Юрий Долд-Михайлик
И сам воинът е воин (32)

Тревожните събития в априлския ден

Пристигането на Бертхолд в Кастел ла Фонте беше неочаквано за всички: и за Хенрих, и за Лемке, и за Щенгел.

Водеха се ожесточени боеве за Берлин. Вчера при Елба се срещнаха вече съветските и англо-американските войски. Хенрих имаше всички основания да се надява, че Германия ще капитулира в най-близки дни. Днес сутринта той получи от своето командуване заповед: незабавно да се завърне в родината си! И изведнаж така неочаквано се яви Бертхолд!

За пристигането на своя втори баща Хенрих научи от Лемке по телефона. Когато телефонът иззвъня, Курт и Хенрих се готвеха за далечен път.

— Господин Голдринг — звучеше сухо и официално гласът на Лемке, — генерал-майорът току-що пристигна в Кастел ла Фонте и иска да види.

— Сега той при вас ли е?

— Да!

— Помолете го да вземе слушалката.

— О, татко! Каква приятна изненада! Откъде? И защо не сте дошли направо при мен? Добре, ще ви чакам…

Хенрих ядосано остави телефонната слушалка. По-малко от всичко той искаше да се види именно сега с Бертхолд, когато всичко беше готово за заминаване. Днес след комендантския час, Хенрих бе решил незабелязано, без да предупреждава когото и да е, да изчезне от Кастел ла Фонте, за да бъде своевременно на мястото, където, както беше уговорено, ще му помогнат да се прехвърли в Югославия. И ето изненадата!

Съвсем скоро, през време на едно от скарванията, началникът на SS служба направо заяви на Хенрих, че той счита неговото поведение за неправилно, повече от странно и го заплашваше да пише за всичко на Бертхолд.

„Нима Лемке бе осъществил своята заплаха?“ — питаше се Хенрих. — Възможно е генерал-майорът да е дошел именно за това, за да се убеди сам в правилността на обвиненията на Лемке и лично да си уреди сметките със своя осиновен син за измамата? Дали тези дългоочаквани последни часове в лагера на враговете ще станат последни часове на неговия живот?… Може би е известно вече, че той е съветски разузнавач, и генерал-майор Бертхолд е дошел да изясни кой в действителност е този, когото той нарече свой син и мечтаеше да направи свой зет? И защо той по-рано е отишел при Лемке, а не при него?

Въпросите един след друг възникваха в главата на Хенрих, но отговор на тях нямаше.

А може би и не е необходимо да се търси отговор? Бертхолд сега ще дойде и всичко ще се изясни. Тогава Хенрих ще се ориентира. За сега е безспорно едно — за последен път трябва да се овладее. Докато се готвеше за дългоочаквания път за родината, неволно той се беше демобилизирал вътрешно. А ролята трябваше да се изиграе докрай! Да не се промени нито характерът, нито маниерът на поведението! Дявол знае какво би било, ако той с някакъв невнимателен жест, постъпка или дума в последните часове се издаде!

Но това, че Бертхолд се съгласи да дойде в замъка, а не извика Хенрих в SS, говори, че работата не е съвсем така лоша, както му се стори отначало.

А ако остави всичко по дяволите и се опита да избяга? Да седне в колата и да заповяда на Курт да гони с всички сили?

Не, това не бива да се прави! Бертхолд не ще се помири с това, че заедно с Голдринг, ще изчезнат и неговите два милиона марки. Той ще вземе мерки, за да догони беглеца… Да става каквото ще! Пистолетът, с който той никога не се разделяше, е у него! В случай на нужда за пръв път през време на войната Хенрих ще може да използува целия му пълнител.

В коридора се чуха тежки стъпки. Като че ли това е Бертхолд! Точно така е!

На вратата се показа познатата фигура — Бертхолд беше с широк светлосив шлифер, в едната си ръка държеше шапка в същия цвят, с другата се подпираше на дебел бастун с грижливо извита дръжка. Очите на Бертхолд бяха подпухнали повече от обикновено, лицето му беше изморено.

— Татко! — Хенрих се хвърли към него.

Бертхолд здраво стисна ръката му, но не целуна Хенрих както обикновено.

— Вие, за дълго ли сте при нас? Защо в цивилно облекло?

— Ти, струва ми се, се готвиш да заминаваш за някъде? — без да отговаря, попита Бертхолд, кимвайки с глава към двата куфара, така и останали посред стаята.

„Как не се досетих да ги скрия!“ — изруга се Хенрих.

— Да, татко, на мене вече отдавна всичко ми е готово, за да мога при първата удобна минута да замина за Швейцария.

— Да бягаш!

— Това заминаване аз не бих нарекъл бягство.

Бертхолд се усмихна разкривено.

— Всички бягат! Всички! — горчиво каза той. — Като мишки от потъващ кораб.

— Но нали корабът действително отива към дъното, господин генерал-майор, именно сега е времето да се помисли за собственото спасение…

Бертхолд не отговори. Той седеше, хапеше устна и от време на време пощипваше своите червеникави мустачки, както правеше винаги, когато обмисляше нещо.

— Аз съм много недоволен от тебе, Хенрих — най-после каза той. — А някои твои постъпки са ми просто непонятни. Бих искал ти да обясниш, преди да кажа за какво съм дошел тук.

— Именно това и искам, защото съм уверен, че Лемке не е пожалил черната боя, когато е разказвал за мен. Няколко пъти му посочвах недопустимите пропуски в неговата работа и той не може да ми прости това. Дребна личност, отмъстителна. И при това бездарен човек.

— За Лемке ще поговорим после. А сега за тебе. Къде е твоята преводачка?

„Значи, успял е да му съобщи за изчезването на Лидия. И така, нищо не трябва да се скрива. Трябва да се приеме боят. Да се зашемети Бертхолд с откровеност…“

— Защо мълчиш и не разкажеш как й помогна да избяга! Отново ли любовна история?

— Любовна история нямаше. Но за избягването й аз помогнах.

Насмешливата усмивка изчезна от лицето на генерал-майора, видът му, както и Хенрих очакваше, беше объркан. Това отклони Бертхолд от позицията му за стремително нападение.

— Ти ми говориш за това така, сякаш докладваш за обикновена работа! И даже не се стараеш да се оправдаваш.

— Аз се осмелих да говоря с вас, откровено. Нали пред мен стои сега не генерал-майор, а моят втори баща и тъст. Надявам се, че с него мога да бъда откровен.

Бертхолд с учудване и любопитство погледна Хенрих. Той спокойно издържа неговия поглед.

— Защо направи това?

— Аз я проверих няколко пъти и съм убеден: девойката за нищо не е виновна. Не желаех Лемке да я инквизира в гестапо, та аз сам я помолих да работи като преводачка, тя дълго отказваше. Аз дадох дума на офицер, че ще гарантирам безопасността на девойката. А офицерската си дума аз съм привикнал да отстоявам. Ето ви моя искрен и откровен отговор.

— Къде е, твоят приятел Матини?

— Вчера Лемке ми съобщи, че Матини работи като лекар в партизанската болница.

— А твоят втори приятел Лютц? Къде е той?

— Избяга в Швейцария.

— И ти и на двамата помогна?

— На Лютц помогнах, аз разчитам на него, ние се уговорихме с него да се срещнем в Швейцария. А що се отнася до Матини, аз даже и не знаех за неговите намерения. Тук в чекмеджето на масата ми има писмо, което той е оставил, когато решил да бяга. Можете да го прочетете и вие ще видите, че Матини… Аз ще го намеря ей сега.

Бертхолд го прекъсна с рязък жест.

— Сега не ми е до това! Ти знаеш ли, че Лемке поставя въпрос за твоето арестуване и за разпит?

— Аз чаках това. Вече ви казах как се сложиха отношенията между нас. Но винаги се надявах, че без вашето нареждане той не ще се осмели да направи това.

— Ти какво мислиш, че ще започна да прикривам твоите глупости, даже престъпления? Аз, Вилхелм Бертхолд?

— Не, аз мисля, че вие сте човек с по-широк кръгозор, отколкото този Лемке, който по-далече от носа са нищо не вижда, а за обобщения въобще не е и способен.

— Остави Лемке на мира. Той отговаря за своите действия, а ти — за твоите. А за философски разсъждения аз нямам време сега. Да поговорим за по-конкретни неща. И така, ти си знаел, че Лемке се кани да те арестува, надявал си се на моето вмешателство и спокойно си чакал.

— Ако той би посмял да направи това, аз бих изпразнил своя пистолет в него и в тези, които биха дошли с него! Аз умея да стрелям, вие знаете това — за всеки случай Хенрих реши да напомни за това.

— Каквоо? Да се съпротивяваш на властта ли?

— Вие знаете, че не съществува вече никаква власт, татко! Има разпокъсани групи, въоръжени хора…

— Ние отново се отклоняваме от темата, която ме интересува сега. Защо спомогна ти за бягството на преводачката, на Лютц, затвори очи пред подозрителното поведение на Матини? — в гласа на Бертхолд звучаха зловещи нотки, които по-рано Хенрих не беше чувал, но за съществуването на които се досещаше.

— Преди да отговоря, трябва отново да прибягна, както казвате, към „философските разсъждения“, против които така възразявате. Може би именно те ще отговорят на вашия въпрос. Ако разрешите?

— Моля, но по-кратко!

— Ние е вас, татко, както и всички патриоти на отечеството, трябва сега да мислим не за днешния ден, а за утрешния ден, за деня на реванша, за пораженията, които нашият народ два пъти понесе в продължение на този проклет двадесети век. Ние трябва да имаме приятели за бъдещето. Ние с вас сме извършили маса престъпления в Европа, нека поне капка добро да убеди света, че в Германия все още има порядъчни хора. Какво ще стане, ако Лемке измъчи или разстреля тези трима души? Нима това ще спре грохота на съветските катюши в Берлин? Или отново ще отмести Източния фронт към бреговете на Волга?

Хенрих почувствува, че отиде много далече, но не можеше вече да се въздържа.

Бертхолд с непроницаем вид гледаше своя бъдещ зет. С всяка нова дума на Хенрих, в него закипяваше бясна злоба. Романтичен дурак, дръзко момче, което със своята глупост едва ли не погуби всичките му планове. О, ако не бяха тези два милиона, които лежат в Швейцарската банка, той би показал на този лигльо! Но парите са вложени на името на фон Голдринг. И вместо да го застреля, трябва да мисли за неговото спасение. Без тези два милиона Бертхолд не може да мине, особено сега, когато не му се удаде да измъкне собствените си спестявания от немската банка.

— И кога се готвеше да бягаш? — мрачно попита Бертхолд, сякаш не бе чул всичко, казано от Хенрих.

— Тази нощ!

— Къде именно?

— Но ние с вас се договорихме — в Швейцария, при Лорхен.

— Чековата книжка у тебе ли е?

— Аз я изпратих на съхранение в Швейцарската банка! Ето квитанцията.

— А не се ли страхуваш, че от нея може да се възползуват някои други?

— О, не! Нали трябва да се знаят и условните знаци. Освен това в банката се пазят отпечатъци от пръстите на всеки вложител. За оригинала на подписа аз не говоря — подписът може да се фалшифицира…

Хенрих внимателно погледна Бертхолд, за да провери какво впечатление ще направят неговите думи.

— Утре на разсъмване ние с тебе заедно ще отпътуваме за Швейцария!

— Заедно? Заедно? — на лицето на Хенрих проблесна тънка, неподправена радост, че на Бертхолд малко му мина ядът.

— Пътят е опасен, утре се предвижда капитулацията на целия Лигурийски фронт. Мисля, че ние с тебе за всеки случай трябва да си разменим завещанията: ти ще ме упълномощиш да се ползувам от твоите текущи сметки в Швейцарската банка, а аз ще ти дам довереност да се разпореждаш с моето състояние. Ясно ти е, че ако стане нещастен случай, аз лично ще предам всичките твои капитали на Лорхен като твоя годеница. Надявам се, че ти ще постъпиш също така, ако нещо се случи с мен.

— О, какви черни мисли ви вълнуват! Ще минат само два дена, и ние ще бъдем на безопасно място на бреговете на планинското езеро. Ще седим с въдици в ръце и ще си спомняме за суровите, но пълни със своеобразна романтика дни.

— Значи, ти не възразяваш против разменянето на такива доверености? — прекъсна патетичните излияния на своя бъдещ зет практичният Бертхолд. Той бе решил, че неговото отношение към Хенрих ще зависи от отговора на поставения въпрос.

— Как можете да питате за това, татко? Та вие знаете, за мене вашата воля е закон!

— Добре е, че поне в това ти оправда моите надежди — отвърна Бертхолд и тежко въздъхна.

— Вие много ме огорчихте, татко! Нима това, че съм помогнал на двама симпатични на мене хора…, има такова решаващо значение за вас?

— Аз се вълнувам от това, че ти дружиш с подозрителни хора. Това доказва, че твоите патриотични чувства…

— Вие се лъжете, татко! — горещо запротестира Хенрих. — Може би не съвсем точно съм изразил своята мисъл или вие невнимателно сте ме слушали. Тогава още един път ще се върна към онова, за което говорих преди няколко минути. Аз считам, че праволинейността понякога е пагубна. В наше време е необходимо да бъдем гъвкави политици, а не просто войници. Като живеем днешния си ден, ние забравяме за утрешния, за реванша, който сме длъжни да вземем. Това по моему е висш патриотизъм. Аз съм бил патриот на моята родина и ще остана такъв до последното си дихание. Даже сега, когато до края на войната са останали броени дни, а може би и часове, аз, без да се колебая, ще отдам живота си, ако знаех, че тази жертва ще бъде за благото на моя народ.

Тези думи ви казах за пръв път в далечна Белорусия, когато през тъмната есенна нощ ме доведоха във вашия кабинет. Същите думи повтарям тук, в Италия, в навечерието на края на войната.

Бертхолд не можеше да не отбележи с каква вътрешно вълнение Хенрих произнесе последните думи и това до известна степен успокои генерал-майора.

— Ти знаеш ли защо дойдох тук? — попита той след дълга пауза и без да дочака отговора на Хенрих, продължи: — Не само заради това, за да ти помогна да избегнеш плена и всичко, което очаква офицер от победената армия.

— Много съм ви благодарен, татко!

— Аз дойдох за това — нито заводът, който изготвя радиоапаратура за самолетните снаряди, нито секретът за изработването на тази апаратура да не попаднат в ръцете на нашите врагове. Ти знаеш ли за този завод?

— Да, Леро ми казваше за нещо такова.

— Искаш да кажеш покойният Леро?

— Какво?

— Позвъни му в квартирата, може би Кубис вече е успял…

Хенрих се хвърли към телефона. Квартирата на Леро дълго не отговаряше. Най-после се чу гласът на Кубис. Хенрих каза кой е на телефона.

— Какво ново има при вас, Паул?

Разговорът продължи около две минути. След това Хенрих бавно остави телефонната слушалка.

— За спомен от покойния Леро, който току-що е умрял от паралич на сърцето, Кубис ми предлага да взема библиотеката му по ихтиология, събрана от покойника. Та ние с него бяхме приятели.

— Човекът, който беше способен да разкрие тайната, вече не съществува. Остават заводът и хората, които работят в него…

— Какво искате да правите с тях?

— Тази нощ и заводът, и хората ще престанат да съществуват — с хладна жестокост каза Бертхолд. — Утре ще капитулира Лигурийският фронт. Твоите части ли охраняват хидроелектростанцията и бента?

— Два взвода черноризци.

— Днес след комендантския час смени охраната на бента. През нощта остави само немски части, чисто немски, разбираш ли?

— Ще бъде направено!

— Сега ще се поумия след пътуването, малко ще отпочина, а за четиринадесет часа извикай тук Лемке, Щенгел и Кубис. Нареди да приготвят ваната!

— Може би ще пиете кафе?

— Не, чашка хубав конячец, ако има такъв при теб.

— Колкото искате! В избата на стария Рамони има толкова, че може да стигне до началото на новата война!

— Впрочем, как се чувствува графът? Ние с него сме стари приятели!

— О, той много ми помогна, когато се формираха отрядите на доброволците от войниците на италианската армия, но след като партизаните го взеха като заложник, графът се парализира. Ето вече няколко месеца Рамони лежи неподвижно, никого не познава. Даже не може да говори.

— Жалко! Бих искал да поговоря с него. Но през тази война се нагледах на мъртъвци и нямам ни най-малко желание да видя живия труп на Рамони.

Хенрих отиде в стаята, където живееше Курт. Той стоеше до прозореца бледен, развълнуван.

— Какво става с тебе? — учуди се Хенрих и се приближи до него.

— Гледайте — Курт посочи вратите на замъка.

До тях стояха трима здравеняци есесовци.

— И от тази страна, и от тази — Курт тичаше от прозорец до прозорец и показваше все нови и нови патрули от есесовци автоматчици, обкръжили замъка!

— Е, и какво? — сви рамене Хенрих. — Та те са тук, за да охраняват Бертхолд!

— Но те никого не пускат от замъка!

— Ако ти е необходимо да излезеш, ние ще уредим това. А сега приготви ваната за генерала и като се освободиш, ела в кабинета, искам да поговоря с тебе.

Хенрих отиде в кабинета си, там освен генерала беше и графиня Мария-Луиза. Тя стоеше до прозореца в костюм на амазонка, който обличаше винаги, когато отиваше на разходка.

— Бароне! Обяснете ми, моля ви се, защо не ме пускат от собствения ми замък? — гласът на Мария-Луиза имаше нотки на нетърпение и обида.

Хенрих погледна въпросително Бертхолд.

— Заповядал съм никого да не пускат от замъка — каза генерал-майорът.

— Но с какво право? — възмути се Мария-Луиза и продължи да се обръща към Хенрих.

— Извинявайте! Моля, запознайте се — моят тъст, генерал-майор Бертхолд. Графиня Мария-Луиза Рамони.

Бертхолд стана, поклони се на Мария-Луиза и едва кимна с глава.

— Може би генерал-майорът ще обясни защо не ме пускат?

— Аз мога да ви разреша да излезете с едно условие: вие трябва да се върнете до два, т.е. до четиринадесет часа, както казват военните.

— А ако е по-късно? Няма ли да ме пуснат?

— Повтарям, разрешавам ви да излезете от замъка, но вие сте длъжна да се върнете до четиринадесет часа.

Мария-Луиза почервеня, след това пребледня от обида и излезе, без да каже нито дума.

— Надменна племенница на стария Рамони! Виждам в нея неговия характер — усмихна се Бертхолд и се съблече.

— Тя е годеница на барон Щенгел.

— На Щенгел? — кой знае защо, с учудване произнесе генералът.

За миг той се замисли.

— Празна работа! Ще намери друга! Къде ти е ваната?

Хенрих не се осмели да попита защо Щенгел ще трябва да си търси друга годеница. Не му се искаше с излишно любопитство да възбужда Бертхолд. Той добре виждаше промяната, станала в отношенията на Бертхолд към него, което не предвещаваше нищо хубаво. Утре те заедно ще излязат оттук, но предложението на генерала да си разменят завещанията не се хареса на Хенрих. Нещастен случай по пътя, от който Бертхолд искаше да се застрахова за два милиона марки, които принадлежат на Хенрих фон Голдринг, можеше да стане не само по вина на партизаните, но и с помощта на самия Бертхолд, щом като в джоба му лежи довереност за Швейцарската банка. Но какво иска да направи той с бента? Защо не пуска хората от замъка? Нима през последната нощ ще станат някакви събития? А все пак жалко е за стария Леро. Кубис е инсценирал паралич на сърцето, макар да знаеше, че смъртта на Алфредо е безсмислена. Нали копията от чертежите лежаха в джоба му…

— Сапьорни части извършват някаква работа около замъка — с шепот съобщи Курт, като влезе в кабинета.

Хенрих се хвърли към прозореца, който гледаше към двора.

— Не там, не там! В парка!

Наистина войници от сапьорните части въртяха дупки в скалата в парка.

Хенрих пребледня. Сега той разбра защо Бертхолд беше заповядал никого да не пускат от замъка.

— Курт — повика той ординареца, — къде е сега Лидия?

— Не зная!

— Кажи истината! На мене ми е известно, че ти си свързан с нея и й помагаш! Нали ти, като научи от мен за изпращането на италианските войници, предаде това на нея, а тя на партизаните. Нали ти, като чу за заплахите на Лемке, съобщи за всичко на Лидия. Аз всичко зная, Курт…, и те похвалвам за това! Сега минутите ми са преброени! Ти можеш ли да се свържеш с Лидия?

— Да! — решително отговори Курт и се изопна.

— Необходимо е да й предадеш, че тази вечер бентът и електростанцията, очевидно, ще бъдат вдигнати във въздуха.

— Боже мой! А градчето?

— Нищо повече не мога да кажа, сам още не зная! Предай също така, че веднага след настъпването на комендантския час аз ще сменявам охраната на бента. Ти можеш ли да направиш това, Курт?

— Ще мога!

— Кога?

— Незабавно. Тук има вход, който есесовците за сега не знаят.

— Тогава побързай! Но помни: ако довечера изляза по някаква работа от замъка, а на тебе ти се наложи да се задържиш, незабавно бягай. Разбираш ли?

— Тъй вярно!

— Хайде, върви. Не, почакай!

Хенрих свали златния си часовник.

— Вземи го, Курт, за спомен. Може би не ще ни се удаде друг случай да поговорим насаме.

На очите на Курт се показаха сълзи.

— Благодаря!

Хенрих прегърна Курт и те силно се разцелуваха.

— Действувай!

Когато вратата след Курт се затвори, Хенрих почувствува хлад в душата си.

„Сам, съвсем сам — помисли той, — нито един близък човек, на помощта на когото да мога да разчитам!“

Спомнил си заповедта на Бертхолд, Хенрих позвъни на Лемке.

— Генералът заповяда да дойдете точно в четиринадесет нула-нула — сухо съобщи той, нарочно не казвайки нито фамилията, нито званието на Лемке.

— Тъй вярно! — отговори началникът на SS служба. — Как се чувствувате, бароне?

— Въпреки вашите надежди нелошо!

За Щенгел трябваше да звъни едва ли не четвърт час. Телефонът не отговаряше.

Най-после след дълги усилия успя да се свърже с кабинета на Щенгел.

— Какво ви трябва? — попитаха на лош немски език.

— Незабавно извикайте майор Щенгел! — заповяда Хенрих.

В отговор се чу остра руска псувня с украински акцент.

Но на Хенрих тя прозвуча като музика.

— Кой говори? Кой говори? — крещеше той в слушалката. Но телефонът мълчеше. Зумерът не се чуваше.

В това време се чуха далечни изстрели.

— Хенрих, Хенрих! — викаше Бертхолд, показал главата си от банята. — Разбери защо и къде стрелят!

Хенрих излезе в коридора и се сблъска с Щенгел. Ръката на майора беше набързо превързана, през бинта течеше кръв.

— Къде е генералът? — с истеричен глас изкрещя Щенгел и се затича в кабинета.

— Какво се е случило? — полуооблечен, Бертхолд излезе от банята и изтри с кърпата потното си лице.

— В завода има бунт! Вътрешната охрана е обезоръжена! Води се бой с част от външната охрана! — почти изкрещя Щенгел.

— Спокойно! Спокойно, майоре! — спря го Бертхолд и се обърна към Хенрих. — Какви сили имаш в твое разпореждане?

— Рота егери, два взвода парашутисти, един взвод черноризци.

— Незабавно в помощ на външната охрана!

Генералът отиде до телефона и позвъня на Лемке.

— Оставете при себе си няколко войници. Останалите изпратете в помощ на външната охрана на завода. Бързо!

Като отдаде тези разпореждания, Бертхолд спокойно се обърна към Щенгел.

— Заводът да се обкръжи. Заповядайте на Кубис от мое име да ръководи операцията. А сам се върнете тук! — лаконично заповяда той на Щенгел и продължи да се облича. — И вие, началникът на охраната, сте позволили тези хора да се разбунтуват и да обезоръжат вашите войници!

Щенгел мълчеше и се мръщеше от болки. Хенрих неумело превърза ранената му ръка.

— Разрешете да изпълня заповедта! — попита Щенгел, когато превръзката беше направена.

— По-бързо! И елате тук!

Хенрих позвъни по телефона в комендантството и отдаде необходимите разпореждания.

— Ех, няма хора! Няма надеждни хора! — оплака се и тежко въздъхна Бертхолд. — Едва сега е ясно защо ние отново загубихме войната.

Макар че Бертхолд беше спокоен външно, Хенрих знаеше по себе си колко скъпо му струва това спокойствие в такива тежки, критични минути. Интересно е докога ще се държи така генералът?

— Дай чашка коняк!

Хенрих донесе бутилката и я постави на масата.

— А ти не искаш ли?

— Утре, в Швейцария. Решил съм за пръв път през цялата война да се напия. А сега ще пийна само чашка!

— Да, утре ние ще отпразнуваме своето спасение. И по пътя насам аз няколко пъти гледах смъртта в очите.

— Обстрелваха ли ви партизани?

— Не! Обходих няколко лагера за пленници — трябваше да се ликвидират ненужните свидетели на миналите събития.

Широкото лице на Бертхолд, червено след банята покрито от едри капки пот, се струваше на Хенрих отвратително, както никога досега.

„Колко хора е убил той само през последните дни!“ — помисли Хенрих. — „Ненужни свидетели.“ Той говори за тяхното ликвидиране така, сякаш изпълнява обикновена работа.

Нима ще му се удаде да избяга в уютното ъгълче, да поседи там известно време, за да може после отново да излезе на бял свят и отново да изнасилва, да инквизира, да убива!

Телефонът иззвъня.

Щенгел докладваше, че с наличните сили заводът е обкръжен. Води се престрелка между въстаналите, които са се скрили зад дебелите стени на завода, и войската.

— Заповядай му незабавно да дойде тук! — каза генералът, когато Хенрих му предаде съдържанието на рапорта.

Щенгел дойде не сам, а придружен от Лемке.

— Е, как е там? — попита Бертхолд, без да адресира въпроса към някого от двамата.

— За да пробият охраната, те нямат достатъчно оръжие. Но позицията на бунтовниците е изгодна. Ние не можем да атакуваме завода, тъй като те имат няколко тежки картечници.

— Стига! — намръщено каза генерал-майорът. — Да атакуваме! За какъв дявол ще ги атакуваме, щом като след няколко часа ще ги потопим като плъхове!

Бертхолд извади от джоба на палтото си голяма и няколко пъти сгъната карта на района Кастел ла Фонте и я разгъна на масата.

Хенрих, Лемке и Щенгел се наведоха над нея, внимателно се вглеждаха в някакви знаци.

Бертхолд с чаша в ръка също така няколко секунди разглеждаше картата, сякаш искаше още веднаж да провери предварително обмисления план.

— Ето, значи — започна той спокойно, — на три километра от Кастел ла Фонте има бент с тридесет и два метрова висока стена. Зад нея е голямо изкуствено езеро. По мнението на специалистите, то е напълно достатъчно, за да може нахлулата през разрушения бент вода в течение на час и половина да потопи цялата долина. По направените разчети водата ще се издигне на височина до пет метра. Това е достатъчно, за да потопи завода и всички, които се намират там. — Генералът направи пауза, наля си още една чашка и отпи малка глътка.

— Но ние трябва да забавим течението на водата из долината по коритото на реката. Както виждате, близо до замъка коритото на реката е най-тясно. Ако разрушим скалата, на която стои замъкът, развалините ще преградят реката. Разбира се, това не ще спре напора на водата, но значително ще забави нейното спадане. А за нас е необходимо високото ниво на водата да се задържи в долината няколко часа.

Генералът замълча.

Хенрих погледна Щенгел. С края на езика си той облизваше пресъхналите си устни и с тъп поглед следеше молива в ръката на генерала, който той движеше по картата.

— Колко взрив е сложен под бента? — обърна се генералът към Лемке.

— Шестнадесет тона амонал е вече в тунела!

„И мене даже не са ме предупредили“ — помисли Хенрих.

— Приготвено ли е всичко за взривяване?

— Помощник-комендантът — по ваше разпореждане лично наблюдава подготовката.

Едно позвъняване на Кубис прекъсна разговора. Тъй като бунтовниците засилили огъня, той се уплашил да не пробият обръча и искаше помощ.

— Вземете от бента взвод черноризци и ги изпратете на този паникьор! — заповяда генералът.

Хенрих предаде разпореждането.

— Бента ще вдигнем във въздуха в двадесет часа и тридесет минути. Десет минути преди това скалата и замъкът трябва да преградят пътя на водата. Чувате ли, Лемке, вие отговаряте за това! Охраната на бента до взрива ще поемеш ти, Хенрих! А вие, Щенгел, приемете от Кубис командуването на подразделенията, които са обкръжили завода. Вашата задача е да не допуснете от завода да се спаси дори и един човек. Тези, които изплуват на повърхността, трябва да се разстрелват. Вземете със себе си достатъчен брой ракети. Довечера трябва да се осигури максимална видимост. Ясно ли е всичко? Има ли въпроси?

Присъствуващите мълчаха, зашеметени от плана на Бертхолд.

— Колко души работят в завода? — попита генералът Щенгел.

— Две хиляди триста и осемдесет пленници и сто четиридесет и двама немци служещи — инженери и надзиратели.

— Къде са сега служещите?

— Почти всички са останали в завода. Те са затворени в склада за готова продукция още в началото на бунта… Какво да правим с тях?

— В тъмнината няма да разберете кой е свой, кой е чужд — разстрелвайте всички!

Бертхолд отново наля чашката.

— Ако всичко е ясно, отивайте и се гответе.

— Господин генерал, разрешете да се обърна! — изхриптя Щенгел като простуден.

— Имате някакви забележки ли?

— Замъкът принадлежи на графиня Рамони, моята годеница, и…

— Гората секат, трески летят, майоре! Сега трябва да се мисли не за годеницата! Вземете пример от мен! В замъка е моят приятел, старият граф Рамони. А аз даже не го предупреждавам. Вървете!

С вдървена походка Щенгел се отправи към вратите. Неговата мечта за богатство, с която той не се разделяше през цялата война, заради която беше готов на всичко, беше се разпръснала като дим, и то сега, когато той беше най-близо до нейното осъществяване.

— А сега, Хенрих, дай да отпочинем, нали тази нощ не ще се спи — предложи Бертхолд, протягайки се сладко.

— Кога ще тръгнем? — попита Хенрих.

— Веднага след взрива! Незабавно! Нека Лемке и Щенгел да завършат останалото! Нашата работа ще бъде свършена и ние с тебе след няколко часа ще стигнем до швейцарската граница. Моят хорх умее да развива скорост. А там — почивка, спокоен живот! Хубаво е все пак, че ние с теб останахме живи. Дай да пием за нашето бъдеще!

Хенрих наля чашка и забеляза, че ръцете му треперят. Това забеляза и Бертхолд.

— Ръцете ти треперят?

— Ако войната бе продължила още година-две, щях да бъда спокоен, както и досега, но сега, когато остават само няколко часа…

Бертхолд се разсмя.

— Трябва да си призная, че същото става и с мен. Само че аз умея по-добре да се владея.

Неочаквано вратата се разтвори и в стаята се втурна Мария-Луиза.

— Господин генерал, моля ви! Умолявам ви! Не правете това! Това е всичко, което имам!

Мария-Луиза в изстъпление падна на колене пред Бертхолд.

На прага се появи, сякаш от водата измъкнат, Щенгел.

— Какво значи това? За какво става дума? — нетърпеливо и раздразнено възкликна Бертхолд.

Хенрих подхвана Мария-Луиза под ръка и насила я застави да седне в креслото. Графинята продължаваше да се моли:

— Заклевам ви, генерале! Не разрушавайте замъка!

— Вие ли й казахте? — тихо се обърна Бертхолд към Щенгел.

Той не отговори.

Мария-Луиза се разплака. Хенрих се затича за шишето с водата. И в същия миг зад гърба му прозвучаха два изстрела. Мария-Луиза полулежеше в креслото, широко разперила ръце. Щенгел бе паднал като подкосен.

В стаята дотичаха двама есесовци.

— Махнете ги! — заповяда генералът и се намръщи от погнуса. — Да отидем в другата стая — спокойно предложи той на Хенрих.

Генералът излезе пръв, даже не забрави да занесе в спалнята и бутилката с недопития коняк.

— Вие тук, в Италия, всички някак много сте омекнали! Нима и ти си станал такъв, Хенрих?

— Не! Аз имам твърдост за двама!

Чак сега Хенрих изпи чашката, налята му от Бертхолд. Но този път ръката му не трепереше.

— Планът ще трябва да се измени. Позвъни на Лемке и му съобщи, че задълженията на Щенгел, след като бъде вдигнат бентът, възлагам на него. Замъка поемам върху себе си. След като операцията бъде проведена, незабавно идвам при бента и там ще се срещнем с теб.

 

 

В седем часа вечерта Хенрих се приготви да отиде на бента. Съгласно заповедта на Бертхолд той трябваше да вземе върху себе си задълженията на командир на неговата охрана.

— Сам ли ще пътуваш? — с равнодушен тон попита Бертхолд.

— Да, ординарецът приготвя всичко за път.

— Вземи един автоматчик от моята охрана!

— Защо? Пътят е напълно безопасен.

Бертхолд излезе от стаята, без да каже нищо, но след минута се върна, придружен от един есесовец великан.

— Той ще те придружава — сурово произнесе генералът.

Есесовецът мрачно погледна Голдринг и на Хенрих изведнъж му се стори, че го гледа кучето от кабинета на Лемке в Бонвил.

Не беше изминала и минута, когато Хенрих пътуваше вече към бента. Есесовецът седеше до него.

Тревожни мисли овладяха Хенрих.

Дали Курт бе успял да предупреди Лидия? Дали бе успяла тя да предупреди партизаните? Ще могат ли гарибалдейците да вземат своевременно мерки? Нима той сам с нищо не ще може да помогне на нещастните хора, които днес трябва да загинат и да не дочакат свободата?

Хенрих намали скоростта. Искаше му се да събере мислите си, преди да стигне до бента.

Приблизително на два километра от градчето той забеляза самотна фигура на немски войник с автомат в ръце. Войникът идваше от бента към Кастел ла Фонте.

Хенрих подкара колата още по-бавно.

— Карайте по-бързо! — със заповеден тон подхвърли есесовецът.

Хенрих рязко удари спирачките и спря колата.

— Как разговаряш с офицер, свиня такава? Ти знаеш ли, че аз съм зет на генерал Бертхолд?

Хенрих замахна и удари есесовеца по лицето с опакото на дясната си ръка. Той закри с ръка горната си устна, на която попадна ударът, и с бясна злоба погледна офицера.

— Нито дума! Иначе ще те застрелям като куче!

— Господин капитан! Трябва да ви кажа нещо! — Хенрих погледна войника, който беше дошъл до машината, и едва не извика.

Белег през цялото лице! Ментарочи!

Хенрих излезе от колата. Есесовецът отвори вратата на колата от другата страна и също понечи да излезе, но Ментарочи пристъпи срещу него.

Есесовецът изстена и падна на седалката.

— Прощавайте, но той е излишен!

— Вие получихте ли предупреждението от моя ординарец?

— Търсех случай да поговоря с вас. И когато видях колата, много се зарадвах. Та нали аз много добре я познавам! — Ментарочи се усмихна хитро.

Разговорът между тях продължи всичко няколко минути. После Ментарочи отиде към колата и с неочаквана сила за неговия малък ръст хвана есесовеца за краката и го измъкна.

— Не се вълнувайте! Пътувайте спокойно. След една минута няма да го има вече на пътя.

В деветнадесет часа и тридесет минути колата спря на бента. До взрива оставаше още един час. Като изслуша рапорта на командира, Хенрих сякаш между другото попита:

— Моят помощник тук ли е?

— Преди час замина!

— Ясно! Постройте на площадката пред бента двата взвода!

Командирът на черноризците с учудване погледна Хенрих.

— Вие какво, оглушал ли сте? Постройте двата взвода!

Командирът козирува и се затича да изпълни заповедта.

Хенрих се отпусна на скамейката до бункера и огледа всичко наоколо. Не се виждаше никой. Но къде са хората на Ментарочи?

Голдринг погледна часовника. Как бавно върви времето! Нима след час всичко ще бъде свършено?

— Господин капитан, взводовете са построени съгласно вашата заповед!

Хенрих направи няколко крачки и отиде към редицата на войниците. Те стояха настръхнали, развълнувани от тази необикновена команда да напуснат постовете и да се построят.

— Войници! — прозвуча гласът на Хенрих в тишината, от време на време прекъсвана от единични изстрели, които се дочуваха откъм завода. — Слушайте моята команда! Две крачки напред, ходом марш!

Редицата трепна и направила две крачки, се спря.

— Оставете оръжието! Всички! Офицерите също. Така! Две крачки назад, ходом марш!

Учудените войници изпълниха и тази заповед.

— Войници! Вие служихте честно на отечеството и на нашия фюрер. От името на командуването ви обявявам благодарност. Но войната свърши! Нашите армии са капитулирали. Вие сте свободни!

Последните думи Хенрих произнесе с въодушевление — той видя как хората на Ментарочи тичат по бента, заемат бункерите.

— Командуването ни е заповядало да предадем охраната на бента в ръцете на въстаналия италиански народ. На всички вас гарантирам живота. Сега вие ще отидете в казармите, а утре по домовете си.

Чу се единичен изстрел.

Командирът на черноризците падна пред строя, пронизан в слепоочието от собствената си ръка.

— А сега слушайте мене! — както винаги, весело извика Ментарочи. — В казармата, ходом марш! А ако някой иска да се самоубива, не го съветвам. Мирът е по-добър от войната!

— На дясно! Ходом марш!

Черноризците, придружени от партизаните, послушно тръгнаха към казармите.

— А голяма ли е охраната на този генерал? — попита Ментарочи и спокойно запали цигарата си, предложена му от Хенрих.

— Не, сапьорите са в Пармо. Останали са няколко есесовци, около пет души или малко повече.

— Е, за нас това е нищо!

— Но всичко да стане, както сме се договорили!

— Всичко ще стане като в най-добрите театри!

Ментарочи козирува и избяга.

Хенрих отново седна на скамейката. Той видя как Ментарочи подреждаше хората на бента и ги разпределяше по бункерите. Болшинството имаха униформа на черноризци. Тях Ментарочи поставяше на външните постове, останалите изпращаше в окопите и в бункерите.

— Да, струва ми се, всичко е в ред! Сега ще чакаме високия гост! Колко остава още?

— Двадесет и седем минути! — отговори Хенрих, като погледна часовника.

Думите му се заглушиха от страшен взрив. Замъкът, който се издигаше на скалата в противоположния край на долината, сякаш подскочи и бавно започна да сяда.

— Генералът бърза — разтревожено каза Хенрих.

— А все пак жалко за замъка, макар и да не беше наш! Жалко! — искрено съжали Ментарочи.

В същото време се дочу силно свистене.

— Идват! — възкликна Ментарочи и гръмко, весело викна: — Пригответе се!

Всички замряха. Хенрих направи крачка напред.

По пътя към бента летяха две коли. Отпред опел-капитен, след него хорх.

— Генералът пътува втори! — каза Хенрих. — В негово присъствие не забравяйте, че вие сте само войници.

— Тъй вярно! — широко се усмихна Ментарочи.

Колите стигнаха до бента и спряха.

— Всичко е в ред! — не съвсем по военному рапортува Хенрих. Бертхолд мълчаливо кимна с глава.

От първата кола излезе есесовец. Шофьорите останаха на местата си.

— И това е цялата ви охрана, господин генерал? — учуди се Хенрих.

— Единия изпратих при Лемке със заповед, а другият е с теб, впрочем, къде е той?

— Заповядах му да охранява входа на тунела. Бих ви посъветвал и вас да изпратите своя, аз не се доверявам твърде много на тези черноризци.

— Ти си прав! В последната минута могат да ни предадат! — Бертхолд се обърна и даде съответно разпореждане на есесовеца и шофьора на придружаващата кола. Шофьорът на генералската кола остана на мястото си.

— Да се поразходим малко! Аз се договорих с Лемке той да изведе войските от долината точно в двадесет часа и тридесет минути. Имаме още петнадесет минути, а от бента с е открива прекрасна панорама!

Бертхолд и Хенрих бавно се отбиха към бента. Направиха няколко крачки и се спряха. Бертхолд се опря на перилата и погледна долината, която се готвеше да потопи.

— А знаеш ли, Хенрих, аз сега си спомням Нерон. В галерията на Херман Гьоринг видях една картина: Нерон се любува на пожара в Рим. Отлична картина! Особено е хубаво лицето на Нерон, то диша от възторг, дори от наслаждение.

— Кажете, господин генерал, не ви ли е жал за тези хиляди хора, които след няколко минути ще потопят по ваша заповед?

— Жал? Що за глупост!

— А всеки от тях, както и вие, може би има жена, деца…, майка.

— Прекрати този разговор! Ти видя как постъпих с Щенгел. Още една дума, и…

Бертхолд сложи дясната си ръка на кобура. Но в този момент железните пръсти на Ментарочи стиснаха китката му.

— Но защо трябва да се вълнува човек! Нима е невъзможно да се говори по-спокойно!

Бертхолд се дръпна и се опита с лявата ръка да отблъсне този дързък войник, който израсна сякаш изпод земята, но той стисна и другата ръка.

— Какво значи това! Помощ! Помощ! — викна Бертхолд и започна да се бори.

— Е, кого викаш? Охраната ви, господине, вече е на онзи свят и може би ви чака там.

— Хенрих, ти може би ще кажеш какво значи това?

Хенрих плътно се доближи до Бертхолд и му прошепна нещо на ухото.

— Ааа! — сякаш вълчи вой се разнесе над бента. Разбрал, че много години са го водили за носа, Бертхолд забрави опасността и страха; той сега наистина заприлича на настръхнал вълк.

Хенрих се обърна и бавно тръгна по бента.

За секунда Бертхолд го съпроводи с безмислен поглед. Мисълта за загубата на милионите, с които той се готвеше спокойно да доживява своя грешен живот, сякаш беше го парализирала. Но изведнъж му мина през ума, че става дума вече не за пари, а за неговия живот.

— Ааа! — още един път в изстъпление изкрещя Бертхолд, дръпна се с нечовешки сили и се изплъзна от ръцете на Ментарочи.

— Пазете се! — извика италианецът.

Право към Хенрих тичаше озверелият Бертхолд и изваждаше пистолета си в движение. Хенрих вдигна своя, но в този момент се чу изстрел.

Бертхолд по инерция направи две-три крачки, падна и удари лицето си в бариерата на бента. Куршумът на гарибалдееца бе попаднал в тила му.

— Вие накъде сега? — попита Ментарочи, когато Хенрих вече седна в колата.

— В къщи! — широко се усмихна Хенрих. — Всичко най-хубаво! Значи, вие и без мен ще се справите с отряда на Лемке и ще спасите въстаналите в завода?

— Вие не ще успеете да стигнете до планината, когато те ще пеят вече песни с нас! Пътувайте спокойно и благодаря ви за всичко!

Ментарочи и Хенрих си стиснаха ръцете. Колата се понесе в противоположната посока на Кастел ла Фонте.

 

 

На втори май хиляда деветстотин четиридесет и пета година в гробищата на Сен Реми влезе млад човек в светлосив костюм с траурна лента на ръкава и с букет от рози в ръце.

Пазачът на гробищата правеше някаква играчка за своя внук до къщичката и любопитно го проследи с поглед. Той познаваше по лице всички жители на Сен Реми, а този млад човек виждаше за пръв път. От време на време той се откъсваше от работата и поглеждаше към двата гроба, обкръжени с една ограда, към които се отправи непознатият. Той седеше на малката скамейка съвсем неподвижно. Само понякога се наклоняваше и грижливо поправяше цветята на по-близкия до него гроб.

— Мъка! За всички мъка — и за млади, и за стари — остави след себе си войната! — тъжно промърмори старецът и усърдно се зае да дълбае дървото.

Нов посетител откъсна пазача от работата му отново. Това също бе младеж, но пазачът очевидно добре го познаваше. Той веднага поверително му съобщи:

— До вашите гробове седи някой. Не е местен, виждам го за пръв път.

Младежът бързо тръгна към оградата, където седеше непознатият. Още отдалече той видя тъмнорусите коси, които вятърът разрошваше, и малко наведената напред фигура.

— Извинете, господине — започна младежът и веднага замълча. — Ой, това сте вие?!

— Добър ден — тихо произнесе Хенрих и стисна ръката на брата на Моника. Той го виждаше за втори път в живота си, но тези очи, очите на Моника, бяха така познати, така близки, че за Хенрих не беше необходимо да пита с кого разговаря.

— Мама умря. Тя често си спомняше за вас.

— Не трябва да говорим за това, Жан! — Хенрих стана. На очите му трептяха сълзи. — Предайте привет на всички познати и особено на Франсоа.

— Благодаря, той също ви помни.

— А как се чувствува Людвина Декок?

— Убиха я — кратко отговори намръщен Жан и се извърна настрана.

— Андре Ренар, надявам се, е жив? Вие срещате ли се с него?

— Той скоро беше тук, но сега е в Париж.

— Когато му пишете, непременно му предайте от мен най-искрени пожелания.

— Той много ще се зарадва, щом узнае, че съм ви видял, и ще бъде огорчен, че това не е станало с него.

Настъпи неловка пауза. И на двамата на устните беше едно име, но те се страхуваха да го кажат, развълнувани от спомените и срещите.

— Прощавайте, Жан! — не издържа напрежението Хенрих. Той чувствуваше, че към гърлото му се надига някаква буца. — Пазете нейния гроб. Това е този къс земя, към който винаги ще се стремят моите мисли.

Хенрих наведе глава и бързо тръгна към изхода.