Джийн М. Оел
Айла през равнината (32)

31

Една млада жена стоеше на входа на землянката и ги гледаше с безпокойство. Джондалар забеляза, че е доста млада — почти момиче; а Айла веднага позна, че е в напреднала бременност.

— Какво има Кавоа? — попита Сармуна.

— Епадоа и ловците току-що се върнаха и сега Атароа й се кара.

— Благодаря ти, че ми съобщи — отвърна по-старата и се обърна към гостите си: — Стените на тази землянка са толкова дебели, че почти нищо не се чува през тях. Май ще трябва да излезем.

Те бързо преминаха покрай младата бременна жена, а тя се отдръпна, за да им направи път. Айла се усмихна.

— Няма чака още много? — каза тя на езика на Сармунаите.

Кавоа се усмихна притеснено и сведе поглед.

Айла се зачуди, че изглежда уплашена и нещастна, което е необичайно за една бъдеща майка. Но, продължи да разсъждава тя, повечето жени, които чакат първа рожба, са малко нервни.

Веднага щом се показаха навън, тримата чуха Атароа:

— … ми казвай, че си открила бивака им. Изпусна такава възможност! Не си никаква Жена-Вълк, щом като дори не можеш да преследваш — хулене я водачката подигравателно.

Епадоа стискаше устни, очите й святкаха от гняв, но не й отвръщаше. Малко по-настрани се бе насъбрала тълпа, но младата жена, облечена във вълчи кожи забеляза, че повечето от тях се бяха обърнали и гледаха в друга посока. Вдигна поглед да види какво бе привлякло вниманието им и се сепна, като съзря високата руса жена, отправила се към тях, а което бе още по-изненадващо — след нея вървеше високият мъж. Не помнеше някой да се бе връщал, след като веднъж се е измъкнал.

— Какво правиш тук? — смотолеви Епадоа.

— Нали ти казах. Изпусна единствената си възможност — присмя й се Атароа. — Те сами се върнаха.

— А защо не трябва да сме тук? — запита Айла. — Нали сме поканени на празненство? — преведе Сармуна.

— Празненството още не е готово. Довечера — грубо ги сряза Атароа и се обърна към главната Жена-Вълк: — Хайде влизай, Епадоа. Искам да поговорим. Обърна гръб на насъбралите се зяпачи и влезе в землянката.

Смръщила вежди, Епадоа се вторачи в Айла. После тръгна след водачката.

Когато тя се махна, Айла малко обезпокоено погледна към ливадата. В края на краищата Епадоа и нейните жени бяха известни като ловци на коне. Почувства облекчение, като видя Уини и Рейсър малко по-нататък от нея, на другия край на склона, покрит с крехка суха трева. Внимателно огледа горичката и гъсталака на хълма зад Бивака с надеждата да види Вълчо, но все пак беше доволна, че той не се мяркаше никъде. Предпочиташе той да не излиза от скривалището, но искаше животното да я види, затова застана на открито и се взря натам.

Гостите и Сармуна тръгнаха обратно към жилището й. Джондалар си спомни нещо, което бе привлякло вниманието му.

— Как успяваше да държиш Бругер настрана? — попита той. — Нали каза, че веднъж се е опитал да те бие като другите жени — как му попречи тогава?

Сармуна се спря и се вгледа изпитателно в младия мъж и жената до него. Айла усети колебанието на жрицата и разбра, че ги преценява, за да реши доколко може да им се довери.

— Той ме покровителстваше, защото съм лечителка. Винаги говореше за мен като за знахарка — отвърна Сармуна, — но преди всичко той се страхуваше от света на духовете.

Тези обяснения подсетиха младата жена за нещо друго и тя рече:

— Знахарите имат изключително положение в Клана, но те са само лечителки. Само Мог-ърите могат да общувате духовете.

— Да, може би духовете, които са известни на плоскоглавците, но Бругер се страхуваше и от властта на Майката. Според мен той бе осъзнал, че тя знае за вредата, която е нанесъл, и за злото, което разяжда душата му. Мисля, че се страхуваше от възмездието й. Когато му показах, че мога да черпя от Нейната мощ, той престана да ме закача.

— Ти можеш да черпиш от Нейната мощ? Но как? — зачуди се Джондалар.

Сармуна бръкна в пазвата си и извади една фигурка на жена, дълга около десет сантиметра. И двамата бяха виждали подобни предмети, най-често изрязани от слонова кост, кокал или дърво. Джондалар дори беше виждал такива идоли, внимателно и грижливо изсечени от камък с помощта единствено на каменни сечива. Всяка група хора, които бяха срещали — от ловците на мамути на изток до народа на Джондалар на запад — всички, с изключение на Клана, изобразяваха Майката по някакъв начин.

Някои от тези фигурки бяха доста груби, други — изящни; едни бяха доста абстрактни, други — съразмерни и точни образи на закръглена зряла жена и само някои от чертите бяха предадени по-обобщено. Повечето изображения подчертаваха пищните форми на майчинството — едра гръд, издут корем, пълни бедра, като същевременно нарочно омаловажаваха други характерни белези. Често ръцете бяха само загатнати или пък краката бяха без ходила, а само заострени отдолу, така че да могат да се забиват в земята. Но при всички фигури липсваха черти на лицето. Те нямаха за цел да представят отделна жена, а естествено нито един художник не знаеше как точно изглежда Великата Земя Майка. Понякога мястото на лицето просто беше празно, друг път — само загатнато или пък косата бе така сложно оформена, не продължаваше около цялата глава и го покриваше.

Единственото истинско изображение на женско лице, което някога бяха виждали, бе прелестната изящна фигурка на Айла, която Джондалар бе изработил, докато живееха сами в долината. Но понякога той съжаляваше, че се бе поддал на своя порив и бе постъпил така неблагоразумно. Нямаше намерение да прави фигура на Майката. Беше я изрязал, защото се бе влюбил в Айла и искаше да покори нейния дух. Но след като я направи, осъзна, че тя крие огромна сила. Страхуваше се, че може да донесе нещастие на любимата жена, особено ако някой ден попаднеше в ръцете на човек, който иска да добие власт над нея. Той дори не смееше да я унищожи, за да не би дори този акт да й причини зло. Айла обичаше малката женска статуетка, която наподобяваше лицето й, тъй като бе изработена от Джондалар. Никога не се беше замисляла дали може да притежава някаква сила — просто смяташе, че е красива.

И наистина, тези идоли на Майката се харесваха на хората. Но фигурките не пресъздаваха женската красота според някакви мъжки разбирания и критерии. Те представляваха символично изображение на Жената, на нейната способност да твори и заражда живот в собственото си тяло и щедро да го храни от себе си. По аналогия те символизираха Великата Майка Земя, която също твори и поражда живота в Своето тяло и с удивителна щедрост кърми всичките си рожби. Освен това скулптурките бяха черупката, в която се вместваше духът на Великата Майка на Всички — дух, който приемаше най-различни форми.

Но точно тази фигурка на Майката беше уникална. Сармуна подаде мунаи на Джондалар и попита:

— Кажи ми от какво е направено това?

Джондалар я повъртя из ръцете си и я разгледа внимателно. Тя беше надарена с пълни провиснали гърди и широк ханш, краката й бяха заострени отдолу, ръцете — загатнати само до лактите и косата й бе леко очертана, но нямаше лице. По големина и форма не се отличаваше много от всички останали, но бе изработена от необикновен материал. Имаше равномерен тъмен цвят. Драсването с нокът не оставяше следа. Не бе направена нито от дърво, нито от кокал, нито от слонова кост или еленов рог. Беше твърда като камък, но гладко изваяна и по нищо не личеше да е дялана. Това не беше нито един от камъните, които Джондалар познаваше.

Погледна учудено Сармуна и призна:

— Никога не съм виждал подобно нещо.

Подаде фигурката на Айла, тя я пое, но щом я докосна, усети, че я побиват тръпки. Май трябваше да си вземе кожената дреха, когато излизаха, каза си тя, макар да бе уверена, че не само студът я бе накарал да потрепери.

— Тази муна и отначало беше пръст от земята — започна жената.

— Пръст? — учуди се Айла. — Но това тук е камък!

— Да, така е. Аз я превърнах в камък.

— Ти си превърнала пръстта в камък? Но как е възможно това? — попита Джондалар, изпълнен с недоверие.

Жената се усмихна:

— Ако ти кажа, ще повярваш ли в моята сила?

— Ако успееш да ме убедиш.

— Ще ти кажа, но няма да се мъча да те убеждавам. Ти сам трябва да се убедиш. Първо взех твърда суха глина от речния бряг и я счуках на прах. После я смесих с малко вода.

— Сармуна се поколеба за миг дали да каже нещо повече за сместа. Реши да не издава всичко засега. — Когато добих нужната гъстота, я оформих. После огънят и горещият въздух я превърнаха в камък — поясни жрицата, като ги наблюдаваше, за да види как ще реагират двамата чужденци — дали ще бъдат впечатлени, или ще се отнесат с пренебрежение; дали ще се усъмнят, или ще повярват.

Джондалар притвори очи и се помъчи да си спомни нещо.

— Ако не се лъжа, един мъж — мисля, че беше от Лозадунаите — ми разказваше нещо за фигури на Майката, направени от кал.

Сармуна се засмя:

— Да, може да се каже, че правим мунаи от кал. А също и животни, когато е необходимо да призовем техните духове. Всякакви видове животни — мечки, лъвове, мамути, носорози, коне — каквито си пожелаем. Но те са от кал само докато ги извайваме. Всяка фигурка от пръстта на земята и вода, дори и след като се втвърди, отново ще се размекне, ако се намокри. Ще стане на кал, а после и на прах. Но щом като бъде съживена от Нейната свещена топлина, тя се променя завинаги. Всичко, което премине през жаркия огън на Майката, става твърдо като камък. Живият дух на пламъка ги прави издръжливи.

Айла почувства вълнението на жената. Това й напомни за радостта на Джондалар, когато отначало измисли и след това започна да усъвършенства копиехвъргача. Сега Сармуна също изживяваше тръпката на откривателството.

— Те са много крехки, дори по-трошливи от кремък — продължи жената. — Самата Майка е показвала как могат да се счупят. Но водата не ги променя. Всеки мунаи, направен от кал, щом като веднъж бъде докоснат от Нейния живителен огън, може да стои навън и в дъжд, и в сняг, дори може да прогизне от вода, но никога няма да се разтопи.

— Ти наистина можеш да контролираш властта на Майката! — възхити се гостенката.

Възрастната жена се подвоуми за миг, после попита:

— Искате ли да видите как става това?

— О, да, разбира се. Ще ми бъде много интересно — отговориха те почти едновременно.

— Тогава елате. Ще ви покажа.

— Мога ли да си взема връхната дреха?

— Естествено — отвърна Сармуна — всички трябва да си облечем по-топли дрехи, макар че ако в момента се извършваше Огненият обред, щеше да стане толкова горещо, че няма да ни трябват никакви кожи дори и в такъв студен ден. Всичко е почти готово. Щяхме да накладем огъня и да изпълним церемонията още тази вечер, но това отнема време и е нужно съсредоточаване. Ще почакаме до утре. Тази вечер ще присъстваме на важно празненство.

Тя спря за момент и притвори очи, сякаш се ослушваше или обмисляше нещо, което внезапно й бе хрумнало.

— Да, много важно празненство — повтори тя и погледна Айла право в очите. „Дали знае каква опасност я грози — чудеше се жрицата. — Ако тя е точно онази, за която си мисля, тогава сигурно знае.“

Наведоха глави, за да влязат в дома на жрицата, и свалиха връхните си дрехи. Айла забеляза, че бременната жена си бе отишла. После Сармуна ги отведе до най-отдалечения край на селището при няколко жени, които работеха около една малка постройка, подобна на землянка с наклонен покрив. Жените носеха сух тор, дърва и кости в нея и Айла се сети, че това е материал за огън. Разпозна бременната жена сред групичката и й се усмихна. Кавоа й отвърна със срамежлива усмивка.

Сармуна се приведе и влезе през ниския вход на този градеж, после, като видя, че гостите стоят настрана и не знаят дали е редно да я последват, тя се обърна, кимна им и ги подкани да се приближат. А вътре трепкащите пламъци в огнището ближеха нажежените въглени и затопляха тясното полукръгло преддверие. Отделни купчинки кости, дърва и тор изпълваха почти цялата лява половина. Покрай извитата дясна стена имаше няколко груби лавици от плоски раменни ключици и тазови мамутски кости, подпрени с камъни, по които бяха наредени най-различни дребни предмети.

Приближиха се и с изненада установиха, че това бяха малки статуетки, оформени от мокра глина и оставени да изсъхнат. Няколко от тях бяха на жени — фигурки на Майката, но не всички бяха завършени. Имаха само отличителните женски белези, например долната половина на тялото заедно с краката или гърдите. По други рафтове бяха поставени животни — също недовършени — глави на лъвове и мечки и характерните форми на мамут с високата заоблена глава, гърбиците на врата и полегатите гърбове.

Статуетките, изглежда, бяха правени от различни хора — едни бяха доста грубовати и нескопосани и не показваха голямо художествено майсторство; други пък бяха сложно замислени и добре изработени. Айла и Джондалар не разбираха какво е накарало ваятелите да създадат именно тези форми, но въпреки това усещаха, че всеки е бил вдъхновен от някакво лично чувство или причина.

Срещу входа имаше малък отвор, който водеше към затворено пространство вътре в постройката, издълбано в льосовата пръст на хълма. На Айла й заприлича на земна пещ, от онези, които се вкопават в земята и се загряват с горещи камъни, за да се готви храна, само че тази се отваряше отстрани и освен това никога не бе използвана за готвене. Като погледна вътре, жената забеляза огнище във второто помещение.

От овъглените остатъци в пепелта тя се досети, че за поддържане на огъня използваха кости, а като разгледа по-внимателно, установи, че това бе огнище също като на Мамутоите, само че още по-дълбоко. Айла учудено потърси отдушника, през който се вкарваше въздух. За горенето на кости бе необходим много силен огън, който изискваше въздух. Огнищата на Мамутоите поддържаха огъня от постоянния приток на вятъра отвън, който се вкарваше през прокопани канали и се регулираше от специални капаци. Джондалар разгледа втората стаичка и стигна до същите изводи; цветът и якостта на стените показваха, че дълго време тук бяха горели големи огньове. Досети се, че се предвиждаше малките глинени предмети по лавиците да се обработят по същия начин.

Джондалар беше прав, когато каза, че никога не е виждал такава фигурка на Майката, каквато Сармуна им показа. Тя не бе направена чрез изсичане, дялане или заглаждане. Статуетката, изработена от жената пред него, беше керамична — от изпечена глина, а това бе първият материал, създаден от човешка ръка и разум. Те не се намираха в готварска фурна, а в пещ за глинени предмети.

Но първата пещ не бе измислена, с цел да се правят полезни водоустойчиви съдове. Много преди появата на грънчарството малки керамични скулптурки са били изпичани, докато станат непромокаеми и твърди. Статуетките по рафтовете приличаха на животни и хора — предимно жени, защото образи на мъже не се правеха. Но те не се възприемаха като действително пресъздаване и рисуване на конкретни жени или други живи същества. Това бяха символи, метафори и трябваше да изразяват нещо повече от онова, което се виждаше на пръв поглед, да внушават аналогии и духовна прилика — те бяха произведения на изкуството; а изкуството предхождаше употребата за полезни цели.

Джондалар посочи мястото, което предстоеше да се загрява и се обърна към жрицата:

— Значи тук гори свещеният огън на Майката? — думите му почти не прозвучаха като въпрос.

Сармуна разбра, че той й вярва, и кимна. Жената бе убедена дори и преди да види тази постройка, но на мъжа му бе необходимо малко повече време.

Айла се зарадва, когато Сармуна ги изведе оттам. Не знаеше дали от жегата в тясното помещение, или от глинените предмети, или от нещо друго, но се бе почувствала доста неспокойна и усещаше, че там вътре може да е опасно.

— Как откри това? — попита Джондалар, като махна с ръка към пещта и грънците.

— Майката ме насочи — отвърна жената.

— Сигурен съм, че е така, но как точно?

Сармуна се засмя на неговата упоритост. Изглеждаше съвсем естествено един син на Мартона да иска да разбере.

— За пръв път идеята ни осени, когато строяхме една землянка. Знаеш ли как ги правим?

— Мисля, че знам. Вашите приличат на жилищата на Мамутоите, а ние помагахме на Талут и останалите да направят едно допълнение на Лъвския Бивак — каза Джондалар. — Те започват от подпорите, за които се използват мамутски кости, а върху тях прикрепят дебел покрив от върбови клонки. Върху него наслагват трева и тръстики. Покриват го с чим и най-отгоре го замазват с рядка каша от речна глина, която става много твърда, когато изсъхне.

— По принцип ние постъпваме по същия начин — каза Сармуна. — Именно когато най-накрая правехме замазката от глина, Майката разкри първата своя тайна. Тъкмо довършвахме последната част, когато започна да се смрачава и се наложи да накладем голям огън. Глинената каша се сгъстяваше и малко от нея случайно падна в огъня, а той беше много силен — използвахме доста кокали за подпалки и го поддържахме почти през цялата нощ. На сутринта Бругер ме накара да почистя огнището и установих, че глината се бе втвърдила. И по-специално намерих едно парче, което наподобяваше лъв.

— Тотемът-закрилник на Айла е лъв — отбеляза Джондалар.

Жрицата я погледна, после поклати глава сякаш на себе си и продължи:

— Когато открих, че лъвската фигурка не се размеква във вода, реших да се опитам да направя още. Нужни бяха много опити и още напътствия от Майката, докато най-сетне успях да постигна това.

— Защо ни разкриваш своите тайни и ни показваш своята сила? — запита Айла.

Въпросът й бе толкова директен, че свари жената неподготвена, но после се усмихна:

— Не си въобразявайте, че ви казвам всичките си тайни. Само ви показвам онова, което е очевидно. Бругер също мислеше, че знае моите тайни, но той скоро получи добър урок.

— Сигурна съм, че Бругер е подразбирал нещо за опитите ти — предположи младата жена. — Човек не може да накладе голям огън, без да разберат всички. Как успяваше да опазиш тайните си от него?

— Отначало изобщо не се интересуваше какво правя, щом като сама си осигурявах гориво. Чак когато видя крайния резултат, реши, че и той сам може да прави фигурки, но не знаеше всичко, което Майката ми бе разкрила — в усмивката на Тази, която служеше се четеше отмъстителност и тържество. — Майката отхвърли неговите усилия много яростно. Фигурките на Бругер се пукаха шумно и се пръскаха на хиляди парченца, когато се опитваше да ги пече. Великата Майка ги мяташе с такава бързина, че те дори нараняваха хората наоколо. Оттогава Бругер започна да се плаши от моята сила и вече не се опитваше да упражнява власт над мен.

Айла можеше да си представи какво е било да стоиш в тясното преддверие и около теб с огромна скорост да хвърчат нажежени парчета глина.

— Но това все още не обяснява защо ти ни казваш толкова много за своята мощ. Възможно е някой друг, който разбира нрава на Майката, да научи твоите тайни.

Сармуна поклати глава, бе очаквала това от жената и затова бе решила, че в случая ще е най-добре да бъде напълно откровена.

— Разбира се, ти си права. Аз наистина имам причина. Нужна ми е вашата помощ. Чрез тази магия Майката ми даде огромна власт дори и над Атароа. Тя се страхува от моето магьосничество, но е хитра и от нея всичко може да се очаква. Някой ден тя ще преодолее страха си, сигурна съм в това. И тогава ще ме убие — жената погледна Джондалар. — Моята смърт не е чак толкова важна, освен за мен самата. Повече се страхувам за останалите от моя народ, за целия този Бивак. Когато ми разказахте за Мартона, как е прехвърлила управлението в ръцете на своя син, осъзнах колко се е влошило положението. Знам, че Атароа никога няма доброволно да предаде властта на другиго, а докато тя си отиде, страхувам се, че няма да е останало нищо от Бивака.

— Откъде си толкова сигурна? Щом като всичко може да се очаква от нея, не е ли възможно някой ден просто да й омръзне цялата тази работа? — попита младият мъж.

— Сигурна съм, защото тя вече уби един човек, на когото можеше да предаде водачеството. И това бе собственото й дете.

— Тя е убила детето си?! — ужаси се той. — Когато казваше, че Атароа е причинила смъртта на трима младежи, предположих, че това е станало случайно.

— Не беше нещастен случай. Атароа ги отрови, макар и да не си признава.

— Отровила детето си! Как е възможно някой да погуби детето си? — чудеше се Джондалар. — И защо?

— Защо ли? Защото бе направил заговор, за да помогне на една приятелка, Кавоа — младата жена, която срещнахте. Тя бе влюбена в един мъж и замисляше да избяга с него. Брат й също се опитваше да им помогне. И четиримата бяха заловени. Атароа пощади Кавоа само защото беше бременна, но заплаши, че ако бебето е момче, ще убие и двамата.

— Нищо чудно, че Кавоа изглежда толкова изплашена и нещастна — отбеляза Айла.

— От мен също трябва да се търси отговорност — призна Сармуна, а кръвта се отдръпна от лицето й, като изрече тези думи.

— Ти! Какво си имала ти против тези млади хора?

— Не съм имала нищо против. Детето на Атароа беше мой помощник, беше ми почти като родна рожба. Съчувствам на Кавоа, мъчно ми е за нея, но аз се смятам толкова отговорна за смъртта им, сякаш лично съм дала отровата. Ако не бях аз, Атароа никога нямаше да узнае откъде да я вземе и как да я използва.

И двамата забелязаха, че жената бе разстроена, въпреки че успяваше да се владее.

— Да убие детето си! — клатеше глава Айла, сякаш да пропъди самата мисъл за подобно деяние. Стоеше поразена от ужас. — Как е могла?

— Не знам. Ще ви кажа само онова, което знам, но то е дълга история. Хайде да се върнем в моето жилище — предложи Сармуна и се озърна. Не искаше да разговарят повече за Атароа на такова публично място.

Айла и Джондалар я последваха в землянката й, свалиха връхните си дрехи и застанаха край огъня, докато Сармуна прибави още малко дърва и кокали в огнището и постави готварските камъни, за да направи чай. Когато се настаниха със сгряващата билкова отвара, възрастната жена заговори:

— Трудно е да се каже как започна всичко. Може би от първите недоразумения между Атароа и Бругер, но нещата не спряха дотам. Дори когато тя беше в напреднала бременност, той продължи да я бие. Като започнаха родилните й мъки, той не изпрати да ме повикат. Разбрах за това чак когато я чух да вика от болка. Отидох при нея, но Бругер отказа да ме пусне да се грижа за нея, докато роди, а раждането не беше леко. Но не ми позволи да й дам нещо, за да облекча болките. Сигурна съм, че искаше да я гледа как страда. По всяка вероятност бебето се бе родило с някакъв недъг. Предполагам, че причина за това беше непрекъснатият побой, който й нанасяше, и макар че при раждането това не бе съвсем очевидно, скоро стана ясно, че гръбнакът на детето е изкривен и много слаб. Изобщо не ми разрешиха да го прегледам, така че не съм съвсем сигурна дали не е имало и някакви други проблеми — обясни Сармуна.

— Детето момче ли беше или момиче? — попита Джондалар, защото това не беше изяснено.

— Не знам.

— Нищо не разбирам. Как може да не знаеш? — учуди се Айла.

— Никой не знаеше, освен Бругер и Атароа и по някаква причина те запазиха това в тайна. Дори когато беше съвсем малко, не му разрешаваха да се показва пред хората без дрехи както повечето бебета и дечица и му избраха име, което не беше нито мъжко, нито женско. Казваше се Омел.

— А то никога ли не се издаде? — продължи да пита Айла.

— Не. Омел също пазеше тайната. Според мен Бругер ги бе заплашил с ужасни последствия и за двамата, ако някога се разкриеше пола му.

— И все пак сигурно е имало нещо, което да подскаже дали е момче или момиче, особено след като е поотраснало. Погребаното тяло, като че ли беше на възрастен човек — каза Джондалар.

— Омел не се бръснеше, но може да е бил момче, закъсняло в развитието си, а трудно можеше да се каже дали имаше развити гърди, защото носеше широки дрехи, които прикриваха формите. Вярно е, че израсна доста висок за една жена, независимо от кривия гръбнак, но беше твърде слаб. Може и да е било заради недъга, но и самата Атароа е доста висока. И освен това притежаваше една изтънченост, която почти не се среща при мъжете.

— А ти как го възприемаше? Нямаше ли някакво определено отношение, докато то растеше?

„Жената е проницателна“ — помисли си Сармуна и кимна:

— Със сърцето си аз винаги съм приемала Омел като момиче, но може би това е било моето желание. Бругер искаше хората да мислят за детето като за момче.

— Може би си права за Бругер. В Клана всеки мъж иска стопанката му да има синове. Той се смята за непълноценен мъж, ако тя няма поне един. Това значи, че неговият тотемен дух е слаб. Ако детето е било женско, Бругер може да се е опитвал да скрие факта, че неговата стопанка му е родила момиче — обясни Айла, после замълча и се замисли за нещо друго. — Но уродливите деца обикновено се отнемат от майката и се изоставят на произвола на съдбата. Така че ако бебето е било уродливо и особено ако е било момче, неспособно да изучи необходимите за един мъж ловни умения, може Бругер да е искал да укрие този факт.

— Не е лесно да се изтълкуват неговите подбуди, но каквито и да са те, Атароа беше съгласна с него.

— А как умря Омел? И другите двама младежи? — попита Джондалар.

— Това е една доста странна и заплетена история — отвърна възрастната жена, тъй като не искаше да я принуждават да избързва с отговорите си. — Независимо от всички проблеми и цялата тази потайност детето стана любимецът на Бругер. Омел бе единственото същество, което той никога не удряше или нараняваше по никакъв начин. Радвах се, че е така, но ми беше чудно защо го прави.

— Дали не е подозирал, че той е причинил недъзите на детето, тъй като е биел Атароа толкова често преди раждането? Може така да е искал да компенсира прегрешенията си.

— Възможно е, но Бругер хвърли цялата вина върху Атароа. Често й казваше, че е непълноценна жена, която не може да роди едно съвършено бебе. После се разгневяваше и започваше да я бие. Но тези побоища вече не бяха встъпление към Удоволствията с неговата стопанка. Сега той само я унижаваше и показваше привързаност към детето. Омел започна да се отнася към Атароа по същия начин, тя все повече се отчуждаваше от тях, започна да ревнува собственото си дете заради любовта, която Бругер показваше към него, а още повече заради любовта, която Омел изпитваше към баща си.

— Трябва да й е било много тежко да понесе всичко това — рече Айла.

— Така е, Бругер бе открил нов начин да я тормози, но тя не бе единствената, която страда заради него — продължи Сармуна. — С течение на времето Бругер и останалите мъже започнаха да се отнасят все по-зле и по-зле с всички жени. Ако някой мъж се опиташе да му се противопостави, също го биеха или го изпъждаха. Накрая след един жесток побой, при който й счупи ръката и няколко ребра от ритането и скачането върху нея, тя му се противопостави. Атароа се закле, че ще го убие, и ме помоли да й дам нещо, с което да го извърши.

— А ти даде ли й? — не можа да сдържи любопитството си Джондалар.

— Тази, която служи на Майката научава много тайни, Джондалар. Често това са опасни тайни, особено ако е учила при Зеландония. Но онези, които биват допуснати в Майчинството трябва да се закълнат чрез Свещените пещери и Старите легенди, че тези тайни няма да се използват неправилно. Човекът, Който Служи на Майката се отказва от име и самоличност и приема името и самоличността на своя народ, тя става връзката между Великата Земя Майка и Нейните деца и средство, с което Децата на земята общуват със Света на духовете. Следователно да служиш на Майката означава да служиш и на децата й.

— Разбирам — каза младият мъж.

— Но може би не разбираш, че хората слагат отпечатък върху духа на Тази, която служи. Необходимостта да се грижи за тяхното благоденствие става толкова силна, че само нуждите на Майката остават над нея. Често това е въпрос само на направляване. Обикновено непряко, а просто насочване в правилна посока. Тази, която служи на Майката се превръща във водач към разбирането и откриването на смисъла на непознатото. Част от обучението се състои в придобиването на знания, които да позволят на Тази да тълкува знаците, виденията, сънищата, изпращани на Нейните деца. Има средства, които помагат, и начини да се търси напътствие от света на духовете, но в края на краищата всичко се свежда до собствената преценка на Тази. Дълго се борих с мисълта как най-добре да Служа, но се страхувам, че върху моята преценка тегнеше сянката на собствената ми мъка и гняв. Върнах се тук, обзета от омраза към мъжете, и като наблюдавах Бругер, се научих да ги ненавиждам още повече.

— Каза, че си се чувствала отговорна за смъртта на тримата младежи. Ти предаде ли й някакви знания за отровите? — попита Джондалар, който не можеше да слуша повече.

— Аз учих Атароа на много неща, сине на Мартона, но тя не се обучаваше, за да стане Тази, която служи. Тя обаче е много схватлива и способна да възприеме повече от предвиденото… Но и аз знаех това — тук Сармуна замълча.

Не бе в състояние да признае такова тежко прегрешение и да го изрече направо, затова ги остави сами да си вадят заключение. Почака докато видя, че Джондалар бърчи чело загрижено, а Айла клати глава с разбиране.

— Във всеки случай в началото аз наистина помогнах на Атароа да наложи властта си над мъжете — може би самата аз желаех власт над тях. В действителност направих дори нещо повече. Подтиквах я и я насърчавах, убеждавах я, че Великата Земя Майка иска жените да ръководят и й помогнах да убеди в това повечето от жените. Не беше трудно, след като Бругер и другите мъже се бяха отнасяли по такъв начин. Дадох й нещо да приспи мъжете и й заръчах да го постави в любимото им питие — ферментирала отвара от брезова беловина.

— Мамутоите правят подобна напитка — отбеляза Джондалар, който слушаше изумен.

— Докато мъжете спяха, жените ги вързаха. Това много им хареса. Беше нещо като игра, начин да си го върнат. Но Бругер повече не се събуди. Атароа се опита да намекне, че той е бил по-податлив на сънотворната течност, но съм сигурна, че е сложила и още нещо в питието му. Казваше, че иска да го убие, и аз наистина й вярвах. Сега тя почти си призна, но каквато и да е истината, аз я наведох на мисълта, че жените ще са по-добре, ако мъжете се махнат. Аз я убедих, че ако няма мъже, духовете на жените ще се сливат помежду си, за да създават нов живот, и тогава ще се раждат само момиченца.

— Наистина ли мислиш така? — намръщи се Джондалар.

— Смятам, че аз самата си внуших тази мисъл, и започнах да си вярвам. Всъщност не съм казала подобно нещо — не исках да разгневявам Майката, но аз накарах Атароа да започне да разсъждава по този начин. Според нея бременността на няколко жени беше доказателство.

— Но тя не е права — изрече Айла.

— Разбира се, че не е, а аз трябваше да съм по-прозорлива. Майката не можеше да бъде заблудена с моите хитрости. Дълбоко в сърцето си вярвам, че мъжете съществуват, защото Майката е решила така. Ако не желаеше да има мъже, тя нямаше да ги създава. Техните духове са необходими. Но ако мъжете са слаби, духовете им няма да са достатъчно силни, за да може Майката да ги използва. Ето затова се раждаха толкова малко деца — тя се усмихна на Джондалар. — Ти си такъв силен млад мъж, че не бих се учудила, ако Тя вече е използвала твоя дух.

— Ако мъжете бъдат освободени, ще видиш, че те са достатъчно силни, за да накарат жените да заченат и без помощта на Джондалар — прекъсна я Айла.

Високият рус мъж я погледна и се ухили.

— Все пак бих помогнал с най-голяма радост — каза той, защото знаеше много добре за какво намеква тя, макар и да не бе напълно сигурен дали споделя нейното мнение.

— Може би ще трябва помощ — продължи младата жена. — Аз само казах, че според мен не е необходимо.

Изведнъж Джондалар доби сериозен вид. Сети се, че който и от тях да бе прав, той нямаше никаква причина да вярва, че е способен да създава деца.

Сармуна погледна и двамата — разбираше, че говорят за нещо, в което не бе посветена. Почака малко, но те мълчаха, затова тя продължи:

— Аз й помагах и я насърчавах, но нямах представа, че когато Атароа стане водачка, положението ще се влоши. Всъщност малко след като Бругер умря, нещата се подобриха… поне за жените, но не и за мъжете, не и за Омел. Братът на Кавоа разбра; той беше много близък приятел на Омел. Това дете бе единственото същество, което скърбеше за него.

— Това е напълно разбираемо при тези обстоятелства — вметна Джондалар.

— Но Атароа не смяташе така. Детето бе сигурно, че тя е причинила смъртта на Бругер, много се ядоса и я предизвика, за което си изяде боя. Атароа веднъж ми каза, че само е искала да го накара да разбере какво е направил баща му на нея и на другите жени. Не е споделяла с мен, но предполагам, тя смяташе или се надяваше, че щом Бругер бъде премахнат, синът й ще насочи любовта си към нея.

— С бой едва ли ще накараш някого да те заобича — обади се Айла.

— Права си — съгласи се възрастната жена. — Омел не беше бит до този момент и след това намрази Атароа още повече. Те бяха майка и дете, но като че ли не можеха да се понасят. Ето тогава предложих да го взема за свой помощник.

Сармуна спря, вдигна чашата си да отпие, видя, че е празна, и пак я остави.

— Атароа, изглежда, бе доволна, че Омел вече не е в нейното жилище. Сега си мисля за всичко, което се случи, и разбирам, че тя просто изливаше яда си върху мъжете. Всъщност откогато Омел напусна дома й, Атароа започна да става все по-лоша. Беше станала по-жестока от самия Бругер. Трябваше да забележа това по-рано. Вместо да ги разделям и настройвам един срещу друг, трябваше да намеря начин да ги помиря. Какво ще прави сега, когато Омел го няма? Убит от собствената й ръка!

Жената се загледа в трептящия горещ въздух над огъня, сякаш забелязваше нещо невидимо за всички останали.

— О, Велика Майко! Била съм сляпа! — извика тя изведнъж. — Тя осакати Ардобан и го тикна в затвора, а знам, че обичаше това момче. И освен това уби Омел и другите.

— Осакатила го? — прекъсна я Айла. — Онези деца в затвора? И това е извършено нарочно?

— Да, за да направят момчетата хилави и плашливи — поклати глава Сармуна. — Атароа съвсем е загубила ума си. Страхувам се за всички нас — изведнъж тя избухна в плач и закри лице с ръцете си. — Как ли ще свърши всичко това? Цялата тази мъка и страданията, които причиних!

— Не си виновна само ти, Сармуна — започна да я успокоява младата жена. — Може да си позволила, дори да си насърчила тези деяния, но не поемай всичко върху себе си. Злото е у Атароа и може би също така у онези, които са се отнасяли зле с нея. Жестокостта поражда жестокост, болката създава болка, неправдата носи нови неправди.

— А колко от младите, на които е навредила, ще го предадат на следващото поколение? — проплака Сармуна. После започна да се люлее напред-назад и да се вайка. — Кое от момчетата зад онази ограда е осъдила да продължи ужасната й власт? И кое от момичетата, които я гледат с възхищение, ще иска да бъде като нея? Като гледам Джондалар, си спомням за моето обучение. Именно аз не трябваше да позволявам да се случат тези неща. Ето затова съм отговорна. О, Майко! Какво направих!

— Въпросът не е какво си направила, а какво можеш да направиш сега — успокои я Айла.

— Трябва да им помогна. Трябва да намеря начин, но как?

— Твърде късно е да помогнеш на Атароа, но тя трябва да бъде спряна. Първо трябва да освободим мъжете и децата, после ще мислим как да им помагаме.

Сармуна погледна младата жена, която в този момент изглеждаше толкова уверена и могъща, че се зачуди коя ли в действителност бе тя. Тази, която служи на Майката бе принудена да осъзнае причиненото от нея зло и да разбере, че бе злоупотребила с властта си. Страхуваше се за собствения си дух, но и за оцеляването на Бивака.

В стаята настъпи тишина. Младата жена стана и взе съда за запарване на чай.

— Позволи ми този път аз да приготвя чая. Имам много хубава смес от билки — предложи тя. Сармуна кимна, а Айла се пресегна за лечебната торба от видрова кожа.

— Мислил съм за двамата осакатени младежи — каза Джондалар. — Дори и ако не се научат отново да ходят добре, те биха могли да станат майстори каменари или нещо подобно, ако има кой да ги обучи. Предполагам, че измежду Сармунаите все ще се намери учител. Можете да намерите някой желаещ на вашия Летен Събор.

— Ние вече не ходим на Летните Събори с другите Сармунаи — отвърна тя.

— Защо?

— Атароа на иска — глухо изрече Сармуна. — Другите никога не са се държали кой знае колко любезно с нея, та нали хората от собствения й Бивак едва я търпят. Откакто стана водачка, не желае да има нищо общо с когото и да било. Малко след като пое властта, няколко Бивака изпроводиха пратеници да ни поканят да се присъединим към тях. Отнякъде бяха чули, че имаме много жени без стопани. Атароа ги наруга, изгони ги и само за няколко години всички вече се бяха отчуждили. Сега никой не ни навестява — ни роднини, ни приятели. Всички ни отбягват.

— Да те вържат на стълба като мишена е голямо оскърбление — отбеляза Джондалар.

— Нали ви казах, че тя става все по-лоша. Вие не сте първите. И преди е постъпвала така — оплака се жената. — Преди няколко години оттук мина един мъж и се отби при нас. Като видя толкова много сами жени, той започна да се държи нагло и да ни гледа отвисоко. Въобрази си, че не само ще е добре дошъл, но дори ще е много търсен. Атароа си поигра с него, така както лъв си играе с плячката. После го уби. И толкова много й хареса тази игра, че започна да задържа при нас всички посетители. Харесваше й да прави живота им нещастен, да им дава обещания и да ги измъчва, преди да се отърве от тях. И за теб, Джондалар, бе намислила същото.

Айла потрепери. После добави още малко успокоителни билки към чая на Сармуна и рече:

Правилно казваше, че тя не е човек. Мо-гър понякога ни разправяше за зли духове, но аз винаги си мислех, че това са само легенди, историйки, с които да плашат децата, за да бъдат послушни и всички да се разтреперват от страх. Но Атароа не е приказка. Тя е зла жена.

— Така е. А когато няма гости, тя се забавлява с мъжете от затвора — продължи Сармуна, сякаш не можеше да се спре, след като веднъж се бе отприщило насъбраното в душата й. — Първо се зае с по-силните, с водачите или с онези, които се бунтуваха. Отсега нататък ще има все по-малко и по-малко мъже, а онези, които остават, губят желанието си за борба. Тя ги държи полугладни, изложени на студа и лошото време. Затваря ги в клетки или ги връзва. Дори не могат да се почистят и измият. Много от тях се споминаха от студа и от тежките условия. Пък не се раждат много деца, та да ги заменят. Мъжете умират и Бивакът ще загине. Всички се изненадахме, когато Кавоа забременя.

— Сигурно тайничко е ходила при някой от мъжете в затвора — предположи Айла. — Може да е онзи, в когото е била влюбена. Не се съмнявам, че това ти е известно.

Сармуна наистина знаеше, но се чудеше как жената бе разбрала.

— Вярно е, някои жени се промъкват незабелязано, за да видят мъжете и понякога им носят храна. Джондалар сигурно ти е казал.

— Не, не съм й казвал, но не разбирам защо жените позволяват мъжете да бъдат държани там.

— Те се страхуват от Атароа. Няколко я следват с готовност, но повечето биха предпочели мъжете да се върнат при тях. А сега тя заплашва, че ще осакати синовете им.

— Кажи на жените, че ако мъжете не бъдат освободени, тогава няма да се раждат повече деца — каза Айла с такъв тон, че тръпки побиха и Джондалар, и Сармуна. Те се обърнаха и я загледаха. Той разпозна онова особено хладно изражение, онзи малко безпристрастен поглед, който тя придобиваше, когато съзнанието й бе заето с грижи около някой болен или ранен, но в този случай забеляза и нещо повече от желанието й да помогне. По лицето й беше изписана ледена непреклонност и гняв, които не бе виждал досега.

Възрастната жена обаче я гледаше с друго око и възприемаше думите й като предсказание или присъда.

Когато Айла сервира чая, всички седнаха мълчаливо, дълбоко развълнувани. Изведнъж младата жена почувства остра нужда да излезе навън и да подиша свежия хладен въздух. Искаше й се да нагледа и животните, но докато наблюдаваше безмълвно Сармуна, реши, че това не бе най-подходящият момент да я изостави. Разбираше, че е съсипана и й трябва нещо смислено, за което да се вкопчи.

Джондалар пък се замисли за мъжете. Без съмнение те знаеха, че той се е върнал, но не е затворен при тях. Щеше му се да поговори с Ебулан и Самодун, да вдъхне увереност на Добан, но и самият той имаше нужда от повече увереност. Намираха се в опасно положение, а още нищо не бяха предприели, само разговаряха. Мъжът бе раздвоен — искаше му се да се махне оттук колкото може по-бързо, но повече желаеше да остане и да помогне. Ако ще правят нещо, трябва да го направят по-скоро. Не може просто така да седи и да бездейства. Накрая, съвсем отчаян, той въздъхна:

— Искам да направя нещо за мъжете от затвора. Как да им помогна?

— Но, Джондалар, ти вече им помогна — отвърна възрастната жена, като чувстваше, че самата тя трябва да си изготви някакъв план за действие. — Когато й отказа, ти им вдъхна смелост, но само това едва ли ще е достатъчно. И друг път се е случвало мъже да й се противопоставят за известно време, но сега за пръв път някой си отива и което е по-важно, после се връща. Атароа бе унизена, а това дава надежди на другите.

— Само голата надежда обаче няма да ги извади оттам.

— Няма, А пък Атароа няма да ги пусне доброволно. Тя прави всичко възможно нито един мъж да не си тръгне жив оттук, макар че няколко успяха да избягат. А пък жени много рядко предприемат Пътувания. Ти си първата, която минава по тия места, Айла.

— Тя би ли убила жена? — попита Джондалар и несъзнателно се приближи към своята любима, сякаш за да я защити.

— За нея е по-трудно да оправдае убийството на жена, или дори хвърлянето й в затвора. Всъщност много от жените са задържани тук против волята им, въпреки че около тях няма огради. Но тя заплашва близките им и те са принудени да останат заради любовта към синовете или стопаните си. Ето защо твоят живот е в опасност — заяви Сармуна, загледана право в Айла. — Теб нищо не те свързва с това място. Тя няма власт над теб, а ако успее да те убие, после ще й бъде по-лесно да убива други жени. Говоря ти всичко това не само за да те предупредя, а заради опасността, която грози целия Бивак. И двамата все още можете да избягате и точно така трябва да постъпите.

— Не, не мога да си тръгна — каза Айла. — Как да изоставя онези деца? Или мъжете? И жените ще имат нужда от помощ. Бругер те е наричал лечителка, Сармуна. Не знам дали разбираш какво значи това, но аз съм лечителка на Клана.

— Ти си лечителка? Трябваше да се досетя — възкликна Сармуна. Не беше съвсем сигурна какво значи това, но откакто я бе обявил за такава, Бругер бе започнал да се отнася с голямо уважение към нея и затова тя придаваше огромно значение на този пост.

— Затова не мога да си тръгна — каза младата жена. — Не е въпрос на мой личен избор — просто, една лечителка трябва да постъпва по този начин. Това е нейната същност. То е вътре в нея. Частица от моя дух е вече в отвъдния свят — тя докосна амулета на врата си, — той е даден в замяна на духовните задължения към всички хора, които се нуждаят от моята помощ. Трудно е да се обясни, но не мога да позволя Атароа да продължи да ги измъчва. А и след освобождаването им от затвора този Бивак ще има нужда от помощ. Трябва да остана, докато е необходимо.

Сармуна кимна разбиращо. Не беше лесно тези чувства да се изкажат с думи. Интересът на Айла към лекуване и страстната й потребност да помага за нея бяха равни на собственото й усещане, че е призвана да Служи на Майката. Тя откриваше себе си в младата жена.

— Ще останем, колкото можем — поправи я Джондалар, като си спомни, че тази зима все още им предстоеше преминаването на ледника. — Въпросът е как да убедим Атароа да освободи мъжете.

— Тя се страхува от теб, Айла — каза жрицата, — както и повечето от Вълчите жени, струва ми се. А онези, които не се плашат, се отнасят със страхопочитание към теб. Сармунаите са ловци на коне. Преследваме и други животни, дори и мамути, но познаваме предимно конете. На север има една скала и натам в продължение на много поколения сме гонили коне. Не можеш да отречеш, че твоята власт над конете е могъща магия — толкова могъща, че е трудно да се повярва дори и да се види със собствените очи.

— Няма нищо загадъчно в това. Отгледала съм кобилата от малко конче. Живеех сама и тя ми беше единственият другар. Уини прави каквото й наредя, защото и тя го иска, защото сме приятелки — опита се да обясни Айла.

Тя произнесе името като леко цвилене на кон. Пътуваше сама с Джондалар и конете от доста време и отново се бе върнала към навика си да изрича името на Уини както преди. Цвиленето от устата на жената стресна Сармуна. Самата мисъл, че човек може да се сприятели с кон, бе напълно неразбираема за нея. Какво от това, че жената твърдеше, че няма никаква магия в цялата работа — тя току-що й доказа, че има.

— Възможно е — каза жената, но си помисли: „Колкото и да се опитваш да опростиш нещата, не можеш да накараш хората да не се питат коя си и защо си дошла тук“, след което продължи: — хората искат да вярват и да се надяват, че си дошла, за да им помогнеш. Те се страхуват от Атароа, но смятам, че ако вие с Джондалар ги подкрепите, те може би ще са готови да се опълчат срещу нея и да я накарат да освободи мъжете. Може и да й се противопоставят и да не й позволят повече да ги заплашва.

Айла отново почувства силна нужда да излезе от жилището, което сега й се струваше по-неудобно.

— След всичкия този чай искам да пусна вода — каза тя и стана. — Би ли ми обяснила къде да отида, Сармуна? — Изслуша указанията й и добави: — Трябва да се погрижим за конете, докато сме навън, да се уверим, че са добре. Може ли да оставя тези купи тук за малко? — беше вдигнала един капак и проверяваше какво има вътре. — Бързо изстива. Жалко, че не може да се сервира горещо. Щеше да е по-хубаво.

— Разбира се, остави ги — отвърна Сармуна и като наблюдаваше двамата чужденци, докато излязат, вдигна машата и допи чая си.

Може би Айла не бе превъплъщение на Великата Майка, а Джондалар действително бе син на Мартона, но мисълта, че някой ден Майката ще потърси възмездие, бе тежала дълго време върху Тази, която й служеше. В края на краищата тя беше Сармуна. Беше се отказала от своята индивидуалност и в замяна на това бе получила силата на света на духовете. Бе отговорна за този Бивак, за всичките му хора — мъже и жени. На нея бе възложена грижата за духовната същност на Бивака и децата на Майката зависеха от нея. Преценявайки през очите на страничните наблюдатели — на мъжа, който я бе накарал да си припомни своето призвание, и на жената с необичайните способности — Сармуна разбра, че бе изменила на своя народ. Оставаше й единствено надеждата, че все още е възможно да изкупи греха си, като помогне на Бивака да възвърне нормалния си начин на живот.