Юрий Долд-Михайлик
И сам воинът е воин (12)

Моника отива в Бонвил

Едва ли госпожа Тарвал можеше да бъде заподозряна в стремеж към високи идеали и още повече към такива, които изискват от нея материални жертви. Доскоро кръгът на нейните интереси се ограничаваше ако не да разшири, то поне да задържи хотела и ресторанта на онова положение, на което ги остави покойният й мъж. И трябва да се каже, че тя се прояви като достойна наследница и продължителка на неговата воля. Вярно е, че за успеха на работата помагаха не само нейните способности на добра стопанка, но и някои особено благоприятни условия. Сен Реми, който се слави като курортно градче, през цялата година, с изключение късно есента, беше пълен с много гости. Те харесваха хотела и кухнята на госпожа Тарвал, тъй като тя умееше да създаде хубави удобства за тях, и нейният дом си спечели славата на порядъчен семеен пансион. Това впечатление се засилваше от обстоятелството, че и двете деца на госпожа Тарвал, синът й Жан и дъщеря й Моника, не се пречкаха в краката на почиващите, а според силите си помагаха на своята майка. Госпожа Тарвал считаше, че още от ранни години децата трябва да свикнат с мисълта, че в живота нищо не пада от небето.

Жан и Моника пораснаха. Всичко като че ли вървеше добре и госпожата предварително бе обмислила как ще осигури бъдещето на своите дена. На дъщерята ще завещае ресторанта, а на сина — хотела.

Войната разби всички планове. Разбира се, хотелът не беше празен. По-голямата част от стаите бяха заети от постоянни квартиранти, бежанци от Париж и въобще от Севера. Бежанците не бързаха да се връщат обратно в своите краища, където беше въведен по-тежък окупационен режим. В Сен Реми режимът беше прикрит, макар и под смокинения лист на договора, между немското командуване и правителството на Виши за „охрана на района“. Бежанците посещаваха и ресторанта, но предишните печалби вече ги нямаше. Работата на госпожа Тарвал не вървеше добре. Едно нещо са курортистите, които идваха по-рано с много пари, за да се забавляват, и съвсем друго са постоянните квартиранти, които треперят над всяка стотинка, понеже сами не знаят докога ще им стигнат парите и даже не могат да си представят кога ще бъде възможно да се върнат по домовете си. Наред с това госпожа Тарвал трябваше да помага на майка си, която живееше с по-малката си дъщеря в село Ла Травелса. До войната по-малката сестра на госпожа Тарвал Луиза живееше в Париж — там работеше мъжът й Андре Ренар, по професия авиационен инженер. Но в 1939 година беше повикан в армията, служеше в авиацията и вероятно е загинал, тъй като оттогава Луиза не бе получила от него нито едно писмо. Скоро хитлеристите конфискуваха цялото имущество на Андре Ренар и на Луиза се наложи да напусне Париж и да дойде при майка си, в малкото селце на около тридесет километра от Сен Реми.

Разбира се, много по-добре щеше да бъде, ако живееха заедно. Сестрата щеше да помага в ресторанта, но госпожа Тарвал не можеше да се реши на това. Не защото не обичаше сестра си, а от предпазливост. Ако гестаповци узнаят, че жената на Ренар живее при сестра си, тогава ресторантът, а и собственицата му щяха да се считат за неблагонадеждни. Щяха да забранят на немските офицери да посещават ресторанта, а това още повече би попречило на работата. Така или иначе по-голямата част от доходите се получаваше от тези постоянни клиенти. Не, не можеше и дума да става да прибере сестрата при себе си. Госпожа Тарвал криеше даже кореспонденцията си с нея, особено след като Жан мина в нелегалност.

Да, нейният малък Жан, единственият й син, трябваше да стане партизанин. Откакто стана това, госпожа Тарвал нямаше нито минута спокойствие. Добре поне, че за това не научиха гестаповците. За тях Жан не се е върнал от фронта — или е загинал в боевете, или е попаднал в плен. А какво ще стане, ако узнаят? Нали един път го задържаха в планината. За щастие той се е натъкнал на този барон. Добре че нейните майчини молитви помогнаха баронът да го пусне. С какво друго може да се обясни тази невероятна постъпка? А може би баронът да е познал в лицето на Жан брата на Моника? Не, това не може да бъде. А Жан, какъвто си беше, такъв си и остана — безгрижно, глупаво момче. Макар и по-голям от Моника, държи се по-лошо от лекомислено момиче.

Виж, на Моника може да се надява. Тя не е такава. Вярно е, че и тя мрази немците и понякога се държи много остро с тях, но в същото време не преминава границата. Даже се съгласи да преподава уроци по френски език на барон фон Голдринг. Разбира се, баронът никак не прилича на немец. Той е вежлив като истински французин и е много сърдечен. Откакто пусна Жан, госпожа Тарвал всеки ден открива у него нови достойнства. Само истински рицар е способен на такава постъпка. Жан казал на Моника, че той просто се слисал от учудване, когато станало всичко това. Но откъде Моника е узнала за Жан? Госпожа Тарвал си спомни за честите разходки на дъщеря си на велосипед и това я хвърли в огън. А дали и Моника също не е свързана с партизаните?

Госпожа Тарвал започна да съпоставя и да анализира това, на което по-рано не обръщаше внимание.

Да, често посред бял ден, когато има толкова много работа, Моника оставя всичко и под предлог, че я боли глава, отива някъде… След това поздрави от Жан… Нещо много често почна да предава поздрави. Или пък тези думи: „Ако те попитат, майко, ще кажеш, че Франсоа е мой годеник.“ Тогава тя сметна това за шега и се усмихна. Дългоносият Франсоа и нейната красавица Моника! Сега вече на госпожа Тарвал не й е до смях. Постепенно тя почна да разбира, че дъщеря й крие нещо от нея. Боже мой, какво ще стане, ако някой узнае за това! Жан е в планината на сравнително по-безопасно място, но Моника може всяка минута да я хванат. Не, по-добре да не мисли за това, че ще полудее. И тя хитруваше със себе си, гонеше страшните подозрения, надсмиваше се над себе си, наричаше се страхливка, но да се отърве от тревогата не можеше.

Госпожа Тарвал нито един път не беше споменала на Моника за своите подозрения. О, тя добре познаваше характера на своята дъщеря. Горещ и едновременно с това упорит. Да се опиташ да я предпазиш значи да предизвикаш избухване на гняв и упреци. Моника не можеше да се помири с мисълта, че трябва да живеят от доходите на ресторанта, посещаван от немците. Ще поиска да подчертае своята самостоятелност и ще се изпусне нещо да каже. Не, по-добре да затвори очите си, да скрие главата си като щраус пред опасност и да чака, да чака края на войната, който в края на краищата ще дойде.

Едва когато Моника получи някаква телеграма и заяви, че заминава за Бонвил, госпожа Тарвал разбра каква грамадна грешка е допуснала. Като заключи вратата и прибра ключа в джоба си, майката решително заяви:

— Ти никъде няма да отидеш!

— Аз съм длъжна да отида, майко!

— Нека пратят друг някой. — За пръв път госпожа Тарвал даде на дъщеря си да разбере, че тя отчасти е в течение на нейните работи. — Не е женска работа да отиваш някъде с някаква си тайна задача.

— Именно женска, майко! Само аз мога да узная от Голдринг… — Моника се изпусна.

— Какво трябва да узнаеш от Голдринг? Какво? Аз те питам. Ако ти не ми кажеш, веднага ще отида при генерала…

— Добре тогава, отивай и не забравяй да кажеш, че нашият Жан е при маките. И тогава всички те като зайци ще бъдат избити, защото нямат оръжие и ти им пречиш да го получат. Защо стоиш! Отивай! Ти ще постъпиш като истинска французойка, като този Левек. Само не забравяй, че тогава няма да имаш нито дъщеря, нито син.

Като чу, че става дума за оръжие, госпожа Тарвал се отпусна на стола и така побледня, че на девойката й дожаля.

— Мамичко! — нежно обгърна шията й Моника. — Повярвай ми, никаква опасност не ме заплашва. Кълна ти се! Това ще бъде просто весела разходка. Само пътем ще пошепна няколко думи, на когото трябва, и това е всичко.

Впрочем не беше така лесно да се успокои госпожа Тарвал. Тя плачеше, молеше и отново плачеше. Моника се въртеше около майка си като около болен, но твърдо държеше на своето — ще отида! И в този двубой между майката, която искаше да спаси дъщеря си от смъртна опасност, и дъщерята, която беше готова да пожертвува живота си за своя народ, победи дъщерята. Майката се покори на съдбата.

Моника не изпрати телеграма на Хенрих за пристигането си. Тя не искаше да я видят с него на гарата, където винаги имаше много полицаи и гестаповци. Едва след като пристигна у своята родственица, тя телефонира направо в хотела, като определи време и място за срещата.

Хенрих устоя на думата си. Той дойде облечен в цивилен костюм и девойката констатира, че му стои много по-добре, отколкото омразната униформа на немски офицер. За миг на Моника се стори, че преградата, която съществуваше между нея и Хенрих, изчезна. Така приятно беше да върви до него, опряла се на здравата му топла ръка. Даже не й се искаше да говори. И Хенрих правилно разбра нейното настроение. Той също мълчеше. Моника си представи, че война не е имало, няма и никога да има. Тя не трябва да крие своите чувства, с Хенрих те имат нормални човешки отношения. Но едва ли не на всяка крачка те срещаха патрули и тежките удари на ботушите им, кой знае защо, напомняха на девойката сега глухите удари на първите буци пръст върху погребален ковчег. Не, това не беше лъжа. Действителността напомняше за окупацията, за това, че тя дойде не на среща с любимия си, а за да получи много важни за маките сведения.

„Именно сега на нас ни е особено необходимо оръжие“ — настойчиво звучаха в ушите й думите, които Франсоа каза в навечерието на нейното тръгване. Нима тя самата не знае това? Да, оръжие е нужно. И Моника ще направи всичко, за да отиде то в ръцете на партизаните. „Но за това Хенрих може да има неприятности, и то големи“ — изведнаж помисли девойката. Ето той върви до нея, мълчи, но тя чувствува, че той е също щастлив. Как топло светнаха очите му, когато я видя чам, на ъгъла, на пресечката на трите улици. Интересно какво би направил той, ако се досети за какво мисли тя сега? Дали би повикал патрула, за да я изпрати в гестапо? Не може да бъде! Даже ако той можеше да прочете мислите й, не би направил това. И ако го арестуват за това, че оръжието не е пристигнало на местоназначението, той също няма да я издаде. Моника чувствуваше това с цялото си същество. И независимо от това не можеше да бъде откровена. Защото ако има половин на сто, даже една стотна частица от този процент съмнение, тя няма право да рискува всичко заради чувствата си. Дори ако заповядат на Хенрих да пътува със същия влак.

Моника потрепера, като си представи, че Хенрих наистина може да получи такава заповед.

— Да не ви е студено, Моника? — загрижено попита Хенрих.

— Да, малко — машинално отговори девойката, макар че късната есен беше приятно топла.

— На две крачки оттук се намира хотелът, в който аз живея. Да отидем да се постоплите и да починете.

Моника отрицателно поклати глава.

— О, какво говорите!

— Но нали ние не един път сме оставали сами двамата? И мисля, че не съм дал и най-малък повод да се боите от мене. А точно сега трябва да си бъда в стаята, очаквам да ми съобщят нещо важно…

— Вие свършихте ли си работата?

— Завърших всичко! Остава ми един двуминутен разговор по телефона за времето на тръгване на влака и след това съм съвсем свободен. Обещавам, че ще скучаете най-много две минути.

— Но… — поколеба се Моника.

— Вие не искате никой да ви види в този хотел? — досети се Хенрих.

— Да. Мене тук никой не ме познава и могат да помислят, че аз съм едно от тези момичета… Нали хотелът е офицерски.

— Тази улица е съвсем безлюдна. А ако има хора, ние ще почакаме малко.

Моника мълчаливо кимна с глава и ускори крачките си. Сякаш искаше по-скоро да се избави от някаква предстояща неприятност.

Курт беше в стаята.

— Който и да ме търси — няма ме! — пътем заповяда Хенрих, като препускаше с Моника към своята стая.

Сега вече не беше удобно, както в първите минути на срещата, да се мълчи. И девойката започна да разказва за своето пътуване, но смутена от собствената си безпомощност, правеше напразни усилия да каже нещо интересно. Пък и Хенрих беше не по-малко развълнуван от нея. За завързването на оживен разговор помогна взривът в ресторант „Савоя“. Моника слушаше разказа с наведени очи. Тя се боеше, че в очите й Хенрих ще прочете нещо повече от обикновено любопитство. Но когато той разказа между другото, че едва не е загинал, девойката потръпна.

— През цялото време все ми е студено — обясни тя.

— Аз ей сега ще ви дам да наметнете нещо — предложи Хенрих и тъкмо започна да сваля сакото си, на вратата на Курт силно се почука. Хенрих постави пръст на устата си, показвайки на гостенката да мълчи.

— Старши лейтенант Голдринг в стаята си ли е? — чу се дрезгав глас.

— Не, няма го, излезе някъде.

— А ти как се озова тук, Шмид? Нали трябваше да те изпратят на Източния фронт? — отново се чу дрезгавият глас.

— Старши лейтенант фон Голдринг помоли да ме оставят в щаба за негов ординарец, господин старши лейтенант.

— Сигурно не знае що за птица си! Но аз ще му кажа. А сега слушай какво ще ти кажа и внимавай да не забравиш. Предай на старши лейтенанта, че влак номер седемстотин осемдесет и седем ще тръгне утре в осем часа вечерта. Ако той иска да пътува с нас, нека ни предупреди, за да приготвим купе. Разбра ли? Но утре сутринта аз ще му съобщя по телефона, ти си такъв тъпак, че сигурно всичко ще объркаш.

— Тъй вярно, няма нищо да объркам! Щом старши лейтенантът се върне или се обади по телефона, веднага ще му предам.

Вратата на стаята, в която разговаряха, се затвори.

— Вие да не би да имате намерение да пътувате с този влак? — девойката искаше, но не можеше да скрие тревогата си. Тя се чувствуваше в гласа й, виждаше се в очите й, прозираше в цялата й напрегната фигура.

„Мила моя конспираторке, колко си още неопитна!“ — едва не каза Хенрих, но се сдържа и небрежно подхвърли:

— Фелднер с двадесет войници ще се справи и без мене. На шест вагона това даже е и много. А ние ще си тръгнем с колата, нали? Както се уговорихме. Утре ще се поразходим из града, а следобед можем да си заминем.

— Не, аз трябва да се върна още днес, обещах на майка, тя е много зле.

— А как е братовчедката, вие почти не се видяхте с нея?

— Аз й предадох подаръка от мама, пък и няма за какво особено да разговаряме с нея. Нали тя скоро беше у нас.

— Тогава аз ще предупредя Фелднер, че ще тръгна с колата, а вие през това време се пригответе за път. Откъде да ви взема?

— Точно след два часа ще ви чакам на ъгъла на трите улици, където се срещнахме днеска. Удобно ли е за вас това място?

— Много. Аз имам време да ви изпратя даже и до братовчедката ви.

— Не, не! Това не е нужно! — обезпокои се Моника. — Тя може да ни види през прозореца и кой знае какво ще помисли!

Хенрих усмихнато погледна Моника. Девойката сведе очи.

След като Моника си излезе, Хенрих предупреди Фелднер, че си тръгва днес с колата и му даде последни указания за охраната на влака. Оставаше му още малко време и той реши да намине към Лемке. Той го посрещна много приветливо и с голямо уважение. Но не можа да се похвали, че е попаднал поне на следите на организаторите на покушението в „Савоя“.

Хенрих изрази съжалението си, че трябва да си тръгва и че това го лишава от възможността да помогне на гестапо в търсенето на престъпника.

Когато след два часа Хенрих дойде на уговореното място, ръмеше ситен есенен дъжд.

Моника още я нямаше и Хенрих реши да спре колата малко по-нататък вместо точно на ъгъла, понеже можеше да направи впечатление.

Като премина една-две пресечки, той видя познатата фигура и заедно с нея жена, висока блондинка с дъждобран. Жената се разделяше с Моника и искаше насила да й наметне дъждобрана. Хенрих смяташе да спре колата, но си спомни, че е в униформа, отиде малко по-нататък, направи завой и се върна на уговореното място. Моника вече го чакаше.

— Напразно се отказахте от дъждобрана. Може би щеше да ни потрябва.

— Нима… нима… — очите на девойката сърдито засвяткаха. — Никой не ви е дал право да ме следите!

— Това стана съвсем случайно. Но аз съм благодарен на тази случайност. Убедих се, че това наистина е била братовчедка, а не братовчед, и при това красива братовчедка.

— И това ли успяхте да забележите?

— Въобще аз имам набито око. Забелязвам много от това, за което вие даже и не предполагате, мила моя учителко!

Скоро колата вече се носеше по шосето към Сен Реми. Дъждът не спираше. Наложи се и двамата да се покрият с пелерината на Хенрих. Студени капки проникваха през неплътно затворените прозорчета.

Хенрих и Моника тръгнаха от Бонвил следобед и сега Курт гонеше с всички сили, за да могат да се върнат в Сен Реми, преди да се стъмни. Да се пътува нощем по тези места беше опасно.

Но пътниците на Курт не забелязваха нито бесния ход, нито дъжда. Притиснали се един към друг, те мълчаливо седяха и не им трябваше нищо друго на света, освен чувството на близост и топлота, което пронизваше и двамата. Искаше им се така да се носят, да се носят напред във вечността, където могат да останат самички, където вместо игра на двусмислени фрази и намеци ще могат откровено и направо да си кажат тази единствена дума, готова да се откъсне от устните им, която всеки се боеше да произнесе:

Обичам!