Юрий Долд-Михайлик
И сам воинът е воин (3)

Събитията в Подгорно

Вестта, че в село Подгорно е пристигнал малък немски отряд начело с офицер, бе получена в щаба на партизанския отряд в момента, когато от Голямата земя по радиото бяха поставили задачата по всякакъв начин да се пречи на немците да прехвърлят пресни сили, за да сменят разбитите през време на последното им неуспешно настъпление. На всяка цена да се разузнаят плановете на немското командуване и да се хване „език“.

Свръзката, който съобщи за пристигането на хитлеристкия отряд, твърдеше, че машините вероятно са дошли от село Турнавино, където се намираше щабът на корпуса. Поради това със сигурност може да се предполага, че лейтенантът, който командува този отряд, е офицер от щаба. А именно това им беше и нужно — най-добрият от възможните „езици“. Кой може да знае по-добре плановете на немското командуване от щабния офицер?

Бе решено, въвеждайки в бой две роти, да се обкръжи село Подгорно, да се разгроми отрядът и на всяка цена офицерът да бъде хванат жив.

Свръзките от другите села също съобщиха, че вчера и при тях са пристигнали бронетранспортьор и лека кола и че офицерът е събрал и инструктирал полицейските отряди. От всичко това ставаше ясно, че се подготвя някаква голяма операция против партизаните. Това още повече налагаше да се залови хитлеристкият офицер.

Освен двете роти, на които се възлагаше задачата да нападнат хитлеристите в Подгорно, бе решено да се изпрати и отряд автоматчици с поръчение да заварди пътищата от Подгорно за Турнавино и особено за Марияновка, тъй като там бе разположен силен гарнизон, съставен не само от полицаи, но и от отряд немски войници. На тази група автоматчици се възлагаше двойна задача: да задържат частите на врага, които немците сигурно ще изпратят към Турнавино или Марияновка в помощ на своя отряд, и, второ, да не позволят на немците, нападнати в Подгорно, да избягат, ако успеят да се измъкнат.

Операцията трябваше да започне веднага, тъй като според данните на свръзките, споменатите машини са се задържали не повече от едни и половина, два часа във всяко село.

Разстоянието от партизанския лагер до Подгорно бе към десет километра. От тях само седем се преминават през гора, а три по открита местност.

Командирът на партизанския отряд реши лично да ръководи операцията и след като излезе от гората, той раздели бойците на две части и заповяда да препуснат конете с всичка сила, за да успеят възможно най-бързо да обкръжат селото. Командирът не се тревожеше от това, че хитлеристите можеха да забележат опасността. На запад пътят им бе преграден от голямо блато, през което не само машини или ездач, но и не всеки пешеходец би могъл да премине. Блатото бе много тинесто и пътечките, които водеха през него, бяха малко известни. Така че за хитлеристите имаше два изхода — или да приемат боя, което бе изгодно за партизаните, или забелязвайки приближаването на врага, да се опитат да избягат. И двата пътя, които те можеха да използуват, минаваха покрай блатото. Единият водеше на север, за Турнавино, другият — на юг, за Марияновка. Партизаните препускаха конете именно за да успеят да пресекат тези пътища за отстъпление и след това да се развърнат и настъпят срещу Подгорно.

В Подгорно Хенрих остана малко по-дълго време, отколкото в другите села. През време на пътуването той изгладня и охотно прие предложението на началника на местната полиция Барановски да обядва у него. Толкова повече, че районният полицейски началник вахмистър Волф го представи не само като сигурен човек, но и като добър стопанин, който умее да гощава своите гости, особено господа офицерите. Командирът на отряда автоматчици, които съпровождаха Хенрих, Вурцер отначало наистина не съветваше лейтенанта да се бави дълго в Подгорно, а настояваше, докато е видело, да се върнат в щаба, но слушайки хубавите думи на Волф за гостоприемството на Барановски, най-после и той се съгласи да се възползува от удобния случай вкусно да похапне.

Барановски, висок, тромав човек, не можеше да си намери място от радост, че в неговия дом ще обядва не кой да е, а барон! Като покани гостите да седнат, той се суетеше, не знаеше какво да прави и дълговатата му фигура изглеждаше още по-смешна. Старият немски мундир с бяла ивичка на ръкава сякаш бе ушит за някой юноша, а не за този солиден, с голям корем човек. И този корем началникът на полицията колкото и да желаеше не можеше да скрие в мундира. Всички средни копчета все се разкопчаваха, закопчани оставаха само горните и долните и затова през образувалия се отвор се виждаше бялата му риза, която никак не отиваше на немския мундир. Голдринг не можеше да сдържи усмивката си, като гледаше, както вече бяха му говорили, този образцов полицай.

Барановски каза на жена си да изпече прасенце и изобщо да приготви такъв обяд, „който той и в Берлин да помни“ (началникът на полицията мислеше, че Голдринг не знае руски, и поради това не подбираше изразите си).

След това Барановски по заповед на Волф направи списък на тайните осведомители. Такива списъци Хенрих събираше във всяко село, където инспектираше.

Когато списъците бяха готови, Хенрих заповяда да дадат сигнал за тревога. След три минути, Голдринг следеше по часовника, селският полицейски отряд на Подгорно бе строен.

— В списъка са записани двадесет и три имена, а в строя аз виждам двадесет и един — забеляза Голдринг, който заедно с Барановски и Волф мина пред строя.

— Аз съм двадесет и вторият, а часовият на камбанарията е двадесет и третият! — раболепно обясни Барановски.

Голдринг погледна към камбанарията и наистина видя там полицая. Той бе вдигнал бинокъл и се вглеждаше в далечината.

— Вас често ли ви посещават партизаните? — попита Голдринг.

— Досега пазил ни бог.

И в същия миг от камбанарията се раздаде изстрелът на часовия.

— Ой, майчице! Урочаса ме! — извика Барановски и неизвестно защо седна и хвана главата си с ръце.

Когато Голдринг, съпроводен от Волф, се изкачи на камбанарията, без бинокъл можа да види всичко, което ставаше наоколо. Безброй конници и каруци с партизани с всичка сила се носеха към селото. Няколко ездачи и тачанки с картечници излязоха напред, те бяха вече близо. Ясно бе, че часовият, наблюдавайки строените полицаи, не бе забелязал партизаните навреме.

Голдринг погледна на запад и видя голямото блато, обрасло с тръстика. Около минута той втренчено го разглеждаше, сякаш обмисляше някакъв план. И наистина намисли нещо, защото бързо се спусна от камбанарията и заповяда на Вурцер, който бе вече приготвил своя отряд за бой:

— Поемете командуването на полицейския отряд и заедно с автоматчиците се насочете на север към Турнавино. Струва ми се, че в това направление силите на врага са по-незначителни.

— А вие, господин лейтенант?

— За мене не се безпокойте, правете каквото ви заповядвам. А вие — след мен! — заповяда той на Волф. — Не, преди това изтичайте до квартирата на Барановски и ми донесете пелерината. По-бързо!

Докато Волф тичаше за пелерината, Голдринг надзърна в канцеларията на полицията. Лейтенантът в тези тежки минути беше невероятно спокоен. Той бързо грабна папката със списъците, които Волф бе оставил на масата, и я постави в чекмеджето. Когато вахмистърът пристигна запъхтян, Голдринг спокойно смачкваше цигарата си.

— Господин лейтенант, бързайте, за бога! Не чувате ли? Вече стрелят!

— Нека стрелят. Ние с вас няма да участвуваме в боя, а ще се оттеглим в блатото. Длъжни сме каквото и да става да предадем в щаба всичкия събран материал, а за нас единственият изход е да минем направо през блатото.

Хенрих се наведе ниско и побягна към блатото. Големият четиридесетгодишен Волф едва успяваше да го следва. Но баронът, както се оказа, беше не само великолепен бегач, но и истински другар. Като видя, че Волф изостава, той взе да бяга по-бавно и дочака своя спътник.

— Без паника, Волф! Дишайте през носа. Ръцете, ръцете махайте! Ето така! Едно, две, три, четири! Едно, две, три, четири!

Волф с благодарност гледаше лейтенанта. Наистина не след дълго той вече можеше да бяга по-бързо — съветите на лейтенанта му помогнаха.

В това време стрелбата откъм селото все повече се усилваше. Към тракането на тежките картечници се прибавиха редове от картечен пистолет, а не след дълго и избухване на гранати.

— По-бързо, по-бързо, Волф! Единственото ни спасение е бързината! — подканяше Голдринг задъхания вахмистър.

Но ето и блатото.

— Стъпвайте само по моите следи! Нито крачка встрани! — заповяда Голдринг, смело нагазвайки в гъстия камъш. След като премина около сто крачки, лейтенантът се огледа. Волф се клатушкаше като пиян. От страх не можеше да се държи на краката си. А трябваше да се върви точно по следите на лейтенанта през страшното тресавище, откъдето няма да има връщане назад.

— Сега може за няколко минути да си отдъхнем.

Голдринг се спря и няколко пъти пое дълбоко въздух през носа.

— Как мислите, господин лейтенант, ще успеят ли нашите да се измъкнат? — едва дишайки, попита Волф.

— Страхувам се, че не ще успеят. Силите им са малко! Да, вахмистър, а къде са списъците на осведомителите и полицаите? Папката с тях вие оставихте на масата в канцеларията.

Вахмистърът побледня като платно.

— Аз… аз мислех, че вие…

— Значи сте ги забравили? Вие разбирате ли какво сте направили?

— Но аз мислех… — едва можа да промълви с треперещи устни вахмистърът.

— Вие сте мислили! Та вие знаете ли какво ще стане, ако списъците попаднат в ръцете на партизаните? Ясно ли ви е, че за това ще трябва да отговаряте пред самия полковник?

— Господин лейтенант! Имайте милост! Не ме погубвайте! Та нима в такъв момент аз можех да мисля за някакви списъци? Моля ви се, ще кажем, че са били у Вурцер!

Отдалече се чуха писъци и отчаяни викове. Картечните редове замлъкнаха, чуваха се единични изстрели.

— Лошо! Започна се ръкопашен бой. Да побързаме, вахмистър! — каза Голдринг и с бързи крачки се отправи навътре в блатото.

Възможно ли е да се измерят силите на човека, когато иска да избегне смъртна опасност? Волф никога не бе предполагал, че е способен цяла нощ да се мъкне до колене във вода, с мъка да измъква краката си от мочурливото тресавище, без да смее да се спре, защото неустойчивата почва непрекъснато се люлееше под тежестта на тялото му. Достатъчно бе човек да стъпи малко накриво и тресавището започваше жадно да го поглъща. Освен това от вчера сутринта той нищо не бе ял и съвсем отслабна. Наистина лейтенантът от време на време измъкваше из гъстата тръстика някакви само нему известни растения и като ги подаваше на Волф, показваше как трябва да се чистят, но от тази храна само му се повдигаше. Освен това силно го боляха ръцете. Ръцете и на двамата бяха покрити с кръв от многото порязвания, причинени от листата на тръстиката. Волф никога не бе предполагал, че пътят из обраслото блато може да бъде толкова опасен.

— Господин лейтенант! Дълго ли ще се лутаме? — попита чак на сутринта съвсем изтощеният Волф. Той бе посинял от студ и трепереше.

— Вие сам чувате, че стрелят по блатото. Възможно е да търсят нас. Ние няма да излезем оттук, докато не се убедя, че партизаните са си отишли.

— Но ние отново се връщаме назад?

— Мълчете, за бога, и вървете след мен!

Голдринг сам вече чувствуваше, че силите го напущат. Той едва се движеше, често се спираше или да се ослуша, или да си поеме дъх.

Най-после той се спря.

— Тук ще стоим, докато не чуем шума на автомобилите.

— Но нима оттук може да се чуе? — Волф безнадеждно махна с ръка.

— Ние се намираме, само на около сто метра от пътя. Съгласно заповедта на полковника трябваше да се върна снощи. Аз не се върнах снощи, няма да мога да се върна и рано сутринта. В щаба ще се разтревожат и не по-късно от девет ще тръгнат да ни търсят. Към десет часа ще дойдат тук войници с коли.

Но помощта дойде по-рано, Голдринг не отчете, че от неговото завръщане са заинтересовани не само полковникът, отдел 1-Ц, но и целият щаб.

Към три часа през нощта Бертхолд намина към стаята му и като разбра, че лейтенантът изобщо не се е завръщал, вдигна на крак целия щаб. И щом започна да се зазорява, силен моторизиран отряд от пехота замина към Подгорно.

В измъчения, изцапан с кал, с обинтовани ръце млад човек беше трудно да се познае веднага стегнатият, елегантен щабен офицер фон Голдринг.

Баронът спа през целия ден и цялата нощ. А когато сутринта на следващия ден отвори очи, първият, когото видя, бе Бертхолд.

— Лежи! Лежи, почивай! Вахмистърът вече ми доложи за всичко, което е станало. Но скоро ние с теб ще забравим какво е това партизани и ще напуснем тази проклета страна! — шепнешком като голяма тайна му съобщи Бертхолд на излизане от стаята.

— Тоест?

— Прехвърлят нашия корпус във Франция.