Джийн М. Оел
Айла през равнината (5)

4

Придържаха се близо до реката по пътя си. Джондалар беше почти сигурен, че реката прави завой на изток. Ако водният път променяше посоката си, тук те би трябвало да го изоставят заедно със сигурността да се следва една точно определена посока и да тръгнат напреко през равнината, а той искаше да е сигурен, че точно това е мястото.

Имаше няколко места, където можеха да спрат за през нощта, но поглеждайки често картата, Джондалар търсеше мястото за бивак, което му беше посочил Талут. То беше използувано редовно и той се надяваше, че е някъде наблизо, но на картата бяха отбелязани само общите посоки и знаци и тя, меко казано, не беше точна. Мястото за бивак беше набързо надраскано на плочката от слонова кост по време на обясненията, които беше получил, за да му напомня за тях, и не беше точно обозначение на маршрута им.

Когато брегът продължи да се издига и разстила, те се придържаха към високата част на терена заради широкия изглед, който се откриваше от него, макар че се отдалечаваха от реката. Долу, близко до реката, едно езеро се превръщаше в тресавище. Беше се образувало като странично ухо на реката, която лъкатушеше наляво и надясно, както се получаваше при всяка течаща вода, когато преминава през открита местност. Ухото се затваряше и се пълнеше с вода, като образуваше малко езеро, което се откъсваме от реката, когато тя променяше посоката си. Поради прекъсването на притока на вода то беше започнало да пресъхва. След време зеленото блато щеше да се превърне в тучна ливада.

Джондалар понечи да вземе едно копие, когато от горичката изскочи лос и навлезе във водата, но животното беше извън обсега дори на копиехвъргача му, а и щеше да е трудно да го измъкнат от тресавището. Айла наблюдаваше как спокойното животно с огромните рога навлиза в блатото. То вдигаше високо дългите си крака, шляпаше с широките си копита, които го предпазваха да не затъне в тинестото дъно, докато водата достигна хълбоците му. После потопи главата си и я издигна над водата, с уста, пълна с водна леща и водорасли. Водните птици, сгушени в тръстиката, не му обърнаха никакво внимание.

Извън блатото сухи склонове с оврази и изсечени брегове осигуряваха скрити кътчета за такива растения като сладка трева, коприва и туфи мъхнати бурени с листа като миши уши и малки бели цветчета. Айла развърза прашката си и приготви няколко обли камъка. Подобно място имаше в далечния край на нейната долина, където тя често беше наблюдавала и ловувала огромните земни степни къртици. С една-две от тях ставаше добра манджа.

Тяхната любима среда беше насеченият терен, водещ към открити поляни. Богатството от семена от близките ливади, скрити на сигурни места под земята, докато къртиците спяха зимен сън, им служеха за прехрана през пролетта, когато се размножаваха, така че с появяването на новите растения те раждаха своите малки. Богатите на белтъчини запаси бяха от основно значение за израстването на малките, преди да е дошла зимата. Обаче къртиците не обичаха да се появяват, когато преминаваха хора, а Вълчо, изглежда, не беше способен или не желаеше да ги изкарва от дупките им.

С напредването им на юг огромната гранитна платформа под широката равнина, която се простираше далеч на изток, се снижаваше и се превръщаше в редуващи се хълмове. Някога, преди много епохи, територията, през която преминаваха, се е състояла от планини, които отдавна се бяха разрушили. Основите им бяха солиден скален щит, който беше устоял. Върху древния масив се беше образувала нова скала, но седиментният пласт все още биваше пробиван от зъбери на първоначалните планини.

През периода, в който мамутите пасяха из степта, тревите и билките, подобно на животните в тази древна земя, не само обилно избуяваха, но поразяваха с многообразието си и неочакваните съчетания. За разлика от по-късните степи тези не бяха подредени по широки пояси с определени ограничени видове растителност според температурата и климата. Вместо това те представляваха сложна мозайка от богато разнообразие на растения, в което влизаха много разновидности трева, билки и храсти.

Добре напоявана долинка, високопланинска ливада, било или малък овраг, всички предразполагаха към богата растителност. На южен склон можеше да се приютят растения, типични за топлия климат, които бяха изненадващо различни от пригодилата се към студа растителност на северния склон на същия хълм.

Почвата на набразденото плато, което пресичаха, беше бедна и тревната покривка рядка и ниска. Вятърът беше издълбал по-дълбоки оврази, а пътят на реката се беше превърнал в сухи пясъчни дюни.

Пеещите полевки и безопашатите зайци, които през по-късните епохи се срещаха само във високопланински райони, събираха храна за зимата. Тъй като не изпадаха в зимен сън, те изграждаха тунели и гнезда под снежните преспи, които се образуваха в процепите и празнините на подветрените страни на скалите, и се изхранваха със складираната там храна. Вълчо проследи дребните гризачи и ги подгони, но Айла не си направи труд да изважда прашката. Те бяха твърде малки, за да послужат за храна на хората, освен ако бъдат убити в голямо количество.

Арктическите билки, които вирееха добре в по-влажната северна земя на блата и тресавища, се радваха на допълнителната влага от топящите се преспи през пролетта и израстваха в необичайно съчетание с малките твърди алпийски храсти на оголени скали и обрулени от вятъра върхове. Арктическият бял очеболец беше намерил подслон от вятъра в същите тези дупки и ниши, предпочитани от безопашатите зайци, докато по откритите повърхности възглавнички от мъх с пурпурни или розови цветчета образуваха плетеници от разлистени стъбла под ударите на студените сухи ветрове. До тях планински омайничета се бяха вкопчили в скалистите зъбери и хълмове на тази обрулена падина също както по планинските склонове. Ниските им, вечнозелени клончета с дребни листа и единични жълти цветове се бяха пръснали на гъсти туфи.

Айла усети финия аромат на розовата мухоловка, която току-що беше разцъфнала. Това й даде да разбере, че става късно, и тя хвърли поглед към слънцето, което се снижаваше на запад, за да се увери в това, което обонянието й установи.

Лепкавите цветове се отваряха през нощта, за да станат рай за насекомите — нощни пеперуди и мухи, които в замяна на това разнасяха цветния им прашец. Те имаха малка стойност като храна или лекарства, но приятният аромат на цветовете я радваше и на нея й мина през ума да понабере от тях. Но вече се свечеряваше и тя не искаше да спира. Скоро трябваше да направят бивак, помисли си тя, особено ако иска да приготви яденето, преди да се е стъмнило.

Тя видя синьо моравите същински съсънки, изправени и красиви. Всяко цвете се извисяваше от разстлани листа, покрити с фини косъмчета, и без да иска се замисли за лечебните му свойства — изсушеното растение помагаше срещу главоболие и родилни спазми, но тя се радваше на красотата му не по-малко отколкото на полезността му. Когато пред погледа й попаднаха алпийски богородички с дълги тънки венчелистчета в жълто и виолетово, показващи се от розетки копринени листа, покрити с мъх, тя изпита желание да набере от тях и от други цветя просто така, за да им се радва. Но къде ще ги сложи?

Джондалар вече се чудеше дали не са подминали отбелязаната площадка за бивак, или дали не са по-далеч от нея, отколкото предполагаше. С неохота стигаше до заключението, че скоро ще трябва да направят бивак, а площадката ще я търсят утре. С това и необходимостта да ловуват сигурно ще загубят още един ден, а той не мислеше, че могат да си позволят да загубят толкова много дни. Беше потънал в мислите си, все още се тревожеше дали са взели правилното решение, като са продължили на юг, представяше си какво може да им докара това на главите и не обръщаше внимание на врявата на един хълм вдясно от тях. Беше забелязал само, че вероятно глутница хиени бяха докопали плячка.

Независимо че често ядяха мърша и когато бяха гладни се задоволяваха с най-разложените трупове, големите хиени със силните си челюсти, трошащи кости, бяха и опитни ловци. Бяха убили едногодишно бизонче. Липсата му на опит с хищниците му беше струвало живота. Наблизо се навъртаха още няколко бизони, явно в безопасност, след като един беше принесен в жертва, и миризмата на кръв ги караше да мучат неспокойно.

За разлика от мамутите и степните коне, които не бяха особено големи представители на родовете си, бизоните бяха гиганти. Този, който беше наблизо, достигаше повече от два метра, имаше широк гръден кош и плещи, макар че хълбоците му, бяха почти грациозни. Копитата му бяха малки, пригодени да бягат много бързо по твърда суха земя и той избягваше тресавище, където можеше да затъне. Голямата му глава беше защитена от масивни дълги черни рога, които достигаха почти два метра широчина и се извиваха навън, след това нагоре. Тъмнокафявата му козина беше плътна и тежка, особено на гърдите и плещите. Бизоните имаха навика да се изправят лице с лице срещу мразовитите ветрове и бяха по-добре защитени отпред, където козината им падаше на ресни, дълги почти осемдесет сантиметра, но дори и късите им опашки бяха покрити с козина.

Макар че са тревопасни, отделните видове не ядат една и съща храна. Те имат различни храносмилателни системи или различни навици. Наситените с целулоза стъбла, с които се прехранват конете и мамутите, не са достатъчни за бизоните и другите преживни. Те се нуждаят от дълги стръкове трева и листа, които са по-богати на протеини, а бизоните предпочитат късата, по-хранителна трева на сухите райони. Те навлизат в степните областите със средно висока и висока трева, когато търсят свежа, което става през пролетта, когато тя избуява заедно с билките, а това е периодът, когато растат костите и рогата им. Дългата, влажна зелена пролет на предледниковата степ дава на бизоните, както и на няколко други животни, дълъг годишен период за растеж, в резултат на който те достигат внушителните си пропорции.

Джондалар беше потънал в мрачни мисли и му трябваха няколко мига, докато оцени възможностите, които му даваше сцената на хълма. Айла посегна да вземе копиехвъргача и късо копие с намерението да убие бизон, но после реши да предприеме нещо по-различно.

— Хей! Хей! Махайте се! Хайде, изчезвайте, мръсни животни! Да ви няма! — викаше тя, препускайки с Уини към тях и изстрелвайки камъни с прашката си. Вълчо беше плътно до нея с много доволен вид и виеше по отстъпващата глутница.

Няколко болезнени изквичавания показаха, че камъните на Айла са стигнали целта си, макар че тя контролираше силата на оръжието си и се целеше там, където нямаше опасност за живота на хиените. Да беше поискала, камъните й можеха да бъдат смъртоносни — щеше да убие хиена за първи път, но нямаше такова намерение.

— Айла, какво правиш? — попита Джондалар, препускайки към нея, докато тя се връщаше при бизона, който хиените бяха разкъсали.

— Прогонвам тези мръсни, гадни хиени — отговори тя, макар че това беше очевидно.

— Но защо?

— Защото имаха намерението да си поделят с нас този бизон — отговори тя.

— Аз току-що се канех да нападна един от онези, които са наблизо — каза Джондалар.

— Не ни трябва цял бизон, освен ако не възнамеряваме да изсушим месото, а този е млад и месото му е крехко. Другите наоколо са предимно стари животни с жилаво месо — каза тя и се смъкна от Уини, за да прогони Вълчо от проснатото животно.

Джондалар разгледа по-внимателно гигантските бизони, които също се бяха отдръпнали от подвикванията на Айла, а после проснатото младо животно.

— Права си. Това е мъжко стадо и малкото, изглежда, че скоро е напуснало майчиното си стадо и се е присъединило към мъжкото. Тепърва е имало още какво да усвоява.

— Скоро са го нападнали — заяви Айла, след като го проучи. — Разкъсали са само врата, корема и малко от хълбока. Можем да вземем каквото ни трябва и да им оставим останалото. Така няма да си губим времето в преследване на някой от другите бизони. Те бягат бързо и могат да се измъкнат. Стори ми се, че видях едно място надолу по реката, което може да е било бивак. Ако е този, който търсим, ще има достатъчно време да приготвя нещо вкусно от всичката храна, която сме събрали, и това месо.

Тя вече разрязваше кожата от стомаха нагоре към хълбока, преди още Джондалар да беше осъзнал думите й. Всичко беше станало много бързо, но изведнъж тревогите му, че ще загубят още един ден в лов и търсене на бивака, изчезнаха.

— Айла, ти си чудесна! — каза той, усмихвайки се, докато слизаше от младия жребец. Измъкна остър кремъчен нож, набит в дръжка от бивник, от твърда кания от необработена кожа, прикрепена към колана му, и се зае да й помага в изрязването на частите, които им трябваха. — Ето, точно това обожавам у теб. Винаги си пълна с изненади, които се превръщат в добри идеи. Я да изрежем и езика. Е, жалко, че са докопали черния дроб, ама какво да се прави, в края на краищата това си е тяхна плячка.

— Не ме интересува дали е тяхна — каза тя, — стига да е прясна. Достатъчно са ме грабили и нямам нищо против да си го върна на тези досадни животни. Мразя хиените!

— Така ли? Никога не съм те чул да говориш така за други животни, дори за лакомците, а те налитат на мърша и са по-злобни и миришат още по-лошо.

Глутницата хиени се прокрадваше към бизона, с който смяташе да си устрои пиршество, като изразяваше със зъбене и виене яда си. Айла отново им метна няколко камъка, за да ги прогони. Една от хиените изви, после няколко други се изкискаха така, че кожата й настръхна. Докато хиените се опитваха отново да проверят възможностите на прашката на Айла, тя и Джондалар вече бяха взели това, което им трябваше.

Тръгнаха с конете надолу по един овраг към реката. Напред яздеше жената. Хиените незабавно се върнаха при изоставения труп и започнаха отново да го разкъсват.

Знаците, които тя беше видяла, не бяха самият бивак, а маркировка, показваща пътя. В купчините камъни бяха скрити дажби суха храна в случай на неотложна нужда, няколко сечива, дъска с дупка и пръчка за запалване на огън и суха трева и една доста втвърдена козина, от която бяха изпадали ивици козина. Тя все още можеше да бъде някаква защита срещу студа, но трябваше да бъде подменена. Към върха на пирамидата здраво беше затиснат с камъни счупен бивник, чийто връх сочеше към голям валун, наполовина потопен в средата на реката. На него беше изрисувана с червена боя хоризонтална диамантена форма с двойно изрисуван V-образен ъгъл в десния край, образуващ фигура сочеща надолу по течението.

След като оставиха всичко точно така, както го намериха те тръгнаха по течението на реката, докато откриха втора пирамида от камъни с малък бивник, сочещ навътре към земята към малка поляна, заобиколена от брези и елши примесени с няколко борчета. От там видяха трета каменна пирамида и когато стигнаха при нея, откриха малък извор, бистра искряща вода. Вътре в тази пирамида също бяха оставени хранителни дажби и сечива и голямо кожено покривало, също кораво, но от него можеше да се направи палатка или навес. Зад пирамидата, до кръг от камъни, които ограждаха черно плитко огнище, имаше купчина съчки и дървени отломъци, събрани от реката, докато тя ги е влачила.

— Добре е човек да знае за това място — каза Джондалар. — Радвам се, че няма да се налага да използваме припасите си, но ако живеех в този район и трябваше да ги използваме, щеше да ми е спокойно, като знам за това тук.

— Да, това е много добре — каза Айла, радвайки се на предвидливостта на онези, които бяха устроили бивака.

Те бързо свалиха кошниците и юздите от конете, навиха каишите и дебелите въжета, които ги крепяха, и пуснаха животните да пасат и да почиват. Усмихнаха се, като видяха как Рейсър моментално се търкулна по гръб на тревата, като че ли нещо го сърби и не може да се стърпи да не се почеше.

— И на мен ми е горещо и ме сърби — каза Айла, като развърза каишките от горната страна на обувките си, събу ги и ги хвърли настрана. Разхлаби колана си, на който бяха закачени кания за нож и кесийки, свали една огърлица от мъниста от слонова кост, на която беше закачена украсена торбичка, свали туниката и покривалата на краката си и се втурна към водата, а Вълчо подскачаше зад нея.

— Идваш ли?

— По-късно — отговори Джондалар. — Предпочитам да изчакам, докато се оправя с дървата, за да не замъкна прах и кора в леглото със себе си.

Айла скоро се върна, облече туниката и покривалата, които носеше вечер, но си сложи колана и огърлицата. Джондалар беше разопаковал багажа и тя се присъедини към него, за да направят бивака. Вече си бяха изработили модел на съвместна работа, в който постигаха пълен синхрон без излишни умувания. Вдигнаха шатрата, като разстлаха овално покривало на земята, забиха тънки дървени колчета, които трябваше да крепят платнище от няколко съшити кожи. Коничната шатра имаше заоблени страни и отвор в горния край, през който да излиза димът, ако трябваше да палят огън вътре, макар че рядко го правеха.

Отвътре беше пришито допълнително платнище, с което да затварят дупката за дима, ако поискат.

Към дъното на шатрата имаше завързани въжета, за да я държат за колчетата в земята. При силен вятър подът на шатрата можеше да се завързва за покривалото с допълнителни въжета, входното покривало също здраво се завързваше. Носеха със себе си втори покрив, за да правят по-добре изолирана двустенна шатра, макар че това рядко им се налагаше засега.

Разстлаха спалните си козини, като ги разположиха по дължината на овала, което оставяше точно толкова място, колкото им беше необходимо да наместят покрай стените пътническите кошници и други принадлежности и Вълчо да се свие в краката им, ако времето беше лошо. Отначало ползваха две отделни завивки, но бързо успяха да ги съчетаят в една, за да спят заедно. Щом шатрата стана готова, Джондалар отиде да събере дърва, които да остави вместо тези, които щяха да изгорят, а Айла се зае да приготвя яденето.

Макар че знаеше как да запали огън с приспособлението за запалване в пирамидата, като върти между дланите си пръчката, опряна в дъсчицата, за да се получи искра, Айла знаеше и друг начин за палене на огън. Докато живееше сама в своята долина, тя беше направила едно откритие. Случайно беше взела парче железен пирит от камъните, разхвърлени покрай потока, и го беше използувала като чук, когато си правеше нови сечива от кремък. Ударът на железния пирит по кремъка беше произвел продължителна искра, която обгори крака й, но тя, която често беше палила огън, веднага разбра ползата от това.

Отначало трябваше да направи няколко опита, но отдавна вече беше овладяла най-добрия начин за използване на железния пирит. Сега вече можеше да запали огън по-бързо, от когото и да е с пръчка и дъсчица. Когато Джондалар видя това за първи път, той просто не можеше да повярва на очите си. Това истинско чудо допринесе за приемането й в Лъвския бивак, когато Талут поиска от него да я осинови Хората от Лъвския бивак помислиха, че е използвала магия.

Айла също мислеше, че е станала магия, но вярваше, че тя е в железния пирит, а не в нея. Преди да напуснат за последен път долината, тя и Джондалар събраха колкото можаха 70 сиво-жълтеникавите метализирани камъни, защото не знаеха дали ще ги намерят другаде. Дадоха една част на Лъвския бивак, а друга на Мамутоите, но им останаха много. Джондалар искаше да ги раздели със своя народ. Способността да палиш огън бързо може да е изключително полезна за много цели.

В пръстена от камъни младата жена натрупа малка купчинка много сухи парчета от кора и мъх за прахан, а до нея направи друга купчинка съчки и трески за подпалки. Наблизо имаше суха шума от струпаните дърва. Като клекна много близо до праханта, Айла хвана парче железен пирит под ъгъл, за който знаеше, че ще даде най-добър резултат, после удари магическия жълтеникав камък по средата, където се беше образувал жлеб от честа употреба, с парче кремък. От камъка изскочи ярка, продължителна искра и се лепна за праханта, която започна да пуши. Тя бързо я обгърна с ръка и започна леко да духа. Грейна червено въгленче, от което изскачаха искри като слънчева светлина. Едно второ подухване роди малък пламък. Тя прибави клонки и трески и когато пламъкът потръгна, сложи един сух клон.

Когато Джондалар се върна, Айла вече беше поставила в огъня да се нагорещяват няколко заоблени камъка, събрани от сухо дере край реката, на пламъците се печеше хубаво парче бизонско месо и външният му слой сланина цвърчеше. Беше измила корени на хвощ и ги режеше заедно с друг бял, наситен със скорбяла корен с тъмнокафява кожа, който тя наричаше земна ядка. Приготвяше ги да ги сложи в плътно изплетена водонепромокаема кошница, наполовина пълна с вода, където ги очакваше богатият на мазнина бизонски език. До нея имаше малка купчинка диви моркови. Високият мъж постави дървата на земята.

— Ммм, че хубаво мирише! — каза той. — Какво приготвяш?

— Пека бизонското месо, но то ще е повече за пътуването. Лесно е за ядене по пътя. За вечеря и за закуска приготвям супа от езика и зеленчуци и малкото парче, което ни остана от Лагера на Перестата трева.

Тя измъкна горещия камък от огъня с една пръчка и избърса пепелта с разлистено клонче. След това взе втора пръчка и като използваше двете като маша, повдигна камъка и го пусна във водата с езика. Той зацвърча и започна да изпуска пара, докато отдаваше топлината си на водата. Тя бързо пусна още няколко камъка в кошницата-гърне, прибави няколко листа, които беше нарязала, и я захлупи с капак.

— А какво слагаш в супата?

Айла се усмихна. Той винаги искаше да знае подробностите в нейното готвене, дори билките, които използваше, когато правеше чай. Това беше още една от характерните му черти, която я удивяваше, защото нямаше мъж в Клана, който да проявява такъв интерес, дори и да е любопитен, към това, което знаят жените.

— Освен тези корени ще прибавя зеленото на хвоща, грудките, листата и цветчетата на онзи зелен лук, резенчета обелени стъбла на паламида, грахчета от шушулките млечен фий, а току-що поставих малко листа от градински чай и мащерка за аромат. Освен това може би ще сложа малко подбел, защото той придава особен киселичък вкус. Ако се приближим към Беранско море, може да успеем да се сдобием със сол. Винаги я имахме, когато живеехме с Клана — подметна тя. — Мисля да счукам малко от хряна, който намерих тази сутрин, за печеното. Научих се на това на Лятната среща. Той е лютив и се слага по малко, но придава на месото пикантен вкус. Сигурно ще ти хареса.

— А тези листа за какво са? — попита той, посочвайки една връзка, която тя беше набрала, но не спомена. Той искаше да знае какво използуваше тя, когато приготвя храната. Харесваше готвенето й, но то беше необичайно. Ястията й имаха някои вкусове и аромати, които съвсем не бяха като вкусовете и ароматите, с който беше израснал.

— Това е сладка трева, с която ще увия печеното, когато го извадя от огъня. Когато изстине в нея, става вкусно. — Тя помълча замислено. — Може да поръся печеното с малко дървесна пепел — и тя придава малко солен вкус. После може да поставя малко от печеното в супата за цвят и вкус. За утре сутринта ще бъде добре да сваря малко от зърната, които донесохме. Ще остане и от езика, но ще го увия в листа и ще го поставя в съда за съхраняване на месо за по-нататък. В него има достатъчно място, нищо че там е суровото месо, включително това, което е за Вълчо. Докато нощите са студени, то ще се запази доста време.

— Приготвила си много вкусни неща. Просто нямам търпение да ги опитам — каза Джондалар, усмихвайки се с очакване и още нещо, както си помисли Айла. — Между другото, имаш ли свободна кошница, която мога да използувам?

— Да, но за какво?

— Ще ти кажа, като се върна — отговори той, усмихвайки се на тайната си.

Айла обърна печеното, после махна камъните и прибави други горещи към супата. Докато се приготвяше храната, тя отдели билките за „прогонване на Вълчо“ от онези, които бяха за нея. Счука част от хряна за яденето, а останалият започна да стрива заедно с други груби остри билки със силна миризма, които беше събрала тази сутрин, като се опитваше да получи най-гадната комбинация, която можеше да си представи. Мислеше, че хрянът ще има най-силен ефект, но и силният аромат на пелина можеше да свърши работа.

В мислите й постоянно се въртеше едно от растенията, които беше отделила. „Радвам се, че го намерих — каза си тя. — Нямам достатъчно от билките, които ми трябват за сутрешния чай до края на Пътешествието. Ще трябва да потърся още по пътя, за да съм сигурна, че няма да забременея, особено като съм толкова често с Джондалар.“ Тя се усмихна при тази мисъл.

„Сигурна съм, че така се зачеват бебетата, независимо какво говорят хората за духове. Мисля, че за това мъжете искат да пъхат органа си в това място, откъдето излизат бебетата, и затова и жените искат това. И затова Майката е направила това Своя Дар на Удоволствията. Дарът на живота също е от Нея и Тя иска на нейните деца да им е приятно, когато правят нов живот, още повече че раждането не е лесно. Жените може да не поискат да раждат, ако Майката не им е създала Дара на Удоволствията. Бебетата са чудесни, но жената не го знае, докато не роди.“ Айла не споделяше с никого своите мисли за зачеването на живота, докато научаваше за Мут, Великата Земя Майка, от Мамут, стария учител на Лъвския бивак.

Но Брод не беше удоволствие за мен — спомни си тя. — Беше ми противно, когато ме насили, но сега съм сигурна, че Дърк е бил заченат по този начин. Никой не вярваше, че някога ще родя. Мислеха, че тотемът ми на Пещерен лъв е твърде силен, за да бъде преодолян от тотема на мъжки ух. Всички бяха изненадани. Но това стана едва след като Брод започна да ме насилва и аз видях в лицето на бебето ми неговите черти. Само той е бил този, който е накарал Дърк да се развие вътре в мен. Моят тотем знаеше колко много искам да си имам дете — може би и Майката е знаела. Може би това е бил единственият начин. Мамут казваше, че знаем, че Удоволствията са Дар от Майката, защото те са много мощни. Много е трудно да им се съпротивляваш. Той казваше, че за мъжете това даже е още по-трудно, отколкото за жените.

Ето как стана с онзи тъмночервен женски мамут. Всички мъжкари я искаха, но тя не ги желаеше. Искаше да дочака своя голям мъжкар. Затова ли Брод не ме оставяше? Макар и да ме е мразил, Дарът на Удоволствията от Майката е бил по-силен от омразата му?

Може и да е така, но не мисля, че го е направил само заради Удоволствията. Могъл е да ги получи от собствената си другарка или от която и да е жена, която пожелае. Мисля, че е знаел колко ненавиждам това и това е увеличило още Удоволствията му. Брод може да е заченал бебе в мен — или може би Пещерният лъв е позволил да бъде победен, защото е знаел колко силно съм искала да имам бебе — но Брод можеше да ми даде само своя орган. Той не можеше да ми даде Дара на Удоволствията от Майката. Само Джондалар може това.

В Нейния Дар сигурна има нещо повече, освен Удоволствията. Ако Тя е искала само да даде на Своите деца Дара на Удоволствията, защо би го сложила в това място, откъдето се раждат децата? Едно място на Удоволствията би могло да бъде, където и да е. Моите не са там, където са тези на Джондалар. Неговите Удоволствия идват, когато той е вътре в мен, но моето е в онова друго място. Когато той ми прави Удоволствие там, всичко е прекрасно, вътре в мен и навсякъде. Тогава искам да го чувствувам вътре в мен. Не бих искала да имам вътре място на Удоволствие. Когато съм много чувствителна, Джондалар трябва да е много нежен, иначе може да ме заболи, а раждането не е никак нежно. Ако мястото на Удоволствие на жената е вътре в нея, то тогава раждането ще стане още по-трудно, а то и без това е достатъчно трудно.

„Как така Джондалар винаги знае какво точно да направи? Той знаеше как да ми прави Удоволствия, преди аз да знам какво са те. Мисля, че и онзи голям мамут е знаел как да прави Удоволствия на хубавичката червеникава женска. Струва ми се, че тя издаде онзи силен нисък звук, защото той я е накарал да ги почувствува и затова цялата й фамилия толкова се радваше за нея.“

Мислите на Айла й причиниха гъделичкания и затопляне. Тя хвърли поглед към дръвчетата, където Джондалар се беше скрил, чудейки се кога ли ще се върне.

„Но едно бебе не се зачева всеки път, когато се започнат Удоволствия. Може би наистина са необходими и духовете. Дали са тотемните духове на мъжете от Клана или същността на мъжкия дух, който Майката взима и дава на жената, всичко си започва от момента, в който мъжът вкара своя орган и остави вътре семето си. Ето така Тя дава дете на жената, не с духове, а с Нейния Дар за Удоволствие. Но Тя е тази, която решава кое мъжко семе ще зачене нов живот и кога той ще започне.

Но ако Майката е решила, защо тогава лекарството на Иза предпазва жената от забременяване? Може би то не пропуска семето на мъжа или неговият дух да се смеси с женския. Иза не знаеше как действува то, но то, изглежда, наистина е ефикасно повечето пъти.

Би ми се искало да се зачене бебе, когато Джондалар споделя Удоволствия с мен. Много ми се иска да имам бебе и то такова, което да е част от него. От неговото семе или от неговия дух. Но той е прав. Трябва да изчакаме. Толкова ми беше трудно да родя Дърк. Ако я нямаше Иза, какво ли щях да правя? Би ми се искало около мен да има хора, които да знаят как да ми помогнат.

Ще продължавам да пия чая на Иза всяка сутрин и нищо няма да казвам. Тя беше права. И не бива да разправям много-много, че бебетата се зачеват от мъжкия орган. Джондалар толкова се разтревожи, когато му споменах за това, та реши, че трябва да спрем да споделяме Удоволствия. Ако поне още не мога да имам бебе, то искам да Поделям Удоволствия с него.

Както го правеха онези мамути. Това ли правеше големият мамут? Правеше бебе на тъмночервената женска. Толкова беше чудесно да споделяш Удоволствия със стадото. Много се радвам, че останахме да гледаме. Чудех се защо тя все бяга от останалите мъжкари, но тя не се е интересувала от тях. Искала е да избере своя партньор, а не да се пусне на някой, който просто я желае. Чакала е този голям светлокафяв мамут и щом той се появи, е разбрала, че това е нейният партньор. Достатъчно го беше чакала. Знам какво е чувствувала.“

Вълчо изскочи на полянката, захапал гордо един стар кокал, за да й го покаже. Пусна го в краката й и я загледа очаквателно.

— Уффф! Ама че смрад! Къде го намери, бе, Вълчо? Сигурно някъде, където е бил погребан някой. Знам, че обожаваш разваленото. Май сега е моментът да видим дали ти харесва нещо лютиво и силно — каза тя и взе кокала. Намаза част от сместа, която беше приготвила, по трофея на Вълчо. После хвърли кокала в средата на полянката.

Младият звяр се хвърли за него, но изпитателно го помириса, преди да го захапе. Все още ухаеше на чудесното развалено, което той обожаваше, но не беше сигурен за другата странна миризма. Най-сетне го захапа. Но много бързо го пусна и започна да сумти, киха и тресе глава. Айла не можа да се сдържи да не прихне от реакциите му. Вълчо помириса кокала още веднъж и изсумтя с много разочарован вид, после хукна към потока.

— Май не ти хареса, а, Вълчо? Добре! Не бива да ти харесва — каза тя, усещайки как смехът напира в нея, докато го гледаше. Водата не му помогна кой знае колко. Вдигна лапа и потри с нея муцуната си, като че ли искаше да се отърве от лошия вкус. Продължаваше да сумти и да киха, когато разтресе глава и хукна към горичката.

Джондалар пресече пътеката и като стигна полянката, видя Айла, която се смееше толкова силно, че на очите й се бяха появили сълзи.

— Какво толкова смешно има? — попита той.

— Само да беше го видял — каза тя, все още кикотейки се. — Бедният Вълчо толкова се гордееше с изгнилия стар кокал, който беше намерил. Не разбра какво стана с него и се опита да премахне лошия вкус от устата си. Джондалар, ако мислиш, че можеш да понесеш миризмата на хрян и камфор, да знаеш, че съм намерила начин Вълчо да не бърника в нещата ни. — Тя протегна към него дървената паница, която беше използувала, за да смеси съставките. — Ето. За отблъскване на Вълчо!

— Радвам се, че действува — каза Джондалар. И той се усмихваше, но пламъчето в очите му не се дължеше на Вълчо. Айла най-сетне забеляза, че ръцете му бяха скрита зад гърба му.

— Какво криеш зад гърба си? — попита тя, внезапно обзета от любопитство.

— Ами, случи се така, че като търсех дърва, попаднах на нещо. Ако обещаеш да си послушна, може и да ти дам от него.

— Какво е то?

Той извади пред себе си пълната кошница.

— Големи, сочни, червени малини!

Очите на Айла светнаха.

— О, обожавам малини.

— Мислиш, че не знам ли? А какво ще получа в замяна? — попита той със закачливо пламъче в очите.

Айла го изгледа отдолу нагоре и тръгна към него усмихната, очите й грееха, изпълнени с любов към него.

— Мисля, че току-що го получих — каза той и въздъхна.

— О, Майко, ти си красива, когато се смееш. Винаги си красива, но особено когато се смееш.

Гледаше я очарован. Дългата й, гъста, тъмноруса коса, проблясваща там, къде слънцето я докосваше, беше прихваната назад с каишка, за да не й пречи. Но изпод каишката изскачаха отделни кичури и вълни, които обрамчваха загорилото й лице — един беше паднал на очите й. Искаше му се да протегне ръка и да го отметне настрани.

Тя беше висока, добре подхождаше на неговите стои осемдесет сантиметра, здравите й, гъвкави мускули, издаващи истинска физическа сила, се откроява на дългите й ръце и крака. Беше една от най-силните жени, които беше срещал — малко мъже имаха нейната физическа сила. Народът, който беше я отгледал, беше надарен със значително по-голяма телесна сила, отколкото високите, но по-слаби хора, сред които се беше родила, и макар че на Айла не се гледаше като особено силна в Клана, тя беше развила много физическата си сила, за да не отстъпва на останалите. Годините на дирене, проследяване и завардване като ловец бяха придали на тялото й гъвкавост и движенията й излъчваха необикновена грация.

Кожената туника без ръкави, която тя носеше, препасана с колан, й стоеше добре, но не скриваше стегнатите й, пълни гърди, нито женствените й хълбоци, които се извиваха в добре заоблени и стегнати задни части. Връзките в долния край на покривалата на краката й бяха развързани и тя беше боса. На шията й висеше малка, изкусно избродирана кожена кесийка, украсена с пера от жерав по долния ръб, които показваха издутините на загадъчните предмети в нея.

На колана й висеше кания на нож, направена от корава необработена кожа на животно, която беше почистена и изстъргана, но необработена по някакъв друг начин, така че беше изсъхнала до втвърдяване във формата, която се беше получила, макар че ако се накиснеше добре във вода, можеше отново да омекне. Беше затъкнала прашката си в дясната страна на колана, до една кесия, в която имаше няколко камъка. Отляво висеше някакъв доста странен, подобен на торбичка предмет. Макар стара и износена, беше очевидно, че е била направена от цяла външна кожа с краката, опашката и главата. Гърлото е било прерязано и през него са били извадени вътрешностите, после е било прекарано въженце през процепите и стегнато. Сплеснатата глава е станала капак. Това беше нейната лечителска чанта, тази, която беше донесла със себе си от Клана, същата, която й беше дала Иза.

Лицето й не беше като на жена от Зеландониите, мислеше си Джондалар, чужденката веднага се познаваше, но красотата й беше неоспорима. Големите й очи бяха сиво-сини — цветът на красив кремък, помисли си той — широко поставени, очертани с мигли, малко по-тъмни от косата й; веждите й бяха по-светли, нещо средно между двата цвята. Лицето й имаше формата на сърце, доста широко с високи скули, добре очертана челюст и тясна брадичка. Носът й беше прав и фино очертан, а пълните й устни, извиващи се в ъглите, се усмихваха. Усмивката й показваше зъбите й, озаряваше очите й.

Макар че усмивките и смехът й веднъж я бяха докарали до положението да я считат различна от другите и трябваше да ги сдържа, Джондалар обожаваше да я гледа, като се смее, а нейната радост от неговия смях, шеги и закачливост магически преобразяваха и без това приятните черти на лицето й — тя ставаше още по-красива. Той изведнъж се прехласна от вида й и любовта си към нея и безмълвно благодари още веднъж на Майката за това, че отново му върна Айла.

— Кажи ми какво искаш да ти дам за малините? — попита Айла. — Само ми кажи и е твое.

— Искам теб, Айла — каза той, като гласът му внезапно потрепери. — Остави кошницата и веднага я прегърна и страстно я целуна. — Обичам те. Не искам никога да те изгубя — каза той с дрезгав шепот и отново я целуна.

Усети топлина и му отвърна със същото силно чувство.

— И аз те обичам — каза тя, — и те желая, но може ли първо да извадя месото от огъня? Не искам да загори, докато сме… заети.

Джондалар за миг я изгледа, като че ли не беше разбрал думите й, после се отпусна, гушна я и отстъпи назад, усмихвайки се неловко.

— Не исках да бъда толкова нападателен. Толкова много те обичам, че понякога ми е трудно да се сдържа. Може да почакаме за по-късно.

Тя вече не беше сигурна, че иска да спре. Стана й малко неприятно за думите й, които бяха прекъснали момента.

— Не е речено, че трябва да вадя месото от огъня.

Джондалар се засмя.

— Айла, ти си невероятна жена — каза той, клатейки усмихнато глава. — Ти винаги си готова за мен, всякога когато те пожелая. И винаги си била. Не просто ей така, искаш или не, а веднага, готова да прекъснеш всичко, ако аз искам това.

— Но и аз те желая, винаги когато и ти мен.

— Нямаш представа колко необикновено е това. Повечето жени се нуждаят от известно убеждаване, а ако са заети с нещо, не желаят да го прекъсват.

— Жените, с които израснах, винаги бяха готови, винаги когато някой мъж им дадеше знак. Ти ми даде знак, целуна ме и ми показа, че ме желаеш.

— Може би ще съжалявам, че го казах, но нали знаеш, можеш да ми откажеш. — Челото му се набърчи от усилието да й обясни. — Надявам се, не смяташ, че си длъжна винаги да си готова, когато аз искам. Ти вече не живееш с Клана.

— Ти не разбираш — каза Айла, клатейки глава, опитвайки се да го накара да проумее. — Не смятам, че съм длъжна да съм готова. Когато ти ми подадеш знак, аз съм готова. Може би наистина, защото жените от Клана винаги така са се държали. Може би защото ти си този, който ме научи колко е прекрасно да се споделят Удоволствията. Може би защото аз толкова много те обичам, но когато ти ми дадеш знак, аз не мисля за това, чувствувам го вътре в себе си. Твоят знак, твоята целувка ми говорят, че ме желаеш, карат ме и аз да те желая.

Той отново се усмихна от успокоение и удоволствие.

— И ти ме караш да те желая. Само като те погледна.

Наведе глава към нея, а тя се протегна към него и се сля с тялото му, когато той я притисна до себе си.

Бе доволен, че все така силно я желае. Някои жени му бяха омръзвали още след първото изживяване, но с Айла всеки път беше като ново. Усещаше стегнатото й силно тяло, притиснато към своето, и ръцете й, обгърнали врата му. Премести ръцете си напред и обгърна с тях гърдите й, като се наведе, за да целуне извивката на шията й.

Айла свали ръцете си от врата му, започна да развързва колана си и го пусна на земята заедно с всички неща, окачени по него. Джондалар бръкна под туниката й, вдигна я и напипа заоблените гърди с твърдите вирнати зърна. Повдигна още нагоре туниката, оголвайки тъмнорозовите петна около вирнатите и чувствителни зърна. Ръцете му се напълниха с топлата тежест на гърдите й, докосна зърното с език, после го налапа и засмука.

Горещи пламъци препуснаха и стигнаха до мястото дълбоко вътре в нея, а от устните й излезе стон. Просто не можеше да повярва колко готова беше за него. Като тъмночервения женски мамут тя усети, че сякаш го е чакала цял ден и вече не издържа. За миг си представи големия червеникавокафяв мамут с дългия извит орган. Джондалар я пусна и тя хвана яката на туниката и я издърпа през главата си с едно плавно движение.

Дъхът му спря, като я видя. Погали гладката кожа и хвана двете пълни гърди. Заигра с едното зърно, като го стискаше и разтриваше, докато смучеше и хапеше леко другото. Айла усети приятни приливи на възбуда, затвори очи и им се отдаде. Когато той спря омайващите милувки, тя продължи да стои със затворени очи и усети целувката му. Отвори устата си, за да проникне в нея опипващият търсещ език. Когато го прегърна през врата, усети грапавините на кожената му туника по все още възбудените си зърна.

Той прокара ръцете си по гладката кожа на гърба й и усети как се раздвижиха твърдите й мускули. Незабавната й реакция разпали още повече желанието му и твърдата му, изправена мъжественост напъна дрехите му.

— О! — изпъшка той. — Как те искам.

— И аз.

— Само да смъкна тези дрехи — каза той.

Развърза колана си и измъкна туниката през главата си. Айла видя напъващата изпъкналост, помилва я и започна да развързва връвта на покривалата на краката му, а той нейните. Свалиха ги и се притиснаха един в друг с дълга страстна целувка. Джондалар бързо огледа полянката, търсейки място, но Айла застана на ръце и колене, извърна глава и го погледна със закачлива усмивка.

— Е, козината ти е жълтеникава, а не светлокафява, но аз съм те избрала — каза тя.

Той се усмихна и се отпусна зад нея.

— И твоят цвят не е наситеночервен, а на зряло сено, но в него има нещо, което е като червено цвете с много венчелистчета. И аз нямам влакнест хобот, с който да те докосна. Но ще използувам нещо друго — каза той.

Той леко я избута напред, разтвори задните й части, за да разкрие влажния отвор на женствеността й, после се наведе, за да вкуси топлата соленост. Напипа с език твърдата пъпка, заровена в гънките й. Тя изхълца и се раздвижи, за да му помогне. Той се потопи дълбоко в мамещия отвор. Обожаваше вкуса й.

Айла не изпитваше нищо друго, освен горещи импулси, които я прерязваха. Беше с изострени сетива и навсякъде, където той я докоснеше или целунеше, през нея преминаваха пламъци на желание, които достигаха до най-съкровеното място в нея. Когато дишането й се ускори и започна да стене, но Джондалар се поизправи зад нея, приближи се и напипа мамещия отвор с изгарящата си от желание набъбнала мъжественост. Щом започна да прониква в нея, тя се заклати назад, натискайки се в него, докато го пое целия. Той извика от невероятното топло посрещане и като обгърна с ръка ханша й, напипа изпъкналостта на удоволствието й и я помилва, докато тя се натискаше. Усещането му почти достигна връхната си точка. Той се отдръпна назад още веднъж и усещайки нейната готовност, започна да я милва по-бързо и по-силно, докато проникна докрай в нея. Тя извика и неговият глас се присъедини към нейния.

Айла лежеше просната по лице на тревата под приятната тежест на Джондалар и усещаше дъха му на лявата страна на гърба си. Отвори очи и без да има никакво желание да помръдне, се загледа в една мравка, която обикаляше по земята около едно стръкче. Усети, че мъжът се размърда и претърколи настрана, като остави ръката си под кръста й.

— Джондалар, ти си невероятен мъж, — каза Айла.

— Дали не съм чувал тези думи преди? Струва ми се, че аз ти ги казах същите — каза той.

— Но те важат за теб. Как ме познаваш толкова добре? Аз самата чезна вътре в себе си само като чувствувам какво ми правиш.

— Помислих, че си готова.

— Вярно е. Винаги е чудесно, но този път просто не знам какво стана. Може би мамутите. Цял ден мисля за онази хубава червена женска и нейния великолепен мъжкар — и за теб.

— Ами може би ще трябва пак да си поиграем на мамути — каза той с широка усмивка, като легна по гръб.

Айла седна.

— Добре, но аз веднага отивам да се потопя в реката, преди да се е стъмнило. — Тя се наведе, целуна го и усети собствения си вкус по него. — Най-напред ще проверя какво става с яденето.

Тя изтича при огнището, отново обърна печеното бизонско, извади готварските камъни и прибави още два от догарящия огън, докато са горещи, хвърли малко дърва в пламъците и хукна към реката. Скочи в студената вода, но това не й направи впечатление. Беше свикнала. Джондалар скоро се присъедини към нея, носейки голяма мека кожа. Остави я на земята и влезе по-внимателно във водата. Най-сетне пое дълбоко дъх и се гмурна в нея. Изскочи над повърхността и отметна косата от очите си.

— Брей, че студ!

— Тя се приближи зад него и с дяволита усмивка го изпръска с вода. Той й отговори и се разрази шумна водна битка. С последен удар по водата Айла изскочи от реката, грабна меката кожа и започна да се бърше. Подаде я на Джондалар, когато той изскочи от водата, понесе се към бивака и бързо се облече. Докато Джондалар се връщаше от реката, тя вече разливаше супата в паниците.