти знаеш, че там, където стоят есесовци, населението или е в гробищата, или е при партизаните. И партизаните тук са значително по-активни, отколкото във Франция. Единственото наше щастие е, че те се карат помежду си.

— Как така?

— Те не действуват в единен фронт, а губят много сили за разногласията помежду си. Между тях има националисти, демократи, християни, гарибалдейци — всички не мога да ти изредя. Най-ожесточени са гарибалдейците. Това са повече комунисти и се бият като дяволи. За това ще те информира по-добре от мен твоят приятел Милер. Или този Кубис. Нямаш представа какъв мръсник е!

— Ти чак сега ли научи това?

— На мене никога не ми е бил симпатичен, но сега просто го ненавиждам!

— Защо?

— Тъй като борбата с партизаните значително се усили, ние имаме тук своя дивизионна болница, а в болницата главен лекар е Матини…

— Италианец? — зачуди се Хенрих. — Той знае ли, че такава длъжност в немската армия може да заема само немец.

— Той е италианец само по баща, а майка му е чистокръвна арийка. По всяка вероятност при назначаването му за главен лекар на болницата са имали пред вид това. При това той е първокласен хирург. Та ето, между този Матини — той е много симпатичен човек, ти сам ще се убедиш в това, когато се запознаеш с него — и Кубис се води истинска война.

— Та вие току-що сте дошли тук!

— Първото сблъскване стана още когато дойдохме. Кубис поиска от Матини морфин, а той категорично отказа. С това и започна.

— Представям си как се е разбеснял Кубис!

— Но ти не можеш да си представиш до какво е прибягнал той, за да си отмъсти на Матини! Толкова низко, такава мерзост!… На това е способен само един гестаповец! Знаейки, че Матини е много мек и хуманен човек — та той отказа да даде морфин и от чисто хуманни съображения — Кубис започна да го вика в своя кабинет през време на разпитите, даже поиска лекарят да провежда някакви опити с арестуваните. Матини, разбира се, категорично отказа и сега Кубис мира не му дава, заплашва го, шантажира го…

— Наистина гад! Но ти не се вълнувай, аз донесох достатъчно от този морфин. Нека Кубис се трови — един мерзавец по-малко на света. А когато той има морфин, ще бъде по-снизходителен и към Матини… А как се чувствува Милер?

— Той получи за нещо благодарност от твоя баща от Берлин. Сега чака повишаване в чин и да получи кръст. Станал е още по-нахален. Вярно е, че с теб той винаги се държи в рамки. А знаеш ли какво нововъведение имаме от леката ръка на Милер? Вземи телефона, виж.

Хенрих приближи телефона и видя прикрепения към него надпис „Врагът подслушва!“

Лютц разказа, че такива напомняния лежат сега на всяка крачка, телефонните разговори строго се законспирират, всеки работник от щаба има свои позивни: генералът — „чичо“, началникът на Щаба — „татко“, Лютц — „годеник“, Милер — „монах“, Кубис — „поп“.

Като се разсъблякоха и загасиха светлината, Карл и Хенрих дълго още разговаряха, лежейки единият на кревата, а другият на дивана.

А в това време Кубис тичаше из целия град, за да търси Голдринг. За неговото пристигане той научи от Курт, когото случайно срещна на улицата. Надеждата, че баронът е изпълнил своето обещание и е донесъл от скъпоценните ампули, сякаш вля нови сили у Кубис и го изведе от апатията. Но когото и да попиташе, никой не знаеше къде се е спрял старши лейтенантът. Едва късно през нощта той се досети да позвъни на Лютц, който сърдито му отговори, че при него няма никой и го помоли да не му пречи да спи.

Ала щом се съмна, все пак Кубис дойде при капитана. Собствено казано, не дойде, а просто се довлече. Той едва движеше краката си. Без да се поздрави с когото и да било, дишайки тежко, Кубис падна на стола. Ръцете му трепереха, обикновено бледото му лице сега имаше синкав оттенък, подпухналите му клепачи почти закриваха очите му.

Разбрал защо ранният гост е в такова състояние, Хенрих, без да продума нито дума му подаде две неголеми ампули. Очите на Кубис радостно блеснаха. Той сграбчи ампулите, извади от джоба си малка кутийка със спринцовка, напълни я и със сигурно движение си постави морфин. Около пет минути Кубис седя със затворени очи, отхвърлил главата си на облегалото на креслото. И ето, че синкавият оттенък започна бавно да изчезва от лицето му, ръцете престанаха да треперят, очите започнаха да святкат, на устните се появи усмивка.

— Бароне! До вашето пристигане не вярвах, че на тази земя има ангели хранители, но сега се убедих: те съществуват и вие сте първият! Не зная как да ви се отблагодаря, освен ако денем и нощем се моля за вас, когато хвърля този мундир и отново надяна попските дрехи.

— Ако партизаните не ви отпратят на онзи свят, преди да сте сменили пистолета с кръст! — сърдито подхвърли Лютц.

— Сега си вкарах такава доза оптимизъм, че мога бодро да гледам в бъдещето — Кубис скочи от креслото, закрачи по стаята. — Ех, капитане, ако знаехте колко е приятно да възкръснеш! Колко е опияняваща насладата отново да чувствуваш пулсирането на кръвта в своите артерии, а в тялото си живото биене на всяка жилка. Вие никога не ще узнаете какъв разкош е такова внезапно сменяване на самочувствието, сякаш целият свят е подчинен на тебе или пък е създаден за тебе!

— Много се радвам, че няма да изпитам това. Противно ми е това противоестествено възбуждане.

— А каква е разликата естествено или изкуствено! Стига да е хубаво настроението, а как ще го постигнеш, това вече е второстепенен въпрос. Способите нямат значение. Важни са последствията. Бароне, вие донесохте ли много от този чародеен елексир?

— На първо време ще стигне!

— А кога ще ми го предадете?

— Аз няма да направя тази глупост, а ще ви го давам на порции. Вие злоупотребявате с наркозата. Започнахте с една ампула. Сега вече две-три. Отначало вкарвахте под кожата, а сега направо във вената. И аз никога не бях ви виждал в такова състояние като сега. Не би било другарско да ви поощрявам.

— О, бароне, аз знам, че сърцето ви е добро, ръката щедра. Затова спокойно гледам на бъдещето. Но дайте ми сега още една ампула, за да не тичам след вас, както куче търси изгубените следи, както беше тази нощ.

— Хайде заради първата среща вземете още една!

— Та аз казах, че имате добро сърце! Жалко, че трябва да бързам, иначе в чест на вашето пристигане бих изпял една италианска серенада. Ето тази например!

Подсвирквайки неаполитанска песничка, Кубис се скри зад вратата; сега той беше оживен, весел и съвсем не приличаше на онзи полумъртвец, който преди малко се вмъкна в стаята.

— Не те разбирам аз, Хенрих! Защо ти е необходим този негодяй, негодяй дори между гестаповците? — недоволно го попита Лютц.

— За колекция — полушеговито, полусериозно отговори Хенрих.

Наложи се цял ден напрегнато да се работи в щаба. В дивизията току-що беше пристигнало попълнение и Еверс беше заповядал на Хенрих да се ориентира в документите на новия офицерски състав.

— Що за особена команда е тази на майор Щенгел? — обърна се Хенрих към Лютц, когато разглеждаше една от анкетите.

— Дявол го знае! И очите не съм виждал на този майор! Тази команда влизаше в състава на есесовската дивизия, която квартируваше преди нас в Кастел ла Фонте. Тя охранява някакъв обект. За него е известно само на генерала, на началника на щаба и на Милер. Когато аз попитах генерала за този Щенгел, той ми намекна, че ние с тебе трябва да се интересуваме от майора, колкото може по-малко.

— Да върви по дяволите! — равнодушно се съгласи Голдринг, но прочете делото на майора особено внимателно. Само това, че Щенгел имаше шест висши награди, свидетелствуваше за неговите особени заслуги пред отечеството.

Вечерта, когато завършиха работата си, Хенрих и Лютц тръгнаха към граф Рамони. Лютц още през деня бе позвънил на Мария-Луиза и бе получил покана да отидат към седем часа вечерта.

Замъкът се намираше на един километър от градчето, на висока скала, която като самотен страж се изправяше до теснината, сякаш охраняваше долината.

В замъка познаваха добре Лютц. Охраната, която се състоеше от двама черноризци, пусна колата през вратите, без да я спира.

До парадния вход под една малка вратичка с колони стоеше още един черноризец.

— Графът, очевидно, не се чувствува много спокойно в собствената си родина? — с насмешка забеляза Хенрих, като видя каква е охраната.

— Аз съвсем не мога да разбера взаимоотношенията между италианците и всичко онова, което става тук. Официално графът не заема никакъв пост и, струва ми се, не принадлежи към нито една от партиите, поне той така ми заяви. А в същото време го пазят от гарибалдейците като важна персона.

По широките мраморни стъпала гостите, придружавани от слугата, се качиха на втория етаж, завиха вляво и се озоваха в голяма стая, която приличаше на картинна галерия. Освен удобните кресла и малките масички никаква друга мебел нямаше в стаята. Навсякъде по стените бяха накачени картини.

— Графът се увлича по живописта и, струва ми се, има понятие от нея — бе започнал да обяснява Лютц, но дочул шума, който идваше откъм коридора, замълча.

Вратата се отвори и на прага се показа количка с три колела, която се тикаше от здрав лакей. В количката, облегнал се на възглавница, седеше граф Рамони. Това беше старец в такава преклонна възраст, когато на човека с еднакво право може да се дадат и седемдесет, и осемдесет, и деветдесет години, до такава степен старостта беше изличила границите между десетилетията. Неговите дълги грапави пръсти безсилно лежаха върху голям шал на квадратчета, главата му, щом като той опита да седне по-удобно, клюмна и увисна напред, сякаш старческата шия нямаше сили да понесе нейната тежест. Странно впечатление правеше лицето на графа, покрито с много големи и малки бръчки, които го пресичаха във всички посоки. А сред този подвижен и променлив лабиринт от бръчки като две дълбоки ями, на които беше прикрепена цялата тази дантела, се чернееха кръглите без ресници очи на графа. Въпреки живите гримаси на лицето, въпреки думите, които падаха от устата, очите бяха съвършено спокойни и напомняха два въглена, които като че ли ей сега ще изгаснат.

Лютц и Голдринг се изопнаха като при появяването на началство.

— Господа, радвам се да ви приветствувам в моя замък — церемонно провъзгласи графът на немски.

— Господине, аз се радвам да ви видя в добро здраве — също така церемонно отговори Лютц — и позволете да ви представя моя приятел, барон фон Голдринг.

Хенрих се поклони.

— Моят втори баща, генерал-майор Бертхолд, ме помоли да ви предам неговите най-добри пожелания! Впрочем, той по всяка вероятност сам ви пише за това!

Хенрих му подаде запечатания плик. Графът набързо прегледа писмото.

— Това е прекрасно! Това е просто прекрасно, че случаят доведе при мен, в замъка, сина на Вилхелм Бертхолд. Преди десет години ние с него имахме толкова много обща работа. Вие кога пристигнахте, бароне?

— Ако съм се явил при вас днес, то бих могъл да пристигна само вчера. Не бих си позволил дори за един ден да отложа едно такова приятно посещение.

— Младостта дава право да не се обръща внимание на нас, старците, и затова аз така ценя вашата любезност. Къде сте отседнали, бароне?

— За сега се ползувам от гостоприемството на капитан Лютц, но се надявам, че…

— Едва ли ще намерите нещо прилично в нашето градче. Аз бих се чувствувал неизплатил се длъжник пред генерал-майор Бертхолд, ако за неговия син не би се намерило пристанище в моя замък. А също и моята племенница Мария-Луиза. Сега ще отидем при нея, тя ще потвърди това.

Графът направи движение с ръка и слугата мълчаливо забута количката към вратите. Голдринг и Лютц тръгнаха след нея и завиха по широкия коридор, който водеше в дясното крило на замъка.

— Предупредете графинята, че има гости! — заповяда графът на слугинята, която отвори пред него вратите на една от многобройните стаи.

Но Мария-Луиза не дойде скоро. До нейното идване старият граф успя да запознае офицерите с историята на няколко картини, които украсяваха стените на облечената в коприна гълъбова стая. Тук висяха платната и на най-новите художници, но дори и след обясненията на стопанина трудно би било да се разбере техният смисъл. Да, както се виждаше, и сам графът не разбираше много от тази живопис, даваше объркани обяснения и често не можеше да скрие ироничните нотки, които звучаха в гласа му.

— Аз не съм поклонник на всички тези „изми“ в изкуството — най-после си призна Рамони. — Но графинята, като всички жени, не иска да изостава от модата. Впрочем, ето я и нея самата.

В стаята влезе висока, слаба около тридесетгодишна жена. Тя беше облечена в черна тясна рокля с широки ръкави от прозрачна тъкан. Прекрачвайки прага, жената вдигна ръце, за да поправи прическата си, и лек черен тюл увисна от раменете й като две крила. Вероятно моделът на роклята бе пригоден именно за такъв ефект. Впрочем, позата на графинята говореше също за това. Мария-Луиза нарочно задържа ръцете си до главата, а с присвитите си зеленикави очи разглеждаше присъствуващите.

И в израза на лицето на графинята, и в самите му черти имаше нещо неестествено: на удълженото овално лице съвсем не подхождаха наведените, равни като шнурчета вежди и увеличените с помощта на червилото устни.

— Много мило от ваша страна, господин Лютц, че сте довели у нас барона! — с пеещ глас проговори Мария-Луиза и безцеремонно изгледа Хенрих от главата до петите.

— Още повече, дете, че баронът е син на мой стар познат — добави граф Рамони.

— Надявам се, мили чичо, че ти си се досетил да предложиш на барона да остане у нас?

— Именно за това доведох гостенина тук, за да потвърдиш и ти тази моя покана.

— Аз не само че я потвърждавам, но много моля баронът да не отказва както на мене, така и на чичо. Да, да, тъй като…, извинете ме за моята откровеност, вие ще привикнете после към нея — като ви каня в замъка, аз имам пред вид не само вашите, но и моите интереси!

— Не мога да се досетя с какво мога да ви бъда полезен, но предварително се радвам, ако това е така.

— Тук, у нас е много неспокойно, бароне, а ние сме така самотни. Понякога става дори страшно. Да, да, в нашата благословена Италия се е стигнало вече дотам, че на собствената си земя, в собствения си замък трябва да трепериш от страх.

— Както всяка жена, ти, Мария, преувеличаваш — ние сме зад надеждни стени. И ако малко по-добре се организира охраната… Като офицер, бароне, вие бихте могли да ни помогнете в това.

— Аз с радост ще инструктирам охраната и ако е необходимо, ще я усиля.

— Ще ви бъда много признателен, господин Голдринг.

— И това ли е всичко, с което мога да ви услужа, госпожо?

— Аз ви поканих да бъдете мой рицар. Нима това е малко? Нали задълженията на рицаря са неограничени — Мария-Луиза многозначително подчерта последните думи.

Граф Рамони очевидно бе отегчен от разговора — той отново бе обронил глава на възглавницата. Като забелязаха това, Хенрих и Лютц станаха.

— Простете, графе, че ви отнехме толкова време — извини се Хенрих.

— О, моля ви се! Би трябвало аз да моля за извинение поради моята слабост. Тя ме лишава от възможността по-дълго време да бъда в такова приятно общество. Оставям гостите на тебе, Мария! Покажи на барона неговата стая. Моля ви, бароне, чувствувайте се като у дома си. А вас, господин Лютц, надявам се да виждам сега по-често в моя замък!

Графът си взе до виждане с кимване на главата и лакеят подкара количката към вратите.

— Как да постъпим сега, господа, да вечеряме или по-напред да огледаме бъдещите покои на барона? — попита Мария-Луиза, когато останаха тримата.

— Аз мисля, че е по-добре да свършим с работата — забеляза Лютц.

— Господин Лютц, вие, както винаги, сте рационален и деловит! — с присмех подхвърли Мария-Луиза.

— Напротив, твърде много романтичен! Аз не искам да развалям вкуса на прекрасното вино, с каквото ни черпите в замъка, с мисълта за такава прозаична работа като оглеждане на апартаментите.

— Но това може да се обедини! Ще заповядам да донесат вечерята в кабинета на барона и ние ще отпразнуваме новата квартира.

Мария-Луиза позвъни и тихо даде своите указания на слугинята. След това поведе гостите към своята половина, в лявото крило.

— Тук живея аз, а тези четири стаи се дават напълно на ваше разположение, бароне: кабинет, библиотека, спалня и гостна. Обръщам вниманието ви на още едно удобство: тази половина има отделен заден изход към парка. Вие можете да влизате и излизате, без да ми попадате пред очите.

— В такъв случай страхувам се, че аз никога не ще се възползувам от задния вход.

Мария-Луиза хвърли дълъг поглед на Хенрих, след това също така изгледа и Лютц. Тя явно кокетничеше с офицерите и през време на вечерята Хенрих с ужас помисли, че неговите задължения като рицар на графинята съвсем няма да бъдат така леки, както той се надяваше.

На другата сутрин Курт пренесе вещите на старши лейтенанта в замъка, но този ден Хенрих не видя нито стопанина, нито стопанката — той се прибра едва късно вечерта.

Без да се докосне до вечерята, която Мария-Луиза любезно му беше изпратила, Хенрих бързо се разсъблече и легна в кревата, като се надяваше, че сънят ще му донесе необходимата забрава, ще прогони тежките мисли, които след днешната среща с Милер цял ден не му даваха покой. Но забравата, както и сънят не идваха. Хенрих гасеше и отново запалваше нощната лампа, която с мека гълъбова светлина заливаше всичко наоколо, спускаше и откриваше разкошната завеска на кревата, лягаше на гръб, обръщаше се на една страна, даже завиваше главата си с одеялото, както обичаше да прави в детството си, но всичко го дразнеше, всичко това само още повече изостряше нервите му.

От главата му не излизаше прочетената днес заповед. В заповедта на главнокомандуващия немските войски в Италия генерал-фелдмаршал Кесерлинг почти дословно се излагаше вече познатият на Хенрих план за разправа с местното население, който още през лятото беше съставен от Бертхолд. Текстът на отделните точки съвпадаше с това, което предлагаше Бертхолд. И в първия, и във втория се казваше:

„Навсякъде, където има данни за наличието на партизански групи, трябва да се арестува съответен брой от местното население на дадения район и в случай на акт на насилие от страна на партизаните, тези хора да се разстрелят.“

Хенрих даже помнеше фразата, произнесена от Бертхолд, когато той му прочете този параграф:

— Стига да има заложници, а повод за разстрелване винаги ще намери всеки фелдфебел!

И така планът на Бертхолд е приет и е встъпил в действие. Може би сега, когато той, Хенрих, лежи върху този широк креват, потънал в пух, в неговата родина горят приднепровските села, градове, гинат хиляди хора.

И тук, в това мирно ъгълче на Италия, също ще се пролее кръвта на невинни хора. Ще се пролее пред неговите очи, в негово присъствие! И той с нищо не може да помогне, с нищо не може да предотврати репресиите, към които се готви да пристъпи Милер съгласно заповедта на Кесерлинг. Поне по-скоро да получи известие от „антикваря“, макар да бъде и с най-сложната задача.

Каква мъртвешка светлина хвърля този гълъбов фенер! По-добре да запали полилея и да почете малко, докато умората надделее? Хенрих се приповдигна на лакът и погледът му падна на огромна картина, която висеше на противоположната стена. Протегнатата над възглавницата ръка натисна ключа, стаята се заля от ярка светлина. Сега може даже без да става от кревата добре да разгледа картината. Художникът на голямото платно по всяка вероятност е отразил един от епизодите на Вартоломеевата нощ. Голяма каменна стена на къща, зад която трептят отблясъците на невидим за окото пожар. Непосредствено до стената, в локва кръв, лежи старец с прерязано гърло. Неговите замръзнали стъклени очи с мъртво равнодушие се вглеждат в Хенрих. До стареца стои гигант с разголена гръд. С лявата си ръка той е хванал за косата млада жена, дръпнал главата й назад, а дясната с голям окървавен нож е издигната над нея. Жената притиска към гърдите си малко голичко детенце, което току-що е взето направо от топлите пеленки. В очите на майката се чете ужас, молба, нечовешко страдание. Тя цялата е в напрежение, стараейки се да се обърне така към убиеца, че да защити детето. В очите на палача гори огънят на фанатизъм, на зверска жестокост.

Хенрих дълго не можа да откъсне погледа си от картината. Изведнаж му се стори, че всички фигури на платното оживяват. Треперят ръцете на жената, която защищава детето си, нанася удар с ножа си убиецът… Не, това не е нож, а щик от пушка — дълъг, остър, окървавен. А убиецът носи окървавен генералски есесовски мундир. И лицето…, лицето…, грижливо пригладените коси, подстриганите мустачки… Та това е Бертхолд!

Веднага да се свали тази картина! Така може да се стигне и до халюцинации. Хенрих скочи на крака и без да иска, блъсна шишето с водата.

— Какво се е случило, господин старши лейтенант? — попита полуоблеченият Курт и дотича в спалнята.

— Исках да загася лампата и бутнах шишето с водата. Вземи парчетата и свали тази картина, тя ме дразни.

Когато Курт излезе, Хенрих отново легна на кревата. Сега той изпитваше срам. Така да изпусне контрола над нервите си! А нали железните нерви са неговото главно оръжие, може да се каже, единственото му оръжие! И това се случи след всички обещания, които той даде пред себе си в Париж… „Хайде, не мисли за нищо, заспи, не се упреквай! Ето така: спокойно, удобно се изтегни на кревата, сега вдишай… издишай… още един път… още… още… дотогава, докато дишането не стане равномерно… И брой: едно, две, три, четири…“

След половин час Хенрих заспа и се събуди чак в десет часа сутринта.

— Курт, защо не ме събуди? — нахвърли се той на ординареца.

— Вие така дълбоко спяхте, господин старши лейтенант.

Хенрих се хвърли към телефона.

— „Годеник“?… Днес аз не се чувствувам добре и ще закъснея малко. Ако попита за мене „чичо“, измисли нещо. Прекрасно! Тогава аз ще отида по една работи при „монаха“, а оттам направо при теб.

След закуската, когато Хенрих се готвеше вече да излиза, влезе слугинята.

— Разрешете да взема чиниите, господин офицер? — кой знае защо на френски попита тя.

— Моля, но занапред такива въпроси решавайте с него — Хенрих кимна към Курт.

Слугинята погледна бързо към ординареца. Курт се изчерви.

От замъка до градчето Хенрих реши да отиде пеш, за да може по-добре да обмисли линията на поведението си с Милер. Лютц каза истината, нещо твърде много се е възгордял началникът на SS служба, след като получи благодарност от Бертхолд. Въобразява си, че сега може да мине без фон Голдринг? Трябва да му даде да разбере, че това не е така! Да подхвърли уж случайно някой намек, но властно, както се полага на зетя на високопоставена особа… Такъв страхливец като Милер веднага ще се изплаши.

Случай да покаже своя характер се появи веднага щом Голдринг наближи службата на SS, която беше разположена в отделна къща, недалеч от щаба.

— Как мога да отида до кабинета на вашия началник? — попита Хенрих часовия с автомат в ръка.

— Вторият етаж — небрежно отвърна той, без даже да погледне към старши лейтенанта.

— Как разговаряш с офицер, мерзавец такъв? — прекъсна го Хенрих. Гестаповците, които пушеха встрани, с любопитство обърнаха глави.

— Разговарям, както се полага! — дръзко отговори часовият и очите му насмешливо блеснаха.

— Ах, така ли! Подофицер! — злобно извика Хенрих подофицера, който стоеше при пушачите.

Подофицерът пристъпи напред и се изопна.

— Веднага предайте на господин Милер, че барон фон Голдринг го моли незабавно да излезе!

Подофицерът се скри зад вратата. Не мина и минута, когато на верандата се показа Милер. Видът му беше разтревожен.

— Какво се е случило?

— Именно за това и аз дойдох да ви попитам! Как е могло да се случи пред вашите врати да носят служба не войници, а простаци, които си позволяват да оскърбяват офицер?

Очите на Милер се присвиха като на котка. Той пристъпи към войника и с опакото на ръката го удари с такава сила, че той политна.

— Веднага да се смени този дръвник и да се прати в карцера! След това аз сам ще поговоря с него и ще го науча на вежливост.

Прихванал Хенрих под ръка, Милер го поведе на втория етаж, извинявайки се набързо.

— Татко не напразно ми намекна през време на нашата попътна среща, че малко е прибързал, като ви е изказал благодарност — студено го прекъсна Хенрих. — Щом и в SS служба войниците започват да забравят своите задължения…

— Бароне, още един път простете, уверявам ви — това е единственият случай! Нима нашата дружба, толкова искрена и проверена, може да бъде развалена от един идиот, когото аз ще науча… — Милер стисна юмруци и Хенрих разбра, че наистина доста го е уплашил.

— Хайде, добре, ще считам, че инцидентът е прекратен! — снизходително каза Хенрих.

Те влязоха в стаята, която служеше на Милер за приемна. Тук освен Кубис и гестаповеца фелдфебел имаше още някакъв цивилен човек. По неговото свободно държане Хенрих разбра, че това не е арестант. Бързият, изпитателен поглед веднага забеляза характерните особености на лицето му. Особено веждите — необикновено широки и гъсти, така ниско се спускаха, че очите почти не се виждаха.

— Изведете го през двора и страничната вратичка! — заповяда Кубис на фелдфебела и се хвърли да посрещне Хенрих.

— Бароне, радвам се да ви приветствувам в нашия храм на справедливостта и възмездието! — възкликна той със своя обикновен шеговит тон.

— Вие обещахте да се молите за мен и денем, и нощем, но, надявам се, не в този храм?

— Не, в този храм ние служим на други месии! — цинично се разсмя Кубис. — И аз по-скоро изпълнявам ролята на демона изкусител… Но, шегите са си шеги, а сърцето ми замира от тревога. Вие донесохте ли?

— Както бях обещал — една ампула.

— Грация, синьоре! — картинно се поклони Кубис и излезе, а Хенрих тръгна към кабинета на Милер.

— Знаете ли, Ханс, аз вчера много мислих за заповедта на генерал-фелдмаршал Кесерлинг, с която се запознах. Страхувам се, че на вас сега ще ви се увеличи работата — започна Хенрих и седна в креслото срещу Милер.

— Заповедта малко ще ми развърже ръцете — отпада необходимостта да се церемоним с тези животни, които се наричат местно население. Аз съм уверен, че всеки от тях; ако не е партизанин, то помага на партизаните. Вие можете ли да си представите, още на другия ден след нашето заминаване тук обстрелваха моята кола и убиха шофьора!

— И вие какви мерки взехте!

— За голяма операция силите са ни още малко. Но скоро ще имаме достатъчно! И ние с вас, Хенрих, ще устроим отличен лов на тези макаронаджии. А засега главното си внимание съм съсредоточил за вербуване на агенти сред местното население.

„Очевидно гъстовеждият е един от агентите“ — помисли Хенрих.

— Но аз ви помолих да наминете покрай мен съвършено по друга работа. Нищо ли не ви е казал генералът?

— Не.

— Така си и мислех! А ми обеща да си помисли и да се посъветва с вас. На него, разбира се, е безразлично, че аз по цели нощи не спя поради грижите, които са се струпали върху ми!

— И вие искате да ме използувате вместо приспивно?

— Не се смейте, Хенрих, на мене наистина не ми е до шеги. Работата е там, че аз, основавайки се на нашите разговори с вас, поставих на генерала въпроса за вашето преминаване към нас. На мене ми е абсолютно необходима вашата помощ!

— Започнали сте разговори с генерала, без да ме питате?

— Аз не можех да чакам, освен обикновените ми задължения натовариха ме с още едно и може би най-трудното, външната охрана на някакъв си много важен обект, за който абсолютно нищо не зная.

Милер имаше такъв загрижен вид, че Хенрих неволно се усмихна.

— Уверявам ви, не ми е до смях. Съвършено официално ме предупредиха, че за обекта отговарям с главата си, макар че моята служба ще носи само външната охрана. Вътрешната охрана е възложена на особената команда на някой си майор Щенгел…

— Аз не разбирам с какво мога да ви помогна? Да науча какъв обект е това?

— Аз исках да възложа охраната на завода на вас.

Хенрих се замисли. За преминаване на служба в SS той не беше получил разрешение от „антикваря“ и не можеше да приеме предложението на Милер. А става дума, по всяка вероятност, за нещо много важно, щом като крият дори и от Милер какво ще охранява той.

— Та какво ще кажете в отговор на моето предложение?

— Аз имам навик, преди да реша какво и да е, добре да преценя всичко.

— Но нали за вашето преминаване ние говорихме отдавна и вие имахте достатъчно време да обмислите всичко.

— Тогава разговорът беше общ, а сега вие имате съвършено конкретно предложение. Преди да го приема, необходимо ми е, макар и бегло, да се запозная с моите бъдещи задължения, да видя обекта.

— Само външно… — напомни Милер.

— Разбира се, само това, което вие можете да покажете. Аз ще претегля всички за и против и едва след това ще ви дам отговор. Та мене също не ми се иска да си рискувам главата.

— Тогава хайде още днес да огледаме този проклет обект.

— Далече ли е той?

— На около три километра от градчето.

Обектът, който така много безпокоеше началника на SS служба, беше разположен в долината, до бента, почти до Кастел ла Фонте. Но до него отиваше много криволичещ път, което създаваше впечатление за далечно разстояние. Трябваше наистина да пътуват три километра.

Тесният асфалтиран път като змия се извиваше между скалите, гмуркаше се в пропастите, отново се катереше нагоре и изведнаж, правейки неочаквано полукръг, се прекъсваше до големи стоманени порти, които сякаш бяха врязани във високата каменна стена. От двете страни на вратите се издигаха два огромни бетонни бункера.

Още от своя кабинет Милер позвъни на някакъв си „племенник“, че тръгва, придружаван от старши лейтенант фон Голдринг с кола номер еди-кой си. Щом като пристигна колата, из бункера излезе офицер. Като провери щателно документите на Милер и Хенрих, той се върна в бункера. Портата автоматически се отвори и също така автоматически се затвори, след като колата влезе вътре.

— Та ето ви и целия обект, дявол да го вземе — изруга Милер, посочвайки към втората стена, която се издигаше на тридесет метра от първата. И двете като с широк коридор опасваха котловината. Близо до първата стена, откъм нейната вътрешна страна, на равни разстояния бяха разположени бункери, откъдето войниците наблюдаваха местността. В другата стена, която скриваше самия обект, от бойниците бяха се озъбили дулата на картечниците. Покрай стената бе опънат бодлив тел, а зад него се разхождаха войници есесовци.

— Ето този, външният кръг, представлява нашият участък — поясни Милер. — Той свършва до бодливия тел. По-нататък е резиденцията на Щенгел и неговата команда. Както виждате, нищо сложно. Работата ви няма да бъде много.

— Затова вие така се стараете да се избавите от нея — усмихна се Хенрих. — Все пак хайде да обиколим нашия участък, за да имаме представа поне за неговата дължина.

Милер бавно тръгна покрай вътрешната стена. Хенрих мълчаливо я оглеждаше. В стената имаше малка вратичка, през която очевидно минаваше охраната, откъм, северната и южната страна имаше също такива врати като тази, в която влезе колата.

— Какво решихте, Хенрих? — попита Милер, когато се връщаха в Кастел ла Фонте.

— Аз обещах да помисля. Работата е много сериозна, за да се реши така прибързано. Ако на майора от SS служба, и при това на Милер, който е взел участие в заговора на Хитлер, не казват какъв обект той трябва да охранява, то уверявам ви: тук става дума за нещо по-сложно от завод за газирана вода или плодов сироп. Да се залавяш с такава охрана — това действително значи да рискуваш главата си.

Милер въздъхна и повече не настояваше за незабавен отговор. Той мълча до самото градче.

— А как мислите, ако възложа тази работа на Кубис? — погледна го Милер въпросително.

— Дайте да обмислим всичко на свежа глава, уверявам ви, че тогава ние ще дойдем до най-правилното решение.

Колата спря пред щаба. Хенрих слезе и обеща на Милер утре да намине към него.

— За тебе има писмо — съобщи Лютц, щом Хенрих влезе в неговия кабинет.

Хенрих погледна печата. Те бяха няколко, но пръв беше швейцарският.

„Ще успея да го прочета после“ — реши Хенрих в небрежно мушна писмото на Лора в джоба си.