Джийн М. Оел
Айла през равнината (36)

35

Мисля, че е по-добре да слезем от конете и да отидем до тях пеша — каза Джондалар, наблюдавайки няколкото мъже и жени с копия, които се приближаваха предпазливо. — Сега си спомням, че тези хора се страхуват и се отнасят с подозрение към язденето на коне. Май трябваше да ги оставим скрити и да дойдем пеша. А когато обясним на хората, да се върнем за конете.

Двамата слязоха и внезапно Джондалар видя образа на своя „малък брат“ Тонолан, широко и приятелски усмихнат и приближаващ се уверено към Пещера или Бивак на странници. Приемайки го като знак, високият рус мъж се усмихна, помаха приятелски, бутна назад качулката на шубата си, за да го виждат по-лесно, и след това пристъпи напред с протегнати ръце, показвайки им, че идва при тях открито, без да има какво да крие.

— Търся Ладуни от Лозадунаите. Аз съм Джондалар от Зеландониите — каза той. — Преди няколко години с моя брат пътувахме на изток и Ладуни ни помоли да спрем и да го посетим на връщане.

— Аз съм Ладуни — каза един мъж, говорейки езика на Зеландониите със слаб акцент. Той се приближи към тях, вдигнал копие в готовност, и ги погледна отблизо, за да се увери, че мъжът е този, за който се представя. — Джондалар? От Зеландониите? Ти наистина приличаш на мъжа, когото срещнах.

Джондалар усети неговата предпазливост.

— Това наистина съм аз. Радвам се да те видя, Ладуни. Не бях сигурен, че ще попадна на вярното място. Изминах целия път до края на Великата майка река и по-нататък, а след това, вече по-близо до дома, бях затруднен да намеря вашата Пещера, но парата от горещия ви кладенец ми помогна. Доведох някого, когото би желал да видиш.

По-възрастният мъж погледна Джондалар, опитвайки се да се увери, че не греши. Човекът пред него изглеждаше малко по-стар, което беше разбираемо. Сега повече приличаше на Даланар — беше срещнал стария каменар преди няколко години, когато той беше дошъл за търговия и както Ладуни подозираше, да открие дали синът на неговото огнище и брат му са минали оттам. „Даланар ще бъде много доволен да го види“ — помисли си Ладуни. Той се приближи към мъжа, държейки копието си по-свободно, но все още в положение, от което можеше да се хвърли бързо. Погледна към двата необичайно хрисими коня и за пръв път видя, че близо до тях стои жена.

— Конете ви не приличат на тези, които се въртят наоколо. Конете на изток по-покорни ли са? Сигурно е много по-лесно да бъдат хванати — каза Ладуни.

Внезапно мъжът се напрегна, хвана копието в положение за хвърляне и го насочи към Айла.

— Не мърдай, Джондалар! — извика той.

Стана така бързо, че Джондалар нямаше време да реагира.

— Ладуни! Какво правиш?

— Преследва ви вълк. Достатъчно безстрашен, за да излезе на открито.

— Не! — извика Айла, хвърляйки се между вълка и човека с копието.

— Този вълк пътува с нас. Не го убивай — каза Джондалар, втурвайки се между тях.

Тя се отпусна на земята и обви ръце около вълка, държейки го здраво, отчасти да запази него, отчасти да защити мъжа с копието. Козината на Вълчо беше настръхнала, устните му се бяха отдръпнали назад, оголвайки кучешките зъби и от гърлото му излизаше диво ръмжене.

Ладуни се слиса. Беше понечил да защити гостите си, а те се държаха сякаш искаше да им причини вреда. Той погледна Джондалар въпросително.

— Свали копието си, Ладуни. Моля те — каза Джондалар. — Вълкът е наш приятел, каквито са и конете. Той спаси живота ни. Обещавам, че няма да нарани някого, докато не бъде нападнат той или жената. Зная, че изглежда странно, но ако ми дадеш възможност, ще ти обясня.

Мъжът отпусна бавно копието, наблюдавайки предпазливо едрия вълк. След като опасността премина, Айла успокои животното, след това се изправи и се приближи към Джондалар и Ладуни, като направи знак на Вълчо да стои близо до нея.

— Моля ви, извинете Вълчо за настръхването — каза Айла. — Той наистина започва да обича хората, като го опознае, но имаме лош опит с хора на изток оттук. Това го направи нервен в присъствието на непознати и става по-предпазлив.

Ладуни забеляза, че тя говори езика на Зеландониите съвсем добре, но странният й акцент моментално я определи като чужденка. Той забеляза и нещо друго, което не можеше да определи точно. И преди беше виждал много руси, синеоки жени, но линията на скулите и чертите на лицето й, също й придаваха вид на чужденка. Въпреки това тя бе поразително красива жена. Ако имаше нещо, то просто я правеше загадъчна.

Той погледна Джондалар и се усмихна. Спомняйки си последното му посещение, не се изненада, че този висок, красив мъж от Зеландониите се е върнал от дългото си пътешествие с такава екзотична красавица, но никой не беше очаквал живи, дишащи сувенири от приключението му, като конете и вълка. Той с нетърпение очакваше да чуе разказа им.

Младият мъж забеляза възхищението в очите на Ладуни, когато видя Айла, и започна да се отпуска.

— Това е човекът, който исках да видиш — каза Джондалар. — Ладуни, ловец от Лозадунаите, това е Айла от Лъвския Бивак на Мамутоите, избрана от Пещерния лъв, пазена от Пещерната мечка и дъщеря на Мамутското огнище.

Когато Джондалар започна официалното й представяне, тя вдигна ръцете си с дланите нагоре и каза:

— Аз те поздравявам, Ладуни, Големия ловец на Лозадунаите.

Той се зачуди как е разбрала, че е ловният водач на своя народ. Джондалар не го беше споменал. Може би й е говорил нещо преди, но тя беше достатъчно умна, за да премълчи. Но в такъв случай би трябвало да разбира от тези неща. При толкова много титли и родства тя трябва да е жена с високо положение сред народа си. Трябваше да се досети, че жената, която би довел, ще е точно такава, тъй като майка му и мъжът от неговото огнище са познавали отговорностите на водачеството. Детето наследява кръвта на майка си и духа на мъжа.

Ладуни взе ръцете й в своите.

— В името на Дуна, Великата майка земя, ти си добре дошла, Айла от Лъвския бивак на Мамутоите, избрана от Лъва, защитавана от Великата мечка и дъщеря на Мамутското огнище.

— Благодаря ти за сърдечното посрещане — отговори тя, все още с официален тон. — И ако мога, бих искала да те представя на Вълчо, така че той да знае, че си приятел.

Ладуни се начумери, не съвсем уверен дали наистина иска да се запознае с вълк, но нямаше друг избор.

— Вълчо, това е Ладуни от Лозадунаите — каза тя, хващайки ръката на мъжа и я поднесе под носа на вълка. — Той е приятел.

Щом подуши ръката на непознатия мъж, примесена миризмата от ръката на Айла, животното, изглежда, разбра, че това е човек, когото трябва да приеме. Той подуши мъжките му части за голямо смущение на Ладуни.

— Това е достатъчно, Вълчо — каза жената, даде му знак да се отдръпне и се обърна към Ладуни. — Сега той научи, че си приятел и че си мъж. Ако желаеш да го поздравиш, той обича да го потупват по главата и да го почешат зад ушите.

Изкушението да докосне жив вълк бе по-силно от страха му. Протегна предпазливо ръка и почувства грубата козина. Видя, че докосването му се приема, и потупа животното по главата, след това го потърка доволен зад ушите. Не че не беше докосвал вълча козина и преди, но не беше го правил на живо животно.

— Съжалявам, че заплаших спътника ви — каза той. — Но никога не съм виждал вълк и коне да придружават хора по свое собствено желание.

— Разбираемо е — каза Айла. — Ще те заведа при конете по-късно. Те се плашат от непознати и им трябва време, докато свикнат с нови хора.

— Всички животни на изток ли са така приятелски настроени? — попита Ладуни, настоявайки за отговор на въпроса, който би заинтересувал всеки ловец.

Джондалар се усмихна.

— Не, животните са едни и същи навсякъде. Тези са по-особени заради Айла.

Той кимна. Имаше още много въпроси към тях, но знаеше, че всички ще искат да чуят разказите им.

— Аз ви приветствах и ви каня да влезете и споделите топлината, храната и мястото за почивка, но мисля, че първо трябва да отида и да разкажа на останалите от Пещерата за вас.

Ладуни се върна при групата, събрала се пред широкия отвор в скалата. Той разказа как преди няколко години е срещнал Джондалар, когато той е започвал Пътешествието си, и го е поканил да ги посети при обратния си път. Спомена, че Джондалар е роднина на Даланар, и наблегна на факта, че те са хора, а не някакви страшни духове, и че те ще им разкажат за конете и вълка.

— Те би трябвало да имат някакви интересни истории за разказване — приключи той, знаейки каква примамка ще бъде това за група от хора, които са прекарали зимата в пещерата и са започнали да се отегчават.

Езикът, който говореше, не беше езикът на Зеландониите, на който бе говорил с пътешествениците, но след като го послуша малко, Айла беше сигурна, че е доловила прилики. Разбра, че въпреки различните ударения и произношение Лозадунаите бяха свързани със Зеландониите по същия начин, както Сармунаите и Шарамудоите бяха свързани с Мамутоите. Този език даже имаше връзка с езика на Сарамунаите. Тя бе разбрала някои от думите и бе схванала същността на обясненията му. Тя щеше да може да говори с тези хора в срок от няколко дни.

Талантът на Айла към езиците не й се струваше необикновен. Тя не се опитваше съзнателно да ги научава, но чувствителното й ухо към нюансите и модулациите, както и способността й да схваща връзките, ги правеха лесни за нея. Загубата на собствения й език при травмата от загубата на народа й, когато била много малка, и необходимостта от научаване на друг начин за общуване, но такъв, който използва същите области на мозъка както говоримия език, бяха усилили вродените й езикови умения. Нуждата да се научи отново да общува й беше дала несъзнателен, но дълбок стимул за научаване на непознати езици. Комбинацията от естествени възможности и обстоятелства беше подпомогнала уменията й.

— Лозадуна казва, че можете да останете в Огнището за гости — им каза Ладуна след обясненията му.

— Трябва да разтоварим конете и да настаним първо тях — отговори Джондалар. — Изглежда, че на поляната пред пещерата има добра зимна трева. Ще има ли някой против, ако ги оставим тук?

— Можете да използвате поляната. Мисля, че за всички ще бъде интересно да видят коне така отблизо. — Той не можеше да се сдържи да не погледне към Айла, чудейки се какво е направила на конете. Очевидно беше, че тя командва много могъщи духове.

— Трябва да попитам още нещо — каза Айла. — Вълчо е свикнал да спи близо до нас. Той ще бъде безкрайно нещастен на друго място. Ако присъствието му вътре накара вашата Лозадуна или Пещерата ви да се почувстват неудобно, ние ще устроим палатката си и ще спим навън.

Той говори отново с хората и след кратък разговор се върна обратно при гостите.

— Те искат да влезете вътре, но някои от майките се страхуват за децата си.

— Разбирам страха им. Обещавам, че Вълчо няма да нарани никого, но ако това не е достатъчно, аз ще остана отвън.

След още един кратък разговор Ладуни каза:

— Те казват, че вие трябва да влезете вътре.

Придружи ги, когато отидоха да разтоварват конете, и беше така развълнуван от срещата си с конете, както когато видя Вълчо. Той бе взел своя дял в лова на коне, но никога не беше докосвал някой, освен в случаите, когато бе успявал да се приближи достатъчно близо по време на преследването. Айла видя радостта му и реши по-късно да му предложи да поязди Уини.

Докато се връщаха обратно към пещерата, теглейки нещата си в пирогата, Ладуни попита Джондалар за брат му. Видя болката, изписана на лицето му, и преди той да му отговори, разбра, че се е случила някаква трагедия.

— Тонолан загина. Беше убит от пещерен лъв.

— Съжалявам да го чуя. Аз го харесвах.

— Всички го харесваха.

— Той беше така нетърпелив да последва Великата майка река из целия път чак до края й. Стигна ли дотам?

— Да, стигна до края на Донау, преди да умре, но по това време вече не го желаеше. Беше се влюбил в една жена и тя му стана другарка, но умря при раждането. Това го промени и обезкуражи. След това не искаше да живее.

Ладуни поклати глава.

— Какъв срам. Той беше толкова жизнен. Филония дълго мисли за него, след като заминахте. Надяваше се, че той ще се върне.

— Как е тя? — попита гостът, спомняйки си красивата млада дъщеря от огнището на Ладуни.

По-възрастният мъж се намръщи.

— Вече е омъжена и Дуна й се присмива. Има две деца. Малко след като заминахте, тя откри, че е ощастливена. Когато се разчу, че е бременна, мисля, че всеки лозадунайски мъж, който беше за женене, си намери причина да посети Пещерата ни.

— Мога да си представя. Доколкото си спомням, тя беше хубава млада жена. Тя направи Пътешествие, нали?

— Да, с един по-възрастен братовчед.

— И има две деца? — попита Джондалар.

Очите на Ладуни блеснаха от удоволствие.

— Дъщеря от първото ощастливяване, Тонолия — Филония беше сигурна, че тя е дете от духа на брат ти, а наскоро доби и син. Живее в Пещерата на съпруга си. Там имат повече място, а не е далече и ние редовно виждаме нея и децата. — В гласа му имаше задоволство и радост.

— Надявам се, че Тонолия е дете от духа на Тонолан. Ще бъде хубаво да мисля, че на света все още съществува късче от духа му.

„Може ли да се случи толкова бързо? — чудеше се Джондалар. — Той прекара само една нощ с нея. Беше ли духът му толкова могъщ? Или, ако Айла е права, би ли могъл Тонолан да е заченал дете във Филония със същината на мъжествеността си през нощта, когато останахме с тях?“ — Той си спомни жената, с която бе спал.

— Как е Ланалия?

— Добре е. Отиде да посети роднини в друга Пещера. Опитват се да я омъжат. Един мъж загубил другарката си и останал в огнището си сам с три деца. Ланалия няма деца, въпреки че винаги е искала. Ако го намери за подходящ, те ще се оженят и тя ще приеме децата. Това може да се окаже много щастливо уреждане на нещата и тя се вълнува много.

— Радвам се за нея и й пожелавам много щастие — каза Джондалар, скривайки разочарованието си. Той се бе надявал тя да е забременяла, след като бе споделила Удоволствието с него. „Каквото и да е, мъжкият дух или същината на мъжествеността, но Тонолан доказа силата си, а аз? Дали моите същина и дух са достатъчно могъщи?“

Влязоха в пещерата и Айла се огледа наоколо с интерес. Беше виждала много жилища на Другите — леки или преносими подслони, които се използваха през лятото, и устойчиви постоянни съоръжения, способни да издържат на суровите условия през зимата. Някои бяха построени от мамутски кости и покрити с пръст и глина, други — от дърво, напъхани под навес или върху плаваща платформа, но тя никога не беше виждала Пещера като тази, откакто беше напуснала Клана. Имаше широк вход, обърнат на югоизток, а вътре беше просторно и хубаво. „Брун щеше да я хареса“ — помисли си тя.

Когато разгледа вътрешността, остана изненадана. Беше очаквала да види няколко огнища на различни места, огнищата на всяко едно семейство. В пещерата имаше семейни огнища, но те бяха навътре и близо до входовете на съоръжения, направени от кожи, привързани към колове. Наподобяваха на палатки, но не бяха с конична форма и отворени на върхове, защото вътре в пещерата не се нуждаеха от защита срещу времето. Доколкото можеше да разбере, те се използваха като платна за скриване на вътрешното пространство от случаен поглед. Айла си припомни забраната на Клана да се поглежда в жилищното пространство на огнището на друг мъж, определено с гранични камъни. Беше въпрос на традиция и самоконтрол, но тя осъзна, че целта е една и съща — уединение.

Ладуни ги поведе към едно от преградените жилищни пространства.

— В неприятните ви преживявания не са били замесени банда от кавгаджии, нали? — осведоми се той.

— Не, имало ли е неприятности? — попита Джондалар. — Когато се срещнахме преди, ти говореше за някакъв млад мъж, който събрал няколко души. Те се подигравали на Кл…, плоскоглавците. — Той погледна Айла, но знаеше, че Ладуни никога няма да разбере какво представлява „Клан“. — Подмамвали мъжете и след това правели Удоволствието си с жените. Нещо като повишено настроение, водещо до неприятности за всички.

Когато чу „плоскоглавци“, Айла се заслуша по-внимателно, любопитна да узнае дали наоколо има много хора на Клана.

— Да, това са те. Чароли и бандата му — каза Ладуни.

— Може и да е започнало с повишено настроение, но след това прескочи границите му.

— Мислех, че тези млади мъже вече са се отказали от този вид държание.

— Това е Чароли. Предполагам, че поотделно не са лоши младежи, но той им влияе. Лозадуна казва, че иска да покаже колко е смел, защото е израснал без мъж при огнището си.

— Много жени сами са отглеждали момчетата си, които са ставали добри мъже — каза Джондалар. Те бяха така погълнати от разговора си, че бяха спрели в средата на пещерата. Около тях се събираха хора.

— Да, разбира се. Но съпругът на майка му изчезна, когато той беше още бебе, и тя никога не си взе друг. Вместо това насочи към него цялото си внимание, разглезвайки го далеч преди младите му години, когато трябваше да научи занаят и задълженията на възрастните. Сега е право на всички да го спрат.

— Какво се случи?

— Едно момиче от нашата Пещера поставяло примки близо до реката. То беше станало млада жена едва няколко месеца преди това и все още не беше преминало през Обреда на първото удоволствие. Очакваше церемонията на следващото събиране. Случи се така, че Чароли и бандата му го видели само и всички я обладали…

— Всички? Обладали? Насила? — ужаси се Джондалар.

— Едно момиче, все още не жена? Не мога да повярвам.

— Всички — отвърна Ладуни, едва сдържайки гнева си, — и ние няма да се примирим с това. Не зная дали са се наситили на жените на плоскоглавците или с какво друго биха се извинили, но това беше твърде много. Те й причиниха болка и кървене. Тя казва, че не иска да има нищо общо с мъжете, никога вече. Отказа да премине през обреда.

— Това е ужасно, но е трудно да бъде обвинена. Това не е начинът, по който една млада жена трябва да научи Дара на Дони — каза гостът.

— Майка й се страхува, че ако откаже да почете майката с церемонията, никога няма да има деца.

— Може и да е права, но какво би могло да се направи?

— Майка й иска Чароли мъртъв и иска да обявим кръвна вражда на Пещерата му — отговори Ладуни. — Отмъщението е нейно право, но кръвната вражда може да унищожи всички! Освен това не Пещерата на Чароли е причината за бедата. Въпросът е в бандата му — някои от тях дори не са от родната Пещера на Чароли. Изпратих вест на Томаси, ловния им вожд и му дадох една идея.

— Идея? Какъв е твоят план?

— Мисля, че е задължение на всички от Лозадунаите да спрат Чароли и бандата му. Надявам се, че Томаси ще се присъедини към мен в опита ми да убедя всички да поставят тези младежи под надзора на Пещерите. Даже предложих да дадем право на майката на Мадения да отмъсти, отколкото да допуснем кръвопролитие от кръвна вражда срещу тях. Но Томаси е роднина на майката на Чароли.

— Това ще бъде трудно решение — каза Джондалар. Той забеляза, че Айла ги слуша внимателно. — Знае ли някой къде се крие бандата на Чароли? Те не могат да бъдат при някой от вашите хора. Не мога да повярвам, че някоя от Пещерите на Лозадунаите ще подслони такива брутални престъпници.

— На юг оттук има една безплодна област с подземни реки и много пещери. Носи се слух, че те се крият в една от пещерите в края на този район.

— Ще е трудно да се намерят, ако пещерите са твърде много.

— Но те не могат да стоят там непрекъснато. Трябва да търсят храна и тогава могат да бъдат открити и проследени. Един добър следотърсач може да проследи тях по-добре отколкото някое животно, но ще трябва всички Пещери да ни помогнат. В този случай няма да ни трябва много време, за да ги открием.

— Какво ще направите с тях, когато ги намерите? — този път въпросът беше зададен от Айла.

— Мисля, че след като тези млади престъпници бъдат разделени, няма да мине много време преди връзките им един с друг да бъдат прекъснати. Всяка Пещера може да се оправя с един или двама от своите по техния си начин. Съмнявам се, че повечето от тях действително искат да живеят откъснати от Лозандунаите и да не бъдат част от някоя Пещера. Някой ден ще поискат съпруги и няма да са много жените, които ще изберат живота, воден от тях.

— Мисля, че си прав — каза Джондалар.

— Съжалявам за тази млада жена — обади се Айла. — Какво беше името й? Мадения?

— Аз също — добави младият мъж. — Бих искал да останем и да помогнем, но ако не пресечем глетчера скоро, може да ни се наложи да стоим тук до следващата зима.

— Вече може и да е много късно да се прекоси тази зима — каза Ладуни.

— Много късно? — учуди се Джондалар. — Но сега е студено, зима е. Всичко е дълбоко замръзнало. Би трябвало всички пукнатини да са запълнени със сняг.

— Да, сега е зима, но в края на сезона нищо не е сигурно. Все още бихте могли да го направите, но ако фьонът пристигне рано, то снегът ще се стопи бързо. Глетчерите могат да бъдат коварни по време на първото пролетно топене на снега и при тези обстоятелства не мисля, че е безопасно да се пресича страната на плоскоглавците на север. Те не са много приятелски настроени в последно време. Бандата на Чароли предизвика враждебното им отношение. Даже и животните притежават някакво чувство за защита на женските и се бият, за да запазят собствеността си.

— Те не са животни — защити ги жената. — Те са хора, само че различен вид хора.

Ладуни замълча, защото не искаше да противоречи на посетител и гост. С близостта си до животните тя можеше да мисли за всички тях като за хора. „Щом като я пази вълк и тя се отнася към него като към човешко същество, чудно ли е, че смята и плоскоглавците за хора? — помисли си той. — Зная, че са умни, но не са хора.“

Докато разговаряха, около тях се бяха събрали няколко човека. Един от тях, дребен, слаб, доста набръчкан мъж на средна възраст, заговори със стеснителна усмивка:

— Не мислиш ли, че трябва да им позволиш да се настанят, Ладуни?

— Започвам да се питам дали ще ги държиш цял ден тук, за да си приказвате — добави жената, стояща до него. Тя беше пълничка жена, малко по-висока от мъжа.

— Съжалявам, прави сте, разбира се. Позволете ми да ви представя — каза Ладуни. Погледна първо Айла и след това се обърна към мъжа: — Лозадуна, Този, който служи на Майката за Пещерата на горещия кладенец на Лозадунаите, това е Айла от Лъвския бивак на Мамутоите, избрана от Лъва, пазена от Великата мечка и дъщеря на Мамутското огнище.

— Мамутското огнище! Тогава ти също си Тази, която служи на Майката — каза мъжът с усмивка, преди още да я е поздравил.

— Не, аз съм Дъщеря на Мамутското огнище. Мамут ме обучаваше, но никога не съм била посвещавана — обясни тя.

— Но си родена за това! Ти също трябва да си избраница на Майката заедно с всички останали — каза мъжът видимо доволен.

— Лозадуна, ти все още не си я поздравил — смъмри го пълната жена.

Мъжът се обърка за момент.

— О, вярно. Вечно тези формалности. В името на Дуна, Великата майка земя, аз те поздравявам, Айла от Мамутоите, избрана от Лъвския бивак и дъщеря на Мамутското огнище.

Жената въздъхна и поклати глава.

— Обърка я, но ако беше някоя малко позната церемония или легенда за Майката, нямаше да забрави и най-дребната подробност — каза тя.

Айла не се сдържа и се засмя. Тя никога не беше срещала Този, който служи на Майката, който да изглежда по-неподходящ да изпълнява тази длъжност. Всеки един от тези, които беше срещала преди, беше спокойна, лесно различима личност с могъщо присъствие и напълно противоположни на този разсеян, неуверен мъж, небрежен към външността си, с приятно, почти свенливо поведение. Но, изглежда, жената знаеше къде се крие силата му, а и Ладуни не показа липса на уважение. Лозадуна очевидно беше повече от това, което изглеждаше.

— Всичко е наред — каза Айла на жената. — Той съвсем не сгреши.

„В края на краищата наистина съм избрана от Лъвския бивак, приета, а не принадлежаща им“ — помисли тя и се обърна към мъжа, който беше хванал двете й ръце и продължаваше да ги държи:

— Поздравявам Този, който служи на Великата майка на всички и ти благодаря за сърдечното посрещане, Лозадуна.

Той се усмихна при споменаването от Айла на едно от другите имена на Дуна, когато Ладуни заговори:

— Соландия от Лозадунаите, принадлежаща на Пещерата на планинската река, съпруга на Лозадуна, това е Айла от Лъвския бивак на Мамутоите, избрана от Лъва, пазена от Великата мечка и дъщеря на Мамутското огнище.

— Поздравявам те, Айла от Мамутоите, и те каня в нашите жилища — отвърна жената. Всички тези пълни титли бяха казвани вече достатъчно пъти. Тя не смяташе, че трябва отново да ги повтаря.

— Благодаря ти, Соландия.

Ладуни погледна Джондалар.

— Лозадуна, Този, който служи на Майката за Пещерата на горещия кладенец на Лозадунаите, това е Джондалар, главният каменар на кремък от Деветата пещера на Зеландониите, син на Мартона, бивш вожд на Деветата пещера, брат на Джохаран, вожд на Деветата пещера, принадлежащ към Огнището на Даланар, вожд и родоначалник на Ланзадониите.

Айла никога преди не беше чувала всички титли и роднински връзки на Джондалар и остана изненадана. Въпреки че не разбираше напълно значението им, те звучаха внушително. След като и Джондалар беше официално представен, ги заведоха до обширното жилищно и церемониално пространство, определено на Лозадуна.

Вълчо, който бе седял тихо до крака на Айла, излая кратко, когато стигнаха до входа на жилищното помещение. Беше видял вътре дете, но реакцията му изплаши Соландия. Тя се втурна, сграбчи детето и го вдигна от пода.

— Имам четири деца и не съм сигурна дали този вълк трябва да бъде тук — каза тя и от страх заговори по-високо. — Мичери дори не може да ходи. Как мога да съм сигурна, че той няма да се нахвърли на малкото ми момченце?

— Вълчо няма да нарани малкия — каза гостенката. — Той израсна сред деца и ги обича. По-нежен е с тях, отколкото с възрастните. Не се нахвърляше на бебето, а само беше много щастлив, че го вижда.

Айла беше направила знак на Вълчо да легне, но той не можеше да скрие нетърпението си да се запознае с децата. Соландия наблюдаваше предпазливо хищника. Тя не можеше да разбере дали той проявява нетърпение от щастие или от глад, но също изпитваше любопитство към гостите. Една от най-добрите страни да бъдеш съпруга на Лозадуна се криеше в предимството да бъдеш първата, която говори с редките посетители, и тя винаги можеше да прекарва повече време с тях, защото те бяха настанявани обикновено в церемониалното огнище.

— Е, аз наистина казах, че той може да остане — потвърди тя.

Айла въведе Вълчо, вкара го в един ъгъл и му направи знак да остане. Тя постоя малко при него, знаейки, че ще му бъде трудно, но дори и самото присъствие на деца, които да може да наблюдава, го успокои за момента.

Поведението му успокои Соландия и след като поднесе на гостите си горещ чай, тя им представи децата си и се върна към приготовляването на месото, което беше започнала. Жената забрави за животното, но децата бяха омаяни от него. Айла ги огледа дискретно. Най-голямото от четирите деца, Лагори, беше момче на около десет години според предположението й. Имаше и момиче, вероятно на около седем години, Дозалия, и още едно на приблизително четири години, Неладия. Бебето все още не можеше да ходи, но непрекъснато пълзеше — беше много подвижно.

По-големите деца проявяваха предпазливост към Вълчо и по-голямото момиче взе бебето в ръце, докато наблюдаваха животното, но след като нищо не се случи, го пусна на земята. Докато Джондалар приказваше с Лозадуна, Айла започна да разопакова багажа им. За гостите имаше резервни легла и тя се надяваше, че ще има време да почисти спалните кожи, докато са там.

Внезапно се разнесе бебешки смях. Тя затаи дъх и погледна към ъгъла, където беше оставила Вълчо. В останалата част на жилищното пространство се възцари абсолютна тишина. Всички зяпнаха в почуда и ужас към бебето, което беше допълзяло до ъгъла, седнало до огромния вълк и го дърпаше за козината. Айла погледна към Соландия и я видя, че се е втренчила в безценното си момченце, което продължаваше да дърпа вълка, а той само въртеше опашка и изглеждаше доволен.

Накрая Айла отиде до тях, вдигна детето и го занесе при майка му.

— Ти си права — каза Соландия с изненада. — Този вълк обича деца. Ако не го бях видяла със собствените си очи, никога нямаше да го повярвам.

Не след дълго и другите деца на Соландия се приближиха до вълка, който обичаше да си играе. След малък проблем, създаден от най-възрастното момче, което дразнеше Вълчо, а той отвърна като хвана ръката му в зъбите си и издаде кратко ръмжене, Айла им обясни, че трябва да се отнасят към него с внимание. Реакцията на вълка изплаши момчето достатъчно, за да го накара да послуша. Когато излязоха навън, всички деца от общността се загледаха като омагьосани във вълка и четирите деца на Соландия.

Айла отиде да провери конете, преди да се е стъмнило. Когато излезе от пещерата, чу Уини да я поздравява с цвилене и почувства, че приятелката й е разтревожена. Изцвили в отговор, няколко глави се завъртяха към нея и я зяпнаха изненадано, а Рейсър откликна с по-дълбоко цвилене. Тя пресече поляната, затрупана със сняг близо до пещерата, за да обърне малко внимание на конете и да се увери, че и двата са добре. Уини я наблюдаваше с вдигната опашка да се приближава. Когато жената наближи, тя наведе глава, след това я вдигна високо и описа кръг с нея. Рейсър, също толкова щастлив да я види, се изправи на задните си крака.

За тях беше ново пак да се намират около толкова много хора и познатата жена внасяше успокоение. Рейсър изви гърба си в дъга, изпъна уши напред, когато Джондалар се появи на входа на пещерата, и посрещна мъжа в средата на поляната. Айла прегърна, потупа и поговори на кобилата и реши на следващия ден да среши Уини, защото това щеше да намали напрежението и в двете.

Водени от четирите деца на Соландия, всички деца се бяха събрали накуп и се приближаваха към тях и конете. Гостите разрешиха на децата да докоснат или да потупат единия или другия кон, а Айла помогна на няколко от тях да пояздят Уини, което беше наблюдавано с малко завист от много от възрастните. Жената имаше намерение да позволи на всяко дете, което пожелае да поязди, но почувства, че е още рано за това. Конете се нуждаеха от почивка и тя не искаше да ги пресилва.

С лопати от еленови рога тя и Джондалар започнаха да разчистват дебелия сняг от пасбището близо до пещерата. Няколко души се включиха и ускориха работата им, но разчистването на снега напомни на Джондалар за един проблем, който се опитваше да разреши от известно време. Как щяха да намират храна, паша и достатъчно вода за пиене за тях двамата, вълка и конете, докато пресичат глетчерния лед?

 

 

По-късно вечерта всички се събраха в обширното церемониално място, за да изслушат разказа на гостите за пътешествията и приключенията им. Лозандунаите проявяваха особен интерес към животните. Соландия вече беше започнала да разчита на Вълчо, който забавляваше децата й, и дори възрастните се развличаха, като наблюдаваха вълкът да си играе с тях. Беше трудно да се повярва. Айла не навлезе в подробности относно Клана или смъртното проклятие, което я беше принудило да го напусне, въпреки че направи намек за промените, които бяха произтекли от това.

Лозандунаите мислеха, че Кланът е група хора, които живеят далеч на изток, и въпреки че тя се опита да им обясни, че процесът на привикване на животните към хората не е нищо свръхестествено, никой не й повярва напълно. Мисълта, че всеки един би могъл да опитоми див кон или вълк, беше трудна за възприемане. Повечето хора приеха, че времето, прекарано в самота в една долина, е било само период на изпитание и въздържание, през който са преминали много от тези, които са се почувствали призовани да служат на Майката, и начинът, по който тя привличаше животните, потвърждаваше, че е подходяща за Призоваване. И ако все още тя не беше Тази, която служи, то бе въпрос само до време.

Лозандунаите се натъжиха, когато научиха за неприятностите, които гостите им бяха имали с Атароа и Сармунаите.

— Нищо чудно, че през последните години имахме толкова малко посетители от изток. И вие казвате, че един от мъжете, които държат там, е Лозандунаи? — попита Ладуни.

— Да. Не зная как се е казвал тук, но там го наричат Ардемун — отвърна Джондалар. — Той се наранил и останал сакат. Не можеше да ходи много добре и с положителност не би могъл да избяга, така че водачката му разрешаваше да се движи свободно из Бивака. Той беше този, който освободи мъжете.

— Спомням си за един млад мъж, който тръгна на Пътешествие — обади се една по-възрастна жена. — Някога знаех името му, но не мога да си спомня…, чакай да помисля…, той имаше прякор…, Ардемун… Арди…, не, Марди. Той имаше навик да нарича себе си Марди.

— Искаш да кажеш Менарди? — попита един мъж. — Помня го от Летните срещи. Наричаха го Марди, но той не отиде на Пътешествие. Ето какво се е случило с него. Той има брат, който ще остане доволен да научи, че е жив.

— Хубаво е да се знае, че отново е безопасно да се пътува по този път. Имали сте късмет, че не сте ги срещнали, когато сте отивали на изток — каза Ладуни.

— Тонолан бързаше да стигне колкото се може по-далеч по Великата майка река. Не искаше да спира. И останахме от тази страна на реката. Имахме късмет.

Когато събранието свърши, Айла с удоволствие отиде да си легне в топлото, сухо място, където не духаше вятър, и заспа бързо.

 

 

Айла се усмихна на Соландия, която седеше до огнището и бавеше Мичери. Беше се събудила рано и реши да направи сутрешния чай за себе си и Джондалар. Потърси купчинката от дърва или изсушена тор, независимо какво гориво използваха, което обикновено се държеше наблизо, но всичко, което видя, беше малка камара от кафяви камъни.

— Искам да направя малко чай — каза тя. — Какво горите? Ако ми кажеш къде е, ще отида да донеса.

— Не е необходимо. Тук има много — отговори жената.

Тя се огледа наоколо, но като не можа да открие материала за горене, се запита дали е дочула правилно.

Соландия видя озадачения й поглед и се засмя. Протегна се и взе един от кафявите камъни.

— Ние използваме тези горящи камъни.

Айла взе камъка от ръката й и го огледа отблизо. Видя ясно различимо дървено зрънце, но все пак каменно, а не дърво. Никога преди не беше виждала нещо подобно — беше лигнит, кафяви въглища, материал между торф и асфалтоподобни каменни въглища. Джондалар се бе събудил и се приближи зад гърба й. Тя му се усмихна и му подаде камъка.

— Соландия казва, че това е, което горят в огнището — каза тя, забелязвайки мръсното петно, останало на ръката й.

Сега беше ред на Джондалар да го изследва и да се озадачи.

— Наистина прилича на нещо като дърво, но е камък. Все пак не е твърд като кремък. Би трябвало да се чупи лесно.

— Да — каза Соландия. — Горящите камъни се трошат лесно.

— От къде произхожда? — попита той.

— На юг, към планините има цели полета от тях. Все пак използваме и малко дърва, за да запалим огъня, но тези камъни излъчват повече топлина и горят по-дълго — обясни жената.

Пътешествениците се спогледаха.

— Ще взема един — каза Джондалар.

Когато се върна, Лозадуна и най-голямото момче Лагори се бяха събудили.

— Вие имате горящи камъни, ние имаме кремък, камък, който запалва огън.

— Айла ли го откри? — попита мъжът и в тона му имаше повече заключение, отколкото въпрос.

— Как разбра? — учуди се Джондалар.

— Вероятно, защото той намери камъните, които горят — отвърна Соландия.

— Твърде много приличаха на дърво и аз си помислих, че трябва да опитам да ги запаля. Получи се — каза Лозадуна.

Джондалар кимна с глава.

— Айла, защо не им покажеш? — помоли я той, подавайки й железния пирит и кремъка с огнивото.

Тя оправи кремъка и повъртя металния жълт камък в ръката си, докато вдлъбнатината в него, образувала се от постоянната употреба в железния пирит, не се обърна в правилната посока. Тогава взе парчето кремък. Движенията й бяха така сръчни, че почти никога не се налагаше да удари два пъти, за да получи искра. Тя беше подхваната от праханта и след няколко подухвания се появи малък пламък. Зрителите, които дотогава бяха сдържали дъха си, въздъхнаха.

— Това е удивително — каза Лозадуна.

— Не по-удивително от камъните ви, които горят. — Имаме няколко в повече. Бих искала да ти дам един за Пещерата ви. Може би ще направиш демонстрация по време на Церемонията.

— Да. Това ще бъде идеалното време и аз ще бъда щастлив да приема подаръка ти за Пещерата — поблагодари мъжът. — Но ние трябва да ти дадем нещо в замяна.

— Ладуни вече обеща да ни даде всичко, от което имаме нужда, за да прекосим глетчера и да продължим Пътешествието си. Той ми дължи „задължение за в бъдеще“, въпреки че това би направил винаги. Вълци нахлули в скривалището ни и унищожили храната за из път — обясни Джондалар.

— Вие имате намерение да пресечете глетчера с конете?

— Да, разбира се — потвърди Айла.

— Как ще намирате храна за тях? А и два коня се нуждаят от много повече вода, отколкото двама човека; какво ще правите за вода, когато всичко е дълбоко замръзнало? — попита Този, който служи.

Айла погледна към Джондалар.

— Мислил съм за това — отвърна той. — Може би ще можем да вземем малко сено в пирогата.

— И може би горящи камъни? Ако успеете да намерите място върху леда, където да запалите огън. Няма защо да се безпокоите, че ще се намокрят, а и ще намалят багажа ви.

Гостът се замисли и след това на лицето му грейна широка и щастлива усмивка.

— Това ще реши въпроса. Можем да ги сложим в пирогата — тя ще може да се плъзга по леда дори и с тежък товар — и да добавим няколко камъка, които да използваме като основа за огнище. Това ме безпокоеше от дълго време и аз не мога да намеря думи, за да ти благодаря достатъчно, Лозадуна.

 

 

Когато случайно дочу да говорят за нея, Айла откри, че те считат странния й изговор за мамутойски акцент, въпреки че Соландия го смяташе за незначителен дефект на говора. Независимо от усилията й тя не беше успяла да превъзмогне затрудненията, които срещаше с някои звуци, но беше доволна, че никой друг не го беше много грижа за това.

През следващите няколко дни Айла се запозна по-добре с групата Лозадунаи, които живееха близо до горещия кладенец. Групата се наричаше „Пещера“, независимо дали живееше в някоя или не. Тя особено много се радваше на хората, чието жилище споделяха — Соландия, Лозадуна и децата, и разбра колко много й бе липсвала компанията на приятелски настроени хора, които се държат по нормален начин. Жената говореше сравнително добре езика на народа на Джондалар, примесен с някои лозандунайски думи, но двете с Айла се разбираха без затруднение.

Съпругата на Този, който служи, й стана по-близка, когато разбра, че имат общ интерес. Въпреки че Лозадуна беше този, който би трябвало да изучи растенията, билките и лекарствата, в действителност Соландия беше натрупала тези знания. Айла си припомни за Иза и Креб при това разпределение, според което Соландия лекуваше болните на Пещерата с билкови медикаменти и беше оставила прогонването на духове и други непознати, вредни заболявания с непознат произход на съпруга си. Любопитството на Айла беше възбудено и от интереса на Лозадуна към миналото, легендите, митовете и света на духовете — интелектуални познания, които й бяха забранявани, докато живееше с Клана — и тя започна да оценява богатството от знания, което той притежаваше.

Веднага след като откри искрения й интерес към Великата майка земя и нематериалния свят на духовете, острата проницателност и учудващата способност да запаметява, той с нетърпение се зае да й предава знанията си. Дори без да ги разбира напълно, Айла скоро започна да рецитира дългите стихове на легенди и истории, пълното съдържание и ред на ритуали и церемонии. Той говореше езика на Зеландониите свободно, макар и със силен лозадунайски привкус в изразите и фразите, което така сближаваше двата езика, че по-голямата част от ритъма и метриката на стиховете се запазваше, въпреки че някои от римите се губеха. За тях двамата малките разлики бяха дори по-чаровни, както и многото сходства в тълкуванията и добитата от Мамутоите мъдрост. Лозадуна искаше да научи измененията и различията и Айла се видя не само в ролята си на проповедник, както с Мамут, но и на учител по поведение, обяснявайки източните начини или поне тези, които познаваше.

Джондалар също се радваше на хората от Пещерата и започна да разбира колко много са му липсвали хората. Прекарваше дълги часове с Ладуни и няколко от ловците, но Соландия беше изненадана от интереса, който проявяваше към децата й. Той наистина обичаше деца, но не толкова рожбите й го интересуваха, колкото заниманията й с тях. Когато кърмеше бебето, в него се надигаше желание Айла да има дете, бебе от неговия дух, както се надяваше, или поне син или дъщеря от огнището му.

Най-малкият син на Соландия събуждаше същите чувства у Айла, но тя продължаваше всяка сутрин да пие противозачатъчния си чай. Описанието на глетчера, който все още им предстоеше да прекосят, я плашеше, така че тя даже не можеше и да си помисли да има бебе от Джондалар.

Въпреки че беше благодарен, че не се случи докато пътуваха, той изпитваше противоречиви чувства. Започваше да се безпокои относно неуспеха на Великата майка земя да ощастливи Айла с бременност, чувствайки, че вината се крие донякъде у него. Един следобед сподели опасенията си с Лозадуна.

— Майката ще реши кога е настъпило подходящото време — каза мъжът. — Вероятно тя разбира колко е трудно пътешествието ви. Все пак това време може да бъде времето на церемонията в нейна чест. Тогава можеш да я помолиш да дари Айла с бебе.

— Може би си прав — съгласи се младият мъж. — Нищо — засмя се примирено. — Някой ми беше казал, че съм любимец на Майката и че Тя никога няма да ми откаже, каквото и да й поискам, но все пак Тонолан умря. — Челото му се намръщи.

— Ти наистина ли я помоли да не му позволява да умира?

— Ами, не. Случи се много бързо — призна Джондалар.

— Лъвът нападна и мен.

— Помисли някой път за това. Опитай се да си спомниш дали някой път направо си я помолил за нещо и Тя е изпълнила молбата ти или е отказала. Все пак аз ще говоря с Ладуни и със Съвета за церемония в чест на Майката — каза Лозадуна. — Искам да направя нещо, за да помогна на Мадения, и една Церемония в Почит може би е точно това, което трябва да се направи. Тя няма да стане от леглото. Даже няма да чуе разказите ви, въпреки че обича разкази за пътешествия.

— Какво ужасно изпитание ще бъде това за нея — каза гостът, потръпвайки от мисълта.

— Да. Надявах се, че тя ще се е възстановила досега. Питам се дали един пречистващ ритуал при Горещия кладенец няма да й помогне — каза той, но беше ясно, че не очаква отговор от Джондалар. Съзнанието му вече беше потънало в мисли, когато започна да обсъжда ритуала. Внезапно вдигна поглед нагоре: — Знаеш ли къде е Айла? Мисля да я поканя да се присъедини към нас. Може да бъде от помощ.

— Лозадуна го обясни и аз силно се интересувам от този ритуал — каза Айла, — но не съм много уверена относно Церемонията за честване на Майката.

— Тя е много важна — намръщи се Джондалар. — Повечето хора я очакват с нетърпение.

Тя не се радваше много и той се усъмни дали ще се получи нещо.

— Може би ако знаех повече за нея, също щях да я очаквам. Има още много да уча и Лозадуна има желание да ми помогне. Бих искала да останем още малко.

— Трябва да тръгваме скоро. Ако изчакаме по-дълго, ще настъпи пролетта. Ще останем до Церемонията за честване на Майката и след това ще трябва да вървим — каза той.

— Почти ми се ще да останем до следващата зима. Така съм изморена от пътуването — оплака се тя. Тя не изрази на глас следваща си мисъл, която я тревожеше. „Тези хора имат желание да ме приемат, но не съм сигурна дали и твоят народ ще го направи.“

— Аз също съм уморен от пътуването, но веднага след като прекосим глетчера, ще бъдем близо до целта. Ще спрем да посетим Даланар и да го известим, че съм се върнал, а след това ще бъде лесно.

Айла кимна, но продължаваше да чувства, че все още им предстои дълъг път и е по-лесно да се каже, отколкото да се направи.