Юрий Долд-Михайлик
И сам воинът е воин (14)

Тежки дни за генерал Еверс

След като битката по бреговете на Волга започна да заема централно място в съобщенията на немското командуване, генерал Еверс загуби спокойствие. Наистина той, както всякога добре обръснат, строен и стегнат, точно в девет часа пристигаше в щаба и точно в един часа отиваше на обяд в казиното. Понякога даже се шегуваше с някои от офицерите, но зад този установен веднаж завинаги ред вече се криеше друг човек, разтревожен и в края на краищата объркан. Навярно само Лютц, който най-често имаше работа с генерала, забелязваше тази промяна. Сега Еверс по цели часове стоеше наведен над картата на Сталинградския фронт и отбелязваше върху нея най-малките изменения на фронтовата линия.

Генерал Еверс беше в немилост пред хитлеристкото командуване. Причината за това бе една обширна статия, която той помести в едно от списанията още в 1938 година. Като правеше анализ на тактиката и дипломацията през времето на кайзера, Еверс доказваше, че погрешната идея, според която Германия може да воюва на два фронта, на Западния и на Източния, погуби кайзерова Германия. Той напомняше за Бисмарк, който всякога се е боял от борбата на два фронта и е провеждал мирна политика с Русия.

Това изказване беше направено в много неблагоприятен момент. Тогава в най-секретните отдели на Хитлеровия щаб трескаво се разработваха планове за нова война: Рибентроп пътуваше от държава в държава и със заплахи и обещания укрепваше съюза между страните от Централна Европа. А в това време някакъв си малко известен генерал предупреждаваше, че войната на два фронта е опасна.

Това изказване можеше да завърши трагично за Еверс, ако за него не бяха се застъпили приятелите му. За да не се мярка пред очите на никого от щаба, авторът на компрометиращата статия бе набързо назначен и изпратен като командир на един полк, разквартируван далеч от Берлин. След този случай генералът повече не сътрудничеше в печата. Когато започна войната с Русия, в личен разговор с генерал Браухич, който бе назначен за командуващ Източния фронт, той цитира знаменитото изказване на Фридрих II, че „не е достатъчно да застреляш руския войник, трябва да го повалиш, за да загине“. Това беше достатъчно, за да обрекат генерала на служба в тиловите части. Той беше назначен за командир на дивизия, разположена в Южна Франция, и оттогава бе съвсем забравен: с нищо не го награждаваха.

Еверс не можеше да бъде упрекван в симпатии към Русия. Той мразеше руснаците и не скриваше това. Но тази омраза не го беше заслепила дотолкова, че да изгуби представа за реалната сила на Русия. И в разговори с приятели генералът продължаваше да защищава своето мнение, че войната с Русия е опасна за Германия. Еверс поставяше под съмнение данните на немския генерален щаб за военния потенциал на Русия, не вярваше на сведенията за нейната промишленост и население. Нещо повече, той беше искрено уверен, че след като Русия има количествено превъзходство, единоборството между съветската и немската армия в случай на продължителна война ще доведе до гибелта на Германия.

Своите възгледи в последно време Еверс доверяваше само на своите най-близки приятели. Но даже и на тях той не казваше мнението си, че началото на битката за Сталинград считаше за най-голямата грешка на хитлеристкото командуване: русите получиха възможност да смелят най-добрите части от хитлеристката армия в тая гигантска мелница за месо. Дори ако Русия отстъпи Сталинград, немските дивизии ще бъдат обезкръвени и няма да могат да си пробият път към Москва. Еверс от душа желаеше на Паулус победа. Той с радост преместваше своите знаци по картата, когато чуеше съобщение и за най-малкото напредване на немската армия, на който и да е участък от Сталинградския фронт. Ала някъде в дъното на душата си той таеше тревога за изхода на войната изобщо.

Когато в съобщенията за пръв път бе споменато за „настъплението на руснаците“, Еверс едва не се разболя. В съобщенията, освен тези нищо незначещи думи нямаше друго особено, но генералът като всеки военен човек, който добре познава положението на фронта, умееше да чете между редовете.

На 24 ноември 1942 година Еверс не спа цяла нощ. Черният дроб не го болеше, нямаше и никакви други причини за безсъние, но… не му се спеше.

„Остарявам!“ — с тъга констатира генералът, погледна часовника, обърна се и включи радиоапарата. В това време предаваха сутрешните новини.

Първата фраза, която чу генералът, като пружина го изхвърли от кревата: съветските войски обкръжили 6-а и 4-а танкова армия при Сталинград. Еверс бързо започна да се облича, но спря наполовина и уморено се отпусна на кревата. Закъде се е разбързал? Какво може да направи той, с какво може да помогне? Да, това е началото на края, от който той смътно се плашеше и за който предупреждаваше. Как му се искаше сега пред най-авторитетно военно съвещание да направи анализ на положението, което се е създало на Източния фронт, и на по-нататъшните перспективи за водене на войната! О, той би доказал цялата пагубност на стратегията и тактиката на Хитлер! Но какво може да направи сега? Нищо! Да мълчи. Да не изпусне нито една дума, с нищо да не издаде мислите, които се явяваха в главата му: страшно е не само да кажеш, но и да помислиш даже, че за да завърши успешно войната, е необходимо да бъде ликвидиран Адолф Хитлер. Да, да, вътре в себе си той може да признае това — да се ликвидира фюрерът.

Трябва веднага на всяка цена да се сключи сепаративен договор с Америка, Англия и Франция и всички сили да се хвърлят на Изток. За примирие със Съветския съюз не може и дума да става. И така, изходът от създалото се положение може да се търси само на Запад. Това за сега е единственият път. Единствената надежда за спасение.

Следователно трябва да се действува бързо. Но откъде да се почне? Кой ще се реши на такъв огромен риск даже в името на спасението на Германия?

Еверс мислено прехвърляше имената на всички свои приятели и съмишленици, някои от които се намират дори в средите на висшето командуване. А сега те са сигурно повече. Трябва да се срещне с тях, да поговори и да се посъветва. Трябва да се действува веднага, иначе ще бъде късно. Генералът стана и отиде в кабинета си. В къщи все още всички спяха. Съмна се, нищо не нарушаваше утринната тишина, освен тежките войнишки стъпки по асфалтираната пътека около вилата. Крачките бяха ясни и отмерени. Така могат да крачат само хора, уверени в себе си и в бъдещето. И изведнаж генералът си представи, че на тези войници, обути с тежки подковани обуща, се налага с всички сили да бягат по степите, за да се отърват от руснаците. Еверс си представи хиляди, десетки хиляди войнишки крака, обути с подковани обуща. Те бягат запъхтени, тропат, затъват в снега и отново бягат с всички сили.

Генералът пусна пердетата, за да не чува ударите на обувките зад прозорците. Но все едно, те като отмерени удари биеха и биеха по опънатите нерви.

Не, той няма право да бездействува, трябва да действува на всяка цена. От днес нататък никой не може да го накара мълчаливо да се подчинява на върховното командуване, което е така заслепено, че не може да види бездната, към която Хитлер води страната.

Но трябва да се действува спокойно и разумно. Съмишленици трябва да се търсят внимателно. Никакво избързване и още повече преголямо доверие на малко познати хора. Иначе цялата работа може да се провали още в самото начало.

Генералът дълго още седя на бюрото си и обмисля своя план. Леко почукване на вратата прекъсна мислите му.

— Добро утро! Ще заповядате ли да ви донеса закуската? — попита прислужничката.

— Да — тихо каза Еверс, извади лист от чекмеджето и започна да пише рапорт до командира на корпуса.

Под предлог, че има да урежда лични работи, генералът искаше двуседмичен отпуск, за да отиде в Берлин.

 

 

Хенрих обикновено пристигаше в щаба няколко минути преди десет, за да има време да поговори с Лютц, преди да е дошъл Еверс. До това време адютантът вече знаеше всички новини в щаба и охотно ги разказваше на Хенрих, който му ставаше все по-симпатичен. Но тази сутрин Лютц беше мълчалив.

— Изглежда, че господин капитанът е тъжно настроен? — попита Хенрих след няколко неуспешни опита да завърже разговор.

— А нима на вашето настроение не действуват никакви събития? — Люти подаде на Голдринг последното съобщение от Сталинградския фронт.

Като прочете първите редове, Хенрих тихичко свирна с уста. Той се наведе над съобщението, за да скрие израза на лицето си от събеседника си.

— Нима не чухте сутрешните съобщения?

— Аз спя като заклан. И сутрин никога не включвам радиоапарата.

— Сега трябва да се слуша и сутрин, и вечер…

Те замълчаха. Всеки мислеше и по своему преживяваше получените съобщения.

— Как мислите вие, Карл, какво значи всичко това? — пръв наруши мълчанието Хенрих.

— Аз не съм голям стратег, но някои изводи просто се натрапват от само себе си. Тревожни изводи. И никаква пропаганда не може да ме убеди, че всичко върви добре. Помните ли как миналата година нашите вестници обясниха отстъплението при Москва? Те твърдяха тогава, че се налага нашите войски да се настанят в зимни квартири. И някои повярваха на това. А мене ме ядосва тази практика да се крие истината. Но с какво сега нашата пропаганда ще обясни обкръжаването на Паулус? С това ли, че ние решихме да влезем в обкръжението на съветските войски, за да се скрием зад техните гърбове от приволжките ветрове? Ех, Хенрих!

Лютц още не бе завършил, когато някой силно дръпна дръжката на вратата и на прага се яви Милер.

— Генералът тук ли е? — попита той, без да поздрави.

— Трябва вече да пристигне.

Майорът се разхождаше из стаята, нервно потъркваше ръце и през цялото време поглеждаше към вратата. Видът му бе така разтревожен, че нито Лютц, нито Хенрих се решаваха да попитат какво се е случило.

Веднага след пристигането на Еверс, Милер се затвори с него в кабинета, но не мина минута и генералът повика двамата офицери.

— Господин майорът ми съобщи крайно неприятна новина: през тази нощ по пътя между Шамбери и Сен Реми маките хвърлили във въздуха влака, който носеше оръжието за нашата дивизия. Старши лейтенант Фелднер е тежко ранен, една част от охраната е избита, друга част се е разбягала.

— А оръжието, с оръжието какво е станало? — почти едновременно извикаха Хенрих и Лютц.

— Маките са успели да вземат само част от него. Около една трета. За щастие пристигнали са на помощ влакове с нова охрана…

Появата на офицера шифровчик попречи на генерала да довърши фразата си.

— Какво ни носите? — попита той нетърпеливо и взе в ръка разшифрован рапорт. Прочете го и с досада хвърли листа настрани. — Ах, този Фаул!

— Какво се е случило, господин генерал? — не посмя Милер да вземе захвърления рапорт без разрешението на Еверс.

— Тази нощ маките нападнали нашия седемнадесети пункт, който охранява входа на тунела. Има убити и ранени…

— Това е извънредно много за един ден! — въздъхна Милер.

— Да не мислите, че това е случайно съвпадение? — в гласа на генерала се чувствуваха нотки на горчива ирония. — Съпоставете събитията, както ви казах! Нима не е ясно, че всяка победа на съветските войски на Източния фронт ние веднага чувствуваме на собствения си гръб тук, в дълбокия тил? Аз съм уверен, че нападението на влака и на охранителния пункт маките извършиха именно защото узнаха за обкръжаването при Сталинград.

— Изглежда, че е така — съгласи се Милер.

— Господин Милер, ако обичате, останете при мене. Ще обмислим някои и други мерки. Господин капитан, повикайте веднага началника на щаба! А вие, старши лейтенант Голдринг, също имате срочна задача: идете в Понтей на нашия седемнадесети охранителен пункт, запознайте се с всички подробности по нападението на маките, проверете лейтенант Фаул и днес точно в деветнадесет часа ми доложете!

— Слушам, господин генерал! — Хенрих излезе бързо от кабинета на генерала, но в стаята на Лютц малко се поспря. — Карл — обърна се той към приятеля си, — помогни ми с превозно средство. Моят ординарец след пътуването до Бонвил закара колата на профилактичен преглед, нещо не била в ред. Не мога ли да използувам щабната кола?

— Известно ти е настроението на генерала, всяка минута може да тръгне нанякъде. Вземи мотоциклета.

— Това за мене е даже по-удобно! Курт ще си остане тук и днес ще завърши ремонта на колата.

— Не знам дали ще е по-добре! Да пътувате двама все пак е по-сигурно! Маките наистина са вдигнали глава.

Но Хенрих беше вече излязъл и не чу тези предупреждения. Той бързаше радостен, че ще може да излезе от града сам. Най-после ще може да остане насаме, спокойно да обмисли всичко, което стана. Толкова хубави новини в една сутрин!

Пък и денят се случи чудесен! Мотоциклетът с бясна скорост хвърчеше по асфалтираното шосе. Току-що бе валял дъжд и измитият асфалт блестеше, а въздухът, чист и прозрачен, пълнеше леко гърдите като радостта, която преливаше в сърцето на Хенрих. Ето така той би пътувал непрекъснато, без почивка, но не на юг, а на изток, където сега се решава изходът на войната, където милиони сърца в унисон с неговото се свиват от радостно предчувствие за предстоящата победа.

Какво безкрайно щастие е, където и да се намираш, да чувствуваш връзката с родината, да знаеш, че към нея са обърнати очите на цялото човечество. „Всяка победа на съветските войски ние веднага чувствуваме на собствения си гръб тук, в дълбокия тил.“ О, какво има още да почувствуват! А маките все пак успяха да хвърлят влака във въздуха. Жалко, че можаха да вземат само част от оръжието, а не всичкото.

Интересно с каква цел са нападнали укрепения пункт? Генералът спомена за някакъв тунел. Всеки тунел води някъде… Обикновено тунелите не се охраняват така строго като този… Да, щом са построили укрепен пункт, значи има особени причини за това! И възможно е той да е входът на военния завод, към който в последно време е насочено цялото му внимание…

Не, не бива да се бърза с изводи. Така може да се тръгне по лъжлива следа, а това значи да се загуби време. За сега само едно е ясно, че заводът, за който му говори Лютц, не е този, който Хенрих търси. Още една лъжлива следа, по която Хенрих едва не пое. Той, както и Лютц и много други, бе заблуден от покритите автомобили, които всякога спираха до малките постройки край пътя към платото. Но Хенрих забеляза, че автомобилите спираха за малко и никога не се връщаха обратно, а всички пътуваха някъде на юг. Съпоставянето на редица факти също навеждаше на мисълта, че подземният завод е разположен не тук, а някъде другаде. Всички в щаба твърдят, че новите миномети и мини, които се изпитваха на платото, са изработени в подземния завод. Защо тогава ги разтовариха от вагони, които дойдоха от север? Много е сложно да се узнае това, но няма време за губене. Озлобен от поражението си при Сталинград, врагът може да прибегне до най-долни средства, само и само да си отмъсти, може да стовари удара си даже и върху мирното население.

След час и половина Хенрих пристигна на укрепения пункт, намиращ се на два километра от малкото селце Понтей. От селцето до укрепения пункт водеше шосе, постлано е огромни бетонни блокове. Но очевидно то беше слабо използувано, защото междините между блоковете бяха обрасли с трева. С трева бяха обрасли и канавките отстрани. Към самия укрепен пункт шосето минаваше през мост, който висеше над дълбока пропаст. Дълга каменна сграда служеше за казарма на войниците. Тук живееше също и началникът на пункта лейтенант Фаул, възрастен човек с подпухнало лице и бавни движения.

След като представи документите си, Хенрих заповяда на началника на пункта да разкаже подробно за снощното нападение на маките.

Фаул разказваше объркано, даже небрежно, със самочувствието на човек, който току-що е излязъл от боя и се хвали пред този щабен офицер, никога непочувствал миризмата на барутния дим. Това започна да дразни Хенрих.

— Разкажете на самото място как са се развили събитията.

— Ние охраняваме тунела — Фаул показа към огромната дупка на склона на обраслата с дървета планина — и моста. Около тунела и казармата в полукръг са разположени малки бункери. Такива бункери има и от двете страни на моста. Партизаните се спуснаха от планината — продължи Фаул, — а цялата наша отбрана, както виждате, е построена с оглед да се браним от нападение откъм селото… Маките ни нападнаха в три часа през нощта. Когато войниците бягаха, за да се укрият в бункерите, те ги обстрелваха с картечници и автомати. Боят продължи половин час, може би и по-малко. Нашите загуби са трима убити, седем ранени, двама от които тежко. Освен това загинаха още двама войници от SS.

— А какво правят те тук?

— Есесовски войници охраняват изхода на тунела.

„Значи изходът на тунела се охранява особено силно!“ — каза си Хенрих.

Придружен от Фаул, Хенрих се изкачи на моста.

— Заповядайте на часовия да даде тревога.

Фаул извади пистолета и стреля три пъти във въздуха.

— Господин лейтенант, в дадения случай маките са ви нападнали от север. Вашето решение?

— Аз бих постъпил така…

— Не философствувайте, а действувайте! — сърдито го прекъсна Хенрих, като му посочи войниците, които изтичаха от казармата. Те не знаеха какво да правят и се струпаха на насипа до моста.

— Господин лейтенант, ако аз съм диверсант и имам двама автоматчици, бих избил всичките ви войници и вас самия и съвсем спокойно бих хвърлил във въздуха моста.

Фаул смутено погледна Голдринг и заповяда да заемат отбрана на север. Войниците бързо залегнаха. Хенрих се приближи до един от тях.

— Какво виждате пред себе си? — попита той.

— Нищо не виждам, господин старши лейтенант — откровено призна той.

— Там е работата, господин лейтенант, че при такава система на отбрана вашите войници абсолютно нищо не виждат. Те виждат ето тази височина и ако партизаните дойдат по-близо, ще попаднат в мъртва зона, където няма да ги засегне нито един куршум.

Фаул мълчеше и бършеше потта, която се стичаше по лицето му. Хенрих мълчаливо се обърна и се отправи към стаята на Фаул, която едновременно му служеше и за канцелария.

— Дайте дневника на укрепения пункт! — каза Голдринг и извади автоматичната си писалка, за да запише в него впечатленията си от извършената проверка.

Фаул стоеше съвсем объркан.

— Вие обучавали ли сте някога вашите войници? — вече по-меко попита Хенрих.

— Знаете ли, господин старши лейтенант, тук съм само от една седмица. Досега работех в щаба на полка. Цялата беда е в това — продължи Фаул, — че след като дойдох тук, аз не успях да проведа никакво учение, а болшинството от войниците са нови, пристигнали са, след като са ранявани на Източния фронт.

— А вие защо сте преведен тук?

— Моят по-малък брат преди няколко седмици се върна от Източния фронт без крак…, изпуснал се, та казал нещо излишно. Него изпратиха в концентрационен лагер, а мене тук. Сега, след като прочетат вашите изводи, няма да се задържа и тук, ще се наложи да отида на Изток…

Фаул тежко въздъхна и седна на леглото. Хенрих бързо написа в книгата няколко реда:

„По заповед на командира на дивизията генерал-лейтенант Еверс на 24 ноември 1942 година извърших проверка на укрепения пункт № 17. Обектите се охраняват добре. Вдигнах хората в тревога. Бойната готовност на войниците от укрепения пункт и разположението на огневите средства е безупречно. Извършил проверката старши лейтенант фон Голдринг.“

— Прочетете! — Хенрих приближи книгата към Фаул.

Лейтенантът прочете написаното.

— Господин старши лейтенант! Просто не зная как да ви благодаря!

— От мене един съвет: поправете всички грешки, за които аз не споменах, като имах пред вид кратковременното ви престояване на пункта… Време е аз да си вървя.

— Не ме считайте за нахален, но ще бъда много радостен, ако останете да обядвате с мене.

Хенрих се съгласи.

На обяда, особено след пийването, Фаул развърза езика си.

— Вие, бароне, не можете да си представите каква скука е тук! Няма къде да поизлезеш, няма с кого дума да си кажеш… Освен това непрекъснато вали дъжд… Една утеха имам — виното.

— Нали имате съседи, есесовски офицери.

— Ние държим връзка само по телефона, забранено ни е да отиваме на другия край на тунела. А те даже и по телефона няма да ти кажат нито дума повече. И дявол ги взел! Намерили си работа! Поне да има какво да охраняват. Една седмица вече през тунела не е минала нито една кола…

— И всякога ли е така безлюдно тука?

— Моят предшественик ми каза, че всякога е така. Този тунел е само запасен вход за Проклетата долина. Действуващият вход се намира някъде на двадесет километра от нас. Обърнете внимание на това название: Про-кле-та! Само от името човек може да се побърка. И ти седи тук, дявол знае защо!

— Затова пък можете да се гордеете, че охранявате важен обект.

— Аз вече ви казах — дявол знае какво охраняваме ние! Заповядано е да охраняваме — охраняваме… Ако заповядат да го хвърлим във въздуха, и това ще направим. Нашата работа е дребничка — да изпълняваме…

Лейтенант Фаул бързо се напи и ставаше все по-бъбрив, но Хенрих повече не чу нищо интересно.

— Трябва вече да си тръгвам, господин лейтенант — каза Хенрих и стана. — Надявам се, че няма да допуснете да се червя заради вас, ако някога генерал Еверс дойде тук.

— Всичко ще бъде в ред, господин старши лейтенант! И много ви благодаря, че не пренебрегнахте простото войнишко ядене! Сигурно в казиното ви готвят много по-добре… Може би ще останете да нощувате у нас? В планината рано се стъмва и при това вече е късно. Точно сега времето е най-удобно за действията на маките.

— Нищо, ще прескоча! — весело отговори Голдринг и седна на мотоциклета.

Тъмнината наистина обгърна планината, но Хенрих съвсем забрави за опасностите. Той мислеше само за това, което узна от Фаул. „Ако този, макар и запасен тунел се охранява от двете страни, това значи, че наблизо има много важен обект — мислеше си Хенрих. — И като се има пред вид, че обектът е така засекретен, то…“ Внезапно проехтя автоматична стрелба отзад, а после отпред. Хенрих даде газ и мотоциклетът полетя напред, след това се удари о нещо или може би така му се стори, когато почувствува, че пада.

На укрепения пункт чуха стрелбата и на мястото на произшествието веднага пристигна отряд мотоциклетисти начело с изплашения лейтенант. Фаул заповяда да обкръжат местността наоколо, а сам се затича към старши лейтенанта, който преди малко излезе така весел от казармата, а сега лежеше неподвижно в канавката на няколко крачки от мотоциклета си.

През целия път до Сен Реми Фаул се проклинаше за това, че не изпрати охрана на Голдринг, и трепереше да не срещне генерал Еверс. Но генералът беше в щаба. Когато научи, че неговият офицер за специални поръчения е докаран в безсъзнание, всичкия си яд от този ден той стовари върху Фаул.

Едва след като лекарят каза, че няма опасност за живота на Голдринг, че той силно се е зашеметил от удар в главата, генералът за малко се успокои и остави началника на укрепения пункт без строго наказание.