Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
И один в поле воин, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране
ckitnik (2013)
Корекция
plqsak (2015)
Форматиране
in82qh (2015)

Издание:

Юрий Долд-Михайлик. И сам воинът е воин

„Военно издателство“, София, 1981

Украинска. Трето издание

Редактор: Христо Минчев

Художествен редактор: Гичо Гичев

Технически редактор: Тодор Попов

Коректор: Коректорски колектив

Художник: Бисер Дамянов

История

  1. — Добавяне

Разплата

Писмото, изпратено от Хенрих до мадам Тарвал, бе върнато обратно с неясния надпис „Адресатът е заминал“.

Две кратки думи, написани от равнодушна ръка. Те нищо не обясняват, а само пораждат тревога и причиняват мъка. Прерязана е още една нишка, която го свързваше с миналото. Той никога няма да има снимката на Моника, за която молеше мадам Тарвал. „Адресатът е заминал.“ Вероятно със също такъв надпис към приятелите са се връщали и писмата, изпращани до Моника, докато те са разбрали за нейната смърт. Колко страшно е това!

Хенрих скри плика в чекмеджето на масата, но двете ясно написани думи стояха пред очите му: „Адресатът е заминал.“ Моника също е „заминала“. Възможно е именно тази дума да е вписал Милер срещу нейното име. Разбира се, той не може да напише „убита“, след като е получил специални указания от Бертхолд. Каква нечовешка мъка е да се мисли всеки ден за това, всеки ден да виждаш Милер, да се поздравяваш с него, да разговаряш и винаги, винаги да чувствуваш тази нестихваща болка в сърцето! Казват, че времето лекувало раните. Не, лекува ги не времето, а работата. Той се е убедил в това. Значително по-леко му е, когато действува, когато всичките му мисли са насочени към това, колкото може по-скоро да изтръгне тайната от врага. Като се има пред вид особената сложност на задачата, Хенрих напълно разполага с времето си. Но той и сам знае, че трябва да действува бързо. Та нали от него зависи животът на стотици хиляди хора! А още толкова малко е направено! Досега успя да узнае само точния адрес на завода. Може би днешното посещение у Щенгел ще му донесе нещо ново.

Да, Щенгел най-после покани на гости при себе си старши лейтенанта. След като Хенрих го извади от реката и особено след цялата тази история с размяната на заложниците, майорът започна да се отнася с подчертано внимание и признателност към него.

Щенгел живееше в едно от най-уютните ъгълчета в града, в къщата на инженер Алфредо Леро, където заемаше две стаи.

— Колкото по-малко хора знаят за този Леро, толкова по-добре — поясни Щенгел на гостенина, когато Хенрих се позаинтересува от личността на хазаина.

— Вероятно е някаква голяма личност? Не напразно край дома му дежурят двама автоматчици.

— На мене тази личност ми е омръзнала като нахален комар през лятото! Нали аз отговарям за неговия живот с главата си. Също както и за завода! Дори са ме заселили тук като бавачка! Наистина това е донякъде удобно. Аз сега се храня у тях. Дъщерята на Леро — той е вдовец — не е лоша домакиня. Видяла как моят ординарец приготвя пъстървата, тя сама ми предложи да обядвам и да вечерям у тях.

— Почакайте, това не е ли същото семейство, което умее чудесно да приготвя рибните ястия? Вие ми обещахте да ме запознаете и да ме гостите с маринована пъстърва.

— За това трябва да се договорим с госпожица София.

— Госпожица София? А тя хубавичка ли е?

— Много й се иска да се омъжи, а аз се страхувам от такива, поради това не съм я разгледал, както трябва. Впрочем, струва ми се, не е лоша. Само че много е приказлива. Пълна противоположност на баща си — той повече мълчи, освен ако не заговориш с него за ихтиологията. Това е вероятно единственото, което го интересува на този свят, освен техниката, разбира се. Тук той е в стихията си и в завода го гледат като писано яйце…

— Та кога и аз ще опитам пъстървата и ще се запозная с госпожица София? Без жени сякаш плесенясваш. Мария-Луиза не влиза в сметките, тя просто е очарована от вас, бароне, а нас, грешните, дори и не поглежда. Аз се учудвам, че така малко ви вълнува нейното внимание. Та тя е красива жена!

Щенгел се намръщи.

— Тя е италианка, а аз искам в жилите на моите дена да тече чиста арийска кръв.

— А замъкът и имуществото не ви ли привличат? Що се отнася до кръвта, нейната е също така синя, както нашата! Старинен дворянски род!

— Аз изобщо съм свързан с друга, но, честно казано, в последно време, когато събитията започнаха да се обръщат против нас, сам започнах да се колебая. Най-малкото ще имам надеждно убежище, надежден капитал в ръцете, нали недвижимото имущество и земята винаги са ценни. Другата наистина има връзки. Но за какъв дявол са необходими те, когато всичко се руши? Вие разбирате, че аз говоря с вас откровено, и се надявам, че това ще си остане между нас.

— Вие ме обиждате с такова предупреждение, Щенгел. Има неща, които се разбират от само себе си.

След като се успокои окончателно, майорът още дълго време мъчи Хенрих, поверявайки му своите съмнения. Баронът високо ценеше собствената си персона и страхуваше да не я продаде евтино.

Като обеща на майора да дойде на обяд през следващия свободен ден, Хенрих си взе довиждане и си отиде. Студеният вятър хвърляше в лицето му мокрия сняг и Хенрих съжаляваше, че не заповяда на Курт да почака в щаба. Сега се налага да ходи до замъка пеш. А може да намине към Милер и да поиска от него кола? С такива размишления Хенрих тръгна към щаба на SS.

Излиза, че господин Леро е именно тази личност, от която трябва да се заинтересува преди всичко. За него държат в завода, за неговата безопасност Щенгел отговаря с главата си. Входът на къщата на Леро охраняват не есесовците на Милер, а хора от вътрешната охрана на завода, които са особено доверени. Трябва да се запозная с Леро и да го предизвикам за разговор. Само за това си струва да се прочетат всички книги по ихтиология! В библиотеката на графа сигурно има такива. Излиза, че пъстървата още не е изиграла своята роля, а как ще му бъде необходима приказната златна рибка!

Милер стана и натисна копчето на звънеца.

— Виждам, че ви попречих, но аз само за минутка: моята кола не е тук и ако може…

— Не, не, аз не ще ви пусна така бързо, велики дипломате! — запротестира Милер, подавайки кресло на Хенрих. — Ние много рядко се виждаме с вас в последно време! Вие ми изменихте отначало с Кубис, а сега с този Матини — доволен от своята острота, Милер се разсмя и изведнаж хитро примижа. — А при това аз съм ви приготвил малък сюрприз, нека това бъде моят новогодишен подарък.

— И за този сюрприз вие си спомнихте едва три седмици след настъпването на Новата година?

— Хиляда деветстотин четиридесет и четвърта година е високосна година и е прието да се празнува до двадесет и девети февруари, иначе тя ще ни донесе нещастие.

— За пръв път чувам за такова нещо…

— И все пак има. Аз малко съм суеверен, както болшинството от хората от моята професия. Нали на нас се налага да ходим по острието на ножа. Във всеки случай с госпожа съдбата трябва да се отнасяме вежливо, за да не ни отмине със своите подаръци.

— Но какво отношение имаме тук аз и сюрпризът, който сте ми приготвили? Сложете своите подаръци в краката на богинята на съдбата.

— А аз искам да я омилостивя, като извърша едно добро дело!

— Ето че най-после ме заинтересувахте, Ханс! Добро дело и вие — някак не се съчетава.

— А услугите, които аз вече ви направих! Забравихте ли?

— Не, не съм забравил! И дори се надявам да ви се отплатя за всичко наведнаж!

— Завиден характер имате, Хенрих! Човек никога не може да разбере сериозно ли говорите или се шегувате. Понякога ми се струвате много откровен човек, безгрижен, а понякога съвсем обратното: потаен и равнодушен към всичко и към всички.

„Лошо е! Щом дори този дебелокож Милер започва да се впуска в психологически екскурзии…“

— Аз самият почвам да се вълнувам от честите смени в моето настроение. Изглежда, че съм изморен, нерви. Вие мислите, че малко ми струва тази история с размяната на заложниците? Да слушаш как тези плебеи се смеят и свиркат след тебе и да нямаш право и възможност да се отплатиш за обидата! Струва ми се, че в тази минута всички мои прадеди, всички фон голдринговци, до десето коляно включително, са се обърнали в своите гробове.

— А вие бихте ли искали да се срещнете с тези парламентьори в друга обстановка? Макар с един от тях?

— Зависи с какъв — внимателно отговори Хенрих, като се стараеше да разбере накъде клони неговият събеседник.

Милер стана и натисна копчето на звънеца.

— Седнете, моля ви се, с гръб към вратата и не поглеждайте, докато не кажа.

Хенрих чу как дойде дежурният и Милер му пошепна нещо на ухото. Дежурният изчезна, а след няколко минути се чуха някакви тежки стъпки и пресекващо дишане.

— Поставете го там. Така…, а сега излезте. Хайде, бароне, може да се поздравите с вашия стар познат!

Хенрих стремително се извърна и трябва да се признае, обърка се от изненадата: пред него стоеше партизанският парламентьор с белега на бузата. Но в какъв вид! Лицето му покрито със синини, дрехите му разкъсани и окървавени.

— Виждам, бароне, че моят сюрприз ви направи впечатление. Моля, запознайте се: парламентьорът на гарибалдейците Антонио Ментарочи — иронично го представи Милер. — Дипломатите се срещат отново. Наистина в необикновени за дипломатите условия. Но какво да се прави! Изменят се времената.

Партизанинът с белега насмешливо се усмихна.

— Да, господа, менят се времената, менят се и обстоятелствата. Препоръчвам ви добре да запомните това!

Лицето на Милер силно почервеня.

— Изведи го! — извика той на дежурния.

Изведоха Антонио Ментарочи.

— Да си призная, Хенрих, аз съм разочарован. Надявах се, че тази среща ще ви развлече повече! Такъв удобен случай да разчистите сметките си, да му благодарите за всички неприятности, за неуважението.

— О, аз не обичам черната работа! И напълно се надявам на вас и Кубис! Но за сюрприза съм благодарен, дори много. Жалко, че не съм взел със себе си коняк, бихме пийнали по чашка за вашите успехи.

— Аз имам. И за такъв случай.

Милер извади от шкафа започната бутилка и наля две чаши.

— За вашия талант, Ханс! Как успяхте да заловите този Ментарочи? Не мога да си представя, просто не мога да си представя!

— Аз имам сега стотици уши и очи.

„И между тях този с мъхнатите вежди“ — помисли Хенрих.

— За такъв кратък срок така да се устрои агентурата! Тогава аз се отказвам от предишния тост и пия за вашия гений, гения на разузнавача! Знаете ли какво? Дайте да извикаме Кубис и тримата да пием за нашите по-нататъшна успехи, за…

— Сега нямам време… — намръщи се Милер. — Трябва, докато са пресни следите, да свършим разпита на този дипломат. И аз искам да направя това сам, има някои обстоятелства, за които Кубис не знае и които ми е необходимо да изясня. Тогава ще мога хубавичко да притисна този Матини, с когото вие така непредпазливо се сдружихте.

Хенрих учудено повдигна вежди.

— Можете да говорите, каквото искате, но аз считам Матини за съвършено порядъчен човек. Каква връзка може да има между Матини и този… как се казваше? Монта… Ментарочи?

— За сега само подозрения, а Ментарочи ще ми даде доказателства. И аз в края на краищата ще науча кой е предупредил партизаните за нашите парламентьори, преди те да са напуснали Кастел ла Фонте.

— Невъзможно! Абсолютно невъзможно! Аз не съм се отделял от Матини нито една крачка…

— О, той би могъл да остави бележка, условен знак… Днес аз още не мога да ви кажа как той е направил това, но утре или в други ден… Аз съм дал специална задача на моя агент, който се намира в отряда на гарибалдейците, и той ще ми представи доказателства за това, което аз усещам интуитивно.

— Този ваш агент не ми прави впечатление на умен човек.

От изненада Милер постави чашата на масата, която вече беше допрял до устата си.

— Вие познавате моя агент? Откъде?

— Ханс, вие ме подценявате, нещо повече, вие нямате добро мнение за моите умствени способности. Само кръгъл идиот може да не забележи това, което само се натрапва на очите. Помислете сам колко е просто всичко — аз току-що съм дошел в Кастел ла Фонте и първата визитация правя на своя приятел, началника на SS служба: в неговата приемна аз случайно срещам човек с гъсти мъхнати вежди, за когото на фелдфебела е заповядано да го изведе през двора, за да не види никой. Кажете, Ханс, какви изводи бихте направили вие, ако бяхте на мое място?

— Единствен, но безспорен. Вашето място не е в армията, а при нас, в гестапо. И аз се кълна, че ще ви привлека тук! Да пием за това, Хенрих!

Милер дълго още хвали своя бъдещ колега по работа, пиейки с всеки тост нова чаша коняк запасите от който, както се разбра, не са се ограничавали с една бутилка. Милер беше така пиян, че едва можа да заключи касата, преди да заповяда да го откарат в къщи. В колата той заспа веднага, облегнал главата си на рамото на своя „приятел“. Като го отстрани с отвращение от рамото си, Хенрих заповяда да спрат колата пред щаба.

Лютц вече спеше и трябваше дълго да чукат, докато той отвори вратите. Олюлявайки се като пиян, капитанът отново легна на кревата. Но чул за подозренията на Милер относно Матини, веднага скочи:

— Свиня! — изруга той. — Аз никога няма да простя нито на себе си, нито на тебе, че този палач и досега ходи по земята, когато мястото му е в ада. Не, ти само за момент си представи — Матини на разпит при Милер или при твоето приятелче Кубис!

— Ти винаги ме упрекваше за дружбата ми с Милер и Кубис, а тя, както виждаш, потрябва — тихо произнесе Хенрих.

Лютц отново се изтегна на кревата, поставил ръце под главата си, мислейки за нещо напрегнато. Хенрих взе телефона и заповяда на Курт да дойде за него.

— Остани да нощуваш — предложи Лютц.

— Не, утре трябва да отида при Функ на обяд и е необходимо да се преоблека. Той така ми е омръзнал, че съм принуден да приема неговата покана. Може би и ти ще дойдеш?

— При Функ? Какво пък! — мислейки съвсем за друго, разсеяно отговори Карл. — Утре е неделя, можем да отидем. — Неочаквано лицето му се оживи. — Така, казваш, при Функ? А знаеш ли какво, хайде да поканим и Милер! Само че не вземай Курт, сам ще шофираш колата!

— Тъй вярно, да поканя Милер и да оставя Курт. — Хенрих съсредоточено погледна в очите приятеля си.

На сутринта телефонният звън разбуди рано Хенрих.

— Стига си спал. Времето е прекрасно, от вчерашния сняг не е останала и следа. Ние ей сега ще ви дойдем на гости, а след това ще отидем с вас… Знаете ли къде? — чу се веселият глас на Милер.

— Кои тези — ние?

— Аз и бившият „годеник“, когото сега наричат „чудак“.

В дванадесет часа, предварително закусили у Хенрих, тримата се упътиха за Пармо.

— Днес освободих ординареца си и се налага сам да изпълнявам задълженията на шофьора — като че ли между другото подхвърли Хенрих, когато сядаха в колата.

— Когато вие се изморите, аз с удоволствие ще ви сменя — отзова се Милер и едва забележимо намигна на Хенрих, прибавяйки многозначително: — Нали знаете, че прекрасно управлявам кола и в моите ръце тя винаги се подчинява на волята ми!

Хенрих се престори, че не е разбрал намека.

— И все пак вие трябва да ми отдадете необходимото като началник на SS служба — хвалейки се, каза Милер, когато колата излезе от градчето и се понесе по бетонираното шосе към Пармо. — Сега може напълно спокойно да се пътува по пътищата, без да се страхува човек от нападенията на гарибалдейците.

— А убийството на мотоциклетиста вчера? — напомни Лютц.

— А колата, която вчера бе разрушена от мина? — прибави Хенрих.

— Вие забравяте, че всички тези случаи станаха през нощта. През деня партизаните вече не рискуват да се появяват по пътищата. А съвсем не беше така просто да се постигне това. Уверявам ви! Но затова пък сега зная как живее всеки ден този или онзи партизански отряд. О, някога в своите мемоари аз ще разкажа интересни неща!

— Вие се каните да напишете мемоари? — учуди се Лютц.

— Непременно! Разбира се, за всичко не може да се разкаже, налага се някои неща да се показват в замъглена форма…, отчитайки вкуса на читателите. Те плачат, когато в книжките се пролива кръв — това гъделичка нервите им, — и същевременно искат всичко да им се поднася с ей такъв, разбирате ли, сладникав сос от порядъчност и добродетели. Ако аз бих писал само за разузнавачите, разбира се, не бих правил такива отклонения, помнейки думите на фюрера, отправени към войниците.

— Какви думи именно? — сви вежди Лютц.

— О, аз мога да ги цитирам наизуст! „Войници! Аз ви освобождавам от химерата, която простодушните хора наричат съвест…“ Нима е казано лошо?

— Силно е казано! — усмихна се Хенрих.

Функ, предупреден по телефона, чакаше гостите. Той вече няколко пъти канеше Голдринг ту на обяд, ту на вечеря, но Хенрих под различни предлози отклоняваше тази чест. Полковник Функ беше за него малко интересна личност. Той и днес не би отишел, ако не бе научил, че Милер знае за телефонирането от страна на гарибалдейците в щаба на полка относно срещата с парламентьорите. Интересно бе да се изясни кой именно бе информирал за това началника на SS служба.

Отначало обядът имаше леко официален характер. Дигнал първия тост за своя освободител, както полковникът нарече Хенрих, Функ сдържано пожела успех на Милер и Лютц. Присъствуващите бяха по-младши по чин и Функ, макар и да се държеше приветливо, всячески подчертаваше тази разлика. Но заедно със сменяването на ястията и с изпразването на бутилките беседата ставаше по-оживена и по-непринудена. С всяка чаша лицата на полковника и Милер все повече почервеняваха, а Лютц, обратно, бледнееше. Опиването сега никак не му действуваше. Само погледът му ставаше по-напрегнат и зъл.

— Господа! — напълнил чашата си, той стана. — Аз предлагам да пием за този, който също така взе участие в освобождаването на полковник Функ, за моя приятел и чудесен човек доктор Матини!

Милер, макар и да беше пиян, демонстративно постави чашата.

— Вие, господин Милер, не искате да пиете за моя втори освободител, който, за съжаление, сега не е между нас? — учуди се Функ.

— Аз се надявам, господин полковник, че вие се досещате защо именно.

— А, така ли?! Тогава и аз няма да пия! — съгласи се Функ и постави чашата.

— Тогава аз ще пия сам! — Лютц наведнаж изпи чашата. — Обичам честните хора, които и да са те!

Тостът на Лютц поохлади компанията. Но Функ намери тема, която заинтересува всички. Той предложи да пият за успехите на Източния фронт. Разговорът отново стана общ, чашите бързо се изпразваха. Само Хенрих, както винаги, не пиеше, а само докосваше чашата с устата си.

— Ой, стъмва се вече! — учудено възкликна Милер, като погледна към прозореца.

— Вие ще нощувате при мене. Късно е вече! — проговори Функ, сякаш заповядваше.

— Не мога. Утре на разсъмване ние с Голдринг трябва да бъдем при генерала — категорично възрази Лютц.

— Вие, Милер, останете у полковника, той утре ще ви откара — предложи Хенрих.

Лютц го погледна учудено, но като почувствува, че го побутнаха под масата, също предложи:

— Наистина, защо да не останете?

— Не! Заедно сме дошли, заедно ще си отидем. Сега е безопасно!

Както и да уговаряха Милер да остане, той не се съгласи.

В шест часа излязоха от Пармо. Милер искаше да седне зад кормилото, но Хенрих го застави да се отмести от шофьорското място и сам хвана волана.

Щом колата излезе на извиващата се тясна пътечка, сред планините, близо до малкото планинско селце Андатре, отляво се чу изстрел, след него на дълги редове заговориха автоматите. Планинското ехо усилваше звуците. Като че ли започваше истинска канонада. Хенрих спря колата.

— Какво правите? Веднага се връщайте назад! — изписка Милер и се опита да се хване за кормилото.

Лютц злобно и презрително подхвърли:

— Не бързайте, господин Милер, възможно е да стрелят именно зад нас.

— Тогава напред! — започна да пищи Милер.

Без да му отговарят, Хенрих и Лютц излязоха от колата. Стрелбата се приближаваше, но слухът на офицерите долови, че не обстрелват шосето. С автомат в ръка Милер също така изскочи от колата и веднага скочи в канавката, вглеждайки се напрегнато в планината.

— Струва ми се, господни Милер, че не се чувствувате много удобно? — с насмешка попита Лютц, и също скочи в канавката. Хенрих видя как той се наведе й насила издърпа автомата от ръцете на началника на гестапо.

— Какво правите? — изплашено извика Милер и стана.

— Спокойно! — вече със заплаха в гласа заповяда Лютц. — Войнишкото оръжие не обича да попада в ръцете на страхлив палач. То по-добре стои в честната и смела ръка.

— Какви са тия шеги, господин Лютц? — гласът на Милер звучеше изплашено, но в него се долавяха обикновените за началника на SS служба надменни нотки. — Ние с вас не сме чак такива близки приятели, за да си позволявате такива шеги!

— Шеги? Вие смятате това за шега?

— Хенрих! Той е полудял! Вземете от него оръжието! — Милер се дръпна назад и се олюля. Лютц пристъпи след него.

— Полудял ли? Да, човек наистина би могъл да полудее, гледайки как вие стреляте в корема на бременна жена! Щях да полудея, когато научих как сте се разправили с Моника! А сега се мъчите да хванете Матини?

— Голдринг, защо стоите? Та той ще ме рани! Аз ще се оплача! Аз ще напиша на Бертхолд!

Хенрих бързо отиде към Милер и отстрани Лютц.

— И автомата! Вземете авто…

Краят на думата заседна в гърлото на Милер, очите му се разшириха, натъкнали се на суровия, остър като нож поглед на Голдринг.

— А сега изслушайте мене, Милер! Аз съм от тези простодушни хора, които вярват в такава химера като съвестта. За щастие, ние сме много, значително повече, отколкото подобните на вас! И ние ви съдим със своята съвест! За мъките на стотиците невинни хора! За смъртта на Моника! В името на спасяването на онези, които вие утре може да умъртвите!

Без да сваля от Хенрих очи, в които бе замръзнал ужасът, Милер откопча кобура и трескаво хвана парабелума за дръжката. Но не успя да го извади. Чу се изстрел от пистолет и гестаповецът падна, пронизан още и от автоматен ред.

— Той трябваше да получи от мене — подхвърли Лютц и като обърна автомата, изпрали едни дълъг ред в колата.

Хенрих взе ракетния пистолет.

— Почакай! — спря го Лютц. Като намокри с вода от манерката носната си кърпичка, той я тури на дулото на парабелума и преди Хенрих да продума, стреля в лявата си ръка над лакътя.

— Какво направи, луд ли си! — хвърли се към него Хенрих.

— Нищо особено, раната ще зарасне след седмина, а това ще ми даде възможност да си почина, да докажа, че ние сме водили бой, и дори да получа медал за раняването. А сега — ракетите!

Залягайки заедно с Лютц в канавката, Хенрих изпрати във въздуха една след друга няколко червени ракети.

Скоро от Пармо пристигнаха два транспортьора с автоматчици начело с полковник Функ.

— Боже мой! Какво страшно нещастие! Незабавно в болницата! Може би все още ще може да се спаси! — крещеше Функ, като тичаше назад-напред из канавката.

След минута двата транспортьора — единият от тях влачеше на буксир леката кола — вече летяха към Кастел ла Фонте.

— Моята помощ е излишна — каза Матини на Кубис, който без особено съжаление гледаше трупа на своя шеф: — Аутопсия да правим ли?

— Мисля, че и така е ясно!… Господин Лютц, какво ви е?

— Дреболия! Малко ми закачи ръката и… — капитанът се олюля.

— Но защо мълчиш! — укоряващо каза Матини и обхвана Лютц за плещите. Той, усмихвайки се смутено, са изправи.

— Уверявам те, чувствувам се превъзходно, малка слабост, това е всичко.

Въпреки протестите на Лютц Матини го заведе в операционната, внимателно го прегледа и превърза раната.

— Действително нямаше нищо опасно. Но е необходима почивка. Налага се, приятелю мой, да се заселиш при мене в болницата.

— Боже, опази! Тогава аз наистина ще се разболея. По-добре тогава да си полежа в къщи. Надявам се, че ти ще ме навестяваш?

— Необходими са ти грижи и аз ще те взема при мене — от името на всички реши Хенрих. — Ти нали не възразяваш, Матини?

— Налага се да се съглася. Тогава веднага на път. Карл има нужда от почивка.

— Аз ще доложа в щаба на командуването и също ще дойда при вас! — викна Кубис от прага.

Тримата приятели се спогледаха и се разбраха един друг без думи.

— Нищо! — успокои ги Хенрих. — Ще му дам няколко десетки марки и вятърът ще го издуха оттам…

За да избягнат среща с Мария-Луиза, те се приближиха към замъка откъм задния вход. Но Хенрих бе забравил ключа и се наложи да вдигнат шум, да чукат дълго.

Най-после малко смутеният Курт отвори вратата. В дълбочината на коридора се мярна женска рокля. Досетил се в какво се състои работата, Хенрих забеляза невинно:

— О, струва ми се, ние със своето чукане сме разбудили и графинята.

— Това не е графинята, това е Лидия…, слугинята — поправи се Курт и се изчерви.

Вечеряха в спалнята, като приближиха масата до кревата, на който лежеше Лютц. След превръзката той се чувствуваше много добре и категорично започна да протестира, когато Хенрих и Матини, след като вечеряха, поискаха да отидат в друга стая, за да не му пречат да спи.

— Просто това ще бъде престъпление от ваша страна! На душата ми сега е така, сякаш съм изкупил голям грях… А в такива минути ти се иска да бъдеш между приятелите си. Можете да мълчите, да говорите, да четете, но само не ме оставяйте сам. Просто ми е приятно да ви гледам двамата!

На мястото, където преди беше картината, която така много развълнува Хенрих, сега висеше голяма карта на Европа, ошарена с флагчета, които очертаваха линията на фронтовете. Хенрих и Матини бяха отишли при нея и със сгъваем метър измерваха разстоянието от Сталинград до Сарн. Неотдавна върховното командуване беше съобщило, че се наложило да се изостави този град.

— Какво мерите там? — заинтересува се Лютц.

— Почакай! — Хенрих отиде при масата и започна да изчислява нещо. — За да измине разстоянието от Сарн до Волга, на нашата армия беше необходима една година и половина. За да отстъпи от Сталинград до Сарн — по-малко от година. И така, ние съкращаваме линията на фронта много по-бързо, отколкото в началото на войната я разширявахме.

— Ти искаш да кажеш, Хенрих, че ние бягаме по-бързо отколкото…

— Фу, каква терминология! Не бягаме, а съкращаваме линията на фронта — поправи го иронично Хенрих, — съкращаваме, за бъдещото настъпление.

— И ти, Хенрих, вярваш ли, че такова ще има някога?

— Знаеш ли, Карл, има неща, за които аз просто се старая да не мисля. Много е опасно да се задълбочавам в тях.

— А аз не искам да си крия главата в пясъка, както правят щраусите. Не вярвам нито във възможността за ново настъпление, нито в чудодейната сила на новото оръжие. Ние сме загубили войната! Това е факт, с който рано или късно ще трябва да се примирим.

— Какво би казал за такива разговори покойният Милер? — като се усмихна, забеляза Матини.

— Ой, как пък забравих за това? Ти знаеш ли, Матини, кого срещнах вчера в кабинета на Милер? Бившият гарибалдейски парламентьор, този, който имаше белег на лицето. На разпит…

— Антонио Ментарочи?

— Ти дори знаеш името на фамилията му?

— Той служеше в същата болница, където аз работех преди. Изключително умен и сърдечен човек. Аз не казах за това на никого, за да не произнасям на глас неговото име. Той, бедният, е вън от закона.

— И много добре си направил, че не си казал. Това би увеличило само още повече подозренията.

— Подозренията? Има ли нещо конкретно?

Хенрих разказа същността на разговора си с Милер.

— Така си и мислех, че подозрението ще падне върху мене. — Матини скочи и се заразхожда из стаята. На неговото нервно лице последователно се отразяваха всички чувства: безпокойство, колебание и решителност. — Ето какво, приятели — каза той, като се спря срещу кревата на Лютц. — Не искам да скривам пред вас: ако аз бих могъл, бих предупредил партизаните! И въпреки това в дадения случай не съм направил това! Пред вас няма какво да се оправдавам и надявам се, вие ще повярвате на думите ми. Но сега ме интересува не толкова моята особа, колкото този Ментарочи… Как мислите вие…

Някой почука на вратата и Матини не довърши фразата. На прага се появи слугинята на графинята.

— Господин старши лейтенант, графинята помоли да отидете при нея, колкото и късно да се освободите!

— Предайте на вашата госпожа, Лидия, че аз непременно ще отида — отговори Хенрих, като се вгледа внимателно в лицето на девойката.

Може би поради това, че Хенрих за пръв път я нарече по име, а може би по някои други причини, но слугинята се смути.

— Добре — отговори тя и тихо излезе.

— Та ето, аз бих искал да зная — бе започнал Матини, но отново го прекъснаха.

Този път вратата се разтвори широко без почукване и на прага израсна фигурата на Кубис.

— Където двама или трима са се събрали в мое име, там и аз съм между тях — с цитат от евангелието поздрави Кубис.

— Сядайте, Кубис — покани го Хенрих, — ние наистина вече вечеряхме, но малко вино оставихме нарочно за вас.

— Този киселчок?

— Друго не е имало и няма да има. Паул, не забравяйте, че ние сме до леглото на ранен.

— И бог, виждайки тайното, ще ни покаже явното! — отново цитира Кубис, скръстил молитвено ръце.

— Днес Кубис е настроен молитвено — усмихна се Лютц.

— Аз днес си мислех: дали няма да стане нужда отново да сменявам дрехите? Някога смених расото с мундир, а сега може би ще трябва да направя обратното. Но всичко това се отнася до бъдещето, а аз съм човек на днешния ден. И той не ми предвещава нищо хубаво.

— Пак някакви неприятности ли? — заинтересува се Хенрих.

— Най-големите — отнеха ми перспективите! Известих на началството за смъртта на раба божи Йохан, а на мене ми заповядват: изпълнявайте неговите задължения, докато изпратим нов началник. И така, моето придвижване по служебната стълбичка, а следователно и увеличаването на банкнотите, които е така приятно да шумят в ръцете, се отдалечава за неопределен срок. И аз отново ще бъда на издръжка при добрия, щедър барон фон Голдринг, който ще колекционира моите разписки.

И след всичко това вие ми предлагате кисело вино! Дори и на вас не ви стига, за да започнете разговор за медицината и изобщо за тленността на всичко живо! Впрочем, и господин Матини е тук.

— Преди вашето идване ние беседвахме именно за медицината. Матини ни разказа за един много интересен опит. Като хирург той е просто във възторг и би мечтал да повтори опита.

Матини учудено гледаше Хенрих, лицето му бавно почервеня, веждите му застрашително се свиха над носа.

— Моля ви, покорно ви моля! Не ми разказвайте тази мерзост. Тя ще ми развали апетита преди вечерята.

— А пък аз мислех, че се интересувате от науката! Вие сам някога настоявахте, щото Матини.

— Барон фон Голдринг, за мен това е така неочаквано… Аз просто не намирам думи… — Матини спря да диша.

Лютц вероятно започна да се досеща за нещо и многозначително погледна доктора. Той омекна веднага.

— Зная, че вие не ще се осмелите да помолите Кубис, поради което аз правя това вместо вас: на Матини е необходим човек, над когото той би могъл да проведе своя опит. Но тъй като той е опасен, необходим…

— Досещам се, досещам се. Да, моля ви се! При нас има такива зайци, колкото искаш. Аз с желание ще ви дам първия, който ми попадне, и дори ще ви бъда благодарен за услугата. Нашият комендант на SS се е напил до смърт и не може да изпълнява своите функции. Вземете дори още сега!

— Виждате ли, Матини, как всичко се нареди добре? — обърна се Хенрих към доктора. — От вас ще бъде комисионната! Съгласен съм да се примиря с това, че вие ще ми разрешите да присъствувам при…

— Извинете, Хенрих, че аз ще ви прекъсна. Но вечер, при това, в свободен ден, аз не съм привикнал така напразно да си пилея времето! Душата на моя покоен шеф протестира против такъв сух помен и аз съм принуден, бароне…

— Колко? — лаконично попита Хенрих.

— За упокой на Милер, мисля, не по-малко от петдесет марки.

Получил необходимата сума, Кубис излезе. Хенрих го изпрати до входната врата, което никога не бе правил и с което още повече учуди своите гости.

— Да, за всичко се договорихме — доложи той, като се върна в спалнята.

— Аз все пак не разбирам… — започна развълнувано Матини.

— А да се разбере е много просто! Ако трима порядъчни хора научат, че четвъртият е застрашен от смъртна опасност…

— Ти имаш пред вид Антонио Ментарочи?

— Най-после се досети! А пък аз помислих, че ще ме изгориш със страшния си поглед. Или може би… — Хенрих въпросително погледна Матини.

— Аз мислех, че ти имаш по-добро мнение за мене! — обиди се докторът.

— Но как да се организира технически тази работа? — запита Лютц.

— Имаме на разположение цяла нощ, за да обсъдим всичко. А сега, извинете ме, аз трябва да отида при Мария-Луиза.

Графинята отдавна чакаше Голдринг и го посрещна с упреци:

— Това просто не е вежливо, бароне, да ме карате така дълго да чакам. Аз умирам от любопитство! Нима е истина, че Милер е убит, а господин Лютц ранен?

Хенрих накратко й разказа как партизаните са ги обстреляли.

— О, сега особено много ценя това, което вие направихте за чичо и за барон Щенгел. Тези зверове биха могли да убият и тях!

— Винаги съм на услугите ви, графиньо. Нали обещах да бъда ваш рицар.

— И много лошо изпълнявате задълженията си! Аз ви виждам един път в седмицата, и то само в случаите, когато сама ви поканя. Слушайте, вие изобщо мъж ли сте?

— Струва ми се…

— А на мене не! Да живееш под един покрив с млада жена и да бъдеш напълно равнодушен към нея! Поне пред хората да бяхте ме поухажвали… За наказание утре сутринта или следобед вие ще ме придружавате при разходката. Аз отдавна не съм ходила на езда.

— Аз нямам кон.

— Ще вземете от моята конюшня. И изобщо решила съм да направя от вас истински кавалер. Някога дамата на вашето сърце ще ми благодари за това!

— А какво ще каже по този повод барон Щенгел?

— Той ще разбере, че досега е ловил гарвани!

— И така, аз трябва да играя при вас ролята…

— Ролята зависи от актьора… — графинята многозначително погледна Хенрих, — от това, доколко той ще съумее да въодушеви своя партньор.

— Такава игра може да заведе и двама ни твърде далеч.

— Вие страхувате ли се от това?

— Аз разбирам какво ни заплашва. За себе си и своята годеница.

Хенрих прекара при графинята дълго. Когато се върна, Лютц и Матини сладко спяха.

— Постели ми в кабинета — заповяда Хенрих на Курт. Той приготви леглото, но не излизаше, пристъпвайки от крак на крак на прага.

— Аз искам да ви попитам, господин старши лейтенант… — започна той страхливо и замълча.

— Досещам се за какво. Работата се отнася до Лидия? Отгатнах ли?

Курт силно се изчерви.

— Аз исках да попитам може ли немски войник да се ожени за италианска девойка…

— Ако те и двамата се запасят с търпение, за да дочакат края на войната. А какво ще стане с твоята годеница, Курт?

— Марта, господин старши лейтенант, тя е някак си… О, не, да не помислите нещо лошо! Тя е добра девойка…, честна. Но… Аз видях съвсем други девойки, които мечтаят за нещо повече, освен за собственото си гнезденце… Ние с Марта няма да бъдем щастливи, господин старши лейтенант! Лидия — тя е съвсем друга, тя… — Курт окончателно се смути и замълча. — Извинете, господин старши лейтенант, време е да спите. Аз ще отивам.

Когато Курт отвори вратата, Хенрих го спря.

— Впрочем, Курт, аз все забравям да те питам: ти предаде ли на графинята бележката, помниш ли, тази, която аз ти дадох, когато пътувахме до Пармо за преговори с партизаните?

— Графинята още спеше и я предадох на слугинята. Аз ви казах за това, господин старши лейтенант.

— Аха, да, сега си спомням… Ти наистина ми каза нещо такова. Хайде, лека нощ, Курт. Нека да ти се присъни твоята Лидия, тя, струва ми се, е славна девойка.

Останал сам, Хенрих дълго още не заспа, обмисляше новата обстановка в замъка и в Кастел ла Фонте след днешните събития.