Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
И один в поле воин, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране
ckitnik (2013)
Корекция
plqsak (2015)
Форматиране
in82qh (2015)

Издание:

Юрий Долд-Михайлик. И сам воинът е воин

„Военно издателство“, София, 1981

Украинска. Трето издание

Редактор: Христо Минчев

Художествен редактор: Гичо Гичев

Технически редактор: Тодор Попов

Коректор: Коректорски колектив

Художник: Бисер Дамянов

История

  1. — Добавяне

Пред смъртна опасност

Както всякога, в събота Моника се зае с основно почистване на стаята си. Тя беше умила и почистила всичко, което можеше да се умие и почисти, и сега с мек бял парцал бършеше дребните украшения. Това бяха мили и скъпи за сърцето спомени! Ето тази красива бонбониерка е подарък от баща й, когато тя навърши осем години. Колко се гордееше тогава малкото момиче с това, че вътре имаше не бонбони, а истински златен медальон. И на никого в този ден не минаваше през ума, нито на майка и, нито на Жан, нито на самата нея, че след няколко години в този медальон ще бъде поставена малка снимчица на баща й.

А ето този тоалетен прибор е подарък от майка й в деня на конфирмацията й. Боже мой, колко далеч остана всичко това и колко глупаво момиче е била тя тогава! С бяла рокля, с бели цветя в ръце, тя се чувствуваше като царица, на която се подчинява всичко в света. Даже слънцето заради нея така ярко грееше, за нея бяха цъфнали тези нарциси, които във вид на венец красяха главата й и тъй приятно миришеха. За нея така тържествено и величествено свиреше органът.

В този дом Моника беше безкрайно радостна, а Жан през цялото време я дразнеше, че тя е „невяста на Христа“ и не иска да погледне никое от момченцата. В този ден Жан също й направи подарък — бронзово бюстче на Волтер. Как се смя на този подарък вуйчо Андре, мъжът на мамината сестра. Той казваше, че подаръкът никак не съответствува на днешните събития, и те с Жан започнаха дълъг спор за Волтер. Жан доказваше, че Волтер е най-светлият ум на Франция, а вуйчото твърдеше, че той е просто умен циник, който на думи слави разума и свободата, а сам се е подмазвал пред аристократите и меценатите, защото в душата му нямало нищо свято…

О, Моника сега е напълно съгласна с вуйчо. Тя мрази Волтер за това, че той се е подиграл с нейния кумир Жана д’Арк. Наистина у него е нямало нищо свято, нито капчица любов към Франция, щом е могъл така да се подиграва с нейната героиня.

В стаята на Моника е закачена репродукция от картина, на която Жана д’Арк е изобразена начело на войска, в доспехи, с меч в ръка. Всяка вечер, когато си ляга да спи, Моника гледа тази картина и моли вечно живата дъщеря на Орлеан да й помага.

Да, Моника също мечтае за подвизи, за славата на Франция, за славата на родината си, защото тя също като Жана д’Арк мрази враговете на своя народ. Какво не би направила девойката, за да освободи родната земя от окупантите. В безсънните нощи тя се обръща в леглото и трескаво прехвърля през ума си всички начини, чрез които може да се отмъсти на завоевателите и да се приближи часът на победата. И какви ли само геройски постъпки не й минават през главата. Но мечтите й веднага се разпръсват, щом чуе стъпките на часовите, които се движат пред входа на дивизионния щаб. Тези стъпки, така тежки и глухи в нощната тишина, сякаш удрят в гърдите й, потискат мозъка й, мира не й дават.

А заран, когато стане след безсънната нощ, Моника трябва да помага на майка си и да прислужва в ресторанта на същите тези хора, които така много мрази. Това тя прави по указание на Франсоа. Пияните офицери често водят съвсем откровени разговори. Само една изпусната дума от тях понякога е достатъчна, за да разберат маките същността на една или друга операция, която се подготвя против тях или местното население. Но колко малко такива фрази тя е могла да предаде на Франсоа!

Родният й брат сега е някъде в планините с маките.

Девойката също искаше да отиде с Жан, но Франсоа строго й забрани да остави Сен Реми. Той считаше, че по-добра свръзка от нея трудно може да се намери. А сега, когато в хотела на майка и дойде да живее Хенрих…

Моника се сети, че нарече барон фон Голдринг, щабния немски офицер, на име, и се изчерви. В последно време тя сама не можеше да се познае. Досега всичко беше ясно и просто: Моника беше длъжна да предава уроци на Голдринг, за да завърже с него приятелски отношения и да използува неговата бъбривост. Девойката, която досега не бе се усмихнала на нито един немски офицер даже с усмивката на сервитьорка, трябваше да се помири цели часове да води едва ли не приятелски разговори с този барон, приветливо да се поздравява с него, даже от време на време да му хвърля кокетни погледи. Колко нетърпимо беше всичко това в началото.

След урока Моника изтичваше в своята стая и се хвърляше на кревата си. Колко е хубаво, че тя има тази малка крепост — стаята си. От дете познат свят, познати предмети, те като приятели я обкръжават и сякаш й казват: „Тук ти можеш да бъдеш самичка, нищо че от време на време ни забравяш, не ни обличаш в красиви дрехи, което, някога така те забавляваше, не откриваш капака на пианото, макар че някога много обичаше да свириш. На масата не поставяш цветя, без които по-рано не си представяше живота. Ние знаем, че от началото на окупацията ти не си ходила нито на кино, нито на театър и се досещаме защо. Ти носиш в сърцето си траур. Затова ние можем само да те похвалим, ние сме доволни от тебе, малка Моника! Не, ти не предаде нас, своя дом, своя град, родната Франция. Ти си длъжна така да направиш, че да се върнеш отново при нас свободна и щастлива.“

А Жана д’Арк я гледаше от стената и ласкаво й се усмихваше.

В последно време Моника избягваше да гледа в своята любима репродукция. Тя сякаш се боеше, че Жана много нещо ще прочете в сърцето й, а това, което ставаше там, Моника криеше даже и от себе си.

От момента, когато мадам Дюрел й разказа, че Голдринг е пуснал Жан и още един маки, девойката, без да иска, измени своето отношение към офицера. Не че изпитваше някакво топло чувство към него, тя съвсем не знаеше кои са били подбудите му за това. Просто този не съвсем обикновен щабен офицер събуди любопитството й. Кой е той и защо се държи различно от другите? Като се размисли, девойката си припомни всяка негова дума, всяко негово движение.

Да, той не е като другите, но нима това има някакво значение? Нали все едно той е неин враг! А ако не е враг? Нали и между немците има не малко антифашисти, които трябва да скриват своята дейност и възгледи. И може би Хенрих също като нея чака светлия ден на унищожението на фашизма? И даже иска да приближи този ден? Напълно ясно бе, че тогава нарочно я остави сама в стаята, за да може да прочете отвратителното писмо на Левек. И как ярко подчертаваше той, че иска да се запознае с нейните приятели. Вероятно той се надяваше чрез нея да се свърже с маките…

Но какво ще бъде, ако съмнението на Франсоа се потвърди, че поведението на Голдринг може да се окаже страшна провокация. Ако тези големи кестеняви очи, които винаги я гледат така топло, таят в себе си гестаповско коварство? С писмото, което й даде да прочете, той спаси двамата споменати в него маки и техните семейства. Да, те биха си позволили такъв разкош да подарят живота на двама маки, за да могат, спечелвайки доверие, по-късно да вземат живота на стотици.

Не, не е така. По логиката на събитията и това може да се случи, но има нещо, което е по-силно от обикновената логика. Например интуицията. А интуицията й подсказва, че Хенрих не е способен на престъпление или предателство. Да, да, има логика на сърцето.

Моника се ужасяваше от това, което минаваше през главата й. А може би тя е влюбена в този офицер от вражеската армия? Искаше й се той да се влюби в нея, а сама се влюби. Но да бъде честна, да бъде честна пред себе си. Нали за това никой няма да узнае, ще знае единствено тя… Да, на нея й стана тежко, когато узна за банкета с дамите след награждаването му с „Железен кръст“… Тя се зарадва, когато Франсоа обеща, че ще предупреди маките да не убият Хенрих. Тя се тревожеше, когато той замина за Лион, понеже онези партизани там нищо не знаеха за него. На нея й бе страшно тежко, когато си помисли, че Хенрих замина за Мюнхен и ще живее под един покрив с младо момиче, макар то и да е заварена сестра. Така значи, Моника вече го ревнува, трепере за неговия живот, очаква неговото завръщане. Не, това е ужасно, това е невъзможно! Моника скочи, затича се към прозореца и рязко го отвори. Какво е това? Позната кола! Сърцето на девойката лудо заудря. Ето той сега ще излезе от колата и ще тръгне към хотела. Не, той зави към щаба, ето стигна вече и се скри във входа…

Моника бавно, съвсем бавно се отпусна на стола, лицето й бе спокойно, може би само мъничко бледо. Но очите й се разшириха от страх, а сърцето й се сви от нетърпима мъка.

Да, тя обича, обича враг, немски офицер! На кого да разкаже за всичко това? С кого да се посъветва? С майка си? Но майка й не може да й даде съвет. От деня, в който той пусна Жан, тя просто обожава Хенрих. Тогава Франсоа? За нищо на света! Тя ще умре от срам, ако някой узнае за чувствата й. Жалко, че го няма вуйчо Андре Ренар.

Като последно спасение Моника обърна умоляващ поглед към Жана д’Арк, но орлеанската дева мълчеше. Тя гледаше към девойката строго и неодобрително. И като се опря на прозореца, Моника неудържимо заплака.

Като девойките от цял свят и Моника вярваше, че любовта е огромно щастие, а се оказа, че тя може да бъде страдание. Голямо страдание!

Но Моника не знаеше и не можеше да знае, че след няколко дена този, който бе й причинил толкова страдания, ще решава: да си тегли ли куршума в челото или да почака още няколко минути.

 

 

Лютц посрещна Голдринг много радостно.

— Много добре, че се върнахте, Хенрих. Вие просто ми липсвахте.

— Аз също се затъжих за вас, Карл. Само с вас мога да говоря откровено и от душа.

— Ние се срещнахме като влюбени, а в това време генералът чака. Той вече няколко пъти ме пита дали сте се върнали.

Като видя Хенрих, Еверс наистина се зарадва.

— Как се чувствува моят приятел генерал Бертхолд?

— Прекрасно. Поръча ми сърдечно да ви поздравя, пожелава ви здраве и успех.

— Благодаря много. А какво ново има в Берлин, в Мюнхен?

Като изслуша без особено внимание това, което му разказа Хенрих, генералът веднага промени разговора.

— Трябва да ви кажа, че очаквах с нетърпение завръщането ви. Има да се свърши една деликатна работа, с която можете да се справите само вие, бароне, с вашето умение бързо да печелите симпатии.

— Вие много преувеличавате моите възможности, господин генерал!

— Нито на йота! Както ви е известно, досега нашата дивизия се считаше тилова. И поради това новото автоматично оръжие, с което вече са въоръжени фронтовите части, ние не получихме.

Хенрих слушаше внимателно.

— Но сега положението се измени. Има сведения, че Англия ускорява подготовката на втория фронт. А във връзка с това се укрепват, така да се каже, и нашите тилови позиции. Излязла е вече заповед за нашето превъоръжаване. Ние получихме наряди от разпределителния пункт в Бонвил, където се изработва това оръжие. Ясно е, че най-напред задоволяват нуждите на фронта, а на нас дават само излишъците. А мене ми се ще ние да получим новото оръжие колкото е възможно по-рано, за да го усвоим по-скоро. И в случай на нещо да устроим на англичаните нов Дюнкерк. Разбирате ли ме?

— Много добре.

— Вашата мисия се заключава в това да се ускори доставянето на новото оръжие за нашата дивизия. Това вие трябва да постигнете на всяка цена. Необходимите документи и пари, а те при такова пътуване са нужни, и то много, са готови. Аз ви моля още утре да заминете. Ясно, нали?

— Тъй вярно, господин генерал. А когато оръжието бъде готово за изпращане, кой ще трябва да го съпровожда?

— Вие веднага ни съобщете за това чрез корпусната станция. Но имайте пред вид, че може да ни подслушат. Поради това да се уточним така: ще ни съобщите, че цигарите са купени и са ви нужни, да речем, сто сандъка. Това ще означава, че оръжие има и са нужни сто души за охрана или колкото вие там намерите за необходимо. Вие ще проконтролирате товаренето и ще се върнете или с ешелона, или с кола. Нали ще отидете със своята кола?

— Тъй вярно.

— Тогава, освен ординареца вземете още двама войници за охрана.

— Аз бих искал, ако ми разрешите, да не правя това. Колкото по-голяма е охраната, толкова по-сигурно френските терористи ще ми обърнат внимание.

— Вие сте прав. Но в Бонвил бъдете внимателен, там маките действуват много активно — предупреди го генералът.

— Тръгваме утре, нали?

— Днес си починете преди пътуването, пригответе се, а утре сутринта на път. Надявам се, че ще получа от вас добри вести и колкото е възможно по-скоро.

— Ще направя всичко възможно, господин генерал.

Задачата, която Хенрих получи от Еверс, толкова съвпадаше със собствените му планове, че той даже малко се поизплаши.

„Нещо много ми върви — мислеше си той и нареждаше куфара си. — А щастието, както е известно, е капризно момиче… През целия път ме измъчваше мисълта как да наредя да отида до Бонвил и ето пращат ме именно там. Каква ли задача ме чака там? Сигурно е много сериозна, защото иначе биха ме предупредили… Или не искат предварително да ме тревожат, или още проучват обстановката… Така или иначе трябва да бъда подготвен за най-лошото…“

Хенрих огледа стаята, сякаш я виждаше за пръв и за последен път. Възможно е да не се върне вече тук. Възможно е никога повече да не види Моника… И тя няма да узнае, че в съседство с нея е работил приятел. Даже и за това, за което той се готвеше да й намекне днес, тя ще прецени като резултат на бъбривостта на младия щабен офицер и ще бъде горда, че е успяла така лесно да развърже езика му… Но защо тя се бави и не идва? Може би Курт не я е намерил? Възможно е въобще да отсъствува от къщи? Тогава какво да прави? Той не може да тръгне, преди да я предупреди за целта на своята командировка, понеже няма намерение да достави това оръжие на местоназначението му… Дали да отиде да я потърси?

Хенрих се готвеше да слезе долу, но на вратата се почука. Моника! Само тя така чука, три къси леки удара. В стаята наистина влезе девойката. Хенрих веднага забеляза, че лицето й е измъчено, а очите й почервенели. Тревога и жалост свиха сърцето му.

— Вие сте… плакали, Моника? Какво се е случило? — тревожно попита Хенрих, без да пуска ръката й, като се стараеше да я погледне в очите.

— Не, не съм плакала — Моника наведе очи. — Просто помагах на мама да приготви салата от лук и очите ми почервеняха…

— Ух, каква проза! А на мене ми се иска да почервенеят от сълзи, понеже аз отново трябва да замина, и даже ще бъда в Бонвил доста време.

— В Бонвил? — Хенрих почувствува как трепна ръката на девойката в неговата ръка.

— Защо така ви удиви това?

— Нищо, аз просто така… Имам там братовчедка.

— Нима тя е толкова страшна, че аз трябва да се боя от нея?

— Не, не от нея, а от маките… Преди два дена тя ни беше на гости и каза, че там било много неспокойно.

— Та какво от това?

— Аз просто исках да ви предупредя.

— Благодаря ви, вие сте много добро момиче… Защо и вие не дойдете в Бонвил на гости на братовчедка си? Аз бих ви взел в колата, ще ви закарам и ще ви докарам обратно…

— Какво говорите! Нима аз мога да оставя мама? Толкова много работа и да я оставя съвсем сама.

— Тогава знаете ли какво ще направим — щом натоваря оръжието…

— Оръжие? Какво оръжие — учуди се Моника.

— Ето че се изпуснах, дявол да го вземе! — недоволно каза Хенрих. — Уж съм щабен офицер, а устата ми е като на махленска клюкарка.

— Значи това е тайна и вие се боите, че аз…

— Не, не, аз ви вярвам, само ви моля да не би да кажете на някого случайно, иначе оръжието няма да пристигне в нашата дивизия, а в ръцете на маките. Те в последно време много се интересуват от него, а когато узнаят, че оръжието е автоматично… Наистина точно кога ще го изпратят, ще знам само аз… Впрочем що за разговор започнахме ние, той съвсем не е за момински ушенца, а още повече за такива мънички и розовички, каквито са вашите… Та какво ще решим за пътуването към Бонвил?

— Не знам, може би… — поколеба се Моника. — А Людвина така ще се зарадва.

— Тогава да се уточним. Щом наближи времето за привършването на работата, ще ви телефонирам и ще ви посрещна на гарата.

— Но аз не искам хората да ме видят с немски офицер и още повече в Бонвил, където никой не ме познава.

— На лицето ми не е написано, че съм немец. Обещавам, че ще ви посрещна в цивилен костюм. От Бонвил ще се върнем заедно с колата… Договорихме ли се?

— Договорихме се — не съвсем решително каза Моника. — Ще чакам телеграма от вас, а сега ви пожелавам приятно пътуване.

Сутринта на другия ден, когато Сен Реми още спеше, Хенрих и Курт отпътуваха, за Бонвил. Хенрих разчиташе да пристигнат там на обяд, ако пътуват с деветдесет километра в час. Курт караше бързо, стрелката на километража често преминаваше цифрата сто.

„Къде съм пътувал по такова шосе?“ — мъчеше се да си спомни Хенрих. Да, той бе виждал някъде нещо подобно. Такива несвързани посредством хребети планини, а разкъсани, сякаш са разхвърляни от ръката на някой великан. Те стоят изправени една до друга, като образуват помежду си тесни долини, обрасли с буйна зеленина, сред които шуртят пенести потоци с чиста като сълза планинска вода. Ниските склонове са покрити с гъсти гори, които, колкото се отива по-нависоко, стават по-еднообразни и нискостеблени. Същите внезапно появяващи се малки полянки, отвсякъде обкръжени с гора. Такива полянки в Западна Украйна наричат полонини. Да, да, подобно шосе той видя малко преди войната, когато пътуваше от Станислав за Яремче. Да, колко отдавна беше това…

Хенрих подозрително погледна към Курт, сякаш се побоя от него да не отгатне мислите му. Шофьорът седеше, здраво държеше волана и напрегнато се взираше в далечината. Времето беше хладно, но лицето му бе изпотено. Той се страхуваше да пусне от волана даже едната си ръка, за да избърше лицето си. Само духаше и по такъв начин се стараеше да разпръсне капките пот, които се стичаха към устните му.

— Я дай волана на мене, а ти си почини.

Хенрих седна на мястото на шофьора. Така беше по-добре. Криволичещото шосе изискваше голямо напрежение. Нямаше възможност да мисли за друго, а това беше много важно. Именно днес той трябваше да бъде като никога спокоен и уравновесен. Възможно е веднага след пристигането си да получи задача, която следваше да изпълни още днес.

Пътят ставаше все по-труден, завоите повече, налагаше се често да мени скоростите, да тормози машината по нагорнищата и стръмнините.

В Бонвил пристигнаха едва в пет часа вечерта. В хотела за немски офицери според думите на дежурния свободна стая с две легла нямаше. Но банкнотата, поставена в документа, веднага измени положението. След пет минути Хенрих и Курт се готвеха да се изкъпят във ваната.

— Изкъпи се ти пръв, а след това ще отидеш да разузнаеш къде има хубав ресторант — заповяда Голдринг на ординареца.

Хенрих не се излъга, като предполагаше, че за възложената му задача ще узнае веднага след пристигането си в Бонвил: докато Курт търсеше ресторант, Хенрих узна какво опасно положение беше се създало тук.

Бонвил и районът около него, разположен в предпланините на Алпите, беше станал своеобразен център на партизанското движение в Югоизточна Франция. Ожесточената борба на гестапо с маките дълго време не давала никакви резултати. Напротив, жестоката разправа с местното население, което най-често нямало никаква вина само увеличавала броя на маките.

Но в началото на 1942 година се случило това, което никой не очаквал. Един от най-активните членове на нелегалната организация, най-добрата й свръзка, Дежене, любимецът на всички, весел и остроумен, се оказал провокатор. В началото никой не вярвал, че Дежене, който често сам бил инициатор на много акции и с такова голямо желание участвувал в осъществяването на най-сложните операции, може да се окаже предател. А след арестуването на трима ръководители на съпротивителното движение той свалил маската си, облякъл мундира на есесовски офицер, с който се бил разделил преди пет години, когато по поръчение на гестапо пристигнал в Бонвил като парижки работник.

Провокацията нанесла огромни щети на партизанското движение. Много активни участници били арестувани, но все пак не могли напълно да разгромят организацията. Тези ръководители на съпротивата, които останали на свобода, успели бързо да променят явките, адресите, имената и местожителството на много участници в движението.

Маките организирали истинска хайка за Дежене. Тогава той вече се наричал с истинското си име — Вили Майер. През първата седмица след разобличаването му по Дежене-Майер стреляли пет пъти, преследвали го навсякъде по улиците, в квартирата му, която през това време трябвало да смени три пъти, и най-после в ресторанта една сервитьорка изпратила два куршума в гърдите му.

Тежко раненият Майер бил закаран в някаква болница вън от Бонвил. Няколко месеца нищо не се чувало за него. Местните партизани били учудени, когато узнали, че Дежене-Майер отново се появил по улиците на Бонвил в ролята на адютант на новия началник на гестапо полковник Гартнер! На всички бе известно, че провокаторът знае по физиономия много участници в съпротивата. Тези от тях, които като продавачи на вестници, зарзават или мляко досега спокойно ходели из града, трябвало да се скрият, за да не се мяркат пред очите на провокатора.

Работата се усложнила и вследствие на дейността на самия полковник Гартнер. Той се оказал стар, опитен гестаповец, когото изпращали там, където обстановката била най-сложна. Гартнер веднага отменил комендантския час, нощните патрули и с това смекчаване на режима спечелил известна популярност. Той пуснал на свобода много затворници, голяма част от които били криминални престъпници. Болшинството от тези престъпници били подкупени и завербувани от него.

Преди няколко дена партизаните успели да хванат едно съобщение, което Гартнер изпратил в Берлин. В него той обещавал в най-близко време да ликвидира най-видните ръководители на съпротивата и намеквал, че е попаднал на следите на някаква организация, съществуваща в редовете на самата немска армия. Полковникът хвалел Майер, с чиято помощ успял да постави под наблюдение най-видните участници в партизанското движение.

Гартнер действувал извънредно внимателно. След неуспешния опит на маките да хвърлят във въздуха зданието на гестапо, той работел неизвестно къде и на улицата излизал само заедно с Дежене-Майер под охраната на гестаповци, въоръжени с автомати.

Той обядвал в офицерския ресторант „Савоя“’, който се охранявал ден и нощ.

Гартнер и Майер трябвало колкото може по-скоро да бъдат ликвидирани. Имало основание да се предполага, че целият щаб на партизаните може да бъде разкрит от тях.

Хенрих се замисли и даже не чу кога се зърна ординарецът.

— Е, какво ново има, Курт?

— Всички препоръчват, специалния ресторант за офицери „Савоя“.

— Далеч ли е оттук?

— На успоредната улица.

След десет минути Голдринг беше вече там. Ресторантът по-рано бил собственост на французин, ала арестували неотдавна бившия му притежател и го дали на един инвалид — хитлерист.

„Вход само за немски офицери“ — прочете Хенрих над входната врата, пред която стоеше часови.

Зад тезгяха на бюфета той видя тлъст немец с обръсната глава и гъсти червеникави мустаци.

— Със стопанина на ресторанта ли имам чест да разговарям? — попита Голдринг.

— Тъй вярно, господин старши лейтенант! — по войнишки отговори той. — Швалбе, собственик на ресторанта.

— Аз току-що пристигам, господин Швалбе, но вече зная, че най-хубавият ресторант в града е вашият. Надявам се, че няма да откажете да ме храните една-две седмици.

— О, с най-голямо удоволствие! Мога да гарантирам, че този, който е препоръчал моя ресторант, не ви е излъгал.

— Тогава разрешете да се запознаем: старши лейтенант барон фон Голдринг.

— Щастлив съм да приветствувам такъв високопоставен гост.

— Може би по случай нашето запознаване ще изпием по чаша хубаво вино? — предложи Голдринг.

— Това за мене е голяма чест — като понакуцваше, Швалбе се приближи до шкафа. Вместо ляв крак той имаше протеза. Швалбе постави на табла бутилка вино и я донесе на масичката, където седеше Голдринг.

Хенрих извади от джоба си кутия хавански цигари в ги постави на масата.

— Охо, какъв разкош! — възторжено възкликна Швалбе и взе една цигара. — Сега човек рядко може да запуши истински хавански.

Хенрих запуши цигара, а останалите подаде на Швалбе.

— Вземете, аз мога всякога да имам такива. Съдържателката на хотела, в който живея в Сен Реми, се е запасила за много години с тях.

— За мен това е най-хубавият подарък! Колко време смятате да бъдете у нас?

— Две-три седмици, възможно е месец — Хенрих вдигна чашата, Швалбе направи същото.

— За ваше здраве! — каза Хенрих.

— За нашето запознанство! — поклони се Швалбе. — Обедите, господин барон, вие ще поръчате, а маса или отделна стая ще си изберете сам.

— Предпочитам да обядвам в отделен кабинет и ако имате време, бих искал да го видя още сега.

— Моля, влезте през тази врата зад бюфета.

Придружен от собственика на ресторанта, Хенрих се озова в дълъг коридор с много врати от лявата и дясната страна.

— Разрешете да вляза тук — каза Хенрих и се хвана за дръжката на вратата.

— Тук не може, този кабинет всеки ден от два до четири е зает. В него обядва полковник Гартнер с адютанта си. А вие към колко часа ще обядвате?

— Точно в един часа. Но аз не обичам да бързам и този кабинет не е подходящ за мене.

— Тогава си изберете друг — стопанинът на ресторанта отвори първата врата отляво, точно срещу кабинета на Гартнер.

— О, този ми харесва — съгласи се Хенрих и огледа разкошно мебелираната стая.

Като си поръча обяд за следващия ден, той отиде в хотела и вечерта прекара в стаята си не толкова да прочете купените вестници, колкото да обмисли плана за предстоящата си работа.

Сутринта на другия ден Хенрих вече беше при офицера, който се занимаваше с новото автоматично оръжие. Като изслуша Хенрих и без да погледне в нарядната бележка, той заяви, че даже приблизително не може да определи срока за изпълнение на наряда. Ясният намек за парично възнаграждение значително смекчи непристъпния офицер. Когато обаче Голдринг съвсем безцеремонно постави пред него пакет нови банкноти, подчертавайки, че това е само аванс, офицерът стана приветлив и любезен.

— Мисля, че две седмици няма да бъде много дълъг срок? — вежливо попита той Голдринг.

— Именно това и трябва.

Когато Голдринг половин час след разговора си с офицера позвъни на Еверс и го предупреди, че вероятно след две седмици „цигарите“ ще бъдат купени, генералът извънредно много се зарадва.

— Награда! Непременно нова награда ще получите, бароне! Обещавам — крещеше в слушалката Еверс.

Точно в един часа, на минутата, Голдринг беше в ресторанта. Обядът се сервираше от немкиня, която под пудрата и червилото искаше да скрие ако не разрушителната сила на времето, то поне последствията от бурно изживяната по ресторантите младост.

Два-три комплимента, които Хенрих подхвърли, й допаднаха. Тя непрекъснато бъбреше, като намекваше ясно за своята самота. Когато най-после сервитьорката прибра чиниите и излезе, Хенрих открехна вратата към коридора и остана в кабинета, като допиваше бавно коняка си.

В два без десет минути двама гестаповци влязоха в кабинета на Гартнер и след минути излязоха в коридора. Като видяха открехнатата врата отсреща, те, без да чукат, влязоха.

— Какво означава това нахълтване? — сърдито попита Хенрих.

— Господин старши лейтенант, ние трябва да проверим вашите документи — отговори старшият по звание с пагони на фелдфебел.

Хенрих небрежно извади офицерската си книжка и я хвърли на масата. Фелдфебелът внимателно прочете първата страница.

— Извинете, господин барон! Такива са нашите задължения — с уважение изрече фелдфебелът и върна книжката.

— Добре, но имайте пред вид, че в продължение на две-три седмици аз по това време ще обядвам в този кабинет.

— Много добре! За нас това даже ще бъде удобно.

Точно в два часа в коридора се появи прегърбена фигура на полковник Гартнер, придружен от адютанта си и двама яки гестаповци.

Хенрих поседя още няколко минути и излезе.

На другия ден се повтори същото. Точно в два без десет минути гестаповците дойдоха, огледаха помещението и си излязоха. Като открехна вратата на кабинета, в който седеше Голдринг, фелдфебелът отдаде чест и излезе. Точно в два се появи полковникът, придружен от охраната и адютанта си.

Сервитьорката и този път дълго се въртя около масата, но Хенрих й отговаряше доста студено. „Трябва да я привикна да не се бави в кабинета“ — помисли си той. Днес Хенрих обядва много дълго. Когато в три часа той излезе в коридора, вече носеха десерта на Гартнер.

Така продължи пет дена.

На шестия Хенрих се събуди още преди да съмне и не можа да заспи. Напразно се мъчеше да прогони мислите за това, което трябваше да стане днес. Той тихичко стана от кревата, за да не разбуди Курт, приши на опаката страна на ризата малко джобче. Малкият черен броунинг свободно влизаше в него. Хенрих няколко пъти поставя и изважда револвера от джобчето. Да, много удобно. Той ще успее да го измъкне. Може би ще трябва да напише писъмце до Моника и да й го предаде чрез Курт? Хенрих нахвърля, няколко реда, но веднага скъса листчето. В случай на провал и без това тя ще има много неприятности. Нали Милер видя как той я спаси от пияните войници. А за него това е достатъчно, за да се заяде с девойката. Курт се събуди.

— Колата ни изправна ли е?

— В пълна изправност.

— Днес следобед може да се поразходим. Да бъде готова.

В ресторанта той влезе точно в един часа.

— По вашето пристигане може да се сверява часовникът, бароне — забеляза Швалбе, като погледна към големия стенен часовник над бюфета.

— А точно ли върви? — попита Хенрих.

— Всеки ден го сверявам с радиото.

— Време е вече да обядвам.

Хенрих влезе в кабинета и сервитьорката веднага дотича. Както всякога, тя стоеше и очакваше, докато той си дояде рибата.

— А вие обичате ли вино, донесено направо от изба? — попита я Хенрих.

— Много.

— Ако ви се намира, донесете ми една бутилка. Праха не избърсвайте, ще я отворите пред мене.

— О, аз знам как се сервира вино!

Най-после той се отърва от тази нахална жена! Но тя може скоро да се върне — трябва да побърза. Хенрих измъкна от джоба си малка мина с две металически мустачета, поправи стрелката на взривния механизъм на два часа и тридесет и пет минути и излезе в коридора. Там, както винаги по това време, нямаше никого. След миг той вече беше в кабинета на Гартнер. За закрепването на мината под масата бяха необходими не повече от няколко секунди.

Когато запъхтяната сервитьорка пристигна с бутилката вино, Хенрих спокойно си дояждаше рибата.

След като изпи две чаши хубаво вино, сервитьорката започна да се държи много свободно. За да се отърве от нея, Хенрих бе принуден да й обещае разходка с колата в околностите на града. На обяд Голдринг яде много бавно. С първото ядене се справи, когато часовникът показваше два без четвърт.

Минаха още пет минути, а гестаповците, които всякога идваха преди Гартнер, не се появиха. Нямаше ги и в два, и два и петнадесет. Хенрих завърши обяда и седеше, като пиеше бавно коняка, чийто вкус въобще не усещаше. Изглежда, че днес Гартнер няма да дойде да обядва. Хенрих отхвърли мисълта да снеме мината. Дойде време за обяд и в коридора през цялото време се чуваха стъпки на посетители. Значи, мината ще експлодира и Гартнер ще стане още по-внимателен!

Два часът и двадесет и пет минути. Гестаповците все още ги няма.

Хенрих постави фуражката на главата си, оправи си мундира и бавно тръгна към вратата. Като излизаше от коридора в общата зала, той се срещна с познатите гестаповци. Те отдадоха чест и влязоха в коридора. Като приближи до бюфета, Хенрих погледна часовника. Два часът и двадесет и седем минути. Значи, ако Гартнер пристигне десет минути след гестаповците, ще закъснее само с две минути…

Мозъкът му работеше ясно и напрегнато. На път към ресторанта Гартнер всякога вървеше по десния тротоар. Точно в един и половина Хенрих ще излезе срещу него на улицата и с револвера си ще стреля, а после каквото ще да става. Как пропусна да провери дали дворът срещу ресторанта има изход от другата страна или няма?

Два часът и тридесет минути…

Не трябваше с никакво движение да се издава, че бърза. Като се поклони вежливо на Швалбе, Хенрих със спокойна походка тръгна към изхода. На вратата той срещна Гартнер и адютанта му. След тях вървяха двамата гестаповци. Хенрих козирува, даде им път да минат и погледна часовника.

Два часът и тридесет и две минути. Ще успее ли Гартнер да влезе в кабинета или ще закъснее? Да или не? Трябва малко да продължи пътя си, а после да се върне.

Хенрих преброи тридесет големи, сякаш по-дълги от километър крачки, и едва след това чу силен взрив.

След няколко минути той беше в ресторанта. В общата зала цареше страшна паника, но никой не беше пострадал. Само част от стената зад бюфета се бе откъснала и паднала върху една от незаетите маси. През голямата дупка в кабинета на Гартнер се виждаха кълба прах и пушек.

Заедно с посетителите Хенрих се втурна към местопроизшествието. Достатъчен бе един поглед, за да се разбере, че Гартнер и адютантът му вече не бяха страшни нито за маките, нито за жителите на Бонвил.

Когато Хенрих излезе от ресторанта и пресече улицата, зад ъгъла изскочи кола с гестаповци.

Без да се оглежда, Хенрих бавно тръгна към хотела, в който живееше.

— Ще тръгваме ли на разходка? — попита Курт. — Колата е пред входа.

— Аз заповядах ли ти да докараш колата пред хотела?

— Не. Но аз мислех, че веднага след обяда ще искате да тръгнете.

— Никъде няма да вървя. Само преди няколко минути едва не тръгнах на разходка, от която никога нямаше да се върна! — уморено произнесе Хенрих.

— Как така? — изплаши се Курт.

— В ресторанта стана експлозия точно срещу кабинета, в който аз обядвам.

— Значи този гръм, който аз току-що чух?…

— Да, това беше покушение. Загинаха няколко гестаповци, в това число и полковник Гартнер… Аз ще отида в стаята си и ще се опитам да поспя. А ти стой в стаята си и никого не пускай. Ако някой много настойчиво иска да ме види, ще ме разбудиш. Разбра ли?

— Тъй вярно, разбрах.

Без да се съблича, Хенрих легна на дивана. След току-що преживяното нервно напрежение той се чувствуваше много отпаднал. Затвори очи, но почувствува, че не може да заспи. Тревожеше го мисълта, ще го заподозрат ли в покушението или няма. Ако го заподозрат, ще го арестуват! Даже и да го пуснат, след това към него няма да имат предишното доверие. А за него това значи провал. Ако дойдат гестаповците, не трябва да допусне да попадне в ръцете им. Трябва да стреля… Хенрих се надигна и още един път провери автоматичния си пистолет и валтера. Както винаги, те бяха в ред. Гестаповците скъпо ще платят за неговия живот. Но…

А те непременно ще го разпитват. Защото той шест дена се храни срещу кабинета, в който стана експлозията. Швалбе, разбира се, ще каже, че той сам си е избрал кабинета за обядване. Подозрение непременно ще възникне. Но доказателства няма. Гестаповците могат да го потърсят просто да го разпитат като свидетел. И ако той веднага почне да стреля, сам ще се издаде. И тогава да се надява на спасение… А каквото и да стане, той трябва да разузнае подземния оръжеен завод. Тази задача е дори много по-важна от ликвидирането на Гартнер… Не, той няма да стреля, но подозрение може да възникне през време на разпита. Могат да го закарат при следователя и тогава той няма да може да употреби оръжие. А да го вземе със себе си, когато тръгне към следователя? Това може само да го държи нащрек. Значи, трябва да върви с валтера и броунинга. Това е малко, но няма що.

Хенрих спусна пердетата на прозорците, съблече се и легна да спи.

Курт го събуди рано сутринта.

— Господин старши лейтенант — тихо викаше той, като леко побутваше барона по рамото. — Търсят ви!

— Кой?

— Двама гестаповци — тихо и изплашено прошепна Курт.

— Кажи им да почакат, докато се облека — високо произнесе Хенрих нарочно, за да го чуят в съседната стая, и скочи от кревата.

Курт излезе.

„Чакат. Ако бяха дошли да ме арестуват, щяха да влязат заедно с Курт.“ Тази мисъл го успокои малко. Хенрих се обличаше по-бавно от обикновено.

Като излезе от стаята, той вдигна ръка за поздрав по хитлеристки. Гестаповците отговориха.

„На поздрава на арестуваните не са длъжни да отговарят“ — мина му през ума.

— Слушам ви.

— Господин майор Лемке заповяда веднага да се явите при него, за да дадете показания във връзка с взрива в ресторант „Савоя“ — отговори фелдфебелът.

„Заповяда“, а трябваше да кажат „помоли“.

— Защо и двамата сте с автомати?

— Сега е нощ, а да се ходи из града нощно време е опасно — поясни другият гестаповец, облечен в униформа на унтерофицер. Като погледна часовника, Хенрих запомни часа: шест и четиридесет.

— Добре, да вървим.

Хенрих наметна пелерината си и тръгна към вратата.

— Заповядано е ординарецът също да дойде — каза фелдфебелът.

„Това вече е лошо, даже много лошо.“

— Не е необходимо да вземате оръжието — заповяда унтерофицерът на Курт, когато той посегна да вземе автомата.

— А не е ли опасно да се оставя оръжието в празната стая на хотела? — попита Хенрих.

— Този хотел се охранява добре — унтерофицерът взе автомата от ръцете на объркалия се Курт и го остави на стола.

— Да тръгваме! — Хенрих пръв излезе от стаята. След него Курт и най-отзад гестаповците.

Пред входа на хотела чакаше голяма седемместна кола. В нея чакаха още двама гестаповци. Щом видяха Хенрих, те веднага седнаха на предната седалка.

Фелдфебелът отвори задната вратичка и като сваля средната седалка, с ръка я посочи на Хенрих и Курт. Фелдфебелът и унтерофицерът седнаха на задната седалка. Те държаха автоматите си в ръце.

„Това мирише на арест. Не сгреших ли, като се съгласих да отида на разпит? Но все едно, вече е късно. Там ще решавам какво да правя. Жал ми е за Курт, ще си отиде момчето за нищо.“

Мислите, една от друга по-бързи, нахлуваха в главата му. Той не се страхуваше. Така се беше напрегнал, както вчера, когато стоеше до бюфета в ресторанта и пресмяташе секундите.

До следователя стигнаха за по-малко от пет минути, а на Хенрих се стори, че са пътували много дълго.

Пред вратата на кабинета на следователя стоеше часови с автомат. Курт искаше да влезе заедно с Хенрих, но часовоят го задържа.

Хенрих влезе сам. Той се спря и с бърз поглед обгърна широкия, добре нареден кабинет. „Оттук не може да се избяга.“ Железни решетки на прозорците, тапицирани врати…

Зад голямото бюро на ниско кресло седеше следователят майор Лемке. Това име Хенрих успя да пречете на вратата. Майорът седеше мълчаливо. Без да се ръкува, посочи към креслото срещу себе си. Хенрих седна.

Около минута той и Лемке мълчаливо се гледаха един друг. Хенрих даже гледаше с любопитство, понеже лицето на Лемке не можеше да се забрави: тясно и продълговато, то изведнаж завършваше с тънка уста. Брада нямаше. Вместо нея имаше гънка, която преминаваше в шия. Огромна адамова ябълка ту се повдигаше, сякаш до самата му уста, ту отново слизаше под високата яка на кафявата риза. Майорът пушеше ароматични цигари и почукваше с пръсти по бюрото. На един от пръстите му блестеше неясно сребърен пръстен с череп, на друг — златна халка. „Намерила се жена, която да се омъжи за това чудовище!“ — мина през ума на Хенрих. Той се усмихна и изведнаж му стана весело.

— Ще разрешите ли да запуша? — небрежно попита той следователя.

Следователят мълчаливо побутна кутията с цигари.

— Аз ще запуша от своите. — Хенрих направи движение да мушне ръката си в джоба, но чу страшен вик:

— Назад!

Лемке стоеше изправен до бюрото си и гледаше в дъното на кабинета. Хенрих се огледа. Грамаден пес стоеше озъбен и го гледаше настървено.

— Ако това куче бъде в кабинета, аз няма да отговоря на нито един ваш въпрос! — твърдо заяви Хенрих.

— А защо?

— Мразя кучетата от всички породи.

Лемке натисна копчето на звънеца.

— Изведете го! — кратко заповяда той.

Автоматчикът изведе кучето. Хенрих извади кутия хавански цигари и без да бърза, запуши.

— Откъде се снабдявате с хавански цигари? — спокойно попита Лемке.

— Надявам се, че не за да узнаете адреса на моя доставчик на цигари ме събудихте посред нощ и съпроводен от двама автоматчици, ме докарахте тук.

Лявата буза на майора затрепера.

— Известно ли ви е какво стана в ресторант „Савоя“?

— Не само че ми е известно, но и със собствените си очи видях последствията от взрива, обаче аз веднага излязох…

— Защо?

— Неприятно ми бе да гледам пролятата кръв.

На лицето на Лемке се появи язвителна усмивка.

— Господин старши лейтенантът през цялото време воюва в тила и видът на кръвта…

Хенрих остро го прекъсна:

— През краткия си живот съм видял повече кръв от вас, господин майор. Уверявам ви…

„Но бива ли да разговарям с него така рязко?“ — помисли Хенрих и като се извърна, вече с друг тон добави. — Но това беше кръв на врагове, а тази е наша…

— В този град вие в командировка ли сте?

— Да.

— За колко дена?

— Днес е осмият ден.

— От кой ден обядвате в „Савоя“?

— От втория.

— Кой ви го препоръча?

— Изпратих ординареца си да узнае къде има хубав ресторант и някой му препоръчал „Савоя“ — спомни си Хенрих.

— Проверете! — спокойно нареди Лемке.

Голдринг учудено го погледна.

Но се оказа, че думата „проверете“ беше отправена не към него, а към лейтенанта, който беше влязъл иззад завесата и излезе през вратата.

„Иска да ме смае с внезапности. Добре, ще чакам и други!“ — помисли си Хенрих и се усмихна. Лемке не сваляше очи от него.

— Към колко часа обядвате?

— Винаги в един часа.

— А завършвате?

— Различно, в зависимост от апетита и ястията.

— В колко часа напуснахте ресторанта вчера?

— Не помня.

— Къде бяхте през време на взрива?

— На няколко крачки от входната врата. Отивах си в къщи.

— Колко минути след това избухна взривът?

— Не знам. Не съм гледал часовника, но когато влязох в хотела, беше три без пет.

Майорът злобно се усмихна.

— А не ви ли се струва, Голдринг…

— Барон фон Голдринг! — поправи го Хенрих.

Лемке нервно се размърда в креслото, сякаш искаше да стане. Малките му зли очи се впиха в Хенрих. Хенрих също, без да скрива презрението си, го гледаше.

„А може би ще трябва да се тури край на играта? Ще се наложи да се огранича с майора и първите трима, които ще му се притекат на помощ. Два куршума трябва да оставя за себе си. Нужен е запас. Не, ще почакам още малко.“

Хенрих остави в пепелника недопушената цигара и извади от джоба си нова.

„Нека знае, че аз често бъркам в джоба си.“

— Като че ли нервничи господин старши лейтенантът? — в гласа на Лемке се чувствуваше вече не ирония, а открита подигравка.

— Не нервнича, а се сърдя! — поправи го Хенрих.

— А не ви ли се струва странно, че офицер, немски офицер, дошел на мястото на взрива и не видял колко е часът, макар и да знае положително, че това не е обикновена подробност.

— Аз не съм очаквал, че ще бъда единственият източник, от когото вие ще черпите сведения за времето на взрива.

— О, не, ние имаме много източници! Много повече, отколкото вие предполагате.

— Толкова по-добре за вас.

— А за вас?

— Не се хващайте за думите.

— Документите ви! — изкрещя Лемке, като удари по масата.

„Край! Сега му е времето. Иначе може да закъснея.“

Също като Лемке Хенрих стана от креслото, остави цигарата в пепелника и бавно разкопча мундира си, за да извади документите.

„Ако започне да ги разглежда, ще стрелям“ — реши той и сам се учуди на спокойствието си.

Хенрих извади книжката и я остави на масата.

Но като взе документите, Лемке не се зае веднага да ги разглежда. Те стояха един срещу друг и без да скриват яростта си, се гледаха в очите.

Вратата безшумно се отвори и на прага се появи същият лейтенант, който беше излязъл от страничната врата. Лемке въпросително го изгледа.

— Потвърждава! — тихо доложи той.

„Още един кандидат за оня свят… Трябва да почакам да дойде отпред. Макар че ако действувам бързо…“

— Старши лейтенант Голдринг, защо сте получили „Железен кръст“ — втора степен?

— Не е ваша работа!

„Сега е все едно. Нека все пак този лейтенант още мъничко се приближи. Тогава…“

— Проверете документите, господин лейтенант — сърдито заповяда Лемке и като не снемаше очи от Хенрих, мушна ръка в чекмеджето.

„Нима се досети и взе пистолета?“ — ужаси се Хенрих.

Лейтенантът се приближи до бюрото, пое документите на Голдринг и се отстрани.

Хенрих бръкна в джоба си. Лемке се стресна и цял настръхна. Голдринг спокойно извади кутията с цигари.

— Господин майор, господин майор! — в гласа на лейтенанта се чувствуваха едновременно и учудване, и уплаха.

— Какво има? — само за момент се обърна Лемке.

„Трябва да стрелям, веднага да стрелям. Но какво става с лейтенанта?“

Лейтенантът, който проверяваше документите, мълчаливо подаде отворената Голдрингова книжка на майора.

В нея бе поставена снимката на генерал-майора от SS войски Бертхолд с надпис:

„На Хенрих фон Голдринг от баща му.“

— Господин генерал-майор Бертхолд е ваш баща?

Ако Голдринг беше стрелял, изненадата нямаше да е толкова голяма, колкото откриването на тази снимка.

— Значи, той е ваш баща! — повтори смаяният Лемке.

— Прекратете най-после тази комедия! — скочи изведнаж на краката си Голдринг. Кутията с цигарите на Лемке отлетя в ъгъла на кабинета. — На какво основание посред нощ ще ме държите повече от час на разпит?

— Но, господин Голдринг…

— Никакво „но“! Веднага да дойде кола, за да ме върне в хотела. Утре Бертхолд ще узнае всичко това.

„Настъпление и само настъпление. Решително и неудържимо, както подобава на млад син на гестаповски генерал.“

— Но убитият полковник Гартнер беше офицер за специални поръчения на генерал Бертхолд — промърмори Лемке.

— И без вас зная това!

Хенрих почувствува каква безкрайна, неизразима радост изпълни душата му… „А може би не си струва да се разваля медът с катран. По дяволите тези глупци!“

— Но нали ние не знаехме — намеси се лейтенантът.

— Чашка коняк! — отпусна се в креслото Хенрих. Струваше му се, че още един миг и той силно, с цяло гърло ще се разсмее или ще запее своята любима песен тук, в кабинета на гестаповския следовател. Той скри с длан очите си, за да не забележат радостта му.

— Господин барон, господин барон — чу тихо шептене той.

Хенрих свали ръка от очите си. Пред него стоеше лейтенантът и държеше в ръцете си табла, на която бяха поставени бутилка коняк и няколко чашки. Бутилката беше вече начената.

„А и хубав коняк си пийват!“ — помисли Хенрих, като видя етикета.

Лейтенантът напълни чашката на Хенрих и той я изпи на един дъх, след това извади кутията с цигари и я подаде на лейтенанта. Той така бавно взе цигарата, че Хенрих стисна зъби, за да не се разсмее. Лемке се пресегна през бюрото и също взе цигара.

И тримата запалиха от запалката на Хенрих.

— Ето сега, когато се успокоихте вече, господин старши лейтенант фон Голдринг…

„А допреди малко бях за тебе просто Голдринг, нали?…“

— … Вие ни разберете. Убита е такава личност като полковник Гартнер, вие сте единственият, който е излязъл от ресторанта след взрива.

Телефонът иззвъня.

— Това е от Берлин — майорът грабна слушалката. — Слушам! Пак генерал Бертхолд! Вече трети път звъни днес — като затули с ръка микрофона прошепна Лемке. — За съжаление, нищо ново.

Хенрих протегна ръка към слушалката.

— Господин генерал-майор! Старши лейтенант Голдринг иска да говори с вас. Да, той е тук.

Лемке подаде слушалката на Хенрих така, сякаш пред него стоеше самият генерал.

— Да, аз съм… В командировка. Защо съм толкова късно тук? — Голдринг погледна към майора и лейтенанта. С жестове, мимики и погледи те молеха да мълчи. — Нима аз мога да бъда спокоен, когато терористите са убили офицер на моя баща?… Разбира се, ще помогна… А как е тя? Целунете Лора заради мене… като от брат и като от годеник… Само че не й казвайте, аз искам сам да й кажа. До скоро виждане.

Хенрих остави слушалката.

— Барон фон Голдринг, много ви моля да забравите днешното недоразумение! — извини се Лемке. — Мисля, че нашето познанство, което почна така неприятно…

— В замяна на това то ми даде възможност да поговоря с татко — весело добави Хенрих.

— А представяте ли си какво щеше да стане с вас, ако бяхте останали в ресторанта само още няколко минути и бяхте загинали от взрива — попита Лемке, като сам се ужаси от предположението си.

— Но аз се уморих. Наредете да дойде кола.

— О, заповядайте, веднага! Но се надявам, че няма да забравите обещанието си да ни помогнете нали?

— С каквото мога. — Хенрих се поклони и излезе. След петнадесет минути той вече спеше дълбоко.