Джийн М. Оел
Айла през равнината (45)

44

Екозар погледна големия къс обсидиан и след това встрани. Накъдрената повърхност на блестящото черно стъкло изкривяваше отражението му, но нищо не можеше да се промени, а и в този ден той не можеше да се гледа. Беше облечен в туника от еленова кожа, украсена с ресни и мъниста от кухи птичи кости, боядисани пера и остри животински зъби. Никога дотогава не беше притежавал нещо толкова хубаво. Джоплая беше изработила туниката за него, за да я облече на церемонията, която официално щеше да го приеме в Първата пещера на Ланзадониите.

Влизайки в главната част на пещерата, той почувства меката кожа и я погали с благоговение, знаейки, че беше направена от ръцете й. Дори мисълта за нея болеше. Беше я обикнал още от самото начало. Тя беше тази, която приказваше с него, слушаше го, опитваше се да го накара да приказва. Той никога не би се съгласил да се срещне с всички тези Зеландонии на тазгодишния Летен събор, ако не беше тя, и му се прииска да умре, когато видя как мъжете се тълпят около нея. Трябваха му месеци, докато събере кураж да я поиска. Как можеше някой, приличащ на него, да се осмели дори да помисли за жена като нея? Не му отказа и надеждата в него започна да расте. Но тя забави отговора си толкова дълго и той започна да вярва, че това е начинът, по който казва „не“.

След това в деня на пристигане на Айла и Джондалар тя го попита дали още я иска и той едва повярва на ушите си. Дали я иска? В живота му не бе съществувало друго, което да иска повече. Изчака удобно време, за да поговори с насаме с Даланар, но гостите им бяха постоянно около него. Не искаше да ги безпокои. Освен това се страхуваше да попита. Само мисълта, че може да загуби единствената си възможност за повече щастие, отколкото някога беше сънувал, му даваше кураж.

Даланар би трябвало да отговори, че тя е дъщеря на Джерика и трябва да говори с нея, но само го беше попитал дали Джоплая е съгласна и дали я обича. Дали я обича? Дали я обича? О, Майко, дали я обича!

Екозар зае мястото си сред очакващите хора и почувства, че сърцето му започва да бие по-бързо, когато видя Даланар да се изправя и да се приближава към огнището в средата на пещерата. В земята пред огнището беше забита малка дървена скулптурка на добре закръглена жена. Едрите гърди, пълният корем и широкият ханш на дони бяха изобразени точно, но главата не беше нищо повече от топка без отличителни черти, а ръцете и краката бяха само загатнати. Мъжът застана до огнището и се обърна с лице към събралите се.

— Отначало искам да обявя, че тази година отново ще ходим на Летния събор на Зеландониите — започна Даланар — и каним всички, които искат, да дойдат с нас. Това ще бъде дълго пътешествие за нас, но аз се надявам, че ще успеем да накараме някой от по-младите Зеландонии да се върне с нас и създаде дом тук. Нямаме Ланзадонии, а ни трябва Някой, който служи на Майката. Ние се увеличаваме. Скоро ще се създаде Втора пещера и някой ден Ланзадониите ще имат свои собствени Летни събори.

— Има още една причина за отиването ни. На Бракосъчетанието ще се освети не само женитбата на Джондалар и Айла. Тази година имаме и друг повод за празнуване.

Даланар вдигна дървеното изображение на Великата майка земя и кимна с глава. Екозар беше неспокоен, макар и да знаеше, че това е само предварителна церемония и много по-проста, отколкото сложното Бракосъчетание с неговите пречистващи ритуали и табута. Двамата се изправиха пред Даланар и той започна.

— Ти Екозар, Син на жената, благословена от Дони, от Първата пещера на Ланзадониите, си поискал Джоплая, дъщеря на Джерика, съпруга на Даланар, за своя жена. Вярно ли е?

— Вярно е — отговори той с толкова тих глас, че едва го чуха.

— Джоплая, дъщеря на Джерика, омъжена за Даланар…

Думите бяха различни, но със същото значението и Айла се разтърси в ридания, припомняйки си подобна церемония, когато бе стояла до един мрачен мъж, гледал я по начина, по който сега Екозар гледаше Джоплая.

— Айла, не плачи! Това е щастливо събитие — каза Джондалар, прегърнал я нежно.

Беше й трудно да му отговори — знаеше какво е да стоиш не до този, когото желаеш. За Джоплая нямаше надежда, нито дори можеше да сънува, че някой ден мъжът, когото обича, ще пренебрегне обичая заради нея. Той дори не подозираше, че тя го обича, а не можеше да му го каже. Беше братовчед, близък братовчед, даже по-близък от братовчед, мъж, за когото не можеше да се омъжи, а освен това той обичаше друга. Почувства болката на другата жена като своя и продължи да хълца до мъжа, с който се обичаха.

— Мислех за времето, когато стоях по същия начин до Ранек — каза накрая тя.

Джондалар помнеше това добре. Усети свиване в гърдите и болка в гърлото и я притисна силно към себе си.

— Ей, жено, ще ме разплачеш.

Погледна към Джерика, която седеше в сковано достойнство и по лицето й се търкаляха сълзи.

Защо жените винаги плачат в тези случаи? — запита той.

Джерика погледна Джондалар и след това хлипащата в ръцете му Айла.

— Време е да се омъжи, време е да забрави невъзможните си мечти. Не можем всички да получим идеалния мъж — прошепна тя тихо и се обърна, за да види церемонията.

— … Ще приеме ли Първата пещера на Ланзадониите това бракосъчетание? — попита Даланар и вдигна поглед.

— Приемаме — отговориха всички в един глас.

— Екозар, Джоплая, обещали сте да се ожените. Нека Дони, Великата майка земя, благослови бракосъчетанието ви — завърши вождът, докосвайки с дървената фигурка темето на Екозар и корема на Джоплая. Постави скулптурката обратно пред огнището и натисна подобните на колчета крака в земята, така че да може да стои, без да бъде подпирана.

Двойката се обърна с лице към събралата се Пещера и тръгнаха бавно около централното огнище. Тържествената тишина и неизразимата тъга, витаещи около красивата жена, й придаваха благородство, което я правеше дори още по-изящна и прекрасна.

Мъжът до нея беше малко по-нисък. Големият, гърбав нос стърчеше над масивната и без брада, издадена напред, челюст. Надвисналите надочни дъги, съединяващи се в средата, бяха подчертани от гъсти и рошави вежди, които пресичаха челото като непрекъсната черта. Ръцете му бяха мускулести, а огромният гръден кош и дълго туловище се подпираха от къси и космати, дъгообразни крака. Това бяха характерните черти на Клана. Но той не можеше да бъде наречен плоскоглавец. За разлика от тях при него липсваха полегатото чело, което преминава в голяма, продълговата глава, която подсказваше произхода на наименованието им. Вместо това челото на Екозар се издигаше отвесно и високо над кокалестите надочни дъги като на всички членове от Пещерата.

Но той беше невероятно грозен, за разлика от жената до него. Единствено завладяващите му очи го нравеха привлекателен. Огромните кафяви очи бяха така пълни с нежно обожание към жената, която обичаше, че почти премахваха унинието, което тегнеше във въздуха.

Но дори това доказателство за любовта на Екозар не можеше да превъзмогне болката, която Айла изпитваше за Джоплая.

Тя зарови глава в гърдите на Джондалар, защото й беше непоносимо да гледа.

Двойката завърши третата обиколка и тишината беше нарушена от хората, скочили да им поднесат пожеланията си. Младата жена не помръдна от мястото си, опитвайки се да се успокои. Накрая Джондалар успя да я убеди да отидат и да пожелаят на двамата щастие.

— Джоплая, толкова съм щастлив, че ще празнуваш бракосъчетанието си с нас — прегърна я Джондалар и тя се притисна към него. Той остана изненадан от силата на прегръдката й. Имаше смущаващото чувство, че тя му казва сбогом, като че ли никога повече няма да го види.

— Не е необходимо да ти пожелавам щастие, Екозар — каза Айла. — Вместо това ще ти пожелая винаги да си щастлив колкото сега.

— Как бих могъл да изпитвам друго в присъствието на Джоплая? — попита той и тя го прегърна непринудено. За нея не беше грозен — имаше познат и приятен вид. В първия момент той не можа да реагира — не бе прегръщан често от красиви жени — и беше изпълнен с топла признателност към тази златокоса жена.

След това тя се обърна към Джоплая. Погледна я в очите, които бяха толкова зелени, колкото тези на Джондалар сини и думите заседнаха в гърлото й. Протегна се към нея с болезнен вик, завладяна от безнадеждното й примирение. Жената я прегърна и потупа по гърба, като че ли Айла беше тази, която се нуждаеше от утеха.

— Всичко е наред, Айла — каза тя спокойно. Очите й бяха сухи. — Какво друго можех да направя? Никога няма да намеря друг мъж, който да ме обича колкото Екозар. Отдавна знаех, че ще се омъжа за него. Няма причина да чакам повече.

Айла се отдръпна, опитвайки се да спре сълзите, пролени вместо другата жена, и видя приближаващия се Екозар. Той постави нерешително ръка около кръста на Джоплая, не можейки да повярва напълно, че го е направил. Страхуваше се, че ще се събуди и всичко ще се окаже само сън. Не разбираше, че притежава само черупката на жената. Но това нямаше значение. Черупката беше достатъчна.

 

 

— О, не. Не го видях със собствените си очи — говореше Хочаман — и не мога да твърдя, че повярвах. Но след като вие можете да яздите коне и да накарате един вълк да върви след вас, защо друг да не може да се качи на гърба на мамут?

— Къде казваш, се е случило? — попита Даланар.

— Не беше много след като тръгнахме, когато бяхме стигнали вече далеч на изток. Трябва да е било четирипръст мамут.

— Четирипръст мамут? Никога не съм чувал за такова нещо — удиви се Джондалар, — дори и от Мамутоите.

— Те не са единствените, които ходят на лов за мамути, нали, а и не живеят достатъчно далеч на изток. Повярвай, те са ни сравнително близки съседи. Когато се движиш право на изток и стигнеш близо до Безкрайното море, мамутите имат по четири пръста на задните си крака и са по-тъмни на цвят. Много от тях са почти черни.

— Е, след като Айла може да язди пещерен лъв, не се съмнявам, че някой друг би могъл да се научи да язди мамут. Какво мислиш? — погледна той към нея.

— Ако хванеш някой достатъчно млад — отвърна тя. — Искам да кажа, че ако го отгледаш около хората от бебе, почти всяко животно може да бъде научено на нещо. Най-малкото да не се страхува от хора. Мамутите са умни — могат да бъдат научени на много. Ние наблюдавахме как чупят лед, за да се снабдят с вода. От нея се възползваха също и много други животни.

— Могат и да подушват отдалеч — допълни Хочаман.

— На изток е много по-сухо и хората там казват: „Ако свърши водата, търсете мамути.“ Ако им се наложи, те могат да минат за кратко и без нея, но накрая винаги намират.

— Това е добре да се знае — заяви Екозар.

— Да, особено ако пътуваш много — добави Джоплая.

— Нямам намерение да пътувам дълго.

— Но ще дойдете на Летния събор на Зеландониите — подсети ги Джондалар.

— Разбира се, за Бракосъчетанието ни — отвърна Екозар, — а и искам пак да ви видя. — Усмихна се нерешително. — Много хубаво щеше да бъде, ако с Айла живеехте тук.

— Да. Надявам се вие двамата да обсъдите предложението ни — каза Даланар. — Знаеш, че тук винаги е било твой дом, Джондалар, а ние нямаме лечител, с изключение на Джерика, която не е обучена. Айла ще бъде съвсем на място. Можете да посетите майка ти и да се върнете с нас след Летния събор.

— Повярвай, ние сме благодарни за поканата ти, Даланар, и ще я обсъдим.

Айла хвърли поглед към Джоплая, затворила се в себе си. Харесваше тази жена, но бяха говорили повечето за повърхностни неща. Тя не можеше да надмогне болката от годежа на Джоплая — беше изпадала в подобно обстоятелство — и собственото й щастие беше постоянно напомняне за болката на другата жена. Беше започнала да харесва всички и беше доволна, че ще си тръгнат на следващата сутрин.

Най-много щяха да й липсват Джерика и Даланар с техните разгорещени „дискусии“. Макар и дребничка — ако Даланар протегнеше напред ръката си, тя можеше свободно да мине под нея — жената притежаваше непреклонна воля. Тя беше вожд на Пещерата, колкото и той и спореше на висок глас, когато мнението й се различаваше от неговото. Той я слушаше сериозен, но невинаги отстъпваше. Благоденствието на народа му беше първата му грижа и често поставяше проблемите за общо обсъждане, но повечето от решенията вземаше сам, както повечето вождове. Никога не търсеше, а просто вдъхваше уважение.

След първите няколко пъти, когато не бе разбрала добре, Айла бе започнала да харесва споровете им, без да си дава труд да крие усмивката си при вида на жената, дребна като дете, спореща разгорещено с едрия мъж. Най-много я изненадваше начинът, по който прекъсваха буйните спорове с една-единствена дума на нежност или започваха да говорят за нещо друго, като че ли допреди малко не се бяха хванали за гушите, и веднага след това да подновяват словесната си битка като най-люти врагове. Забравяха за споровете веднага след като ги бяха разрешили. Но, изглежда, се наслаждаваха на тези словесни битки, които въпреки разликата в ръстовете бяха битки между равни. Не само се обичаха, но и изпитваха дълбоко уважение един към друг.

* * *

Времето се затопляше и пролетта беше в разгара си, когато двамата отново тръгнаха на път. Даланар изпрати по тях поздрави на Деветата пещера на Зеландониите и отново им напомни за предложението си. Те се чувстваха добре при тях, но съчувствието на Айла към Джоплая не й позволяваше дори да помисли, че може да живее сред Ланзадониите. Щеше да бъде прекалено трудно и за двете, но то беше нещо, което не можеше да обясни на Джондалар.

Все пак той беше доловил особеното напрежение в отношенията на двете, въпреки че на пръв поглед изглеждаше, че се харесват една друга. Беше усетил различното поведение на Джоплая към него. Беше по-сдържана, не се шегуваше и закачаше, както бе правила. Но най-много се беше изненадал от силата на последната й прегръдка. Очите й се бяха напълнили със сълзи. Беше й напомнил, че не заминава на толкова дълго пътешествие, от каквото току-що се бе върнал, и ще се видят съвсем наскоро на Летния събор.

Бе почувствал облекчение при топлото посрещане на двама им и със сигурност щеше да обмисли предложението на Даланар, особено ако Зеландониите не приемеха Айла по същия начин. Беше хубаво да знаят, че винаги ще има място за тях, но колкото и да обичаше Даланар и Ланзадониите, дълбоко в сърцето му Зеландониите си оставаха неговият народ. Това беше мястото, където при възможност искаше да живее с Айла.

Накрая си тръгнаха и тя почувства, че от раменете й падна товар. Радваше се на затоплящото се въпреки дъждовете време и красотата на слънчевите дни не й позволи да остане дълго тъжна. Беше влюбена жена, тръгнала със своя любим на среща с народа му, където щеше да бъде новият й дом. Въпреки това се чувстваше раздвоена — пълна с надежда и безпокойство.

Беше добре позната на Джондалар земя и той възбудено поздравяваше всички забележителности, като често разказваше историята на някоя от тях. Минаха през проход между две планински вериги и тръгнаха срещу течението на река, която се виеше в, общо взето, вярната посока. Напуснаха я при извора й и прекосиха няколко широки реки, течащи от север на юг през ниска долина. След това се изкачиха върху обширен масив, покрит с вулкани, от които единият все още димеше, а останалите бяха спокойни. Пресичайки едно плато, минаха покрай няколко топли извора, от които водеше началото си някаква река.

— Сигурен съм, че това е началото на реката, която тече тъкмо пред Деветата пещера — каза той въодушевено. — Почти стигнахме, Айла. Ще си бъдем вкъщи, преди да е паднала нощта.

— Това ли са топлите лековити води, за които си ми разказвал?

— Да. Наричаме ги Лечебните води на Дони.

— Хайде да останем тук тази нощ — помоли тя.

— Но ние почти стигнахме. Почти сме в края на пътешествието си и отсъствах толкова дълго.

— Ето защо искам да прекараме нощта тук. Това е краят на пътешествието ни. Искам да се изкъпя в топла вода и да прекарам една последна нощ насаме с теб, преди да се срещнем с всичките ти роднини.

Джондалар я погледна и се усмихна.

— Права си. Какво е още една нощ, след всичкото това време? И това е последният път, когато ще бъдем сами. Освен това ми харесва да бъда с теб в близост до топли извори.

Издигнаха палатката си на място, което явно беше използвано и преди. На Айла се стори, че конете са възбудени, когато ги пуснаха да пасат свободно свежата трева по платото, но беше забелязала израслите наоколо млади листенца подбел и киселец. Приближи се да ги откъсне и откри няколко пролетни гъби, цветове на киселица и по-стари стръкчета. Върна се в лагера, напълнила предната част на туниката си като кошница с пресни зеленчуци и други деликатеси.

— Мисля, че си замислила пир — каза Джондалар.

— Идеята не е лоша. Видях гнездо, което ще се върна да проверя за яйца.

— А какво ще кажеш за това? — вдигна той една пъстърва. Тя се засмя доволно. — Стори ми се, че ги видях да плуват в потока, наточих една зелена пръчка и изкопах червейче, което нанизах на нея. Тази риба клъвна толкова бързо, като че ли само ме чакаше да го направя.

— Това определено е подготовка за пир.

— Можем все пак да почакаме, нали? — предложи той. — Имам намерение веднага да взема една топла баня. — Сините му очи бяха препълнени с мисъл за нея и събудиха отзивчивостта й.

— Чудесна идея! — Изпразни тя туниката си пред ямата за огнище и се хвърли в ръцете му.

 

 

Седяха заситени, доволни и напълно отпуснати един до друг малко встрани от огъня и наблюдаваха танца на искрите, извиващи се нагоре и изчезващи в нощта. Вълчо дремеше наблизо. Внезапно вдигна глава и наостри уши по посока на платото. До тях долетя високо цвилене с цяло гърло, което не им беше познато. Кобилата изхленчи издайнически в отговор, а Рейсър изцвили.

— В полето има непознат кон — скочи Айла. Нямаше луна и в тъмнината беше трудно да се види.

— Сега няма да успееш да го откриеш. Ще се опитам да намеря нещо, от което да направя факла.

Уини отново изхленчи, непознатият кон изцвили и те дочуха заглъхващ в нощта тропот от копита.

— Това реши въпроса — каза Джондалар. — Вече е твърде късно. Мисля, че тя си отиде, пленена от друг кон.

— Смятам, че този път ни напусна, защото го пожела. Стори ми се нервна и трябваше да й обърна повече внимание. Сега е сезонът й, Джондалар. Сигурна съм, че това беше жребец, и ми се струва, че и Рейсър отиде с тях. Той е все още твърде млад, но предполагам, че и други кобили са в сезона си и той ще бъде привлечен от тях.

— Много е тъмно вече, за да ги търсим сега, но аз познавам добре района. Ще можем да ги проследим утре сутрин.

— Последния път, когато я изведох, се появи кафявият жребец. Тогава тя сама се върна при мен и по-късно роди Рейсър. Мисля, че отиде, за да зачене отново — седна Айла до огъня. Погледна Джондалар и се усмихна. — Изглежда справедливо — и двете бременни по едно и също време.

Изминаха няколко мига, преди думите й да стигнат до съзнанието му.

— И двете… бременни… по едно и също време? Айла! Искаш да кажеш, че си бременна? Ще имаш бебе?

— Да — кимна тя. — Ще имам твоето бебе, Джондалар.

— Моето бебе? Ще имаш бебе от мен? Айла! Айла! — Вдигна я, завъртя я около себе си и след това я целуна. — Сигурна ли си? Искам да кажа, сигурна ли си, че ще имаш бебе? Духът би могъл да дойде от някой от мъжете в Пещерата на Даланар или дори от Лозадунаите… Все пак е добре, щом като желанието на Майката е такова.

— Лунният ми цикъл мина, без да кървя, и мисля, че съм бременна. Тази сутрин малко ми се повръщаше. Мисля, че го направихме, когато слязохме от глетчера. Твое бебе е, Джондалар. Сигурна съм. Не може да бъде на друг. Започна с твоята същност. Същността на мъжеството ти.

— Мое бебе? — Нежно я погледна той. Постави ръка на корема й. — Тук имаш мое бебе? Толкова много го исках! — Отвърна поглед и замига с очи. — Знаеш ли, че дори молих Майката за това?

— Нали ми беше казал, че Майката винаги ти дава това, за което я молиш, Джондалар? — Усмихна се тя на неговото и на своето щастие. — Кажи ми, за момче или момиче я помоли?

— Само за бебе, Айла. Без значение какво.

— В такъв случай няма да имаш нищо против, че този път ще се надявам на момиче.

Той поклати глава.

— Само твое бебе и може би мое.

* * *

— Бедата при преследване на коне е, че те се движат много по-бързо от нас — каза тя.

— Предполагам, че знаят къде отиват — отвърна Джондалар, — и познавам по-кратък път през билото на този хребет.

— А ако ги няма, където мислиш, че са?

— Ще се върнем обратно и отново ще хванем следата им, но дирите им водят в същата посока. Не се безпокой, Айла, ще ги намерим.

— Ще трябва, Джондалар. Минахме през толкова много. Не мога да я оставя сега да се върне в някой табун.

Той пое напред към едно закътано поле, където често бе виждал коне по-рано. Намериха ги там. Айла бързо разпозна приятелката си.

Слязоха с труд до дъното на затревената поляна и Джондалар наблюдаваше жената внимателно, страхувайки се, че прави повече, отколкото й е възможно. Тя подсвирна познатия сигнал.

Уини вдигна глава и препусна в галон към нея, последвана от огромен светъл жребец и друг един — кафяв и млад. Светлият жребец са обърна предизвикателно към младия, който побърза да се върне обратно. Макар и възбуден от присъствието на разгонени женски, не беше готов да се сблъска с опитния жребец от стадото заради собствената си майка. Джондалар изтича при Рейсър с копиехвъргача в ръка, готов да го защити от могъщото, превъзхождащо го животно, но младият жребец се защити сам с постъпката си. Светлият жребец свърна към отзивчивата кобила.

Айла стоеше, прегърнала шията на Уини, когато жребецът пристигна и се изправи на задните си крака, демонстрирайки цялата си мощ. Кобилата се отдръпна от жената и му отговори. Джондалар се приближи разтревожен, водейки Рейсър със здраво въже, вързано за оглавника.

— Опитай да й поставиш оглавника.

— Не. Ще трябва да лагеруваме тук през нощта. Тя още не е готова да тръгне. Те правят бебе, а Уини го иска. Ще й дам тази възможност.

Мъжът сви примирено рамене.

— Защо не? Няма за къде да бързаме. Можем да останем тук още известно време — съгласи се той, наблюдавайки как Рейсър се стреми към табуна. — Той също иска да се присъедини към останалите. Смяташ ли, че ще е безопасно, ако го пусна при тях?

— Не смятам, че ще отидат някъде другаде. Поляната е огромна и ако наистина се преместят, ще можем да се изкачим на високото и да видим накъде са тръгнали. За него може да е добре да прекара някой и друг ден сред други коне. Може да научи нещо от тях.

— Мисля, че си права — пусна оглавника и загледа как конят се отдалечава в галоп през полето. — Питам се, дали някога Рейсър ще бъде водач на табун? Дали ще споделя Удоволствията с всички кобили? — „И може би ще поставя началото на малки кончета, които ще растат в тях“ — помисли Джондалар.

— Ние също бихме могли да потърсим място за лагер и да се настаним удобно — предложи тя. — Мисля да убием нещо за ядене. В дърветата покрай потока може да има гъски.

— Много е лошо, че тук няма топли извори — каза младият мъж. — Изненадващо е колко отпускащо действа топлата баня.

 

 

Айла погледна надолу в бездната към безкрайната водна шир. Отсреща, докъдето стигаше погледът й, се простираха обширни зелени равнини. Наблизо се намираше позната планинска ливада с малка пещера в скалната стена в края й. Пред стената растяха лешникови храсти и закриваха входа.

Беше я страх. Навън от пещерата валеше сняг и затрупваше входа, но когато тя разбута храстите встрани и излезе навън, разбра, че е пролет. Цъфтяха цветя и пееха птици. Навсякъде избуяваше нов живот. От пещерата долетя силен вик на новородено.

Следваше някого надолу по планината и на бедрото си носеше бебе, увито в походно покривало. Този пред нея накуцваше, помагаше си с тояга и на гърба си носеше нещо завито в плащ. Беше Креб, пазещ новороденото й. Вървяха, както им се струваше от векове, прекосявайки планини и обширни равнини, докато стигнаха долина със закътана, обрасла с трева поляна. Тя често бе посещавана от коне.

Креб спря, свали издутия плащ и го остави на земята. На нея се стори, че отвътре се подаде бялото на кост, но от плаща изскочи кафяв млад кон и изтича към една сиво-кафяво жълта кобила. Айла свирна на кобилата, но тя се отдалечи, галопирайки до светъл жребец.

Креб се обърна и й махна с ръка, но тя не можа да разбере жеста му. Беше някакъв ежедневен език, който тя не знаеше. Той отново направи знак: „Ела, ще стигнем, преди да се е стъмнило.“

Намираше се в дълъг тунел, навътре в пещера. Пред нея блещукаше светлинка. Беше изходът за навън. Изкачваше се по стръмна пътека покрай стена от млечнобяла скала и следваше мъж, крачещ с дълги, нетърпеливи стъпки. Тя познаваше мястото и побърза, за да го настигне.

— Чакай! Чакай ме! Идвам! — извика високо.

 

 

— Айла! Айла! — разтърсваше я Джондалар. — Лош сън ли сънуваше?

— Странен, но не лош — отвърна тя. Стана, усети пристъп на гадене и легна отново, надявайки се да премине.

Той замахна с кожената постеля към светлия жребец, а Вълчо изджавка, за да го пришпори, докато Айла нахлузи оглавника върху главата на Уини. Бяха натоварили кобилата с малко багаж. Рейсър, вързан здраво за едно дърво, беше поел по-голямата част от товара.

Жената скочи върху гърба на кобилата и препусна, насочвайки се към края на дългата поляна. Жребецът ги последва, но забави бяг, когато се отдалечи от останалите кобили. Накрая спря, изправи се на задните си крака и изцвили, зовейки Уини. Изправи се отново и препусна назад към табуна. Няколко жребци вече се бяха опитали да се възползват от отсъствието му. Приближи и се изправи на задни крака, цвилейки предизвикателно.

Айла продължи да язди върху Уини, но намали скоростта на бързия галоп. Чу зад себе си тропот на копита, спря и изчака Джондалар и Рейсър с Вълчо по петите им.

— Ако бързаме, ще успеем да стигнем, преди да се е стъмнило — каза той.

Айла и Уини го последваха. Тя имаше странното усещане, че го е правила и преди.

Яздеха в спокойно темпо.

— Мисля, че сега и двете ще имаме бебета — обади се тя, — и то втори, а преди и двете имахме синове. Намирам го за добре. Ще изкараме заедно това време.

— Ще има много хора, с които ще можеш да изкараш бременността си.

— Сигурна съм, че си прав, но ще бъде хубаво да я изкарам с Уини, защото и двете забременяхме по време на това пътешествие. Все пак тя е много по-млада от мен. Аз съм стара, за да имам бебе.

— Не си толкова стара, Айла. Аз съм старецът.

— Тази година станах на деветнадесет. Това е много за бебе.

— Аз съм много по-стар. Вече преминах двадесет и три. Късно е за мъж да установява свое собствено огнище за пръв път. Даваш ли си сметка, че съм отсъствал пет години? Чудя се дали ще има някой, който да си спомни за мен.

— Ще си спомнят, разбира се. Даланар изобщо не се затрудни, както и Джоплая — увери го тя. „Всички ще го познаят — помисли тя, — но никой няма да познава мен.“

— Виж! Виж тези скали, ей там. Точно зад завоя на реката. Там убих за пръв път — пришпори той Рейсър. — Беше един голям елен. Не зная от какво се страхувах повече — дали от големите му рога или да не пропусна и се върна вкъщи с празни ръце.

Айла се усмихна на спомена му, но самата тя нямаше какво да помни. Отново щеше да бъде непозната. Всички щяха да я зяпат, да разпитват за странния й акцент и откъде е дошла.

— Един път тук проведохме Летния си събор — посочи Джондалар. — Из цялото място бяха изградени огнища. Беше първият ми събор, след като бях станал мъж. О, как се перчех, опитвайки се да изглеждам възрастен, но много се страхувах, че никоя млада жена няма да ме покани на Първия си обред. Предполагам, че не е имало защо да се тревожа. Бях поканен на три и това още повече ме уплаши.

— Там има няколко човека, които ни наблюдават, Джондалар.

— Това е Четиринадесетата пещера — помаха той с ръка. Никой не му върна поздрава. Вместо това се скриха под силно издадена напред козирка.

— Сигурно е заради конете.

— Ще свикнат с тях — намръщи се той и поклати глава.

„Разчитам на това — помисли Айла, — а също и с мен. Единственото познато ми нещо тук ще бъде Джондалар.“

— Айла! Ето я! — извика той. — Деветата пещера на Зеландониите!

Тя погледна в посоката, накъдето й сочеше, и усети, че пребледнява.

— Винаги се открива много лесно по оголената скала на върха. Виж там, където изглежда, че камъкът й е готов да падне. Но няма да стане, освен ако не се срути всичко — обърна се Джондалар към нея. — Айла, болна ли си? Толкова си бледа.

— Виждала съм това място и преди, Джондалар — спря тя.

— Не може да бъде. Ти никога досега не си била тук. Внезапно се досети: „Това е пещерата от съня ми. Този, който бе предизвикан от спомена за Креб. Сега вече зная, какво се опитваше да ми каже.“

— Казах ти, че тотемът ми те е предназначил за мен и те е изпратил да дойдеш и да ме вземеш. Той искаше да ме доведеш вкъщи, мястото, където духът на моя Пещерен лъв ще е щастлив. Аз също пристигнах в своя дом, Джондалар. Твоят дом е мой дом.

Той се усмихна, но преди да успее да отговори, дочуха глас, викащ името му: „Джондалар! Джондалар!“

Погледнаха нагоре по пътеката, водеща към надвиснала канара, и видяха млада жена.

— Мамо! Ела бързо — крещеше тя. — Джондалар се върна! Джондалар си е вкъщи!

„А също и аз“ — помисли Айла.