Джийн М. Оел
Айла през равнината (33)

32

Сармуна излезе от жилището си и загледа двамата посетители как се отдалечават към края на Бивака. Видя, че Атароа и Епадоа, които стояха пред землянката на водачката, също ги наблюдават. Жрицата тъкмо се канеше да влезе обратно вътре, когато забеляза, че Айла изведнъж промени посоката и се отправи към кошарата. Водачката и главната Вълча Жена я също видяха и двете бързо се отправиха към русата жена, за да я пресрещнат. Стигнаха до заграденото място почти едновременно. По-възрастната пристигна миг по-късно.

През пролуките Айла се вгледа в очите и лицата на хората, които безмълвно наблюдаваха от другата страна на яките колове. Те представляваха жалка гледка — мръсни и чорлави, облечени в дрипави кожи. Но още по-лоша бе ужасната смрад, която се разнасяше. Това не бе просто зловоние — за чувствителния нос на лечителката тази миризма бе показателна. Нормалният мирис на здраво човешко тяло не я притесняваше, дори и на известно количество пот и изпражнения не бе чак толкова неприятно, но тук миришеше на болест. Ужасният дъх на глад, отвратителната мръсотия от изпражнения в резултат на стомашни заболявания и треска, противната воня на гной от възпалени, забрали рани и дори на гнило от гангрени в напреднал стадий — всичко това я душеше и вбесяваше.

Епадоа пристъпи пред младата жена и се опита да закрие гледката от очите й. Но тя вече бе видяла достатъчно, обърна се и се изправи лице в лице срещу Атароа.

— Защо държите тези хора зад ограда като животни в клетка?

Като чуха превода на тези думи, мъжете ахнаха от изненада, затаиха дъх и зачакаха реакцията на своята водачка. Никой досега не се бе осмелявал да й зададе подобен въпрос.

Атароа погледна яростно чужденката, а тя й отвърна със същия гневен, но смел поглед. Двете жени бяха почти еднакви на ръст — тъмнокосата бе съвсем малко по-висока. Бяха физически силни, но водачката бе по-набита, докато Айла имаше здрави мускули вследствие на ежедневната работа. Водачката бе малко по-възрастна. Личеше си, че е по-опитна и хитра и че от нея може да се очаква абсолютно всичко, но гостенката бе изкусен преследвач и ловец — веднага забелязваше всяка подробност, правеше си изводи и умееше бързо да взима решения и да реагира според ситуацията.

Изведнъж Атароа се разсмя и този познат, като че ли мъжки кикот накара Джондалар да потрепери.

— Защото си го заслужават!

— Никой не заслужава подобно отношение — противопостави се Айла, преди Сармуна да успее да преведе, и тя направо предаде думите на техния език.

— Какво знаеш ти! Ти не си била тук. Не знаеш как те се отнасяха към нас — възрази тъмнооката.

— Да не би да са ви карали да стоите навън на студа? А може би не са ви давали храна и дрехи? — Няколко от насъбралите се жени погледнаха с безпокойство. — Вие по-добри ли сте от тях, щом като ги третирате по-зле, отколкото те вас?

Атароа не си направи труда да отговори, след като жрицата й преведе, а само се усмихна.

Айла забеляза раздвижване зад оградата и видя, че неколцина мъже се бяха отдръпнали, за да могат двете момчета, които бяха стояли до този момент под навеса, да се приближат куцукайки напред. Останалите се скупчиха около тях. Жената още повече се разгневи при вида на ранените юноши и другите момчета, премръзнали и гладни. Няколко от Вълчите жени бяха влезли в затвора с копията си. Като ги видя, тя така се вбеси, че не можа да се сдържи и им заговори направо:

— И тези ли момчета са се отнасяли зле към вас? Какво са ви направили, за да заслужат това? — преведе Сармуна. — Къде са майките на тези деца? — обърна се Айла към Епадоа.

След като изслуша думите, преведени на нейния език, главната на Вълчите жени погледна Атароа в очакване на някакви нареждания, но водачката само я изгледа с жестоката си усмивка, сякаш чакаше да чуе отговора й.

— Някой от тях са мъртви — отвърна Епадоа.

— Убити при опит да избягат със синовете си — извика една жена от тълпата. — А останалите не смеят да предприемат никакви действия от страх да не пострадат децата им.

Айла и Джондалар видяха, че това бе една старица — същата, която така шумно бе оплаквала трите момчета на погребението им. Епадоа й хвърли заплашителен поглед.

— Какво повече можеш да ми направиш, Епадоа? — каза жената и пристъпи смело напред. — Вече ми отне сина, скоро и дъщеря ми ще си отиде по един или друг начин. А аз съм твърде стара и не ме е грижа дали ще живея, или ще умра.

— Те ни предадоха — прекъсна я главната на Вълчите жени. — Сега всички знаят какво ще стане, ако се опитат да избягат.

Атароа не направи никакъв знак на одобрение или неодобрение, за да покаже, че тя е изразила нейните чувства. С отегчен вид обърна гръб на всички, отправи се към жилището си и остави Епадоа и нейните Вълчи жени да пазят затвора. Но спря и се извърна, като чу силно пронизително изсвирване. В същия миг жестоката ледена усмивка се замени с ужас, като видя как към Айла препускаха двата коня, скрити до този момент от погледите им чак на другия край на ливадата. Тя бързо влезе в землянката си.

Другите обитатели на селището останаха смаяни и изумени, когато русата жена и мъжът с още по-светла коса скочиха върху гърбовете им и се понесоха напред. На повечето им се искаше и те да могат така лесно и бързо да се махнат оттам, а много от тях се чудеха дали някога отново ще видят двамата ездачи.

— Бих искал да продължим Пътуването си — рече Джондалар, когато намалиха ход и Рейсър се изравни с Айла и Уини.

— И на мен ми се иска. Този Бивак е непоносим, изпълва ме с гняв и мъка. Яд ме е, че Сармуна е позволила всичко това да продължи толкова дълго, но, от друга страна, я съжалявам и разбирам разкаянието й. Джондалар, как ще освободим тези мъже и момчета?

— Ще трябва да измислим някакъв план заедно със Сармуна. Според мен е ясно, че повечето жени искат промяна, и съм сигурен, че много от тях ще помогнат, ако знаят какво да направят. Тя вероятно знае кои са те.

Прекосиха ливадата и влязоха в горичката. Яздеха прикрити между дърветата, макар на места те да бяха съвсем нарядко. Бяха се отправили към реката и после обратно натам, където бяха оставили вълка. Айла му даде знак с тихичко изсвирване и Вълчо, извън себе си от радост, веднага изтича да ги посрещне. Той бе наблюдавал от мястото, където Айла му бе наредила да стои, и затова сега и двамата го погалиха и похвалиха, задето бе чакал. Разбира се, тя забеляза, че е ходил на лов и е довлякъл плячката си, което означаваше, че е напускал скривалището си поне за малко. Това я обезпокои, тъй като бяха толкова близко до Бивака и Вълчите жени, но не можеше да го укорява, а само още повече затвърди решимостта й колкото може по-скоро да го отведе далеч от жените, които ядяха вълци.

Мълчаливо подкараха конете назад към реката и горичката, където бяха скрили багажа си. Айла извади една от малкото им останали питки от храната за из път. Разчупи я на две й подаде по-голямото парче на Джондалар. Седяха сред храсталака, хранеха се и бяха доволни, че са далеч от потискащата атмосфера на Сармунайския Бивак.

Изведнъж Вълчо се обади с ниско пърлено ръмжене и на Айла й се изправи косата.

— Някой идва — прошепна Джондалар, внезапно обзет от тревога.

Предупреждението на вълка изостри докрай бдителността им и двамата внимателно започнаха да разглеждат околността — бяха сигурни, че по-чувствителните сетива на животното веднага са доловили опасността. Жената забеляза посоката, в която той бе насочил муцуната си, погледна лекичко през прикритието на гъсталака и видя две жени да приближават към тях. Бе почти сигурна, че едната от тях е Епадоа. Тя потупа Джондалар по ръката и посочи към тях. Като ги зърна, той кимна.

„Ти чакай, дръж конете кротки — направи тя знаците от безмълвния език на Клана. — Аз накара Вълчо скрие се. Аз отивам дебна жените и ги отклоня оттук.“

„Аз отида“ — показа с жест Джондалар и поклати глава.

„Жени повече слуша мен“ — отвърна Айла.

Джондалар кимна неохотно.

„Аз пазя тук с копиехвъргач — продължи с жестове той. — Ти взима копиехвъргач.“

Айла направи знак на съгласие: „И прашка.“

Тя се запромъква през храстите и съвсем безшумно заобиколи, за да пресрещне двете жени. После зачака. Те бавно приближаваха. Дочу разговора им:

— Сигурна съм, че са минали оттук, след като снощи напуснаха Бивака си, Унавоа — казваше главната Вълча жена.

— Но от снощи досега те вече идваха в нашия Бивак. Защо все още ги търсим тук?

— Може да се върнат по този път, а дори и да не се върнат, може да открием нещо за тях.

— Някои хора казват, че изчезвали или се превръщали в птици, след като си тръгнели — каза по-младата.

— Не ставай глупава — прекъсна я Епадоа. — Нали вчера открихме къде си правят бивак? Защо ще им е да строят бивак, ако се превръщат в животни?

„Права е — помисли си Айла, — поне разсъждава, пък и не е съвсем лош преследвач. Сигурно е и доста добър ловец. Жалко, че е толкова близка с Атароа.“

Клекнала зад голи, преплетени храсти и пожълтяла, висока до коленете трева, тя ги наблюдаваше. В един момент, когато и двете жени гледаха надолу, тя мълчаливо се изправи с насочен копиехвъргач.

Епадоа се сепна от изненада, а Унавоа отскочи и изпищя от страх, като вдигна очи и видя русата чужденка.

— Мен ли търсите? — попита Айла на техния език. — Тук съм.

Унавоа, изглежда, бе готова да побегне, а дори и Епадоа като че беше неспокойна и изплашена.

— Ние… ние ловувахме — смотолеви тя.

— Насам няма коне да ги гоните към ръба.

— Ние не преследваме коне…

— Знам! Преследвате Айла и Джондалар.

Внезапната й поява и особеният акцент, с който произнасяше думите на техния език, й придаваха чуждоземен вид, сякаш идваше от някакво далечно място, може би дори от друг свят. Присъствието й събуждаше у тях единствено желанието да избягат колкото може по-далеч от тази жена, надарена със способности, надхвърлящи човешките възможности.

— Според мен тези двете трябва да се върнат в Бивака си, иначе ще изпуснат голямото празненство довечера.

Гласът дойде откъм горичката и говореше на езика на Мамутоите, но и двете жени разбираха езика и веднага познаха, че това е Джондалар. Погледнаха назад по посока на гласа и видяха високия рус мъж, нехайно облегнат на една голяма белокора бреза със зареден копиехвъргач в ръце.

— Да. Прав си. Не искаме да пропуснем празненството — обади се Епадоа. Тя смушка онемялата си спътница и бързо се обърна и се отдалечи.

Когато си отидоха, той се захили.

 

 

Слънцето клонеше към запад в късния следобед на краткия зимен ден, докато двамата яздеха обратно към Бивака на Сармунаи. Бяха сменили скривалището на Вълчо и този път го оставиха по-близо до селището, тъй като щеше да се мръкне, а хората доста рядко напускаха уюта на огъня нощно време. И въпреки това Айла се тревожеше, че може да го уловят.

Сармуна тъкмо излизаше от жилището си, когато те слязоха от конете на края на ливадата, и като ги видя, се усмихна с облекчение. Въпреки обещанието им тя все пак не беше сигурна дали ще се върнат. В края на краищата защо едни съвсем чужди хора ще се излагат на риск, за да помогнат на онези, които дори не познават? Собствените им роднини и близки не са ги посещавали от години, за да видят дали всичко им е наред. Е, вярно е, че приятелите и роднините не бяха посрещнати много добре при последното им идване.

Джондалар свали оглавника на Рейсър, за да бъде напълно свободен. После и двамата потупаха конете приятелски по задниците, за да ги накарат да се отдалечат от Бивака. Сармуна се запъти към тях да ги посрещне.

— Тъкмо привършвахме приготовленията за Огнения обред утре. Винаги наклаждаме голям огън още от предната вечер. Искате ли да дойдете да се посгреете? — попита жената.

— Студено е — съгласи се Джондалар.

Двамата тръгнаха до нея към пещта на другия край на Бивака.

— Айла, открих начин да стопля храната, която донесохте. Ти каза, че топла ще е по-вкусна, и съм сигурна, че е така. Мирише прекрасно — усмихна се Сармуна.

— Как можеш да стоплиш такава гъста смес в кошници?

— Ще ти покажа — отвърна тя и се наведе да влезе в преддверието на малката постройка.

Айла я последва, а Джондалар вървеше зад нея. Макар че в малкото огнище не гореше никакъв огън, вътре беше доста топло. Жената отиде право при отвора на втората стаичка и отмести костта от мамутска плешка, която го закриваше.

Отвътре я лъхна горещ въздух — достатъчно горещ, за да се готви, помисли Айла. Тя надзърна през дупката и видя запален огън, а точно до входа от вътрешната страна, малко встрани от самия огън, бяха поставени нейните две кошници.

— Наистина мирише хубаво! — отбеляза Джондалар.

— Нямаш представа колко хора ме питаха кога най-после ще започне пиршеството. Чак в затвора са усетили миризмата. Ардемун дойде и ме попита дали мъжете ще получат някакъв дял. Но не само това — изненадана съм, че Атароа нареди на жените да приготвят празнична храна, и то достатъчно за всички. Не помня кога за последен път сме имали истински празник… но не сме имали и кой знае каква причина да се веселим. Интересно защо се организира това тържество довечера?

— Заради гостите — подсети я Айла, — в знак на уважение към гостите.

— А, да, гостите — припомни си жената. — Само не забравяйте, че тя използва това като претекст да ви накара да се върнете. Трябва да ви предупредя — не яжте и не пийте нищо от блюдата, които тя не е опитала. Атароа знае множество опасни неща, които могат да се замаскират в храната. Ако се наложи, ще ядете само това, което вие самите сте си донесли. Аз съм го прегледала внимателно.

— Даже и тук вътре ли? — попита младият мъж.

— Никой не смее да влиза тук без мое разрешение — обясни Тази, която служи на Майката. — Но извън това място бъдете много предпазливи. Атароа и Епадоа се съвещаваха почти цял ден — сигурно замислят нещо.

— И имат много помощнички — всички Вълчи Жени. А ние на кого можем да разчитаме да ни подкрепи? — попита Джондалар.

— Почти всички други искат промяна.

— Но кой би помогнал? — настоя Айла.

— Мисля, че можем да разчитаме на Кавоа — моята ученичка.

— Но тя е бременна — прекъсна я той.

— Именно затова. По всичко личи, че ще има момче. Тя ще се бори за живота на бебето си, така както и за собствения си живот. Но даже и да роди момиче, има много малка вероятност Атароа да я остави да живее, след като отбие бебето, и Кавоа знае това.

— А жената, която говори така смело днес? — подсети Айла.

— Това беше Есадоа, майката на Кавоа. Сигурна съм, че вие можете да разчитате и на нея, но за смъртта на сина си тя обвинява мен толкова, колкото и Атароа.

— Спомням си, че на погребението тази жена хвърли в гроба нещо, което разгневи Атароа — каза Джондалар.

— Да, някакви сечива, да ги носи в отвъдния свят. Атароа е забранила да се дава на мъртвите каквото и да било, което може да им помогне в света на духовете.

— Струва ми се, че ти я защити тогава.

Сармуна потрепери сякаш искаше да отхвърли тази мисъл.

— Казах й, че даде ли веднъж сечивата, после не може да си ги вземе. Дори тя не посмя да си ги върне.

Джондалар поклати глава и рече:

— Сигурен съм, че всички мъже от затвора ще помогнат.

— Разбира се, но първо трябва да ги измъкнем оттам. Пазачите са изключително бдителни. Мисля, че точно сега е невъзможно някой да се промъкне вътре. След два-три дни вероятно ще може. Тъкмо ще имаме време да поговорим спокойно с жените. След като разберем на колко от тях можем да разчитаме, ще обмислим и плана как да надвием Атароа и Вълчите жени. Страхувам се, че може да се наложи да се бием с тях. Това е единственият начин да освободим мъжете от затвора.

— Да, така е — съгласи се мрачно Джондалар.

Айла тъжно поклати глава. Този Бивак вече бе преживял толкова мъка, че самата мисъл за бой и причиняване на още страдания и болка бе потресаваща. Искаше й се да има и друг начин.

— Ти казваше, че си дала на Атароа някакво приспивателно за мъжете. Не можеш ли да дадеш от него и на Атароа и Вълчите жени, та да ги приспим?

— Атароа е нащрек. Не би яла или пила нещо, което не е предварително опитано от някой друг. На времето това се правеше от Добан. Сега тя просто ще избере някое от другите деца — обясни Сармуна и погледна навън. Ако сте готови, мисля, че е време да започне празненството.

Двамата взеха по една кошница от вътрешното отделение; после Тази, която служи я затвори отново. Щом излязоха, видяха огромния празничен огън, запален пред землянката на Атароа.

— Чудех се дали ще ви покани вътре, но, изглежда, пиршеството ще се състои навън, въпреки студа — отбеляза възрастната жена.

Приближиха се с кошниците в ръце и водачката се обърна към тях:

— Тъй като искахте да споделите това угощение с мъжете, струва ми се, че ще е уместно да се храните тук на открито, та да можете да ги гледате. — Сармуна преведе, макар че Айла напълно я разбираше, а дори и Джондалар знаеше достатъчно от техния език, за да схване значението на думите.

— Но в тъмното трудно можем да ги видим. Добре ще е, ако накладете още един огън откъм тяхната страна.

Атароа замълча за миг, после се разсмя, но не даде никакъв знак, че е съгласна.

На пръв поглед пиршеството изглеждаше доста изобилно, с множество блюда, но храната се състоеше предимно от крехко месо, почти без никаква тлъстина, с много малко зеленчуци, жито или засищащи, богати на скорбяла корени и никакви сушени плодове или поне нещо сладко от вътрешната кора на дърво. Имаше от онази леко ферментиралата отвара от брезова беловина, но Айла реши да не пие от нея и с радост забеляза, че една жена обикаляше и наливаше горещ билков чай в чашите на всички желаещи. Тя вече имаше опит с подобна ферментирала отвара при Талут и знаеше, че питието може да замъгли съзнанието й; а тази вечер искаше да запази целия си здрав разум и съобразителност.

Общо взето, според нея яденето беше доста леко, макар че хората от Бивака едва ли биха се съгласили с нея. Храната бе като онази, която оставаше в края на сезона, а не каквато обикновено се намираше посред зима. Няколко кожи бяха постлани за гостите покрай издигнатата за Атароа платформа близо до големия огън. Останалите хора си носеха собствени, за да седят на тях, докато ядат.

Сармуна заведе двамата при покритата с кожи платформа на Атароа и те застанаха прави да чакат, докато водачката гордо пристъпваше към мястото си. Беше се нагиздила с премяна от вълчи кожи и огърлица от зъби, кости, слонова кост и раковини, украсени с парченца кожа и пера. Но жезълът в ръката й, изработен от изправен бивник на мамут, направи най-силно впечатление на Айла.

Атароа заповяда да се сервира храната и с поглед, насочен право към Айла, нареди делът, определен за мъжете, включително и купата, донесена от гостите, да се отнесе в затвора. После седна върху платформата. Останалите приеха това като знак и те да седнат върху кожите си. Младата жена забеляза, че издигнатият подиум поставяше водачката в доста интересно положение. Тя беше над останалите и това й даваше възможност да вижда над главите им, а също така да ги гледа от високо. Айла си спомни, че едно време хората се качваха на някой дънер или скала, когато трябваше да кажат нещо, така че да ги чуят всички. Но това винаги е било само временно превъзходство.

Като наблюдаваше неволните пози и жестове на хората наоколо, тя съзнаваше, че водачката си е извоювала много силни позиции. Всички изразяваха към нея почитателно уважение — същото онова отношение, което жените от Клана показваха, когато мълчаливо седяха пред мъж и търпеливо чакаха потупване по рамото, за да могат да изкажат мислите си. Но тук имаше една разлика, която трудно можеше да се опише. В Клана тя никога не усещаше негодувание от страна на жените, каквото долавяше тук, нито пък липса на уважение от страна на мъжете. Там просто такива бяха порядките, това бе вродено, а не принудително наложено поведение. То имаше за цел двете страни да се уверят, че са съсредоточили цялото си внимание, което се осъществяваше предимно със знаци и жестове.

Докато чакаха да им сервират, Айла се опита да разгледа по-отблизо жезъла на водачката. Приличаше на Говорещия жезъл, който Талут използваше в Лъвския Бивак, само че издълбаните по него орнаменти бяха по-необичайни, но все пак й бяха твърде познати. Тя си припомни, че Талут изваждаше Говорещия жезъл при най-различни случаи, включително и обреди, но най-често по време на събрания или спорове.

Говорещият жезъл даваше на онзи, който го държи, правото да се изкаже и позволяваше на всеки да направи съобщение или да изрази гледната си точка, без да го прекъсват. Следващият желаещ да вземе думата трябваше да го поиска. По принцип се предполагаше, че може да говори само онзи, който държи жезъла, но понякога в Лъвския Бивак, особено при разгорещени спорове, хората не изчакваха реда си. А след като им припомнеше правилото, Талут обикновено успяваше да ги накара да го съблюдават, за да се даде възможност на всеки да си каже думата.

— Много красив и необикновен Говорещ жезъл имате — каза Айла. — Може ли да го разгледам.

Атароа се усмихна, след като чу превода на Сармуна. Приближи жезъла до нея и до светлината на огъня, но не й го подаде. Стана ясно, че изобщо нямаше намерение да го пусне от ръцете си и Айла разбра, че водачката го използва, за да си придава по-голямо могъщество. Докато го държеше, всеки желаещ да говори трябваше да поиска разрешение от нея; позволение се искаше и за други дейности, като например кога да се сервира храната или кога да започне да се яде. Айла съзнаваше, че жезълът, също както издигнатият подиум, бе средство за налагане на влияние и упражняване на контрол хората. Това наведе младата жена на доста размисли.

Самият жезъл бе доста необичаен. Ясно личеше, че не беше гравиран скоро. С времето мамутският бивник бе започнал да потъмнява, а мястото, където обикновено се държеше, бе станало сиво и лъщеше от натрупаната мръсотия от многото ръце, които го бяха пипали. Беше използван от много поколения.

Рисунката, издълбана в изправения бивник, представляваше абстрактно геометрично пресъздаване на образа на Великата Земя Майка, съставена от концентрични елипси, които оформяха провисналите гърди, закръглен корем и пищни бедра. Кръгът бе символ на всичко съществуващо на единството на познатия и непознатия свят и обозначаваше Великата Майка на Всичко. Концентричните кръгове, особено така както бяха използвани да изобразяват важни белези на майчинството, подсилваха още повече символичното значение на орнамента.

Главата бе представена чрез обърнат наопаки триъгълник, като долният ъгъл представляваше брадичката, а основата на фигурата бе леко извита отгоре като купол. Триъгълникът, сочещ надолу, бе общоприет символ за Жената. Той бе опростено изображение на външния й родов орган и следователно също символизираше майчинството и Великата Майка на Всичко. На мястото на лицето хоризонтално бяха разположени двойни успоредни черти, свързани със странично издълбани линии, които започваха от заострената брадичка и отиваха нагоре към очите. По-голямото пространство между горния сноп двойни хоризонтални черти и закръглените щрихи, които преминаваха успоредно на извивката, беше запълнено от три реда перпендикулярни двойни линии, които се съединяваха на мястото на очите.

Но геометричните орнаменти не бяха лице. Ако обърнатият триъгълник не бе поставен на мястото на главата, издълбаните фигури дори нямаше да навеждат на мисълта за човешки лик. Величавият образ на Великата Майка бе твърде силна гледка за всеки смъртен. Нейната мощ бе толкова огромна, че дори самият й външен вид можеше да покорява. Абстрактният символизъм на фигурата върху Говорещия жезъл на Атароа внушаваше идеята за могъщество по един изтънчен и неуловим начин.

От обучението, което бе започнала при Мамут, Айла си спомни дълбокото значение на някои символи. Три беше Нейното основно число и трите страни на триъгълника означаваха главните сезони — пролет, лято и зима, макар че заедно с двете допълнителни годишни времена — есен и средна зима, които предвещаваха настъпващи промени, сезоните ставаха общо пет. Пет — тя бе установила, че това е нейното тайно силно число, а тристранният преобърнат триъгълник бе символ, понятен за всички хора.

Спомни си триъгълните форми на създадените от Ранек изображения на жена — птица, които представяха недосегаемата Майка, приемаща своята птича форма… Ранек…

Изведнъж Айла си спомни къде бе виждала фигурата от Говорещия жезъл на Атароа. На ризата на Ранек! Великолепната бяла, мека, кожена риза, с която бе облечен на церемонията по осиновяването. Тази риза бе поразително красива отчасти заради необикновената си кройка със заострена средна част и широки развяващи се ръкави, но и заради цвета, който така добре се съчетаваше с тъмната кожа на детето, а най-вече заради украсата си.

С ярко оцветени иглички от бодливо свинче и конци от сухожилия бе избродирана стилизирана рисунка на Майката, която сякаш бе прекопирана направо от резбата върху жезъла на Атароа. Имаше същите концентрични кръгове и същата триъгълна глава; Сармунаите сигурно бяха далечните роднини на Мамутоите, откъдето първоначално бе дошъл мотивът върху ризата на Ранек, помисли си Айла. Ако бяха поели по предложения от Талут северен маршрут, вероятно е трябвало да минат покрай този Бивак.

Когато си тръгваха, синът на Нези — Дануг — младежът, който все повече заприличваше на Талут, й бе казал, че някой ден ще направят Пътешествие до Зеландонии, за да им дойдат на гости. Ами ако Дануг наистина бе решил да предприеме такова пътуване след тези няколко години и е преминал оттук? Ами ако Мамут или кой да е Мамутои е бил заловен край Бивака на Атароа и е пострадал? Мисълта за това още повече засили решимостта й да помогне на тези хора, за да сложат край на властването на Атароа.

Водачката отдръпна жезъла, който тя разглеждаше, и поднесе пред нея една дървена купа.

— Тъй като си наша почетна гостенка и щом като към това угощение си прибавила нещо, което получава всеобщо одобрение и похвала — каза Атароа с глас изпълнен със сарказъм, — позволи ми да ти предложа специалитета на една от нашите жени.

Купата бе пълна с гъби, но както бяха нарязани и сготвени, не можеше да се разбере от какъв вид са. Сармуна преведе, като добави едно предупредително „Внимавай!“.

За Айла обаче не бяха нужни нито преводът, нито предупреждението.

— Не ми се ядат гъби точно сега — отклони тя поканата.

Водачката се изсмя, като чу превода на тези думи, сякаш бе очаквала точно такъв отговор.

— Много лошо — рече, бръкна с пръсти в купата и си взе голяма хапка. Когато преглътна, за да може отново да заговори, тя допълни: — Вкусни са! — и изяде още няколко парчета. После подаде блюдото на Епадоа, засмя се многозначително и пресуши чашата си с брезова отвара.

По-нататък по време на вечерята изпи още няколко чаши и ефектът започна да се проявява — ставаше все по-гръмогласна и арогантна.

Жените, оставени да пазят, се сменяха, за да може всяка да вземе участие в празненството. По едно време една от тях дойде при Епадоа, а тя веднага отиде при Атароа и й прошепна нещо.

— Изглежда, Ардемун иска да излезе и да поднесе благодарности от името на мъжете за този пир — изсмя се водачката презрително. — Сигурна съм, че не искат да благодарят на мен, а на нашата гостенка. — После се обърна към Епадоа: — Изведете стареца.

Пазачката се върна и след малко откъм портата на дървената ограда, куцукайки към огъня, се зададе Ардемун. Джондалар с изненада установи, че е много доволен, задето го вижда, и осъзна, че откакто напуснаха затвора, не бе срещал ни един мъж. Питаше се как ли се чувстват всички там.

— Е, така значи, мъжете искат да ми благодарят за това угощение — рече водачката.

— Да, Атароа. Те ме помолиха да дойда, да ти предам.

— Ями кажи, старче, защо ми е трудно да ти повярвам?

Той благоразумно премълча. Само стоеше с вперен в земята поглед, сякаш искаше да потъне в нея.

— Негоден! Той е напълно негоден! Никакъв живец у него! — процеди Атароа с погнуса. — Също като другите. Всички те не струват нищо. — Обърна се към Айла и посочи Джондалар. — Ти защо все още си обвързана с този мъж? Не си ли достатъчно силна, че да се освободиш от него?

Младата жена изчака превода на Сармуна, за да спечели време и да обмисли на отговора си.

— Аз избрах да бъда с него. Живях сама достатъчно дълго.

— И каква ще ти е ползата от него, когато стане слаб и безпомощен като Ардемун — изкрещя водачката и хвърли яростен поглед към стареца. — Когато инструментът му се изтощи дотолкова, че да не може да ти доставя Удоволствия, той ще бъде безполезен като всички останали.

Макар че разбра думите й, Айла отново изчака по-възрастната да преведе.

— Никой не е вечно млад. У мъжа има и нещо повече от инструмент.

— Но ти трябва да се отървеш от този. Той няма да изтрае дълго — кимна тя към високия рус мъж. — Изглежда силен, но така е само външно. Не му стигна силата да покори Атароа или просто се страхуваше — тя се изкиска и гаврътна още една чаша от отварата. После се обърна към Джондалар: — Ето, това е! Признай си, че те е страх от мен. Затова не можа да ме обладаеш.

Той също я разбра и отвърна ядосано:

— Има разлика между страх и липса на желание, Атароа. Не можеш насила да събудиш желанието. Не споделих даровете на Майката, защото не те исках.

Сармуна погледна Атароа и се сви, но започна да превежда, като се стараеше да не изопачи думите му.

— Това е лъжа! — изкрещя жената побесняла. Изправи се и се надвеси над него. — Ти се уплаши от мен, Зеландонии. Нали те видях. Много пъти съм се борила с мъже, но ти дори се страхуваше да се биеш с мен.

Гостите също скочиха на крака. Няколко от нейните жени ги обградиха.

— Тези хора са наши гости — каза Сармуна, като се изправи. — Те бяха поканени, да споделят нашата трапеза. Забравихме ли вече как се посрещат гости?

— А, да, разбира се. Гости — процеди презрително Атароа. — Трябва да сме любезни и да ги приемаме радушно, иначе жената може да си помисли нещо лошо за нас. Сега ще ви покажа колко ме е грижа какво си мисли тя. И двамата си тръгнахте оттук без мое разрешение. Знаете ли какво правим с онези, които бягат? Убиваме ги! Точно така, както ще убия и вас — разкрещя се водачката и се нахвърли срещу Айла с една ужасна кама от наострен конски пищял.

Джондалар се опита да се намеси, но Вълчите жени на Атароа бяха стеснили кръга около него и върховете на копията им така силно го подпираха в гърдите, корема и гърба, че чак бяха наранили кожата и потече кръв. Преди да разбере какво става, те завързаха ръцете му отзад, а в това време Атароа събори Айла на земята, седна отгоре й и насочи камата към гърлото. Нямаше ни следа от пиянското й поведение от преди малко.

Джондалар изведнъж проумя, че всичко е било планирано от самото начало. Докато разговаряха и се мъчеха да измислят нещо как да отслабят властта й, тя бе замисляла да ги убие. Чувстваше се толкова глупаво. Трябваше да се сети по-рано. Беше се заклел да брани Айла, а вместо това наблюдаваше безпомощно, обзет от страх за любимата жена, докато тя напрягаше сили да отблъсне нападателката си. Ето затова всички се страхуваха от Атароа — тя убиваше безпощадно и без никакво колебание.

Бе се нахвърлила ненадейно и свари Айла напълно неподготвена. Тя не успя да се пресегне за нож, прашка или нещо друго, а беше съвсем неопитна в ръкопашния бой. Никога не се беше борила с човек. Сега Атароа беше върху нея с остро оръжие в ръка и се опитваше да я убие. Айла сграбчи водачката за китката и се помъчи да задържи ръката й встрани. Беше силна, но Атароа бе не само силна, а и коварна — натискаше я, сломяваше нейната съпротива и приближаваше острия връх към гърлото й.

В последния момент Айла инстинктивно се превъртя, но камата леко одраска врата й и остави бликаща червена резка, преди да се забие в земята. А Айла все още бе притисната от жената, чийто умопомрачителен гняв й вливаше нови сили. Атароа измъкна оръжието от земята, удари русата, зашемети я, после отново я възседна и се изпъна назад, за да забие камата в нея.