Джийн М. Оел
Айла през равнината (31)

30

Докато се приготвяха за нощуване, и двамата се много внимателно във всеки звук. Завързаха конете наблизо, а Айла взе Вълчо до своето място за спане, за да я предупреди, ако усети нещо необичайно. Въпреки това тя спа лошо. Сънищата й бяха кошмарни, и същевременно объркани и накъсани, без никакви ясни послания или предупреждения, освен дето в тях се явяваше вълкът.

Събуди се много рано. Още беше тъмно, но тя се взираше и най-после на фона на прокрадващия се ден започна да различава очертанията на смърчовете с гъсти иглички и дългите, като обсипани с остриета, клони на борове. Ситният сух сняг беше валял цяла нощ и се бе задържал по вечнозелените преплетени храсти, сухата трева, дори по кожите им за завиване, но Айла се чувстваше уютно.

Джондалар спеше до нея и за миг остана неподвижна, за да се наслади на близостта му. Но умът й не спираше да работи. Продължаваше да се тревожи за настъпващия ден и размишляваше какво да приготви за празника. Най-после реши да стане, но когато се измъкна от завивките, усети как ръката му се обвива около кръста й, за да я задържи.

— Трябва ли да ставаш? Толкова отдавна не съм те усещал до себе си. Мразя, когато се отдалечаваш — каза той, като вдишваше аромата й.

Тя се отпусна обратно в топлината му.

— И на мен не ми се става. Студено е и ми се иска да остана в кожите при теб, но трябва да започна да готвя за „празника“ на Атароа, а и да ти направя нещо за закуска. Не си ли гладен?

— Щом ми заговори за храна, и усетих, ме мога изям цял кон! — каза той, като гледаше към двата коня.

— Джондалар! — възкликна Айла стреснато.

Усмихна й се.

— Не някой от нашите коне, разбира се. Но напоследък съм ял само това — нямах избор. Ако не бях толкова гладен, не мисля, че бих ял конско месо, но когато няма нищо друго, ядеш, каквото има. И в това няма нищо лошо.

— Знам, но повече не бива да ядеш конско месо. Имаме друга храна.

Постояха сгушени един в друг още малко, после Айла отметна завивката.

— Огънят е изгаснал. Запали го пак, за да мога да сваря чай. Изобщо днес ще ми трябва буен огън и много дърва.

Когато пристигнаха предния ден, тя свари супа от бизонско месо и изсушени корени, с малко семенца от шишарки от един вид бор, но направи повече от обикновено. Колкото и да бе гладен Джондалар, остана им и за закуска. След вечеря Айла извади няколко ябълки, които бе откъснала, докато търсеше Джондалар. Извади семките им и ги свари заедно с няколко изсушени клонки и плодове шипка. Остави течността да изстине през нощта. До сутринта тя се втвърди от естествения пектин, така че сега приличаше на желе с приятни за дъвчене парченца ябълка.

Преди да приготви сутрешния чай, Айла добави малко вода на супата и пъхна в огъня още няколко камъка за готвене, за да затопли закуската. Опита и сгъстилата се ябълкова смес. От студа горчиво-киселият вкус на твърдите ябълки се беше притъпил, а добавените шипки бяха придали червеникав оттенък и едва осезаем сладникав аромат. Тя сипа една купичка на Джондалар, докато той ядеше супата си.

— Това е най-вкусната храна, която съм ял през живота си — каза й след първите няколко хапки. — Какво си сложила, че е толкова приятно?

Айла се усмихна.

— Подправено е с глад.

Джондалар кимна, после каза:

— Сигурно си права. Започвам да изпитвам съжаление към хората в кошарата.

— Не е редно някой да гладува така, когато има толкова храна! — Очите й гневно заблестяха. — Съвсем друго е, когато всички са принудени да гладуват.

— Понякога се случва в края на някоя лоша зима — изрече мъжът. — Ти някога гладувала ли си?

— Случвало се е да не ям, особено от любимите ми храни, които винаги свършват най-напред, но ако знаеш къде да погледнеш, винаги се намира нещо за ядене. Разбира се, ако си на свобода и можеш да търсиш.

— Виждал съм хора, които гладуват, защото им липсва храна, а не знаят откъде да си намерят. Но ти винаги намираш нещо. Как можеш да знаеш толкова много, Айла?!

— Иза ме научи. Струва ми се, че винаги съм се интересувала от храната и от растения. Доколкото си спомням, май че имаше един период, когато съм гладувала. Това беше, преди Иза да ме намери. Но бях малка, така че не си го спомням много добре. — Когато се сети за онези времена, по лицето й пробяга топла усмивка. — Иза каза, че не е виждала човек, който толкова бързо като мен да се научи да намира храна, особено след като съм родена без никакви спомени къде и как да я търся. Каза ми, че гладът ме е научил.

След като Джондалар се наслади и на втората порция, се загледа как Айла преравя грижливо подготвените хранителни запаси и започва подготовката на ястието за празника. Тя се чудеше в какъв ли голям съд да готви, та да има за целия Бивак Сармунаи — нали не бяха взели със себе си всичкия си багаж, а само най-необходимото.

Свали големия мях за вода и го пресипа в по-малки купи и готварски съдове, после отдели подплатата, зашита върху кожената обвивка, така че козината да остане отвън. Подплатата беше направена от стомаха на зубър, който не беше съвсем непропусклив, но водата през него се процеждаше съвсем бавно. Всъщност тя попиваше във външната обвивка и по космите се окапваше, така че на практика съдът беше сух отвън. Жената изряза горната част на подплатата, с едно сухожилие го заши за дървена рамка, после отново го напълни с вода. След това сложи меха с вода на жаравата. Докато чакаше водата да заври, започна да плете стегната кошница от върбови клонки и пожълтели треви, овлажнени от снега.

Когато водата на огъня започна да пуска мехури, начупи изсушено месо и няколко топки мас от храната за път, за да направи силен бульон. После добави смес от различни зърна. Смяташе по-късно да пусне и малко сухи корени — диви моркови и лешниците, богати на скорбяла, както и семената и стъблата от някои зеленчуци, заедно със сушен касис и къпини. За аромат сложи подбрани треви — подбел, див чесън, киселец, босилек, ливадник, и дори малко сол, запазена от Лятната среща на Мамутои.

Джондалар не искаше да се отдалечава, затова събираше наоколо дърва, донесе още вода, набра треви и насече върбови клонки за кошниците, които тя плетеше. Беше щастлив, че отново е до нея, и просто не я изпускаше от очи. А и тя беше щастлива колкото него. Но когато видя колко голяма част от техните запаси употреби тя, той се разтревожи. Гладуването в Бивака Сармунаи го беше накарало да внимава по отношение на храната.

— Айла, в това ястие ти сложи почти всичките ни резерви. Ако използваш по толкова много, скоро ще свършат.

— Искам да има достатъчно за всички, и за мъжете, и за жените в Бивака на Атароа, за да разберат с какво биха могли да разполагат в хранилищата си, ако се трудят заедно — обясни тя.

— Може би ще е добре да взема копиехвъргача и да потърся прясно месо — каза той с тревожна бръчка на челото.

Погледна към него, изненадана от такава загриженост. Досега се хранеха с всичко, което намираха по различните места по пътя си, а до запасите прибягваха рядко, и то повече за удобство, отколкото по необходимост. Освен това имаха още запаси — оставените при другия им багаж до реката. Тя го загледа — едва сега забеляза колко е отслабнал и си обясни откъде идват нетипичните за него забележки.

— Да, може би ще е добре да потърсиш някакъв дивеч — съгласи се с него. — Няма да е зле да вземеш и Вълчо със себе си. Той много добре открива и подплашва животните, а може и да те предупреди, ако се приближава някой. Сигурна съм, че Жените-Вълци на Епадоа и Атароа ни търсят.

— А теб кой ще те предупреди, ако взема Вълчо?

— Уини. Тя усеща, когато приближават непознати. Но ми се ще веднага щом свърша с готвенето, да тръгнем за Бивака на Сармунаи.

— Много ли ще се забавиш с ястието?

— Надявам се бързо да се свари. Но не съм свикнала да готвя такова количество, та не съм съвсем наясно колко време ще е нужно.

— Май ще е по-добре да изчакам да свършиш, и после да ходя на лов.

— Както искаш. Ако останеш, ще имам повече дърва.

— Ще донеса още малко. — Огледа се наоколо и добави: — И ще събера нещата, които няма да ни трябват, за да сме готови за тръгване.

Готвенето продължи по-дълго, отколкото Айла очакваше — стана почти обед. Джондалар наистина взе Вълчо да огледат околността, повече, за да се увери, че Епадоа не е наблизо, отколкото да ловуват. Изненада се от нетърпението на вълка да тръгне с него… след като Айла му каза да тръгва. Винаги беше смятал животното за изцяло нейно и никога не беше и помислял да го води със себе си някъде. А то се оказа добра компания. Намери и един заек, но мъжът го остави на него.

Когато се върнаха, Айла подаде на Джондалар голяма купа от вкусното ястие, приготвено за Бивака. Обикновено ядяха само по два пъти на ден, но като видя димящия пълен съд, той усети, че е гладен. Тя също хапна малко, даде и на Вълчо.

Беше вече обяд, когато решиха да тръгнат. Докато се готвеше храната, Айла беше изплела две кръгли кошници, и двете доста големи. Напълни ги с богатото, гъсто ястие. Добави дори няколко специални шишарки. Знаеше, че при тяхната постна диета от нетлъсто месо най-вкусното за хората от Бивака ще са мазнините. Знаеше още, макар и без да разбира защо, че точно от тях имат нужда за топлина и енергия, особено през зимата, и че мазнините заедно със зърнените храни дават на всички чувство за ситост и доволство.

Покри съдовете с плитките кошници, използвани за капаци, качи ги на гърба на Уини и ги дозакрепи с изплетени от суха трева и върбови клонки ремъци — беше ги изработила набързо, защото щяха да се използват само този път. Така тръгнаха за селището на Сармунаи, но минаха по друг път. Докато вървяха, обсъждаха какво да направят с животните, когато стигнат в Бивака на Атароа.

— Можем да скрием конете в гората до реката. Ще ги завържем за някое дърво и ще отидем пеша — предложи Джондалар.

— Не искам да ги връзваме. Ако ловците на Атароа попаднат на тях, ще ги убият много лесно. А ако са свободни, поне ще имат възможност да избягат, а после да се върнат, като им свирна. Дори по-добре ще е да са някъде наблизо, за да ги гледаме.

— Тогава онова поле със сухата трева до Бивака е добро място. Конете ще стоят там и без да ги връзваме. Нали знаеш, винаги стоят близо до нас, когато сме ги оставили и имат какво да пасат — каза Джондалар. — А на Атароа и Сармунаи ще направи огромно впечатление, ако и двамата яздим конете на влизане в Бивака им. Ако приличат на другите хора, които сме виждали, нали знаеш — всички се боят малко от хора, които могат да управляват коне. Мислят си, че това е признак за духовна власт или магическа сила, а докато те се страхуват, това е плюс за нас. Тъй като сме само двама, ще имаме нужда от всяко възможно преимущество.

— Прав си, така е — отвърна Айла леко намръщена, понеже се тревожеше и за тях двамата, и за конете, но и защото не й беше приятно, че разчитаха на необоснованите страхове на народа Сармунаи. Това я караше да се чувства лъжкиня, но, от друга страна, животът им беше в опасност; а също и този на мъжете и момчетата в кошарата.

За нея моментът беше труден. Налагаше се да направи избор между две злини, но именно тя беше настоявала да се върнат в Бивака да помогнат, въпреки че това представляваше реална опасност за живота им. Беше принудена да преодолее вътрешното си желание да бъде напълно честна и открита; трябваше да избере по-малкото зло, да се приспособи, ако изобщо имаше някакъв шанс да спасят и себе си, и момчетата, и мъжете в Бивака от лудостта на Атароа.

— Айла — заговори Джондалар. — Айла? — повтори, понеже тя не реагира.

— А-а… да?

— Казвам, какво ще правим с Вълчо? Ще го вземеш ли и него в Бивака?

Тя се замисли за миг.

— Не, по-добре не. Те знаят за конете, но не знаят за него. Като имаме предвид как постъпват с вълците, не виждам основание да им даваме възможност да го направят и с нашия, като им го заведем. Ще му кажа да стои скрит някъде. Ще ме послуша, ако ме вижда от време на време.

— Къде ще се скрие? Там местността е открита, около селището е голо.

Айла пак премисли.

— Вълчо може да стои, където се криех аз, докато те наблюдавах, Джондалар. До там се стига, като заобиколим по посока на хълма. Има малко дървета и храсти около един малък поток, който отива към селището. Ще го заведа, а ти ме чакай с конете тук. После ще се върнем малко назад и ще заобиколим Бивака, за да пристигнем от друга посока.

Никой не ги беше забелязал да навлизат в полето през рядката гора. Първите хора, които видяха мъж и жена, яздещи всеки на отделен кон, да се поклащат през откритата ливада по посока на селището, имаха чувството, че те просто са изникнали отнякъде. Докато стигнат землянката на Атароа, всички, които имаха тази възможност, излязоха и се скупчиха наоколо да ги гледат. Дори мъжете в кошарата се тълпяха зад оградата и наблюдаваха през процепите й.

Атароа стоеше в своята поза на командваща с ръце на хълбоците и с разкрачени крака. Макар никога да не беше допускала такова нещо, сега се чувстваше изненадана и силно разтревожена от появата им — този път и двамата бяха на коне. В редките случаи, когато някой успееше да й се изплъзне, той бягаше колкото можеше по-бързо и по-далеч. Никой не беше се връщал по своя воля. Каква мощ владеят тези двамата, че се връщат толкова самоуверено? С дълбоко залегналия си страх от възмездие от Великата майка и Нейния свят на духове Атароа се чудеше какво ли означава повторното появяване на загадъчната жена и високия, красив мъж. Постара се думите й да не издадат обзелото я безпокойство.

— И така, решихте да се върнете — каза тя, като гледаше Сармуна за превод.

Джондалар забеляза, че жената-шаман също изглежда изненадана, но усети и нейното облекчение. Преди да преведе думите на Атароа на Зеландони, тя самата се обърна към тях:

— Независимо от това, което тя говори, ви съветвам да не оставате в нейното жилище, сине на Мартона. Моята покана към вас още е в сила — каза и след това продължи с думите на Атароа.

Водачката я изгледа, убедена, че е казала повече неща от необходимото за превода.

— Защо да не се върнем, Атароа? Нали бяхме поканени на празника в наша чест? — отговори Айла. — А и ние донесохме храна, за да се включим в угощението.

След превода тя ловко прехвърли крак и слезе от гърба на Уини. Донесе големия съд и го постави на земята между Атароа и Сармуна. Вдигна капака и вкусният аромат от силната зърнена смес, сготвена заедно с останалите съставки, накара всички с ококорени очи и слюнки в устата да приковат поглед в яденето. Това беше гощавка, която те много рядко си бяха позволявали през последните години, особено през зимата. Дори Атароа вдъхна приятния аромат и каза:

— Като че ли ще има достатъчно за всички.

— Това е само за жените и децата — обясни Айла. После взе по-малкия съд, току-що свален от Джондалар, и го постави до първия. Вдигна капака и обяви: — А този е за мъжете.

Чу се сподавен шепот както иззад оградата, така и откъм жените, които бяха излезли от жилищата си, а Атароа изпадна в ярост.

— Какво искаш да кажеш с това „за мъжете“?

— Естествено, когато водачът на един Бивак обяви празник в чест на гост, това включва всички хора, нали? Предполагах, че ти си водач на целия Бивак, и че трябва да донеса достатъчно храна за всички. Нали ти си водач на всички тук?

— Разбира се, че аз съм водачът на целия народ — просъска тя.

— Ако още не сте се приготвили, можем да внесем съдовете, вътре, за да не изстинат — каза гостенката, като отново вдигна по-големия съд и се обърна към Сармуна. Джондалар взе другия.

Атароа бързо дойде на себе си и каза:

— Поканих ви в моето жилище.

— О, знам, че си заета с приготовленията — отговори Айла, — а и не бих искала да се натрапваме на водача на този Бивак. По-подходящо ще е за нас да отседнем при Тази, която служи на Майката. — Сармуна преведе и добави от себе си: — По този начин се постъпва винаги.

Айла се обърна и пошепна на Джондалар:

— Тръгни към жилището на Сармуна.

Докато Атароа ги гледаше как вървят със Сармуна, злобна усмивка превърна лицето й, което можеше да бъде красиво, в зловеща, нечовешка пародия. Глупаво постъпиха, че се върнаха, помисли си тя, защото връщането им й предоставяше именно чакания от нея случай: шансът да ги унищожи. Но тя знаеше също, че ще трябва да ги хване неподготвени за защита. Като се сети за това, реши, че е по-добре, дето ги остави да отидат със Сармуна. Нямаше да й пречи. Имаше нужда от време да помисли и да обсъди плана с Епадоа, която още не беше се върнала.

Засега обаче трябваше да даде ход на този празник! Повика една от жените, която имаше малко момиченце и беше нейна любимка. Каза й да предаде на другите жени всяка да приготви по нещо тържествено.

— Направете достатъчно, да има за всички, включително за мъжете.

Жената изглеждаше изненадана, но кимна и бързо се отдалечи.

— Вярвам, че ще изпиете по чаша топъл чай — предложи им Сармуна, след като им показа местата за спане. Очакваше Атароа да влезе всеки момент. Но след като никой не ги обезпокои, докато изпиха чая, тя малко се поотпусна. Колкото повече време минаваше, без гостите да бъдат изведени оттук, толкова по-вероятно беше, че ще останат в нейното жилище.

Но с отпускането им от напрежението, свързано с Атароа, сред тримата около огнището се възцари неловко мълчание. Айла изучаваше жената, която служеше на Майката, като се опитваше да го прави незабелязано. Лицето й беше странно несиметрично, лявата страна беше по-изпъкнала от дясната и тя си помисли, че Сармуна може би изпитва болка, когато дъвче на недоразвитата дясна страна. Жената не правеше нищо, за да скрива тази ненормалност — с нескривано достойнство носеше посребрената си светлокестенява коса опъната назад и вдигната на кок. По необяснима причина Айла усети симпатия към нея. Забеляза, че Сармуна е неспокойна. Тя непрекъснато гледаше Джондалар, като че искаше да му каже нещо, но й бе трудно да започне, сякаш търсеше деликатен начин да подеме трудна тема. Айла първа наруши неловкото мълчание:

— Джондалар ми каза, че познаваш майка му, Сармуна — чудех се къде си се научила да говориш неговия език толкова добре.

Жената се обърна с учуден поглед към гостенката. „Неговият“ език, помисли тя, а не нейният? Айла почти усети внезапната силна промяна в оценката на жената-шаман за нея, но не отклони погледа си.

— Да, познавах Мартона, както и мъжа, с когото живееше.

Като че искаше да каже още нещо, но замълча. Джондалар изпитваше силно желание да говори за своето семейство и дом, особено с някого, който ги познава.

— Джоконан ли беше водач на Деветата пещера, когато си била там? — попита той.

— Не, но не се изненадвам, че после е станал водач.

— Говорят, че Мартона е била почти съводач — както жената-водач при Мамутои, предполагам. Затова, след като умря Джоконан…

— Джоконан е мъртъв? — прекъсна го Сармуна изненадана. После тя успя да си върне спокойствието. — Сигурно на майка ти й е било трудно.

— Да, макар че по-скоро нямаше време да мисли за това или да се отдаде за дълго на скръбта. Всички настояваха да стане водач. Не зная кога е срещнала Даланар, но когато се събра с него, вече беше изкарала седем години като водач на Деветата пещера. Зеландони ми казваха, че е била благословена с мен още преди да се събере с него, така че това е било добър късмет; но две години след като съм се родил, си развалили отношенията и той предпочел да си замине. Не знам какво се е случило, но за тяхната любов и досега се разказват легенди и се пеят песни. Това смущава Майката.

Айла го накара да продължи, защото й беше интересно, но и интересът на Сармуна не беше по-малък.

— Тя се омъжи за втори път и роди още деца, нали? Знам, че си имал брат.

Джондалар продължи, като даваше обяснения за Сармуна.

— Брат ми Тонолан се роди в огнището на Уиломар, също и сестра ми Фолара. Мисля, че за нея този брак беше добър. Мартона бе много щастлива, а и мъжът беше винаги добър с мен. Той много пътуваше, ходеше на търговски мисии вместо майка ми. Понякога ме водеше със себе си. Вземаше и Тонолан, когато порасна достатъчно. Дълго време смятах Уиломар за човек от моето огнище, докато отидох да живея при Даланар и опознах и него по-добре. Още го чувствам близък; но и Даланар също се държеше добре към мен, така че обикнах и него. Та кой не обича Даланар. Той откри кремъчна кариера, срещна Джерика и си направи свой Бивак. Имаха и дъщеря, Джоплая, моя пряка братовчедка.

Айла внезапно проумя, че щом един мъж носи отговорността за създаването на нов живот у една жена, такава каквато я има, тогава Джондалар нарича Джоплая „братовчедка“, но тя всъщност му е природена сестра, и точно толкова сестра, колкото и Фолара. „Пряка братовчедка“, беше казал той; дали защото смятаха тази връзка за по-пряка, отколкото връзката с децата на сестрата на майката или жените на нейните братя? Докато размишляваше, те разговаряха за майката на Джондалар.

— … После майка ми прехвърли водачеството на Джохаран, макар че той настоя тя да остане при него като съветник — говореше той. — А как стана така, че си се запознала с майка ми?

Сармуна се поколеба за миг, загледана в празното пространство, като че там виждаше образи от миналото; после започна:

— Бях момиче, но вече не толкова малка, когато ме заведоха там. Братът на майка ми беше водач тук, аз бях негова любимка — единствено момиче от децата на неговите две сестри. Беше правил Пътешествие на млади години и беше научил за славния Зеландони. Когато усетиха, че имам някаква дарба да служа на Майката, той пожела да получа най-доброто обучение. Отведе ме в Деветата пещера, тъй като вашият Зеландони беше Първи от Всички, които служат на Майката.

— Това май е традиция на Деветата пещера. Когато аз тръгнах, нашият Зеландони беше току-що избран за Първи — обади се Джондалар.

— Знаеш ли предишното име на този, който сега е Първи? — попита с интерес жената.

Той се усмихна накриво, и Айла знаеше защо.

— Познавах я като Золена.

— Золена? Тя е прекалено млада за Първа, нали? Когато аз бях там, беше едно красиво момиченце.

— Да, млада е, но се е посветила изцяло.

Сармуна кимна, после продължи:

— Двете с Мартона бяхме почти на еднаква възраст, а огнището на нейната майка беше от много висок ранг. Чичо ми и твоята баба, Джондалар, се разбраха аз да живея там. Той постоя доста време, за да е сигурен, че съм настанена добре. — Погледът й се зарея, после тя се усмихна: — С Мартона бяхме като сестри. Дори по-близки, по-скоро като близначки. Харесвахме едни и същи неща и деляхме всичко помежду си. Тя дори реши да се обучава за Зеландони заедно с мен.

— Не знаех — каза синът й. — Може би оттам е придобила качества за водач.

— Може би, но никоя от нас тогава не мислеше за водачество. Просто бяхме неразделни и искахме едни и същи неща… докато това стана проблем. — Сармуна замълча.

— Проблем? — подкани я Айла да продължи. — От това, че сте се чувствали прекалено близки приятелки? — Тя си мислеше за Диджи и колко прекрасно е да имаш добър приятел, макар и за кратко. Самата тя щеше да е много щастлива, ако знаеше, че има такава приятелка като малка. Уба й беше като сестра, но колкото и да я обичаше, тя беше от Клана. Независимо от голямата им близост, имаше неща, които никога не можеха да разберат една за друга — например вроденото любопитство на Айла или пък спомените на Уба.

— Да — каза Сармуна, загледана в младата жена, отново поразена от странния й акцент. — Проблемът беше, че се влюбихме в един и същи мъж. Мисля, че Джоконан също ни обичаше и двете. Веднъж той спомена за двоен брак, и двете с Мартона бяхме съгласни, но тогава старият Зеландони умря, Джоконан отиде да пита за съвет новия и той му каза да избере Мартона. Тогава си мислех, че е казал така, защото тя беше много красива и лицето й не беше изкривено като моето, но сега ми се струва по-вероятно, че чичо ми е искал да се върна. Не останах до Брачната им церемония; беше прекалено тежко за мен, изпитвах тъга и яд. Щом ми казаха, си тръгнах.

— Върнала си се тук сама? — попита Джондалар. — През ледника, съвсем сама?

— Да — отговори жената.

— Не са много жените, които биха направили такова дълго Пътуване, особено сами. Било е опасно и много смело си постъпила да тръгнеш сама.

— Опасно — да. Едва не паднах в една дълбока цепнатина в ледника. А за смелостта не знам. Мисля, че гневът ме крепеше. Когато пристигнах, всичко се беше променило; бяха минали много години. Майка ми и леля ми бяха тръгнали на север, където живеят много други Сармунаи, заедно с братовчедите и братята ми, а майка ми умряла там. Чичо ми също беше умрял, водач беше друг човек — непознат, Бругер. Не знам точно откъде беше дошъл. Отначало изглеждаше приятен, не красив, а привлекателен, но беше жесток и порочен.

— Бругер… Бругер — мърмореше Джондалар със затворени очи, като се опитваше да се сети къде е чувал това име. — Не беше ли мъжът на Атароа?

Сармуна се изправи, внезапно възбудена.

— Някой иска ли още чай? — попита ги. И двамата приеха. Тя им донесе нови чаши с топла напитка от треви, взе една и за себе си, но преди да седне отново, отбеляза:

— Никога досега не съм говорила толкова много неща на някого.

— А на нас защо ги казваш? — попита Айла.

— За да разберете — обърна се към Джондалар. — Да, Бругер беше мъжът на Атароа. Явно той е започнал да прави промени тук веднага след като е станал водач, като отначало направил мъжете по-важни от жените. Жените трябвало да седят кротко и да чакат да им се даде разрешение, за да говорят. Отначало не изглеждало сериозно и мъжете се наслаждавали да имат такава власт, но когато за пръв път една жена била пребита до смърт като наказание, че е говорила каквото мисли, останалите започнали да разбират колко е опасен този ход на нещата. Дотогава хората не разбирали какво става, а и не знаели как да върнат всичко назад. Бругер извадил на преден план най-лошото у мъжете. Имал няколко последователи и мисля, че останалите се страхували да се противопоставят.

— Чудя се откъде ли са му хрумнали такива идеи? — каза Джондалар.

Озарена от внезапно хрумване, Айла запита:

— Как изглеждаше този Бругер?

— С издялани черти, груб, но както ви казах, чаровен и привлекателен, когато пожелае.

— Има ли много хора от Клана, много плоскоглавци, в тази област? — отново попита младата жена.

— Имаше, но сега вече не са много. Повечето са на запад оттук. Защо?

— Как са настроени към тях Сармунаи? Особено към тези със смесени духове?

— Ами не се смята, че са отвратителни, както е при Зеландони. Някои мъже са си взели жени от плоскоглавците и техните деца се приемат, но не еднакво от двете страни, поне доколкото аз съм разбрала.

— Смяташ ли, че Бругер е роден със смесени духове? — попита Айла.

— Защо задаваш всичките тези въпроси?

— Защото мисля, че сигурно е живял, или поне израсъл, при тези, които наричате плоскоглавци.

— Кое те кара да мислиш така? — попита жената-шаман.

— Защото нещата, които разказваш, са типични за Клана.

— Клан?

— Така наричат себе си „плоскоглавците“ — обясни Айла, после продължи да размишлява. — Но щом е можел да бъде и приятен, значи не е живял само с тях. Може би не е бил роден там, а е отишъл при тях по-късно и понеже е бил смесен, може просто да са го търпели или да са го смятали за различен. Съмнявам се дали той изобщо е проумял техните обичаи, най-вероятно е бил външен там; животът му трябва да е бил ужасен.

Сармуна беше изненадана. Чудеше се как Айла, напълно чужда, знаеше толкова много.

— За човек, който не е виждал Бругер, знаеш прекалено много.

— Значи той е бил роден от смесени духове? — попита Джондалар.

— Да. Атароа ми каза това, което знаеше за родословието му. Очевидно майка му е била пълна смесица на духове, получовек, полуплоскоглава. Родена била от напълно чиста майка от плоскоглавците.

„Сигурно е била дете на някой от мъжете от Другите, който я е изнасилил — помисли си Айла, — както момиченцето на Срещата на Клана, което беше обещано на Дърк.“

— Детството й сигурно е било нещастно. Напуснала народа си, когато била вече жена, с един мъж от Пещерата на онзи народ, дето живее на запад оттук.

— Лозадунаи ли? — попита Джондалар.

— Да, мисля, че така се наричат. Както и да е, скоро след като избягала, тя родила момче — Бругер — продължи Сармуна.

— Бругер, но понякога са го наричали Бруг, нали? — прекъсна я Айла.

— Откъде знаеш?

— Бруг може би е било името му в Клана.

— Сигурно мъжът, с когото е избягала майка му, я е биел. Кой знае защо, някои мъже са си такива.

— Жените в Клана се възпитават да приемат това — каза младата жена. — Забранено е на мъжете да се удрят помежду си, но могат да ударят жена, за да я порицаят. Не е казано, че трябва да ги бият, но някои мъже го правят.

Сармуна кимна разбиращо.

— Значи още отначало майката на Бругер е приела за нормално да я бие мъжът, с когото живее, но може би нещата са се влошили. Такива мъже обикновено не престават, а може да е биел и детето. Сигурно това я е накарало най-после да избяга. Така или иначе, тя го взела и напуснала мъжа си, върнала се при своя народ — каза Сармуна.

— Щом за нея е било трудно да расте в Клана, сигурно за сина й е било още по-лошо — нали не е бил с равни части смесени духове — обади се Айла.

— Ако духовете се смесваха така, както ние мислим, той трябва да е имал три части от човек и една част от плоскоглавците — каза жената-шаман.

Внезапно Айла се сети за своя син, Дърк. Брод сигурно е направил труден живота му. Ами ако и той стане като Бругер? Но Дърк е пълна смесица, а освен това при него е Уба, която го обича, и Брун — да го обучава. Брун го прие в Клана, когато беше водач, а Дърк беше бебе. Той ще направи така, че синът й да усвои обичаите на Клана. Ще може да говори, ако има кой да го научи, но у него са и спомените. Ако стане това, с помощта на Брун той ще стане един от Клана.

Сармуна подозрително изгледа загадъчната млада жена и попита:

— Откъде знаеш толкова много за плоскоглавците, Айла?

Въпросът изненада Айла — не беше подготвена за него, както щеше да е готова за отбрана, ако го задаваше Атароа. Не успя да се изплъзне и каза:

— Те ме отгледаха. Моят народ умря при земетресение и те ме приеха.

— Твоето детство сигурно е било по-тежко дори от това на Бругер? — беше коментарът на Сармуна.

— Не. Може би в известен смисъл дори по-леко. Не ме смятаха за деформирано дете на Клана; просто бях различна. Една от Другите — така ни наричат. Не са очаквали от мен каквото и да било. Някои от нещата, които правех, им се струваха толкова странни, че изобщо се чудеха какво да мислят за мен. Сигурна съм само, че ме смятаха за много бавна — винаги ми трябваше много време, за да се сетя за нещо. Но не казвам, че е лесно човек да расте при тях. Трябваше да се науча да говоря по техния начин, да науча традициите им. Много беше трудно да се впиша сред тях, но имах късмет. Иза и Креб, хората, които ме гледаха, ме обичаха и сега знам, че без тях нямаше изобщо да съм жива.

Почти всяка нейна дума предизвикваше въпроси у по-възрастната жена, но моментът не беше подходящ да ги задава.

— Хубаво е, че у теб няма смесени духове — каза тя, като погледна многозначително Джондалар — особено щом ще отидеш при Зеландони.

Айла веднага разбра какво има предвид жената. Тя си спомни как Джондалар реагира първия път, когато чу кой я е отгледал, а беше още по-лошо, когато разбра за нейния син със смесени духове.

— Откъде знаеш, че вече не се е запознала с тях? — попита той.

Сармуна помисли над въпроса му. Откъде ли? Усмихна му се:

— Ти каза, че си отиваш у дома, а тя каза „неговия език“, а не „моя“. — Внезапно я осени прозрение. — Езикът! Акцентът! Сетих се къде съм го чувала преди! Такъв акцент имаше Бругер! Не точно колкото теб, Айла, но не говореше родния си език така, както ти говориш езика на Джондалар. Но явно докато е живял с плоскоглавците, е развил този начин на произнасяне. Речта ви звучи някак особено — никога няма да забравя вече.

Айла се чувстваше объркана и притеснена. Беше положила толкова старания да се научи да говори правилно, но никога не беше успяла да се справи със звуците. Обикновено не обръщаше внимание, когато хората го споменаваха, но сега думите на Сармуна я обезпокоиха.

Жената-шаман усети неспокойствието й.

— Съжалявам, Айла. Нямах намерение да те притесня. Говориш Зеландони наистина много добре, може би по-добре и от мен — аз доста съм го забравила. А и не е точно с акцент. Нещо друго е. Сигурна съм, че повечето хора дори не забелязват. Знаеш ли, ти ми даде толкова много обяснения за Бругер, че сега мога по-лесно да разбера Атароа.

— Да разбереш Атароа ли? — попита Джондалар. — И аз искам да разбера как е възможно някой да е толкова жесток.

— Тя не е била толкова лоша. Когато се върнах тук, аз искрено я харесвах и в същото време ми беше жал за нея. Но в известен смисъл тя беше подготвена за Бругер много повече от всяка друга жена.

— Подготвена ли? Много странно го казваш. Подготвена за какво?

— За неговата жестокост. С Атароа са се държали лошо като дете. Никога не е говорила подробно, но знам, че е усещала как собствената й майка я мрази. Някой ми каза, че майка й я е изоставила, или поне така се смята. Просто заминала и не чули нищо повече за нея. После някакъв мъж, чиято жена била починала при раждане заедно с бебето при много подозрителни обстоятелства, взел Атароа. Подозренията се потвърдили, когато се разбрало, че я бие и спи с нея, преди още да е станала жена; но никой друг не искал да поеме отговорността за нея — имало нещо в произхода на майка й, заради което тя била оставена да расте при този жесток мъж и да бъде насилвана от него. Най-после той умрял и хора от Бивака уредили да я съберат с новия им водач.

— Как уредили, без нейно съгласие ли?

— „Насърчавали“ я да се съгласи и я запознали с Бругер. Както ви казах, той можеше да бъде и чаровен, а съм сигурна, че и той я е намерил за привлекателна.

Джондалар кимна. Беше забелязал, че тя вероятно е била дори много привлекателна.

— Струва ми се, че с нетърпение е чакала тази женитба — продължи Сармуна. — Очаквала е това да е възможност за ново начало. А после е разбрала, че мъжът, с когото се е събрала, е по-лош дори от предишния. За Бругер Удоволствията винаги бяха свързани с бой, унижения, дори по-лоши неща. Е, по свой начин той наистина… не смея да кажа, че я обичаше, но мисля, че изпитваше някакво чувство към нея. Просто той беше толкова… извратен. И все пак единствено тя се осмеляваше да му се противопоставя въпреки всичко, което й причиняваше.

Жената замълча, поклати глава, после продължи:

— Бругер беше силен мъж, много силен, и обичаше да наранява хората, особено жените. Всъщност мисля, че му харесваше да причинява болка на жените. Казахте, че плоскоглавците не позволявали на мъж да удря друг мъж, а можели да бият жените. Това може би обяснява някои неща. Но на Бругер му харесваше съпротивата на Атароа. Тя беше доста по-висока от него и доста силна за жена. Харесваше му предизвикателството да преодолява съпротивата й и беше доволен, когато тя се отбраняваше. Това му даваше повод да я наранява, а така се чувстваше по-силен и властен.

Айла потръпна, защото беше изпитала подобно насилие, и прояви разбиране и съчувствие към водачката.

— Той се хвалеше пред другите мъже, а те го насърчаваха или поне бяха съгласни с него — каза възрастната жена. — Колкото повече тя се отбраняваше, толкова по-лошо ставаше за нея, докато накрая той я накараше да се предаде. После я желаеше. Чудила съм се, ако не му се противопоставяше, дали щеше да му омръзне и да спре да я бие?

Айла си помисли същото. Брод наистина се беше отегчил от нея, когато престана да се съпротивлява.

— Но все пак се съмнявам — продължи Сармуна. По-нататък, когато тя получи благословията и престана да се бори с него, той не се промени. Тя му беше жена и според неговите разбирания му принадлежеше. Можеше да прави с нея каквото си поиска.

„Никога не съм била жена на Брод — помисли си Айла, — но Брун не му разрешаваше да ме бие — не и след първия път. Макар че това беше негово право, останалите от Клана смятаха, че интересът на Брун към мен е странен. И го накараха да се разколебае в отношението си към мен.“

— Бругер не е спрял да я бие дори когато Атароа е била на път да роди бебето? — учуди се Джондалар.

— Да, макар че изглеждаше доволен, че ще имат дете — отговори жената.

„И аз забременях“ — помисли Айла. Нейният живот и животът на Атароа много си приличаха.

— Атароа дойде при мен да я лекувам — продължаваше Сармуна със затворени очи, като клатеше глава. — Беше ужасно — това, което й беше сторил, не мога да ви го кажа. Контузиите от боя бяха най-малкото.

— А тя защо е търпяла? — попита младият мъж.

— Нямаше къде другаде да отиде. Хората от нейния Бивак й бяха дали да разбере, че не я искат, така че отначало гордостта й пречеше да се върне и да им каже колко е лоша новата й женитба с водача. В известен смисъл знам как се е чувствала. Никой не ме бие, макар че веднъж Бругер се опита, но знаех, че нямам къде да отида, въпреки че имам роднини. Аз бяха Тази, Която Служи на Майката, и не можех да приема, че нещата са станали толкова лоши. Щеше да изглежда, че съм се провалила.

Джондалар кимна. Той също веднъж беше почувствал провала. Погледна към Айла и усети как любовта му към нея го сгрява.

— Атароа мразеше Бругер — продължи Сармуна, — но може би по някакъв особен начин го е обичала. Понякога го предизвикваше нарочно, струва ми се. Чудех се дали го нрави, когато премине болката и той я вземе, и ако не да я обича или да й даде Удоволствието, поне я караше да се чувства желана. Може би се е научила да изпитва някакъв перверзен вид Удоволствие от неговата жестокост. Сега не й трябва никакво! Тя получава Удоволствие, като причинява болка на мъжете. Ако я наблюдавате, ще видите възбудата й.

— Почти ми е жал за нея — каза Джондалар.

— Жали я, щом искаш, но не й се доверявай! — каза жената-шаман. — Тя е луда, обладана е от злото. Не знам дали изобщо разбираш. Някога случвало ли ти се е от ярост да обезумееш?

Очите на Джондалар се разшириха. Беше изпитвал такава ярост! Би един мъж, докато той изпадна в безсъзнание, но и тогава не успя да се спре.

— Атароа като че ли винаги е изпълнена с такава ярост. Невинаги го показва — всъщност умее да я прикрива — но мислите и чувствата й са толкова пропити с този зъл гняв, че тя вече не може нито да мисли, нито да чувства като нормалните хора. Тя вече не е човек!

— Не може да няма някакви човешки чувства у нея — възрази Джондалар.

— Спомняш ли си погребението веднага след твоето идване? — попита го жената-шаман.

— Да, трима младежи. Двама мъже, а за третия не съм сигурен, макар че всички бяха в еднакви дрехи. Спомням си, че се чудех от какво са умрели. Бяха толкова млади!

— Атароа причини смъртта им — каза Сармуна. — А този, за когото не си бил сигурен… Това беше нейното дете!

Чуха звук откъм входа на жилището на Сармуна и се обърнаха.