Юрий Долд-Михайлик
И сам воинът е воин (26)

Нови приятели, нови врагове

— Господа! — обърна се Еверс към присъствуващите, когато Лютц му доложи, че всички извикани за съвещанието са налице. — Вчера вечерта се върнах от щаба на командуването на нашата група и заповядах да ви съберат, за да ви запозная с обстановката, създала се в Северна Италия. От само себе си се разбира, че това, което ще чуете от мене, трябва да остане в тайна за войниците. Те са длъжни да изпълняват вашите заповеди, а не да се месят в големите работи. А нещата, които ме накараха да ви събера, са такива. Вие знаете, че откакто войските на фелдмаршал Ромел напуснаха африканския материк, англо-американците станаха активни. Те са завзели остров Пантелария, между Африка и Сицилия. Още тогава нашето командуване беше учудено от поведението на италианските войски. Пантелария е крепост, построена по всички правила на съвременната фортификационна наука. Тя би могла да издържи продължителна обсада. Обаче италианският гарнизон се е предал още след първата бомбардировка, макар че укрепленията не са били повредени, а в гарнизона е имало всичко само двама ранени.

Ропот на възмущение премина през залата.

— Един месец след това англо-американците атакуваха остров Сицилия. И в същото време, когато нашите малки сили, които се намираха там, водеха ожесточени боеве със седма американска и осма английска армия, италианските войски отстъпиха набързо, като ни принудиха и ние да оставим острова, защото съотношението на силите след тяхното отстъпление рязко се измени в полза на противника. И все пак — продължи Еверс — нямаше абсолютно никакви основания да мислим, че англо-американските войски ще навлязат в Северна Италия през Месинския пролив.

Неочакваното известие развълнува присъствуващите. Генералът направи малка пауза и продължи:

— В района Торонто — Бриндизи, в провинцията Апулия, противникът е стоварил голям въздушен десант. В този район не е имало наши войски, а италианските гарнизони, дезорганизирани от заповедта на Бадолио за капитулация, не са оказали ни най-малка съпротива и са сложили оръжието. Осма английска армия е навлязла през Месинския пролив в Калабрия, а пета американска армия е десантирала в залива Салерно. Сега двете армии — английската и американската — са се съединили и са отрязали Южна Италия. Техният упорит натиск да се придвижат на север се задържа от шест наши дивизии. На тази част от италианската армия, която не се е подчинила или не е успяла да се подчини на заповедта на Бадолио, не може да се надяваме. И така цялата тежест на войната на италианска територия ляга върху нашите плещи. Фюрерът е заповядал на всяка цена да се задържи настъплението на англо-американските войски и да не се допуснат на север от укрепената линия по долината на реката Гариляна Сангро, която пресича територията на Италия на сто и двадесет километра на юг от Рим.

Генералът отиде до картата и показа укрепената линия.

— Нашите войски в Италия не са много, пък и не можем да ги използуваме напълно на фронта, част от хората трябва да държим в резерв, в случай че англо-американците се опитат да стоварят десант по атлантическото крайбрежие. А по данни на нашето разузнаване именно там те готвят голяма операция. Сега в Англия се подготвят войски и много техника. През август в Квебек се е състояло съвещание на правителствените ръководители на Англия и Америка, на което е взето решение да се направи десант в Северна Франция. Тази операция е наречена „Оверлорд“. Назначен е вече и главнокомандуващ — американският генерал Айзенхауер. За осъществяването на операцията е решено да се използуват дивизиите, които бяха в Африка. Сега те започнаха война на територията на Италия. За нас това е удобно поради това, че започнали веднаж война в Италия, англо-американците не ще могат в скоро време да открият втори фронт във Франция. Без африканските армии, обвързани с операциите тук, силите на съюзниците за осъществяването на операцията „Оверлорд“ няма да стигнат. Англо-американците използуват благоприятната за тях обстановка; нали нашите основни сили са приковани на Източния фронт, там сега се водят ожесточени сражения. Както е известно, нашето настъпление в така наречената Орловско-Курска дъга за съжаление няма успех. Нашето върховно командуване е решило да отиде на по-нататъшно скъсяване на Източния фронт, за да събере резерви за бъдещите съкрушителни удари, които имат за цел и окончателния разгром на врага. Съгласно заповедта на командуването нашите войски са се оттеглили на десния бряг на Днепър, създали са там мощна отбранителна линия и се готвят за голямо настъпление през пролетта на идущата година. Да преодолеят такава естествена водна преграда, каквато е Днепър, и да изгонят нашите войски от приднепровските укрепления болшевиките не ще могат. Възползувайки се от това, че нашата авиация е прикована към Източния фронт, англо-американските варвари са започнали най-жестока бомбардировка над наша територия от въздуха. Противникът се надява да ни зашемети, но той не е имал пред вид, че неговите злодеяния ще ожесточат нашите войници, ще укрепят волята им за борба и победа. А победата ще дойде — фюрерът е заявил, че Германия сега кове ново страшно оръжие, с помощта на което ние ще разбием на пух и прах всички наши врагове. Във връзка с това на нас също така е възложена отговорна задача: ние трябва незабавно да осъществим една операция, да я осъществим бързо и решително. Командуващият нашите войски генерал-фелдмаршал Кесерлинг ни е заповядал в тридневен срок да обезоръжим цялата италианска армия. По-късно ние ще създадем отряди от доброволци — от желаещи да служат на нас, — а останалите, неустойчивите елементи, в качеството си на военнопленници ще бъдат изпратени в лагерите и в нашите заводи. Всяка дивизия ще проведе операция в поверения й район. На нас е определен този — Еверс показа на картата. — Всички италиански гарнизони, които са разположени в него, трябва да бъдат обезоръжени и поставени под стража.

Еверс се отпусна в креслото и вече седнал, завърши:

— Това е всичко. Сега, господа, отивайте си и спокойно изпълнявайте вашите задължения. Моля да останат командирите на полкове и началниците на щабовете, полковник Кунст и вие, Лютц.

Хенрих излезе от съвещанието радостно възбуден — по всичко личеше, че корабът гори от всички страни. Интересно е как Матини ще възприеме известието за капитулацията? Нали събитията, които стават в Италия засягат и него. Трябва да намине до болницата…

Но в болницата казаха на Голдринг, че главният лекар преди около половин час с отишел някъде.

Като се надяваше да свари Матини в своята квартира, Хенрих забърза към замъка. На такова посещение на доктора той можеше да разчита; между него и Матини през последния месец се установиха истински дружески отношения. Неговият нов приятел често пъти идваше без предупреждение, понякога просто за да се наспи: главният лекар живееше до болницата и често го будеха през нощта.

Простотата и искреността в поведението на Матини много се харесваха на Хенрих. С доктора не трябваше да се съблюдават правилата на етикецията, ако човек желае да си отпочине и да помълчи. Понякога те прекарваха цели вечери в мълчание: единият на дивана, с книга в ръцете, а другият до писмената маса, преглеждайки вестниците или също четейки книга. А случваше се и така, че увлечени в разговори или спорове, те се сещаха за сън, когато зад прозорците започваше да се развиделява.

В онези вечери, когато към тях се присъединяваше Лютц, споровете ставаха особено остри — и тримата еднакво ненавиждаха войната, но съвършено различно си представяха причините, които са я породили, и бъдещето на човечеството.

Честният, но инертен Лютц болезнено преживяваше събитията, но ги възприемаше с покорността на обречен. Той не вярваше във възможността за каквато и да е борба със злото, породено, както той считаше, от самата природа на хората. По-склонният към философски обобщения Матини отчиташе влиянието на социалните сили на историческото развитие на обществото, но не се надяваше на някакви съществени изменения в близко бъдеще, тъй като той разбираше развитието като много бавно настъпателно движение, като еволюция. Хенрих, който не се решаваше открито да изкаже своите мисли, все пак се стараеше да докаже погрешността на възгледите и на двамата.

Матини, както и предполагаше Хенрих, беше в квартирата му — той лежеше на дивана и сладко спеше.

— Матини, чуваш ли, Матини! — тихичко го повика Хенрих. На него хем му беше жал да разбуди госта си, хем гореше от нетърпение да му съобщи важната новина. — Ставай веднага или ще те залея с вода.

Матини скочи на крака и се разсмя.

— Чух как ти влезе, но ме мързеше дори очите си да отворя, толкова беше тежка миналата нощ.

— Аз не бих те разбудил, но разбираш ли, такова изключително събитие като капитулацията на Италия…

— Какво?

Хенрих подробно разказа за това, което Еверс съобщи на съвещанието. Докато Хенрих разказваше, лицето на Матини постепенно разцъфваше, по него се появи радостна усмивка.

— А сега се приготви да изслушаш неприятното: заповядано е в течение на три дена да се обезоръжи цялата италианска армия — свърши Хенрих.

Матини побледня.

— Ти мислиш, че тези събития могат да засегнат и тебе?

— Могат да ме демобилизират, наистина това не ме вълнува, но трябва да се приготвя. Трябва да отивам.

— Вземи моята кола. Курт, закарай господин Матини в болницата — викна Хенрих през полуотворената врата на кабинета.

— Ще ти бъда много признателен, ако ми разрешиш да отида на още едно място на пет километра от Кастел ла Фонте.

— Ако искаш, и на десет. Днес колата не ми е нужна. Освободиш ли се по-рано, ела тук, само че не ме буди, ако спя. Утре вероятно ни предстои труден ден.

— Не мисля, че днес ще мога да се освободя рано.

 

 

Телефонът разбуди Хенрих на разсъмване.

— Незабавно при „краля“! — чу се гласът на Лютц. — Вчера по заповед от щаба на корпуса бяха изменени всички позивни на офицерите от щаба, от днес генералът се нарича „крал“.

— Какво има? — Хенрих попита Лютц, когато пристигна в щаба след петнадесет минути.

— Почакай! — кой знае защо, шепнешком отговори Лютц и влезе в кабинета на генерала.

Той остана там доста дълго. Откъм кабинета долитаха високите, сърдити възклицания на генерала и звънене на телефони.

— Господни Голдринг — показвайки се иззад вратата, най-после Лютц го повика.

Освен генерала и неговия адютант в кабинета беше също така и началникът на щаба полковник Кунст.

— Фон Голдринг, вземете двама автоматчици и колкото може по-бързо тръгнете за Пармо и разберете какво е положението при тях. Оттам ще наминете към Шател Делфино. Заповядайте им незабавно да устроят връзка с дивизията.

— Прощавайте, господин генерал, но какво именно трябва да разбера?

— Как какво? Нима нищо не знаете? — възкликна Кунст.

— Аз не успях да информирам фон Голдринг — каза Лютц.

Началникът на щаба, отсичайки, както винаги, една фраза от друга, поясни:

— Ще бъда кратък: работата стои така — италианските войски са научили за разоръжаването: някои от тях са въстанали, друга част е избягала в планините, връзката с полковете е прекъсната, има сведения, че на някои места между нашите части и италианските се водят боеве. Ясно ли е?

— Тъй вярно! Разрешете да изпълнявам!

— Не губете нито минутка! Незабавно!

Направо от щаба Хенрих, придружаван от двама автоматчици и Курт, който караше колата, се понесе към Пармо. След половин час той беше вече в щаба на полка.

— Предайте на генерала, че всички италиански гарнизони са почти напълно обезоръжени с изключение на две роти, които успяха да отидат в планината. Боеве нямаше, само малка престрелка. Загуби от наша страна няма. Връзката днес ще бъде възстановена — съобщи командирът на полка полковник Функ.

Наближавайки Шател Делфино, Голдринг чу стрелба и заповяда да спрат колата. Ясно се чуваха автоматните и картечните редове.

— Карай бавно! Автоматчиците да се приготвят!

Когато стигнаха непосредствено до Шател Делфино, от града излезе мотоциклетист. Хенрих му заповяда да спре.

— Каква е тази стрелба?

— Обкръжените италиански войници в казармите откриха огън по нашите.

Колата набра скорост и влезе в градчето. Стрелбата не стихваше. Немските войници ходеха по улиците в пълно бойно снаряжение, гражданско население не се виждаше.

В щаба на полка съобщиха на Хенрих, че предната вечер част от италианските войници — приблизително два взвода — са избягали. Не повярвали на слуховете за разоръжаване, повечето от войниците останали в казармите. Но когато днес сутринта немците обкръжили казармите, италианците открили огън. Сега при тях е пратен парламентьор за преговори. Ако преговорите не дадат желаните резултати, ще трябва да се прибегне към по-решителни мерки, за да бъдат обезоръжени всички до вечерта.

Като се върна в Кастел ла Фонте и доложи за всичко на генерала, Хенрих попита Лютц как върви разоръжаването в другите райони.

— Повече или по-малко нормално. Но в планините при партизаните са отишли повече от един батальон. А това е вече сила, която не може да не се вземе пред вид.

— Особено ако се има пред вид, че партизаните и без това не са малко — прибави Хенрих.

Беше неделя, но отчитайки напрегнатата обстановка, Еверс бе заповядал на всички офицери да бъдат по местата си. Това наруши плана на Голдринг. В навечерието той се беше договорил със своя нов познат барон Щенгел да отидат към водопада, където, както казваха, пъстървите сами скачат в ръцете. Сега отиването трябва да се отложи и да се полови риба на друго място — близо до парка на графа.

Когато Хенрих се спусна към водовъртежа до дълбоката пукнатина, Щенгел беше вече там.

— Аа, най-после, а аз мислех, че днес вие няма да дойдете вече! — поздрави той, без да подава ръка, и продължи да намотава въдицата. — Е как, ще отидем ли?

— За съжаление, не! Днес ние по благоволението на генерала работим — шепнешком като опитен рибар, който се страхува да не изплаши рибата, отговори Хенрих.

— Заради тези проклети макаронаджии ли? Още ли не са ги разоръжили?

— Те малко поутихнаха, но обстановката все още е тревожна. Точно в десет трябва да бъда в щаба.

— Тогава не губете време, аз и без това съм ви изпреварил. Я вижте какви красавици съм уловил.

— О, аз все едно не мога да ви стигна!

Щенгел наистина беше майстор в ловенето на пастърва и много се гордееше с това. Когато преди един месец Хенрих за пръв път се появи на брега с въдица, майорът го посрещна не много приветливо. Но младият старши лейтенант с такова искрено възхищение се любуваше на майсторството на майора, а сам беше така безпомощен, че на Щенгел се поиска да се похвали пред него. В качеството си на по-опитен спортист той обясни на старши лейтенанта, че пъстървата е много предпазлива риба и не така лесно попада на въдицата, че тя се хваща с муха и само с пръчка, като се притаиш зад скалата или храста, иначе рибата ще забележи рибаря, а пъстървата е не само силна, но и много хитра риба.

Хенрих с уважение и с интерес изслушваше тези обяснения, помоли за разрешение да погледа как майорът държи въдицата и изобщо изцяло разчиташе на неговия опит и авторитет.

След седмица Хенрих овладя всички премъдрости на риболова и стана още по-упорит рибар от Щенгел.

Общата страст сближи майора и старши лейтенанта. Още повече, че разликата в званието се уравновесяваше от аристократическия произход на двамата и от роднинските връзки на фон Голдринг с такъв влиятелен човек като Бертхолд.

Отначало всички разговори се въртяха само около риболова. После техният кръг се разширяваше, макар че и двамата бяха внимателни в своите изказвания и не бяха много откровени. Като научи, че Щенгел дълго време е работил в разузнаването, че той е постъпил на служба в SS след избягването си от Англия, където едва не са го разкрили една година преди войната, Хенрих започна особено внимателно да следи всяка своя дума и жест. Пък и майор Щенгел заобикаляше острите въпроси — дългогодишната служба в разузнаването го бе научила на въздържаност, а практиката показваше, че официалната гледна точка винаги е най-правилната, особено с хора, близки със силните на деня.

Въпреки тази предпазливост майорът все по-добре се отнасяше към Хенрих. Той дори на два пъти в течение на един месец му гостува. Наистина при това той избягваше да се среща с Мария-Луиза, не обичаше да говори за нея. Щенгел не канеше Хенрих при себе си на гости, като се оправдаваше с неуютната обстановка на ергенската си квартира.

Днес Щенгел също така започна да се оплаква, че и неговата квартира е в пълно безредие; ето че ще занесе пъстървата, а ординарецът не може дори както трябва да я изпържи.

— Впрочем каква беше рецептата за мариноването? — неочаквано попита Щенгел, спомняйки си, че Хенрих беше се похвалил между другото, че е ял в Сен Реми прекрасно маринована пъстърва и беше обещал да намери рецептата, както казваше той, на това райско ядене.

— Аз писах на собственичката на хотела, която ме гощаваше с него, но още не съм получил отговор. Пък се и страхувам, че моята рецепта не ще ви се хареса. Все едно вашият Волф ще развали и рибата, и мариноването.

— Пък аз съм се договорил с един наш инженер, у тях в къщи умеят да готвят рибни ястия.

В храстите изпращя клонче, дочуха се леки стъпки. И двамата погледнаха и видяха, че към брега идва слугинята от замъка.

— Наслука! — каза тя вместо поздрав. — Графинята заповяда да ви предам ето това, господине.

Слугинята подаде на Щенгел малък плик с герб. Майорът го пусна в джоба си, без да го прочете.

— Вие имате голямо търпение, бароне — пошегува се Хенрих, когато слугинята си отиде, — да получиш писмо от такава жена като Мария-Луиза и дори да не го прочетеш веднага… Ой, кълве!… Въдицата! Въдицата!

Майорът, продължавайки механически да навива конеца, за миг вдигна очи към Хенрих и в този момент една голяма пъстърва дръпна, после се откъсна и отиде на дъното. Въдицата се изплъзна от ръцете на Щенгел и заплува по реката.

Който поне веднаж в живота си е стоял с въдица в ръка, очаквайки минутата, когато рибата ще клъвне, той ще разбере Щенгел, който презглава се хвърли във водата, без да мисли за нищо друго, освен за пъстървата, която му се изплъзва.

Ако Щенгел внимателно бе влязъл във водата, вероятно всичко би се свършило благополучно. Но бързайки да спаси въдицата, той скочи в реката и в същия миг се олюля, подхлъзвайки се на обраслия с мъх объл хлъзгав камък. Стараейки се да запази равновесие, майорът се опита да се хване за друг объл камък, който стърчеше над водата, но като не успя, удари главата си в един камък и падна. Бързото течение го понесе, прехвърли го през един объл камък, през други…

Хенрих изтича на няколко крачки покрай брега и като избра удобно място, се хвърли във водата, за да пресече пътя на тялото, което идваше към него като голям тежък дървен труп. Едва държейки се сам на крака, Хенрих подхвана майора под мишците и борейки се с течението, го повлече към брега.

Изкуственото дишане помогна. Щенгел започна да диша, но съзнанието му все още не се връщаше. Хенрих искаше вече да отива за помощ в замъка, но видя тичащите надолу по пътечката — слугинята, а зад нея и Курт. Девойката, която се била качила на горната тераса на парка, видяла, че станало нещастие, и като извикала Курт, се затичала към реката. Тримата внимателно пренесоха Щенгел на долната тераса на парка, а оттам на направена от одеяла носилка — в стаята на Хенрих.

Съзнанието на майора не се връщаше — той не чувствуваше как го съблякоха, как го сложиха в кревата, как го преглежда Матини, когото Хенрих незабавно извика по телефона.

— Възможно е да е получил сътресение на мозъка! — констатира лекарят и предупреди: — И най-малкото движение може сега да навреди на майора, така че за пренасяне на болния в болница и дума не може да става.

Хенрих позвъни на Лютц, разказа му за случилото се и го помоли да предаде на генерала, че той ще остане, известно време около болния, докато разпореди как да се грижат за него.

Щенгел дойде в съзнание едва към единадесет часа. Като отвори очи, той с мътен поглед огледа стаята, не можейки още да разбере къде е и какво е станало с него, защо над неговия креват са се навели Матини и Голдринг. Но полека-лека неговият поглед започна да се прояснява, а по лицето му се забеляза сянка на тревога.

— Къде е мундирът ми? — запита той развълнувано и направи опит да стане.

— Лежете, лежете спокойно — спря го Матини.

— Мундирът ви се суши до камината — успокои го Хенрих.

— А документите, документите къде са? — набързо кипна майорът, нервирайки се още повече.

— Документите са на масичката до вас. Не се вълнувайте, всичко е тук, никой нищо не е пипал.

— Сложете ги под възглавницата ми — едва обръщайки езика си от слабост, произнесе Щенгел и отново загуби съзнание.

Хенрих охотно изпълни молбата на майора. Документите повече не го интересуваха. В тях нямаше нищо ценно, ако не се смята невинната на пръв поглед хартийка, копие от заповедта, в която се изказваше благодарност на майор Щенгел за разработването на нови мерки по охраната на готовата продукция — радиоапаратурата — през време на извозването й вън от завода.

— Господин старши лейтенант, а какво да правим с пъстървата, може би ще я изчистим и ще я изпържим? — попита Курт, когато Хенрих отиде в другата стая.

— Не, пусни я обратно в реката — неочаквано весело се разсмя Голдринг. Забелязал учудения поглед на Курт, той му намигна и добави: — Може би именно тази пъстърва е оная омагьосана златна рибка от приказката, която така често е услужвала на рибаря, който я е пуснал в морето.