Юрий Долд-Михайлик
И сам воинът е воин (13)

Тайната на проклетата долина

Лютц грешеше, като твърдеше, че на няколко километра от Сен Реми се намира подземен завод, който произвежда мини и миномети. Капитанът каза това, което знаеха той, генерал Еверс и още няколко щабни офицери. Даже началникът на служба SS Милер бе уверен, че малките постройки близо до пътя, който води към платото, не са нищо друго, освен входа в този подземен завод. И на всички, които знаеха „тайната“, дори и наум не им идваше, че охраняват празно място, че всички тези постройки са направени за маскировка. Немското командуване се беше погрижило отлично да замаскира истинското местонахождение на този изключително важен военен обект.

Да, подземният завод съществуваше. Той наистина произвеждаше оръжие. Под земята работеха пленници от всички страни, окупирани от Хитлер. Ала всичко това ставаше далеч от Сен Реми, на двадесет и пет километра от градчето, в така наречената Проклета долина.

Това име й бяха дали овчарите. Но когато са я наричали проклета, те даже не са и предполагали, че това название така ще оправдае себе си. Те просто се ядосвали, че долината е съвсем непристъпна и не могат да се използуват такива хубави ливади за пасбища. Младите овчари не се вслушвали в съветите на старите и понякога докарвали овцете до самите отвесни скали, които отвсякъде обкръжават долината. Но всичките им опити да намерят подходящо място, за да се спуснат в нея, оставали напразни.

У всеки, който поглеждал долината отгоре — а тя можеше да се вижда само отгоре, — се създавало впечатление, че някаква гигантска ръка с огромен пергел е начертал един кръг, след това е изгладила отвесните скали около нея така, че човешки крак да не може да стъпи на разкошния зелен килим, постлан върху равното дъно на този огромен кладенец. Туристите разглеждаха това творение на природата, любуваха се на прекрасния пейзаж, но не се решаваха да се спуснат в долината, понеже върху скалите, изметени от ветровете и измити от дъждовните води, не растеше нищо — нямаше даже храстче, за което да можеш да се хванеш при спускането.

Така Проклетата долина лежеше недокосната до края на 1941 година.

В това време теорията за светкавичната война, която трябваше да постави Съветска Русия на колене пред победителите, вече не беше така популярна. И макар хитлеристкото командуване да не се бе отказало от нея, след поражението пред Москва за мнозина стана ясно, че войната може да стане продължителна и за ново настъпление трябва щателно да се подготвят. Разбира се, в тази подготовка не малка роля трябваше да изиграе въоръжението на армията, особено тези „сюрпризи“, които се произвеждаха във военните заводи и, според сметките на хитлеристите, трябваше да деморализират тила на вражеските армии.

Но бомбардировките на съветската и на съюзните армии от ден на ден се усилваха. Най-важните военни предприятия трябваше да се укрият от тях.

Ето защо именно след поражението пред Москва в Югоизточна Франция и Северна Италия се появиха голям брой специалисти във военна униформа, които търсеха удобни места за строителство на военни заводи под земята.

Една от тези групи се натъкна на Проклетата долина.

От януари 1942 година грохотът на машините в Сен Реми не стихваше. Те преминаваха през града на кервани, големи, всякога добре замаскирани, спираха за малко около постройките, които Лютц считаше за подземен завод, и отново се движеха някъде на юг, като се отбиваха по новопостроеното шосе. Къде водеше то — никой не знаеше. По него беше забранено да минават даже и военни коли. Напразно маките се мъчеха да разгадаят тайната на това шосе — подстъпите към него бяха защитени от дзотове, разположени по дължина на шосето.

Към края на март огромни тунели от запад и от изток на Проклетата долина вече пробиха планинския масив, а през лятото дълбоко под земята в самата долина заработиха първите цехове на бъдещия завод.

Да, сега долината оправдаваше своето име. Без колебание можеше да се нарече проклета.

Пол Шение, или, по-точно, този, който се криеше под това име, никога не бе виждал Проклетата долина. Той само беше чувал това име от жена си, родена в малко селце близо до Сен Реми. И го запомни само затова, защото в същия ден бяха се скарали с Луиза: той се пошегува, че южняците обичат да кръщават всичко с гръмки имена, а младата жена се обиди… Това беше първото им скарване. Тая вечер те си дадоха дума никога да не се карат и, разбира се, не един път нарушаваха тази дума. Но никога не им бе минавало през ума, че именно тази Проклета долина, която стана причина за първото им скарване, ще изиграе такава фатална родя в техния живот.

Пленник № 2948 си прехапа устната, за да не изреве с всичка сила в казармата. Този отдавнашен спомен, който светна в тъмнината, изчезна като далечен мираж, колкото и Пол да се стараеше да го задържи. И наистина ли всичко това беше действителност?

От момента, откак Пол Шение бе въведен под земята, той изгуби чувството за действителността. Всичко, което ставаше с него по-нататък, приличаше повече на бълнуване.

Нима можеше някой да повярва, че в мирната долина съществува подземен завод с няколко хиляди работници, които никога не виждат и никога вече няма да видят слънчева светлина!? Да вземем например днешния разговор със стария генерал! Кой би могъл даже да предположи нещо подобно?

За миг Пол Шение затвори очи и отново ги отвори. Не, той съществува, не спи, значи, действително е и това, което говореше генералът. Трябва да си припомни всичко.

Ето въведоха го в кабинета. Той също се намира тук, под земята, прозорци няма. Войникът го доведе и си отиде. Голяма просторна стая. Бюро и до него канцеларска маса, отрупана с чертежи. На бюрото — кутия с цигари. Ох, как му се искаше да се хвърли напред, да грабне цигара и да запуши. Откакто го вкараха в този ад, той нито веднаж не бе пушил… А колко време е вече тук? Месец, два? Пол не знаеше това. Той, както и другарите му по килия, загубиха представа за броя на дните и седмиците. Тук даже казват така: това стана през миналата или по-миналата смяна, дните никой не знаеше.

Пол погледна настрани от бюрото, за да не вижда цигарите. И погледът му се натъкна на два остри свредела. Две кръгли очи без мигли се бяха впили в него, без да мигат. Очите като че ли едва светеха върху старото лице, сбръчкано като изсъхнал лист.

— Защо се спряхте сред стаята? — попита старецът с генералски пагони на раменете, който незабелязано се показа от някаква ниша.

— Боя се да приближа масата. Там са натрупани някакви чертежи. Може да са секретни…

Глухо, подобно на смях хълцане се чу някъде наблизо. Като не можа да разбере откъде идват тези звуци, Пол се огледа, но в стаята нямаше никой друг. И едва сега разбра, че се смее генералът. Ала той се смееше някак особено. Сухите му старчески устни бяха неподвижни, нито един мускул на лицето му не бе шавнал, очите му не бяха изменили израза си. И само грамадният му, болезнено грамаден корем силно се тресеше, като че ли копчетата на мундира ще изхвърчат, и едва потрепваха широките ноздри на носа му, изпъстрен с червени жилчици.

— А каква ще бъде за нас вредата и за вас ползата, ако узнаете за тайната на нашия завод? Ще кажете на своите приятели, ще ги продадете на друга държава?

Пол мълчеше, собствено от него никой и не очакваше отговор.

— Вие можете да знаете всичко за завода. Разбирате ли, всичко! Навярно искате да узнаете къде се намира? Заповядайте! Сред планините на Югозападна Франция, под така наречената Проклета долина…

Пол стисна зъби, за да не изкрещи.

— Може би се интересувате какво произвеждаме? — задъхваше се от смях генералът и коремът му още по-силно се тресеше. — И на това мога да ви отговоря. Оптически приспособления за автоматическо бомбардиране… А сега, разбира се, ще попитате защо съм така откровен с вас?

Очите на генерала зловещо блеснаха и бръчките на лицето му затрепераха, раздвижиха се.

— Аз искам да ви попитам само за едно, господин генерал. На какво основание вие ме държите тук? Аз не съм пленник, нито престъпник, имам договор с авиозавод, с френски авиозавод, където работех като волнонаемен. Една нощ при мене дойдоха неизвестни хора и от името на заводската дирекция ми предложиха веднага да тръгна с тях за някаква срочна консултация. Извън града насила ме вкараха в закрита кола и ме отведоха неизвестно къде. Аз протестирам против такива действия, господин генерал, това е нечувано нарушение на най-елементарните закони и права на човека.

— Стига! — изведнаж престана да се смее генералът и удари с юмрук по бюрото. — Закони, права на човека… Това вие оставете за митингите. Ние сме възрастни, ще минем и без тази демагогия. Единственото неоспоримо право, което съществува на земята, това е правото на силата. А силата — в това се убедихте вече — е в нас. Вие сте талантлив авиоконструктор и сте ни нужен. Оттук произхождат нашите права и вашите задължения. Ясно ли е?

— Не съвсем. Във вашия морален кодекс има един съществен недостатък, по-точно грешка. Вие можете да прибегнете към физическо насилие. И вече прибягнахте до него. Но що се отнася до моя, както вие казахте, талант…

— О, нима ни считате за такива наивници? Не грешка, а от точна сметка ние се ръководихме, когато прибягнахме до такава крайна мярка. Постави човека в най-тежки условия, убий в него всякаква надежда за спасение — надявам се, че вие вече сте запознат с нашия ред и имахте възможност да видите крематориума, — а след това му дай малък шанс за спасение.

С наслаждение на садист генералът удължаваше последната дума и се стараеше да прочете на лицето на събеседника си какво впечатление му е направила тя. Но Пол мобилизира всичките си сили, за да не издаде нито отчаянието си, нито яростта си.

— Какъв е този шанс? — попита той със спокоен глас, толкова спокоен, че сам се удиви на спокойствието си.

— Ха, ха, ха! Искате така веднага да разкрия картите си? И защо пък да не ги разкрия? Нали това, което сте видели вече в нашия завод, ще гледате и в бъдеще и за това, което ще чуете от мене, вие никому няма да можете да кажете, освен на господа бога на оня свят! Та вие вече не сте Пол Шение, вие сте номер 2948, а оттук даже и мъртвите не излизат на повърхността на земята.

— Значи, този единствен шанс, за който вие говорите, фактически е равен на нула?

— За всички, само не за вас и за още няколко други. Ако, разбира се, умеете логически да мислите… Можете да седнете и да вземете цигара. Хубавата цигара помага на логическото мислене.

Генералът бутна кутията с цигари по-близо до Пол и сам му подаде запалка. Като запали цигарата, Шение силно смукна и всичко наоколо му се завъртя.

— Дълго ли не сте пушили? — чу той скърцащ глас. — Нищо ви няма! Ей сега ще ви мине! — генералът говореше с такъв тон, сякаш той и Шение са стари познати, които са се срещнали на обикновен разговор.

Пол смукна още един път и главата му се избистри. „Няма да издам вълнението си, ще се държа и ще изслушам всичко, което ще каже тая стара гадина… Аз съм им нужен за нещо и това трябва да се използува. Главното е да се спечели време и да се търси, да се търси изход!“ — повтаряше си Пол Шение.

— Вие бихте могли да получавате цигари — уж между другото подхвърли генералът.

— И аз съм извикан да чуя тази приятна новина? — с насмешка попита Пол.

— Отчасти и за това, ние можем в известно отношение да облекчим режима ви. Ако, разбира се, видим, че сте разумен човек.

— Да речем, че аз съм разумен човек…

— Тогава вие ще разсъждавате така: победата на Германия е единственото спасение за мене при условие, че аз ще помагам за тази победа, понеже в случай на поражение заводът ще хвръкне във въздуха, а заедно с него и аз…

— А може би по-добре ще бъде да не правите психологически екскурзии, генерале, и направо да ми кажете какво искате от мене?

— Добре, да поговорим откровено. Аз виждам, че вие сте човек на делото. Нас не ни удовлетворяват прицелните прибори на нашите бомбардировачи. Ние сме събрали тук няколко първокласни инженери. Нас не ни интересуват тяхната националност, политически убеждения и други подробности, които така много значат горе на повърхността. От тях, както и от вас, ние искаме едно: да ни помогнете да разрешим някои технически трудности, които срещнахме в процеса на работата по усъвършенствуването на приборите. Всички необходими чертежи и технически разчети ще получите утре от главния инженер. На ваше разположение има библиотека, помощници и ще имате свободен достъп до всички цехове. След един месец вие сте длъжен да ми представите предложенията си. Ние ще ги прегледаме и ако видим, че сте на правилен път, нашите условия влизат в сила и ние тогава ви гарантираме живота и излизане на повърхността, след като заводът бъде разсекретен, т.е. след победата. В това се заключава и този единствен шанс, за който вече ви говорих.

Пол Шение внимателно се обърна върху тесния нар. Стараеше се да не докосне съседа си. Но Стах Лешински не спеше.

— Е, и какво реши? — попита той шепнешком, като доближи устните си до ухото на Пол.

— Аз вече ти казах — ще разкъсам на парчета чертежите и ще ги запратя в муцуната на главния инженер.

— Глупости! — обади се Стах. — Ти си длъжен да вземеш книжата, които ще ти дадат. Да изучиш наизуст всички технически разчети и въобще всичко, което се отнася до тези прибори.

— За да разкажа това на господа бога ли, както се изрази генералът?

— За да предадеш тези данни на повърхността, ако успеем да те спасим.

— Напразно се утешаваме с някакви надежди за спасение. След разговора с генерала аз окончателно се убедих в това. Ако имаше и най-малка възможност човек да се измъкне оттук, нямаше да ми поверяват никакви секретни чертежи.

— Но частите на приборите се поставят в транспортьор. Положително те не остават тук, под земята. Ясно е, че сандъците се изпращат по ЖП линия някъде на друго място. Месецът, който ти е даден, трябва да използуваш, за да намериш начин с най-малък риск за живота си… В опаковъчната работят двама наши — Андре Сюзен и Вацлав Вашек. Аз днес ще се посъветвам с тях.

— Може да провалим цялата нелегална организация.

— Ние я създадохме, за да се бори. А борбата е риск.

Нашата задача е да намалим този риск до минимум. Но това е вече работа на комитета, а не твоя.

— Но защо именно на мене между всички тук се предоставя този шанс за спасение? Ти, Жул и Андре можете да направите много повече за делото. Вие имате широки връзки, голям опит в нелегалната работа, а аз съм един обикновен войник в съпротивителното движение.

— Сега за делото най-много може да направи Пол Шение. Ти си инженер, а нашата главна задача е да предадем, където трябва тайната на новото въоръжение. И от името на комитета аз ти нареждам: престори се, че ти с две ръце се хващаш за сламката, която ти протяга генералът…

— Щом ми нареждаш като председател на комитета…

— Чакай! Преди всичко виж имаш ли достатъчно смелост да отидеш на такъв риск? Добре помисли. Ние не знаем и никога няма да узнаем къде отиват сандъците с изработените части. Възможно е, преди да ги натоварят във вагоните, да ги проверяват още един път. Не забравяй и това, че твоето временно убежище може да стане и твой гроб. Ние даже не можем да си представим как се пренасят тези сандъци, а ти как ще успееш да излезеш от тях? Готов ли си на този риск?

— Аз съм готов да изпълня всяко нареждане на нелегалния комитет.

— Тогава още утре ще разработим плана и ще почнем подготовката за осъществяването му. Ти ще бъдеш настрани от всичко това, за да не предизвикаш подозрение. Твоята работа е да запомниш всичко, което може да бъде от полза за другарите на повърхността… А сега спи! Утре всички трябва да бъдем бодри.

Стах се отмести от съседа си по нар и веднага заспа.

Пол Шение още дълго лежа с отворени очи.

Бетонният таван беше ниско надвесен над наровете. И на Пол му се струваше, че това бе капак на погребален ковчег. Наистина ли единственият начин да се измъкне човек горе на повърхността е този да бъде закован в опаковъчен сандък? Но и тогава създава ли се някаква възможност да види слънчева светлина и да разкаже на хората тайните на Проклетата долина?

Много мизерна, едно на сто, а може би и по-малка! А каква е гаранцията, че той няма да се задуши вътре, докато излезе на свобода! Може да се случи така, че сандъкът, в който ще го поставят, да попадне най-отдолу под целия товар. И тогава… Пол трепна и опъна яката на ризата си, сякаш още сега се задушаваше. Нима се страхува? Разбира се, страхува се! Но да се страхуваш, не значи да си страхливец. По собствена воля и в пълно съзнание Пол се съгласи да бъде погребан жив в тъмния сандък. Но той ще излезе оттук! И ще изпълни поставената му задача.

Като се приповдигна, Пол се опря на лакътя си и огледа подземната казарма. Някъде в дъното на помещението, между редовете на двуетажните нарове, мъждукаше малка електрическа крушка. Тя едва осветяваше само близките до вратата нарове и сгърчените на тях човешки фигури. Пленник № 1101! Снощи започна да го тресе, утре той сигурно не ще стане.

Тогава му остава единственият път! Не, вън оттук! И не заради собственото си спасение. Той трябва да избие от ръцете на врага това страшно оръжие. Дори ако има и най-малък шанс да постигне това, Пол е длъжен да го използува.

Най-после, преди да заспи, той отново само за миг видя пред себе си лицето на Луиза. Тя вероятно е избягала от Париж и живее при майка си само на няколко километра от него. Ако тя знаеше колко са близко един до друг и в същото време колко са далеч! Скоро ще се навършат три години, откак не са се видели. Преди окупацията на Париж на комуниста Андре Ренар беше предложено да промени името си и да постъпи на работа в авиационен завод, конфискуван от хитлеристите. Андре Ренар — Пол Шение не можеше дори писмо да напише на жена си, а после го отвлякоха и докараха тук.