Джийн М. Оел
Айла през равнината (43)

42

Снегът и вятърът внезапно се усилиха. Блъсна ги студен въздух и ги тласна пред себе си.

— Мисля, че ще е по-добре да почакаме това да премине — изкрещя Джондалар, опитвайки се да надвие воя на вятъра.

Двамата започнаха да се мъчат да построят палатката си, а мразовитите пориви се опитваха да грабнат малкия им подслон, измъкваха колчетата от леда, а палатката се вееше и плющеше под напъна им. Бурният, напорист вятър заплашваше да откъсне кожата от ръцете на двете слаби живи същества, опитващи се да си пробият път през леда и осмелили се да застанат на пътя на свирепата снежна виелица, беснееща из равнинната пустош.

— Как ще задържиш палатката? — попита Айла. — Винаги ли е толкова лошо тук, на високото?

— Не си спомням, преди да е духало толкова силно, но не съм изненадан.

Конете стояха кротко с наведени глави и се опитваха да издържат на бурята. Близо до тях Вълчо копаеше дупка за себе си.

— Може би трябва да накараме един от конете да застане до хлабавия край и да го задържи докато забием колчето — предложи тя.

Използваха конете едновременно и като колчета, и като опори за палатката. Преметнаха кожената палатка върху гърбовете на двата коня, след което Айла накара Уини да стъпи върху единия край, подгънат отдолу, надявайки се, че кобилата няма да мръдне и да го освободи. Хората се свиха един до друг с вълка под сгънатите им колене и седнаха почти под търбусите на конете върху другия край на палатката, подгънат под тях.

Стъмни се, преди внезапната вихрушка да утихне, и те трябваше да останат да лагеруват на същото място, но преди това построиха палатката както трябва. На сутринта Айла се озадачи от няколко тъмни петна близо до ръба на палатката, където бе стояла Уини.

На втория ден изминаха по-голямо разстояние, въпреки че трябваше да се катерят по струпани могили от натрошен лед и да си проправят път около няколко зеещи успоредни пукнатини. След обяд отново се изви буря, въпреки че вятърът не беше толкова силен и премина по-бързо, като им позволи да продължат пътешествието си до по-късно.

С наближаването на вечерта Айла забеляза, че Уини накуцва. Усети сърцето си да бие ускорено от страх. Когато погледна надолу, имаше червени петна върху леда. Повдигна крака на Уини и разгледа копитото. Беше срязано и кървеше.

— Джондалар, виж. Краката й са нарязани. От какво е станало?

Той погледна, а след това огледа и тези на Рейсър. Забеляза същите рани и се намръщи.

— Трябва да е от леда — каза той. — По-добре прегледай и Вълчо.

Възглавничките на вълчите лапи също бяха наранени, но не толкова, колкото копитата на конете.

— Какво ще правим? — попита Айла. — Те са осакатели или поне скоро ще станат.

— Никога не ми е идвало наум, че ледът може да бъде толкова остър, че да нареже краката им — каза мъжът. — Опитах се да предвидя всичко, но не помислих за това — самообвини се той.

— Копитата са корави, но не като камъни. По-скоро като ноктите на пръстите и лесно се нараняват. Джондалар, конете не могат да продължат. Съвсем ще окуцеят след някой ден и изобщо няма да могат да вървят. Трябва да им помогнем.

— Но какво можем да направим? — попита Джондалар.

— Аз все още нося торбата си с лекарства и мога да излекувам раните им.

— Но ние не можем да останем тук, докато това стане. А и веднага след като тръгнат ще се разранят отново. — Мъжът спря и затвори очи. Дори не искаше да си помисли, а камо ли да изрече това, което мислеше, но намираше само един изход от дилемата. — Айла, ще трябва да ги изоставим — каза с най-голямата нежност, на която бе способен.

— Да ги изоставим? Какво искаш да кажеш с това „да ги изоставим“? Откъде ще си намират вода? Или храна? Върху леда няма какво да пасат. Те ще умрат от глад или от измръзване. Не можем да направим това — каза тя и лицето й изразяваше отчаяние. — Не можем да ги изоставим тук просто така! Не можем, Джондалар!

— Права си. Не можем да ги изоставим. Няма да е честно. Ще страдат твърде много… но… имаме копия и копиехвъргачки… — промълви той.

— Не! Не! — изпищя Айла. — Няма да ти позволя.

— Ще бъде по-добре, отколкото да ги оставим да умрат тук бавно и да страдат. Коне и преди са били… убивани. Повечето хора го правят.

— Но тези не са като другите. Уини и Рейсър са ни приятели. Толкова много сме изтърпели заедно. Помагали са ни. Уини спаси живота ми. Не мога да я изоставя.

— И аз не искам да ги изоставяме — каза Джондалар, — но какво друго можем да направим? — Мисълта да убие жребеца, с който бяха пътували толкова дълго, беше непоносима за него и той разбираше чувствата на Айла към Уини.

— Ще се върнем. Трябва просто да се върнем. Ти казваше, че има и друг околен път.

— Пътувахме вече два дни по този лед и конете са почти осакатели. Можем да се опитаме да се върнем, Айла, но не мисля, че те ще се справят. — Той не беше сигурен дори и за Вълчо. Беше изпълнен с чувство за вина и угризения. — Съжалявам, Айла. Грешката е моя. Глупаво беше от моя страна да мисля, че ще можем да прекосим ледника с конете. Трябваше да хванем по-дългия околен път, но се страхувам, че вече е късно.

Айла видя сълзи в очите му. Не го беше виждала често да плаче. Въпреки че не беше необичайно за мъжете от Другите да плачат, в природата му беше да крие тези си чувства. Това по някакъв начин правеше любовта му към нея по-силна. Беше дал почти всичко от себе си единствено на нея и тя го обичаше за това, но не можеше да изостави Уини. Конят беше неин приятел, единственият приятел, който имаше в равнината, преди да се появи този мъж.

— Трябва да направим нещо, Джондалар! — изхълца тя.

— Но какво? — Той никога не се бе чувствал така опустошен, така разстроен от невъзможността да намери някакво решение.

— Ами, поне засега — избърса Айла замръзналите сълзи — ще се опитам да излекувам раните им. Това е, което мога да направя. — Тя извади чантата от видрова кожа. — Ще трябва да накладем достатъчно голям огън, за да кипнем вода, а не само да стопим лед.

Дръпна мамутската кожа от кафявите горящи камъни и я просна върху леда. Върху гъвкавата кожа забеляза няколко опърлени петна, които все пак не бяха успели да я повредят. Постави речните камъни на различни места, но близо до средата, като основа, върху която да запали огъня. Поне нямаше вече да се тревожат за съхраняването на горивото. Можеха да оставят по-голямата част от него.

Не говореше, просто не можеше, а и Джондалар нямаше какво да каже. Изглеждаше невероятно. Всичките им намерения, планове и приготовления, правени, за да прекосят този глетчер, да бъдат провалени от нещо, за което дори не бяха помислили. Айла се вторачи в малкия огън. Вълчо припълзя до нея и зави тихо, не от болка, а защото разбираше, че нещо не е наред. Тя отново прегледа лапите му. Не бяха много пострадали. Бе внимавал повече къде стъпва и старателно бе излизвал снега и леда, когато бяха спирали да почиват. Тя се страхуваше да помисли, че могат да загубят и него.

За известно време в съзнанието й не бе се появявала мисълта за Дърк — един спомен, студена болка, която никога нямаше да премине. Сега тя мислеше за него. Беше ли започнал вече да ловува с Клана? Беше ли се научил да използва прашка? Юба щеше да му е добра майка, щеше да се грижи за него, да му готви, да му шие топли зимни дрехи.

Айла потръпна при мисълта за студа и си припомни първите зимни дрехи, които Иза бе направила за нея. Бе обичала заешката шапка, подплатена отвътре с кожа. Зимните калъфи за крака също имаха кожа отвътре. Спомни си как припкаше наоколо в един нов чифт от тях и как простичко бяха направени. Бяха само едно парче кожа, събрано и завързано при коляното. След малко придобиваха формата на крака, въпреки че в началото ги чувстваше малко неудобни, но в това се състоеше и част от очарованието да имаш нови калъфи за крака.

Айла продължи да се взира в огъня, наблюдавайки как водата започва да къкри. Нещо я измъчваше. Нещо важно, беше сигурна в това. Нещо за…

Внезапно затаи дъх.

— Джондалар! О, Джондалар!

— Какво има, Айла? — Вълнението й се предаде и на него.

— Не става въпрос в какво сме сгрешили, а какво трябва да се направи — извика тя. — Току-що си спомних нещо!

— Не разбирам — стори му се, че тя започва да се държи странно. Зачуди се дали мисълта за загубата на двата коня не е била твърде много за нея. Тя дръпна тежката мамутска кожа изпод огъня, изтърсвайки един горещ въглен направо върху кожата.

— Дай ми един нож, Джондалар! Най-острия си нож!

— Моят нож? — попита той.

— Да, твоят нож. Ще направя ботуши за конете.

— Какво ще направиш?

— Ще направя ботуши за конете, а също и за Вълчо. От тази мамутска кожа.

— Как ще направиш конски ботуши?

— Ще изрежа кръг от мамутската кожа, след това ще прорежа дупки по краищата, в тях ще нанижа връв и ще я завържа около коленете на конете. Щом мамутската кожа може да предпазва нашите крака от леда, тя трябва да може да защитава и техните.

Джондалар размисли за момент, опитвайки се да си представи описаното от нея, и се усмихна.

— Айла! Мисля, че ще свърши работа. В името на Великата майка, мисля, че ще помогне! Каква чудесна идея! Как така го измисли?

— По този начин Иза правеше ботушите ми. Така хората от Клана правят калъфи за крака. Също и калъфи за ръце. Опитвам се да си спомня дали Гюбан и Морга също носеха такива. Трудно е да се каже, защото не след дълго те придобиват формата на крака.

— Ще стигне ли тази кожа?

— Трябва да стигне. Докато огънят гори, ще успея да завърша лекарството за порязванията и може би ще успея да направя малко чай. Не сме пили от няколко дни и е възможно да не пием, докато слезем от леда. Ще трябва да пестим горивото, но мисля, че чаша горещ чай точно сега ще ни се отрази много добре.

— Права си — съгласи се мъжът, усмихвайки се отново.

Айла прегледа много внимателно всяко копито на двата коня, изглади всички неравности, намаза ги с лекарството си и завърза отгоре им конските ботуши от мамутска кожа. В началото конете се опитаха да отръскат странните калъфи от себе си, но те бяха здраво притегнати и животните бързо свикнаха с тях. След това жената взе комплекта калъфи, които беше приготвила за Вълчо, и му ги завърза. Той започна да ги дъвче и гризе, опитвайки се да се отърве от тях, но след малко също се примири. Огромните му вълчи лапи бяха в много по-добро състояние.

На следващата сутрин натовариха конете с малко по-лек багаж, защото бяха изгорили част от кафявите камъни, а и тежката мамутска кожа беше вече на краката им. Айла ги разтовари, когато спряха да почиват, и самата тя взе малко повече от товара. Но не можеше да носи повече от яките коне. Въпреки че не почиваха, с настъпването на нощта копитата и краката им бяха в много по-добро състояние. Вълчо изглеждаше съвсем добре, което беше голямо успокоение за Айла и Джондалар. Ботушите осигуряваха и едно неочаквано предимство — служеха като снегоходки и не позволяваха на едрите и тежки животни да затъват, където снегът беше дълбок.

Режимът им от първия ден се запази с малки изменения. Сутрин изминаваха повече път, защото следобедите донасяха сняг и вятър с променяща се сила. Понякога успяваха да повървят малко след преминаването на бурята, друг път трябваше да остават за през нощта там, където бяха спрели следобеда, а веднъж им се наложи да престоят и два дни, но вихрушките не бяха вече така свирепи както тази, с която се сблъскаха през първия ден.

Повърхността на глетчера не беше съвсем равна и гладка, каквато им се бе сторила на слънцето през първия ярък ден. Спъваха се през дълбоки преспи от мек, прахообразен сняг, натрупани високо от ограничените снежни бури. В други случаи прескачаха остри издадености, където вятърът беше измел повърхността или се смъкваха в плитки ровове, в чиито теснини хлътваха краката им. Неочаквани краткотрайни виелици се нахвърляха върху тях, а свирепите ветрове почти не преставаха и те изпитваха постоянна тревога да не попаднат в невидими пукнатини, свързани с нестабилни мостове или с надвиснали корнизи от сняг.

Заобикаляха отворени пукнатини, особено тези в близост до центъра на глетчера, където сухият въздух съдържаше толкова малко влага, че снегът не беше достатъчен, за да ги запълни. А мразовитият, непоносим, хапещ и проникващ до мозъка на костите студ не намаляваше. Дъхът им замръзваше по козината на качулките — капка вода замръзваше, преди да докосне земята. Лицата им, изложени на суровия вятър и яркото слънце, се обелиха и почерняха. Бялата смърт непрекъснато ги грозеше.

Напрежението започна да казва думата си. Реакциите им се забавиха, както и вземането на решения. Една яростна следобедна буря продължи и през нощта. На сутринта Джондалар трудно сдържаше нетърпението си да тръгнат веднага на път. Бяха загубили повече време, отколкото беше планирал. Водата се загря по-трудно на острия студ, а и запасите им от горящи камъни бяха на привършване.

Айла отново опаковаше багажа и започна да търси спалната си кожа. Не можеше да си спомни от колко дни бяха върху леда, но ако питаха нея, бяха твърде много.

— Побързай. Айла! Какво се мотаеш? — сопна се Джондалар.

— Не мога да намеря предпазителите си за очи — отвърна тя.

— Казах ти да внимаваш да не ги загубиш. Да не искаш да ослепееш? — избухна той.

— Не, не искам да ослепея. Защо мислиш, че ги търся? — възрази тя.

Мъжът сграбчи кожената й завивка и я разтърси енергично. Дървените защитни очила се изръсиха на земята.

— Следващия път внимавай къде ги оставяш — изръмжа, — а сега да тръгваме.

Събраха и опаковаха набързо лагера си. Айла беше обидена и отказваше да разговаря с него. Той се приближи до нея, за да провери отново въжетата, както правеше винаги. Айла сграбчи повода на Уини и тръгна напред, отдалечавайки се с коня, преди той да успее да огледа пакетите.

— Не мислиш ли, че не зная как да натоваря един кон? Каза, че искаш да тръгваме. Защо губиш време?

— Само се опитвах да бъда внимателен — разсърди се Джондалар. „Тя дори не знае пътя. Да я видя какво ще направи, като се завърти в кръг. Тогава сама ще дойде и ще ме помоли да водя“ — помисли той и пое след нея.

Айла измръзна и се умори от изтощителния поход. Движеше се решително напред, без да обръща внимание на околността. „Щом като толкова много иска да бързаме, то ще бързаме — мислеше тя. — Ако някога стигнем края на този лед, надявам се никога повече да не видя глетчер.“

Вълчо нервно тичаше между Айла, движеща се напред, и следващия я Джондалар. Внезапната промяна на постовете им не му харесваше. Високият мъж бе водил винаги преди това. Вълкът изскочи пред жената, която се влачеше сляпо напред, забравила всичко друго, освен сковаващия студ и изранените си крака. Животното спря внезапно пред нея и й препречи пътя.

Айла го заобиколи, повела кобилата. Вълкът отново я изпревари и спря пред нея. Жената не му обърна никакво внимание. Той се хвърли в краката й и тя го избута встрани. Отново изтича малко напред и седна виейки, за да привлече вниманието й. Тя се потътри покрай него и той се втурна назад към Джондалар, изправи се на задните си крака и зави, след това отскочи виейки на няколко стъпки към Айла и отново се върна към мъжа.

— Нещо не е ли наред, Вълчо? — попита той, забелязвайки накрая възбудата на животното.

Внезапно той чу ужасяващ звук — приглушено тупване. Главата му се стрелна по посока на фонтана от лек сняг запълнил въздуха пред него.

— Не! О, не! — изкрещя Джондалар с болка и се хвърли напред. Снегът се успокои и откри самотен кон, стоящ на брега на зейнала пукнатина. Вълчо вдигна муцуна нагоре и зави протяжно и безнадеждно.

Джондалар се просна върху снега до ръба на пукнатината и погледна надолу.

— Айла! — извика той отчаяно. — Айла!

Стомахът му се сви. Знаеше, че е безнадеждно. Тя никога нямаше да го чуе. Беше мъртва — върху леда на дъното на дълбоката пукнатина.

— Джондалар? — долови той тих уплашен глас, идващ отдалеч.

— Айла? — Обнадежден, той погледна надолу. Далеч под него уплашената жена стоеше върху тясна ледена издатина, обгръщаща стената на дълбоката дупка. — Айла, не мърдай! Стой абсолютно неподвижна! Издатината може да се откърти.

„Жива е — помисли той. — Не мога да повярвам. Това е някакво чудо. Но как ще я измъкна оттам?“

Вътре в ледената бездна Айла се бе притиснала към стената, стъпила в малка пукнатина и стърчащо парче, вкаменена от ужас. Беше се промъквала през снега почти на колене, потънала в собствените си мисли. Беше изморена, безкрайно изморена от студа, от борбата да си пробие път през дълбокия сняг, от глетчера. Походът през леда бе изцедил силите й и тя беше уморена до смърт от изтощение. Въпреки усилията да продължава напред единствената й мисъл беше да достигне края на масивния глетчер.

От рояка мисли я изтръгна силно пукане. Зави й се свят при усещането от поддаване на твърдия лед под краката й и внезапно си припомни, едно отдавнашно земетресение. Опита се инстинктивно да хване нещо, за което да се задържи, но пропадащите лед и сняг не й предложиха нищо. Усети, че пада, почти задушена сред лавината от сняг, която се бе срутила под краката й, и не разбра как се е отзовала върху тясната издатина.

Погледна нагоре, опасявайки се да направи дори и това незначително движение от страх, че и най-малкото преместване на тежестта ще събори несигурната й опора. Небето над нея изглеждаше почти черно и й се стори, че вижда слабото блещукане на звезди. От ръба на пукнатината се отронваха по някоя игла лед или топка сняг, откъснали се накрая от нестабилните си легла, и по пътя си надолу засипваха жената с частици от себе си.

Издатината, която я бе спряла, представляваше тясна изпъкналост от по-стара повърхност, отдавна покрита с нов сняг. Тя се опираше върху назъбен объл камък, откъснат от масивната скала, когато снегът бавно запълнил долината и започнал да се разлива встрани към съседната. Величествената течаща река от лед, натрупала огромни количества от прах, пясък, чакъл и балвани, които откъснала от твърдата скала и които се носели бавно към по-бързото течение в средата й. При движението си по течението тези морени образували на повърхността дълги ивици от отломъци. Когато понякога температурата се повишавала достатъчно, за да стопи масивните ледници, те оставяли доказателства за преминаването си, изразяващи се в натрупани камари и хълмове от неподредени скални късове.

Докато чакаше, страхувайки се да помръдне, тя дочу едва доловим тътен и приглушено стържене, идващи от недрата на ледената дупка. В началото помисли, че си въобразява. Но ледената маса не беше толкова плътна, колкото изглеждаше от покриващата я твърда повърхност. Тя непрекъснато се наместваше, разширяваше, местеше и плъзгаше. Гръмовният тътен от отваряне на нови пукнатини или от затваряне на стари в някоя далечна точка на повърхността или дълбоко в недрата на глетчера, изпращаше вибрации. Огромната ледена планина бе надупчена от катакомби — проходи, които завършваха неочаквано, дълги галерии, които завиваха и криволичеха, спускаха се надолу или се извисяваха нагоре, джобове или пещери, които се отваряха приканващо и след това се затваряха плътно.

Айла започна да се оглежда. Отвесните ледени стени грееха с ослепителна, невероятно наситена синя светлина, която имаше дълбок зелен нюанс. Внезапно осъзна, че е виждала този цвят и преди, но само на едно място. Очите на Джондалар имаха същото наситено, чудесно синьо. Беше изпълнена с копнеж да ги види отново. Начупените повърхности на огромните ледени кристали й даваха усещане за мистериозно и неуловимо движение извън периферното й зрение. Имаше чувството, че ако завърти главата си достатъчно бързо, ще успее да види някаква ефимерна фигура, изчезваща в огледалните стени.

Но това бе само илюзия — магическа игра на светлината. Кристалният лед филтрираше по-голямата част от червения спектър на огненото слънчево кълбо, задържаше наситеното синьо-зелено и ръбовете и плоскостите на оцветените огледални повърхности си правеха шеги, пречупвайки и отразявайки светлината.

Върху Айла се изсипа сняг и тя погледна нагоре. Видя главата на Джондалар да се подава над ръба на пукнатината и след това към нея се спусна извиващ се като змия край на въже.

— Завържи здраво въжето около кръста си, Айла — извика той. — Кажи ми, когато си готова.

„Ето че отново го правя — каза си Джондалар. — Защо винаги трябва да проверявам какво е направила, след като знам, че ще се справи и сама? Защо й казах да направи нещо, което е съвсем очевидно? Тя знае, че въжето трябва да се завърже здраво. Ето защо се бе разсърдила и избързала напред, поради което сега е в толкова опасно положение…, но тя трябваше да бъде по-разумна.“

— Готова съм, Джондалар — извика жената, след като обви въжето около себе си и го стегна с много възли. — Тези възли няма да се развържат.

— Добре. Сега увисни на въжето. Ще те изтеглим горе.

Айла усети, че въжето се опъва и я повдига от издатината. Краката й увиснаха във въздуха и тя започна бавно да се издига към ръба на пукнатината. Видя лицето на Джондалар и красивите му разтревожени, сини очи, сграбчи ръката, която беше протегнал, за да й помогне да се прехвърли през ръба. Отново беше на повърхността и той я притисна в прегръдката си. Тя се притисна в него, също толкова силно.

— Стори ми се, че си си отишла завинаги — прегръщаше я и я целуваше той. — Съжалявам, че ти изкрещях, Айла. Зная, че и сама можеш да натовариш. Само че много се безпокоя.

— Не, грешката е моя. Не трябваше да бъда толкова нехайна с предпазителите си за очи и не биваше да се втурвам напред по този начин. Все още не познавам добре леда.

— Но аз ти позволих, а трябваше да бъда по-разумен.

— Аз трябваше да бъда по-разумна — каза тя едновременно с него и двамата се засмяха.

Айла почувства подръпване в кръста и видя, че другият край на въжето е вързан за кафявия жребец. От пукнатината я бе изтеглил Рейсър. Захвана се неумело да развързва възлите около кръста си, докато Джондалар задържаше силния жребец в близост до нея. Накрая се принуди да среже въжето с ножа. Бе направила толкова много възли и ги бе стегнала така силно, а и те се бяха дозатегнали, докато я изтегляха нагоре, че беше невъзможно да се развържат.

 

 

Заобиколиха пукнатината, която за малко не се бе оказала гибелна, и продължиха пътя си на югозапад през леда. Бяха сериозно обезпокоени от намаляващия им запас от горящи камъни.

— Колко още ни остава до другия край, Джондалар? — попита Айла на сутринта, след като бе стопила вода за всички. — Останали са ни съвсем малко горящи камъни.

— Зная. Надявах се, че досега ще стигнем. Бурите ни забавиха повече, отколкото бях запланувал, и започвам да се тревожа, че времето ще се смени, докато сме все още на леда. Може да стане много бързо — каза той, оглеждайки внимателно небето, докато говореше. — Страхувам се, че наближава.

— Защо?

— Мисля си за този глупав спор, който водихме, преди да паднеш в пукнатината. Спомняш ли си как всички ни предупреждаваха за злите духове, които препускат пред топящия снеговете вятър?

— Да. Соландия и Вердения казваха, че той прави хората раздразнителни, и аз се чувствах раздразнителна. И все още съм. Така ми е писнало от този лед, че трябва да се насилвам, за да продължавам да се движа. Може ли това да е така?

— И аз се чудя. Айла, ако е вярно, ще трябва да побързаме. Ако фьонът пристигне, докато сме върху този глетчер, може всички да пропаднем в пукнатините.

Опитаха се да разпределят торфените кафяви камъни по-внимателно и пиеха водата едва стопена. Започнаха да носят меховете с вода под кожените си парки, така че топлината от телата им да топи достатъчно вода за тях и Вълчо. Но количеството не стигаше. Телата им не можеха да стопяват вода и за конете и когато последните горящи камъни свършиха, те нямаше какво да пият. Храната им също се бе изчерпала, но водата беше по-важна. Айла ги забеляза да дъвчат лед и се разтревожи. Обезводняването и дъвканият от тях лед можеха да ги охладят дотолкова, че да не могат да поддържат достатъчна телесна температура, която да ги топли върху студения глетчер.

След като построиха палатката си, двата коня се приближиха до нея, за да търсят вода, но всичко, което Айла можеше да им предложи, бяха няколко глътки от собствената си вода и да начупи малко лед за тях. Този ден не бе имало следобедна буря и те бяха пътували почти докато се виждаше. Бяха изминали голямо разстояние, но тя изпитваше странно неспокойство. Беше и трудно да заспи. Опита се да се отърси от неспокойството, внушавайки си, че се тревожи само за конете.

Джондалар също лежа буден дълго време. Струваше му се, че хоризонтът се е приближил, но се страхуваше, че се лъже, и не искаше да го споменава. Накрая задряма, но се събуди в средата на нощта и откри, че и Айла е напълно будна. Станаха при първата плаха промяна от черно към синьо и тръгнаха, докато на небето все още имаше звезди.

В средата на утринта вятърът се промени и той се увери, че най-лошите му предчувствия започват да се сбъдват. Вятърът не беше толкова топъл, колкото по-малко студен, но идваше от юг.

— Побързай, Айла! Трябва да побързаме — извика той и почти затича. Тя кимна и го последва.

Към обяд небето се изясни и свежият бриз, духащ в лицата им, беше топъл и нежен. Силата на вятъра се увеличи, забави придвижването им и те трябваше да се приведат срещу него. Топлината му, галеща студената повърхност на леда, беше смъртоносна милувка. Преспите от сух прахообразен сняг се намокриха, уплътниха и след това се превърнаха в киша. В плитките падинки на повърхността започнаха да се образуват локвички вода. Дълбочината им се увеличи и те придобиха живия син цвят, който като че ли извираше от центъра на леда, но жената и мъжът нямаха нито време, нито сърце, за да се насладят на красотата. Нуждата от вода на конете бе лесно задоволена, но това беше малка утеха за хората.

Ниско по повърхността започна да се стеле мека мъгла и стремителният топъл южен вятър я отнасяше, преди да е успяла да се издигне нависоко. Джондалар използваше едно от дългите копия, за да опипва пътя пред себе си, но продължаваше почти да тича и Айла едва успяваше да го следва. Поиска й се да скочи на гърба на Уини и да остави коня да я носи, но в леда се отваряха все повече и повече пукнатини. Джондалар беше вече съвсем сигурен, че хоризонтът е наблизо, но ниско пълзящата мъгла правеше разстоянията измамни.

По леда заподскачаха тънки ручейчета, които съединиха локвите и направиха пътя им коварен. Цапаха във водата и усещаха как леденият й мраз се пропива в ботушите им. Неочаквано на няколко крачки пред тях се срути огромно парче от измамно твърд лед и откри зейнала пропаст. Вълчо изскимтя и зави, а конете се дръпнаха встрани, цвилейки от страх. Джондалар тръгна покрай ръба на пукнатината, търсейки околен път.

— Джондалар, не мога да продължа. Съвсем се изтощих. Трябва да спра — изхлипа Айла и започна да плаче. — Няма да се справим.

Той спря, върна се и започна да я успокоява.

— Почти стигнахме, Айла. Вече се вижда колко сме близо до края.

— Но ние почти хлътнахме в тази пукнатина и някои от локвите се превърнаха в дълбоки, сини дупки, в които пропадат потоците.

— Тук ли искаш да останеш?

Тя пое дълбоко дъх.

— Не, разбира се, че не. Не зная защо плача. Ако останем тук, със сигурност ще умрем.

Той си проби път покрай широката пукнатина, но когато отново тръгнаха на юг, вятърът, силен колкото и северния, повиши температурата. Ручейчетата се превърнаха в потоци, които се втурнаха надлъж и нашир по леда и се съединиха в реки. Пътешествениците минаха покрай две по-широки пукнатини и видяха края на леда. Пробягаха оставащото разстояние, спряха и погледнаха надолу през ръба.

Бяха стигнали другата страна на глетчера.

Точно под себе си видяха водопад от забулена в млечен облак вода, извираща от дъното на леда. В далечината под линията на снега се виждаше тънка светлозелена покривка.

— Искаш ли да останем тук и да починем малко? — попита Джондалар, но изглеждаше разтревожен.

— Искам единствено да слезем от този лед. Можем да починем, когато стигнем до поляната.

— Тя е по-далеч, отколкото изглежда. Това не е място, където можеш да бързаш или да бъдеш невнимателен. Ще се вържем един за друг с въжета и ти ще тръгнеш първа. Ако се плъзнеш, ще мога да удържа тежестта ти. Избирай внимателно пътя си надолу. Ще можем да водим и конете.

— Не, не мисля, че трябва. Може би ще трябва да свалим оглавниците и товара им, както и плъзгачите и да ги оставим сами да търсят пътя си надолу — предложи тя.

— Може би си права, но в такъв случай ще трябва да оставим багажа тук… освен ако…

Айла проследи погледа му.

— Хайде да сложим всичко в пирогата и да я плъзнем надолу — каза.

— С изключение на някои дребни принадлежности, които можем да вземем със себе си — усмихна се Джондалар.

— Ако завържем всичко добре и внимаваме къде ще се спусне, ще можем да я намерим.

— А ако се счупи?

— Какво да се счупи?

— Рамката може да се счупи — каза Джондалар, — но дори и това да стане, кожата вероятно ще я задържи.

— И всичко вътре ще се запази, нали?

— Би трябвало — усмихна се той. — Мисля, че идеята е добра.

След като натовариха кръглата лодка отново, Джондалар вдигна малкия пакет с принадлежности, а Айла поведе Уини. Въпреки страха си от подхлъзване те тръгнаха покрай ръба в търсене на път надолу. Като обезщетение за закъснението и опасностите, през които бяха преминали, отвъд една стръмнина от гладък лед те скоро откриха полегатия склон на морена, изцяло покрит с чакъл, по който можеха да слязат. Изтеглиха лодката до ледения склон и жената развърза плазовете. Свалиха оглавниците и въжетата от двата коня, но оставиха конските ботуши от мамутска кожа. Тя ги провери, за да се увери, че са завързани здраво. Бяха придобили вече формата на конските копита и прилягаха плътно. След като ги огледа внимателно, заведоха конете до върха на морената.

Уини изцвили и Айла започна да я успокоява, зовейки я с подобното на цвилене име, което кобилата познаваше най-добре, и говорейки й със знаци, звуци и измислени думи.

— Уини, трябва сама да намериш пътя си надолу по леда — говореше жената. — Никой друг не може да го избере по-добре от теб самата.

Джондалар успокояваше жребеца. Слизането щеше да бъде опасно, всичко можеше да се случи, но поне бяха превели конете дотук. Сега вече те трябваше сами са слязат. Вълчо обикаляше нервно напред-назад по ръба на леда, както когато се страхуваше да скочи в някоя река.

Подтиквана от Айла, кобилата първа прекрачи ръба, избирайки внимателно къде стъпва. Рейсър я последва по петите и скоро я изпревари. Стигнаха до гладко място, подхлъзнаха се, запързаляха се, но възвърнаха стабилността си и продължиха по-бързо надолу. Щяха да бъдат долу невредими, преди Айла и Джондалар да успеят да стигнат дъното.

Вълчо виеше на върха с подвита под краката опашка, без да се срамува да показва страха, който изпитваше, наблюдавайки слизането на конете.

— Хайде да избутаме лодката през ръба и да тръгваме. Чака ни дълъг и труден път надолу — настоя Джондалар.

Добутаха пирогата близо до стръмния леден ръб и вълкът скочи неочаквано в нея.

— Сигурно мисли, че се готвим да преминаваме река — каза Айла. — Иска ми се да можехме да преплуваме надолу по този лед.

Двамата се спогледаха и разсмяха.

— Какво си намислила?

— Защо не? Нали каза, че ще издържи?

— Но дали ще успеем ние?

— Да видим.

Разместиха някои неща, за да освободят място, и се вмъкнаха с Вълчо в кръглата лодка. Джондалар се помоли с надежда на Майката и се оттласнаха от ръба, използвайки единия от прътите на плазовете.

— Дръж се — извика той, когато потеглиха.

Бързо набраха скорост, устремявайки се в началото право напред. След това налетяха на буца, лодката подскочи и се завъртя. Отклониха се встрани, полетяха нагоре по малка стръмнина и се намериха във въздуха. Двамата изпищяха едновременно от обзелите ги възбуда и страх. Приземиха се с трясък, подскочиха от удара, след това отново се завъртяха, но успяха да се заловят за ръбовете.

Вълкът се опитваше да се снижи на дъното и в същото време показваше муцуна над лодката.

Айла и Джондалар се държаха с всички сили, защото това бе всичко, което можеха да направят. Нямаха никакъв контрол над кръглата лодка, която летеше надолу по стръмнината на глетчера. Правеше зиг-заги, подскачаше и се въртеше, като че ли подрипваше от радост, но беше натоварена много, а и дъното й беше достатъчно тежко, за да й позволи да се преобърне. Въпреки че мъжът и жената пищяха неволно, не можеха да устоят да не се засмеят. Беше най-бързото, най-вълнуващото препускане, което някой от тях бе правил някога.

Не мислеха как ще приключи, но когато наближиха дъното, Джондалар си спомни за обичайната пукнатина в дъното, разделяща леда от земята под него. Едно тежко приземяване върху чакъла можеше да ги изхвърли и нарани или нещо по-лошо, но звукът не му направи впечатление, когато го чу в началото. Той долетя до тях, след като се бухнаха тежко и вдигнаха огромен фонтан в средата на ревящ водопад от облаци вода, и разбраха, че пътуването им надолу по мокрия и хлъзгав лед ги бе върнало в реката от разтопена вода, бликаща от дъното на глетчера.

След още един фонтан от пръски се приземиха в дъното на водопада и скоро след това плуваха спокойно в средата на малко езерце от мътнозелена глетчерна вода. Вълчо беше толкова щастлив, че скочи върху тях и започна да ближе лицата им. Накрая седна, вдигна глава и зави в поздрав.

Джондалар погледна жената.

— Айла, успяхме! Успяхме! Прекосихме глетчера!

— Направихме го, нали? — усмихна се тя широко.

— Все пак беше опасно. Можехме да се нараним или дори да загинем.

— Може и да беше опасно, но пък весело — каза тя, а очите й продължаваха да блестят от възбуда.

Ентусиазмът й беше заразителен и въпреки загрижеността му да я върне вкъщи здрава, той се усмихна.

— Права си! Беше весело и в известен смисъл изпитание. Не мисля, че някога пак ще опитам да прекося глетчер. Два пъти в един живот е достатъчно, но съм доволен, че мога да кажа, че съм го направил, и никога няма да забравя това спускане.

— А сега всичко, което трябва да направим, е да стигнем земята, ей там — каза Айла, като посочи към брега, — и след това да намерим Уини и Рейсър.

Слънцето залязваше и за очите беше трудно да се приспособят от заслепяващата яркост на хоризонта към измамните сенки на мрака. Вечерният мраз отново бе понижил температурата под точката на замръзване. Можеха да видят вдъхващия утеха чернозем на твърдата земя, примесен с петна от сняг около езерото, но не знаеха как да стигнат дотам. Нямаха гребла и бяха оставили пръта върху глетчера.

Въпреки че езерото изглеждаше тихо, бързотечащата глетчерна вода образуваше подводно течение, което бавно ги отнасяше към брега. Наближиха го, изскочиха от лодката, последвани от вълка, и я изтеглиха на сушата. Вълчо се изтръска, пръскайки наоколо вода, но нито Айла, нито Джондалар забелязаха. Двамата се бяха прегърнали и изразяваха любовта си и облекчението от достигането на твърда земя.

— Наистина се справихме. Почти сме си вкъщи, Айла. Почти сме си вкъщи — каза Джондалар, държейки ръцете й и доволен, че е при него, за да я прегърне.

Снегът около езерото беше започнал отново да замръзва, превръщайки меката киша в твърда кора от лед. Прекосиха чакълестата отсечка, държейки се за ръце, и достигнаха полето. Нямаше дърва, за да накладат огън, но не ги беше грижа. Хапнаха малко от храната за из път и пиха вода от меховете, напълнени върху глетчера. След това построиха палатката и разстлаха спалните си кожи, но преди да се настанят вътре, Айла огледа околността, потънала в тъмнина, и се запита къде ли могат да бъдат конете.

Свирна на Уини и почака да чуе звука от копита, но конете не се появиха. Погледна към облаците отгоре и свирна отново. Беше твърде тъмно, за да ги търсят. Щяха да го направят на сутринта. После пропълзя в спалната си кожа до високия мъж и протегна ръка към свилия се до нея вълк. Помисли за конете и потъна изтощено в сън.

 

 

Мъжът погледна разрошената руса коса на жената до себе си. Главата й почиваше удобно под рамото му и той се отказа да става. Вече не беше необходимо да бързат и липсата на тревога го остави бездеен. Припомни си отново, че вече не са върху глетчера, и могат да останат да лежат цял ден завити в спалните си кожи.

Глетчерът беше зад тях и Айла беше невредима. Той потръпна при мисълта за падането й и стегна прегръдката си. Жената се повдигна на лакът и го погледна. Обичаше да го гледа. Тъмнината в палатката смекчаваше яркосиньото в очите му и челото, често набръчквано от съсредоточаване или загриженост, сега беше гладко. Прокара леко пръстите си по лицето му.

— Знаеш ли, че преди да те видя, се опитвах да си представя как изглежда един мъж? Не мъж от Клана, като мен. Никога не успях. Ти си красив, Джондалар — каза тя.

Джондалар се засмя.

— Айла, жените са красиви. Не мъжете.

— Тогава какво е мъжът?

— Може да се каже, че е силен или храбър.

— Ти си силен и храбър, но това не е същото като красив. Как ще наречеш мъж, който е красив?

— Хубав, предполагам — смути се той. Често бе наричан хубав.

— Хубав. Хубав — повтори тя на себе си. — Красив ми харесва повече. Мога да го разбера.

Джондалар отново се засмя с дълбокия си смях. Несдържаната му топлота беше неочаквана и Айла се хвана, че го е зяпнала. Бе така сдържан по време на пътуването им. Беше се усмихвал, но никога не беше се смял с глас.

— Ако искаш да ме наричаш красив, можеш да продължаваш — придърпа я той по-близо до себе си. — Как мога да се противопоставя на една красива жена да ме нарича красив?

Айла също започна да се смее.

— Обичам да се смееш, Джондалар.

— И аз те обичам, забавна жено.

Прегърна я, след като спряха да се смеят. Усетил топлината на тялото й и меките, едри гърди, той посегна към едната и я притегли върху себе си, за да може да я целуне. Тя плъзна езика си между устните му и усети да отговаря на целувката му с изненадваща жажда за него. Осъзна, че е изминало доста време, откакто го бяха вършили за последен път. През цялото време върху глетчера двамата бяха твърде неспокойни и изтощени, за да имат настроение или възможност да се отпуснат достатъчно, че да стигнат дотук.

Той почувства пламенната й готовност и усети собственото си внезапно желание. Претърколи я, докато се целуваха, отхвърли кожите, за да не му пречат, и започна да целува шията и врата й, преди да стигне гърдата. Хвана твърдото зърно в устните си и го засмука.

Тя простена от острата тръпка на невероятно желание, пронизало тялото й със сила, която я накара да се задъха. Беше зашеметена от собствената си реакция. Едва я бе докоснал и тя беше готова и така нетърпелива.

Джондалар посегна надолу, докосна мястото на Удоволствие между бедрата й, усети твърдия клитор и го потърка. Тя издаде няколко кратки писъка, достигна внезапно до върха и остана готова за него, нуждаеща се от него.

Той почувства влажната топлина и усети готовността й. Неговата необходимост от нея нарасна до нейната. Разбутвайки кожите, за да не й пречат, тя се отвори за него. Той насочи внушителното си мъжество към дълбокия й кладенец и влезе.

Тя го дръпна върху себе си и той тласна силно напред, прониквайки дълбоко навътре. Усети плътната й прегръдка и тя извика от удоволствие. Беше изпитвала нужда от него и го усещаше толкова пълно, че беше нещо повече от наслада, нещо повече от Удоволствие.

Той беше готов като нея. Отдръпна се назад, след това отново тласна навътре и само веднъж още, когато разбра, че нищо не го задържа. Усети вълнението да се надига, да достига максимума си и да прелива. С няколко последни движения се изпразни, след това бутна навътре и се отпусна върху нея.

Тя остана неподвижна, със затворени очи, усещайки тежестта му върху себе си и чувствайки се чудесно. Не искаше да мърда. Накрая той се изправи, погледна надолу към нея и я целуна. Тя отвори очи.

— Беше чудесно, Джондалар — каза отмаляла и доволна.

— Беше бързо. Ти беше готова. И двамата бяхме. А сега на лицето ти стои най-странната усмивка.

— Това е, защото съм много щастлива.

— Аз също. — Целуна я отново и се изтърколи настрана.

Лежаха безмълвно един до друг и отново задрямаха. Джондалар се събуди преди Айла и я загледа, докато спеше. Странната лека усмивка отново се появи и го накара да се зачуди какво сънува. Не можа да се противопостави на желанието си. Целуна я нежно и погали гърдата й. Тя отвори очи. Бяха леко разширени, тъмни и влажни, пълни със скрити тайни.

Той целуна клепачите й, след това гризна игриво меката част на ухото и накрая зърното на гърдата. Тя му се усмихна, когато посегна към хълмчето й и докосна меките косъмчета, отзивчива, ако не и отново напълно готова, което го накара да желае да са в началото, а не току-що свършили. Неочаквано той я прегърна силно и започна буйно да я целува, галейки тялото, гърдите, хълбоците и бедрата й. Не можеше да отдръпне ръцете си от нея, като че ли едва избягнатата опасност да я загуби беше създала в него нужда — дълбока като пукнатината, която почти му я бе отнела. Не можеше да се насити да я целува, прегръща и люби.

— Никога не съм мислил, че ще се влюбя — каза той, като се успокои и лениво милваше вдлъбнатината на кръста й и гладките издатини под него. — Защо трябваше да пътувам оттатък края на Великата майка река, за да намеря жената, която да обичам?

Бе мислил за това, откакто се бе събудил, и осъзна, че са почти вкъщи. Беше добре, че са от тази страна на глетчера, и той беше изпълнен с очакване и нетърпение да види близките си.

— Защото моят тотем те е определил за мен. Пещерният лъв те е ръководил.

— Тогава защо Майката е позволила да се родим толкова далеч един от друг?

Айла вдигна глава и го погледна.

— Учих, но все още зная твърде малко за навиците на Великата майка земя и не много повече за защитните духове на тотемите на Клана, но зная едно — ти ме намери.

— И след това едва не те загубих — сграбчи го внезапно прилив на смразяващ страх. — Айла, какво щях да правя, ако те бях загубил? — попита той с глас прегракнал от вълнение, което рядко показваше. Претърколи се, покри тялото й със своето и зарови глава във врата й, прегръщайки я така силно, че тя едва успяваше да диша. — Какво щях да правя?

Тя се прилепи към него, желаейки по някакъв начин да стане частица от него, и се отвори благодарно, когато усети желанието му отново да набъбва. Той я взе с настойчивост, силна като любовта му, и тя му отвърна със също толкова енергично желание.

Свършиха дори по-бързо от първия път и с освобождаването напрежението от бурните им страсти се стопи в топлината на последвалата приятна отмала. Когато той се опита да се отдръпне, тя го прегърна, желаейки да задържи прелестта на момента.

— Не бих искала да живея без теб, Джондалар — каза Айла, връщайки се отново към разговора. — Частица от мен ще отиде с теб в света на духовете и аз никога няма да бъда отново цяла. Но ние сме щастливи. Помисли си за всички онези хора, които никога не са откривали любовта, или онези, които са обичали някого, без да бъдат обичани.

— Като Ранек?

— Да, като Ранек! Все още изпитвам болка, когато си спомня за него.

Джондалар се изтърколи встрани и седна.

— Мъчно ми е за него. Харесваше ми — или поне така ми се струваше. — Внезапно изпита нетърпение да тръгнат. — По този начин никога няма да стигнем до Даланар — каза и започна да навива спалните кожи. — Не мога повече да чакам да го видя отново.

— Но преди това трябва да намерим конете — подсети го тя.