Юрий Долд-Михайлик
И сам воинът е воин (30)

Сватба и смърт

Няколко дена преди сватбата пристигна заповед на командуващия северната група: Кубис се назначаваше за помощник на Щенгел по вътрешната охрана на завода.

Такъв щастлив обрат на събитията Хенрих дори не очакваше. Както се изясни, за тази работа бе съдействувал сам Щенгел. Той убедил командуването, че щом като Кубис ще се сродява с Леро и ще отиде да живее в неговата къща, значи, той трябва да участвува в охраната на завода и в охраната лично на главния инженер. Още повече, че сам Щенгел е принуден да напусне къщата на Леро, тъй като целият втори етаж се дава на младоженците.

Новото назначение на Кубис допадна на всички: Алфредо Леро се радваше, че ще се избави от опеката на твърде придирчивия Щенгел, София беше щастлива, че нейният млад мъж, когото тя ревнуваше от всички жени, ще работи пред очите на баща й. Мария-Луиза се надяваше, че Щенгел ще отиде да живее в замъка и нейният личен роман с него ще отиде толкова напред, че тя ще може да смени траурното облекло на вдовица със сватбен накит на булка. Хенрих разглеждаше новото назначение на Кубис като най-добър шанс за осъществяването на своите планове.

Единствен Кубис се отнасяше напълно равнодушно към промяната в службата му. Той вече влезе в ролята на бъдещ собственик на стадото, магазина и къщата. Сега той прекарваше цели вечери със София, проверяваше отчетите на управителя на фермата и на старшия продавач в магазина. И тук те намериха общ език: радваха се на сполучливите операции с плодовете, с продажбата на вълната, вълнуваха се, когато забелязваха неточности в отчетите или пък откриеха подозрителна сметка, огорчаваха се, че са отишли на други места верните и честни слуги. Те единодушно дойдоха до мнението, че управителят на фермата е ненадежден човек и трябва непременно да бъде сменен.

Кубис се променяше буквално пред очите на онези, които го познаваха. Той никога нямаше нито дори стотинка в джоба си, да не говорим за недвижимо имущество, и сега в него неочаквано се пробудиха алчността на собственика и користолюбието. Той започна да пие по-малко — отначало, за да икономисва, а след това проникнат от съзнанието за своето собствено положение в обществото. И макар да не можеше да се откаже от морфина, стараеше се да намали ежедневните дози, дори се съветваше по този въпрос с Матини. Искайки да въведе ред в своите работи, Кубис взе от Хенрих многобройните разписки и вместо тях му даде една, при това отбеляза в нея и окончателния срок за погасяването на дълга — 1 януари 1945 година. От вестниците сега най-много го интересуваха не военните сведения, а колебанията на валутните бюлетини, цените на вълната, месото, плодовете. Ако по-рано Кубис искаше да отпразнува разкошно сватбата си — да покани едва ли не всички офицери от щаба, — сега той настояваше да се поканят ограничен брой гости.

— Кубис, вие ставате скъперник — забеляза веднъж Хенрих.

— Аз се убедих, че щедростта е сестра на бедността. Ако парите са малко, те не се ценят. Ако имаш капитал, иска ти се да го увеличиш.

София беше във възторг от това, колко разумно планираше техния живот Паул, колко е внимателен в харченето, как умее да долавя нейните желания само от намек. Изобщо между нея и годеника й се установи такова взаимно разбиране, което е залог за щастливите бракове. Кубис, без да забелязва това, постепенно изменяше своето отношение към София. Той вече не се отнасяше към нея като към ненужна и обременителна вещ. Та тя и не искаше от него гореща любов, беше ласкава, обикновена в обръщенията, добра стопанка. Тя напълно споделяше мнението, че сега не е време за разкошна сватба, пък и изобщо всяка парадност е излишна: по-добре е парите, които са определени от баща й за това, да се похарчат за обзавеждане на домакинството.

И така, на сватбата имаше малко гости. София беше поканила своята братовчедка от Пармо, Щенгел и графинята, а Паул — генерал Еверс, Хенрих, Лютц и Лемке.

Кубис получи тридневен отпуск и младоженците веднага след обяда трябваше да отидат в Пармо при лелята на София, на която нежната племенница се надяваше да стане наследница.

Но всичко стана не така, както бяха планирали.

Когато всички бяха седнали около сватбената маса и генерал Еверс като най-старши провъзгласи първия тост, съвършено неочаквано дойде куриер от щаба на дивизията.

— Разрешете да ви връча, господин генерал, лична телеграма.

Еверс стремително стана и нетърпеливо взе телеграмата от ръцете на куриера. Преглеждайки я набързо, генералът постоя един миг напълно неподвижен и изведнаж се олюля. Лютц, който седеше до него, едва успя да го хване и да подкрепи генерала, като го държеше за раменете.

— Ще заповядате ли да изпратим за лекар? — развълнувано попита той.

— Не е необходимо. Всичко ще мине бързо — с чужд глас отговори генералът и огледа всички присъствуващи с продължителен поглед, като го задържа на Лемке. — Ще отида на балкона и всичко ще мине.

— Аз ще ви изнеса стол — предложи Лютц.

— Не трябва — раздразнено каза Еверс.

Като излезе на балкона, генералът плътно затвори вратата.

— Сигурно семейни неприятности — прошепна графинята. — Може би нещо с жена му. Откъде е телеграмата, вие не обърнахте ли внимание?

— От Берлин — отговори куриерът. — Извинявайте, че я донесох тук, но телеграмата е срочна и аз мислех…

— А жена му е в Дрезден — без да слуша неговите пояснения, каза графинята.

— Може би… — бе започнал Лютц.

На балкона се чу изстрел.

Всички се втурнаха към балконската врата.

Еверс лежеше на пода, широко разперил ръце. От слепоочието му течеше тънка струйка кръв.

Пръв се опомни Лютц. Навел се над генерала, той разтвори пръстите му, стиснати в юмрук, и внимателно извади телеграмата.

През рамото му Хенрих прочете: „Незабавно отивай на курорт“ — подпис нямаше.

Бледен като платно, Лютц коленичи и тури ухото си на гърдите на своя началник. Сърцето на генерал Еверс не биеше.

— Какво значи това? — Лемке любопитно погледна Хенрих.

— За сега това значи само едно — ние всички трябва да бъдем на своите места… И така… — Хенрих се поклони на София, която трепереше като от треска, сграбчила с ръце рамото на Кубис. — Паул, вие останете при жена си, успокойте я, а ние отиваме…

— До идването на лекаря и началника на щаба нищо да не се пипа — заповяда Лемке. — Аз също веднага ще се върна.

Офицерите излязоха. Лемке веднага отиде в щаба на SS, Хенрих и Лютц останаха сами.

— Ти какво мислиш за това, Хенрих?

— Нищо хубаво не ни се поднася. Струва ми се… Чакай. Къде така тича дежурният по щаб?

От вратите на щаба към тях действително тичаше дежурният, закопчавайки с треперещи ръце мундира си.

— Господин капитан, господин капитан! — дежурният се спря, едва дишайки, устните му трепереха. — Полковник Кунст се застреля в кабинета си.

— Той получи ли телеграма от Берлин? — попита Хенрих.

— Пет минути преди изстрела.

— Оттам го съветват да отиде на курорт?

— Тъй вярно! И дори незабавно!

— Веднага позвънете на Лемке. Той е в кабинета си. До неговото идване не пускайте никого в кабинета.

Дежурният се затича към щаба. След него бавно се изкачиха на втория етаж Хенрих и Лютц.

— Е, какво ще кажеш ти сега?

— Аз дотолкова нищо не разбирам, че всичко това ми се струва сън — Лютц имаше зашеметен вид.

— Прилича на заговор… Я включи радиото!

Но радиото както винаги в това време предаваше само шумни маршове.

— Може би ти трябва да съобщиш в щаба на командуването? — попита Хенрих.

Лютц отиде при телефона и се готвеше да каже условните позивни, когато в стаята влезе запъхтян Лемке.

— Къде е Кунст?

— Аз заповядах никого да не пускат в неговия кабинет до вашето идване.

— Но какво, какво значи всичко това?

— Точно със същия въпрос и аз исках да се обърна към вас.

Всичко се изясни едва привечер, когато в Кастел ла Фонте дойде специален самолет от Берлин. Пълномощникът на Химлер носеше заповеди за арестуването на Еверс и Кунст. Той бил длъжен да закара двамата арестувани в щабквартирата.

Командирът на дивизията генерал-лейтенант Еверс и началникът на щаба на дивизията полковник Кунст се обвиняваха в това, че са взели участие в заговора против фюрера и са имали отношение към покушението над неговата личност.

Недоволството от фюрера, което възникна след поражението при бреговете на Волга и все повече нарастваше във връзка с пораженията, които търпеше немската армия, действително доведе до заговор.

Целта на заговорниците е била да ликвидират Хитлер и да поставят на негово място друга фигура, удобна за англо-американците, за да сключат с тях сепаративен мир, който би позволил на Германия да води война само на Източния фронт.

На шести юни англо-американците направиха десант на френския бряг на Ламанша и откриха втория фронт. Това заставило заговорниците да прибягнат към решителни мерки. На 20 юли 1944 година беше извършено покушение над Хитлер.

Но бомбата, макар и да е избухнала на определеното място и в определения час, само контузила фюрера. Главата на заговора веднага била разкрита и сега Химлер жадува колкото може по-скоро да излови всички офицери от висшето командуване, които са участвували в заговора или имат отношение към него. В списъка на държавните престъпници, наброяващ около две хиляди имена, фигурираха и имената на генерал Еверс и полковник Кунст.

Покушението над фюрера значително усили значението и влиянието на наказателните органи както в армията, така и сред населението. Арестите продължаваха — всеки офицер се чувствуваше несигурно.

Ето защо телеграмата, в която на барон фон Голдринг се предписваше незабавно да се яви в щаба на командуването на северната група, разтревожи не само Хенрих, но и неговите приятели — Лютц и Матини. Между генералите, които вече бяха инквизирани в гестапо, бяха Денус и Гундер, а Хенрих не скриваше от приятелите си, че на времето си той по заповед на Еверс два пъти е бил при Гундер в неговата къща в Париж. При това положение извикването в щаба на командуването би могло да означава и това, че фон Голдринг ще бъде разпитван за своите връзки с Еверс и другите генерали. Разбира се, такъв разпит нищо хубаво не предвещаваше.

Като научи за извикването, Лемке подозрително погледна Хенрих и в очите му блеснаха злоради пламъчета. Ако зависеше от него, той, без да се замисля, би арестувал този надменен барон. Нали не случайно сам неговият втори баща молеше да следят за него. Но на такава решителна крачка Лемке не се решаваше. Нека да решава Бертхолд! Или щабът на командуването! Лемке беше уверен, че извикването в щаба на командуването няма да завърши с добро.

Хенрих много добре разбра погледа на Лемке и безпокойството му се увеличи още повече.

То не намаля и след пристигането му в щаба на командуването. Без всякакви обяснения му казаха, че той трябва да се яви в окръжното комендантство.

Окръжното комендантство? Хенрих почувствува как болно се сви сърцето му. Като мълния му мина мисълта за скрития малък браунинг под маншета. Само да не изпусне момента. А може би всичко ще се размине както тогава в кабинета на Лемке! Преди всичко нито сянка от вълнение в погледа, в жестовете, в поведението. Добре е, че комендантството се намира през няколко квартала от щаба. Ще има време да обмисли, да се овладее.

Полковник фон Кронне прие Хенрих в разкошен кабинет, през прозорците на който се откриваше чудесен планински изглед. Едва повдигайки се от креслото, полковникът твърде небрежно кимна с глава и предложи на Голдринг да седне. Този оттенък на превъзходство, подчертана стегнатост на фигурата, ловкост и точност на всяко движение бяха добре известни на Хенрих. В младия тридесет и пет годишен офицер той веднага позна представител на някой старинен юнкерски род.

— Седя тук и се любувам на пейзажа — неочаквано каза фон Кронне. — Той ме успокоява и ражда у мене ясни мисли. Колко е хубава картината, която е окачена на стената.

— Вие, господин полковник, би трябвало да отидете в Кастел ла Фонте и да погледате Гранд Парадисо при залез слънце.

— О, аз виждам, че вие имате понятие от тези неща — каза Кронне, разглеждайки Хенрих от главата до петите. — Информираха ли ви защо сте извикан тук?

— Не, просто ми заповядаха да се явя при вас. Аз дори не се досещам за причините.

— Та ето какво, господин капитан: след събитията, които станаха в Берлин тези дни, командуването реши да тури край на всички церемонии с тези италианци, да се въведе в Северна Италия строг окупационен режим. Една от мерките ще бъде организирането на военни комендантства, на които ще се подчиняват всички общини. Комендант на Кастел ла Фонте и на целия принадлежащ към него район се назначавате вие!

Хенрих почувствува как олекна на сърцето му.

— Вие, бароне, по всяка вероятност разбирате, че такова назначение е израз на голямо доверие към вас. Вие трябва да го оправдаете с безупречното изпълнение на възложените ви задължения, с вярна служба на фюрера и отечеството. — Големите светлосини очи на Кронне внимателно гледаха Голдринг.

— Офицерският мундир ме задължава да изпълнявам безупречно задълженията си на какъвто и пост да се намирам. Но този знак на доверие аз оценявам особено високо.

— Ние се надяваме на това! Познат ли ви е районът, където ще бъдете комендант?

— Задълженията на офицера за специални поръчки са доста обширни и на мене ми се е налагало да бъда почти във всички населени пунктове, където има поделения от нашата дивизия. Така че, осмелявам се да кажа, аз познавам този район.

— Толкова по-добре. От днес нататък вие сте пълновластен негов стопанин и цялостно отговаряте за реда в него. Имайте пред вид, че през територията на поверения ви район минават много важни за фронта железопътна линия и автострада. Освен това във вашия район е разположен военен обект от извънредно важно значение. Заводът се охранява от специални команди SS. Но вие ще трябва да установите много тясна връзка с командирите на тези отряди. Във ваше непосредствено разпореждане ще имате рота планински егери, командирът на която ще бъде ваш помощник, и рота черноризци…

Хенрих се намръщи.

— Тази рота се състои от напълно проверени войници, на нея може да разчитате. Освен това даваме ви два взвода парашутисти. Зная — силите са малко за такъв район като вашия. Но какво да се прави… В случаи на крайна необходимост можете да се обръщате за помощ към поделенията на дивизията и към майор Щенгел. Но, подчертавам, само в крайни случаи. Във вашия район действуват бригада гарибалдейци и няколко малки отряда от различни политически течения. Главните усилия насочете към гарибалдейците, за нас те са най-опасни. Борбата с тях трябва да бъде ежедневна и безпощадна… Надявам се, че ще мога да ви окажа помощ със съвети, указания, но не разчитайте на това, че ще ви помогнем с жива сила. Струва ми се, това е всичко. Да, още едно. Вие трябва незабавно да намерите прилично помещение, добре да го обзаведете. Не се отнасяйте към това като към второстепенна работа. Тези, които ще се отнасят до вас трябва да имат уважение към новата власт. Аз считам, че е целесъобразно да ви напомня думите на великия Гьоте: „Всяко външно благоприличие има своите вътрешни причини.“ Щата ще си подберете сам, но внимавайте да не се промъкне гарибалдейски агент. Те сигурно ще се постараят да направят това. Аз скоро ще дойда в Кастел ла Фонте и бих искал до това време да бъдат завършени всички организационни работи… Имате ли въпроси?

— Сега не, но те непременно ще възникнат. Аз бих молил за разрешение да се обръщам към вас, когато се наложи.

— Правете това, когато искате, но избягвайте телефонните разговори. Личната връзка е много по-сигурна.

Новото назначение приятно учуди Хенрих. Като комендант той отговаряше за целия район, в това число и за разположените в него обекти, а това означаваше приближаване към завода, около който бяха съсредоточени всичките му мисли. Хенрих основателно мислеше, че това назначение е било предизвикано от вмешателството на тъста. Бертхолд наистина беше решил, че е по-добре да изтегли Хенрих от щаба на дивизията, която командуваше размирен генерал. Вярно е, че той умря, но е могъл да остави след себе си нездраво обкръжение.

Станалите промени най-много зарадваха Матини.

— Та това е прекрасно! — възкликна той, когато Хенрих му разказа за своето пътуване в щаба на командуването. — Аз съм уверен, че сега в нашия район няма да има масов терор над беззащитното население, който се провежда в цяла Северна Италия.

Но новото назначение предизвика и нови усложнения. Да отговаряш за спокойствието в района значи да се бориш с тези, които го нарушават… А спокойствието от гледна точка на окупаторите се заключаваше в безпрекословното подчиняване на населението на хитлеристите, които разглеждаха всеки италианец като потенциален враг.

Понятията за спокойствие у италианското население и у окупаторите бяха толкова различни, че беше невъзможно да се примирят безболезнено.

Хенрих разбираше, че ако той още от самото начало не установи, макар и най-малък контакт с местното население, това незабавно ще доведе до всевъзможни усложнения между него и жителите на подчинения му район.

На другата сутрин, когато Лидия влезе да почисти стаята, Хенрих се обърна към нея с неочакван въпрос:

— Вие добре ли владеете немски език?

— По-добре от френски.

— Но разбирате ли ме, когато разговарям с вас на немски?

— Всичко. Но ми е трудно да говоря.

— Това не е голяма беда. Ще се научите. Какво бихте отговорили на моето предложение да преминете на друга работа?

— Аз не разбирам. На каква именно?

— В Кастел ла Фонте се организира военно комендантство. Аз съм назначен за комендант, но понеже знам слабо италиански език, в комендантството има длъжност за преводач…, бих искал да я заемете вие…

Предложението беше много неочаквано за девойката. Тя започна да се колебае.

— А няма ли да бъде късно, ако ви отговоря утре? Така веднага да реша не мога. Ще помисля…

Хенрих именно на това разчиташе. На Лидия й беше необходимо не само да помисли, но и да се посъветва и той охотно се съгласи да почака ден-два и да не бърза с отговора.

 

 

Кубис потъна до уши в грижи за своето благосъстояние. Беше му напълно достатъчна шестстайната квартира, уютно мебелирана и нагиздена, закуските, обедите и вечерите, с които го гощаваше жена му. Още повече че за младото семейство те не струваха нищо — всички разходи за домакинството Леро взе върху себе си и Кубис почти не харчеше своята офицерска заплата. Обаче Кубис не се чувствуваше спокоен и бъдещето не му се струваше така розово, както преди.

Хенрих не беше се излъгал, когато оцени зестрата на София на двеста и петдесет хиляди марки. Но едва по-късно Кубис разбра, че цените на овцете са така високи само поради това, че сега е война и всички хранителни продукти, особено месото, струват много скъпо. Паул беше се запознал вече с довоенните цени на месото и вълната. Той дойде до извода, че в мирновременни условия зестрата на неговата жена ще се намали три пъти. Това така го развълнува и зашемети, че Кубис реши да се посъветва с Хенрих дали не е по-добре да ликвидира със София фермата още сега.

— Разбирате ли, Хенрих, мене много ме вълнува бъдещето. Сега, докато е жив тъстът, всичко е хубаво. Той получава добра заплата и в къщи харчим пари без мярка. Но той вече не е млад, боледува често. Не е изключена възможността скоро да стана пълновластен владетел на наследството. И това не само че ще подобри моето положение, но ще го и влоши.

Дори маниерът на разговор беше изменен вече у Кубис, сега всяка негова дума бе пропита с апломба на предвидливия човек.

— А знаете ли, че аз сам вече мислих за това — призна си Хенрих.

— Много трогателно от ваша страна!

— Нали имам малко вина за изменянето на вашето семейно положение и чувствувам пред вас е, как да ви кажа…, морална отговорност или как… Може би вие имате основание да се безпокоите за бъдещето.

— А ако продам сега всичкото недвижимо имущество и вложа парите в някое доходно предприятие? Или да ги превърна в ценности?

— Как да ви кажа! Трябва да си много добре запознат с тези неща, за да не те изиграят.

— Когато свърши войната, ние бихме могли с Леро да открием…

— Почакайте една минутка — ще ви прекъсна. Иска ми се да ви задам един въпрос. И не само като зет на Алфредо Леро, а и като на стар и опитен сътрудник на гестапо. Как мислите вие, какво ще стане с вашия тъст към края на войната, ако Германия, да пази бог, я загуби?

— Тя вече я е загубила. Но аз не разбирам въпроса ви.

— Не е необходимо да бъдеш твърде много далновиден, за да разбереш — Алфредо Леро работи в завод, който изработва не чадърчета или детски играчки.

— Той е открил…

— Не трябва! Не трябва! Аз не искам да зная секретите, които служебното ми положение не налага да зная!… Но съм уверен, че ако от неговата личност така се интересуват и така го охраняват, то дейността на Алфредо Леро има отношение към това ново оръжие, за което така много пишат.

— Вие отгатнахте!

— Слушайте, Паул! Не ме поставяйте в глупаво положение. Предпочитам да стоя по-далече от държавните тайни, поради което не съм чул какво сте казали. Забравил съм за това! Аз ще изкажа само едно логическо предположение…

— Извинявайте! Мълча като риба.

— Какво бихте направили вие като ръководител на гестапо, ако знаехте, че Германия е загубила войната, а в ръцете на нейните врагове, в ръцете на победителите, попаднат всички постижения на немската военнотехническа мисъл?

— Аз?… Аз бих унищожил всичко най-ценно, и изобщо бих се погрижил да не попадне нещо в ръцете на враговете.

— Абсолютно логично! Така би постъпил всеки разумен работник на гестапо. А какво бихте направили вие с автора на такова важно изобретение в областта на военната техника? Нали днес този автор служи на фюрера, но утре той може да бъде съблазнен от долари или от фунти стерлинги, па дори и от руски рубли? Какво бихте направили вие с изобретателя като ръководител на гестапо?

Паул Кубис бавно, без да сваля поглед от лицето на събеседника си, с цялото си тяло се подаде напред.

— Вие вярвате ли, че…

— Предположението още не е пълна увереност… Ние с вас си преподаваме един на друг урок по логическо мислене. И само толкова. Впрочем, по дяволите този разговор, той, както виждам, ви развълнува. Дайте за нещо друго!

— О, не, не! Това е именно този разговор, които… Щом като сме започнали, продължавайте докрай. Според вас, какво трябва да правя аз?

— В такива случаи е трудно да се дават съвети… Всеки постъпва по своему, Паул.

— Но какво бихте направили вие на мое място?

— Аз бих… Чакайте да помисля! — Хенрих няколко пъти премина из стаята. — Аз бих се приготвил за най-лошото.

— А именно?

— Гениалното изобретение на Алфредо Леро не трябва да загине за науката! И вие отговаряте за това пред бъдещите поколения дори ако загине или умре от болест сам Леро, вие сте задължен да запазите неговото изобретение.

— Но аз разбирам от техника не повече, отколкото от филателия, да я вземат дяволите!

— Че вие нищо не разбирате от техника това знам… Но това не е така страшно. Та вашият тъст не държи своите изобретения, в главата си. Има формули, има чертежи…

— Той не ги доверява на никого…

— И напълно правилно постъпва! Но нали от тях, тайно от него, може да се направят фотокопия. В името на бъдещето!… Ако пък речем, се получи така, че не успеят да унищожат завода, чертежите също ще попаднат в ръцете на някоя държава, и вие тогава като компенсация за грижите за съдбата на това важно изобретение можете да продадете тези фотокопия на друга държава. Но това не е шега. И тогава едва ли ще ви вълнуват цените на вълната и месото! Това е такава дреболия в сравнение с това, което вие ще получите! Пък и службата ви в гестапо ще простят — просто ще си затворят очите пред това.

Хенрих замълча, наля си вода от шишето в чашата и като пиеше на малки глътки, поглеждаше изпод ръката си Кубис. Той седеше замислен, съсредоточен.

Кой можеше да се досети какви мисли сновяха сега в главата на Паул Кубис? Нали той толкова пъти се прероди. Недоучил се католически свещеник, той стана разузнавач, за да загуби по-късно всякакъв интерес и към тази професия. След това го завладя мечтата за спокоен живот, ако не като еснаф, то като рентиер. Може би неговата душа се прераждаше сега за четвърти път.